Прободен като Христос

(Димитровден)

Автор: Протойерей Красимир Кръстев

Днес, след вечерната служба, ще поставим за поклонение в храма иконата на един велик светец – Димитрий Солунски. И за да е по-дълбоко и осъзнато нашето почитание, нека с особено внимание се вгледаме в онзи решителен момент – часа на неговата мъченическата кончина. Защото именно там, в този кратък, но съдбовен миг, се открива цялата истина за неговия живот, за неговата вяра и за неговата любов към Бога.

Когато войниците слизат в тъмницата, за да изпълнят жестоката заповед, и се нахвърлят върху него с копия, светият мъченик не се отдръпва. Той не се опитва да избегне удара, не търси спасение с човешка хитрост. Напротив – вдига дясната си ръка, както го виждаме изобразен на светите икони, и доброволно подлага тялото си на пробождане, за да уподоби смъртта си на страданията на Иисус Христос, който на Кръста беше и прободен в ребрата. Това не е просто жест – това е изповед. Това е проповед без думи, в която самата смърт става свидетелство за Христа.

Всички знаем колко страшна е смъртта. Пред нейното лице човек не може да се преструва. Тогава падат всички маски, разкрива се истината за сърцето. Неслучайно древните подвижници от ранното християнско монашество са наблюдавали последните мигове на умиращия, за да разберат какъв е бил животът му. Защото както човек умира, така и е живял.

И ето – в този последен жест на свети Димитрий се открива всичко: неговата твърдост, неговото умонастроение, но най-вече – неговата любов към Бога. Той не мисли за младостта си, не се пита защо трябва да умре сега, само на 26 години. Несъмнено са го нападали мисли на страх, съмнение, самосъжаление, да се престори, да се поклони привидно на идолите, за да спаси живота си.

Но той е избрал друго – вечната любов пред земния живот. Защото разбрал нещо, което често убягва на нас: живот без Божията любов не е живот. Любовта е самият смисъл на битието. И който е вкусил тази любов, не може да се върне назад, без да изгуби всичко.

Смъртта разкрива неговото умонастроение: „Христос ме възлюби до край, до смърт – и то смърт кръстна. Взе върху Себе Си моята нечистота и я потопи в бездната на Божието милосърдие. Вървяхме заедно с Него, мога ли сега, пред Голгота, аз да избягам и предам такава любов?“

Братя и сестри, това не е само чувство за дълг, така присъщо на един воин. Това е съединение. Свети Димитрий е бил така съединен с Христа, че е усещал болката на Неговото сърце. А тази болка – това е болката от човешкото отстъпление, от нашето равнодушие, от лекотата, с която се отричаме от Бога в думи и дела.

Господ казва в Евангелие от Матей: „Душата Ми е прескръбна до смърт“. Тези думи не са останали само в Гетсимания. Те звучат и днес – когато човекът, обгрижван, утешаван и обичан от Бога, избира да живее без Него.

Спомняме си и думите на свети апостол Павел: „да позная Него и силата на възкресението Му, да участвам в страданията Му и да се уподобя на смъртта Му“ (Фил. 3:10).

Колко пълно се изпълняват тези слова в живота на свети Димитрий! Той избра да отговори на любовта с любов, на жертвата – със съжертва. Като че ли казва: „Нека и моята болка стане утеха за Тебе, Господи“. И затова приема „дъжда от копия“ не като трагедия, а като радостна възможност да се съедини напълно с Христа.

И затова Бог го прославя – не само тогава, но и до днес, когато чрез неговите свети мощи се изливат благодат и чудеса. От прободените ребра на Христос изтече кръв и вода, роди се Църквата. А от прободените ребра на свети Димитрий тече целително миро.

А ние? Стоейки пред иконата на светеца, да си зададем този въпрос: къде сме ние?

Древногръцкия историк Плутарх пише, че с подобни въпроси Юлий Цезар стоял пред статуята на Александър Велики в Кадис и се разплакал с думите: „Александър на моята възраст вече беше завладял целия свят, а аз все още не съм извършил нищо забележително.“ Цезар бил на 32 години. Ако той така съжалявал за пропуснатото време, то колко повече ние, стоейки пред иконата на свети Димитрий трябва да се запитаме: „Ти, великомъчениче, на 26 години си възлюбил Христа до край – а аз? Какво събрах аз в небесната съкровищница за моите години?“

Братя и сестри, нашият отговор на Божията любов често е уклончив, колеблив, половинчат. Ние искаме да стоим „на два стола“, да запазим и Бога, и света, и удобството си. Погълнати сме от житейски грижи, уморени сме, но не от подвизи, а от гонене на вятъра. Богатства, слава, власт … тази гонитба е колкото глупава, толкова и уморителна. Светът ни я налага, а ние неразумно се включваме в нея. После изцедени търсим почивка, но не в Бога, а във Фейсбук или в някое ТВ-шоу … И понеже все пак сме християни, докато тече рекламата по телевизора, „смушкаме“ по някоя молитва… Колко далече е това от светоотеческото мото: Дай кръв и приеми дух!

Но любовта не търпи половинчатост. Тя чака отговор – ясен и категоричен. Защото за нас бе пролята Кръв, за да дадем всички свои сили и приемем Светия Дух. Железен принцип на духовния живот е, че който не върви напред, започва да върви назад. А движението назад е крайно опасно, както предупреждава апостолът: „колко по-тежко наказание, мислите, ще заслужи онзи, който е потъпкал Сина Божий, презрял е кръвта на завета, чрез която е осветен, и е похулил Духа на благодатта?“ (Евр.10:29)

Затова нека се запитаме честно: отговаряме ли на Божията любов с любов? Или само с думи, с редки пориви според настроението?

Нека примерът на свети Димитрий не остане за нас само възхищение, а стане призив. Призив към решителност, към живо и действено общение с Христа, към вярност, когато пред нас изникне нашата Голгота.

Защото в крайна сметка въпросът остава същият – прост, но страшно сериозен: Как използвах аз подареното ми време? Амин.