(НЕДЕЛЯ СЛЕД БОГОЯВЛЕНИЕ)
Темата, на която
светата Църква обръща внимание в днешната неделя е темата за Светлината. Разбира
се, не за тварната, чувствена светлина, сътворена от Бога в първия творчески
ден ще говорим тук. Светлината, която виждаме с телесните си очи, е само
отправна точка за нашите разсъждения. Без тварната светлина няма движение в
правилната посока, а хаотично лутане; няма истинско виждане, а лъжовно; няма
живот, а смърт. Колко повече това се отнася за духовната светлина! За нея ние
четохме на днешната св. литургия в откъс от Евангелието на св. Матей, 4 глава,
в който се казва: “Народът, който седеше
в мрак, видя голяма светлина…” (ст. 16). Евангелистът има предвид жителите
на “пределите Завулонови и Нефталимови,
отвъд Йордан, езическа Галилея” (ст. 15), които първи били огрени от тази
нетварна Светлина.
Коя е светлината, за
която свидетелства св. евангелист Матей? Това е Богочовекът Христос, наречен от
св. Лука “светлина за просвещение на
езичниците” (2:32) и от св. Йоан “светлина
на света” (8:12).
Времето до Христа
обикновено характеризираме като духовна тъмнина. Народите били потънали в невежество,
разтление и идолопоклонство. Разбира се, имало някои белези на зазоряване откъм
Израил. Това били събития-предобрази или пророчества като това от книгата на
св. пророк Исайя, писана седем века преди Христос. В това пророчество Бог
възвестява за идещия Месия: “Аз ще Те направя светлина за народите, за да се простре Моето спасение
до земните краища”. (Ис.49:6)
Елинската култура също била такъв лъч светлина.
На скулптурите Платон е изобразяван сочещ с пръст към небето. Неговата
възвишена философия обаче достига своя връх и предел с признанието, че
човечеството се нуждае от Спасител. Характерно за онази епоха е чувството за
изчерпаност, безпътица, дори за отчаяние.
Св. Йоан Златоуст тълкува
израза “Народът, който седеше в мрак“ така: „Те даже не знаели накъде трябва да се
върви и обхваната от тъмнината, седели, като нямали вече сили да стоят“.
И точно тогава се
разнася гласът на надеждата – св. Йоан Предтеча, който обявява, че истинската Светлина
е вече тук и всеки момент ще заблести. Колко Божия милост има в мисията на
Предтечата. Внезапния блясък на светлината може да бъде стряскащ за човека и да
го завари неподготвен. Така и Бог милостиво изпратил пророка си да подготви
хората чрез призива за покаяние, та когато светне истинската Светлина и разкрие
грозната картина на човешкото падение, никой да не я намрази, но да я счита за
изцерителна и живителна.
Но въпреки
подготвителна мисия на Предтечата, мнозина се препънали в Христа. Както тогава,
така и днес виждаме, че едни обикват светлината и идват към нея, за да се
открият техните грехове и да бъдат изцерени. Други, обратно, крият се от
светлината, защото не желаят да се откажат от греховете си. Покриват се с листа
като Адам и Ева. Харесва им тинята на греха и искат да се валят в нея.
Колко нелепо е всичко
това! Иисус е Светлината, която ни разкрива какви сме в
същината си, каква е нашата непостижима стойност като чеда на Бога по благодат
и колко по-ценни дори от целия свят, са нашите души. Спасителят ни просвещава с
познание за Бога - за Неговите свойства и за Неговото отношение към света.
Бог иска да има лично
общение с всеки един човек. Разбрах това, когато бях на 22 години. Философията и поезията не ми помогнаха. Слънцето на правдата изгря за мен,
четейки точно днешния евангелски текст. До тогава се чувствах като хората от “пределите Завулонови и Нефталимови“. Не
ходех, а седях безпомощен в тъмнина. Разбирах, че всички ние живеем в сянката
на смъртта. Библията живописно нарича нашия земен живот без Бога „долина на мрачната сянка“. Така живеят
хората без Бога и до днес. Опитват се да се смеят, да се веселят, да забравят проблемите
… и всичко това в сянката на смъртта, на онзи безмилостен жетвар, който размахва
косата и внезапно поваля някой около нас. Траурната агенция го напудря, пращаме
децата на село (да не гледат), подканяме свещеника за опело по съкратената
процедура и … като щраус заравяме главата си в пясъка. Други се хващат като удавник
за сламка за някоя идея, която изглежда устойчива. Патриотизъм, социализъм, но …
изчезват нации, рухват политически системи. Бог разбива тези изкуствени салове,
за да намерим Кораба на истинското спасение.
Нека се оставим
истината да ни победи! Да обикнем Светлината и я допуснем в сърцата си!
Проповедта на св. Йоан
Кръстител беше проста и ясна – покайте се! Проповедта на Иисус започва от
същата точка – покаянието. И няма как да бъде по-различно. Защото покаянието е
единствено правилната реакция на Светлината! То означава признаване на грозотата, която е разкрила светлината. Означава дълбоко преосмисляне
и промяна. Истински каещият се човек не се успокоява от това, че има и по-мръсни от него. В
покаянието той застава не пред човеци, а пред Бога. Св. Йоан Богослов пише: „И благовестието, което чухме от Него и ви възвестяваме, е това, че Бог
е светлина, и в Него няма никаква тъмнина. Ако кажем, че имаме общение с Него,
а ходим в тъмнината, ние лъжем и не постъпваме по истината; ако ли ходим в
светлината, както и Той е в светлината, имаме общение един с други, и кръвта на
Иисуса Христа, Неговия Син, ни очистя от всеки грях. Ако
кажем, че нямаме грях, себе си мамим, и истината не е в нас. Ако изповядваме
греховете си, Той е верен и праведен, за да ни прости греховете и ни очисти от
всяка неправда.“ (Йн.1:5-9).
Покаянието
не е лесно. То е разголване, то е допускане на светлина там, където най не ни
се иска. То е проветряване на мръсния килер, повдигане на килима и изчистване
на заметеното там.
Животът на християнина
е като развиделяване. Спрем ли да четем, да се молим, да разсъждаваме за великите Божии дела в
историята, в природата и в живота ни, ние се връщаме към мрака. Жадните за светлина винаги са знаели къде да я намерят - тогава - синагогата, днес - в
храма; разпитвали са, търсили са Го и винаги са Го намирали. „Пътеката на праведните е като лъчезарно светило, което свети все
повече и повече досред пладне, а пътят на беззаконниците е като тъмнина: те не
знаят, о какво ще се спънат.“ (Пр.4:18)
Като приемаме светлина
от незалязващата Светлина - Христос, ние трябва да я излъчваме към другите, за да стане
действителност словото, изречено от Иисус: “Така
да светне пред човеците светлината ви, та да видят добрите ви дела и да прославят
небесния ваш Отец” (Мат. 5:16). От астрономията знаем, че планетите не светят със собствена светлина, а отразяват светлината на звездата, около която се въртят. Христос е тази Звезда - Слънцето на правдата, която трябва всички прославят, като видят нашите добри дела. Без любов към ближните, ние сме в
дълбока заблуда, защото: „Който казва, че е в светлината, а мрази брата
си, той е още в тъмнината. Който обича брата си, той пребъдва в светлината, и в
него няма съблазън. А който мрази брата си, той се намира в тъмнината, и в
тъмнината ходи, и не знае накъде отива, защото тъмнината е ослепила очите му.“
(1Йн.2:9-11)
Братя
и сестри,
Нека завършим с
размисъл за огромната отговорност, която ще ни се предяви за дадената ни
светлина. Защото на България, при
св. княз Борис Покръстител, беше дадено много – истинската светлина на
Православната вяра. Затова и Бог очаква от нас плодове, очаква да бъдем
светлина за другите народи, които са в тъмнина или са приели частично Светлината. По нашите земи са просияли
дивни светила като св. Йоан Рилски, св. Теодосий Търновски, св. патр. Евтимий! Но
в последно време все повече отекват думите, отправени в Апокалипсиса към
ефеската църква: „Помни, прочее, откъде си паднал, и се
покай, и върши предишните дела; ако ли не, скоро ще ти дойда и ще отместя
светилника ти от мястото му, ако се не покаеш“. (Откр.2:5).
Страшно звучат тези думи. Падение на
цяла църква, и то не коя да е, а славната църква в Ефес, църквата на св.
евангелист Йоан Богослов и Божията майка! Да, Бог е обещал, че „портите адови няма да надделеят“, но
над църквата в нейната съборност, а отделни църкви са отпадали и ще отпадат,
ако „лежат“ на стари лаври.
Колко повече трябва да
отнесем тези предупреждения към всеки един от нас! Започнали сме добре своя
християнски път, но сме потънали в еснафско самодоволство и самозаблуда. Трябва да отговорим на светлината с покаяние.
Светиите винаги са държали пред очите си своите гряхове, макар и те да са били простени от
Бога и така са задълбочавали своето смирение.
Свети цар Давид казва: Беззаконията си съзнавам, и моят
грях е винаги пред мене (Пс. 50:5).
За св. апостол Петър разказват, че
той през целия си живот помнел своето отричане от Господа, и всяка нощ, когато
пропявал петел, се предавал на горчиво ридание, както и в самата нощ на
отричането (Мат. 26:75).
Изводът,
до който стигаме днес е: Да обикнем
Светлината, означава да обикнем покаянието. Християнството се състои не във
високи възторзи, не в някакви състояния и преживявания. Това е много характерно
за фалшивата пиетистка духовност, дошла от Запад. Протестантите често скитат
от общност на общност в търсене на този наркотик – душевното преживяване, опитността. Няма
да коментираме дали и доколко тези неща са от Бога.
В
Православието те няма да открият своя наркотик!
Защото в Православието е „истинската Светлина,
която огрява всеки човек, идещ на света“!
В Православието
е единствено правилната реакция на тази Светлина – покаянието!
Православието
е истинското християнство, което се състои във виждането на своите грехове, в
съкрушението и в плача за тях! Амин!
свещеник Красимир
Кръстев
храм „Света
Троица“ – Плевен
13.01.2019 г.