"УМРЯЛО КУЧЕ" НА ЦАРСКАТА ТРАПЕЗА

  Днес, според църковното календарче трябва да отслужим молебен за децата с увреждания. Самото споменаване на тази комбинация - деца и увреждания - внася огромна тъга в душите ни. Но преди да се помолим, днес искам да погледнем на тях в истинска светлина, т.е. както ги вижда Бог.

    „След това Давид попита: „Не е ли останал още някой от Сауловия дом? Аз бих проявил към него милост заради Йонатан.“ В Сауловия дом имаше един служител на име Сива. Повикаха го при Давид и царят го попита: „Ти ли си Сива?“ Той отговори: „Аз, твоят служител, съм този.“ Царят продължи: „Не остана ли още някой от Сауловия дом? Бих проявил към него Божия милост.“ Сива отговори: „Има още един Йонатанов син, който е куц.“ И царят го попита: „Къде е той?“ Сива отговори: „Ето той е в къщата на Махир, син на Амиел, в Лодевар.“ Тогава цар Давид изпрати пратеници, за да го вземат от къщата на Махир, Амиеловия син, от Лодевар. И Мемфивостей, син на Йонатан, Саулов син, дойде при Давид, падна по лице и се поклони. Давид каза: „Мемфивостее!“ Той отговори: „Ето ме, аз съм твоят служител.“ Давид продължи: „Не бой се! Аз ще окажа милост към тебе заради баща ти Йонатан и ще ти върна всичките земи на дядо ти Саул, и ти винаги ще ядеш хляб на моята трапеза.“ А той му се поклони с думите: „Какво е твоят служител, та погледна милостно на такова мъртво куче като мене?“ Тогава царят повика Сауловия слуга Сива и му нареди: „Всичко, което принадлежеше на Саул и на целия му дом, дадох на сина на твоя господар. Ти ще му обработваш земите – ти, твоите синове и твоите слуги, и ще донасяш доходите, за да има синът на господаря ти хляб за прехрана. А Мемфивостей, синът на господаря ти, винаги ще яде на моята трапеза.“ А Сива имаше петнадесет синове и двадесет слуги. Сива отговори на царя: „Служителят ти ще изпълни всичко, което моят господар, царят, заповядва на своя служител.“ Мемфивостей ядеше на Давидовата трапеза като един от царските синове. А Мемфивостей имаше малък син на име Миха. Всички, които живееха в къщата на Сива, бяха служители на Мемфивостей. Така Мемфивостей живееше в Йерусалим, понеже винаги ядеше на царската трапеза. Той беше куц с двата си крака. (2Царе9:1-13)

    Това е историята на един сакат човек – Мемфивостей. Той имаше колоритни предшественици в своя род – негово хем благословение, хем проклятие.

    Негов дядо беше Саул, първият цар Израилев, който почна добре царуването си, но толкова се отклони впоследствие от Бога, че започна да се допитва до мъртвите и си навлече Божието проклятие.

    Баща му – Сауловият син Йонатан, беше съвсем различен, кротък и с еднакъв дух като Давид. Дотолкова, че четем следното: „Когато Давид завърши разговора със Саул, душата на Йонатан се привърза към душата на Давид и Йонатан го обикна като себе си. В онзи ден Саул задържа Давид и не го остави да се върне в дома на баща си. А понеже го обикна като себе си, Йонатан сключи съюз с Давид. Тогава Йонатан сне горната си дреха, която носеше, и я даде на Давид, също – снаряжението си, меча си, лъка си и пояса си.“ (1Царе18:1-4)

     Този завет бе допълнително актуализиран и за Йонатановото потомство. (1Царе20:14-17)

    Животът и на двамата – Саул и Йонатан, свърши в един и същи ден, на бойното поле, но делата им продължиха, по един особен начин, да живеят и след тях.

    Това са т.н. благословения и проклятия, за които основно се говори във Втор.28 глава, но не са обект на днешните разсъждения. Само ще ги оприличим на една невидима ръка от миналото, която в първия случай ни пази и повдига, а във втория сякаш ни спъва и дърпа надолу в най-неочаквани за нас моменти. Причината и за двете се явява послушанието, съответно непослушанието на Бога, показоно от нашите предци по плът. Ефектът от тежките грехове се наблюдава и в следващите поколения: „Аз съм Господ, Бог твой. Бог ревнител, Който за греха на бащи наказвам до трета и четвърта рода децата, които Ме мразят, и Който показва милост до хилядно коляно към ония, които Ме обичат и пазят Моите заповеди“ – казва Бог Израилев на Моисей, когато му дава десетте заповеди“ (Изх. 20:5-6). Дебело трябва да подчертаем, че наказанието за греховете на родителите не касае вечната участ на децата, а се отнася до земните условия и контекст, в който те ще живеят.

    Така е и в нашата история: „Сауловият син Йонатан имаше син, който беше недъгав в краката. Той беше на пет години, когато от Йезреел дойде вест за Саул и Йонатан. Кърмачката му, като го взела, побягнала. Както бягала бързо, той паднал и окуцял. Името му беше Мемфивостей.“ (2Царе4:4)

    Причината за страданието на Мемфивостей не се коренеше в него самия. Той беше само на 5 години, когато, по Божие допущение, се случи с него този инцидент. В следствие на него този Саулов потомък израсна не само телесно увреден, но и с наранена душа. Изпитваше страх и омраза към Давид. Страхуваше се за живота си, защото в онези времена царят винаги изтребваше потомците на предната династия. И за всичко лошо винеше Давид.

    Но св. цар Давид не питаеше лоши чувства към Мемфивостей. Неслучайно Господ Иисус е наречен в Библията Син Давидов. Давид е на само по плът предшественик на Иисус Христос, но се явява и негов прототип.

    Заветът между Давид и Сауловият син Йонатан също е прототип, макар и частично, на Новия Завет. Този завет беше завет на приятелство и почиваше на любовта помежду им. Като белег на завета Йонатан съблече мантията си и облече с нея Давид, даде му още и меча, лъка и пояса си. С този жест той му каза: “Всичко мое е твое, твоите неприятели са и мои неприятели.”

    Ето така чрез Саул дойде проклятието, а чрез Йонатан върху този род дойде благословението.

    Хората са увреждания не са рядкост около нас. Родовите проклятия, наложени поради тежки грехове на нашите предци по плът, са само една от причините за тях. От съвременната медицина знаем, че уврежданията се предават и по генетичен път. В един по-широк смисъл всичкото зло идва от Адамовия грях. В крайна сметка никой не е напълно здрав и не е душеспасително да седнем да гадаем върху Божиите съдби. Достатъчно е да знаем, че всеки от нас, независимо дали поради генетична предразположеност или поради проклятие, страда от последствията на греха. Независимо от причината за страданието, едно нещо трябва дебело да подчертаем: това страдание е по плът, временно, то ни лишава от земно щастие, но не касае вечността. Напротив, както св. Игнатий Брянчанинов пише: „Одърът на болестта често става място на богопознание и самопознание. Страданията на тялото често биват причина за духовни наслади, и одърът на болестта се оросява със сълзи на покаяние и сълзи на радост.“

    Ако не правим разлика между щастието /което е земна категория/ и блаженството /което е небесна категория/, ние никога няма да разберем Божията правда. А тя казва: „Онзи, който съгрешава, той ще умре! Синът не носи вината на баща си, нито бащата носи вината на сина си. Праведността на праведния ще бъде вменена единствено на него, а беззаконието ще тегне върху беззаконника“. (Йез.18:20) Ако не схванем, че тези думи касаят вечната участ, Бог ще изглежда за нас несправедлив, защото винаги е имало и има хора с увреждания, които са нещастни поради грехове на родителите.

    Но нещастният може да стане блажен, защото страданието изтънява преградата между него и Бога. Такъв страдалец по-лесно чува гласа на Бога, който го търси, както и в днешната библейска история четем тези вълнуващи думи: „И царят /Давид/ му каза: Где е той? А Сива рече на царя: Ето, той е в къщата на Махира, Амииловия син, в Лодавар.“

    Давид, вместо да издири и убие всеки от Сауловия род, показа защо Сам Бог го нарече „човек по Моето сърце“. Той потърси презрения, куц, нещастен и забравен от всички Мемфивостей. Този окаяник живееше в една пустош - Лодавар. Името „Лодавар” означава „няма паша”.

    Хей Царю, – чудим се ние – не трябва ли да пируваш с богатите, не трябва ли да водиш високи дискусии с мъдрите, да се наслаждаваш на красотите на този свят?

    Чуди се и Мемфивостей. Освен с почуда сърцето му е пълно с гняв и страх. Така, със свито сърце и куци крака той се явява, или по-точно е донесен пред цар Давид, без да чака нищо добро за себе си.

    Но човекът по Божието сърце отговаря: „Не бой се! Аз ще окажа милост към тебе заради баща ти Йонатан и ще ти върна всичките земи на дядо ти Саул, и ти винаги ще ядеш хляб на моята трапеза. На моята царска трапеза няма да седнат някои богаташи, мъдреци и красавици, но ти винаги ще имаш място.“

    Не е ли това Божията любов, която се простира и над враговете?!

    Затова и Мемфивостей прегъна някак куците си крака и се поклони на св. цар Давид с думите: „Какво е твоят служител, та погледна милостно на такова мъртво куче като мене?“

    Мъртво куче! Вижте какво смирение бе изработило в този човек страданието! Аз съм куче – нечисто създание, и то мъртво, премазано през краката и неподвижно.

Братя и сестри,

    Аз чувствам в тези думи на Мемфивостей смирение, но и изцерение. Велико изцерение на душата на един човек. „Царят не само не ме мрази, но толкова ме обича и цени, че ще бъда вече винаги на неговата трапеза, на царската трапеза.“

    Ето и при нас днес, едни ясно се виждат в образа на Мемфивостей, защото телесния недъг им го казва. Други, с по-малко недъзи, се колебаят да се припознаят. Не се колебайте, във всеки от нас има нещо болно и недъгаво. Ние трябва да изтърпим нашите телесни недъзи на тая земя.

    Призовавам Ви, нека като Давид показваме Божията любов към всички хора с увреждания и да не забравяме да освежаваме душите им, които стенат и се гърчат в повредените тела.

    Трябва да се откажем от идеята за задължителното земно щастие. Защото има нещо по-велико – вечното блаженство. Този свят за нас е Лодавир – място, което не предлага духовна храна. Христос ни кани да Му се поклоним в новия Йерусалим - Църквата. Както Давид изпрати слугата си Сива, така и Бог провожда днес своите слуги, за да призове всеки един човек на тази земя, независимо дали живее щастливо в земно благословение или пъшка под ярема на земно проклятие. Кани ни на Своята света трапеза, да се причастим с Неговите дарове за изцерение на душата и тялото. Какво са трапезите, които този свят ни предлага, щом Бог ни кани на Своята?! „Всичко считам за смет, само Христа да придобия!“ (Фил.3:8) Тази трапеза си заслужава цялото наше търпение, както казва и преп. Исаия Отшелник: „Ако почувстваш, че душата се смущава от болестта, й кажи: тази болест не е ли по-лека от геената, в която ще паднеш, ако не бъдеш твърд и постоянен в търпението?“

    Всички ние, на които е дарувано здраве, сме пратеници на Царя на царете. Той ни праща там, в панелния блок, на високия етаж, където в своя Лодавир е пленник един съвременен Мемфивостей. Ще го хванещ ли под мишниците, за да го доведеш на царската трапеза в неделя? Или ще кажеш като Каин: "Пазач ли съм аз на брата си?"

    Нима всеки от нас не е по някакъв начин Мемфивостей? И знаеш ли какво те чака в бъдеще, дали няма да станеш Мемфивостей?

    А ето и изкушение за всички, които по някакъв начин (телесно или духовно) страдат и стискат зъби: ако си помислим, че  причината за Божието благоволение към нас е в нашето търпение, смирение или нещо друго, тотално ще сбъркаме. Бог не ни дължи нищо, освен наказание за греха. Така и Давид пожали Мемфивостей не заради друго, а заради завета си с Йонатан!

    Както Давид пожали Мемфивостей заради завета си с Йонатан и пожела „да му покаже милост”, така и Бог днес ни приема поради завета в Христовата кръв и ни кани да седнем на Неговата трапеза. Страданието не изкупва, но води към Изкупителя. Ние можем само да преклоним глава пред необятната Божия любов и да кажем: „Царю на царете, аз съм само едно умряло куче. Благодаря ти, че ме приемаш на тази света евхаристийна трапеза не заради друго, а заради Новия Завет в Твоята кръв. 

    Аз съзнавам своето недостойнство, Виждам себе си като умряло куче и не разбирам какво правя на тази света трапеза? Не виждаш ли, Господи, че куцам духовно и телесно? 

   Не е ли това въпросът, който си поставихме в началото: „Как гледа Бог на човека с увреждания?" 

    И Божието слово ни дава отговора: „като един от царските синове.“ Амин!

Свещеник Красимир Кръстев

Църква „Света Троица“ - Плевен

24.10.2021 г.

СМЪРТТА И НЕЙНИТЕ СТРАШНИ ВЪПРОСИ

(ТРЕТА НЕДЕЛЯ СЛЕД ВЪЗДВИЖЕНИЕ)

    Цяла седмица светът ни занимава с неговите теми – политика, спорт, забавления, цени и т.н., някои от които не са маловажни, но всички те касаят нашия суетен и кратък земен живот.

    Като противовес на това, Църквата в неделните дни поставя нашия поглед върху вечните въпроси. Тази неделя ние ще бръкнем в най-кървящата човешка рана, ще мислим върху въпроса за смъртта. Въпрос, от който ние постоянно бягаме, (особено когато сме млади и здрави), но който е по-важен от всичко останало, защото отговорът му определя курса на нашия живот.

   Известният философ А. Шопенхауер отбелязва: „Въпросът за смъртта е в основата на всяка философия“. Върховете на мъдростта са достигнали тези общества и хора, които не са се страхували да мислят по тази тема.

    Бог не случайно се е въплътил в онзи исторически момент, преди 2000 години. Тогава животът се е движил на по-бавни обороти, хората са били с по-съзерцателна нагласа и езическият свят чрез философи като Платон и Сократ достигнал до върха на своята мисъл. В древна Гърция агората (централния площад) било мястото за философски спорове, а в Израил това били градските порти. Разбира се, Израил имал предимството на Старозаветното Писание. 

    Това, на което искам да обърнем внимание днес е, че градските порти се асоциират с мъдростта. Много са местата (особено в Притчи), които говорят за това, да споменем само: „Мъдростта е недостъпна за глупеца; той не отваря уста при портите.“ (Пр.24:7).

    Днес евангелския текст (Лк.7:11-16) ни поставя точно там – при градските порти, където става една забележителна среща. Срещат се две шествия – траурното шествие, носещо бездиханен единствения син на една вдовица и шествието на Иисус и Неговите ученици. Две шествия – на смъртта и Живота! И срещата става точно пред очите на градските мъдреци и стареи. Можем да си представим въпросите, изникнали в техните умовете при плача на скърбящите. Това не са въпроси на атеисти. Евреите добре знаят, че смъртта се намира в ръцете на Бога: "Аз умъртвявам и оживявам, Аз поразявам и Аз изцелявам, и никой няма да се избави от ръцете Ми" (Втор. 32:39). Въпросите им са други, още по-страшни: Защо млад човек, защо едничкия син на вдовица, наскоро изгубила и мъжа си?

    Страшни и трудни въпроси, които и днес ни мъчат, защото постоянно умират млади хора! Смъртта е тайна. Открито ни е малко, леко е отместена завесата за някои неща. И дори това, което ни е открито в Писанието, не виждаме ясно, а: „сега гледаме смътно, като в огледало“. (1Кор.13:12) Какви са причините Бог да призовава човека в този или в онзи момент? Ще дойде ден, когато тези и подобни въпроси ще получат своя отговор. Но този ден не е днешния.  В Библията той е наречен Христовия ден, денят на Неговото Завръщане. А днес смирено трябва да подходим към въпроса за смъртта, като говорим малко и предпазливо.

    В Евангелието се казва: "Царството Божие прилича, както кога човек хвърли семе в земята, и спи, и става нощ и ден; а как пониква семето, той не знае. Защото земята сама по себе си ражда първом злак, после клас, след туй пълно зърно в класа; а кога узрее плодът, незабавно изпраща сърп, понеже е настанала жетва" (Марк. 4:26-29).

    Царството Божие се развива вътре в човека, в неговата душа. Когато човек дозрее за вечността, той се взема, покосен от сърпа на смъртта. При това скоростта на духовното съзряване много често е различна от външното, наблюдавано от човеците съзряване.

    Първо ще се спрем на праведните. Обърнете внимание как ги вижда нечестивия свят и как Бог: „А душите на праведните са в Божията ръка и изпитание няма да ги докосне. В очите на безразсъдните те минават за умрели, техният край се смята за гибел, раздялата от нас – за унищожение. Но те пребъдват в мир. Макар в очите на хората да изглежда, че са наказани, тяхната надежда е пълна с безсмъртие. И пострадали за кратко, те ще получат голямо благодеяние, защото Бог ги е подложил на изпитание и ги е сметнал за достойни за Себе Си. Той ги е изпробвал като злато в огнена пещ и ги е приел като съвършена жертва. В съдния ден те ще блеснат и ще пълзят като искри по стърнище. Ще съдят племена и ще властват над народи, и Господ ще царува над тях за вечни времена. Онези, които се уповават на Него, ще познаят истината; и които имат вяра, ще пребъдват в Него с любов, защото Неговата благодат и милост са за благочестивите, а закрилата – за избраниците Му." (Прем. 3:1-9).

    Основен Божий принцип е, че правдата трябва да бъде изпитана: „Той ги е изпитал като злато в горнило“. Тук ще Ви припомня тази проповед, в която уподобихме изпитването на вярата с пречистването на сребро. За да се очисти то от нечистите примеси, бижутерът го поставя в огън. Докога майсторът-бижутер държи среброто над пламъка? Докато не види в него своя образ! Така и Христос, подобно на бижутер, виждайки Своя образ изобразен в нас, ни счита за готови съдове на Божията благодат. Отмахва ни от огъня на изпитанията, които са в този свят и ни взима при Себе Си. А и сами ние искаме да се приберем при Него, защото този свят не може нищо да ни предложи.

    По-нататък Соломоновата премъдрост говори: „А праведният намира покой, дори да го застигне ранна смърт. Защото почтената старост не е в дълголетието и не се измерва с броя на годините. За хората мъдростта означава старост и мярка за старостта е неопетненият живот. Понравилият се на Бога беше обикнат от Него. И понеже живееше сред грешници, Бог го прибра. Той бе грабнат, за да не би злоба да отклони ума му или коварство да измами душата му, защото магията на злото помрачава доброто и вълненията на страстта развращават невинния ум. И макар животът му да беше кратък, по добродетелност той е навършил много години. Понеже душата му се понрави на Господа, затова се измъкна от безчестието. Хората видяха това, но не го разбраха, дори и на ум не им дойде, че има благодат и милост за избраниците Му и закрила – за вярващите в Него. Така покойният праведник ще съди живите нечестиви, а бързо достигналата съвършенство младост – дълголетната старост на неправедния.“ (Прем. Сол. 4:7-16).

    Соломон подчертава, че в хорските очи нещата изглеждат по един начин, а в Божиите очи – по друг. Хорските очи виждат нашия „външен човек“, а Божиите очи – душата. За хората ранната смърт е проклятие, но за Бога „почтената старост не е в дълголетието и не се измерва с броя на годините“. Бог гледа нашия духовен човек. Ако той е съзрял в святост, Бог го прибира. Зрелостта в очите на Бога, това е светостта, изпитаната правда. „И макар животът му да беше кратък, по добродетелност той е навършил много години.“, т.е. въпреки че външно е малолетен, един такъв човек в очите на Бога е дълголетник, зрял за вечния живот. Затова и го изважда от общността на нечестивите, т.е. взима го при Себе Си, „за да не би злоба да отклони ума му или коварство да измами душата му“. Така ранната смърт на праведника, според Соломон, не трябва да се счита за наказание, а за благодат и милост.

    Случва се и така, Бог да остави вече съзрелия праведник за известно време още на земята. Това се прави, за да може човекът, придобил такъв образ (на святост), да бъде живо свидетелство за вечността пред очите на хората. Сещаме се за такива случаи, напоследък най-често светогорски старци. Праведникът вече е съзрял; той вече живее във вечния живот, но Господ го съхранява тук, на земята, за да може чрез него да привлече още някого към Себе Си. Всичко това Господ върши според Своята суверенна воля.

    Същият принцип е в сила и с явните грешници. При тях също има узряване, но не в святост, а в греховност. Човекът безобразничи и Господ го взема, когато е съзрял, закоравил се е в злото, потвърдил е ясно и многократно, че избира злото. Но и тук има изключения. Например Фараонът, царят Египетски, бил стигнал до пределите на злото, но Господ го оставил на земята. Защо? За да яви над него Своята сила и слава; за да бъде името Божие страшно пред всички народи. Господ специално казва, че в Неговите очи фараонът е вече мъртъв човек, но бил оставен заради това, да се прояви цялото Божествено могъщество. Именно с това са свързани случаите, когато крайни беззаконници остават на земята. Господ тях ги оставя нарочно, за да покаже после Своята слава и да напомни на хората, че не трябва да се привързваме към земното. Земята не е Царството Божие, в смисъл, че не е онова място, в което хората ще живеят вечно.

    Освен праведниците и злите грешници, има и така наречените "средни хора", голямото мнозинство. Господ също прибира такъв човек по Своята воля, понеже знае: ще дойде време и човекът може да изпадне в някой тежък грях - тогава Той го прибира предварително, ако и да ни изглежда, че не е узрял, че не е напреднал в светост. Ние, човеците сме слепи за това как „магията на злото помрачава доброто“, но Бог вижда бъдещето на всеки и го взема в най-подходящия за него момент, подходящ, разбира се, за неговата вечна участ.

    Каква е причината за смъртта на едничкия син на Наинската вдовица? Може би Бог допусна тази смърт, за да изяви властта Си над смъртта и любовта Си към хората? 

    Не е необходимо да имаме точния отговор. Защото всички сложни въпроси, които се заплитат около тази смърт, Христос разрешава не чрез някаква Своя философия, а по един най-радикален начин – чрез разсичане, така както е разсечен митичния Гордиев възел. Христос просто възкреси този млад човек и връщайки го на майка му, изтри всички нейни сълзи. С възкресяването сина на Наинската вдовица Той ясно заяви: "Имам в ръцете си ключовете на ада и смъртта" (Откр. 1:18). 

    Забележете, Иисус прави това точно при градските порти, пред очите на тогавашните философи – градските мъдреци. Предизвиква ги, сякаш за да покаже – отговорът на най-страшния човешки проблем – смъртта, не е философски. Той е в една Личност, която победи смъртта. Със Своето собствено възкресение Христос напълно и окончателно затвори устата на всички платоници и всякакви философи и философстващи. Защото Неговата победа е и наша: „Всеки, който вярва в Мене, дори и да умре, ще оживее.“ (Йн.12:25)

    Колко си живял на тази земя – 17 години или 117 години? Сравни ги с вечността и ще видиш, че разликата между 17 и 117 се губи. Защото за 17 години човек може да спечели вечното блаженство, а за 117 – да заработи вечната мъка. А какво да кажем за починалите младенци (до 7 годишна възраст)? Тях Църквата направо счита за сподобили се с Царството Божие. Защо тогава ние така неистово скърбим за 17 годишният, а за 117 годишния смятаме, че си е поживял и старостта му е знак за Божието благоволение към него? Не е ли по-важен въпроса за качеството на живота (дали сме се съединили с Бога), отколкото за неговото количество?!

Братя и сестри,

    Апостолската заповед гласи: „недейте се съобразява с тоя век, а се преобразявайте чрез обновения ваш ум“. (Рим.12:2) Особено належащо е това обновление на нашите умове по въпроса за смъртта.

    Свети Йоан Лествичник имал едно просто, но гениално правило, което споделил със свой познат свещеник: "Ти никога не пропускай случай да напомняш, че човек (рано или късно) умира". В съвременното общество се е утвърдила обратната култура. Нейният девиз е: "Да не говорим за смъртта". По-старите помнят как навремето покойникът го качваха върху открита кола, която минаваше през цялото село, а оркестърът свиреше скръбни песни. А днес – бързо в катафалката, спускат се щорите така, че никой да не гледа починалия човек и бързо потеглят. Децата – по-надалече! Но по такъв начин те изкуствено се държат в „стерилна“ среда, вместо да бъдат възпитавани в истината и да мислят за вечността.

    Хората от този свят се боят да мислят за смъртта, зариват глави в пясъка, подобно на щрауси! Това не решава въпроса! Нормалният християнин е длъжен да се стреми, както казва цар Соломон, по-често да ходи „в къща, дето плачат за умрял, нежели да отиваш в къща, дето се пирува" (Екл. 7:2). Особено е полезно да се ходи на гробищата, а заупокойните молитви освен на починалите, носят полза и на живите, които ги принасят, защото им напомнят собствената кратковременност на тази земя.

    Християнският отговор на смъртта и нейните страшни въпроси не е философски, той е във факта на Възкресението! Съединени ли сме с Христа, смъртта няма да има власт над нас! Ние „чакаме възкресение на мъртвите и живот в бъдещия век“. Това е нашата надежда и утеха, когато скърбим на гробовете на нашите покойници. Смъртта не е точка, а запетая в повестта на нашия живот. Но най-важната част от тази повест пишем самите ние тук, в краткото и земно въведение.

    Затова, нека не се боим от смъртта, а от това, къде ще се намерим след нея? Часът на смъртта ни е в Божиите ръце, нека бъдем уверени, че Той ще ни вземе от този свят в най-доброто за нас време. Нашата отговорност е да дадем „добър отговор на страшния Христов съд“. Амин!

Свещеник Красимир Кръстев

Църква „Света Троица“ – Плевен

10.10.2021 г.