СВЕТЛИНА ЗА ТЪРСЕЩИТЕ

(ПЕТА НЕДЕЛЯ СЛЕД ПАСХА - НА СЛЕПИЯ)

„Осъждането е поради това, че светлината дойде на света, но хората обикнаха мрака повече от светлината, понеже делата им бяха лоши. И всеки, който прави зло, мрази светлината и не отива към светлината, за да не се открият делата му, понеже са лоши.” (Ин. 3:19-20).

    Възлюбеният Йоан повече от всички Христови ученици разсъждава по темата за Светлината. Именно отношението към Светлината е решаващият фактор, който ще определи и вечната участ на всеки човек.

    „Светлината дойде на света…“ Имало е време, когато Светлината е била оскъдна. Времето на Стария Завет. Израил е бил една запалена от Бога свещ, а отделни пламъчета са припламвали и сред езическите народи, чрез някои гръцки философи като Платон и Сократ. Малка светлинка – малка отговорност. От езичниците ще се изисква по-малко, а „От всеки, на когото е дадено много, много и ще се иска.“ (Лк.12:48) А, както знаем, дори след изгрева на Слънцето, остават заслони и сенчести места, в които лъчите не проникват веднага.

    В Египет, в дълбока християнска древност един монах дружал с прост и безкнижен селянин. Веднъж селянинът казал на монаха:

- Аз също почитам Бога, Който е създал този свят! Всяка вечер сипвам козе мляко в чинийката и я оставям под палмата. Нощем Бог идва и изпива моето млечице. То му харесва много! Нито веднъж не съм виждал нещо да е останало в чинийката.

    Чувайки тези думи, монахът не могъл да не се разсмее. Той обяснил добродушно и достъпно на своя приятел, че Бог не се нуждае от козе мляко. Селянинът обаче упорито държал на това. И тогава монахът предложил да проследят тайно следващата нощ какво става с чинийката с мляко под палмата. През нощта монахът и селянинът се скрили недалеч оттам и на лунна светлина скоро видели, че към чинийката пристъпва лисиче и изпива цялото мляко. Селянинът бил като поразен от гръм от това откритие.

    - Да – съкрушено си признал той, - сега виждам, че това не е бил Бог!

    Монахът се опитал да утеши селянина и започнал да обяснява, че Бог е Дух, че Той е съвсем различен от нашия свят и т.н.… Но селянинът само стоял пред него с наведена глава, после заплакал и тръгнал към колибата си.

    Монахът също се отправил към килията си. Но когато стигнал до нея, той с изумление видял Ангел, който му преграждал пътя. Монахът паднал на колене, а Ангелът казал:

    - Този прост човек няма нито възпитание, нито мъдрост, нито образованост, за да почита Бога по друг начин. А ти с твоята мъдрост и образованост му отне тази възможност. Ще кажеш, че си разсъждавал правилно? Ала едно нещо не знаеш ти, мъдрецо: Бог, виждайки искреното сърце на този селянин, изпращаше всяка нощ при палмата лисиче, за да го утеши и да приеме неговата жертва.

    Колко различно изглеждат нещата в очите на Бога! Колко голяма е любовта Му към търсещите светлината на истината! 

    Ние, православните християни, имаме пълнотата на истината. Като този образован монах разсъждаваме правилно за Бога. И това е голяма отговорност към тези, които нямат цялата светлина. Да, вярно е, че от тогава минали са 16-17 века и вече всеки е чул за Христа. Никой няма извинение за неверието си в Спасителя. И ние изостряме поглед, в сърцето ни се надига възмущение към всички тези суетливи хора около нас, които невъзмутимо си пият кафето с цигара и по цял ден преливат от пусто в празно. Или пък, обладани от суета, препускат в гонене на вятъра… Със сигурност ще станат подпалка за адовия огън, казваме си тайно ние. И точно когато си го кажем, този огън започва да изгаря нас самите.

    Защо твърдя това? Защото ние, хората, винаги когато съдим, съдим по външните неща. И винаги сме склонни да обобщаваме, да поставяме под общ знаменател. А дори в нашия образован и просветен 21 век има хора, за които светлината още не е изгряла. Забележете, не казвам, че не са чули за светлината, а че не е изгряла за тях. И в Стария Завет много хора бяха чували за светлината, но тя изгря за тях едва когато Словото стана плът. Така е и днес. Всички са чули за Светлината, която дойде на земята преди 2000 години, но всички ли са видели въплътената Светлина, това е друг въпрос? Въплътената светлина сме ние. Ние сме тези, в които Словото трябва да се въплъти, като станем не само негови проповедници, но и изпълнители. Чували сте тази поговорка: Мнозина няма да прочетат четирите евангелия, но ще видят петото евангелие – на твоя живот. Петото евангелие – това е въплътеното в нас Слово. Нашите християнски добродетели – това е евангелието, което могат да видят, да чуят и попипат. (ср. 1Ин. 1:1) А може би след това пето евангелие ще прочетат и другите четири…

    Ако сме пето евангелие, то в нас не трябва да се намира осъждение към никой човек, дори неправославен. Не твърдим, че има друг кораб на спасението, освен Светото Православие, но и заедно с ап. Павел изповядваме: „…не съдете за нищо преждевременно, докато не дойде Господ, Който ще извади наяве тайните на мрака и ще разкрие вътрешните ни помисли. Тогава всеки ще получи похвалата си от Бога“ (1Кор.4:5)

    На отец Дмитрий Смирнов задали следния въпрос: „А например, мюсюлманка, родена в Мека. Там въобще не се допускат хора с друга вяра. Забранено е! Жената живее цял живот у дома, не й се позволява даже в магазин да ходи. Ако иска да отиде, е възможно единствено в присъствието на мъжа си. Кажете ми, как може тя да открие Светлината на Евангелието?” И отец Дмитрий казал така: „При това положение, тя е трябвало в своята вяра, в своя ислям, да търси Светлината Христова”.

    Свещениците, които служат в Мала и Средна Азия, знаят, че когато мюсюлманките имат проблеми с децата си, те отначало използват ислямския метод: четат сури от Корана, за рождение на бебе, за болест, за изгонване на зли духове и т.н. Но това не работи. И тогава скришом идват в Църквата и тайно от своите деспотични мъже, шепнат молитви пред иконата на Божията Майка. Те вярват, че това ще им помогне да изцерят децата си. И свещениците, които служат там, казват на своите енориаши-християни: „Виждате ли тази жена? Тя ще прави всичко неправилно, но в никакъв случай да не сте посмели да й правите забележка или да я осъждате. Самият факт, че тя е излязла от дома си, е чудо! Как е успяла да се отърве от мъжкото съпровождане? Жената е рискувала живота си, идвайки в Църквата, защото това подлежи на смъртно наказание при мюсюлманите. Ето тя идва към Светлината, тя може да дойде само до този предел, а какво ще бъде оттук нататък, ние не знаем”. Това е само един пример как Бог промисля за цялото свое творение и праща лъч светлина дори там, където има заслон и тъмна пещера. И Той ще съди всеки индивидуално, за неговото лично отношение към този лъч светлина!

    Подобен е случаят и със слепороденият, за който четем днес в неделното евангелие. Той не достигнал веднага до спасителната вяра. Когато сред фарисеите настанал раздор по повод чудото с проглеждането му, четем, че те „Отново попитаха прогледналия слепец: „Ти какво казваш за Него, като ти отвори очите?“ Той рече: „Пророк е.“ (Йн.9:17)

    "Пророк е" – доста мюсюлмански звучи тази изповед. И днес има немалко хора в това положение, не само мюсюлмани, но всякакви. Те не са достигнали пълната истина, но са наклонили сърцето си към нея. И Христос несъмнено ще дойде при тях, както дойде някога при слепородения. Нали чухте какво прочетохме: „Иисус чу, че са го изгонили навън, намери го …" Иисус потърси прогледалия телесно, за да му отвори и духовните очи. „А той (прогледалият) рече: „Вярвам, Господи!“ И Му се поклони.“ (Йн.9:38)

    Ето как един презрян човек, за когото казваха „Ти си роден цял в грехове, ти ли ще ни учиш“ осъди образованите и правоверни фарисеи. Тук ще отворя една важна скоба. Ако садукеите от времето на Христа са прототип на съвременните рационалисти-полуатеисти, а самаряните – на сектантите, то фарисеите са прототип на правоверните. Христос не отправя към тях доктринални забележки, а морални, най-вече за начина по който нагаждаха Закона към своите страсти. Затова и предупрежденията към фарисеите са особено актуални към нас, православните християни, които претендираме, че имаме цялата истина. Ние трябва да внимаваме върху себе си, да не се окажем в положението на фарисеите. Нека се убоим да не би Божият съд да се окаже за нас страшен. Или да не ни сполети Божия съд преждевременно, както стана с Ананий и Сапфира. Те бяха от Йерусалимската църква – епицентъра на истината. Голяма отговорност за тях - сам Христос бе прповядвал по улиците им само преди няколко години. Продадоха имота си за Божието дело, но тщеславието надделя в тях и избраха похвала от човеци, а не от Бога. И какво се оказва накрая, че някакви иноверци ще ги изпреварят в Царството Божие! Ще ги изпревари дори онзи неграмотен селянин, който сипвал мляко в паничката си и го давал на Бога...

    Това са парадоксите на Божия съд и ние трябва да бъдем особено внимателни.

    Светът днес силно се е развратил, но все още са верни думите на Блез Паскал: "Има достатъчно светлина за тези, които искат да виждат, и достатъчно мрак за тези, които не искат".

   Преподобни Варсануфий Оптински пише следното: „Сега навсякъде ненавиждат християнството. За тях то е бреме, което им пречи да живеят волно, пречи им свободно да творят грях. Още Гьоте се изказал за християнството така: „Само две неща ненавиждам на този свят: дървениците и християнството!” Вижте каква насмешка, какво кощунство, какво богохулство. А когато той умирал, пищял: „Повече светлина! Светлина!” Страховити слова. Значи, над него вече бил надвиснал адският мрак. Ето така и съвременните човеци ненавиждат християнството и след смъртта си отиват право на адското дъно…”

   Век по-късно, тези думи на преподобния са още по-основателни. Днешното човечество вони на смърт, на сяра. Добре я усещаме тази миризма и въпреки, че имаме право да поставяме диагноза на цялото общество, не ни е позволено да осъждаме никой конкретен човек, освен в случаи като този с Гьоте, когато грешникът си отива от този свят неразкаян, отхвърлил дадената му светлина. Не бива да пращаме никой прибързано на адското дъно. Трябва винаги да помним, че дори в съвременната епоха, която прелива от информация, до всеки човек достига различно количество светлина и всеки ще бъде съден индивидуално. Съден от Бога, не от нас!

    Длъжни сме особено да внимаваме върху себе си. Да не се окажем в положението на фарисеите, които смятаха себе си за виждащи и не търпяха никой да ги поучава.

  „Тогава Иисус каза: „За съд дойдох Аз на този свят, за да прогледнат невиждащите, а виждащите да ослепеят.“ Онези от фарисеите, които бяха с Него, като чуха това, запитаха Го: „Нима и ние сме слепи?“ Иисус им каза: „Ако бяхте слепи, нямаше да имате грях, но сега казвате: „Виждаме“. Затова грехът ви остава.“ (Йн.9:39-41)

    Нека се очистим от гордостта, този фарисейски квас, който надига в нас прелъстителната мисъл „Виждаме" (как ни се услажда!) и ни кара да гледаме на другите отвисоко. Нека помним, че Бог е запалил светлината в нас не за да бъдем съдници на другите, а за да светим с добрите си дела.

    Иисус е Светлината на света! Той живя в плът, светеше и прослави Своя Небесен Отец. Но с плътта си се възнесе при Отца и завеща на всички Свои ученици, които ще живеят някога на земята като живо и въплътено пето евангелие: „Вие сте светлината на света… Тъй да светне пред хората светлината ви, че да могат да видят добрите ви дела и да прославят вашия небесен Отец.“ (Мат.5:12, 16) Амин.

Свещеник Красимир Кръстев

Църква "Света Троица" - Плевен

21.05.2023 г.

СВЕТИЛНИЦИ, ИЗДИГНАТИ ОТ БОГА

(ШЕСТА НЕДЕЛЯ СЛЕД ПЕТДЕСЕТНИЦА)

В днешния евангелски текст (Мат.5:14-19), който е част от Проповедта на планината, Иисус говори за светлината.  Светлината е живот. Тя осветява мрака на този свят, дава познание за Бога, творението и човека. Където има светлина, хората могат да виждат пътя, да преодоляват препятствията, могат да виждат себе си. Сам Господ Иисус Христос е тази истинска Светлина, „която просвещава всеки човек, идещ на света“.

Но ето, сега Той казва на Своите ученици: „Вие сте светлината“, защото във всеки един християнин Той запалва нетленна светлина – Светият Божий Дух. В нашият модерен век светлината изглежда една даденост, натискаш копчето и лампата светва. Но по времето на Христа светлина се получава само чрез огън, а за неговото горене трябват много грижи. Трябва материал, който да слагаме постоянно и да го разгаряме всеки ден. Колко внимателни трябва да бъдем ние, за да опазим пламъка в нас, защото има ли пламък, неизбежно ще има и светлина. Разгарянето на светлината не може да се укрие. Божията ръка е тази, която ще издигне тази светлина, тъй че да свети на всички и да указва пътя на спасението. Бог издига хора за светилници като дава знаци (чудеса, мироточене и пр.), а човеците признават тези знаци, като канонизират такъв човек за носител на светлината. Църквата използва една специална дума - светител.

Светителите не са просто кабинетни богослови, но хора, за които Спасителят казва: „а който изпълни и поучи, той велик ще се нарече в царството небесно.“

Който изпълни и поучи – колко важно е това съчетание на слово и дело в една личност! В западното християнство се издига авторитета на кабинетния богослов, а на Изток – на молещият се богослов. През 4 век Евагрий Понтийски казва: „Ако ти си богослов, ти ще се молиш истински, и ако се молиш истинно, ти си богослов.“

Когато говорим за светителство обикновено се сещаме за светите трима светители - св. Василий Велики, св. Йоан Златоуст и св. Григорий Богослов, в чиято памет е учреден специален празник. Това не означава, че другите св. отци, които са богословствали, не отговарят на критерия на тази мисъл. Богословието също се явява дар на Св. Дух и не на всеки Бог е дал дара на богословието - да обличат в слово онова, което опитно са преживели от срещата с Него. Тези светци-богослови опитно са преживели такива сложни и "сухи" догматични истини като разликата между Божията същност и Божиите енергии, те опитно са преживели нетварния характер на тези енергии и дори троичността на Бога. Това преживяват и много други светци, обаче не всички могат да "разкажат" за това на Църквата. А само тези, на които Господ го е дал. Защото богословието е способността да намериш слова, достойни, прилични за Бога. Каква трудна задача, както се е уверил и сам ап. Павел при вземането му на третото небе: „… и чу неизказани думи, които човек не може да изговори.“ (2Кор.12:4)

Освен с теология (в тесният смисъл - слово за Бога), светителите са просияли със слово и дело като изключителни пастири, проповедници, литургисти, социални деятели. Тяхната светлина е, така да се каже, по-многоцветна.  Епископът е този, който обладава пълнотата на благодатта. Затова Църквата е приела да отличи като светители само ръкоположени в епископски сан. 

Епископ означава надзорник, поставен над свещениците и миряните. Веднъж един брат се учуди, че в Св. Писание сякаш има повече акцент върху изискванията и функциите на епископа, отколкото стихове за троичността на Бога. Няма да спорим, но това вече показва колко голяма е отговорността на тези, които по силата на своето служение са издигнати по-високо в Тялото Христово.

Затваряйки скобата, нека обърнем внимание на степените на издигане на светилото в днешния евангелски текст.

Първо – запалената светлина се издига поставя на светилник, за да свети на тези, които са в дома. Това е алюзия с Божия дом – Църквата. По трудните и сложни теми на живота в Църквата се чува и трябва винаги да се чува преди всичко гласът на светителите. Когато говорим за светителство, пред нас освен образите на светите трима светители изпъкват тези на св. Атанасий Велики, св. Кирил Александрийски, св. Григорий Палама, св. Димитрий Ростовски, св. Тихон Задонски, св. Теофан Затворник, св. Игнатий Брянчанинов, св. Филарет Московски. Светителско е делото и на св. Климент Охридски и на патр. Евтимий Търновски. Наскоро Църквата канонизира като светители св. Серафим Софийски и хирургът св. Лука Кримски. Богоугодното единство от слово и дело в живота на тези велики мъже ние трябва да издигаме нависоко в Божия дом, а не жлъчните наукоподобни творения на „богослови с цигара в ръка“.

Въпреки, че са хора на молитвата, ще е погрешно да смятаме, че светителите задължително са хора без образование и диплома. Има една латинска дума – илитерат, която значи безбуквеник, неграмотен човек, който мрази знанието. Когато се съчетаят неграмотността и равността налице е зилотизъм. След няколко прочетени брошури, зилотът вече гледа отгоре на всички „книжни плъхове“. Както добре казва един голям руски писател: "Знанието смирява великия, учудва обикновения и надува малкия човек".

Нито великите църковни богослови, нито светителите са били илитерати. Характерно за тях е, че те са обикнали Бога не просто с цяла душа, но и с целия си ум. Четете внимателно техните жития и ще видите, че те са били съвършено обучени в светската мъдрост и знание; учителите на светските ораторски школи са ревнували да ги имат не само за свои ученици, но и за свои съработници. Те, обаче, са избрали Божията нива!

Има и по-висока степен на издигане на светилото – това е градът, поставен на хълм. Градът е не просто една светлинка, а множество събрани светлини. Тяхното светене е многократно по-силно. Градът, за който говори Спасителят, не е нищо друго, освен самият Божий Град – Църквата. Но това е и образ на вселенският събор, като визуализация на Църквата, за която четем, че е съборна.  

Днес ние честваме паметта на тези свети отци, които събрали своята светлина се превърнали в град, издигнат на високо. Това са първите 6 вселенски събори. Тяхната светлина осветява ярко както Божият дом – Църквата, така и нехристиянския свят. Плод на съборните отци е Никео-Цариградският символ на вярата, формулиран на първите два вселенски събора. Всички най-важни триадологични, христологични, сотериологични, еклисиолигични, литургични и други въпроси са били ясно осветлени от съборите, така, че корабът на спасението – Църквата, да избегне опасните рифове и доплува без крушение до спасителния бряг.

Църквата е съборна, не само в пространствен смисъл, но и във времето. 

В пространствен смисъл тя е същата като учение и практика, както тук, така и в другият край на света. Както една пита, за да е наистина пита, не може в единия край да е хляб, а в другия да преминава примерно в торта, т.е. трябва навсякъде да има еднаква консистенция.  

Така е и във времето. Църквата днес е същата като Църквата преди 5, преди 10 и преди 20 века. Когато погледна в хлебопекарната на 3-тата минута виждам едно, на 3-тия час вече виждам готов продукт, но знам, че става дума все за хляб.  Погледнете също ваша снимка от детството и сега. Има сериозна разлика, и въпреки това е един и същ човек. 

Съборът във вселенската църква, по думите на Георги Флоровски е благодатно събитие, дело на Светия Дух, който е суверен. Вселенски събори не се свикват според човешки план-график. Вселенският събор можем да оприличим на морски фар. Фаровете се поставят не през определен брой километри, а само на особено опасни места, където сушата опасно се врязва в морската шир и е опасно за корабоплаването. По Божий промисъл вече повече от хиляда години в Църквата не е свикван вселенски събор. Нейният път е осветяван от светлината на светителите. Чрез тяхната светлина и чрез фаровете на 7-те вселенски събора, корабът на Църквата успешно плава в морето на човешката история.

Нека не търсим нови учители, които да гъделичкат ушите ни, но да вникнем в живота и словата на тези, които Църквата е издигнала като светители и отци на вселенските събори. Така ще изпълним заръката на св. ап. Павел: „Помнете вашите наставници, които са ви проповядвали словото Божие, и, като имате пред очи свършека на техния живот, подражавайте на вярата им. Иисус Христос е същият вчера, и днес, и вовеки.“ (Евр.13:7-8)

Като следваме светлината, сияеща обилно от светителите и светите събори, нека и ние ежедневно да усилваме своята лична светлина. Така самите ние ще станем малки светилници за хората около нас - в семейството, в местоработата ...

"Тъй да светне пред хората светлината ви, че да могат да видят добрите ви дела и да прославят вашия небесен Отец". Амин!

свещеник Красимир Кръстев

храм „Света Троица“ – Плевен

19.07.2020 г.

ДА ОБИКНЕМ СВЕТЛИНАТА

(НЕДЕЛЯ СЛЕД БОГОЯВЛЕНИЕ)

 

Темата, на която светата Църква обръща внимание в днешната неделя е темата за Светлината. Разбира се, не за тварната, чувствена светлина, сътворена от Бога в първия творчески ден ще говорим тук. Светлината, която виждаме с телесните си очи, е само отправна точка за нашите разсъждения. Без тварната светлина няма движение в правилната посока, а хаотично лутане; няма истинско виждане, а лъжовно; няма живот, а смърт. Колко повече това се отнася за духовната светлина! За нея ние четохме на днешната св. литургия в откъс от Евангелието на св. Матей, 4 глава, в който се казва: “Народът, който седеше в мрак, видя голяма светлина…” (ст. 16). Евангелистът има предвид жителите на “пределите Завулонови и Нефталимови, отвъд Йордан, езическа Галилея” (ст. 15), които първи били огрени от тази нетварна Светлина.

Коя е светлината, за която свидетелства св. евангелист Матей? Това е Богочовекът Христос, наречен от св. Лука “светлина за просвещение на езичниците” (2:32) и от св. Йоан “светлина на света” (8:12).

Времето до Христа обикновено характеризираме като духовна тъмнина. Народите били потънали в невежество, разтление и идолопоклонство. Разбира се, имало някои белези на зазоряване откъм Израил. Това били събития-предобрази или пророчества като това от книгата на св. пророк Исайя, писана седем века преди Христос. В това пророчество Бог възвестява за идещия Месия: “Аз ще Те направя светлина за народите, за да се простре Моето спасение до земните краища”. (Ис.49:6)

 Елинската култура също била такъв лъч светлина. На скулптурите Платон е изобразяван сочещ с пръст към небето. Неговата възвишена философия обаче достига своя връх и предел с признанието, че човечеството се нуждае от Спасител. Характерно за онази епоха е чувството за изчерпаност, безпътица, дори за отчаяние.

Св. Йоан Златоуст тълкува израза “Народът, който седеше в мрак“ така: „Те даже не знаели накъде трябва да се върви и обхваната от тъмнината, седели, като нямали вече сили да стоят“.

И точно тогава се разнася гласът на надеждата – св. Йоан Предтеча, който обявява, че истинската Светлина е вече тук и всеки момент ще заблести. Колко Божия милост има в мисията на Предтечата. Внезапния блясък на светлината може да бъде стряскащ за човека и да го завари неподготвен. Така и Бог милостиво изпратил пророка си да подготви хората чрез призива за покаяние, та когато светне истинската Светлина и разкрие грозната картина на човешкото падение, никой да не я намрази, но да я счита за изцерителна и живителна.

Но въпреки подготвителна мисия на Предтечата, мнозина се препънали в Христа. Както тогава, така и днес виждаме, че едни обикват светлината и идват към нея, за да се открият техните грехове и да бъдат изцерени. Други, обратно, крият се от светлината, защото не желаят да се откажат от греховете си. Покриват се с листа като Адам и Ева. Харесва им тинята на греха и искат да се валят в нея.

Колко нелепо е всичко това! Иисус е Светлината, която ни разкрива какви сме в същината си, каква е нашата непостижима стойност като чеда на Бога по благодат и колко по-ценни дори от целия свят, са нашите души. Спасителят ни просвещава с познание за Бога - за Неговите свойства и за Неговото отношение към света.  

Бог иска да има лично общение с всеки един човек. Разбрах това, когато бях на 22 години. Философията и поезията не ми помогнаха. Слънцето на правдата изгря за мен, четейки точно днешния евангелски текст. До тогава се чувствах като хората от “пределите Завулонови и Нефталимови“. Не ходех, а седях безпомощен в тъмнина. Разбирах, че всички ние живеем в сянката на смъртта. Библията живописно нарича нашия земен живот без Бога „долина на мрачната сянка“. Така живеят хората без Бога и до днес. Опитват се да се смеят, да се веселят, да забравят проблемите … и всичко това в сянката на смъртта, на онзи безмилостен жетвар, който размахва косата и внезапно поваля някой около нас. Траурната агенция го напудря, пращаме децата на село (да не гледат), подканяме свещеника за опело по съкратената процедура и … като щраус заравяме главата си в пясъка. Други се хващат като удавник за сламка за някоя идея, която изглежда устойчива. Патриотизъм, социализъм, но … изчезват нации, рухват политически системи. Бог разбива тези изкуствени салове, за да намерим Кораба на истинското спасение.

Нека се оставим истината да ни победи! Да обикнем Светлината и я допуснем в сърцата си!

Проповедта на св. Йоан Кръстител беше проста и ясна – покайте се! Проповедта на Иисус започва от същата точка – покаянието. И няма как да бъде по-различно. Защото покаянието е единствено правилната реакция на Светлината! То означава признаване на грозотата, която е разкрила светлината. Означава дълбоко преосмисляне и промяна. Истински каещият се човек не се успокоява от това, че има и по-мръсни от него. В покаянието той застава не пред човеци, а пред Бога. Св. Йоан Богослов пише: „И благовестието, което чухме от Него и ви възвестяваме, е това, че Бог е светлина, и в Него няма никаква тъмнина. Ако кажем, че имаме общение с Него, а ходим в тъмнината, ние лъжем и не постъпваме по истината; ако ли ходим в светлината, както и Той е в светлината, имаме общение един с други, и кръвта на Иисуса Христа, Неговия Син, ни очистя от всеки грях. Ако кажем, че нямаме грях, себе си мамим, и истината не е в нас. Ако изповядваме греховете си, Той е верен и праведен, за да ни прости греховете и ни очисти от всяка неправда.“ (Йн.1:5-9).

Покаянието не е лесно. То е разголване, то е допускане на светлина там, където най не ни се иска. То е проветряване на мръсния килер, повдигане на килима и изчистване на заметеното там. 

Животът на християнина е като развиделяване. Спрем ли да четем, да се молим, да  разсъждаваме за великите Божии дела в историята, в природата и в живота ни, ние се връщаме към мрака. Жадните за светлина винаги са знаели къде да я намерят - тогава - синагогата, днес - в храма; разпитвали са, търсили са Го и винаги са Го намирали. „Пътеката на праведните е като лъчезарно светило, което свети все повече и повече досред пладне, а пътят на беззаконниците е като тъмнина: те не знаят, о какво ще се спънат.“ (Пр.4:18)

    За тези, които следват Спасителя, ден след ден светлината се умножава, докато стане духовно „пладне“, както ни увещава сам Той: „Аз съм светлината на света; който Ме последва, той не ще ходи в мрака, а ще има светлината на живота.” (Йоан 8:12). За беззаконниците всичко в живота е хаос и безсмислие, лутане в мрака.

Като приемаме светлина от незалязващата Светлина - Христос, ние трябва да я излъчваме към другите, за да стане действителност словото, изречено от Иисус: “Така да светне пред човеците светлината ви, та да видят добрите ви дела и да прославят небесния ваш Отец” (Мат. 5:16). От астрономията знаем, че планетите не светят със собствена светлина, а отразяват светлината на звездата, около която се въртят. Христос е тази Звезда - Слънцето на правдата, която трябва всички прославят, като видят нашите добри дела. Без любов към ближните, ние сме в дълбока заблуда, защото: „Който казва, че е в светлината, а мрази брата си, той е още в тъмнината. Който обича брата си, той пребъдва в светлината, и в него няма съблазън. А който мрази брата си, той се намира в тъмнината, и в тъмнината ходи, и не знае накъде отива, защото тъмнината е ослепила очите му.“ (1Йн.2:9-11)

Братя и сестри,

Нека завършим с размисъл за огромната отговорност, която ще ни се предяви за дадената ни светлина. Защото на  България, при св. княз Борис Покръстител, беше дадено много – истинската светлина на Православната вяра. Затова и Бог очаква от нас плодове, очаква да бъдем светлина за другите народи, които са в тъмнина или са приели частично Светлината.  По нашите земи са просияли дивни светила като св. Йоан Рилски, св. Теодосий Търновски, св. патр. Евтимий! Но в последно време все повече отекват думите, отправени в Апокалипсиса към ефеската църква: „Помни, прочее, откъде си паднал, и се покай, и върши предишните дела; ако ли не, скоро ще ти дойда и ще отместя светилника ти от мястото му, ако се не покаеш“. (Откр.2:5).  Страшно звучат тези думи. Падение на цяла църква, и то не коя да е, а славната църква в Ефес, църквата на св. евангелист Йоан Богослов и Божията майка! Да, Бог е обещал, че „портите адови няма да надделеят“, но над църквата в нейната съборност, а отделни църкви са отпадали и ще отпадат, ако „лежат“ на стари лаври.

Колко повече трябва да отнесем тези предупреждения към всеки един от нас! Започнали сме добре своя християнски път, но сме потънали в еснафско самодоволство и самозаблуда. Трябва да отговорим на светлината с покаяние.

Светиите винаги са държали пред очите си своите гряхове, макар и те да са били простени от Бога и така са задълбочавали своето смирение. 

Свети цар Давид казва: Беззаконията си съзнавам, и моят грях е винаги пред мене (Пс. 50:5). 

За св. апостол Петър разказват, че той през целия си живот помнел своето отричане от Господа, и всяка нощ, когато пропявал петел, се предавал на горчиво ридание, както и в самата нощ на отричането (Мат. 26:75). 

Изводът, до който стигаме днес е: Да обикнем Светлината, означава да обикнем покаянието. Християнството се състои не във високи възторзи, не в някакви състояния и преживявания. Това е много характерно за фалшивата пиетистка духовност, дошла от Запад. Протестантите често скитат от общност на общност в търсене на този наркотик – душевното преживяване, опитността. Няма да коментираме дали и доколко тези неща са от Бога. 

В Православието те няма да открият своя наркотик!

Защото в Православието е „истинската Светлина, която огрява всеки човек, идещ на света“!

В Православието е единствено правилната реакция на тази Светлина – покаянието!

Православието е истинското християнство, което се състои във виждането на своите грехове, в съкрушението и в плача за тях! Амин!

свещеник Красимир Кръстев

храм „Света Троица“ – Плевен

13.01.2019 г.