(ПЪРВА НЕДЕЛЯ СЛЕД ПЕТДЕСЕТНИЦА)
В Първата неделя
след Петдесетница честваме всички християни, които са
завършили пътя си с победен венец, независимо дали мъченически, изповеднически,
светителски, на преподобен или друг. Но днес искам да обърнем внимание на нас,
които само сме започнали своя път във вярата. Така че това е и наш празник, защото
всички сме призовани да бъдем светии, т.е. да завършим в святост. Св. ап. Павел
така и се обръща към тънещите в грехове коринтяни – светии. Не защото са
постигнали святост, а за да им припомни отново целта: „Бъдете свети, защото Аз съм свет“.
В Св. Кръщение всички християни са умити от греховете, а в тайнството на Св. Миропомазание са получили печата на дара на Св.
Дух, т.е. били са помазани за всеобщо свещенство.
А свещеникът, както знаем, е човек, който „се поставя, за да принася дарове и жертви“ на Бога. Така чрез общото свещенство Бог е промислил
всеки започнал във вярата да може да се увенчае накрая с венеца на правдата.
Във
времето на Стария Завет, Бог обеща на целия Израил, че ще Му бъдат царе и
свещеници: „и тъй, ако слушате гласа Ми и
пазите завета Ми, ще бъдете Мой избран народ измежду всички народи, защото
цялата земя е Моя, и вие ще Ми бъдете царство от свещеници и народ свет;
това са думите, които ще кажеш на Израилевите синове.“ (Изх.19:5-6)
Бог обещава свещенство на всички, но обещението е условно. Изисква се послушание, което израилтяните често пренебрегват. Затова в същото време Бог определя едно от племената – Левиевото за специално, храмово служение. Тук няма
противоречие, защото свещеникът ежедневно бил ангажиран в храмовото служение и трябвало да бъде отделен от житейските грижи и суети.
Пътят на
старозаветния човек към Бога минавал задължително през храма и през
свещенството. Когато израилтянинът съгрешал, той е можел да отдели или да купи
жертвено животно, дори да го заколи, но нищо повече. Не е могъл да го принесе лично
на олтара, да попръска кръвта му. Трябвало е да изповяда греха си на свещеника,
и последният да положи ръка на жертвата. После свещеникът влизал в светилището
и покадявал. С една дума – пълна зависимост от свещеника в пътя към Бога.
До Христа в Светая Светих влизал веднъж в годината само Първосвещеникът,
а свещениците ежедневно служели в светилището. При Христовата смърт храмовата
завеса се раздрала, символ на това, че пътят към Светая Светих е отворен.
Според тълкуването на Златоуст земното храмово отделение Светая Светих е образ
на самото небе. Чрез Христос всички християни имаме дръзновение да влезем в
небесното светилище. Всички, и царско и литургично свещенство, можем да общуваме
свободно с Бога. Тук протестантите бързат да изхвърлят литургичното свещенство
като ненужно, а православните модернисти прибързано критикуват иконостаса. Защо е необходима тази нова завеса - недоумяват те - щом всички вече имаме достъп до небето?
Но дори най-ранните
писмени и археологически извори за християнството разкриват, че при събирането
на вярващите винаги е имало свещенослужител и обособен по-свят ъгъл, по-свято място. Това е
олтарът – мястото, където се разчупва хляба и се налива виното, където същите
се въздигат и превръщат в Тяло и Кръв Христови.
Според ап. Павел ние,
християните, също „Имаме жертвеник, от който нямат право да ядат ония, които
служат на скинията“. Християнството
скъсва с юдаизма. Кръвни жертви вече не са необходими. Ние влизаме и
служим в самото небе, защото в Христа са съединени небето и земята. Но точката, в която се докосват небе и земя е точно там – светия олтар с неговия жертвеник
и престол. Той е това по-свято, обособено място за нашия християнски култ. Христос
се принесе на Голгота, но на всяка литургия ние излизаме от оковите на
време-пространството и се включваме в тази първа Тайна Вечеря, извършена в
сянката на Кръста. Това е, което не разбират протестантите. Затова нямат олтар,
нямат и свещенство. Дори може да видим как някои протестанти казват на този, който седи
най-близо да масата с хляба и виното, да отвори бутилката, да разчупи и подаде
на седящия до него от „святите символи“. Стигаме до корена на нещата. При тях
няма претворяване, няма жертва, има само символ. Защо тогава е нужно свещеник?
Има нужда от свещеник там, където присъства нещо свято, нещо отвъдно, огън,
пояждащ греха.
Свещеникът е това звено между окаляния свят и пречистия Бог! Могат
ли случайни ръце, осквернени с грях, неумити и нечисти да посегнат към Светите
Дарове? Където има свята жертва, там има нужда от жертвеник, от свещеници, от
очистване, от специални молитви!
В
Изх.19:20-22 четем: „И слезе Господ на
Синай планина, навръх планината, и повика Господ Моисея навръх планината, и
Моисей се качи. И рече Господ на Моисея: слез и поръчай на народа, да се
не втурват към Господа да Го видят, за да не паднат мнозина от тях; а
свещениците, които се приближават към Господа (Бога), трябва да осветят себе
си, за да ги не порази Господ.“
Ако в Стария Завет
имаше нужда от свещеници, колко повече в Новия, където на жертвеника се полага
Самият Бог. Св. Евхаристия е именно Христовата жертва. В Евхаристията се
извършва единението на Бога и човека. Църквата също е единение на Бога и
човека. Тя е наречена Тяло на Христа. Затова можем да заявим смело, че между
Евхаристия и Църква има знак за равенство.
Трябва да осветим
себе си, пристъпвайки към Св. Причастие, защото не сме протестанти, които се „втурват към
Господа да Го видят.“ И ако протестантите не са поразявани, то е
защото в тяхната Господна Вечеря хлябът си остава хляб и виното вино.
Впрочем, както
всичко друго, антиклерикализмът на протестантите е реакция на грешките на
католиците, в случая на клерикализма. При католиците ръкоположението разделя на
две Божия народ – свещеници и лаици. Първите могат да си служат сами литургия.
На миряните не се дава даже цялото причастие, а само хлебен чипс без вино.
В Православието
Божий народ /лаос/ е наречена цялата църква. Свещеничеството е част от лаоса, само
едно от служенията в Църквата. Така е било и в Стария Завет. Левиевото племе е
само едно от 12-те. Останалите 11 племена не са могли без него, но и Левиевото
племе не е могло без материалната грижа на останалите племена. Разбира се, и
служението на свещениците пропадало, ако нямало кой да донесе жертвени животни,
хлебни приноси и т.н. Виждаме, че човек не се спасява сам.
В Новия Завет е
същото. Ръкоположението няма за цел да разделя Църквата, а да направи възможно
отслужването на Евхаристията. Трябва да подчертаем, че на свещениците се дава
специална благодат да отслужват тайнствата. Това казва св. ап. Павел на
Тимотей, говорейки за ръкоположението му като за даване на дарба да служи: „Затова ти
напомням да разпаляш Божия дар, който е в тебе чрез моето ръковъзлагане.“ (2Тим.1:6)
Западът (католически и протестантски) е в плен на индивидуализма. Затова той не успява
да види това, което Бог показва ясно и чрез старозаветните, и чрез
новозаветните разпоредби за специално свещенство. А именно, ние не се спасяваме
изолирано от другия, ние се спасяваме чрез
другия.
Св. ап. Павел нарича „храм на Светия Дух“
както цялата Църква (1Кор.3:16-17), така и всеки отделен вярващ (1Кор.6:19). Това е ясен знак, че има
два вида свещенство: 1. Литургично – в цялата църква и 2. Царско – сам
вярващият е свещеник в храма на своето тяло.
Царският
свещеник също принася дарове и жертви на Бога. Те биват материални и духовни.
Материалните са
просфорите, елея, свещите, виното, тамяна и всички други неща, имащи приложение
в богослужението. Както и в Стария Завет, те се принасят не от свещениците.
Това е участието на миряните в богослужението. За да стане една просфора, тя
трябва да се замеси, да се опече и донесе в храма. Т.е. вярващият принася своя
труд, дава от себе си нещо, което да бъде принесено на Бога. В ранната църква
при четене на апостола, вярващите са подавали приготвените хлябове на свещеника
пред северните врата на иконостаса. Преди да ги вземе, докато се чете
апостолския текст, свещеникът ги прикадявал и тихо се помолвал за принесените
дарове. Сега си обяснявате защо днес се прикадява точно при четене на апостола.
Следващото
принасяне вече се извършва от свещеника: „Тези Твои дарове от всичко, което е Твое,
принасяме на Тебе, за всички и заради всичко.“
Ето как двете приношения са
свързани неразривно като верига. Едното приношение се извършва от общото
свещенство на миряните, а другото – от литургичното ръкоположено свещенство.
Но и двете, подчертаваме, не
могат едно без друго. Затова свещеникът не служи литургията без да има
мирянин в църквата. Не защото няма кой да отговори „Амин“ и „Господи, помилуй“,
а по друга, еклисиологическа причина. Това е защото Църквата е единение на
различните служения, както на различните полове, етноси и социални прослойки.
Литургията не е частно, а общо дело, какъвто е произхода на думата.
Духовният аспект на царското свещенство
при миряните се изразява в молитвеното им съучастие в богослужението. Не
случайно всички литургични молитви са в първо лице, множествено число.
В
Римл.12:1-2 св. ап. Павел призовава всички вярващи, и ръкоположени и царско
свещенство: „...да представите телата си в жертва жива,
света и благоугодна Богу, и това ще бъде вашето духовно богослужение, и недейте
се съобразява с тоя век, а се преобразявайте чрез обновения ваш ум ...“
Нашето
духовно служение на Бога е преобразяването, богоуподобяването, а принос на Бога сме самите ние.
Архим.
Атанасий Митилинеос посочва 3 стиха, които говорят какви на практика са духовните жертви, принасяни от
царското свещенство.
1. жертва на покаяние: „Жертва
Богу е дух съкрушен; сърце съкрушено и смирено Ти, Боже, не ще презреш“. (Пс.50:19)
2. хвалебна
жертва: „Прочее, нека чрез Него
непрестанно принасяме Богу хвалебна жертва, сиреч, плода на устните, които
прославят името Му.“ (Евр.13:15)
3. жертва
на милост: „А благотворителността и
щедростта не забравяйте, защото такива жертви са благоугодни Богу“.
(Евр.13:16)
Братя и сестри,
Покаяние, хваление и милост - тези неща иска Бог от всички вярващи като царско свещенство. Заедно с материалните приноси – това са все жертви. Акцентирам на думата „жертва“.
Не е жертва да дадеш от излишъка си. Жертва е, когато даваш да усетиш
дискомфорт. Не е жертва да възнасяш хваление, когато си в настроение и всичко в
живота ти е „по мед и масло“. Жертва е, когато в епицентъра на бурята издигнеш
знамето на Христа. Затова и апостолът
казва непрестанно, т.е. и в лоши и добри дни да принасяме Богу хвала,
и ни казва как да стане – чрез Него, Иисуса Христа. Само така
служението на царското свещенство и на литургичното ще бъдат захванати като
брънки от верига и ще отслужваме заедно Св. Евхаристия.
Богослужението в храма на душите ни е основата на общото ни богослужение, когато се събираме за света литургия. Преди да се подразни от неблагоговейното държание или неприлично облекло на другите в храма, нека всеки от нас, като царски свещеник, да обърне внимание дали в храма на собствената си душа не е допуснал суетни и хулни помисли. Душата е светилището на Бога. Нека я очистим и осветим, за да обитава в нея Пречистият и Пресветият! Амин!
свещеник Красимир Кръстев
храм „Света Троица“ – Плевен
23.06.2019 г.
