Въпреки силното влияние на западната култура ние, в България, все още успяваме да избягаме от крайностите на индивидуализма и съхраним в някаква степен общностния живот. Семейните, родовите, комшийските и колегиалните връзки, макар и отслабнали, все още са живи. Това е нещо положително, но както знаем, най-големите опасности дебнат точно там, в сянката на най-силните ни страни.
Имам житейски проблем, от кого ще потърся помощ? Разбира се, от роднина, от приятел, защото добре е казал народа „Приятел в нужда се познава“. Точно в нуждата на нашия ближен, ние сме длъжни не само молитвено, но всячески да го подкрепим. Но има една граница, до която приближим ли, съвестта ни започва да подава сигнали за ерозия на принципите. Тази граница е законът – не толкова държавния (за неговото престъпване дори мисълта трябва да ни ужасява), колкото закона на любовта в неговия най-широк обхват.
Какво имам предвид? Ето някои дребни ежедневни примери:
Има опашка пред лекарския кабинет – ще звънна на „моя човек“ и ще мина преди другите.
Искам да бъда назначен на някаква работа или да спечеля оферта – ще звънна на „моя човек“ и ще триумфирам над другите.
Ситуацията е до болка позната и можем да продължим много с примерите. В България си имаме и термин за това - мафията „мой човек“. Вярно, че не е италианската мафия, но съвсем не е невинна помощ от приятел, защото в тези случаи е налице онеправдаване на някой друг, някой, чието име може и да не знаем.
Този някой, който неоснователно остава зад нас на опашката, този някой, който е „без връзки“ и остава под нас на конкурса, той по-малко обичан ли е от Бога или ние се смятаме за нещо повече от него?
А какво да кажем за т. нар. „мой човек“, не въвеждаме ли и него в изкушение, поставяйки го на кръстопът да следва принципите си или да угоди на нас – неговия роднина, приятел или просто духовен брат?
И след всичко това влизаме в църквата и високо прогласяваме: Вярвам в един Бог – Вседържител. Да, Той наистина всичко държи, но на Него ли се опираме или на „своя човек“? И искрен ли е литургичния ни възглас: „Слава Тебе, Христе Боже, упование наше“?
Изповедание и упование – знаете тези два аспекта на вярата, но ако сме честни, ще признаем, че трудно ги съчетаваме. Точно изповядваме вярата на отците, но в ежедневието ни липсва упованието на отците. Силни сме в теорията, но когато се сблъскаме на практика с трудност, прибягваме не към Бога, а към човека.
Ето това е едно от изкушенията на съвременния човек, особено на Изток – да уповава първо на себе, после на ближния и накрая на Бога. Ние основателно критикуваме западния индивидуализъм, но по един парадоксален начин той е довел много търсещи души до твърдо упование само в Бога. Западният човек отрано научава, че не може да разчита на никого, че е сам в живота. Навършвайки 18 години младежът се потапя в един турбулентен свят – динамичен, конкурентен, жесток. В него той или се саморазрушава с морални компромиси и наркотици или се прилепя към Бога. Във втория случай той научава от личен житейски опит що значат думите: „Защото, ако баща ми и майка ми ме изоставиха, то Господ ще ме приеме“. (Пс.27:10)
Този урок ние на Изток рядко успяваме да усвоим. Имаме благословението на добрата семейна среда, имаме истинското духовно семейство – Църквата. И това ни подвежда. Започваме да злоупотребяваме с тези дарове и вместо помощ от приятел, започваме да търсим упование в приятел. Посрещаме проблемите като светските хора – без молитва и заглушавайки мисълта за „косвените жертви“ на мафията „мой човек“. Толкова ли сме безумни, та не схващаме, че не е важно какво си постигнал, а как си го постигнал! Предпочитаме да държим аморфна в себе си мисълта за средствата. Страх ни е да размислим, защото тогава неизбежно ще разпознаем в делата си принципа на страшния йезуит Игнаций Лойола: „Целта оправдава средствата“.
В оригинал мисълта на този католически „светец“ звучи още по-страшно: „Ако целта е спасението на човешките души, то целта оправдава средствата“. Така стигаме до върховното дяволско изкушение – да действаш в името на Христа, но не чрез Христа, не чрез Неговите средства. Връх на лукавството!
Но ще кажете, ние не сме йезуити, ние право славим Бога!
Тогава, да попитам, когато Църквата има нужда от нещо (ремонт, благоустрояване, социална дейност), какво правим?
Уповаваме ли тихо на Бога и чакаме ли търпеливо Неговата намеса? Или превиваме гръбнак и отиваме при силните на деня (бизнесмени, политици): дайте това, а пък ние в замяна ще дадем това. Да не се лъжем, такъв е железния принцип в света - никой не дава нищо безвъзмездно, освен ако сърцето му не е докоснато от Бога. Не казвам да сме пасивни, но виждате колко е тънка границата! После се чудим защо казват „И Църквата е една търговия“. А ако дарителят се е почувствал манипулиран да дари, тогава какво всъщност правим? Не ставаме ли така „православни“ йезуити?
Колко прав е апостолът, като казва: Не заради нас ли, братя, се хули Божието име?
Нека внимаваме, защото на Божиите везни една единствена човешка душа е по-тежка от всички църковни сгради.
Братя и сестри, не е зле от време на време да разчупваме клиширания модел за проповед като даваме за добър пример хора, непринадлежащи към Църквата. С това в никакъв случай не утвърждаваме някаква равноценност на Православието и другите изповедания. Целта е да се подбудим към ревност и дори да се позасрамим. Така Христос даваше за пример на юдеите хора, които не принадлежаха към Божия народ: „Мъжете на Ниневия ще се явят като свидетели на съд с този род и ще го осъдят, защото те се покаяха от проповедта на Йона. А ето – тук стои Един, Който е повече от Йона.“ (Мат.12:41)
Христос тук хвали покаянието на ниневийците, а не тяхното изповедание. В евангелието забелязваме също, че хвали упованието на хананейката и римския стотник, но не и тяхното изповедание. И аз днес, въпреки, че има множество примери от житията на светците, реших да разкажа накратко историята на един неправославен християнин, от който може да се поучим на упование в Бога. Това е протестантския социален деятел от 19 век Георг Мюлер. За него се твърди, че е чел Библията над 200 пъти, 50 от които на колене.
Преди да умре, когато репортер попитал, какво би искал да направи отново, той отговорил:
- Трябва да чета повече Библията, защото знам твърде малко за превъзходството на Христос.
Мюлер създава няколко сиропиталища в Бристол и се грижи за над 10000 сираци въз основа на Божието обещание в Псалом 68: „Бог е баща на сираците“ (Пс.68:6).
Веднъж, когато Мюлер се молел в стаята си, (а славата му вече била забележителна) в дома му дошла кралицата на Англия. Икономката му почукала на вратата на стаята и казала:
- Г-н Мюлер, кралицата е в стаята и иска да говори с вас.
На което той отговорил:
- Кажете на кралицата, че не мога да дойда, защото говоря с Царя на царете и не мога да й помогна.
В друг случай сиропиталището му останало без храна за повече от 1000 сираци, които живеели там по това време. Един час преди закуска, когато отчаянието обхванало всички служители, Мюлер казал:
- Не искам нищо от човек, моят завет е с Бога.
И така, той влезнал в стаята си и се помолил: „Отче на сираците, нямаме достатъчно хляб. В името на Иисус, амин!”
След малко няколко коли с хляб се приближили до вратата на приюта и шефът, който ги докарал, казал:
- Г-н Мюлер, дойдохме да доставим този хляб на кралското семейство в замъка, но ни казаха, че хлябът е много изпечен. Затова, за да не го изхвърлим, решихме да направим дарение на сиропиталището ви.
Друг път, в сходна ситуация, точно пред сиропиталището се счупила оста на колата, която превозвала млякото. Млекарят дарил целия товар на децата, които отново били по чуден начин нахранени. Подобни чудесни снабдявания се случвали много пъти през цялото социално служение на Мюлер.
Мюлер имал тетрадки, в които за 50 години записал над 50000 отговорени молитви. Опасявам се, че на Божия съд дневниците на този съвременен „ниневиец“ ще изобличи мнозина от нас, които право славим Бога, но тефтерите ни са пълни с бележки: „Да се обадя на този“, „Да почерпя онзи“ и т.н.
Вярата, освен правилно изповедание, е и живот на упование в Бога, Който държи всичко в Своите ръце. Той се грижи за своите чада и ако сме Негови, трябва да можем като Георг Мюлер да кажем: „Не искам нищо от човек, моят завет е с Бога“. Вярно е, че приятел в нужда се познава, но в нужда се познава и кой на практика е истинския ни Бог.
Затова нека отхвърлим страха, който ни сковава и ни кара да се вкопчваме в своите „спасители“. Пари, власт, приятели – все добри неща, но не когато уповаваме на тях, не когато те са основата на нашата сигурност. Упованието в Бога се гради тухла след тухла, ден след ден, на колене, с молитва и Божието слово. И всеки ден сме пред дилеми:
- Мога да се обадя на моя човек или на моя Бог…
- Мога да сложа в джобчето на „правилния“ човек (от който нещо зависи), или в протегнатата ръка на „неправилния“ …
- Мога да затворя за правдата очи, да почерпя, да „кихна" подходящата сума, да използвам много лостове за успеха си в този свят, но все лостове, изковани в огъня на този свят …
Мога, но кой тогава на практика е моят Бог? И дали един ден, когато си отида от този свят, няма да чуя страшните думи: „Махни се от Мене, защото Аз никога не съм те познавал“.
Бог ни е дал свобода, но това е свобода да съединяваме своята воля с Неговата и така да прилагаме на практика вярата в единия Бог – Вседържител.
Той единствен има пълен контрол върху всички обстоятелства във вселената и в нашия живот. Затова ни приканва чрез Своя апостол: „Възложете на Него всичките си грижи, защото Той се грижи за вас.“ (1Петр.5:7)
С такова упование са живели всички православни светии. Такъв е и днес чествания – св. Василий Кападокийски. Неслучайно наричан Велики, защото освен светител, богослов, литургист и борец срещу ересите, бил също изключителен аскет и социален деец. Той основал селище за болни, бедни и нуждаещи се, известно като „Василиада“. Сякаш да даде пример на християните от всички векове за единство между изповедание и упование. Пример, който и ние да следваме. Амин.
Свещеник Красимир Кръстев
Църква „Света Троица“ – Плевен
01.01.2023 г.