ЛЮБОВТА Е СЪСТРАДАНИЕ

(ВТОРА НЕДЕЛЯ СЛЕД НЕДЕЛЯ ПОДИР ВЪЗДВИЖЕНИЕ)

Преди време ни направиха семеен подарък - едно пано с извезана молитва: „Господи, пази този дом от огън и вода, болест и злоба, и дай сили на всеки за вяра в доброто.“

Трябва да призная, че вътрешно се подсмихнах на това кухненско богословие за лелки. Каква вяра в доброто, светът около нас е тотално оглупял и озверял? Но след време погледнах по друг начин на тази наивничка молитва „за вяра в доброто“. Защото добро наоколо все по-трудно се вижда, но пък вярата е точно убеденост в неща, които не се виждат, тя е проглеждане с духовните очи. Вярата е поглед отвъд видимото, но и проникване през пластовете греховност и виждане на Божия образ във всеки човек.

Любовта е великата цел, осъществяването на спасението, а вярата е началото на това спасение. Тя е проглеждането, тя е, която ни поставя на лествицата към небето. Светите отци казват: “Видял ли си брата си, видял си твоя Господ Бог”. Затова, ако обърнете внимание, в нашите молитвеници след покаянието основната молитвена тема е просветлението. Както е в молитвата на св. Игнатий (Брянчанинов): „Дарувай ни да видим нашите съгрешения, така че нашият ум, привлечен изцяло към съзирането на нашите собствени грешки, да престане да вижда грешките на ближните, и така да види всички ближни добри“.

В келията на преп. Паисий Светогорец идвали всякакви хора, натоварени с всякакви проблеми. Сресани бюрократи и рошави пънкари, наркомани, болни и такива, които се мислели за здрави. Едни прикривали духовната си проказа зад луксозни костюми, други просто нехаели да я скриват. С духовните си очи старецът обаче прониквал не само зад костюмите, виждал не само болната душа, но и Божия образ във всеки. Този образ не е изгубен, ако и да е покрит с грозните налепи на греха. Както се пее в една наша песен "Бях видял в малка мида бисер бял, недокосван. Сън ли бе или илюзия". Преп. Паисий вярвал, че Божият образ - този бисер бял, не е нито сън, нито илюзия. Той е във всеки човек, но е замърсен от греха. Трябва само да бъде очистен и ще засияе. „В лицето на нашия брат ние виждаме Христос" – често повтарял той.

„Веднъж - разказва преп. Паисий - при мен в келията дойде баща с бесноватия си син юноша. Почти едновременно с тях дойде и един мой познат. Аз отведох бащата и юношата настрани, за да поговоря малко с тях, тъй като причината за бесноватостта на момчето беше баща му. Бедният човек! Здрав (медицински), а от носът му течаха сополи. Виждайки това, моят познат дойде при него, извади кърпичка и избърса носа на човека, а след това сложи кърпичката обратно в джоба си. После свали златното си разпятие и го сложи на шията на момчето. Но не това ме порази, а с каква любов избърса носа му, да бяхте видели момчето в какво състояние е! Този човек му състрадаваше, все едно юношата му е брат. Ако не виждаше в него брат, не би постъпил така. Ако обичаш другият като брат, то можеш да избършеш носа му с кърпичката си и да я върнеш после обратно в джоба. Но ако не чувстваш това, то другият човек за теб е чуждо тяло. Защото се гнусиш от докосването му и веднага след като той те опръска със слюнка, ще бягаш през глава да се измиеш.“

Ето ни пример за любов към ближния! Без чудеса и знамения, но много истински. Без да събираме капачки или да пускаме СМС-и за велики и далечни каузи. Иска се само да протегнем ръка към този, който е съвсем близо до нас. Да не се гнусим от сополите и слюнката, а да ги видим като следствие от греха. Да видим цялата трагедия на грехопадението, събрана в човека пред нас. Да видим в потъмнелите му очи Божият образ – затъмнен, повреден но не и напълно изгубен. Прогледаме ли за това, близо сме и до боговидението.

Но, както се казва в молитвата на свети Игнатий (Брянчанинов), за да видим всеки човек добър, необходимо е да обърнем очи към собственото си сърце. Да видим собствените си грехове, да станем съдници на себе си. В противен случай винаги ще падаме в осъждане на другите. Винаги ще си мислим, че сме от друго тесто замесени. Не, всеки от нас е способен на всяка мерзост. Само си кажи като фарисея „аз не съм като този митар“ и вече се сриваш, тръгваш по пързалката надолу. Ти си същият като този, когото презираш, просто външните обстоятелства при тебе са различни, семейната ти среда е по-добра или просто си по-страхлив и грехът бушува само в мислите ти. Но това само потвърждава апостолските думи: „... ти, който съдиш, вършиш същото“ (Римл.2:1). За свещеника не е трудно да постави диагноза на някой, който осъжда. Чуе ли го, че недоволства, примерно, от сребролюбието на брата си, безпогрешно може да постави диагноза "сребролюбие" и на самия съдник. А водещата диагноза на осъждащия винаги е "егоизъм", защото всичките му приказки са "Аз не съм такъв, аз не мога да ги върша като този, аз, аз, аз..."

Но „ти, който съдиш, вършиш същото“. Макар и в сърцето, но го вършиш. Без да разберем тази истина, сърцето ни ще бъде хладилник. От него винаги ще излизат хладни въпроси, ще режат като нож: "Не е ли животът на този срещу мене закономерен резултат от многото негови погрешни решения, по църковному - грехове?! Не страда ли той напълно заслужено?! Каквото е посял, това и да си жъне."

Да, цитатът е точно такъв, само дето тълкуването му е според дяволската логика - „библейски“ аргументирана и добре изстудена в хладилника. И разумът се съгласява: заслужено страда мерзавецът, нарушил е всички Божии заповеди. Боклук, а не човек! А боклуците ги горят в геената. Това е произходът на думата "ге-еном" - долината на Еном. Това било място южно от Йерусалим, където изхвърляли труповете на богоотстъпниците – тези боклуци човешки. Въздухът там бил толкова замърсен, че за неговото очистване непрестанно горял огън. 

Братя и сестри, когато осъждаме хората, ние бързаме да ги хвърлим в геената огнена. Съдим без да знаем вътрешните мотиви, съдим и се опияняваме от геенската смрад.

Божията логика обаче е съвсем друга. Той не дойде да съди, а да спаси света! „Бог обаче доказва любовта Си към нас с това, че Христос умря за нас, още когато бяхме грешни.“ (Римл. 5:8)

За да вникнем в Божията логика трябва да гледаме с Божиите очи на хората. Да погледнем зад тютюневия дим, наркотиците и татуировките, зад сополите и грубите слова. И да видим колко прекрасен е човекът. Създаден прекрасен, а превърнат от бесовете в боклук. Грозен и безпомощен да промени сам себе си. Докато се вглеждаме в грозотата и оставаме слепи за изначалната красота на Божия образ, няма да можем да обикнем истински.

Бог обаче ни възлюби в нашето окаяно паднало състояние. Той не ни казва „първо се очистете, за да станете достойни за любовта Ми“, а казва „ела такъв какъвто си и Аз ще те направя такъв, какъвто искаш да бъдеш, такъв какъвто и Аз искам да бъдеш“. Защото Аз не искам нищо по-различно от твоето щастие…

Какъв чудесен пример за такава любов ни дава този безименен непознат на стареца Паисий! Не мъдрува за причините за нещастието, не изисква благоприличие (сякаш бесноватия беше способен на това), а смирено следва Христовия пример, Който понесе нашите болести и немощи. Взима гнусните сополи на бесноватия в джоба си, закача златно разпятие на гърдите му така, както Бащата дава пръстен на завърналия се у дома блуден син.

Така трябва да гледаме и ние на нашия ближен, със състрадание! Древногръцкият историк Плутарх е казал: "Състраданието е мъка заради чуждото нещастие, а завистта - мъка заради чуждото щастие." Две мъки: едната добра, а другата - лоша. И двете винаги са намирали място в сърцето на българина. За съжаление, в последните години вместо лошата оскъдня добрата мъка - състраданието. Какъв е начинът да върнем и умножим състраданието в нас? Помагат ни отново съветите на преп. Паисий Светогорец.

„Например – казва той – виждаме инвалид. Ако помислим така: “Ако аз бях инвалид и не можех да ходя, как бих се чувствал?” и ще почувстваме състрадание. Или, ако някой, който е в трудна ситуация, ни помоли за помощ, ние веднага трябва да помислим: “Ако аз бях на негово място, нима не бих искал да ми се помогне?” Това ще бъде състраданието ни към него. Но дори и когато човек сам е в беда, ако има истинска любов към ближния със състрадание, забравя за собствената си болка и и го заболява за другите. Аз, ако някой ми разказва за болката си, преставам да чувствам моята собствена болка, дори ако бих седял на пирони или ходех бос върху счупено стъкло... В състраданието е скрита толкова силна любов, по-голяма от обикновената любов. Ако състрадаваш на другия, значи започваш да го обичаш по-силно. Когато в любовта има състрадание, тогава прегръщайки, притискаш в обятията си твоя брат, обладан от бяс, и бесът излиза от него. Защото силната, горещата любов, в която има състрадание, утешава създанията със светото Божие утешение, потапя легиони с демони, освобождава душата, лекува раните ѝ с балсам, изливайки върху нея Христовата любов. За духовния човек всичко е едно голямо състрадание. Изнемогва, състрадава на другите, моли се, утешава. И макар да понася чуждите страдания като свои, винаги е пълен с радост, защото Христос отнема болката му и го утешава духовно.“ Амин.

Свещеник Красимир Кръстев

Църква "Света Троица" - Плевен

29.09.2024 г.

ОРЪЖИЕТО, ЧРЕЗ КОЕТО ИИСУС ХРИСТОС ПОБЕЖДАВА

(ВЪЗДВИЖЕНИЕ НА СВЕТИЯ КРЪСТ ГОСПОДЕН)

   Като православни християни ние вярваме в Бог, Който е Промислител, Бог, Който владее и направлява човешката история. Ние вярваме не само, че Той е Цар в нашите сърца, но като св. ап. Петър проповядваме "за великите Божии дела" (Деян.2:11) в човешката история. Книгата Деянията на апостолите съвсем не е края, дори не е кулминацията на тези велики дела. Бог продължава да върши велики дела и така да въплъщава в историята великите спасителни истини. Кръстът е такава велика истина!

    Кръстното разпъване като най-жестоко смъртно наказание за най-големите престъпници и злодеи се разпространило в Римската империя около 3 век пр. Хр.  Но Бог преобръща Кръста от нещо зловещо в нещо най-велико и достохвално – в оръдие на победата над греха и смъртта. Затова ние винаги поставяме Кръста най-високо над всичко. Той е нашето знаме! Всичко, което имаме, дължим на него. Затова благославяме ли, освещаваме ли вода и предмети, кадим ли, помазваме ли – във всичко изобразяваме Кръста.

    Има много секти, които изповядват Богочовека, но се възмущават от нашето преклонение пред Кръста. Как така тачите инструмента, с който Спасителят беше убит? Напротив, казват те, трябва да го мразите. Сектантите остават сковани от езически ужас пред страшната кръстна смърт. Те не разбират дълбокия смисъл на великото „Със смърт смъртта победи“! 

    Други пък разбират смисъла, но остават заключени в теорията, в книгата. За тях Кръста е само доктрина, а не историческа реликва, само мисловна конструкция, а не обект на поклонение. Затова не го целуват, не му се кланят, не се осеняват с него ... Техният Бог не се намесва в човешката история. За тях Константин не е светец, а начало на падението на Църквата. Чудно ли е тогава, че остават слепи за великите явявания на Господния кръст в началото на 4 век?! А именно чрез тях Бог изкорени страха и преобърна съблазънта на Кръста в най-велико християнско оръжие, в знаме на победата!

    На това знаме пише:

    - Побеждавай чрез понасяне на страдание.

    - Побеждавай не с твоя човешка сила, а с Божията сила.

    - Побеждавай злото не с хитрини и лукавство, а с добро.

    Всичко това виждаме проявено в историята с имп. Константин, разбира се, ако гледаме с просветени духовни очи, а не като слепите светски историци.

    През 292 г. за по-добро администриране, имп. Диоклетиан разделя римската империя на Източна и Западна, всяка начело с август и подуправител - цезар, т.нар. тетрархия. Диоклетиан става август на Изтока, а Максимиан – на Запада. През 293 г. за цезар на Запада е избран Констанций Хлор, чиято съпруга е Елена. През 305 г. той става западен авугст, но през юли 306 г. умира, а войските му провъзгласяват неговия син Константин за наследник. Следват години на междуособици в тетрархията, в които особено активен е синът на Максимиан - злочестивият Максентий. Докато Константин е в Британия, същият се самопровъзгласява за август. Заради своята жестокост и нечистия си живот Максентий скоро става омразен и гнусен на целия Рим. Затова римляните тайно изпращат до Константин молба да дойде и да ги избави от този мъчител. Отначало Константин написва писмо до Максентий, като дружески го увещава да спре своите беззакония. Ала Максентий не само не го послушва, но още повече се озлобява.

    В началото на 312 г. Константин се вдига срещу него на война. Виждайки малката сила на своята войска (25000 срещу 100000 души) и като си помисля за злите магии, които прави Максентий, той започва да се смущава. Константин знаел, че Максентий е пролял много човешка кръв, правейки магии; много деца, девици и непразни жени заклал в жертва на бесовете, за да умилостиви така своите лъжливи богове, на които се надявал. И тъй, знаейки че с Максентий върви голяма бесовска сила, Константин започнал да се моли на Единия Бог, Господар на небето и земята, Когото почитали християните, да му дарува победа над мъчителя.

    Един ден, като се молел усърдно, явил му се по пладне на небето Господният Кръст, изобразен от звезди, сияещ повече от слънцето, а около него били написани думите: "С него побеждавай!" Това небесно знамение видели всички войници, но се изплашили, защото за езичниците изображението на кръста било знак за нещастие и смърт. Самият Константин, възпитан в неоплатоническа философия от родителите си, бил в голямо недоумение. Но през нощта, както спял, явил му се Сам Господ Иисус Христос и пак му показал изображението на Честния Кръст с думите: "Направи такова изображение и заповядай да го носят пред твоята войска, и тогава ще победиш не само Максентий, но и всичките си врагове". Сутринта царят разказал на своите велможи за видението си и като повикал изкусни златари, заповядал им да направят от злато, бисери и скъпоценни камъни Честния Кръст, по подобие на явилия се на небето. Той заповядал също на всичките си войници да изобразят кръстното знамение върху оръжията, шлемовете и щитовете си.

    Злочестивият Максентий, като разбрал, че Константин е в Италия и върви към Рим, с голяма дързост извел римските войски и се опълчил срещу него. Константин пък заповядал да носят пред неговата войска Честния Кръст. Максентий бил победен и много от неговите войници били избити, а самият той побягнал по моста Милвий на р. Тибър. Мостът се срутил и окаяният мъчител потънал в реката заедно със своите войници, подобно на древния египетски фараон. Константин победоносно влязъл в Рим и всички хора го посрещнали с почит и преголяма радост. Но най-забележителното е, че той отказал да изпълни установената традиция да измине свещения път на процесиите до Капитолийския хълм, за да направи езическо приношение на Юпитер. Към друг било насочено вече неговото поклонение - към Разпнатия и Неговата разпятие. На следващата година (313 г. сл. Хр.) императорът издал в Милано едикт, с който християнството било обявено за равноправна религия с всички останали.

   Осъзнаваме ли колко парадоксално било всичко?! Победил миролюбивия. Победил по-слабия. Победил с Божията сила, смирил се, и, за разлика от всичките си предшественици императори, отдал слава не на себе си, не на Слънцето или Юпитер, а на Господ Иисус Христос.

       Друг път цар Константин тръгнал на война срещу византийците. След като бил на два пъти побеждаван от тях, цар Константин се намирал в голяма печал. Когато дошла вечерта, той вдигна очи към небето и видял написани от звезди следните думи: "Призови Ме в скръбен ден; Аз ще те избавя и ти ще Ме прославиш" (Пс.49:15). Обхванат от трепет, той отново вдигнал очи към небето и видял както преди Кръст, изобразен от звезди, а наоколо надпис: "С него ще победиш". И заповядвайки да носят пред войската кръст, той победил враговете си и завзел техния град Византион. 

    И трети път, когато цар Константин трябвало да воюва със скитите при река Дунав, на небето се появило като спасително оръжие Кръстното знамение и както преди му дарувало победа. 

    Осъзнаваме ли ние това, което Константин осъзнал:

- че Кръстът е вратата, през която небесната благодат влиза в човешката история;

- че историята е не само човешка, а богочовешка;

- че Кръстът е оръжие богочовешко, чрез което Иисус Христос побеждава противниците, когато вярващите хора го издигат и с песни величаят!

    Затова Константин, като се уверил от тези три победи в силата на Разпнатия на Кръста Христос,  се покръстил в Неговото име заедно с майка си, царица Елена. И тъй като тя била много боголюбива, той я изпратил с голямо богатство в Йерусалим, за да търси Честния Кръст. А тя, като пристигнала в Йерусалим, обиколила Светите места, очистила ги от идолите и открила за поклонение честните мощи на много различни светци.

   Тогава патриарх на Йерусалим бил Макарий, който посрещнал царицата с подобаваща чест. В ония дни довели при царица Елена един стар мъж на име Иуда и й казали, че той може да покаже мястото, което търси. След като Иуда бил дълго разпитван и отказвал да открие тайната, царицата заповядала да го хвърлят в дълбок ров. След известно време, той склонил и я завел на висок хълм от пръст и камъни. Там някога римският император Адриан заповядал да издигнат храм на скверната богиня Венера и да поставят в него идол. На това място Иуда посочил, че е скрит Господният Кръст.

    Царица Елена заповядала веднага да разрушат идолския храм, да разчистят пръстта и камъните и да копаят в земята. Разнесло се силно благоухание и веднага след това се открили Гроба Господен и Голгота. Близо до тях били намерени в земята три кръста, а след това и гвоздеите.

    Когато всички недоумявали кой е Христовият Кръст, случило се по същото време да носят един мъртвец, за да го погребат. Тогава патриарх Макарий заповядал на носачите да спрат и започнали да възлагат един по един кръстовете върху покойника. Когато сложили върху него Христовия Кръст, мъртвецът веднага възкръснал и се изправил жив. Бог показал отново на всички, че чрез Кръста е победил най-големия човешки враг - смъртта! 

    Царицата с радост поела Честния Кръст, поклонила му се и го целунала. Мнозина не могли да видят Светия Кръст и да му се поклонят заради насъбралия се народ и започнали да молят да го видят поне отдалече. Тогава Иерусалимският патриарх Макарий, като се възкачил на едно високо място, издигнал нагоре Честния Кръст, за да го покаже на народа, който с умиление викал "Господи помилуй".

    Така започнало да се празнува Въздвижението на Честния и Животворящ Кръст Господен. Царица Елена взела със себе си част от Кръстното дърво и гвоздеите, а самия Кръст заповядала да поставят в сребърен ковчег и го предадат на светейшия патриарх Макарий, за да го съхранява за бъдещите поколения.

    След завръщането на св. Елена от Йерусалим във Византия, христолюбивият цар Константин заповядал да направят три големи кръста, според броя на показаните му преди войните - първо в Рим, когато потопил Максентий, второ, когато завзел град Византион и трето, когато победил скитите на р. Дунав. На кръстовете написали със златни букви: "IС ХС NIКА", т.е. "Иисус Христос побеждава".

    Светият благоверен цар Константин поставил единия кръст високо на изток при пазара на Константинопол, втория - върху пурпурна римска колона на мястото, наречено братолюбно, а третия въздигнал върху прекрасно мраморно подножие на хлебния пазар.

    До нас е достигнало предание, че векове наред Ангел Господен, осиян от небесна светлина, слизал нощем на това трето място и го обикалял, като кадял Честния Кръст и пеел сладкогласно трисветата песен, а след това отново се издигал на небето. Това се случвало три пъти в годината: веднъж на празника Въздвижение на Честния Кръст, втори път в седмия ден на месец май, когато се празнува явлението на Господния Кръст на небето и трети път - по време на св. Четиридесетница, на Кръстопоклонна неделя. Мнозина от благоговейните християни, виждайки слизането на Ангела, чували неговата песен и разказвали за това чудо на другите.

    Нека и ние днес се присъединим към ангелското славословие и запеем благоговейно тропара на Светия Кръст: “Спаси, Господи, Твоите люде и благослови наследството Си, дарувай на православните християни победи над враговете и запази чрез Твоя кръст народа Си.” Амин.

свещеник Красимир Кръстев

Църква "Св. пророк Илия" - Долни Дъбник

14.09.2024 г.

СЪЮЗНИЦИ В ЛЕКУВАНЕТО НА ДУШАТА

    Ранната Църква не се страхувала да влиза в диалог, а често и в конфликт с идеите, владеещи умовете на хората от този свят. Тя не се капсулирала в някакво застинало в юдейски термини „библейско“ богословие, а дискутирала на всякакви езици, по всякакви теми, като побеждавала и „пленявала всяка мисъл да се покорява на Христа“. (2Кор.10:5). 

   Лекуването на човешката душа винаги е било приоритет на Църквата. В нашето "болно" време тя още по-малко има право да се капсулира при изпълнението на тази своя мисия. Следвайки отците, Църквата и днес влиза в диалог, а когато е необходимо - в конфронтация със съвременните научни теории. Ние, нейните чеда, не трябва лекомислено да отхвърляме този диалог като сухи дискусии на книжни хора, а да черпим от неговите плодове. Защото отхвърляйки прибързано науката, неизбежно ще попаднем в тресавището на суеверието. За съжаление, това се наблюдава масово. Християни, които се плашат от науката, но смело прибягват до йога, медитация, зодии и куршумолеячи. Истинско безумие! За църковните пастири най-лесно е да извадят тежкия меч на Божието слово и да ударят по това суеверие. Но плевелът пак ще избуи, защото това е само половината от решението. Въпросът е: Какво ще се посади на празното място? Ние трябва да дадем на хората един християнски възглед за различните типове душевност с техните проблеми и решения!

    Църквата е духовна лечебница, но за разлика от психиатричната клиника, лечението в нея не е предназначено само за този свят. То е основно за бъдещия, лекува не само душата, но и духа. Църквата е странноприемницата, където Добрият Самарянин завежда човека, който е попаднал в ръцете на разбойниците - бесове и страсти. В нея и методите на лечение са не по човешки стандарти, защото елеят и виното, макар  сами по себе си да имат някаква лечителна стойност, са преди всичко знак за Божиите церителни тайнства.

   Днес малцина от историците на медицината си спомнят, че първият етап от развитието на психиатрията се нарича манастирски. От целия православен свят докарвали в манастирите душевноболни и бесновати. Там духовниците с християнска любов, молитви, светена богоявленска вода и с безропотни грижи облекчавали страданията им. Болният бил неизлишен и нечужд човек, а брат в Христа, който се нуждае от помощ. Процесът на частичното отделяне на психиатрията от Църквата започнал в края на ХVІІІ век. Той е свързан със започналата по същото време на Запад секуларизация (осветскостяване) на културата след т. нар. Реформация. Тогава именно психиатрията предпочела да стане „по-обективна“, а учените и практиците – да се опират само на факти и данни от клинични наблюдения и лабораторни изследвания. На именитите професори не им се удало да се въздържат от изкушението да намерят рационално обяснение за всичко във видимия свят.

    Първото, за което светските психиатри остават слепи, е причината за всяко страдание. Според Зигмунд Фройд сексуалните нагони обуславят човека, а Карл Густав Юнг търси причините в несъзнаваното (лично и колективно). Фройд вижда религията като инкубатор на вина и страх. Затова за него новият месия-освободител е човешкия разум. Юнг, въпреки, че е по-религиозен от Фройд, не разглежда душата в общение с Бога, а сама по себе си. Така, по думите на академик д-р Владета Йеротич той "обожествява душата, без предварително да я освети". Тези бащи на новата религия - психиатрията пропускат, че в основата на всяка болест (физическа и душевна) лежи грехът. Затова всяка стъпка по пътя на духовното изцерение не е нищо друго, освен покайно движение на сърцето. Пренебрегването на това затваря очите на психотерапията пред основния екзистенциален проблем, а именно: проблема за вината.

    Секуларизацията на психиатричната наука налага лечението да протича на неутрално равнище по отношение на ценностите. Възможно ли е това, след като и най-несложният ум схваща, че отделянето на който и да било психичен конфликт от личната ценностна система на болния е немислимо?! Същевременно, природата на психотерапевтичния процес въвлича неизбежно болния в ценностния и психичен свят на терапевта, т.е. налице е едностранно влияние от по-силния към уязвимия.

    Въпреки тези критики, ние трябва да избегнем крайността на протестантския фундаментализъм, който не успява да види никакво Божие действие в съвременната психология, психиатрия и психотерапия. Съвременните учени и лекари, въпреки, че сами в немалка степен са се лишили от Божията светлина, по Божията милост напипват и в полумрака някои верни пътища за лекуване на душата. Не трябва да отричаме това, а да гледаме с реализъм на всичко.

    Следвайки светите отци, ние трябва да вземем полезното от съвременните светски „пророци“ и бащи на психологията и да очистим техните учения от нечистия примес. Това е и апостолския подход: „Пророчествата не пренебрегвайте, но всичко изпитвайте и към доброто се придържайте, отбягвайте от всякакво зло.“ (1Сол.5:20-22)

   Един такъв „пророк“ в психологията и психиатрията, въпреки всички свои странности, се явява швейцарецът Юнг. Той класифицира хората по две направления:

   1. В зависимост от общата ориентация: екстроверти, при които общата ориентация и енергия са насочени навън (от лат. ex - навън,  trans - между, verto - въртя) и интроверти, насочени навътре (от лат. in - навътре,  trans - между, verto - въртя). Последните пречупват света максимално през своята призма, докато първите го възприемат такъв, какъвто е.

    2. В зависимост от психологическата функция: мисловен, емоционален, интуитивен и сетивен тип. За да контактува с духовния и материалния свят, човек разполага с четири основни функции: мисъл, чувство, интуиция и усещане. Мари-Луиз фон Франц пише: „Усещането ни казва, че нещо съществува; мисленето ни казва какво е то; чувството ни казва дали то е приятно или не; интуицията ни казва откъде идва и къде отива“. Всеки човек притежава и четирите, но в различна степен. Една от тези функции винаги е доминантна, Юнг я нарича "първична". Това е нормално, но когато другите функции са много неразвити, се стига до душевно разстройство.

    През 2 век пр. Хр. римският лекар Гален, базирайки се на Хипократ, развива своята типология на темпераментите: холерик, сангвиник, меланхолик и флегматик (които коментирахме в една предишна проповед). За разлика от него, типологията на Юнг акцентира върху начините, по които хората се отнасят към околния свят. При едни типове е характерно „съждение“, а при други - „възприятие“.  Вярвам, че вникването в различните психологически типове ще ни разкрие още от многообразието на Божията благодат и ще става причина да възкликваме заедно с цар Давид: „Славя Те, защото удивително и чудесно съм създаден. Чудни са Твоите дела и душата ми превъзходно знае това..“ (Пс.139:14)

    Преди да погледнем към психологическите типове искам да разсея едно грешно предположение – че мисловният тип е най-духовният, а сетивният – най-плътски. Всъщност сетивен тип е бил св. ап. Петър – първовърховният апостол. Сетивен не значи плътски, а такъв, който възприема света чрез сетивата. Истински духовен е само този човек, при който четирите основни функции: мисъл, чувство, усещане и интуиция, са в равновесие. Великият пример за това е нашият Господ Иисус Христос и светците, които почитаме като преподобни.

    Необходим е баланс между ума и сърцето. Сръбският патриарх Павле казва: „Умът ни дава светлина, той е нашето вътрешно око, но той е студен. А добротата е топла, но сляпа. Цялата работа е в това да установим равновесие в развитието на ума и добротата. Иначе умът се изкривява в злоба, а добротата без разум – в глупост.“

    Отците казват, че дявола иска да ни погуби чрез нашите силни страни (като ни тласне в крайности), а Бог да ни спаси чрез нашите слаби страни (като ги изцерява).

    Тук Юнг е в съзвучие със светите отци. Откритието на Юнг е, че несъзнаваното е не само сбор от минали подпрагови и изтласкани съдържания, но съдържа и зародиши на бъдещи психични ситуации и идеи. Според психиатъра един от начините за съзряване и изцерение на личността е стимулирането на неразвитите функции, който процес той нарича индивидуация (трансформация). Целта на индивидуацията е двояка. От една страна - освобождаване на личността от фалшивия слой на "персоната" (маската, показваща ролята, която играе в обществото). От друга, индивидуацията същевременно е и отнемане на властта на несъзнаваните образи. Според Юнг това отнемане става чрез изваждането им от сферата на подсъзнанието и интегрирането им в съзнанието. Това е процес, при който голяма роля (наподобяваща тази на православния духовен старец) има лекуващият психотерапевт.

   Виждате, че има допирни точки между психотерапията и православното душелечение. Тя е повече съюзник, отколкото враг! Понякога доста странен и своеволен, но все пак съюзник.

   Разбира се, винаги трябва да отчитаме сериозните разлики. Една огромна липса при психиатрията - "вертикалната" връзка, отношенията с Бога и последствията от тяхната повреда. А последствията са болести - телесни и духовни, за което говори св. пророк Исаия: „Уви, народе грешни, народ, натоварен с вина, зло потомство, синове покварени! Изоставихте, отхвърлихте Светия на Израил, отвърнахте се назад. Защо трябва още да ви бият вас, които все още сте отстъпници? Цялата глава е в рани и цялото сърце е сломено. От главата до петите няма здраво място по тялото ви: рани, синини и пресни рани – непочистени, непревързани и ненамазани със зехтин.“ (Ис.1:4-6)

    Сякаш четем диагноза на човек от 21 век. Днес целият свят е станал една психиатрия, няма човек, който да не се нуждае от някакво душелечение. Но изцерение не може да се постигне, ако човек не се подчини на духовен наставник, който да е способен да го излекува в Христа. Св. Никита Ститат твърди: „…Да не се подчиниш на духовния си отец”, по подражание на Христос, Който се подчинил до кръстна смърт на Своя Отец, „е равносилно на това, да не се родиш свише”.

    Тук е големият проблем. Малцина са великите Божии терапевти като св. Порфирий Кавсокаливит, които са се изцерили и с Божията благодат са станали годни да лекуват другите. Светецът казва: „Ако духовникът прибягва към методите на психиатрите, в които е некомпетентен, то той напълно губи правилната духовна ориентация и ще претърпи неуспех. Даже и самите психиатри много често не могат нито да разберат и правилно да поставят диагнозата на болния, нито да му назначат правилно лечение.” И добавя към това: „Духовникът трябва да избягва да бъде психиатър. Неговият път – това е освещаване в Христа. Да може заедно с постепенното очистване и просвещение на душата да достигне познанието, първо – за самия себе си, а после – и за другите”

    В „Добротолюбието“ преп. Таласий казва: „Лекар може да бъде само умът, който сам е излекувал себе си; едва след това той лекува другите с това, с което сам се е излекувал”.

    Братя и сестри, ето, в каква неволя сме попаднали ние днес – много болни, а малко лекари. Пътят към нашето изцерение е само един – смирението. Със смирение да приемем, че духовните лекари-старци са малко, а нашите немощи преизобилват. Със смирение да молим Бога да ни изцерява, като ни пази от лъжестарци и ни насочва към добри пастири и добросъвестни психотерапевти (когато проблемът не е с демоничен произход). 

    Същевременно, в Църквата ние трябва да се научим да се приемаме един друг и да се съюзим срещу истинските врагове на нашите души - бесовете и страстите. Взаимно да се церим, а не да се хапем и още повече да се разболяваме. Бог ни е създал различни. Мисловният тип може да изглежда на другите твърде студен и вярата му твърде интелектуална, но неговата сила е в задълбочеността. Емоционалният тип е силен със своята любов и топлина, но може да дразни другите със своята свръхчувствителност и непостоянство. Бог е дал на интуитивния тип голяма способност за мистицизъм, която на другите може да изглежда като витаене в облаците. Сетивният тип се характеризира с директност и простота, които обаче могат да изглеждат на другите като повърхностност. Няма тип, който да има монопол върху духовността. Затова да не се осъждаме, а да се приемаме с нашите различия. Те са богатство! Без приемането на другия, различния от нас, няма да се спасим! Различността катализира в нас процеси, за които Юнг прозорливо твърди: „Всичко, което ни дразни в другите, ни води към себепознаване“.

    Има вярващи, които не харесват своята душевност, вместо с благодарност да я приемат като Божи дар. Както няма двама души с еднакви пръстови отпечатъци, така няма и двама души с еднакъв тип душевност. Трябва да помним, че Иисус не промени типа душевност на учениците си, след като ги призова. Той промени характера им! И след Петдесетница ап. Петър си остана прям и спонтанен, но спря да реже уши. Стана роб на Христа, за да го освободи Той от греха. От греха, а не от неговата сетивност! Защото типът душевност е чуден Божий дар, различен за всеки човек.

    Тук стигаме до важен извод. Тъй като трябва да прославим Бога с нашите дарби (както ни увещава притчата за талантите), ние сме длъжни да развиваме даденото ни от Бога. То е нашата уникалност като част от Тялото Христово. То определя и нашето служение в Църквата! Но врагът не спи. Той иска да занемарим останалите, вторичните психологически функции, да ни дебалансира и вкара в душевно разстройство. Тогава и "първичната" ни психологическа функция ще стане дисфункция. Това е, казано с езика на Юнг.

     С езика на светите отци: Бог иска да ни спаси чрез нашите слаби страни, като ги изцери. Не само наследените слабости, а и болестите, които сами сме си придобили чрез постоянстване в греха – страстите. Авва Доротей казва: „Нека да направим нашия образ чист, какъвто и сме го приели при сътворението…” Необходими са труд и нетърпими скърби, докато „…нашият ум, този яростен и сластолюбив пес …не стане целомъдрен и добронамерен”. Когато човекът се бори против греховните сили и против злостните помисли, тогава се смирява, съкрушава се „и чрез скърбите в борбата постепенно се изчиства, достигайки своето естествено преди падението състояние”.

    В тази борба типът душевност е наш съюзник, а не враг. Затова трябва с благодарност да приемем, че той е дар Божий – личен Негов печат, гравиран дълбоко в нас. А ние сме Негово творение, създадено да Го прославя „...защото удивително и чудесно съм създаден.“ Амин.

свещеник Красимир Кръстев

Църква "Света Троица" - Плевен

25.08.2024 г.

МИСЛОВНИЯТ ТИП ХРИСТИЯНИН

    За да контактува с духовния и материалния свят, човек разполага с четири основни функции: мисъл, чувство, интуиция и усещане. Изследователката на Юнг Мари-Луиз фон Франц пише: „Усещането ни казва, че нещо съществува; мисленето ни казва какво е то; чувството ни казва дали то е приятно или не; интуицията ни казва откъде идва и къде отива“. Всеки човек притежава и четирите, но в различна степен. Една от тези функции винаги е доминантна, Юнг я нарича "първична". Това е нормално, но когато другите функции са много неразвити, се стига до душевно разстройство.

   В зависимост от психологическата функция Юнг класифицира типовете на: мисловен, емоционален, интуитивен и сетивен.

    Днес ще погледнем към мисловният тип християнин. Това са хора на фактите, на тяхното анализиране и класифициране. При екстровертния мислещ става въпрос за информация, приемана отвън, а при интровертния мисленето е насочено към вътрешния свят. Но и в двата случая разумът е техен пръв ръководител. Те са способни на силни чувства, но чувствата при тях не са водещи, не са първият подход към заобикалящата ги действителност. Първият въпрос при тях е: какво означава това? Те търсят истина и смисъл. За такива хора нещата не са приятни или неприятни, а истински или фалшиви. Голямата слабост на мисловният тип християнин е, че често забравя за емоционалните нужди, както своите, така и на другите.

    Като пример на мисловен тип пред нас веднага изниква образът на св. ап. Павел – човек учен и образован. В Антиохия между апостолите Павел и Варнава възниква остър спор дали да вземат със себе си напусналия ги при първото пътуване евангелист Марк. Рационалният ап. Павел не могъл да вникне в емоционалните колебания на Марк, който тогава бил много млад. Апостолите не стигат до съгласие и се разделят, като Варнава взима със себе си Марк, а Павел продължава пътуването си с апостол Сила. (Деян.15:36-41)

    Пред мисловния тип християни има някои постоянни опасности. Най-видната от тях е самоцелното трупане на знания, което възгордява. "Дойде ли гордост, ще дойде безчестие, а мъдростта е със скромните" (Пр.11:2) Всички еретици са горделиви, а повечето ересиарси са мисловен тип. Старецът Никон Светогорец казва: „Дяволът не се страхува нито от нашия ум, нито от нашите знания. Той има повече от нас. Дори не се бои от нашите добродетели. Той има повече от нас. Само една добродетел няма и тя го е убила, а нас ни спасява – смирението!“.

    Необходим е баланс между ума и сърцето. Сръбският патриарх Павле казва: „Умът ни дава светлина, той е нашето вътрешно око, но той е студен. А добротата е топла, но сляпа. Цялата работа е в това да установим равновесие в развитието на ума и добротата. Иначе умът се изкривява в злоба, а добротата без разум – в глупост.“

    Ако емоционалният тип е огън, който повече топли, отколкото свети, то мисловният е светлина, която повече свети, но по-малко топли.

    Това проличава и при молитвата. За мисловния тип християни молитвата е повече умствен процес. Те широко използват молитвеници и молитвени списъци, които им осигуряват структурирана и обмислена форма. Това е добре, но молитвата изисква и сърдечна топлина. Св. Теофан Затворник казва: „Главното в молитвата е в сърцето да възникнат благоговейни чувства към Бога: чувства на синовна преданост, благодарност, покаяние, покорност на волята Божия, желание да Го прославяме и други подобни чувства. Затова цялата ни грижа по време на молитвата трябва да е насочена към изпълването ни с тези чувства, така че сърцето да не остане безучастно. Когато сърцето е устремено към Бога, изпълняваното молитвословие (т.е. молитвеното правило: четене на вечерните или утренните молитви и др.) се превръща в молитва, а когато то липсва, онова, което четем, все още не е молитва.“

    Особено трудно за мисловният тип християни е началото на молитвата. Шофьорите знаят, че през зимата, когато двигателят е студен, колата трудно пали, трябва подгряване. Така е и при молитвата - трябва да се подаде подходяща храна на ума - духовна литература. Подчертавам, на ума, така, както за да разпалим загаснал огън, тръгваме от тлеещите въглени, а не от напълно загасналите. Това е и съветът на св. Теофан: „Когато пристъпваш към молитвословие, независимо кога, постой малко или поседни, постарай се да отрезвиш мислите си, да ги освободиш от всички странични грижи и задачи. След това размисли, кой е Този, към Когото се готвиш да се обърнеш в молитвата, и кой си ти, който се обръщаш към Него.“ С други думи – тръгни по естествения за твоята натура път, от по-развитата си страна към по-слабата. При мисловния тип християнин – от ума към чувствата. След това св. Теофан Затворник продължава: „Чети, без да бързаш, като вникваш във всяка дума така, че да я усети и сърцето. С други думи – разбирай какво четеш, а разбраното почувствай. Това съпровождай с кръстни знамения и поклони.“ Така искрата, запалена в ума, като по фитил ще слиза към сърцето и ще разгаря в него молитвено чувство.

    Мисловният тип е аналитичен и е способен старателно да търси корените и разклоненията на своите грехове. Можем да го видим на Изповед при свещеника с дълъг и подробен списък с грехове. Това не е лошо, стига да не преминава в „духовна хипохондрия“, т.е. прекалена загриженост за духовното здраве, характерна повече за мисловните интроверти. Тези християни трябва винаги да помнят съветите на Еклисиаста: „Не прекалявай с праведността, не се изтъквай с много мъдруване: защо да се погубваш?“ (Екл.7:16) „А и освен това, сине мой, предпазвай се от писане на много книги, това няма край; а многото учение е изтощение за тялото.“ (Екл.12:12)

    Отците казват, че дяволът иска да ни погуби чрез нашите силни страни (като ни тласне в крайности), а Бог да ни спаси чрез нашите слаби страни (като ги изцерява). Затова мисловният тип човек трябва да развива своите недоразвити чувства, интуиция и усещане.

    Психиатрията, въпреки своите странности, не е враг, а съюзник на вярата. Но светите отци категорично се издигат над бащите на психиатрията. Те правят разграничение между ум и разум, като два познавателни центъра. Според православното предание, умът е окото на душата, с което човек съзерцава Бога. Умът е органът, чрез който човек възприема нетварното, а разумът-логика е центърът на познанието на тварния свят, тъй като изследва сътворените неща. Някои отци казват, че умът е най-изтънченото внимание. Там, където е насочено вниманието на човека, там се намира и умът му. Когато умът се фокусира в Бога, той функционира според изначалното си предназначение. Става око на душата, виждащо духовните неща. Когато се отклони от Бога, става разум и разсъждава за духовните неща "по човешки".

   Православното "виждане на Невидимия" (Евр.11:7), представлява процес, протичащ с различен интензитет в различните хора. Умът Христов не се дава в един конкретен момент, а се постига с много усилия и борба. Постигането му е цел на всеки психологически тип, а не само на мисловния. Четирите психологически типа са четири пътя, по които различните хора тръгват към придобиването на Христов ум. Но мисловният тип трябва особено да внимава, защото естествената му предразположеност към логика не гарантира придобиване на Божията мъдрост. Ако разумът не бъде облагодатен, неговите умостроения ще се окажат само книжна мъдрост, която "... не е мъдростта, която идва отгоре, а земна, плътска, бесовска." (Як.3:15) Божията мъдрост слиза отгоре, когато се смиряваме; окото на душата съзерцава Бога и се очиства.

    Братя и сестри, ние трябва да се научим да се приемаме един друг, защото Бог ни е създал различни. Мисловният тип може да изглежда на другите твърде студен и вярата му твърде интелектуална, но неговата сила е в задълбочеността. Емоционалният тип е силен със своята любов и топлина, но може да дразни другите със своята свръхчувствителност и непостоянство. Бог е дал на интуитивния тип голяма способност за мистицизъм, която на другите може да изглежда като витаене в облаците. Сетивният тип се характеризира с директност и простота, които обаче могат да изглеждат на другите като повърхностност. Няма тип, който да има монопол върху духовността. Затова да не се осъждаме, а да се приемаме с нашите различия. Те са богатство! Без приемането на другия, различния от нас, няма да се спасим! Различността катализира в нас процеси, за които Юнг прозорливо твърди: „Всичко, което ни дразни в другите, ни води към себепознаване“.

    Има вярващи, които не харесват своята душевност, вместо с благодарност да я приемат като Божи дар. Както няма двама души с еднакви пръстови отпечатъци, така няма и двама души с еднакъв тип душевност. Трябва да помним, че Иисус не промени типа душевност на учениците си, след като ги призова. Той промени характера им! И след Петдесетница ап. Петър си остана прям и спонтанен, но спря да реже уши. Стана роб на Христа, за да го освободи Той от греха. От греха, а не от неговата сетивност! Защото типът душевност е чуден Божий дар, различен за всеки човек.

    Тук стигаме до важен извод. Тъй като трябва да прославим Бога с нашите дарби (както ни увещава притчата за талантите), ние сме длъжни да развиваме даденото ни от Бога. То е нашата уникалност като част от Тялото Христово. То определя и нашето служение в Църквата! Но врагът не спи. Той иска да занемарим останалите, вторичните психологически функции, да ни дебалансира и вкара в душевно разстройство. Тогава и "първичната" ни психологическа функция ще стане дисфункция. Това е, казано с езика на Юнг.

     С езика на светите отци: Бог иска да ни спаси чрез нашите слаби страни, като ги изцери. Не само наследените слабости, а и болестите, които сами сме си придобили чрез постоянстване в греха – страстите. Авва Доротей казва: „Нека да направим нашия образ чист, какъвто и сме го приели при сътворението…” Необходими са труд и нетърпими скърби, докато „…нашият ум, този яростен и сластолюбив пес …не стане целомъдрен и добронамерен”. Когато човекът се бори против греховните сили и против злостните помисли, тогава се смирява, съкрушава се „и чрез скърбите в борбата постепенно се изчиства, достигайки своето естествено преди падението състояние”.

    В тази борба типът душевност е наш съюзник, а не враг. Затова трябва с благодарност да приемем, че той е дар Божий – личен Негов печат, гравиран дълбоко в нас. А ние сме Негово творение, създадено да Го прославя „...защото удивително и чудесно съм създаден.“ Амин.

Свещеник Красимир Кръстев

Църква "Света Троица" - Плевен

МОЛИТВАТА НА ПРАВЕДНИКА

(ИЛИНДЕН)

„Изповядвайте си един на друг греховете и се молете един за друг, за да се изцелите. Голяма сила има усърдната молитва на праведника. Илия беше човек също като нас. Той отправи молитва да няма дъжд и не валя дъжд на земята три години и шест месеца. После пак се помоли: и небето даде дъжд, и земята принесе своя плод.“ (Як.5:16-18)

    Когато разглеждаме въпроса за молитвата, трябва с особено внимание да се вслушваме в тези, които сам Бог с чудесни отговори е потвърдил като велики молитвеници. Най-яркият старозаветен човек на молитвата е св. пророк Илия. За него свидетелства един от най-големите новозаветни молитвеници - св. ап. Яков. Преданието разказва за брата Господен по плът, че от дългите часове, в които предстоял в молитва, коленете му станал груби като на камила. Св. ап. Яков получил прозвището Праведния и сам той, в своето съборно послание, лаконично, с една дума, ни разкрива тайната на чудотворната молитва – праведността!

    Що е праведност? Голяма тема, не можем дори да я отворим с една проповед. Но можем поне леко да я открехнем.

    Бог е праведен и праведността е едно от Неговите свойства. Божия правда е способността на Бога да поддържа вселената в хармония и ред. А хармонията и редът се базират на Божия закон. За да функционира Божието творение, този закон трябва да се спазва, нарушителите му да бъдат наказвани, а изпълнителите – възнаграждавани, като същевременно и двете групи бъдат насочвани към вечното благо.

    Кой човек тогава е праведен? Отговорът ще е стриктно библейски: „Няма нито един праведен, няма кой да разбира, няма кой да търси Бога всички се отвърнаха от Бога, до един станаха негодни; няма кой да прави добро, няма нито един.“ (Рим.3:10-12)

    Тъжна констатация! Всички, повече или по-малко, попадаме в групата на нарушителите и никой не е достоен да получи отговор на молитвата си. Но виждаме, че Бог отговаря на молитвите, не само на св. пророк Илия и на светците, но и на безброй други молитви. Непрекъснато и ежедневно Той дава от Своите блага на обикновени хора, които Му се молят. Безспорно, това е поради безграничната Му милост. Но дилемата остава - Божията праведност не допуска Той да "затвори очи" за неправдата и да отговаря на молитви на грешници. "А знаем, че Бог не слуша грешници, но слуша този, който Го почита и изпълнява Неговата воля." (Йн.9:31). Какава е тогава тази правда, кояго отваря небесните прозорци за някои хора? 

    Протестантите казват: Причината Бог да дава е в това, че чрез вяра ние сме станали праведни, не действително праведни, но праведни в Неговите очи. Божията правда, казват те, се приема от грешния човек в един еднократен акт на вяра. Бог ни вменява Своята правда и дори когато продължаваме да грешим, Бог ни вижда праведни; да се наричаме повече грешници е неуместно. Няма тайнства (а само символи и ритуали), няма нужда от добри дела (те ще си дойдат неминуемо), няма нужда от аскеза (човешки усилия, водещи до себеправедност). Молитвата е изместена от "говорене на езици", което по думите на един сектантски пастор е "като да те вземе Духът на автостоп". Какъв магичен начин за бягство от истинска молитвена среща с Бога?! 

    Ние, като православни, не можем да се съгласим с всичко това. Ние изповядваме, че при Св. Кръщение се умиваме от греховете, но това е само началото на нашето духовно изцерение. Както казва св. Николай Кавасила тайнствата са вратата и пътят по които Христос се връща в нас. Възцаряването на Христос в нашите души и живот – това е най-важното!

    Православието акцентира на лечебната страна на спасението, а не на юридическата. Но тъй като ап. Павел определено използва и юридически понятия, които изискват обяснение, нека онагледим въпроса с един пример.

    Образно казано, ние се раждаме в затвор, не влизаме по-късно, а се раждаме в него, т.е. „в грях“. При Св. Кръщение ние биваме освободени от този затвор. Кръщението, погледнато от друг аспект, е и оправдание. Затова е необходимо съдебно решение. Не, че Бог го дължи на някой, но цялото творение трябва да познае и признае правилността на Неговите решения. Затова, поради жертвата на Христос, Бог, чрез устата на свещеника провъзгласява на новопокръстения: "Оправдан си, просветен си, осветен си, умит си, с името на Господа нашего Иисуса Христа и Духа на Бога нашего." Излизай от затвора и живей свободен от греха! И ние излизаме от купела и тръгваме в нов живот. Там, отвън, ни чака бащиния дом и Небесния Отец, който желае да удовлетвори всяка наша нужда. Протестантите спират дотук. Вече сме спасени и оправдани, казват те, и с тази праведност, заставаме пред Бога за молитва и смачкваме всяко чувство за вина у себе си.

    Да, ако излизайки от затвора, веднага ни застигне внезапна смърт, ще бъдем спасени. Такава смърт застигна разбойника, разпънат отдясно на Христа. Изповяда Спасителя и веднага умря. Нямаше време нито за добри, нито за лоши дела.

    Но това е изключителен случай. При всички останали хора не е така. Още с излизането от храма ние се сблъскваме с изкушенията. Защото сме освободени, но не и вътрешно променени. Нашите страсти не се изцерени и ние започваме бързо да нарушаваме Божиите заповеди.

    Образно казано, падайки в грях, ние сами издигаме разрушената от Бога стена. Грешейки, омърсяваме бялата кръщелна дреха и обличаме пак затворническата риза. Връщаме се доброволно в затвора, от който сме били освободени. А от затвора, колкото и да викаме, трудно гласът ни ще стигне до бащиния дом.

    Какво да се прави тогава? Веднъж вече сме били оправдани и втори съдебен процес няма да има. (До смъртта ни, когато ще е т.н. частен съд, а последен ще е всеобщият съд.) Канонът забранява повторно кръщение. 

    Добрата новина е: както сами сме влезли в затвора, така можем и сами да го напуснем, без ново съдебно решение. Ключът за килията е в нас. Този ключ се нарича покаяние и ни е даден при кръщението. Затова свещениците често наставляват новопокръстения: ето, сега вече имаш достъп до всички тайнства на Църквата. За тайнството на Изповедта говори и контекста на разглеждания въпрос за силата на молитвата. Предходният стих гласи: „Изповядвайте си един на друг греховете и се молете един за друг, за да се изцелите“.

    Светите отци наричат тайнството Изповед „второ кръщение“, защото без нов съдебен процес и ново оправдание, ние получаваме същия ефект - излизаме отново на свобода.

    Сто пъти да паднеш на ден, сто пъти извади ключа на покаянието и излез на свобода. Там, на свобода, ти си при Бога и Той слуша твоя глас. Стената вече я няма. Сълзите на покаянието са я разрушили и отново усещаш Божията благодат и присъствие. В теб се заражда надежда и дързост да просиш от Бога.

    Св. ап. Йоан казва: „Възлюбени, ако нашите сърца не ни осъждат, тогава имаме смелост пред Бога, получаваме от Него това, което молим, защото спазваме Неговите заповеди и вършим, което Той одобрява.“ (1Йн.3:21-22)

    Праведността е нещо, което извира от сърцето и се изявява в спазване на Божиите заповеди и добри дела. „Дечица, нека никой не ви заблуждава! Който върши правда, праведен е, както и Той е праведен“ (1Йн.3:7) Колкото и с ума си, по протестантски маниер, да се насилва някой да се счита за облечен в Божията правда, сърцето не може да бъде излъгано. В сърцето на съгрешаващия няма място за смелост и вяра. Грешникът трябва да бъде развързан от греховете си. Но ако си протестант и нямаш тайнства и законно свещенство, кой тогава ще те развърже? И как вярата ще слезе от ума в неочистеното сърце? Как молитва от неочистено сърце ще свали огън и дъжд от небето? Трудни въпроси за протестанта.

    И така, първата и най-важна стъпка е да излезем от затвора на греха и да си върнем дръзновението на детето, което моли своя любящ баща.

    Излезли от затвора на порока, ние трябва да насочим всичките си сили към нашето духовно излекуване. Никой не се е родил светец. Правдата е път, в който има много падания и ставания. Винаги трябва да помним, че „Илия беше човек също като нас“. Той беше замесен от същата мая, човешкото му естество бе повредено, също като нашето. От житието му знаем, че имаше периоди на сривове и униние. Виждаме, че този, който с молитва отваряше и затваряше небето над Израил, който изби Вааловите пророци, се уплаши за живота си „…седна под една хвойна и искаше да умре, казвайки: „Достатъчно е! Сега, Господи, вземи живота ми, защото не съм по-добър от предците си.“ (3Царе 19:4)

    Това е човешката слабост. „Защо - пита блаж. Теодорит - Илия, имайки такава сила, се уплаши от една Иезавел?" И отговаря: "Защото, освен пророк беше и човек. От друга страна, и страхът бе дело на Божият промисъл. За да не може величието на чудотворството да заплени мисленето му, благодатта даде място на природата в него да се появи боязън, а пророкът чрез това да познае собствената си немощ".

    Пророкът не оправдаваше слабостта си, а строго я осъждаше. За разлика от съвременните „праведни“ протестанти, той считаше себе си за човек недостоен, за каквито винаги, през всички епохи, са считали себе си Божиите светии. И св. Илия, както всички светии, беше строг аскет, който се бореше за вътрешна чистота. С една дума – праведник!

    В заключение, стигаме до извода, че протестантското разбиране за правдата като нещо външно, като някаква дреха, която в мига на повярването сме наметнали, е статично и едностранчиво. Освен юридическо оправдание, правдата е и вътрешно състояние, което може и трябва да расте. В този смисъл, то е сходно с освещението. Приведеният пример показва, че освободеният затворник трябва и вътрешно да се освободи. Защото може да излезеш от затвора, но затворът да не излезе от теб.

    Западното богословие, като цяло, не прави разлика между „Божия правда“ и „правда от Бога“. Като атрибут на Бога, Божията правда наистина е съвършена и не подлежи на растеж или смаляване. Казахме, че получаваме това съвършено оправдание при Св. Кръщение. Правдата от Бога обаче е тази благодат, която расте в нас, когато чрез аскетичен и светотайнствен живот се очистваме от греха и изпълваме със Светия Дух. Когато тази правда расте в нас, тогава ще расте и нашата увереност в молитва. Нашият молитвен глас ще идва не от ума, а дълбоко от сърцето. Няма да звучи като отчаян вопъл на затворник, процеждащ се през прозореца на затворническата килия, а като радостния и смирен шепот на блудния син, завърнал се в родния дом и усещащ любящата прегръдка на своя Баща. Амин.

Свещ. Красимир Кръстев

Църква "Св. пророк Илия" - Долни Дъбник

20.07.2024 г.

КАТО ПТИЦИТЕ НЕБЕСНИ

(ТРЕТА НЕДЕЛЯ СЛЕД ПЕТДЕСЕТНИЦА- НА СВ. ОТЦИ ОТ ШЕСТТЕ ВСЕЛЕНСКИ СЪБОРА)

    Църквата е постановила днес да си спомним за светите отци чрез един текст от планинската проповед на Иисус. Той разкрива една обща за всички светци черта, в която ние ще опитаме да вникнем – доброто безгрижие. Под "добро безгрижие" трябва да разбираме не да сме бездейни или безотговорни, а да не сме свръхразтревожени.

    Да погледнем функционирането на човека. Командният център е в главния мозък, а чрез тялото се реализира умствената и емоционална дейност.  Всеки орган е свързан чрез неврони с мозъка. Органът подава или получава сигнали, но "акцията" или "реакцията" зависят от мозъка.  Командите, планирането, отговорността .... всичко е в главата. Мирът или тревогата се зараждат в главата и преминават към тялото.

    Чрез кръщението всеки от нас е направен член на едно уникално тяло - Тялото Христово. Но освен, че е поставен като член, всеки човек трябва и да заживее като член, ще рече, под управлението на Главата - Христос. Ако така заживее, мирът на Христос ще се разпростре и в него като член на Тялото. В противен случай имаме гротеска. Представяте ли си примерно ръка, която не е управлявана от мозъка, ръка, която сама мисли и взема решения! Пълен хаос, защото главния мозък е в главата, а не в ръката!

    И така, за да има мир - вътрешен и с окръжаващите го хора, християнинът трябва да живее във връзка с духовната си Глава така, както телесния орган - с главния мозък. Тогава той ще действа като жив член на Тялото - хармоничен, и координиран. Щастлив и блажен!

    Към това ни призовава Господ, и то във всеки аспект на живота: „… и кой от вас със своята грижа може да придаде на ръста си един лакът? Защо се грижите и за облекло? Взрете се в полските кринове, как растат: не се трудят, нито предат; а казвам ви, че нито Соломон във всичката си слава не се е облякъл тъй, както всеки един от тях; и ако полската трева, която днес я има, а утре се хвърля в пещ, Бог тъй облича, колко повече вас, маловерци! И тъй, не се грижете и не думайте: какво да ядем, или какво да пием, или какво да облечем? Защото всичко това търсят езичниците, и защото вашият Небесен Отец знае, че имате нужда от всичко това.“ (Мат.6:27-32)

    Спираме да четем точно преди кулминацията на текста, за да размислим каква е причината за доброто безгрижие. Или по-точно кой. Този, Който чрез ап. Петър ни призовава „и всяка ваша грижа възложете на Него, защото Той се грижи за вас.“ (1Петр.5:7). Господ, нашият Бог, Той се грижи, защото Той е Главата на Тялото!

    Но защо тогава се зовем християни, а живеем така многогрижно и тревожно?

    Проблемът е, че ние сме свикнали от нашия светски живот да живеем „безглави“. Идваме в Църквата, но сме свикнали да живеем без Бога и да се оправяме без Него, сами да сме си и глава и тяло. Още с отваряне на очите сутрин започваме трескаво да планираме, да анализираме, да звъним телефони. Оставяме вярата за неделя, а през седмицата живеем като безбожници. Или почти, защото вечер се сещаме, че сме християни и падаме на колене да изкажем допуснатите грехове, да оплачем грижите и умората си. Не ни минава през ум, че християнинът може и трябва да живее по друг начин. Да живее безгрижно. Това е нормалното за вярващия. А ние сме станали някакви странни, "нощни" християни - през деня се лутаме в тъмнина, а вечер,  преди да си легнем, съсипани от грижи, гледаме да "се свържем" с Бога, т.е. да пуснем светлината. Като не можем през деня да имаме мир, поне да се успокоим за нощния сън. Все нещо е (със сигурност по-добро от "неделното" християнство), но и този цикъл, в крайна сметка, е уморителен.

    Отделен от Бога, човек е една голяма нула. „... Наистина, животът на всеки човек е като полъх. Наистина, човек е като сянка; напразно вдига шум, трупа съкровища и не знае кой ще ги получи.“ (Пс.38:6-7).

    Това е човекът – слабо, крехко и нервно същество. Докато нещата са в наши ръце, никога няма да имаме сигурност, а като няма сигурност, няма и мир. Но когато човек, тази голяма нула, се прилепи до единицата, става велика десетка!

    И така, трябва да се прилепим към Бога, да живеем свързани с Главата - Христос. Както вече казахме, за да достигне сигналът от мозъка до члена на тялото, те трябва да бъдат свързани с неврони. Няма ли неврони, няма свързаност, органът е на практика мъртъв. Има го, но не реагира на мозъка. Такива сме били и ние преди да се свържем с Бога – биологично живи, но духовни мъртъвци. 

    А сега, когато вече сме вярващи, връзката е възстановена. Думата "религия" това и означава - съединявам, зашивам отново. Тази наша връзка трябва да укрепва, вярата да расте и да бъдем ръководени от Бога. За съжаление, с нашето "неделно" християнство, ние сме дискредитирали думата "религия" и под "религиозен" хората вече разбират двуличник, който в храма е един, а извън него живее като езичник - трепери за хляба, за работата, за всичко, сякаш няма за него Господ, Който "... е мой пастир, от нищо няма да се нуждая" (Пс.22:1). Господ наистина е Добрият Пастир, въпросът е дали е "мой", дали лично и ежедневно съм свързан с Него?! Като вярващи, това трябва да бъде единствената ни грижа – връзката с Него!

    Какво правим ние, за да растем телесно? Дали растем с напрягаме на ума, с планиране и изясняване механизма на растежа? Не, просто следваме заложеното ни – да се храним, да пием, и така растем.

    Какво правят полските кринове? Напрягат ли се да дадат красив цвят? Има ли въобще в тях мозъчна дейност, задават ли си въпроси от рода: кога точно да поникна, кога да разцъфна, как да дам точния цвят …

    Не, разбира се! Растението просто следва вложения в неговата природа стремеж към вода и слънце. Всичко останало си идва само. Големият индийски поет Рабиндранат Тагор пише: „Помолих дървото: „Разкажи ми за Бог.“ И то разцъфна.“ Чрез плода си, дървото свидетелства за Твореца.

    Още при сътворението Бог, чрез Своето Слово, е вложил във всяко Свое творение собствен замисъл и така „пренася” Своите нетварни божествени енергии в границите на тварното битие. И тварта следва зададената цел. „И каза Бог: „Нека земята произведе свежа зеленина, растения, които дават семе, и дървета, които раждат плод, чието семе е в него, според вида си по земята.“ И така стана.“ (Бит.1:12) Семето е даденост, а плодът - зададеност. (По тези въпроси преп. Максим Изповедник развива своето учение за логосите на тварите.)

    Така е и при човека, той също трябва „да разцъфне“. При човека образът Божий е даденост, богоподобието – зададеност. Бл. Августин казва: „Ти си ни създал за себе си и неспокойни са сърцата ни, докато не намерят в Тебе покой“. Радостта и мирът са сред плодовете на Светия Дух. И понеже са плодове, те трябва да израстват по естествен начин от връзката на човек с Бога, както дървото пие вода от почвата и светлина от слънцето.

    И ето кулминацията на днешния текст: „Но първом търсете царството на Бога и Неговата правда, и всичко това ще ви се придаде.“

    Това не би трябвало да е странна заповед, защото Божието царство и Божията правда са слънцето и водата за всеки от нас. Търсим ли ги, плодовете ще израстат сами. Православието вярва, че човекът е създаден добър, за да стане съвършен. В него е вложено да се стреми към Създателя, просто той трябва да следва този стремеж. „Човешката душа е по природа християнка“ – казва Тертулиан. Покаянието на блудния син пък е описано като идване на себе си.

    И ние, братя и сестри, е време да дойдем на себе си. Да спрем да треперим за хляба, за облеклото, за къщата…

    Да подигнем очи нагоре, да укрепим връзката си с Бога и така да изпълним предназначението си на тази земя. Християнин, който непрекъснато трепери да не го съкратят, да не го окрадат, да не го измамят или лишат от наследство, е като дърво, което не дава плода, за което е посадено. Хората ще го презират, а и вечната му участ ще е нерадостна. Истинската свобода не е в това да имаш много пари, а в това да нямаш идоли, малки домашни „богове“. В 21 век те хитро са се преименували. Вече не са мамон, а „висок жизнен стандарт“, „модни тенденции“, с които трябва да сме в крак, и прочее. Това „високо“ и „бързо“ темпо ни се задава от духа на този свят, който не е Божий. То постоянно надхвърля нашите действителни нужди и ни кара да се хващаме на хоро, което не е нашето. Трябва да се пуснем от него, да изхвърлим идолите от живота си. А за да нямаш идоли, трябва да имаш велик Бог!

    Днешният неделен празник отново ни напомня за тези, които разцъфтяха и с плода си прославиха своя Създател - светите отци. „Праведникът ще разцъфне като палма, ще се издигне като ливански кедър" (Пс.91:13). Високо издигат ръст светиите и с примера си зоват нас - да не бъдем маловерни, а по-често да поглеждаме нагоре: „Погледнете птиците небесни, че не сеят, нито жънат, нито в житници събират; и вашият Отец Небесен ги храни. Не сте ли вие много по-ценни от тях?" (Мат.6:26)

    Каква по-голяма свобода от тази на небесните птици?! Как искаме и ние да се реем волни като тях! Но, вижте, те не носят къщи на крилете си, не си сменят перата всеки ден, за да угодят на нечий вкус. Не съм забелязал и някаква мода при птичите гнезда.

    И ние, братя и сестри, като птиците сме родени за полет, за духовни висини. Такива духовни орли са били светите отци. За тях св. пророк Исаия казва: „ще дигнат криле като орли“ (Ис.40:31) Нека като тях се отвържем от грижите за земното и се привържем към Небето! Амин.

Свещ. Красимир Кръстев

Църква "Света Троица" - Плевен

13.07.2024 г.

ВЕЩИ В СУЕВЕРИЕТО

(ЗАДУШНИЦА)

    Траурните обреди днес са най-често извършваните, съответно и суеверията, свързани с тях са най-разпространени. Има различни причини за това, но една е водеща. Страхът, тази така мощна и рушителна сила!

    При другите тайнства и църковни обреди нещата изглеждат на невъцърковения човек някак весели и пожелателни.

    Все по-рядко хората съзнателно кръщават децата си. Не гледат на Св. Кръщение като на врата, през която да избягат от геената огнена. Подхождат към тайнството с неправилни мотиви: за здраве, от патриотизъм, защото за предстоящата венчавка се иска кръщелно свидетелство и пр. А често Кръщението е само повод да се съберат роднините на весела трапеза. 

    На тайнството Св. Венчание се гледа като на мил ритуал, който да внесе колорит в сватбения ден. Мила, но отживяла традиция. Все по-рядко днес младите хора се венчават. Предпочитат да живеят на развратни начала (или както благовидно казват, на „семейни”).

    Въобще всичко изглежда някак весело и неангажиращо. Смъртта обаче е страшна, тя трудно може да бъде гримирана; постоянно ни напомня, че всички сме нейни абонати. Смъртта създава шок, стрес и хаос около себе си. В такива критични моменти ритуалите идват на помощ - успокояват и внасят някакъв ред. Но кои ритуали, осветените от Църквата или "преданията" на махленските  баби? За съжаление, второто. Има една приказка "както живял, така и умрял". Живял без Бога, умрял без Бога, погребан без Бога.

    Защо да е без Бога, ще възрази някой, нали викаме „попа“ да го опее?

    Първо, „попа“ много често го викат от кумова срама. Защото „такава е традицията”. Иначе „цяло село ще ги приказва”. Не че вярват в задгробния живот. „Ама – мислят си, – какво ще кажат хората?”

    Второ, викат „попа“ да се моли вместо тях, а не с тях. Свещеникът веднага забелязва това по празните погледи. На опелото и панихидите не молитстват, а някои даже не се кръстят, стоят надалече, пушат…

    Ако могат да им се отворят духовните сетива в такъв момент щяха да видят страшните демони, които са дошли да вземат душата на покойника и да я завлекат в ада. Щяха да чуят виковете на покойниците: молете се за нас, молете се ….

    Ето така си отиват в масовия случай днешните българи – живели без Бога, без изповед, без свето Причастие, без подготовка за вечността. И накрая умрели без Бога, отиват там, откъдето няма връщане, с омърсени от греха души, с тежки пороци, непримирени със съвестта си и с Бога. Ще бъдат ли допуснати тези хора в Царството Христово, в Царството на светостта, чистотата и вечната правда?

    Не знаем! И въпреки, че много често с духовните си ноздри долавяме миризмата на сяра, се смиряваме и оставяме съда на Бога. Той знае всичко за всеки, в Него са ключовете на смъртта и ада. Ние знаем само, че със смъртта времето за покаяние е изтекло. Но знаем също, че участта на всеки покойник може да бъде подобрена от някои действия на останалите живи роднини, като дори от преддверието на ада може да бъде преместен в рая. Големият въпрос е: какво трябва да сторят роднините, за да подобрят задгробната участ на починалия и кои усилия са напълно безсмислени?!

    Тъй като в масовия случай роднините на покойника сами са далече от Бога, те бързо потъват в царството на суеверията. Това царство няма граници. Страхът постоянно произвежда нови и нови суеверия, нови и нови въпроси към свещеника, един от друг по-странни и невероятни.

    Суеверните усилия на роднините на покойника се насочват основно в две направления: 1. За покойника – да се помогне с нещо, да се изпрати по вечния му път и 2. За самите себе си – да се отдалечи злото от самите тях.

    Ще посочим някои от по-често срещаните суеверия, добре описани в книгата на йеросхимонах Димитрий и архимандрит Йоан:

    1. За "подпомагане" на покойника.

    На очите на покойника поставят монети, което идва от древногръцката митология. С тях покойникът трябвало да плати на лодкаря Харон да го преведе през реката Стикс и го отведе в царството на мъртвите. Спира се часовника в дома, отварят се вратите и прозорците за да излезе душата. Прави се пита „пътнина“, която някъде изяждат край покойника. Ръцете и краката на покойника се връзват и остават така до момента на спускането в гроба, когато се освобождават, за да може „да ходи в оня свят“.

    Съществува и суеверието, че най-близките роднини на покойника не трябва да носят неговия ковчег, защото по този начин уж изразявали радостта си от смъртта му. Още една заблуда! Носенето на ковчега по-скоро изразява желанието да се послужи още веднъж (поне на тялото) на близкия човек.

    В гроба слагат множество предмети „от първа необходимост”, а понякога покойникът бива погребан не само с леглото си, но и с цял гардероб дрехи. Храната, и в отвъдния свят, си остава първа грижа на българина - хладилник с храна и напитки, и телевизор, включени към акумулатор!

    По време на панихидите най-напред се разстила на гроба една голяма софра. Всевъзможни ястия и питиета. Като се почне от бонбони, вафли и баници, и се стигне до кюфтета, кебапчета и твърд алкохол. От всичко това се събират парченца храна в чиния и се оставя на гроба, „да има какво да яде мъртвецът”, както казват. После забучват до паметника вилици, лъжици, цигари и всичко, което може да се забучи, и „преливат” с вода, вино, ракия, бира, кока-кола и каквото още му дойде на ум на човек.

    Каква грижа само! Отвратително! Покойникът, братя и сестри, няма нужда от такава храна, а от молитви и милостини, извършвани в негова памет, чрез които се опрощават греховете и се облекчава задгробната участ на душата.

    Някъде пък забраняват до 40-ия ден от смъртта да се правят ремонти в дома на починалия. И това щеше да е нещо похвално, ако причината беше желанието на роднините да се отдадат на заупокойни молитви. Но не, оказва се, че както и при много други религиозни дела, под благочестивата външна обвивка е стаено суеверие - душата на покойника можела да не хареса ремонтите и да бъде наранена. Безумие! Това е последното, което вълнува душата на покойника. В този период тя има други грижи - как да премине през страшните въздушни митарства.

    Съвременните хора трудно възприемат истините на вярата, защото „богът на тоя век им е заслепил умовете” (2Кор.4:4). Не могат да дадат разумно обяснение на безсмислиците, а въпреки това продължават да ги вършат, по силата на навика.

    Какво ще се ползва мъртвецът от яденето, което му оставят на гроба? Нищо, разбира се! Тялото, което гние под земята, не се нуждае от ястия, а безсмъртната душа на починалия е нематериална и се храни с Божията благодат.

    2. За "предпазване" на останалите живи.

    Сред някои хора, които считат себе си за вярващи, битува суеверното схващане, че когато има покойник в къщата, може да се случи нещо лошо на близките му, т.е. може някой от тях да се разболее или да умре. И „за да не стане нещо лошо на живите”, както казват, тези хора вършат всевъзможни безсмислени действия, или направо казано, глупости. Например, вземат парче керемида и през нея забиват пирон в дюшемето под ковчега на покойника. Под прага на входната врата слагат усукани бял и червен конец, а също и малки камъчета. Самият гроб също се огражда с червен конец. Всички огледала в къщата се покриват с кърпи, както и телевизорът, за да не видят уж в тях душата на покойника. 

    Когато тръгне погребалното шествие, има „вещо лице”, което следи да не би някой да се обърне назад. При спускане на ковчега в гроба, задължително всички (а най-вече роднините) се обръщат с гръб. Някои хвърлят пръст през глава, без да се обръщат, „за да не гледат мъртвеца”. Цялото това ужасяващо езичество има и още по-отвратителни прояви: например, вземат жив петел и му откъсват главата над гроба, преди да спуснат ковчега.

    На връщане от гробищата суеверниците в никой случай не минават по същия път, по който са дошли, „за да не им се случи нещастие”. А вече в дома на починалия не дават да се говори за него, а само за живите. Странна е и забраната най-близките опечалени да не се къпят до 9-ия ден от смъртта.

    Суеверните нелепости обаче не свършват дотук. Четиридесет дни същите „християни” ходят на гроба с бутилка вода и я разливат около него, а на 40-я ден я строшават, събират стъклата и ги заравят. 

    А това, което вършат, без да знаят, е остатък от древно езическо поверие, че душите на мъртвите могат да причинят зло на живите, и за да си отиде душата на покойника обратно в нейния си свят, тя трябва да бъде добре нагостена, за да се „откупят” живите. В нашето объркано време, присъстващите християни са дошли уж да се молят за починалия, а в същото време по езически му „прогонват” душата…

    

    Такава е нашата тъжна действителност! И ние, православните християни, сме длъжни да знаем това и да се пазим от всички тези езически безобразия! Ако попитаме такива суеверници: „Кой ви каза да правите всичко това? От кои църковни или свещени книги го научихте, никой няма да отговори. Ще мълчат и ще клатят глава, че „попа“ нещо не ги разбира нещата. И ще продължат да слушат онези „вещи в суеверието лица“, които експлоатират техните вътрешни страхове. И не само страхове, паразитират на гърба на хорската скръб и невежество. 

    А "попа"? Той нека си пее, кой ли го и слуша?! Той не е „вещо“ лице, все за покаяние говори, а ние не искаме борба и промяна. Искаме да си вървим по нашите си пътища и накрая с някой ритуал да омилостивим страшната невидима сила. Така мислят днес много от „християните” в „християнска” България!

    Но ако наистина обичаме нашите покойници, трябва да го покажем и на дело, с молитви и милостиня, с поменаване имената на покойниците на светата литургия. Нека станем вещи в любовта, а не да участваме в безсмислени суеверни „традиции”, от които Бог да пази и нас, и нашите ближни. Амин.

Свещеник Красимир Кръстев

Църква „Св. пророк Илия“ – Долни Дъбник

22.06.2024 г.