ЗА БРАТОУБИЙСТВЕНАТА ВОЙНА

 

    В днешната Втора Неделя от Великия пост ние обикновено поглеждаме към целта на човешкия живот – обожението, за което много е писал и св. Григорий Палама. Обожението е процес на усъвършенстване и все по-пълно единение на човека с Бога. Но този процес понякога е трагично и преждевременно прекъсван от различни събития, които стоят извън индивидуалната човешка воля. Едно такова събитие, което бяхме позабравили, но за съжаление днес е във фокуса на общественото внимание, е войната. Смъртта на война слага край на този процес на обожение.

    Затова и ние днес ще размислим по тази отново актуална тема.

    Православието издига мира като основна християнска ценност. На всяка служба ние се молим за „мира от небето“, „за мира на целия свят“, „за мирни времена“ и т.н.

    Православният християнин е жител на две царства – едно видимо, в което „нямаме корен“, но сме „пришълци“ и „странници“ и едно невидимо, както увещава св. ап. Павел: „… нашето жителство е на небесата, откъдето очакваме и Спасител, нашия Господ Иисус Христос“ (Фил. 3:20)

    Ранният апологет св. ап. Кодрат пише в Послание до Диогнет, че християните „… живеят в собствените си страни, но като пришелци. Като граждани те споделят всичко с останалите и все пак понасят всичко като чужденци. Всяка чужда земя за тях е като тяхна родина и всяко родно място е като земя на чужденци“.

    Божествената цел и изпълнението на историята, нейният край, е идването в пълнота на Царството на нашия Господ Иисус Христос – Царство, за което в Господната молитва всеки ден се молим да дойде.

    Но до идването в пълнота на Небесното Царство ние, православните християни, сме призовани да живеем едновременно в есхатона и в историята.

   Имало е исторически периоди, когато между земното и небесното царство е имало относителна хармония. Такъв пример на – подчертаваме – относителна, частична хармония е била Византия. Но дори и в такива периоди християните са изпитвали напрежение, породено от различната природа и дух на двете царства. В по-голяма част от историята обаче земното и небесното царство са били в сериозен конфликт. Земните царе са налагали нехристиянски закони и са наставали тежки, усилни времена. Напрежението между тези две царства поражда много въпроси, особено когато християните трябва да отдадат „кесаревото кесарю“, като изпълнят воинския си дълг, а войната на кесаря не изглежда справедлива. Въпроси, които дълбаят християнската съвест, като: „Могат ли християните да участват в такава война, и въобще в някаква война? Могат ли да служат с цяло сърце в армията и полицията и да използват сила?“ и редица други.

    Тези въпроси са щателно осветлени от светите отци, а ние ще отбележим само станалото класическо обяснение на проблема за съгласуването на заповедта на Спасителя за любов към врага (Лк.6:27-36), и необходимостта християните да прибягват към силата на оръжието за защита на ближните.

    В „Пространно житие на св. Константин - Кирил”, написано от св. Климент Охридски, намираме мъдрия отговор, който св. равноап. Кирил Философ дал на учените последователи на Мохамед в столицата на сарацините: „Но щом Христос е ваш Бог, защо вие не вършите онова, което той заповядва? В евангелските книги е писано: "Молете се за вашите врагове, правете добро на ония, които ви ненавиждат и ви гонят, и обръщайте бузата си на ония, които ви бият." Вие обаче не постъпвате така, а острите и вие оръжието си против ония, които вършат това срещу вас. На това философът отговори: Когато в закона има две заповеди, кой се явява изпълнител на закона: онзи ли, който спазва само едната заповед, или онзи, който спазва и двете? Те отговориха: Разбира се, че онзи, който спазва и двете." Тогава философът каза: Бог е рекъл: "Молете се за ония, които ви обиждат", но той е рекъл още и това: "Никой не може да покаже на този свят по-голяма любов от тая – да положи душата си за своите приятели." А ние правим това за приятелите си, за да не би заедно с телесното им пленение да бъде пленена и душата им.”

    Затова, въпреки че Православието издига високо мира, то, за учудване на съвременните изнежени млади идеалисти, не е пацифистко. Православието е дълбоко реалистично, защото отчита нашето пребиваване едновременно в две царства – небесното и земното.

    През 1877 г. Русия, разбира се, е имала различни мотиви, когато започва войната с Османската империя, но този мотив, посочен от св. Кирил се явява основен: нашите православни братя вече 5 века са в телесно пленение, в риск е тяхното духовно оцеляване. Затова и нашия народ, и историците (незаразените от русофобия) отличават тази война от повечето други войни, които са се водили с доминиращо неблагочестиви подбуди.

    И до днес на Великия вход на всяка света литургия ние поменаваме блаженопочиналия наш освободител император Александър Николаевич и всички войни, паднали на бойните полета за вярата и освобождението на нашето отечество. Достатъчно ли е обаче това?

    Поне за нас, плевенчани, е крайно недостатъчно. В памет на загиналите руски войни, ние имаме построен в центъра на града храм-паметника „Св. Георги Победоносец“. Но той много кратко е бил храм-паметник. Отдавна е само паметник. В него не се отслужват нито богослужби, нито дори панихиди. Сещаме се за тези обикновени хора, оставили костите си за нашата свобода, само веднъж в годината, на 10 декември. А някой помисля ли въобще, че имената на тези войничета, изписани със златисти букви по стените на храм-паметника викат към нас за панихида, за молитва? Техният живот е бил прекъснат насилствено и вероятно не са успели да принесат плодове на покаяние, да се усъвършенстват духовно, да се обожат. Ние, живите, имаме тази длъжност да се молим за упокоение на техните души, и то много повече от веднъж в годината!

    Да, ние, българите, дължим вечна признателност на нашите братя по вяра, които се сражаваха под знамето на Русия за освобождението ни!

   В същото време не можем безкритично да приемаме всичко, което идва от Изток, дори под благовидни намерения за борба със световното зло, което завладява все повече Запада. Трябва да сме наясно, че земното и небесното царство никога не се припокриват. Амбицията и на най-добронамерения християнски владетел със сила да вкара земното царство в границите на небесното е обречена на неуспех. Винаги ще има хора, които не желаят да бъдат в Църквата. Това е така поради наличието на свободна воля у човека. Всякакви репресии над инакомислещи, дори в името на Христа, са необосновани. При император Константин Велики християнството става позволена религия (и това е добре), при император Теодосий - официална, а при Юстиниан Велики вече има пълно сливане на църковното и народното тяло. При последния нехристиянските философски школи са закрити и всеки враг на Църквата е обявен за враг на империята. Преди да се зарадвате на този растеж, запитайте се: Къде е тук свободата? От какво тогава са искали да се отделят онези хиляди монаси, които са пълнели пустините! Не от задушаващата преградка на държавата ли и от светския дух?

    Това са само някои горчиви уроци от краха на "Втория Рим". А "Трети Рим", неразбрал уроците от "Втория", не ни е нужен. Днес абсолютната теокрация като форма на управление е неприложима в никоя държава, дори и светец да стои начело на нея. Тя е възможна и трябва да се осъществява само в Църквата Христова. 

    Земните владетели са призовани преди всичко да осигуряват мир, за да може всички „… да прекарваме тих и мирен живот в пълно благочестие и чистота“ (1Тим. 2:2). Дебело подчертавам: мисията на Църквата е Благовестието, а мисията на държавата е Закона! Държавникът трябва да се грижи законите в държавата да са в духа на Декалога и да се спазват. Това са поставените му от Бога граници и той трябва да остане в тях. Ако има и лична вяра и живот, съответни на Евангелието, слава Богу!

    Затова ние трябва да осъдим като неправославно и да отхвърлим всяко учение, което се стреми да замени Царството Божие с което и да е царство от този свят, било Светата Византия или Светата Рус, или което и да е друго земно царство.

    Войната между Русия и Украйна е братоубийствена, защото е война между православни християни. И двете страни едновременно се молят на Христа и двете страни призовават Света Богородица. Затова в тази война нито една от страните не е напълно Авел. И в двете страни има по нещо от Каин.

    На ниво семейство разводът се явява една война. И както при развода рядко има напълно невинни, макар, че вината не е равномерно разпределена, така и в този военен конфликт едната страна е по-права, но не е съвършено права. А както е видно, основният мотив в тази война не е като мотивът при Руско-турската освободителна война.

    Затова, аз мисля, че Църквата не трябва да заема крайна позиция, но да се моли за пострадалите и от двете страни, и за бързо прекратяване на този конфликт. А всеки от нас може и трябва лично за себе си да прецени чия страна е по-права.

    Длъжни сме и друго да преценим. Както добре знаем от 6-та глава на Притчи: „Ето шест неща, които Господ мрази, дори седем, които са отвращение за Него“ и седмият смъртен грях е „онзи, който сее раздор между братя“. Всеки от нас трябва да си даде сметка кой е в основата на днешните раздори. Разбира се, това е дяволът, но той си има и видими слуги и те също могат и трябва да бъдат разпознати, ако и да се крият през океана.

    Като православни християни, ние трябва да се молим за страдащите наши братя и при възможност да покажем на дело братска любов към бежанците от този конфликт, независимо дали става дума за руснаци или украинци!

    На въпроса „Какво трябва да имаме предвид и да правим в настоящата политическа ситуация?“ архимандрит Захариас Захару отговаря така:

    „Не знаем всичко за конфликтите на този свят, нито е необходимо да знаем. Просто се молим със състрадателно сърце за мира на света и за всички. Ние не вземаме страни, защото всяка страна ще носи отговорност за престъпленията, а ние не искаме да споделяме тези престъпления и да бъдем осъдени. Молим ли се за тези, които са повече грешни, отколкото прави, добре, ние изпълняваме заповедта да обичаме дори враговете. Молим ли се за тези, които са повече прави, отколкото грешни, правим добре. Затова не можем да сгрешим, когато се молим Бог да спаси всички и да дари света с мир. Специално за нас, свещениците и монасите, е много важно изобщо да не сме политически, защото ние принасяме жертвата си на Бога, Светата Литургия, за целия свят; а щом сме за едни и против други, жертвата ни се анулира. Мисля, че когато има война, най-доброто не е да бъдеш осъдителен, а да изпитваш състрадание и да се молиш Господ да избави всички от страданията. За да има някаква стойност моята Литургия, никой не трябва да липсва от сърцето ми, когато стоя пред олтара на Бога и Му кажа: „Тези Твои дарове от всичко, което е Твое, принасяме на Тебе, за всички и заради всичко.“

    От началото на войната много православни икони заплакаха и замироточиха. Нека размислим и ние за това: Когато Христос и Дева Мария и светиите плачат, можем ли ние лекомислено и набързо да осъждаме едната страна, а другата да величаем и издигаме едва ли не до месиянска височина. Земното царство винаги си остава земно, единствено Небесното царство е „правда, мир и радост в Светия Дух.“ Това Царство да търсим! Амин!

Свещеник Красимир Кръстев

Църква "Света Троица" - Плевен

20.03.2022 г.

БОЖИЕТО ПОСЕЩЕНИЕ

   Вниманието на всички ни днес е насочено към политическите събития, но Великият пост ни задължава да отлепим очи от тях. Това не означава да заживеем в някакъв абстрактен свят. Когато Църквата ни зове да обърнем поглед навътре, това не е бягство от действителността. Напротив, това е влизане в епицентъра на събитията. Защото нашето духовно очистване и усърдна молитва могат да сторят много повече от непрестанното ровене и „бръмчене“ в социалните мрежи.

    Нека спрем телевизорите и компютрите и отворим Библията и духовните книги! Една такава добра и дълбока книга, която всеки християнин трябва да прочете, е „Братя Карамазови“. В нея Фьодор Достоевски проследява съдбата на четирима братя – Дмитрий, Иван, Алексей и извънбрачният Павел Смердяков. От всички тях само Дмитрий знае, че ще получи наследство от починалата си майка, като навърши пълнолетие. Но тъй като не знае размерите на това наследство, баща му – Фьодор, го излъгва и присвоява част от него, което е първият проблем между тях. Вторият е, че и двамата са влюбени в красивата и дяволита Грушенка, която старият Карамазов изпраща при Дмитрий, за да го излъже със сметките по наследството.

    Неспокоен и гневлив, Дмитрий Карамазов е търсеща душа. Но се оказва, че нито изкуството, нито красотата, нито любовта са в състояние да го изтръгнат от неговото объркано и подвластно на подлия егоизъм и жестоко сладострастие съществуване. Белег на все по-дълбокото пропадане на Дмитрий е измамното му отношение към “годеницата” Катерина Ивановна и в същото време страстното му увлечение към Грушенка. Крайната степен на неговото духовно и нравствено падение се явява идеята за отцеубийството, което, да напомним, в крайна сметка, извършва не той, а незаконният син Павел Смердяков.

    Ще обърнем внимание и на една, на пръв поглед незначителна случка в бурното житие на Митя, която обаче по-нататък има провиденческо значение.

    По време на една от своите пиянски вечери в градската кръчма Дмитрий се среща със съучастника на Грушенка в измамата, която баща му му е спретнал. Този човек е щабскапитанът Снегирьов, бащата на малкия Илюша. Дмитрий го пребива и унизява, като го влачи за брадата. На тази сцена стават свидетели Илюша и съучениците му, които след това жестоко му се подиграват в училище, вследствие на което момченцето е много наранено и озлобено.

   Безнадеждното съществуване на Дмитрий продължава почти до самия повествователен край. Ние нямаме за цел да правим литературен анализ на творбата. Разсъждаваме върху нея, защото това са разсъждения върху реалния живот, а не върху литературни фантазии. В братята Карамазови можем да съзрем различни страни от сложната личност на самия Достоевски. Писателят опитно е преживял докосването на Божията ръка, която се е протегнала към него. Бил е осъден на смърт, но присъдата му е била заменена с наказание в Сибирска каторга. Там Достоевски познава от личен опит Божията ръка, която се протяга от небето дори до низините на човешкото съществуване. Бележита е изповедта на писателя след излизането му каторгата: „Аз единствено в каторгата познах себе си и Бога. Сега съм уверен, че колкото човек се нуждае от щастие в живота си, в такава степен се нуждае и от нещастие, защото той и своето щастие не разбира".

    За Митя Карамазов тази протегната към него Божия ръка се оказа съновидението му “за плачещото дéте”. Ето този знаменателен епизод:

    “Сънува някакъв странен сън, някак не съвсем на място и не навреме. Уж пътува някъде в степта, там, дето беше служил отдавна, още по-рано, кара го един селянин в каруца с два коня в кишаво време. Само че на Митя му е студено, началото на ноември е, сняг вали на едри мокри парцали и щом падне на земята, веднага се стопява. И живо кара селякът, славно размахва камшика; той е с руса дълга брада и не много стар, около петдесет години ще да има, и е облечен със сив селски кафтан. И ето наблизо село, виждат се къщурките, от черни по-черни, а наполовината изгорели – стърчат само обгорелите греди. А накрай селото наизлезли край пътя жени, много жени, цяла върволица, изпити и лицата им някакви кафеникави. Ето особено една от края, такава кокалеста и висока, изглежда на четиридесет години, но може да е само на двадесет, лицето й дълго, мършаво, а в ръцете й плаче детенце, и гърдите й са сигурно изсъхнали, няма нито капка мляко. И плаче, плаче детенцето и протяга ръчички, голички, със свити юмручета, съвсем посинели от студа.

– Защо плачат? За какво плачат? – пита Митя, когато каруцата препуска край тях.

– Дéтето – отговаря каруцарят, – дéтето плаче. – И Митя се учудва, че е казал по селски “дéтето”, а не детето. И му харесва, че селянинът е казал “дéтето”: като че ли повече жал има в това.

–- Ама защо плаче? – продължава да пита Митя като глупак. – Защо му са голи ръчичките, защо не го увият?

– Измръзнало е дéтето, дрешките му изстинали, та не го топлят.

– Но защо така? Защо? – не спира глупавият Митя.

– Ами сиромаси хора, изгорели, хлебец няма да ядат, за изгорялото място просят.

– Не, не! – сякаш все още не разбира Митя. – Ти ми кажи: защо стоят тези изгорели майки, защо са бедни хората, защо е бедно дéтето, защо е гола степта, защо те не се прегръщат, не се целуват, защо не пеят радостни песни, защо са тъй почернели от черна беда, защо не хранят дéтето?

И чувства в себе си, че макар и да пита безумно и без смисъл, но непременно му се иска именно така да пита и именно така трябва да пита. И чувства още, че в сърцето му се надига някакво никога досега неизпитвано от него умиление, че му се плаче, че му се иска да направи за всички нещо такова, че дéтето да не плаче повече, да не плаче и черната изсъхнала майка на дéтето, да не вижда вече никакви сълзи у никого от тази минута нататък и да направи това веднага, веднага, без да отлага и въпреки всичко, с всичката неудържимост карамазовска”.

    Този мрачен сън е странен и “не съвсем на място”, но именно след него Митя вече не е същият. Той осъзнава, че това е Божие посещение. Бог не го изобличава директно за неговия грях, защото „дéтето“ от съня не е персонализирано; лицето му остава неясно за Митя. Но чрез това откровение Бог му дава огледало, в което да се огледа. Дмитрий трябва да познае себе си в това „огледало“ и да признае собствената си грозота. И той го прави. В началото вижда само грозотата на детското страдание. И упорито търси причината. "Защо е мъката? Защо е бедността? Защо е студенината? - редят се въпросите и безмилостно ровят в най-страшната човешка рана - детското отрадание. Няма страна в света, в която чуе ли се за престъпление спрямо дете, да не се надига свещен гняв. 

    Такава гневна вълна бе готова да залее и сърцето на Митя. И тук Достоевски гениално ни изненадва: "И чувства още, че в сърцето му се надига някакво никога досега неизпитвано от него умиление, че му се плаче". Не гняв, а умиление! През целия си живот беше гледал навън, към другите, а вътре в себе си бе трупал гняв. Но сега идва нещо ново, "никога досега неизпитвано" - умиление. Причината беше само една - Дмитрий Карамазов за първи път насочи огледалото към себе си, а не към другите. През целия си живот беше търсил причината за страданието в другите, в социалната система или в държавата  А сега Дмитрий вижда себе си и своя истински грях. Той не е свързан обаче със сребролюбивите карамазовски изкушения, нито със сладострастното му увлечение по Грушенка, дори не е свързан с мисълта за отцеубийството, а точна с тази, на пръв поглед незначителна и отдавна забравена случка – с предизвиканите от жестокия Митя сълзи на Илюшенка, на страдащото за баща си дете. Митя вижда в това непознато, измръзнало и плачещо „дéте“ Илюша Снегирьов и разбира, че е наранил невинната му душа. Самият той е част от порочния кръг на греха, защото е увредил едно крехко човешко същество, обрекъл го е да расте духовно измръзнало и гладно за любов.

    След това съновидение Дмитрий заявява: “Господа, всички сме жестоки, всички сме изверги, всички караме хората да плачат, майки и кърмачета караме да плачат, но от всички – нека така се реши сега, – от всички аз съм най-подлата гадина”.

    Дмитрий, както изглежда, достига до душевния си предел, до дъното. Но за него то се оказва опорната точка, от която започна възвисяването. Карамазов разбира нещо изключително важно. Откриваме го в неговата изповед: “Никога, никога нямаше да се въздигна от само себе си!”. Той разбира, че само Бог може да изцери тежката му духовна болест и лекарството за него ще е горчиво. Нарича се страдание!

    “Всеки ден от моя живот – изповядва героят – аз се биех в гърдите и обещавах да се поправя и всеки ден вършех все същите гадости”. Но беше достатъчно едно Божествено откровение чрез този спомен за предизвиканите детски сълзи, за да оживее съвестта и Митя да заяви: “искам да пострадам и чрез страдание ще се пречистя!”. От този момент “хищният” тип герой поема по пътя на страданието, което ще го очисти от “карамазовщината” и ще го доведе до истинското спасително смирение, дори до „кенозиса“, т.е. себеотречението по примера на Христа. 

Братя и сестри,

    Вижте какво истинско покаяние, какъв неочакван и стремителен духовен възход! Погледнете само какво осъзнаване на човешката болест, наречена грях! Грехът е истинска пандемия, защото „всички сме жестоки, изверги“.

    Достигали ли сме и ние до това велико откровение, че „от всички аз съм най-подлата гадина”? Изповядаме с устата си „Блажени нищите по дух“, и в същото време продължаваме да „ядем“ другите. „…Защо по-добре не понесете неправдата? Защо не предпочетете да сте ощетени?“ (1Кор.6:7) – пита апостол Павел по отношение споровете за житейските неща. Вместо да сме „хищници“, нека доброволно се превърнем в храна. Защото нашият велик пример – Христос, се смири до смърт и стана за нас Храна за вечен живот, храна, която приемаме в Светата Евхаристия.

    Силни бяха плътските страсти в Дмитрий. Гняв, блуд, сребролюбие. Но имаше един много по-голям подводен камък – студеното безчувствено сърце, леденият егоцентризъм. На повърхността имаше други неща – плътски и некрасиви, но той си ги знаеше. А под повърхността Дмитрий успя да прогледа едва когато получи откровение от Бога. Това е именно Божието посещение, за което ние се молим постоянно, и на богослужения и по молитвеника!

    Но да погледнем какво става с нас. Редим се седмица след седмица за изповед пред свещеника. Вглеждаме се в етикетите и откриваме страшния си грях в следите от мляко, които съдържа продукта, консумиран от нас по време на пост. Или нещо наистина по-тежко – кражба, ръкоблудство или друго злодеяние, което гледаме да скрием сред трънливия „букет“ от други грехове. Нека не ги крием, трябва тези неща да се изповядват, защото са грехове. Но нека всеки се запита: това ли е големият подводен камък, който смущава моя живот и живота на хората около мен?

    Този голям подводен камък често е скрит за нас. Хората около нас по-добре го виждат, намекват и понякога събират смелост да ни го кажат. Но ние не считаме това за Божие посещение и подминаваме. Свещеникът проповядва, но ние си казваме, ето, това се отнася за този брат или онази сестра, но не и за мене. И продължава като "глупавия Митя" да питаме "Защо". Защо се случва това с мен или с другите? Защо е това страдание? Питаме, насочваме стрелите си към "лошите", към дявола ... навсякъде, само не и към себе си. Звучи отчайващо, как тогава ще се поправим без осъзнаване?

    Но Бог не се отказва, Той не спира да ни търси. Мъдрият син на Варахиил, Елиуй съветва Йов така: „Но Бог говори веднъж и два пъти – но на това не се обръща внимание. Насън, в нощно видение, когато хората потъват в дълбок сън и когато дремят в леглото, тогава Той отваря ухото на човека и на даденото от Него наставление полага печат, за да отклони човека от някое дело и да премахне от него гордостта, за да спаси душата му от пропаст и живота му от смъртоносно оръжие.“ (Йов33:14-18)

    Виденията и сънищата много повече приковават нашето внимание и ни карат да се замислим дали Бог не ни посещава. Наистина, много често сънищата са плод на човешкото подсъзнание или дори на дявола. Тези неща трябва да бъдат изпитани и проверени. Достоевски добре е разбрал, че когато е от Бога, откровението остава място за човешката свобода. Бог ни помага да се очистим, но иска да види и нашата воля. Затова ние трябва сами да се познаем в това откровение като в огледало, и да се смирим, както го стори Митя Карамазов.

    Повтаряме, виденията и сънищата от Бога са рядкост. Те са по-скоро крайно средство, поради нашата духовна невъзприемчивост, както отбелязва Елиуй: „Бог говори … но не се обръща внимание“.

    Много по-често Божието посещение идва тихо. Тих беше Божият глас в Едем: Адаме, къде си? Тих беше и Божият глас пред онази юдейска пещера: Илия, къде си? Бурен вятър, земетръс и огън преминаха пред скрилия се в пещерата пророк. Но Бог не беше в тях. Бог проговори на пророка при тихия повей на ветреца.

    Тих е и Божият глас към нас. Колко пъти и ние усещаме сърцата си докоснати и умилени, смекчени от нещо – песен, картина, проповед, звездно небе, протегната просешка ръка или друго. Цялата вселена е пълна със славата Божия, но и със следите от човешката неблагодарност. Всичко това трябва да ни води към покаяние. Защото всичко това е Божията ръка, която се протяга нежно към нас да ни докосне.

    И в Библията, и в литургията един от най-честите призиви е „Внимавайте (Вонмем)!“ Затова нека да разпознаем и "хванем" това скъпоценно посещение от Бога така, както го "хвана" героят на Достоевски. Каква милост е, че Бог ни дава още един Великопостен период! Четиридесет дни в „пустинята“ на поста, през които да се вгледаме в душите си и открием истинските, а не мнимите си грехове. Божието посещение разкрива неща, скрити по-дълбоко в нас, грехове, за които няма да прочетем на етикетите на храните, като егоизъм, студенина, убийствена гордост…

    А когато усетим Божието докосване, да не отлагаме покаянието, защото многократно се казва в Писанието: днес е спасителния ден. Както и ап. Павел пише:

    "Внимавайте, братя, да не би някой сред вас да има лукаво безверно сърце, че да отстъпи от живия Бог, но се наставлявайте един друг всеки ден, докато все още казвате „днес“, за да не би някой от вас да прояви упорство, подмамен от греха. Ние сме участници в делото на Христос, само ако твърдо запазим първоначалната си убеденост докрай, докогато ще се казва: „Днес, когато чуете Неговия глас, не упорствайте в сърцата си, както при размириците.“ А кои се противиха, като Го чуха? Не бяха ли всички онези, които излязоха от Египет начело с Мойсей? Против кого Бог негодува четиридесет години? Не беше ли против онези, които съгрешиха и чиито кости останаха в пустинята? И на кои се закле, че няма да влязат в мястото, обещано от Него за отдих, освен на непокорните? И виждаме, че те не можаха да влязат в страната поради неверието си.“ (Евр.3:12-19) Амин.

Свещеник Красимир Кръстев

Църква "Света Троица" - Плевен

12.03.2022 г.