ХРИСТЕ БОЖЕ, УПОВАНИЕ НАШЕ

     

    Въпреки силното влияние на западната култура ние, в България, все още успяваме да избягаме от крайностите на индивидуализма и съхраним в някаква степен общностния живот. Семейните, родовите, комшийските и колегиалните връзки, макар и отслабнали, все още са живи. Това е нещо положително, но както знаем, най-големите опасности дебнат точно там, в сянката на най-силните ни страни.

    Имам житейски проблем, от кого ще потърся помощ? Разбира се, от роднина, от приятел, защото добре е казал народа „Приятел в нужда се познава“. Точно в нуждата на нашия ближен, ние сме длъжни не само молитвено, но всячески да го подкрепим. Но има една граница, до която приближим ли, съвестта ни започва да подава сигнали за ерозия на принципите. Тази граница е законът – не толкова държавния (за неговото престъпване дори мисълта трябва да ни ужасява), колкото закона на любовта в неговия най-широк обхват.

    Какво имам предвид? Ето някои дребни ежедневни примери:

    Има опашка пред лекарския кабинет – ще звънна на „моя човек“ и ще мина преди другите.

    Искам да бъда назначен на някаква работа или да спечеля оферта – ще звънна на „моя човек“ и ще триумфирам над другите.

    Ситуацията е до болка позната и можем да продължим много с примерите. В България си имаме и термин за това - мафията „мой човек“. Вярно, че не е италианската мафия, но съвсем не е невинна помощ от приятел, защото в тези случаи е налице онеправдаване на някой друг, някой, чието име може и да не знаем.

    Този някой, който неоснователно остава зад нас на опашката, този някой, който е „без връзки“ и остава под нас на конкурса, той по-малко обичан ли е от Бога или ние се смятаме за нещо повече от него?

    А какво да кажем за т. нар. „мой човек“, не въвеждаме ли и него в изкушение, поставяйки го на кръстопът да следва принципите си или да угоди на нас – неговия роднина, приятел или просто духовен брат?

   И след всичко това влизаме в църквата и високо прогласяваме: Вярвам в един Бог – Вседържител. Да, Той наистина всичко държи, но на Него ли се опираме или на „своя човек“? И искрен ли е литургичния ни възглас: „Слава Тебе, Христе Боже, упование наше“?

    Изповедание и упование – знаете тези два аспекта на вярата, но ако сме честни, ще признаем, че трудно ги съчетаваме. Точно изповядваме вярата на отците, но в ежедневието ни липсва упованието на отците. Силни сме в теорията, но когато се сблъскаме на практика с трудност, прибягваме не към Бога, а към човека.

    Ето това е едно от изкушенията на съвременния човек, особено на Изток – да уповава първо на себе, после на ближния и накрая на Бога. Ние основателно критикуваме западния индивидуализъм, но по един парадоксален начин той е довел много търсещи души до твърдо упование само в Бога. Западният човек отрано научава, че не може да разчита на никого, че е сам в живота. Навършвайки 18 години младежът се потапя в един турбулентен свят – динамичен, конкурентен, жесток. В него той или се саморазрушава с морални компромиси и наркотици или се прилепя към Бога. Във втория случай той научава от личен житейски опит що значат думите: „Защото, ако баща ми и майка ми ме изоставиха, то Господ ще ме приеме“. (Пс.27:10)

    Този урок ние на Изток рядко успяваме да усвоим. Имаме благословението на добрата семейна среда, имаме истинското духовно семейство – Църквата. И това ни подвежда. Започваме да злоупотребяваме с тези дарове и вместо помощ от приятел, започваме да търсим упование в приятел. Посрещаме проблемите като светските хора – без молитва и заглушавайки мисълта за „косвените жертви“ на мафията „мой човек“. Толкова ли сме безумни, та не схващаме, че не е важно какво си постигнал, а как си го постигнал! Предпочитаме да държим аморфна в себе си мисълта за средствата. Страх ни е да размислим, защото тогава неизбежно ще разпознаем в делата си принципа на страшния йезуит Игнаций Лойола: „Целта оправдава средствата“.

    В оригинал мисълта на този католически „светец“ звучи още по-страшно: „Ако целта е спасението на човешките души, то целта оправдава средствата“. Така стигаме до върховното дяволско изкушение – да действаш в името на Христа, но не чрез Христа, не чрез Неговите средства. Връх на лукавството!

    Но ще кажете, ние не сме йезуити, ние право славим Бога!

    Тогава, да попитам, когато Църквата има нужда от нещо (ремонт, благоустрояване, социална дейност), какво правим?

    Уповаваме ли тихо на Бога и чакаме ли търпеливо Неговата намеса? Или превиваме гръбнак и отиваме при силните на деня (бизнесмени, политици): дайте това, а пък ние в замяна ще дадем това. Да не се лъжем, такъв е железния принцип в света - никой не дава нищо безвъзмездно, освен ако сърцето му не е докоснато от Бога. Не казвам да сме пасивни, но виждате колко е тънка границата! После се чудим защо казват „И Църквата е една търговия“. А ако дарителят се е почувствал манипулиран да дари, тогава какво всъщност правим? Не ставаме ли така „православни“ йезуити?

    Колко прав е апостолът, като казва: Не заради нас ли, братя, се хули Божието име?

   Нека внимаваме, защото на Божиите везни една единствена човешка душа е по-тежка от всички църковни сгради.

    Братя и сестри, не е зле от време на време да разчупваме клиширания модел за проповед като даваме за добър пример хора, непринадлежащи към Църквата. С това в никакъв случай не утвърждаваме някаква равноценност на Православието и другите изповедания. Целта е да се подбудим към ревност и дори да се позасрамим. Така Христос даваше за пример на юдеите хора, които не принадлежаха към Божия народ: „Мъжете на Ниневия ще се явят като свидетели на съд с този род и ще го осъдят, защото те се покаяха от проповедта на Йона. А ето – тук стои Един, Който е повече от Йона.“ (Мат.12:41)

    Христос тук хвали покаянието на ниневийците, а не тяхното изповедание. В евангелието забелязваме също, че хвали упованието на хананейката и римския стотник, но не и тяхното изповедание. И аз днес, въпреки, че има множество примери от житията на светците, реших да разкажа накратко историята на един неправославен християнин, от който може да се поучим на упование в Бога. Това е протестантския социален деятел от 19 век Георг Мюлер. За него се твърди, че е чел Библията над 200 пъти, 50 от които на колене.

    Преди да умре, когато репортер попитал, какво би искал да направи отново, той отговорил:

    - Трябва да чета повече Библията, защото знам твърде малко за превъзходството на Христос.

    Мюлер създава няколко сиропиталища в Бристол и се грижи за над 10000 сираци въз основа на Божието обещание в Псалом 68: „Бог е баща на сираците“ (Пс.68:6).

    Веднъж, когато Мюлер се молел в стаята си, (а славата му вече била забележителна) в дома му дошла кралицата на Англия. Икономката му почукала на вратата на стаята и казала:

    - Г-н Мюлер, кралицата е в стаята и иска да говори с вас.

    На което той отговорил:

   - Кажете на кралицата, че не мога да дойда, защото говоря с Царя на царете и не мога да й помогна.

   В друг случай сиропиталището му останало без храна за повече от 1000 сираци, които живеели там по това време. Един час преди закуска, когато отчаянието обхванало всички служители, Мюлер казал:

    - Не искам нищо от човек, моят завет е с Бога.

    И така, той влезнал в стаята си и се помолил: „Отче на сираците, нямаме достатъчно хляб. В името на Иисус, амин!”

    След малко няколко коли с хляб се приближили до вратата на приюта и шефът, който ги докарал, казал:

    - Г-н Мюлер, дойдохме да доставим този хляб на кралското семейство в замъка, но ни казаха, че хлябът е много изпечен. Затова, за да не го изхвърлим, решихме да направим дарение на сиропиталището ви.

    Друг път, в сходна ситуация, точно пред сиропиталището се счупила оста на колата, която превозвала млякото. Млекарят дарил целия товар на децата, които отново били по чуден начин нахранени. Подобни чудесни снабдявания се случвали много пъти през цялото социално служение на Мюлер.

    Мюлер имал тетрадки, в които за 50 години записал над 50000 отговорени молитви. Опасявам се, че на Божия съд дневниците на този съвременен „ниневиец“ ще изобличи мнозина от нас, които право славим Бога, но тефтерите ни са пълни с бележки: „Да се обадя на този“, „Да почерпя онзи“ и т.н.

    Вярата, освен правилно изповедание, е и живот на упование в Бога, Който държи всичко в Своите ръце. Той се грижи за своите чада и ако сме Негови, трябва да можем като Георг Мюлер да кажем: „Не искам нищо от човек, моят завет е с Бога“. Вярно е, че приятел в нужда се познава, но в нужда се познава и кой на практика е истинския ни Бог.

   Затова нека отхвърлим страха, който ни сковава и ни кара да се вкопчваме в своите „спасители“. Пари, власт, приятели – все добри неща, но не когато уповаваме на тях, не когато те са основата на нашата сигурност. Упованието в Бога се гради тухла след тухла, ден след ден, на колене, с молитва и Божието слово. И всеки ден сме пред дилеми:

    - Мога да се обадя на моя човек или на моя Бог…

   - Мога да сложа в джобчето на „правилния“ човек (от който нещо зависи), или в протегнатата ръка на „неправилния“ …

  - Мога да затворя за правдата очи, да почерпя, да „кихна" подходящата сума, да използвам много лостове за успеха си в този свят, но все лостове, изковани в огъня на този свят …

    Мога, но кой тогава на практика е моят Бог? И дали един ден, когато си отида от този свят, няма да чуя страшните думи: „Махни се от Мене, защото Аз никога не съм те познавал“.

    Бог ни е дал свобода, но това е свобода да съединяваме своята воля с Неговата и така да прилагаме на практика вярата в единия Бог – Вседържител.

    Той единствен има пълен контрол върху всички обстоятелства във вселената и в нашия живот. Затова ни приканва чрез Своя апостол: „Възложете на Него всичките си грижи, защото Той се грижи за вас.“ (1Петр.5:7)

    С такова упование са живели всички православни светии. Такъв е и днес чествания – св. Василий Кападокийски. Неслучайно наричан Велики, защото освен светител, богослов, литургист и борец срещу ересите, бил също изключителен аскет и социален деец. Той основал селище за болни, бедни и нуждаещи се, известно като „Василиада“. Сякаш да даде пример на християните от всички векове за единство между изповедание и упование. Пример, който и ние да следваме. Амин.

Свещеник Красимир Кръстев

Църква „Света Троица“ – Плевен

01.01.2023 г.

ПЕЩЕРА И ХРАМ

    Преди 2000 години Бог похлопа на вратите на Своето творение. Една чиста Дева отвори своята душа и утроба, но повечето нейни съвременници Го отхвърлиха. Св. евангелист Лука пише с болка: „И роди своя първороден Син, пови Го и Го положи в ясли, защото нямаше за тях място в странноприемницата.“ (Лк.2:7).

   Когато за светото семейство не се намери място сред хората, тогава неживата природа отвори своите двери чрез една скалиста пещера в покрайнините на Витлеем. Да, човешкото сърце се оказа по-твърдо и по-студено от камъка.

    Прот. Сергий Булгаков казва: „Рождество Христово е дар за цялото човечество, във всеки човек Христос присъства със Своята тайнствена сила, въпреки че мнозина не знаят това, също както светът не разбра за Неговото раждане от Дева в пещерата. Христос трябва да се роди и в нашия дух. Душата трябва да разпознае в себе си Витлеемската пещера, трябва дивите страсти, които я раздират като зверове, да утихнат и да отстъпят място на кротостта и смирението…“

    "Бог стана човек" – вече 2000 години Църквата прогласява тази блага вест, но това е само първата част от вестта. "Приемете Го, за да станете богове" – така продължава тя. Сторете място на Христос в сърцата си така, както Дева Мария го стори и стана Царица Небесна. Това ни проповядва и символиката, свързана с Христовото Рождество. Човешката душа е като Витлеемската пещера – празна и замъртвяла без Бога. Тя е тъмна и студена без Неговата светлина и топлина. В нея се прокрадват змии и скорпиони, мрачни прилепи търсят да свият гнезда. Страсти и бесове!

    Душата трябва да разпознае всичко това и да отвори входа си за Богомладенеца. Христос трябва да се роди в нея, Неговата светлина и топлина да прогонят мрака и студа. Това е вестта на Рождество Христово. Не са нечетния брой ястия, не са гирляндите и светещите лампички, не са изкуствените елхи, нито сладникавите песни и греяното вино. Това е само някаква украса за идването на Рожденика. А когато Той хлопа, ще отворим ли вратите на сърцето си, ще се роди ли в нас? Това е въпросът!

    Или на сутринта след празника ще си останем само с купищата мръсни чинии, окъсани гирлянди и угаснали лампички. Сърцето ни пак ще е празно и мрачно, пак ще чака следващия празник с поредната коледна украса, за кратка душевна разтуха. И с поредната благотворителна „Българска Коледа“, която да претопли за няколко дни пещерата ... Но най-вече с поредната трапеза, вместо с яслите на Богомладенеца.

    И така пак и пак …, докато пещерата в душите един ден неусетно се превърне в кочина - луксозна, излъскана по всички евростандарти. Но свинете в нея грухтят и искат своето – свинското, животинското. Искат гуляи, искат празнична украса, която да скрие отсъствието на Рожденика. Колко хора са вървели и вървят по този мрачен път без изход…

    Нека чуем малко от автобиографията на един човек, опитал от всички пътеки под Слънцето – цар Соломон: „Намислих в сърце си да насладя плътта си с вино и, докато сърцето ми се води по мъдростта, да се придържам и о глупостта, докле видя, кое е хубаво за синовете човешки, какво би трябвало да правят те под небето през малкото дни на своя живот. Предприех големи работи: съградих си къщи, насадих си лозя, уредих си градини и садини и посадих там всякакви овощни дървета; направих си водоеми за поливане садините, в които растат дърветата; придобих слуги и слугини, имах си и слуги домородни; също и едър и дребен добитък имах повече, нежели всички, които бяха преди мене в Иерусалим; събрах си сребро и злато и скъпоценности от царе и области; доведох си певци и певици и това, що наслаждава синовете човешки – разни свирала. И станах аз велик и богат, повече от всички, които бяха преди мене в Иерусалим; и мъдростта ми си остана с мене. Каквото и да пожелаеха очите ми, не им отказвах, не забранявах на сърцето си никаква веселба, понеже сърцето ми се радваше във всички мои трудове, и това ми беше дял от всички тия трудове. И озърнах се, та погледнах всичките си работи, които бяха извършили ръцете ми, и труда, с който бях се трудил, вършейки ги: и ето – всичко е суета и гонене на вятър, и няма от тях полза под слънцето!" (Екл.2:2-11)

    И ние днес, братя и сестри, нека постъпим мъдро като Соломон и се озърнем назад. Да погледнем всичките си трудове и радости и да осъзнаем колко суетни и празни са те без Христа. Богатство, слава, власт, удоволствия – никое от тези неща не запълва човешкото сърце. Затова нека не ги складираме в него. Нашата душа не е предназначена за склад, още по-малко за кочина, в която свинете да грухтят радостни от подхвърлените рожкови.

    Истинската рождественска радост е друга. Радостта е самият Рожденик. Той изпълва пещерата на човешкото сърце и то става храм Божий. Защото пещерата е създадена, за да приеме Богомладенеца. Блажени Августин казва: „Ти палиш в него радостта да Те прославя: че си ни създал за Тебе, и неспокойно е сърцето ни, докато не намери в Тебе покой.“ Само Христос е истинската Светлина и Огън и само Той пали в човека истинската радост!

    Накрая, нека отново и по-внимателно прочетем прот. Булгаков: "във всеки човек Христос присъства със Своята тайнствена сила, въпреки че мнозина не знаят това". Всеки човек, още от зачатието си носи Божия образ в себе си. Христос присъства във всеки един човек на тази земя, но скрито, подобно на бебето Иисус, пребиваващо в Мариината утроба 9 месеца - от Благовещение до Рождество Христово. Нашето биологическо раждане не означава автоматично духовно раждане. Тези 9 месеца бременност за някои могат да продължат и 90 години. Какво от това, че сме осъзнали, че сме Божий образ, а не еволюирали маймуни? Какво от това, че сме чули разказа за това как една скална пещера е отворила вратите си за Божия Син?

    Ние оставаме духовно мъртви, ако лично не отворим вратите си за Христа, ако от Божия образ, който имаме като даденост по рождение, не се устремим към уподобяване на Бога. Може да са побелели косите ни и още да не сме започнали истински духовен живот. Това е осъзнал мъдрия Соломон. След като пробвал всички пътеки под Слънцето, той казал: "Белите коси са венец на слава, когато се намират на пътя на правдата" (Пр.16:31) Живуркаме биологически, лутаме се в суетите под Слънцето, но си оставаме мъртви за Бога дотогава, докато в духовно отношение не направим усилия да напуснем утробата и тръгнем по пътя на Божията правда. 

    От самите нас зависи дали ще превърнем пещерата в кочина или в храм! Нека в този светъл час разпознаем душата си като създадена за Божие обиталище. И нека, както казва прот. Булгаков „дивите страсти, които я раздират като зверове, да утихнат и да отстъпят място на кротостта и смирението“.

    Само така отваряме вратата на душите си за Христа – чрез кротост и смирение. Само така прогонваме зверовете от нея – чрез покаяние, не седнали оядени около масата, а коленичили около яслата с Богомладенеца. Проливайки истински сълзи, за да се случи тайната на Рождество Христово и в нашето сърце. И да преживеем истинската радост! Амин.

Свещеник Красимир Кръстев

Църква „Св. пророк Илия“ – Долни Дъбник

25.12.2022 г.

ЧИЯ РЪКА Е СЪЗДАЛА ТАЗИ КРАСОТА?!

    В днешния ден честваме паметта на св. великомъченица Варвара. Тя била предадена на мъчения за вярата си и посечена с меч от собствения си баща – Диоскор. Той живял през времето на император Максимиан в гр. Илиопол. Бил богат и знатен човек, но останал вдовец. Едничката си дъщеря Варвара той обичал и полагал големи грижи за нейното възпитание, но не в християнството, а в езичеството, защото сам бил езичник. Девойката била необикновено красива. До нейното пълнолетие баща й я държал далече от всяко общество. В своите богати стаи, построени на висока кула, Варвара не виждала никого освен възпитателките си и слугините. От високото й жилище се откривала великолепна гледка към намиращите се в далечината планини, гори и равнини, към светлия небесен лазур.

    Веднъж девойката, загледана в природната красота, започнала да размишлява:

    - Чия ръка – мислела тя и питала своите наставнички – е създала тая красота?

Възпитателките й отговорили, че боговете са създали Вселената. Но девойката им отговаряла:

    - Не може всичко това да е създадено от боговете, на които ние се кланяме! Те сами са творения на човешки ръце, направени са от злато, сребро и камък и нямат ни чувство, ни разум. Навярно има истински Бог, Който е създал небесата, основал земята, Който осветлява цялата Вселена чрез лъчите на слънцето, чрез сиянието на луната, чрез блясъка на звездите, а земята украсява с дървета и цветя и оросява с реки и извори. Навярно има един Бог, Който всичко поддържа, всичко оживява и всичко управлява.

    По такъв начин, като съзерцавала красотата на природата, девойката се издигала с мисълта и сърцето си към Създателя, стараейки се да Го узнае.

    Варвара пораснала, Диоскор вече мислел да я омъжи, но тя отхвърляла разговорите по този въпрос. Веднъж се наложило за известно време Диоскор да замине за някъде. На тръгване той заповядал на възпитателките да дават възможност на Варвара да се вижда с други млади девойки и да й позволяват да отива където поиска. Той се надявал, че като види връстниците си да се омъжват и да се ползват от удоволствията на света, Варвара ще поиска да последва техния пример.

    Излязло друго. Между младите девойки, с които общувала Варвара, имало и християнки. От тях чула името на Господа, Който създал небето и земята; от тях узнала, че Единородният Син Божи, Иисус Христос, слязъл на земята, станал човек и претърпял страдание и смърт, за да спаси людете от вечното осъждане. Сърцето на девойката приело с неописуема радост благата вест за спасението и тя скоро се покръстила.

    Диоскор се завърнал, но новата вяра на дъщеря му не го зарадвала, а напротив - довела го до ярост. Сбъднали се думите на Спасителя: „Не мислете, че дойдох да донеса мир на земята – не мир дойдох да донеса, а меч. Защото дойдох да разлъча син от баща му и дъщеря от майка ѝ, и снаха от свекърва ѝ. Врагове на човека ще станат собствените му домашни“ (Мат.10:34-36)

   Дискор останал верен на езическите богове и ожесточил сърцето си дотам, че убил собствената си дъщеря. Ние днес ще размислим за това странно явление – идолопоклонството, което отприщва такива пагубни страсти.

    Идолопоклонство! Не е ли то останало далече в миналото, не е ли отдавана победено от християнството?

    Прочетох във Фейсбук следния анекдот: Едно дете се похвалило на другарчето си: „Казах на тате, купи ми Айфон, и той ми купи. Обичам Айфон.“ А другото отговорило: „И за казах на тате, направи ми чай, и то ми направи. Обичам тате“.

    Няма да сравняваме различните дарове – Айфона и чая, по-важното в случая е, че едното дете насочило обичта си към Дарителя, а другото – към дара.

    Подобно нещо се случило и в историята със св. Варвара и баща и Диоскор. Години наред Варвара наблюдавала Божието творение и в нея се зародило благоговение пред Твореца. Тя правилно възприела слънцето, звездите, красивите планини и реки като знаци, които сочат към един всесилен и премъдър Творец. Затова, когато чула благата вест, сърцето и прегърнало истинния Бог.

    Питаме се, защо Диоскор и всички като него не схващат очевидната истина, че идолите са творения на човешки ръце, направени от злато, сребро и камък? Проблемът, както често се оказва, не е толкова интелектуален, колкото морален. Идолопоклонството е нелогично, затова и го нарекох „странно явление“. Истината е, че сърцето на Диоскор останало вързано за земното. Очите му не искали да се отместят нагоре, към Създателя. Както всички идолопоклонници, той търсел просто да омилостиви боговете на слънцето, звездите и планините. Тук дори не става дума за някаква любов към идолите, както детето, което обикнало подарения му Айфон. Диоскор просто искал природните стихии да го оставят на спокойствие, да върви бизнеса. Бил готов да си плаща „такса спокойствие“ като принася жертви на идолите, защото те (за разлика от Христос) не искали от него духовна промяна. А той само това и желаел - да го оставят да живее за себе си и да му е добре на земята. Страхувал се от природните стихии, защото се страхувал за земното си благоденствие. И от страх станал роб на творението, поклонил се на идолите, което Бог забранява: „Не си прави кумир и никакво, изображение на нещо, което е горе на небето, което е долу на земята и което е във водата под земята." (Изх.20:4) 

    В резултат на тези си страхове Диоскор изгубил способност за разумна преценка – неразумното му сърце се помрачило, както пише за такива хора св. ап. Павел: „Открива се и Божият гняв от небето върху всяко безчестие и неправда на хората, които с неправда потискат истината. Бог ги наказва, защото на тях е известно онова, което може да се знае за Бога, тъй като Бог им го откри. А невидимото у Него – вечната Му сила и божествената същност, се виждат още от създаването на света, като се съзерцават творенията Му. Така че за тях няма извинение, понеже познаха Бога, но не Го прославиха като Бог, нито Му благодариха, а се заблудиха в своите помисли и неразумното им сърце се помрачи. Те казват, че са мъдри, но загубиха разум и вместо нетленния Бог те почитат кумири, подобни на тленен човек, на птици, на четириноги и на влечуги.“ (Рим.1:18-22)

    Забелязвате ли Павловия акцент – всички познаха истината, т.е. никой няма интелектуален проблем, защото творението говори на всички. Творението е достъпно за телесните очи на всеки човек, но не всеки пожелава да погледне с духовните си очи в посоката, към която сочи то – Бог, Творецът!

    Затова Божият гняв спрямо Диоскор и управителя Мартиан не се забавил. Още същия ден, когато била посечена св. Варвара, се вдигнала страшна буря и двамата гонители били поразени от гръм и изгорени от мълния така, че дори останките им не могли да се намерят.

    Древните езичници обожествявали природните стихии, правили техни идоли и им се кланяли. В наши дни неоезичеството отново процъфтява, вече по-рафинирано. Неоезичници и идолопоклонници са всички, които не виждат зад творението Твореца. Това са всякакви езотерици, пантеисти, дъновисти и пр. Говорят за сливане с майката-природа, за зареждане с енергии от природата и т.н. Те активно пропагандират своите заблуди чрез медиите и киното. Един пример за това е филмът „Аватар“.

    Екологичното движение, което по начало има благородната цел за опазване на природата, също е на път да стане жертва на дявола. Това се случва като в него бавно и неусетно се инжектира пантеистична идеология, т.е. вече не се говори за опазваме, а за обожествяваме на природата. Чрез различни екоорганизации дяволът протяга пипалата си към най-идеалистично настроените хора – нашите младежи.

    Християнинът трябва да осъзнава своята отговорност към творението като негов стопанин и управител от името на Бога. Заповядано ни е още в Едем да „обладаваме и владеем“ творението. Затова трябва да го изследваме и изучаваме без никакъв страх уверени, че това ще ни води все повече към благоговение пред Твореца. Науката представлява такъв задълбочен поглед към творението, вникване в природните закони, които всъщност свидетелстват за наличието на премъдър Законодател.

    Немският физик Вернер Хайзенберг, удостоен с Нобеловата награда за 1932 г. за създаването на квантовата механика казва: „Първата глътка от чашата на природните науки прави човека атеист, но на дъното на чашата го очаква Бог.”

    Дяволът лансира в масовите медии псевдонаука или някаква повърхностна популярна "боза", която в най-добрия случай представлява само първа глътка от чашата на науката. Но ние не трябва да се плашим от истинската, сериозната наука и да затваряме очи и уши за нея. Тя сочи към Твореца и трябва да бъдем уверени, че колкото повече задълбочаваме в нея, толкова повече се доближаваме до Бога.

    И колкото повече доближаваме, толкова повече разбираме своето човешко нищожество и Божието величие, както е писано: „Когато гледам Твоите небеса, делото на Твоите пръсти, луната и звездите, които си поставил, казвам си: „Какво е човекът, та го помниш, и човешкото същество, та се грижиш за него?“ (Пс.8:4-5)

    И ние с вас, братя и сестри, трябва всеки ден с благоговение да поглеждаме към Божието творение, независимо дали с просто око или въоръжени с микроскоп и да възкликваме като св. великомъченица Варвара: „Коя ръка е създала тази красота?“

    Това е ръката на нашия Бог и ние няма да престанем да се учудваме, че този всемогъщ и премъдър Творец желае да общува с нас, нищожните и грешни същества, да има с нас истинско общение в лицето Иисус Христово.

    Затова ще вдигаме духовния си поглед нагоре и заедно с Давид ще пеем: „Сърцето ми повтаря Твоите думи: „Търсете лицето Ми.“ Аз ще търся, Господи, Твоето лице.“ (Пс.27:8) Амин.

Свещ. Красимир Кръстев

църква "Света Троица" - Плевен

04.12.2022 г.