понеделник, 10 декември 2018 г.

ВРЕМЕ ДА ПЛАЧЕШ И ВРЕМЕ ДА СЕ СМЕЕШ


(ДЕСЕТА НЕДЕЛЯ СЛЕД НЕДЕЛЯ ПОДИР ВЪЗДВИЖЕНИЕ)

„Всичко си има време, време има за всяка работа под небето:….време да плачеш, и време да се смееш; време да тъгуваш, и време да играеш“  (Екл.3:1, 4)


    Тази неделя чрез разказа на св. евангелист Лука (Лк.13:10-17) ще станем свидетели на срещата между нашия Господ Иисус Христос и една душа, болезнено сгърчена в прегърбено тяло. Текстът изрично казва, че болестта на тази жена не беше с естествен произход, а нечист дяволски дух изкривяваше тялото и. 
    Този древен дух беше отпаднал от Бога, той мразеше Създателя, и искаше тези червеи-хората също да Го мразят. Мястото на червеите е в пръстта, а не да повдигат поглед нагоре. Но човекът, дори паднал, остава човек. Св. Василий Велики пише, че човек е твар, получила повеление да стане бог. И затова винаги поглежда нагоре, като Авраама брои небесните звезди, и сякаш търси едно друго отечество – небесното. Обръща глава нагоре, въпреки, че добре знае истината за Божието всеведение, за  което св. цар Давид пее: „Още думата ми не дошла на езика ми, Ти, Господи, вече точно я знаеш. Отзад и отпред Ти ме обгръщаш и слагаш ръка върху мене.  Дивно е за мене (Твоето) знание, - то е високо, не мога да го постигна!“ (Пс.138:4-6). Истинският молитвеник знае и думите на св. Йоан Златоуст: „Мислим, че Бог ни гледа отгоре, а той ни вижда отвътре“, но пак с телесните си очи поглежда нагоре. Тялото на молитвеника реагира различно при молитва. Когато душата се кае, тялото коленичи, когато се радва, тялото протяга ръце нагоре. Казваме всичко това, тъй като днешния евангелски текст е пестелив на подробности и ние трябва като детективи да се хванем за малкото следи, с които разполагаме. А това, което преди всичко прави впечатление, е прегърбеното тяло на жената. Затова ще поставим това тяло в съответния историко-културен контекст, за да получим повече информация за душевния свят на тази жена.
    Позата с приведена глава е особено характерна за хората, които са в молитва, и то покайна молитва. Но в цялата Библия срещаме и благоговейно вдигнати глави. Ето само два случая от настолната книга на молителите, Псалтира. Когато псалмопевецът прославя Бога, той издига очи нагоре: „Кога гледам Твоите небеса - дело на Твоите пръсти, месечината и звездите, които си поставил, казвам си: що е човек, та го помниш, и син човечески, та го спохождаш?“ (Пс.8:4-5), а също и когато изразява своята надежда: „Подигам очи към планините, отдето ще ми помощ дойде. Моята помощ е от Господа, Който сътвори небето и земята.“ (Пс.120:1)
    Прегърбената жена бе замръзнала в скръбна покайна поза цели 18 години! Без поглед нагоре значи без надежда, без радостна прослава на Бога – ето така се е чувствала тя до срещата със Спасителя! 
    Защо злият дух на немощ е получил достъп до тялото на тази жена? Не можем да кажем точно, но цялата Библия свидетелства, че основната причина за подобни страдания е допуснат тежък личен грях, още повече, че тя не се е родила в това състояние. Справедливо е да допуснем, че в своята младост е паднала в тежък грях. Фактът, че след 18 години я намираме в храма говори, че е принесла покаяние. Сами ние добре знаем, че след съзнателни грехове вината често остава да тежи върху гърба ни като тежък чувал, понякога и след Изповедта. Продължаваме да обвиняваме и бичуваме себе си още дълго. Отказваме да видим скъпоценната кръв, пролята за нас, а се фокусираме върху тежестта на греха. В основата на това вече не лежи скърбене по Бога, а фокусирано върху „аз-а“ разкаяние, което не носи мирните сълзи на покаянието. 
    И така,  болезнено фокусирана върху  своя грях, тази жена просто е пропуснала е срока, в който трябва да спре да плаче и да подигне поглед нагоре. Вината лежала върху гърба и, а тя не можела, по-скоро не искала да я остави. Тогава дошъл дявола и приковал гръбнака и надолу: Ето, гледай надолу завинаги и винаги помни, че си нищожество, червей. Осемнадесет години в това изпитание! Хроничният и недъг я правел нечиста и всички я избягвали.  Така я намираме, изолирана от хората, потънала в океан от вина. 
    Важни неща за скръбта и радостта има да ни каже мъдрецът – еклисиаст! Има време за скръб, има време и за радост. „Всичко си има време, време има за всяка работа…“ Новият превод на български православни богослови казва: „За всичко идва час,  време има за всяка работа…“, т.е. идеята на Еклисиаста е, че в човешкия живот има различни случаи и състояния, за всяко от тях има време, но има и срок. Колко красиво казва това псалмиста: „защото гневът Му е за миг, благоволението Му за цял живот: вечер настъпва плач, а сутрин - радост.“ (Пс.30:5) Има време, когато трябва да коленичим, да сведем глави и да се каем. Всеки ден, но не по цял ден! Но има и време, когато трябва да застанем прави и да прославим Бога. Нашият богослужебен ред забранява в дните на радост – неделя, светлата седмица и други – да се правят земни поклони. Акатистите пък четем прави. Изглежда благочестиво да си винаги прегърбен, но християнството не е религия на прегърбените. В Христа ние ставаме повече от победители! 
    В книга Неемия се описва едно всенародно покаяние, докато свещениците четат гласно Божия закон: „И четяха разборно от книгите, от закона Божий, и прибавяха тълкуване, и народът разбираше прочетеното. Тогава Неемия, който е и Тиршата, и книжник Ездра, свещеник, и левитите, които учеха народа, казаха на целия народ: тоя ден е свет пред Господа, вашия Бог; не тъжете и не плачете, - защото целият народ плачеше, слушайки думите на закона. И каза им: идете, яжте тлъсто и пийте сладко, и провождайте дялове на ония, които нямат приготвено, защото тоя ден е свет пред нашия Господ. Не тъжете, защото радостта пред Господа е подкрепа за вас. И левитите утешаваха целия народ, думайки: престанете, защото тоя ден е свет, не тъжете. И отиде целият народ да яде и да пие и да провожда дялове и да празнува с голямо веселие, защото разбраха думите, що им казаха.“ (Неем.8:7-12)
    Скръбта по Бога докара покаяние на Израил, но водачите Неемия и Ездра видяха, че сълзите на покаяние са добри, само когато умиват, а не когато удавят. А целия народ се давеше в скръб. Затова те казаха „Стига толкова!“. Да бъдеш унил по време на Господен празник е егоцентрично. Те бяха мъдри водачи, затова прецениха, че срокът за скърбене изтече, и народа трябваше да се весели. Защото радостта е крайната цел на Бога. Той ни е създал за вечна радост и блаженство, а не за скръб. Скърбим, за да стигнем до радостта. Разбира се, за земната радост, както и за скръбта, също има срок. И така ще се редуват, докато дойде Неговото Царство, в което не ще има вече скръб.
    Затова и св. ап. Павел настоява: „Радвайте се винаги в Господа, и пак ще кажа: радвайте се“. (Фп.4:4)
    Краят на всеки пост е празник, с подобаващата нему радост. Цяла седмица скърбим и постим, а в неделя трябва да се възрадваме с възкръсналия Господ! Затова в неделя не постим.
     Нека се върнем в онзи съботен ден в синагогата. Някъде в ъгъла прегърбената жена  гледа само надолу, в пръстта. Вижда само сторения от нея преди 18 години грях и вината, своята безспорна вина. 
    Но идва часът на срещата и с Човеколюбеца. Той я повиква при Него и така я вади от изолацията, въвежда я в общение с общността. Св. Николай Велимирович отбелязва: „Както пастирът, когато види своята овца, заплетена в тръните, полумъртва и безгласна, пръв идва при нея! Така и състрадателният Господ, Добрият Пастир, пръв се явил на тази Своя овца, завързана от Сатаната. Той пръв я повикал: жено! Не й казал: ти, саката! нито: уродлива! нито: сянка на живота! нито: грешнице!, а: жено! С тази дума Господ й връща изгубеното достойнство.“ 
Грехът и бе факт, влизането на сатаната в живота и също. Тя бе паднала ниско, но не бе червей, защото истински се бе покаяла. Как мразят демоните покаянието! То повдига грешника от пръстта, дава му дръзновение да гледа нагоре, към небето! Забележете, Иисус я нарече Авраамова дъщеря", с това Той обяви, че нейното покаяние е прието на небето. Всъщност, то е било прието още при първата сърдечна изповед и принесена според закона жертва за греха, но, както казахме, жената е пропуснала срока да се подигне и продължи живота си като опростена. Осемнадесет години без да се отчайва и озлобява, тя не спря да идва в храма. Търпението и доказа нейната „Авраамова“ вяра!
    „Дъщеря Авраамова” – с това определение Иисус нарушава една традиция. Юдеите са били убедени, че жените не се спасяват сами, а само чрез мъжете. За разлика от тях, Христос вижда в жената пълноценен член на богоизбрания народ. За изцерението на  една болна душа Той разби още една традиция, която нямаше основание в Св. Писание. Така трябва да прави и всеки добър пастир – да руши традициите, които рушат живота на Божиите овци. Дадена му е власт, като самия Спасител, да развързва греховете, да изправя гърбиците.
    Изправи се, бъди свободна! Точно тази дума употребил Иисус – свободна. Защото „…ако Синът Ви освободи, ще бъдете наистина свободни.“ (Йн.8:36) Защото вината е най-голямото робство, но има прошка, има ново начало за тези, които търсят Христа. 
    „И сложи ръцете Си върху нея“. Иисус разби още една традиция  докосна жена, и то нечиста. И не само докосна. Все едно каза „нека твоят грях и немощ паднат върху Мен“. 
    И виждаме тази Авраамова дъщеря, затворник на вината, какво прави – „и тя веднага се изправи и славеше Бога.“ Дойде краят на моето робство. Някой взе товара от гърба ми и мога да се изправя. Мога да погледна към небето и да запея радостна песен.
    Стигнахме до една точка, в която е логично всички да се възрадват. Но в такъв момент винаги се наместват едни особени „герои“. Мрачни и навъсени, загрижени за празника, а не за човека, който трябва да празнува. Съботата, положението на жената, ритуалната нечистота и прочее въпроси (разбира се, модифицирани), все още вълнуват  някои хора. Древните фарисеи и законници днес имат свои последователи. Това са тези, които се фиксират върху външните неща. Виждат само татуираната кожа, но не и сълзата, която се стича по нея, сълза, потекла от допира на душата с Бога. Дразнят се от непокритите женски глави, от женския грим и панталони, от неправилно запалена или поставена свещ, и прочее все външни неща. Някога законниците злоупотребяваха със съботата, днес зачестяват злоупотребите със „старчески“ съвети, извадени от контекста и налагани на другите християни като хомот, като предписание за най-дребния детайл от християнския живот. Вярата на днешния законник е робска. Свободата го плаши, той търси регламентиране на всичко, до най-малка подробност. Както сполучливо казва архиеп. Йоан Шаховски: „Законническата съвест е спокойна, само ако изпълни „предписаното“. Християнската съвест е спокойна само при Божи отговор, дори на най-кратката молитва.“ Скована от страх, законническата вяра не може да израсне до синовна вяра. Така законникът сам остава пленник на външната религиозност, но и не пуска да израснат другите около него.

Братя и сестри,
    Бог срещна тази сгърбена жена в Своя храм. И днес храмът отново е мястото на среща с Бога, за радостни, и за скърбящи. Той е навсякъде, но ни чака там. 
    Добре е жена да покрива главата си при молитва, но много по-важно е в молитвата да разкрие сърцето си пред Бога. И веднага един въпрос: ще се зарадваме ли ние, ако примерно жена с непокрита глава, или с дънки, или татуировки, е докосната изцеряващо от Бога? Или ще гледаме външното?
    Както Спасителят постави ръка на прегърбената жена, така и днес Той поставя Себе Си между зъбите ни, като Храна за вечен живот. Защото иска всяка наша клетка да Го усвои. Защото Той е онзи плод от Дървото на Живота, от Който като ядем, няма да умрем, но ще живеем вечно. Той е нашето Лекарство. Затова нека не се колебаем. Да пристъпим със страх Божи, вяра и любов, чрез пост, покаяние и изповед. Няма други условия за Св. Причастие, останалото е от лукавия, който иска да останем все така приведени и прегърбени като онази Авраамова дъщеря! 
    Ако с години сме мъкнали чувала с вината на гърба си, то време е да го оставим веднъж завинаги при нозете на Христа. Как да го оставим? Като го изповядаме в тайнството на Изповедта. И след изповедта, нека не си го взимаме отново. Защото в това тайнство Бог ни развързва и изправя. Изповяданият грях не трябва да предизвиква повече болка и ужас. Така, както белегът от зараснала рана не боли, а само напомня, така и споменът за сторения грях трябва да извиква само сълзи на благодарност пред необятната Божия милост.
    Св. Серафим Соболев обичал да казва: „Нито една наша молитвена сълза не е напразна“. Всички наши отци са единодушни, че животът ни трябва да е изтъкан от покаяние. С тази проповед  ние не омаловажаваме покаянието, а показваме мястото му в християнския живот – на средство, а не на цел. Целта е обожението!
    Още по-малко пък трябва самоцелно да търсим радост в християнския живот, за което ни предупреждава св. Антоний Велики: „Истинската радост изхожда от Бога и се дарува само на този, който постоянно принуждава себе си в това да отхвърля волята си, и във всичко да изпълнява Божията воля.“ Тоест, за да е богоугодна, радостта ни трябва да е „в Господа“, а не в плътските неща. (Фил.3:1). 
    Православието не прегърбва каещите се, то ги изправя, за да гледат Небето! Имаме път да вървим. Зад гърба ни бързо отлитат миг след миг. Успехи и провали, те са зад нас, и имат стойност само като натрупана мъдрост. Нека ги забравим! От значение е днешният ден. Затова нека послушаме съвета св. ап. Павел: „Братя, аз не мисля за себе си, че съм постигнал това; но едно само правя: като забравям, що е зад мене, и като се силно стремя към това, що е пред мене, тичам към целта - към наградата на горното от Бога призвание в Христа Иисуса.“ (Фил.3:13-14)  Амин!

свещеник Красимир Кръстев
храм „Света Троица“ – Плевен
09.12.2018 г.




вторник, 16 октомври 2018 г.

ПРОПОВЕДТА НА ИКОНИТЕ

(ЧЕТВЪРТА НЕДЕЛЯ СЛЕД НЕДЕЛЯ ПОДИР ВЪЗДВИЖЕНИЕ – НА СВЕТИТЕ ОТЦИ ОТ VII ВСЕЛЕНСКИ СЪБОР)

                                                                           
Днес честваме паметта на Отците на Седмия вселенски събор, състоял се през 787 г. сл. Христа, който утвърдил като  православно иконопочитанието. Евангелският текст тази неделя (Лк.8:5-15) е върху притчата на Иисуса Христа за Сеяча. Това не е случайно. Проповедта може да бъде както със слово, така и с образи. Папа Григорий Втори нарича иконите „Евангелие за неграмотните“ и това е безспорно, както на Запад, така и на Изток. А когато неграмотността изчезва, изчезват ли и иконите? На Запад става точно така, защото католицизмът не вижда нищо повече в иконата. Изтокът, напротив, все повече развива иконописта.  По думите на архим. Зинон: „Иконата не изобразява, тя явява. Това е явяване на Църквата Христова, на преобразения и обожен свят, на преобразеното в Христа човечество.“ За Изтока иконите са прозорци към есхатона. Княз Евгении Трубецкой казва, че не ние гледаме иконата, а тя нас. Небожителите протягат ръце към нас.
Известни са дори случаи, когато по време на молитва пред иконата, човек вижда изобразеният на нея жив. Такъв е случаят с преп. Силуан Атонски, който видял живия Христос на мястото на Неговата икона.
Сърцевидецът Бог добре знае нашето устроение и потребността ни от образно мислене. Затова и Библията, освен чисто доктринални текстове, съдържа множество картини. Книгата Откровение, например, е изградена като последователност от видения, ярки и въздействащи. Винаги е така, когато се разкрива една друга есхатологична реалност. Дори св. ап. Павел е затруднен и говорейки за себе си в трето лице, казва: „че беше грабнат и отнесен в рая и чу неизказани думи, които човек не може да изговори.“ (2Кор.12:9).
Можем дори да заявим, че изкуството на иконата поема щафетата от думите, когато те се спъват в неизразимостта. Но тук стигаме до проблем пред иконопочитателите, подобен на този, който имат словослушателите. Какво извиква Господ след като казва притчата? „Като каза това, извика: който има уши да слуша, нека слуша!“ (Лк.8:8). А днес би извикал: Който има очи да гледа, нека гледа!
Притчата ни представя Сеячът на семето – Господ Иисус Христос и четири вида почви, съответстващи на четири състояния на човешкото сърце. Акцентирам на това – състояния, а не предопределени типове почва. Ако има нещо, което да характеризира човечеството, то това е непостоянството. Няма човек, чиято почва на сърцето да е непроменима.
Първата почва – крайпътната. Хора, които чуват словото, но не го разбират и грабливите птици – демоните, го грабват от сърцето им за да не би да повярват.
Втората – камениста. Хора, които приемат с радост словото, но нямат корен. Те вярват временно, но при скръб и изпитание отстъпват.
Третата – трънливата. Хора, чието сърце е пълно с „хумус“. Но хумусът предизвиква растежа не само на добри растения, а и на тръни. Това са грижите и съблазните на този свят, които задушават словото и то остава безплодно.
Четвъртата – добрата почва, даваща плод. Плодородието й обаче не е даденост, а резултат от много обработка и грижи.
Основната поука за нас е: Сеячът е Бог, но ние сме Негови съработници. Ние сме орачите, поливачите, ние трябва да отстраняваме плевелите, да гоним грабливите птици и т.н. Тези земеделски дейности символизират покаянието, молитвите, изкореняването на страстите, въобще целия аскетичен живот на християнина. 
Невниманието към състоянието на собственото сърце може да ни направи от добра почва в лоша. „От всичко, що е за пазене, най-много пази сърцето си, защото от него са изворите на живота.“ (Пр.4:23) – предупреждава ни древния мъдрец.
Нека отворим една скоба и отбележим, че между различните народи има различия по отношение възприемането на света и Бога. Прави са тези изследователи, които твърдят, че евреите са предимно народ на „чуването“, а гърците – на „виждането“. Ако за евреина важало „Слушай, Израилю“, за елинския свят виждането било водещо. Към момента на Христовото въплъщение виждаме оформен гръцкия модел за красота и хармония, и древните иконописци използват именно гръцките техники, като ги въцърковяват. Свикнали сме с акцента, че Бог е подготвял идването на Месия като е работил с избрания народ – Израил. Но останалият свят също не е бил забравен. Гръцката философия повдигнала въпроса за безсмъртието на душата. Платон прозрял, че човек е немощен и трябва да получи помощ от небето. Но философията достигнала своя предел, без да даде разрешение на човешките проблеми. Нека не забравяме, че влъхвите, поклонили се на Христовото Рождество не бяха юдеи, а езически философи и учени.
И така, ние прогласяваме Евангелието. Не само с думи, а и с багри, с благоухание, със свещенодействие, с жестове, със символи! Преди да се чете Евангелието, се извършва Малкият вход, на който свещносецът носи свещ, символизираща идващата евангелска светлина. След него върви свещенослужителят, който носи Св. Евангелие пред лицето си. Така той символизира, че сега ще се сее не човешко слово, а Божие слово. Винаги, когато излизам със Св. Евангелие на Малкия вход, в мене звучат думите от днешната притча: „Сеячът излезе да сее семето си.“ Днес Иисус сее семето на словото чрез своите служители. Затова на Малкия Вход хората вместо лицето на проповедника, хората в храма виждат Евангелието. Ето как визуалното възприятие носи послание, ако внимаваме в него.
Сеячът сее семето си както чрез думи, така и чрез картини. Влизайки в Божия храм, в нашите сърца вече започва да се сее. Сеячът – Господ Иисус го прави без думи, чрез иконите по стените, като прогласява не изборно, а на всички, влизащи в храма. Словото бива поднесено не на ушите, а на очите, но неговият краен пункт е един и същ – сърцето на човека. И тук е в пълна сила това, което казахме за видовете почва. Ако ти не разбираш езика на иконата, то ти си като човек, който чува словото, но не го разбира и идва дявола, та го отнема от сърцето му. Затова е от такова важно значение да познаваме езика на иконата, така както познаваме езика на притчите, пророчествата и въобще всички библейските жанрове. Ако пък очите ти са бомбардирани с нечисти образи от екрана, то техните тръни ще задушат семето на Божието слово, което се сее чрез светите образи.
Леонид Успенски много хубаво казва, че „иконата е образ на човека, в който реално пребивава и страстта, и всичко освещаващата благодат на Светия Дух. Затова плътта се изобразява съществено по-различно от обикновената тленна човешка плът. Преобразеният по благодат образ на светията, запечатан в иконата, е подобие Божие, образ на богооткровение, скрито откровение и познание.“ Затова образите от православната икона са есхатологични, а не само исторични, както е на Запад. Западната икона само изобразява, и то според фантазията на художника. Затова тя всъщност е само една религиозна картина. Там Иисус, Дева Мария и светците са изобразени със закръглени тела и зачервени лица.  Земно, твърде земно! Когато е прекъснат живият опит на Небето, всичко остава земно. Затова и в католическите храмове преобладават скулптурите. Със своята триизмерност, те са съвсем в нашата човешка греховна реалност.
         Дълбоката разлика между религиозната картина и иконата е в това, че докато първата е плод на човешко въображение, втората е плод на молитвата и постижение на Духа. Като такава, самата икона ни зове към молитва, към общение с изобразения на нея, а не само към естетическа наслада.
         С тази цел светите личности се изобразяват винаги в анфас и с нимб, докато несветите – в профил. Анфасът предполага общение, защото общуваме лице в лице. Очите се рисуват малко по-големи. Те са огледало на душата, според думите на Иисус. Телата са издължени, защото в земното странстване са били омаломощени с пост и молитви. Тази издълженост създава вярното усещане за едно посредничество, едно духовно протягане между небето и земята. Светците се изобразяват обожени, т.е. запазващи основните отличителни черти на външността си, но и променени, пълни със светлина и благодат. Ако се рисуват сцени от тяхното мъченичество, тогава обезателно се показват следи от техните страдания върху телата им.
Бялото има специален смисъл в християнството. В първите векове новопокръстеният обличал бели дрехи като знак на раждането си за един нов живот.   Дрехите на Господ Иисус Христос в иконата на Възкресение са бели. Дрехите на Лазар в иконата, разказваща за неговото възкресение от Иисус Христос също са бели. Бялото се използва в иконите и в смисъла на св. пр. Исаия: “Да бъдат греховете ви и като багрено - като сняг ще избеля; да бъдат червени и като пурпур, - като вълна ще избеля"...
Синьото, цветът на небето, в иконата символизира тихото смирение. Сините нюанси са често използвани за мантията на Христос Пантократор, за дрехите на Света Богородица и на светите апостоли.
Символ на любовта, саможертвата и състрадателността, червеното заема основно място в християнството. Червена е мантията на Христос, дрехите на мъчениците, мантията на архангел Михаил и на серафимите. Едновременно с това червеното може да означава егоизъм, омраза, сатанинска гордост или адски огън.
    На иконите на Божията майка и Младенеца връхната дреха на Спасителя винаги е синя, а долната червена, у Света Богородица – обратно. Защо това е така? Христос е божествен; Той е Бог, Който прие плът и стана Човек. Оттук и Неговата долна дреха – това е царска багреница, символизираща божествената Му природа, връхната синя одежда обозначава плътта. Това показва, че Божеството се вместило в човечеството. При Божията Майка последователността е обратна. Доколкото тя принадлежи към човешкия род, нейното облекло е в син цвят. Тя се съединила с Божеството чрез износването на Христа в своята утроба, а също и в смисъл, че тя била напълно обожена посредством възприемането на Неговите енергии, – ето защо нейната връхна дреха (мафорий) е в червен цвят, подобно на царска багреница. Върху мафория винаги има три звезди, които символизират нейното вечно девство преди, по време на и след Рождество Христово.
Зеленото, символ на духовното възстановяване, често е цветът на пророците, свети евангелист Йоан, на вестителите на Светата Троица.
За християните жълтото или златното символизират вечния живот и вярата, но преди всичко те символизират Христос – Слънцето, "Светлината на света", както казва евангелист Йоан. Златото не е цвят, който можем да срещнем в природата. По този начин позлатеният фон на иконата създава пространство, където телата не трябва вече да се съобразяват с елементите на пейзажа или архитектурата. Така те се освобождават от земното, стават одухотворени. Ето как златистият цвят насочва към вечното.
Библията вижда в черния цвят нощта, предхождаща творческия акт. Черният цвят в монашески и свещенически дрехи символизира отказването от човешката пустиня, условие за съзерцаване на Божествената светлина. Но тъй като животът угасва без светлина, на иконите на Страшния съд осъдените са изобразени в черно. Дяволите на свой ред също са изписани в черно.  
         Византийската иконопис използва т.н. обратна перспектива. Точката, в която се събират всички линии се намира не зад плоскостта на изображението, а пред него. По този начин светците или сцените от Св. Писание, изобразени на иконата, се разполагат в условното пространство между зрителя и плоскостта на иконата, т.е. зрителят сякаш става участник в това събитие. 
      В истинската православна иконопис никоя сцена или никое събитие не се изобразяват затворени в оградени пространство или под покрив, дори когато те са се извършили в помещение. Напротив, те се изобразяват като извършващи се под открито небе, пред всички, за да се подчертае с това, че евангелските истини са ни вече открити. Затова например, ние изписваме Благовещението (събитие, което се извършило на закрито) като че се е случило извън дома. Това се отнася и за всички останали сюжети, действието на които се разгръща в помещения.  

Братя и сестри,
Днешният свят е уморен от думи. Чрез светите образи  той може да получи последен шанс за възстановяване на изгубеното общение с Бога. Един писател казва, че докато в миналото отците са се борили за иконите, то днес иконите се борят за нас. Стига да са наистина икони, които ни приканват към общение, а не религиозни картини, които носят само естетическа наслада! За съжаление, на иконата отдавна не се гледа като на богословие в цветове и никой не подозира, че тя може да учи толкова, колкото и словото. Днес споделих с вас някои по „технически“ детайли, защото трябва да отхвърлим фалшивата религиозна картина и да се върнем към автентичната иконопис, която е свидетел за Истината.
Иконата е въплътена молитва. Тя се създава в молитва и за молитва.
Целта на истинската иконопис е същата, както на истинското „здраво“ слово - да ни отведе зад пределите на анатомичните представи и триизмерния свят на заобикалящата ни действителност – в царството на нематериалното и вечното, в царството на Духа. 
Нека въцърковим очите си – телесните и духовните – и да гледаме с внимание образите на невидимата реалност. Така наблюдавайки с телесните очи образа, духовните ни очи ще съзерцават първообраза и ще му се покланяме „с Дух и истина“. Точно за това пеем веднага след Св. Причастие: „Видяхме истинската светлина, приехме небесния Дух, намерихме истинската вяра. Покланяме се на неразделната Троица, защото Тя ни е спасила.“  Амин!

свещеник Красимир Кръстев
храм „Света Троица“ – Плевен
14.10.2018 г.




неделя, 16 септември 2018 г.

СТРАДАНИЕТО – БОГ ЗНАЕ ЗАЩО!



(НЕДЕЛЯ СЛЕД ВЪЗДВИЖЕНИЕ НА СВЕТИЯ КРЪСТ ГОСПОДЕН)


  Днешният евангелски текст (Мк.8:34-9:1) говори за нашия собствен кръст. Винаги, когато споменем думата кръст, пред нас изникват плеяда въпроси, свързани със страданието. Те са се появили още след онова греховно посягане към забранения плод в Едемската градина и до ден днешен вълнуват човешките умове. Най-известният страдалец в човешката история – Йов, възкликва: „Роден от жена, човек е краткодневен и преситен с тъги: като цвете изниква и улита; като сянка бяга и се не спира.“ (Йов14:1-2) Неговите обвинители твърдят същото: „човек се ражда, за да страда, както искрите - за да летят нагоре. (Йов14:1-2)  Страданието е общата участ на всички човеци, но изглежда това е единствената точка на съгласие, както в историята за Йов, така и сред тълкувателите на въпроса за човешкото страдание.   
       Наскоро прочетох една съвременна история на страдание, написана в почти телеграфен стил. Една жена изгубила детето си. На гроба, върху кръста, изтерзаната от мъка жена написала само една дума: „ЗАЩО“. Но случила се нова трагедия. След няколко години, починало още едно от децата на тази жена. На новия гроб, върху кръста, жената отново написала нещо. Но този път надписът бил друг: „БОГ ЗНАЕ ЗАЩО“. 
       Към много размисъл ни навежда тази история, въпреки, че е по библейски пестелива на подробности. Преди всичко, да уточним, че още светите отци са аргументирали обстойно тезата, че Бог не е виновник за злото, нито Го желае. Първопричина за злото е човешкият грях, а въпросът, който вълнува (и причинява такава душевна мъка) по-скоро е: Защо Бог допуска страданието точно на Неговите чада? Защото наличието на кръст и християнско погребение говорят за това, че опечалената жена не е била невярваща. Преогорченото и сърце не намира друг начин освен за комуникация с Бога, освен лепенето на бележки на гробищния кръст. Вероятно тя е била една морална, както казват „умерено религиозна“ жена, която е била убедена, че Бог възнаграждава тези, които пазят заповедите Му и наказва негодниците. Но тогава дошло страданието. Децата на негодниците се радвали на живота, а нейното дете лежало в гроба. И въпроси, безброй въпроси, които нямат лесен отговор... 
       И аз днес нито мога, нито имам за цел да отговоря. По-скоро ще опитам да дам някои посоки за размисъл, имайки за основа мисълта на преподобни Макарий Оптински. Той казва: „Божият промисъл е непостижим за нас - защо допуска да си болен, това, разбира се, е или за наказание, или за изпитание, а може би, и за предпазване от някакви грехопадения и удържане в границите на смирението.“
           1. Наказание. 
        Когато болестта или страданието е резултат от лична вина, сякаш нещата изглеждат логични. В Библията има много примери за това. Двамата разбойници на кръста са доказателство, както за това докъде води греха, така и за това, че наказанието може да бъде прието или като израз на Божията любов, която наказва тези, които обича (както подходи благоразумния разбойник), или да затвърди цялата поредица от бунтовни избори, които грешникът е правил през живота си (както стори богохулстващия разбойник).
         Протойерей Игор Гагарин разказва: Преди няколко години причастих един мъж, умиращ от цироза на черния дроб. Той още нямаше петдесет, преди болестта много пиеше. В такива случаи причината за болестта е очевидна. И той призна, че сам е виновен, сам е довел себе си до смъртоносна болест, покая се, причасти се и скоро след това мирно отиде при Господа. А ако не беше имал цироза, може би щеше да преживее още няколко години, но да продължи да пие и да завърши живота си някъде на улицата, без покаяние. Безусловно, той сам се беше докарал до тази болест, но тя стана благо за него.
       При всички случаи болестта, страданието е повод за осмисляне на собствения живот, анализ, търсене на грешки и, най-важното, за покаяние. За това прекрасно говори св. ап. Яков: „Смятайте го за голяма радост, братя мои, кога паднете в разни изкушения, като знаете, че изпитанието на вашата вяра произвежда търпение; търпението пък нека бъде съвършено нещо, за да бъдете съвършени и цялостни, без никакъв недостатък“ (Иак. 1:2-4). 
           За вярващия в Бога болестта от проклятие се превръща в благословение. Затова старецът Ефрем Филотейски казва: Болестите и скърбите са най-важните лекарства, дарувани ни от Божия промисъл, чрез които Бог се старае да ни приближи до Себе Си и да преумножи нашата добродетел." 
         Да твърдим обаче, че всяка болест е изпратена на човека за негови конкретни грехове, е невярно и елементарно. Как тогава да се обяснят болестите на преподобните Амвросий Оптински, Серафим Саровски, и на много други светии?
        Ако всички праведници бяха здрави и силни, а грешниците – болни и хилави, то всеки човек със здрав разум, без много да мисли, би се присъединил към вярващите. А в живота, както знаем, много често далеч не е така.
           2. Изпитание. 
         Няма християнин, чиято вяра да не бъде подложена на проверка. Житията на мъчениците свидетелстват за радостта, с която те са посрещали мъченията. „Затова радвайте се, макар сега и да поскърбите малко (ако е потребно) в различни изкушения, та изпитаната ваша вяра да излезе по-драгоценна от нетрайното, макар и чрез огън изпитвано злато, за похвала и чест и слава, кога се яви Иисус Христос (1Петр.1:6-7). 
Причината за скръбта при изпитанията обикновено не е личен грях. Това не значи, че има безгрешни. За Йов самият Бог свидетелства на сатана: Обърна ли внимание върху Моя раб Иова? Защото няма на земята такъв като него: човек непорочен, справедлив, богобоязлив и отбягващ злото. (Йов1:8).
Йов беше праведен, но праведността му трябваше да бъде изпитана, и то в горнилото на най-тежки изпитания. Какъв беше крайният резултат, след като всички обвинения към Йов се оказаха безпочвени. Много повече материални благословения, и най-вече духовни. Нека чуем самият Йов: „Отговори Иов на Господа и рече: зная, че Ти всичко можеш, и че намерението Ти не може да бъде спряно. Кой е този, който помрачава Провидението, без да разбира нещо? Тъй, аз говорих онова, що не разбирах, за чудни мен дела, които не знаех. Послушай ме, виках аз, и ще говоря, и каквото Те питам, обясни ми. Слушал бях за Тебе със слуха на ухото; сега пък очите ми Те виждат; затова аз се отричам и разкайвам в прах и пепел. (Йов42:1-6).
         „Слушал бях за Тебе, а сега очите ми Те виждат“ – какво богопознание донесе страданието! Четем книга след книга за Бога, трупаме знания, но всичко е книжно и мъртво, знание без познание. Едва страданието, в което оставаш гол пред Бога, ти носи нещо – опитно богопознание. Едва когато губиш всичко, печелиш всичко, защото намираш Бога.
Да се върнем на тази съвременна наследница на Йов, чиято скръб заби върху гробищния кръст въпроса „ЗАЩО“. Готови сме сякаш да оприличим тази жена на Йововата съпруга, която в огорчението си каза: „Похули Бога и умри“. Но ето, човек е динамично същество. Каква промяна в нея! Няколко години след загубата, когато умира второто и дете, отговорът и е съвсем различен: „БОГ ЗНАЕ ЗАЩО“.  Това вече наподобява отговора на библейския праведник: „Нима доброто ще приемаме от Бога, а злото да не понасяме?“ (Йов2:10)  Какво е изживяла в душата си тази жена ние не знаем. Блъскали са се вселени, летяли са искри. Накрая всичко е утихнало до толкова, че вторият кръст получава такъв велик отговор: „БОГ ЗНАЕ ЗАЩО“.  Ние не знаем. Животът и смъртта са в Неговата власт. В тези трагични думи усещаме дълбоко смирение пред Божия промисъл, усещаме, че тази душа е приела горчивата съставка на живота като част от чашата, която трябва да изпием. И както отровата, приемана в малки дози, изгражда имунитет, така и тук усещаме една нова духовна сила, сила, която липсва у живеещите „сладък“ живот. Също като при Йов, срещата с Бога в горнилото на страданието носи както богопознание, така и себепознание. Въпреки, че формално беше невинен, Йов най-после осъзна, че дълбоко в душата си е болен грешник. Затова спря да настоява на своята праведност. Пред светия Бог може да застанем само в покаяние: „аз се отричам (от моята праведност),  и разкайвам в прах и пепел."
       За ония, които въпреки всичко се измъчват от смущението, че невинно страдат, великият Оптински праведник, преподобни Амвросий дава чудно наставление. Тълкувайки думите на Спасителя: Ако някой ти удари плесница по дясната страна, обърни му и другата." (Мат. 5:39), той разсъждава: Обикновено човек удря с дясната ръка, тъй че плесницата пада на лявата страна на ударения. А Христос казва: Ако някой ти удари плесница по дясната страна... Могъл ли е Той, Всезнаещият, да не съобрази тия характерни подробности? Разбира се, не! И ако Той все пак е казал: Ако някой ти удари плесница по дясната страна, значи: ако някой те наскърбява тогава, когато ти си прав, невинен, обърни му и другата, т.е. обърни лявата си страна - спомни си за своите неправди и грехове - и ще стихне възмущението ти, че несправедливо страдаш.
         3. Предпазване от грехопадения и удържане в границите на смирението.
       Най-известният случай на такова допускане от Бога на болест, с цел удържане в границите на смирението, е прословутият „трън в плътта“ на св. ап. Павел. Вероятно става въпрос за очно заболяване, което е толкова неприятно за един човек на словото! Но апостолът трябвало да бъде повече човек на Бога, отколкото на книгите. И св. ап. Павел приел болестта си с благодарност като кръст, който да го предпазва от най-опасната духовна болест – гордостта. Не, че бил болен от нея, но бил предразположен.

Братя и сестри,
         Когато погледнем към собствения си кръст, нека не бързаме да роптаем гневно „ЗАЩО“, а да прочетем добре какво вече е написано на табелата – грешник, справедливо осъден.
         Нека погледнем и Христовият кръст. Там пише друго: „Този е юдейският Цар.“ А ние знаем по-добре от Пилат, че Иисус е и Царят на вселената, пред когото се покланят хиляди по хиляди ангели, архангели и небесни чинове. Но къде е тогава Неговата корона, къде са дворците и свитата Му? Вместо това Той избра кръста! Спасителят се оприличи във всичко на нас и заради нас стана „човек на скърби и навикнал на печал“ (Ис.53:3)  
           Бог дойде в този свят, не за да го избави от страданията. Чрез Своя Кръст Той избавя света от първопричината на страданията – от властта на греха над човека, от властта на смъртта над човешкия род.  
          Можем да сравним кръста с хирургически скалпел. Хирургът не желае да причинява болка на пациента, но за да му върне здравето, това е наложително. Кръстът също е операция, но на душата. На болната душа! Бог съвсем не се удоволства да гледа човешкото страдание, но то е наложително.
        Днешният евангелски текст поставя като спасителен път следването на Христа. А пътят на Христос е кръстен! Нашето кръстоносене не е самоцел, нито Божия прищявка. Единението ни с Христа изисква да присъединим своя кръст към Неговия. Божият замисъл за нас може много да се отличава от собствения ни замисъл за себе си, от нашите житейски планове. Ако човек се покори на Божия замисъл и тръгне по пътя, който Господ е приготвил за него, той ще понесе своя кръст. Ще го носи с търпение, мълвейки като многострадалния Йов: Господ даде Господ отне, да бъде благословено името Господне.“ И в това страдание ще намери както Бога, така и себе си. И тогава дори няма да е нужно да определя защо точно са го връхлетели тези страдания. Впрочем, старогръцката дума за изкушение и изпитание е една. Тълкувателите са тези, които отнасят изкушенията към неправедните, а изпитанията – към праведните. Животът не търпи подобна схоластика. Какво значение има защо идва страданието? Дали като наказание, или за изпитание, дали за предпазване от някакви грехопадения, дали за удържане в смирение или нещо друго? Няма значение, защото „БОГ ЗНАЕ ЗАЩО“! А за мен, човека, единственото важно е да бъда винаги – в радости и скърби, със своя Създател!
          Освен тези „външни“ страдания, по думите на св. Теофан Затворник, има и „вътрешен“ кръст. Това е борбата със страстите, която християнинът трябва да води чрез средствата на аскезата. Преподобният Партений Киевски, усърден аскет и молитвеник, бил смутен поради това, че в неговия живот нямало страдания. И веднъж дори попитал митрополит Филарет (Дроздов) дали ще се спаси. Нали никой не го преследва, не го гони, даже напротив, всички го обичат! Светителят отговорил: какви скърби и гонения още са ти необходими, след като самият ти толкова гониш и отесняваш себе си?
          Ето, братя и сестри, добър пример за следване! 
          Ето как можем да станем хирурзи на себе си и с малки ежедневни операции да избегнем болезнените Лекарски намеси.  Да, ако ние сами стриктно спазваме пости, молитви, бдения и утесняваме плътта си, това ще се зачете за наш кръст. Не ще имаме нужда от друг.
       Ако сами осъдим греха в себе си тук, в този живот, не ще има нужда от Божия съд. Или по-точно казано: Ще се явим на него оправдани. За такъв човек апостолът казва „на съд не дохожда, а преминал от смърт в живот“. Амин!

свещеник Красимир Кръстев
храм „Света Троица“ – Плевен
16.09.2018 г.


четвъртък, 23 август 2018 г.

СКОК КЪМ НЕБЕТО

(НЕДЕЛЯ ДВАНАДЕСЕТА СЛЕД ПЕТДЕСЕТНИЦА)


    Днешният евангелски текст (Мат.19:6-26) поставя на нашето внимание срещата на един богат човек с Господа. Историята, поне в началото, изглежда  стандартна. Един материално задоволен човек търси нещо повече от материалното и получава отговор да пази Божиите заповеди. Всичко сякаш е ясно, но само на пръв поглед, докато не започнем да задаваме въпроси, което е характерно за нас, хората. В известен смисъл, Бог затова и дойде, за да събуди нашата питаща човешка същност, както казва и проф. Асен Златаров: "Човекът е същество, което поставя въпроси пред тайните на всемира". И ние днес ще задаваме.
Първи въпрос: Ако човек се спасява с пазене на заповедите, защо беше необходима Христовата жертва? Имаме Мойсеевия закон, необходими са просто малко повече усилия при неговото пазене. Проповедта на нашия Спасител, многократно повтаряна и от Неговите апостоли, не насочва към закона. Тя е ясна: „Покайте се, вярвайте и ще влезете в Царството Божие“. Сега обаче неочаквано Иисус не говори за покаяние и вяра, а изисква пазене на заповедите!
Когато възникнат въпроси по отношение тълкуването на евангелията, най-естествено е да се обърнем към техните авторитетни тълкуватели – апостолите и светите отци, като не напускаме историко-културният контекст на тяхното написване. Контекстът на днешния евангелски текст не е свързан със западните спорове за оправдание  чрез "вяра плюс дела по закона" или "вяра плюс добри дела".  Въпросът в днешното слово е за целта на закона.
В Римл.3:20 св. ап. Павел прави извода: защото чрез делата на закона няма да се оправдае пред Него нито една плът; понеже чрез закона се познава грехът.“ Това не се отнася само към обрязването, съботата и другите ритуали, защото по-нататък апостолът дава пример с десетата заповед: „Какво, прочее, ще кажем? Нима законът е грях? Съвсем не. Ала аз узнах греха не инак, освен чрез закона, защото и похотта не бих познал, ако законът не казваше: "не похотствувай". (Римл.7:7)
Може да сравним Мойсеевия закон с термометър. Той показва, че човек е болен, но не може да го лекува. Термометърът на закона ни насочва към Лекаря, който е Христос.
И пак въпрос: Трябва ли християните да изпълняват закона в неговите десет заповеди (обредния е отхвърлен на апостолския събор), или ролята му е само на „термометър“?
Проблемът не е в закона. Св. ап. Павел утвърждава, че „законът е свет, и заповедта - света, справедлива и добра.“ (Римл.7:12) Законът беше даден, за да се изпълнява и „не слушателите на закона са праведни пред Бога, а изпълнителите на закона ще бъдат оправдани.“ (Римл.2:13),  Но летвата, която поставяше закона беше толкова висока, че никой човек не можеше със свои сили да я прескочи. Нека кажем така: летвата на закона е поставена за овчарски скок (около 6 м.), обаче на състезателите не е даден прът за скачане. Можеш да скочиш 6 метра, само ако имаш прът. Именно той ти помага срещу „гравитацията“ на плътта. Този прът е символ на Божията благодат, която идва след Христовата жертва и Петдесетница.
И така, старозаветният човек бил в трудна ситуация. Добросъвестните хора тълкували разширително закона, като винаги разширявали в посока нагоре към небето, или (ако щете) навътре към сърцето.  Тогава законът се издигал високо, където му е мястото. Всички праведници постъпвали така. Те окайвали своята немощ и копнеели за Месия – Господ, Който ще излее Божията сила над народа Си и ще ги направи съвършени законоизпълнители. Но имало доста хора, които правили обратното – тълкували закона стеснително, и то снижавайки го в посока към буквата. Макар и да сътворили стотици казуси, тълкуванията на книжниците и фарисеите всъщност снижавали неговите изисквания и ги свеждали само до буквалното изпълнение. Скритата им цел била да свалят летвата ниско и да може без Божията помощ да покриват изискванията, т.е. да участват в състезание на обикновен висок скок (където летвата е много по-ниско). Те не искали да зависят от благодатта, която сравнихме с пръта при овчарския скок. Трагичният резултат бил себеправедност и неосъзнаване дълбоката поквара на човешкото сърце. Така вместо смирение, в сърцата им се загнездвала гордост от това, че изпълняват тези занижени изисквания.  
Когато Христос започна своята проповед, Той се зае точно с това – да изобличи фалшивите човешки предания и да върне правилното тълкуване – разширителното, което насочва закона към човешките помисли, към сърцето. „Слушали сте, че бе казано на древните: "не прелюбодействувай". Аз пък ви казвам, че всеки, който поглежда на жена с пожелание, вече е прелюбодействувал с нея в сърцето си.“  (Мат.5:27-28).  Колко различен  е този подход от фарисейският. Само напомням за прелюбодейката, хваната от тях и доведена при Христа, за да бъде убита с камъни. Както са забелязали тълкувателите, мъжът прелюбодеец отсъства в евангелския разказ. Той е изчезнал през някоя от „вратичките“ на закона, отворени от фарисейските предания.
 И така, пред нашия Господ се явява един богат човек, напълно уверен, че е изпълнил всички заповеди на закона. Това е човек, който не съзнава дълбочината на своята греховност и висотата на Божия закон. Той не търси помощ от Месия, а красиви думи от мъдър Учител. Затова и нарича Иисуса „Учителю благи“. Само Бог е благ, отвръща му Иисус, в такъв случай за тебе аз Бог ли съм или човешки учител? Ако съм само второто, то не ме наричай „благ“, но ако разпознаваш благостта ми, признай ме за Господ, Месията Израилев. Тъй като младежът замълчава, Иисус го насочва към заповедите. Целта Му е да покаже на този богат мъж, че се нуждае от Господ, а не от мъдър Учител. Нуждае се не от красиви думи, а от сила, за да бъде истински законоизпълнител, за да спре да мами себе си. И в наши дни се намират хора, които разсъждават така – „не съм убил, не съм откраднал, не съм изневерил.“ Те не са готови да чуят евангелието, защото не усещат нуждата си от него. Има една чудесна мисъл: „Съвестта е най-великия предговор на Библията“. Ниската морална летва приспива съвестта, но не носи дълбок мир, както при разглеждания богат момък. Такива себеправедни хора не съзнават, че са поразани от общата болест - покварата на греха. 
Затова нека се поучим от Самия Христос – при среща с такива хора първо да обърнем внимание на висотата на Божиите заповеди. Преди да представим евангелието, да покажем колко нашироко и дълбоко в сърцата ни се простират изискванията на Божия закон. Нашият Господ направи това, като предяви изискване към богаташа: „…ако искаш да бъдеш съвършен, иди, продай имота си, и раздай на сиромаси; и ще имаш съкровище на небето; па дойди и върви след Мене.“
Това е истинската висота, за които ти трябва много благодат. Това са 6 метра на овчарски скок, недостижими без прът.
Богатият младеж беше морален човек. И беше много горд с това. Но беше ли възлюбил съвършено ближния си? Можеш ли да тънеш в богатство и да твърдиш, че обичаш ближния си? Да обикнеш съвършено ближния си, означава да раздадеш богатството си. Но можеш ли да го сториш, да се откажеш от удобствата и да заживееш като скитник?
Ако не можеш, смири се и проси Божията благодат!
Трябва да подчертаем и друго. Богатството не е грях само по себе си. Не от всички богати хора Христос иска да раздадат напълно богатството си, но от всички желае да не се привързват към материалните блага. За да обикнеш ближния си, трябва сърцето ти да е отвързано от богатството и от всичко в този свят. Трябва сърцето ти да е привързано към Бога! Това казва и първата Божия заповед, най-важната: Да нямаш други богове, освен Мене! Ако си привързан към златото, твой бог е златния телец, ако си привързан към храната, твой бог е коремът и т.н..
Ето, че богатият младеж бе изобличен за своето идолопоклонство. Вероятно той беше очистил дома си от всякакви статуи и изображения на езически богове, но в сърцето му царуваше златния телец. Затова не бе готов да последва Иисуса.  
Днешното евангелско четиво завършва с песимизма на апостолите, че такова съвършено изпълнение на закона е невъзможно и никой няма да се спаси. Иисус заявява, че невъзможното за човека, т.е. с човешки сили, е възможно за Бога, т.е. с Божията благодат. Но разговорът не свършва дотук, докъдето е днешното евангелско четиво. И аз сега ще дочета текста, който доизяснява загадъчните думи на Христа. „Тогава Петър отговори и Му рече: ето, ние оставихме всичко и Те последвахме; какво, прочее, ще стане с нас? А Иисус им рече: истина ви казвам, че вие, които Ме последвахте, при пакибитието, кога Син Човеческий седне на престола на славата Си, ще седнете и вие на дванайсет престола, като съдите дванайсетте Израилеви колена; и всеки, който остави къща, или братя, или сестри, или баща, или майка, или жена, или деца, или нивя, заради Моето име, ще получи стократно и ще наследи живот вечен. А мнозина първи ще бъдат последни, и последни - първи.“ (Мат.19:27-30) Апостолите разбираха колко невъзможно е със свои сили да изпълнят съвършено закона. Затова  оставиха всичко земно и се прилепиха към Христа. Ето как последните, които осъзнаваха греховната си немощ станаха първи, а хората като богатия младеж, които се смятаха за законоизпълнители – станаха последни. Ако и ние последваме апостолския пример, и ние ще получим изобилно благодат и чрез нея ще станем изпълнители на закона.  Като скачачи на висок скок, с пръта на Божията благодат ще покрием Божиите стандарти, зададени още в Едемската градина. Да, ние християните, не сме вече под закон, а под благодат. Но не защото закона е грешен, а защото съчетали се с Христа, ние получаваме толкова изобилна благодат, че високият Божии закон вече става изпълним за нас и така отпада като някакво предизвикателство. Ние не принадлежим на Мойсей, а на Христос.
.
Братя и сестри,
Днес, надявам се, разбрахме, защо нашият Господ Иисус не заговори със себеправедния богат младеж директно за покаяние и вяра. Това стана индиректно. В неговия случай, Самият Лекар използва закона като термометър, за да покаже на една болна душа, че здравето и е само привидно. И така да я насочи към Себе Си за изцеление. Нека следваме този пример.
Първата заповед гласи „Да нямаш други богове, освен Мене“. Иисус е истинския Бог, затова изисква да оставим всичко останало, т.е. да отвържем сърцата си от всичко земно и да Го следваме. Само така ще получим благодатта, силата да изпълняваме съвършено Божиите заповеди. Може да сме богати материално като евангелския младеж или пък да не сме, но и в двата случая да имаме фалшивото самочувствие, че сме добри духовни хора, които покриват всички нравствени стандарти. И когато питаме за спасението може би очакваме похвала, но ето, Господ ни изненадва: "Има нещо, което не ти достига. За да бъдеш съвършен, отвържи сърцето си от всеки скрит идол и Ме постави на първо място в живота си. Тогава ще излея благодатта Си и ще станеш като скачачите на овчарски скок, ще се протягаш все по-нагоре и по-нагоре, към небето."
Ден след ден, докато осъзнаем, че всъщност с това скачане към небето ние се разпъваме на кръст и като апостола изповядаме "съразпнах се с Христа"Амин!

свещеник Красимир Кръстев
храм „Света Троица“ – Плевен
19.08.2018 г.