„Колкото повече, толкова повече. Има само едно нещо, което е по-хубаво от гърненце с мед… и това са две гърненца с мед“. Светият амвон не е обичайното място, от което да цитираме детския герой Мечо Пух, но характерният за нашето време потребителски подход се насочи и към Св. Евхаристия, и прави оправдана точно тази аналогия. Напоследък едно течение сред православните християни превръща участието в това свето тайнство в истинска мания. От там идва сполучливото им прозвище честопричастенци или евхаристяни. Струва ми се, тайната мисъл на тези хора е почерпена от една максима на немския философ Георг Фридрих Хегел (по-късно припозната от Маркс и Енгелс): "Количествените натрупвания водят до качествени изменения". Тоест, постепенните малки натрупвания водят до внезапно скокообразно преминаване от старото качество към ново.
С юношески плам тези християни-евхаристяни „откриват топлата вода“ (да не използвам сектантското "откриват потулената истина"), че литургията се служи, за да се причастяват верните, а след прочитане на евангелието оглашените трябва да излязат навън. И според тях няма средно положение. Който остава, но не се причастява, той не само попада под осъждането на каноните. Такъв не натрупва благодат, следователно не може да се надява на внезапния скок, при който ще мине на ново духовно ниво. Тогава, в един блажен момент натрупваното ще експлодира, ще изгори плътските страсти и около лицето на честопричастенеца ще засияе ореола на светостта. Според евхаристяните вярващ, който не се причастява всяка (или почти всяка) неделя несъмнено е паднал във „вавилонския плен“ на Православната църква. Та не е ли Причастието лекарство за нашите грехове? Не ни ли съединява с Христа? Не е ли поставил още преди 2 века точка на спора преп. Никодим Светогорец със своята „Душеполезна книга за честото причастяване със Светите Христови Тайни”?
Какво да кажем за всичко това? Еженеделното причастяване ли е потуленият ключ към добрата промяна?
Първото, което озадачава обикновения християнин, непотопил се в абстрактните богословски води е, че някои жития на аскети показват висока светост при рядко причастие (като преп. Мария Египетска - за 47 години само 2 пъти причастие!). Векове наред за Православието този въпрос не е бил актуален. Въобще никой от отците до началото на 19 век не разсъждава в посока често или рядко да е причастяването.
Днес този спор се оказва жилав, защото не е спор на Православната Църква. Той е станал възможен само защото източният човек е започнал да мисли по западному. Този спор се води ожесточено на Запад в продължение на векове и е изкуствено привнесен на Изток. И в двата случая, когато спорът за честото причащение се разгаря в Православната Църква – по времето на св. Никодим и през ХХ век – връзките със западните източници на аргументация са категорично установени.
По отношение на причащението, за Православната Църква актуалният въпрос винаги е бил не колко (често), а как. И ако някой от отците говори за нормално причастяване, има се предвид не някаква общозадължителна норма, а обичайното за благочестивия християнин. (Не коментираме монасите; като по-малко повлияни от духа на времето, за тях правилото винаги е било различно от мирското.) Помислете как са живели хората през определена епоха и ще прецените сами колко често е било нормално в тази епоха да се причастяват. В апостолските времена и до Константин Велики – всеки ден, след това все по-рядко. Докато стигнем 19 век и авторитетното мнение на св. Теофан Затворник, че е нормално това да става 1-2 пъти месечно. Колко е нормално в началото на 21 век, всеки сам да разсъди, но факт е, че светът ни е стегнал още повече с "грубите лапи челични" (както казва поета) и духът ни се задушава; трудно си поемаме дъх в духовно отношение.
Евхаристяните привеждат в своя подкрепа някои канони, но изтълкувани не от авторитетни канонисти, а от собствения им ум. Обаче известният канонист Теодор Валсамон пише, че по негово време (ХІІ в.) вече не всички на Светата Литургия се причащават и че това е нормална общоприета практика в Православната Църква.
Знаем също, че в края на 4 век е възникнала практиката след литургията да се раздава нафора, или антидор (букв. „вместо дар“). Частите от просфората, които не се възнасят от свещеника за претворяване в Тяло Христово и не се потапят в Кръвта Христова, се нарязват на парченца и се раздават след литургията на всички кръстени православни християни, независимо дали са се причастили или не. Разбира се, нафората е безкрайно по-ниско в сравнение със Светите Дарове, но това е едно снизхождение към слабостта на тези, които присъстват на литургията, но не са успели да се подготвят достатъчно задълбочено за Причастие. Трябва да признаем реалността, че днес категорията на верните се е разделила на две – подготвени и недостатъчно подготвени да приемат Св. Дарове.
Архимандрит Рафаил (Карелин) пише, че нашето време е време на неразличаване и изличаване. Това е особено важно по отношение на Евхаристията, за която имаме заповед за различаване: „Но нека човек да изпитва себе си, и тогава да яде от хляба и да пие от чашата. Защото, който яде и пие недостойно, той яде и пие своето осъждане, понеже не различава тялото Господне. Затова между вас има много немощни и болни, а и умират доста.“ (1Кор.11:28-30)
В наши дни неразличаването на Тялото Господне, за което пише св. ап. Павел е основно по две причини: а) поради недостатъчно ниво на съзнателност и б) съзнателно, активно неразличаване.
В първия случай става въпрос за небрежност или маловерие по отношение на Светата Евхаристия. При втория случай нещата са доста по-сериозни. Активното неразличаване не е немощ, а съзнателно и целенасочено действие, целящо да заличи границата между Христовото Царство и този свят. В това се състои основната същност и цел на самия модернизъм, отразени в подхода на честопричащенците. За тях честото причащение се явява оръдие именно срещу подготовката преди Свето Причастие, т. нар. говеене. Говеенето е лично усилие, мисловен аскетически акт на отделяне от потока на този свят, в който пребиваваме почти постоянно.
Именно говеещият е различаващ! Различаващ Бога от Неговите подобия, добро от зло, светлина от тъмнина, различаващ Тялото Христово от еликсира на живота, но не вечния, а на този, временния живот. Молитвите преди Свето Причастие, въздържанието от блажна храна, помирението с ближните, Изповедта, са изключително полезни като средства, подпомагащи причащаващия се да различи Тялото и Кръвта Христови, да знае той, че приема огън, да бъде различаващ, и в крайна сметка да бъде вярващ, а не невярващ. Изолирайки Св. Евхаристия от подготовката за нея, евхаристяните я превръщат от лек за вечен живот във вълшебен еликсир, в магическа отвара, която изцерява веднага щом влезе в стомаха.
Съвременните богослови-модернисти вземат избирателно светоотечески цитати, както и книгата на св. Никодим Светогорец за честото причастяване, и ги откъсват от цялостното творчество на техните автори. Но освен тази книга (създадена в съавторство със св. Макарий Коринтски), св. Никодим Светогорец е написал и книгата „За изповедта”. В нея той застъпва строго православни възгледи, разглеждайки греха като беззаконие, гнусота и оскърбление на Бога (а не само като болест), които възгледи от гледна точка на днешните честопричащенци и модернисти се определят като „юридизъм” и „западен плен”. И какво излиза накрая? Излиза, че учението на преп. Никодим, изложено в книгата му за честото причащаване е еманация на Православието, докато самият светец се намира в „западен плен”, под влияние на който пише книгата „За изповедта”! Забележително разногледство у евхаристяните!
Целта на тази бесовска атака срещу подготовката преди свето причащение е причащаващият се да бъде направен неразличаващ. Но за да поеме човек пътя към небето, трябва преди това да различи небето от земята. Не го ли направи – остава да блуждае в поднебесието. И да се причащава не за спасение, а за осъждане.
Затова, нека не се увличаме по модерни масови колективистки мероприятия, така любими на честопричащенците, които превръщат самата Света Евхаристия в празник на масовостта и колективизма. Ако въобще трябва да говорим за количествени натрупвания, то те трябва да бъдат по отношение на говеенето, а не на причастяването. Преп. Петър Атонски казва „дай кръв и приеми дух“. Говеенето е точно това натрупване на наши усилия - "дай кръв", а Причастието - "приеми дух".
Важна е и ролята на пастирите, които трябва да различават нещата. От една страна, няма каноническа забрана за често причастяване, от друга страна – няма и заплаха за отлъчване на верните, но недобре подготвили се за причастие. Нерадивият пастир се познава по това, че акцентира толкова силно върху въпроса "колко", че напълно пренебрегва въпроса "как". Въпросът не е дали всяка неделя, 4 пъти в годината или 1 път в годината. Въпросът е: смирил ли се е човек в процеса на говеене, отделил ли е с покаяние плявата на греха от житото, за да не изгори целият той в огъня на тайнството?! Св. Йоан Златоуст пише: "едни се причастяват веднъж годишно, а други всяка неделя. Няма да предпочета нито едните нито другите, а те които пристъпват с чиста съвест". Затова свещеникът не трябва да се превръща нито в безгласен регистратор на желаещите да се причастят, нито в пазител на Тялото Христово от тях (шеговито наричан бодигард). Въпросът с честотата на причастяване е преди всичко пастирски. И затова изисква индивидуален подход, изисква познаване на Божиите овци, така както Добрият Пастир „зове овците си по име и ги извежда; и кога изведе овците си, върви пред тях; а овците вървят подире му, понеже познават гласа му“ (Йн.10:3-4). „Зове овците си по име“ означава, че добрият пастир познава отлично духовното състояние на всяка поверена му овца и затова ги различава. И понеже ги различава, възпира едни, а други насърчава към по-често причастяване. Но най-вече, призовава всички към по-задълбочено говеене. Зове не само с думи, но и с примера си на причастник и говеещ, като "върви пред тях."
Братя и сестри, нека се запитаме: когато се причащаваме, количествени или качествени изменения в себе си желаем? Разбира се, отговорът е светост, т.е. качествена промяна, която да ни направи годни за Божието Царство.
Както отбелязва прот. Божидар Главев „Въпросът как ни води към себеотречение и оттам по вертикала – нагоре към небето, към христоцентризъм. Въпросът колко ни води към себеугождение, егоцентризъм и оттам по хоризонтала ни завърта в този свят. Нещо повече, въпросът "колко" при изключване на въпроса "как" насилва самата Света Евхаристия и Самия Бог да станат част от кръговрата на този свят, който лежи в зло (1Ин.5:19). Това, разбира се, е невъзможно – Господ Иисус Христос прави отчетливо разграничение между Своето Царство и този свят (Ин.18:36), но евхаристияните упорито игнорират този факт.“
Накрая, нека кажем, че пример за такова „насилване“ на Св. Евхаристия е когато със "земни" мотиви приемаме причастие: за телесно изцерение, за регулиране на кръвното, против зъбобол, вместо ваксина против Ковид, за успехи в бизнеса и т.н. Ние не оспорваме, тези неща Бог е давал и ще продължи да дава чрез Причастието, но те не трябва да бъдат водещ мотив, с който да пристъпваме към него. Те са второстепенни, защото са от този свят. „… но търсете първо Неговото царство и Неговата правда и всичко това ще ви се придаде“. Ние трябва да се стремим не към даровете, а към Дарителя. Така ще избегнем великото изкушение на нашия век – утилитаризма, тоест да търсим полезността във връзката ни с Бога. Когато неделя след неделя се причастяваме, а враговете на нашите души не биват сломени, не трябва ли да си зададем въпроса: дали за моята немощ не е виновен точно акцента върху количеството на причастяването, а не върху качествената подготовка за него. Дали не се водя сляпо от Хегеловата максима, че количественото натрупване на причастие води до качествени изменения. Дали не изпускам аз целта на Светото Причастие. А целта на Причастието винаги е била тази – да ни съедини с Бога, но не без нашите максимални усилия. Защото Св. Причастие не е магическа отвара, която влиза в стомаха, а лек за вечен живот, който влиза в отворени за Бога сърца. Амин.
Свещеник Красимир Кръстев
Църква "Света Троица" - Плевен
28.01.2024 г.
