понеделник, 23 август 2021 г.

ВЯРА, КОЯТО ГЛЕДА КЪМ ХРИСТА


(ДЕВЕТА НЕДЕЛЯ СЛЕД ПЕТДЕСЕТНИЦА)


    Изобилна духовна храна ни дава и днешния евангелски текст (Мат.14:22-34). Ние ще се фокусираме само върху един въпрос, но въпрос твърде важен за нашия живот. Учениците Христови попаднаха в морска буря, а техният Учител отсъстваше. Точно когато най-много се нуждаеха от Него, Той се бе оттеглил за молитва. Но съмненията им в Божията грижа за тях скоро отпаднаха. Разпознаха Иисус да ходи по вълните към тях, като Господар на стихиите природни. Бог владее над творението, но човекът също е призован да бъде бог, разбира се, винаги уточняваме по благодат, а не по същност. И като такъв той също може да има власт над творението. Ако се съединени с Бога, той ще изпълни зададената му още в Едем цел – да владее, да „обладае“ земята и нейните стихии.
    Едва ли такива богословски мисли са минали през главата на св. ап. Петър в онази бурна нощ. Но факт е, че той, може би инстинктивно, но дръзна да напусне лодката и тръгне по водата.
    В началото всичко тръгна по правилата: ап. Петър не се довери лекомислено, потърси Божията воля и получи ясен отговор: „Дойди при мене“. После прояви смелост, която липсваше у другите, а и у мнозина днешни християни: прехвърли крак зад борда и тръгна с вяра по пенещите се вълни. Трябва задължително да отбележим тази смелост. Тя не е просто вродена особеност на неговия характер, това е желание да бъдеш там, където е Христос, да се съединиш с Него. Това е любов към Бога, любов, която те кара да поемеш отговорност, а не да стоиш на завет и да се снишаваш, докато отмине бурята.
    И точно когато изглеждаше, че ап. Петър се справя, се случи провалът, за Петрово и за наше общо назидание във вярата.
    Апостолът започна да потъва точно тогава, когато се вгледа в силния вятър и ужасните вълни. До този момент той се бе фокусирал върху Спасителя и Неговите думи. Само с периферното си зрение виждаше морските вълни. Но в един момент ситуацията се обърна. Във фокуса му попаднаха водните талази, а Този, Който имаше власт над тях се оказа в периферното му зрение. Великият, „големият“ Бог се беше смалил в неговото съзнание и автоматично проблемите бяха станали грамадни. Много пъти сме повтаряли, че тялото и душата са неразривно свързани. И в този случай телесното зрение веднага повлия на духовното. Сърцето на апостола се изпълни със страх, а страхът, както добре знаем, е убиец на вярата или най-малкото я блокира. Ап. Петър допусна вълните в сърцето си и заприлича на човека, описан от св. Яков: „който се съмнява прилича на морска вълна, издигана и размятана от вятъра; такъв човек да не мисли, че ще получи нещо от Господа.“ (Як.1:6-7) Ето как един неправилно насочен поглед доведе до срив на вярата и пропадане. 
    Основната поука от Петровия неуспех е: действената вяра винаги гледа към Христа!
    Нека си припомним една случка от Стария Завет. Св. пр. Мойсей изпрати десет съгледвачи да разузнаят обещаната от Бога земя. Ето доклада на осем от тях: „ходихме в земята, в която ни изпрати; в нея наистина тече мед и мляко, и ето плодовете й; но народът, който живее в оная земя, е силен, и градовете са укрепени и твърде големи; там видяхме и синовете Енакови; …. ние изглеждахме пред тях като скакалци, такива бяхме и в техните очи.“ (Чис. 13:28, 29, 34)
    Но двама бяха на различно мнение – Иисус Навин и Халев. За тях четем, че те „успокояваха народа пред Мойсея, думайки: да идем и да я превземем, защото можем я завладя.“ (Чис.13:31)
    Какви оптимисти, ще си каже някой! Не, братя и сестри, те не бяха оптимисти. Оптимизмът не се корени в Бога, той не очаква от Него нищо, а просто разчита, че обстоятелствата някак от себе си ще се наредят. Той е надежда без основа, дърво без корен. Но двамата съгледвачи имаха корен, и то какъв само! Целият народ Израилев потъна в плач, после се разбунтува и искаше да се връща в египетската земя на робството. И това щеше да стане, ако не бяха двамата герои на вярата: „И Иисус, син Навинов, и Халев, син Иефониев, измежду ония, които бяха обгледали земята, раздраха дрехите си и казаха на всички събрани синове Израилеви: земята, която изходихме, за да я обгледаме, е много, много добра. Ако Господ е милостив към нас, ще ни въведе в тая земя и ще ни я даде - тая земя, дето тече мед и мляко; само не въставайте против Господа и не се бойте от народа на тая земя; защото той ще стане нам за храна: те нямат защита, а с нас е Господ; не се бойте от тях.“ (Чис.14:6-9)
    Ето истинска вяра, не празна надежда, а упование в Божията милост и закрила! Те имаха Божието обещание, че тази земя се дава на Израил. Бог го казва и никакви великани, караконджули, върколаци и демони не могат да провалят Неговата дума.
    Иисус Навин и Халев не бяха слепи. Те също бяха видели великаните, но ги бяха оставили в периферията на своето зрение. Във фокуса на техният духовен взор беше и през цялото време остана Господ Бог на силите.
    Ап. Петър също като тях бе чул ясната Божия воля „Дойди“. И той тръгна по водата в духа на Иисус Навин и Халев. Пропадна не за друго, а защото смени фокуса на своето внимание, не продължи да гледа към Спасителя.
    На църковнославянски има една дума „презри“, от която се е развила думата презрение. В своето първоначално значение обаче тази дума няма негативен смисъл, а просто означава „да виждаме през“. Това трябва да правим и ние днес. Бурите, с които се срещаме ние днес вероятно няма да са морски, те ще бъдат житейски, от най-различен характер, но принципът за преминаване през тях е винаги един и същ – с вяра, която гледа през тях, към Христос!
    Вяра, която стъпва на Неговите обещания, на Неговия характер, и не отстъпва нито милиметър. Такава е била вярата на всички светии, за което четем в посланието към евреите: „Затова и ние, заобиколени от такъв голям облак свидетели, нека свалим от себе си всякакво бреме и греха, който ни лесно омотава, и нека с търпение изминем предстоящото нам поприще, имайки пред очи началника и завършителя на вярата – Иисуса, Който, заради предстоящата Нему радост, претърпя кръст, като презря срама, и седна отдясно на престола Божий.“ (Евр.12 :1-2)
    Централно място в храмовата иконопис заема образът на Христос. От двете страни на царските двери е Неговата икона, отдясно като бебе, отляво в зряла възраст. В новият превод на на Библията, направен от православни богослови, в този пасаж Иисус е наречен „начало и завършек на вярата“. Това е точно така. Светите отци казват, че Христос трябва да расте в нас по начин, подобен на растежа му в пречистата утроба на Богородица. Растежът на Христос е растеж и на вярата. Да гледаме към Христа не означава да насилваме въображението си да рисува картини. Съзерцанието с телесните очи на иконите е отправна точка на нашето молитвено пътуване към Бога. То постепенно и плавно трябва да расте и премине в духовно виждане на Спасителя, в освобождаване от образите и слизане на ума в сърцето чрез постоянстване в умно-сърдечната (Иисусовата) молитва.

Братя и сестри,
    Днес животът е станал много динамичен и сложен. Не знаем кой е приятел и кой враг. Житейските бури приличат повече на водовъртежи. През тях можем да преминем само като хвърлим котва в Христа. Животът и вярата ни да станат Христоцентрични.
    В житията на светиите намираме примери за това как да останем верни на Бога и в такива сложни ситуации. Знаете, че любимият на целия православен свят светец Йоан Златоуст е бил атакуван не само от врагове на Христа, той е бил низвергнат от поста си от църковен събор, от братя във вярата. Поради интриги името му е било охулвано, бил е заточен и умира в заточение. Нека чуем трогателната реч на светителя по повод заточението му: „Силни вълни, жестока буря! Но аз не се боя от потъване, защото стоя на камък. Нека беснее морето! То не може да съкруши камъка. Нека се повдигат вълните! Те не могат да погълнат Иисусовия кораб. Кажете от какво да се боя? От смъртта ли? За мене животът е Христос, а смъртта придобивка (Фил. 1:21). От изгубване на имение ли? Нищо не сме донесли на тоя свят, явно е, че и нищо не можем да изнесем (1Тим.6:7). Не се боя от бедност, не желая богатства, не се боя от смърт и не искам да живея, освен за вашия успех. Аз за туй говоря за сегашното мое положение, възлюбени, за да ви успокоя. Никой не може да ни раздели, не се тревожете от това събитие, покажете ми в едно вашата любов в непоколебимата вяра. Аз имам залог от Господа и не се осланям на моите сили. Имам Неговото Писание и то ми е опора, то ми е крепост, то ми е спокойно пристанище. Нека цялата земя се разбърка, имам Писанието. Него чета аз и словата му са за мене стена и ограда. Кои са тези слова? „Аз съм с вас през всички дни до свършека на света“ (Мат.28:20). Христос е с мене! От кого да се боя?“
    Чудни думи, славни думи на човек, обикнал с цялото си сърце Иисуса Христа. Човек, който никоя буря не може да отнесе, защото е хвърлил котва на спасителната канара – Христос. Човек, който се осланя не на своите сили, а на Христа. Човек, чиито пример да следваме. Амин!

Свещ. Красимир Кръстев
Църква „Света Троица“ – Плевен
22.08.2021 г.