вторник, 16 октомври 2018 г.

ПРОПОВЕДТА НА ИКОНИТЕ

(ЧЕТВЪРТА НЕДЕЛЯ СЛЕД НЕДЕЛЯ ПОДИР ВЪЗДВИЖЕНИЕ – НА СВЕТИТЕ ОТЦИ ОТ VII ВСЕЛЕНСКИ СЪБОР)

                                                                           
Днес честваме паметта на Отците на Седмия вселенски събор, състоял се през 787 г. сл. Христа, който утвърдил като  православно иконопочитанието. Евангелският текст тази неделя (Лк.8:5-15) е върху притчата на Иисуса Христа за Сеяча. Това не е случайно. Проповедта може да бъде както със слово, така и с образи. Папа Григорий Втори нарича иконите „Евангелие за неграмотните“ и това е безспорно, както на Запад, така и на Изток. А когато неграмотността изчезва, изчезват ли и иконите? На Запад става точно така, защото католицизмът не вижда нищо повече в иконата. Изтокът, напротив, все повече развива иконописта.  По думите на архим. Зинон: „Иконата не изобразява, тя явява. Това е явяване на Църквата Христова, на преобразения и обожен свят, на преобразеното в Христа човечество.“ За Изтока иконите са прозорци към есхатона. Княз Евгении Трубецкой казва, че не ние гледаме иконата, а тя нас. Небожителите протягат ръце към нас.
Известни са дори случаи, когато по време на молитва пред иконата, човек вижда изобразеният на нея жив. Такъв е случаят с преп. Силуан Атонски, който видял живия Христос на мястото на Неговата икона.
Сърцевидецът Бог добре знае нашето устроение и потребността ни от образно мислене. Затова и Библията, освен чисто доктринални текстове, съдържа множество картини. Книгата Откровение, например, е изградена като последователност от видения, ярки и въздействащи. Винаги е така, когато се разкрива една друга есхатологична реалност. Дори св. ап. Павел е затруднен и говорейки за себе си в трето лице, казва: „че беше грабнат и отнесен в рая и чу неизказани думи, които човек не може да изговори.“ (2Кор.12:9).
Можем дори да заявим, че изкуството на иконата поема щафетата от думите, когато те се спъват в неизразимостта. Но тук стигаме до проблем пред иконопочитателите, подобен на този, който имат словослушателите. Какво извиква Господ след като казва притчата? „Като каза това, извика: който има уши да слуша, нека слуша!“ (Лк.8:8). А днес би извикал: Който има очи да гледа, нека гледа!
Притчата ни представя Сеячът на семето – Господ Иисус Христос и четири вида почви, съответстващи на четири състояния на човешкото сърце. Акцентирам на това – състояния, а не предопределени типове почва. Ако има нещо, което да характеризира човечеството, то това е непостоянството. Няма човек, чиято почва на сърцето да е непроменима.
Първата почва – крайпътната. Хора, които чуват словото, но не го разбират и грабливите птици – демоните, го грабват от сърцето им за да не би да повярват.
Втората – камениста. Хора, които приемат с радост словото, но нямат корен. Те вярват временно, но при скръб и изпитание отстъпват.
Третата – трънливата. Хора, чието сърце е пълно с „хумус“. Но хумусът предизвиква растежа не само на добри растения, а и на тръни. Това са грижите и съблазните на този свят, които задушават словото и то остава безплодно.
Четвъртата – добрата почва, даваща плод. Плодородието й обаче не е даденост, а резултат от много обработка и грижи.
Основната поука за нас е: Сеячът е Бог, но ние сме Негови съработници. Ние сме орачите, поливачите, ние трябва да отстраняваме плевелите, да гоним грабливите птици и т.н. Тези земеделски дейности символизират покаянието, молитвите, изкореняването на страстите, въобще целия аскетичен живот на християнина. 
Невниманието към състоянието на собственото сърце може да ни направи от добра почва в лоша. „От всичко, що е за пазене, най-много пази сърцето си, защото от него са изворите на живота.“ (Пр.4:23) – предупреждава ни древния мъдрец.
Нека отворим една скоба и отбележим, че между различните народи има различия по отношение възприемането на света и Бога. Прави са тези изследователи, които твърдят, че евреите са предимно народ на „чуването“, а гърците – на „виждането“. Ако за евреина важало „Слушай, Израилю“, за елинския свят виждането било водещо. Към момента на Христовото въплъщение виждаме оформен гръцкия модел за красота и хармония, и древните иконописци използват именно гръцките техники, като ги въцърковяват. Свикнали сме с акцента, че Бог е подготвял идването на Месия като е работил с избрания народ – Израил. Но останалият свят също не е бил забравен. Гръцката философия повдигнала въпроса за безсмъртието на душата. Платон прозрял, че човек е немощен и трябва да получи помощ от небето. Но философията достигнала своя предел, без да даде разрешение на човешките проблеми. Нека не забравяме, че влъхвите, поклонили се на Христовото Рождество не бяха юдеи, а езически философи и учени.
И така, ние прогласяваме Евангелието. Не само с думи, а и с багри, с благоухание, със свещенодействие, с жестове, със символи! Преди да се чете Евангелието, се извършва Малкият вход, на който свещносецът носи свещ, символизираща идващата евангелска светлина. След него върви свещенослужителят, който носи Св. Евангелие пред лицето си. Така той символизира, че сега ще се сее не човешко слово, а Божие слово. Винаги, когато излизам със Св. Евангелие на Малкия вход, в мене звучат думите от днешната притча: „Сеячът излезе да сее семето си.“ Днес Иисус сее семето на словото чрез своите служители. Затова на Малкия Вход хората вместо лицето на проповедника, хората в храма виждат Евангелието. Ето как визуалното възприятие носи послание, ако внимаваме в него.
Сеячът сее семето си както чрез думи, така и чрез картини. Влизайки в Божия храм, в нашите сърца вече започва да се сее. Сеячът – Господ Иисус го прави без думи, чрез иконите по стените, като прогласява не изборно, а на всички, влизащи в храма. Словото бива поднесено не на ушите, а на очите, но неговият краен пункт е един и същ – сърцето на човека. И тук е в пълна сила това, което казахме за видовете почва. Ако ти не разбираш езика на иконата, то ти си като човек, който чува словото, но не го разбира и идва дявола, та го отнема от сърцето му. Затова е от такова важно значение да познаваме езика на иконата, така както познаваме езика на притчите, пророчествата и въобще всички библейските жанрове. Ако пък очите ти са бомбардирани с нечисти образи от екрана, то техните тръни ще задушат семето на Божието слово, което се сее чрез светите образи.
Леонид Успенски много хубаво казва, че „иконата е образ на човека, в който реално пребивава и страстта, и всичко освещаващата благодат на Светия Дух. Затова плътта се изобразява съществено по-различно от обикновената тленна човешка плът. Преобразеният по благодат образ на светията, запечатан в иконата, е подобие Божие, образ на богооткровение, скрито откровение и познание.“ Затова образите от православната икона са есхатологични, а не само исторични, както е на Запад. Западната икона само изобразява, и то според фантазията на художника. Затова тя всъщност е само една религиозна картина. Там Иисус, Дева Мария и светците са изобразени със закръглени тела и зачервени лица.  Земно, твърде земно! Когато е прекъснат живият опит на Небето, всичко остава земно. Затова и в католическите храмове преобладават скулптурите. Със своята триизмерност, те са съвсем в нашата човешка греховна реалност.
         Дълбоката разлика между религиозната картина и иконата е в това, че докато първата е плод на човешко въображение, втората е плод на молитвата и постижение на Духа. Като такава, самата икона ни зове към молитва, към общение с изобразения на нея, а не само към естетическа наслада.
         С тази цел светите личности се изобразяват винаги в анфас и с нимб, докато несветите – в профил. Анфасът предполага общение, защото общуваме лице в лице. Очите се рисуват малко по-големи. Те са огледало на душата, според думите на Иисус. Телата са издължени, защото в земното странстване са били омаломощени с пост и молитви. Тази издълженост създава вярното усещане за едно посредничество, едно духовно протягане между небето и земята. Светците се изобразяват обожени, т.е. запазващи основните отличителни черти на външността си, но и променени, пълни със светлина и благодат. Ако се рисуват сцени от тяхното мъченичество, тогава обезателно се показват следи от техните страдания върху телата им.
Бялото има специален смисъл в християнството. В първите векове новопокръстеният обличал бели дрехи като знак на раждането си за един нов живот.   Дрехите на Господ Иисус Христос в иконата на Възкресение са бели. Дрехите на Лазар в иконата, разказваща за неговото възкресение от Иисус Христос също са бели. Бялото се използва в иконите и в смисъла на св. пр. Исаия: “Да бъдат греховете ви и като багрено - като сняг ще избеля; да бъдат червени и като пурпур, - като вълна ще избеля"...
Синьото, цветът на небето, в иконата символизира тихото смирение. Сините нюанси са често използвани за мантията на Христос Пантократор, за дрехите на Света Богородица и на светите апостоли.
Символ на любовта, саможертвата и състрадателността, червеното заема основно място в християнството. Червена е мантията на Христос, дрехите на мъчениците, мантията на архангел Михаил и на серафимите. Едновременно с това червеното може да означава егоизъм, омраза, сатанинска гордост или адски огън.
    На иконите на Божията майка и Младенеца връхната дреха на Спасителя винаги е синя, а долната червена, у Света Богородица – обратно. Защо това е така? Христос е божествен; Той е Бог, Който прие плът и стана Човек. Оттук и Неговата долна дреха – това е царска багреница, символизираща божествената Му природа, връхната синя одежда обозначава плътта. Това показва, че Божеството се вместило в човечеството. При Божията Майка последователността е обратна. Доколкото тя принадлежи към човешкия род, нейното облекло е в син цвят. Тя се съединила с Божеството чрез износването на Христа в своята утроба, а също и в смисъл, че тя била напълно обожена посредством възприемането на Неговите енергии, – ето защо нейната връхна дреха (мафорий) е в червен цвят, подобно на царска багреница. Върху мафория винаги има три звезди, които символизират нейното вечно девство преди, по време на и след Рождество Христово.
Зеленото, символ на духовното възстановяване, често е цветът на пророците, свети евангелист Йоан, на вестителите на Светата Троица.
За християните жълтото или златното символизират вечния живот и вярата, но преди всичко те символизират Христос – Слънцето, "Светлината на света", както казва евангелист Йоан. Златото не е цвят, който можем да срещнем в природата. По този начин позлатеният фон на иконата създава пространство, където телата не трябва вече да се съобразяват с елементите на пейзажа или архитектурата. Така те се освобождават от земното, стават одухотворени. Ето как златистият цвят насочва към вечното.
Библията вижда в черния цвят нощта, предхождаща творческия акт. Черният цвят в монашески и свещенически дрехи символизира отказването от човешката пустиня, условие за съзерцаване на Божествената светлина. Но тъй като животът угасва без светлина, на иконите на Страшния съд осъдените са изобразени в черно. Дяволите на свой ред също са изписани в черно.  
         Византийската иконопис използва т.н. обратна перспектива. Точката, в която се събират всички линии се намира не зад плоскостта на изображението, а пред него. По този начин светците или сцените от Св. Писание, изобразени на иконата, се разполагат в условното пространство между зрителя и плоскостта на иконата, т.е. зрителят сякаш става участник в това събитие. 
      В истинската православна иконопис никоя сцена или никое събитие не се изобразяват затворени в оградени пространство или под покрив, дори когато те са се извършили в помещение. Напротив, те се изобразяват като извършващи се под открито небе, пред всички, за да се подчертае с това, че евангелските истини са ни вече открити. Затова например, ние изписваме Благовещението (събитие, което се извършило на закрито) като че се е случило извън дома. Това се отнася и за всички останали сюжети, действието на които се разгръща в помещения.  

Братя и сестри,
Днешният свят е уморен от думи. Чрез светите образи  той може да получи последен шанс за възстановяване на изгубеното общение с Бога. Един писател казва, че докато в миналото отците са се борили за иконите, то днес иконите се борят за нас. Стига да са наистина икони, които ни приканват към общение, а не религиозни картини, които носят само естетическа наслада! За съжаление, на иконата отдавна не се гледа като на богословие в цветове и никой не подозира, че тя може да учи толкова, колкото и словото. Днес споделих с вас някои по „технически“ детайли, защото трябва да отхвърлим фалшивата религиозна картина и да се върнем към автентичната иконопис, която е свидетел за Истината.
Иконата е въплътена молитва. Тя се създава в молитва и за молитва.
Целта на истинската иконопис е същата, както на истинското „здраво“ слово - да ни отведе зад пределите на анатомичните представи и триизмерния свят на заобикалящата ни действителност – в царството на нематериалното и вечното, в царството на Духа. 
Нека въцърковим очите си – телесните и духовните – и да гледаме с внимание образите на невидимата реалност. Така наблюдавайки с телесните очи образа, духовните ни очи ще съзерцават първообраза и ще му се покланяме „с Дух и истина“. Точно за това пеем веднага след Св. Причастие: „Видяхме истинската светлина, приехме небесния Дух, намерихме истинската вяра. Покланяме се на неразделната Троица, защото Тя ни е спасила.“  Амин!

свещеник Красимир Кръстев
храм „Света Троица“ – Плевен
14.10.2018 г.