ВРЕМЕ ДА ПЛАЧЕШ И ВРЕМЕ ДА СЕ СМЕЕШ

(ДЕСЕТА НЕДЕЛЯ СЛЕД НЕДЕЛЯ ПОДИР ВЪЗДВИЖЕНИЕ)

„Всичко си има време, време има за всяка работа под небето:….време да плачеш, и време да се смееш; време да тъгуваш, и време да играеш“  (Екл.3:1, 4)

    Тази неделя чрез разказа на св. евангелист Лука (Лк.13:10-17) ставаме свидетели на срещата между нашия Господ Иисус Христос и една душа, болезнено сгърчена в прегърбено тяло. Текстът изрично казва, че болестта на тази жена не беше с естествен произход, а нечист дяволски дух изкривяваше тялото и. 

    Този древен дух беше отпаднал от Бога, той мразеше Създателя, и искаше тези червеи-хората също да Го мразят. Мястото на червеите е в пръстта, а не да повдигат поглед нагоре. Но човекът, дори паднал, остава човек. Св. Василий Велики пише, че човек е твар, получила повеление да стане бог. И затова винаги поглежда нагоре, като Авраама брои небесните звезди, и сякаш търси едно друго отечество – небесното. Днешният евангелски текст е пестелив на подробности и ние трябва като детективи да се хванем за малкото следи, с които разполагаме. А това, което преди всичко прави впечатление, е прегърбеното тяло на жената. Затова ще поставим това тяло в съответния историко-културен контекст, за да получим повече информация за душевния свят на тази жена.

    Позата с приведена глава е особено характерна за хората, които са в молитва, и то покайна молитва. Но в цялата Библия срещаме и благоговейно вдигнати глави. Ето само два случая от настолната книга на молителите, Псалтира. Когато псалмопевецът прославя Бога, той издига очи нагоре: „Кога гледам Твоите небеса - дело на Твоите пръсти, месечината и звездите, които си поставил, казвам си: що е човек, та го помниш, и син човечески, та го спохождаш?“ (Пс.8:4-5), а също и когато изразява своята надежда: „Подигам очи към планините, отдето ще ми помощ дойде. Моята помощ е от Господа, Който сътвори небето и земята.“ (Пс.120:1)

    Прегърбената жена бе замръзнала в скръбна покайна поза цели 18 години! Без поглед нагоре значи без надежда, без радостна прослава на Бога – ето така се е чувствала тя до срещата със Спасителя! 

    Защо злият дух на немощ е получил достъп до тялото на тази жена? Не можем да кажем точно, но цялата Библия свидетелства, че основната причина за подобни страдания е допуснат тежък личен грях, още повече, че тя не се е родила в това състояние. Справедливо е да допуснем, че в своята младост е паднала в тежък грях. Фактът, че след 18 години я намираме в храма говори, че е принесла покаяние. Сами ние добре знаем, че след съзнателни грехове вината често остава да тежи върху гърба ни като тежък чувал, понякога и след Изповедта. Продължаваме да обвиняваме и бичуваме себе си още дълго. Отказваме да видим скъпоценната кръв, пролята за нас, а се фокусираме върху тежестта на греха. В основата на това вече не лежи скърбене по Бога, а фокусирано върху „аз-а“ разкаяние, което не носи мирните сълзи на покаянието. 

    И така,  болезнено фокусирана върху  своя грях, тази жена просто е пропуснала е срока, в който трябва да спре да плаче и да подигне поглед нагоре. Вината лежала върху гърба и, а тя не можела, по-скоро не искала да я остави. Тогава дошъл дявола и приковал гръбнака и надолу: Ето, гледай надолу завинаги и винаги помни, че си нищожество, червей. Осемнадесет години в това изпитание! Хроничният и недъг я правел нечиста и всички я избягвали.  Така я намираме, изолирана от хората, потънала в океан от вина. 

    Важни неща за скръбта и радостта има да ни каже мъдрецът – еклисиаст! Има време за скръб, има време и за радост. „Всичко си има време, време има за всяка работа…“ Новият превод на български православни богослови казва: „За всичко идва час,  време има за всяка работа…“, т.е. идеята на Еклисиаста е, че в човешкия живот има различни случаи и състояния, за всяко от тях има време, но има и срок. Колко красиво казва това псалмиста: „защото гневът Му е за миг, благоволението Му за цял живот: вечер настъпва плач, а сутрин - радост.“ (Пс.30:5) Има време, когато трябва да коленичим, да сведем глави и да се каем. Всеки ден, но не по цял ден! Но има и време, когато трябва да застанем прави и да прославим Бога. Нашият богослужебен ред забранява в дните на радост – неделя, светлата седмица и други – да се правят земни поклони. Акатистите пък четем прави. Изглежда благочестиво да си винаги прегърбен, но християнството не е религия на прегърбените. В Христа ние ставаме повече от победители! 

    В книга Неемия се описва едно всенародно покаяние, докато свещениците четат гласно Божия закон: „И четяха разборно от книгите, от закона Божий, и прибавяха тълкуване, и народът разбираше прочетеното. Тогава Неемия, който е и Тиршата, и книжник Ездра, свещеник, и левитите, които учеха народа, казаха на целия народ: тоя ден е свет пред Господа, вашия Бог; не тъжете и не плачете, - защото целият народ плачеше, слушайки думите на закона. И каза им: идете, яжте тлъсто и пийте сладко, и провождайте дялове на ония, които нямат приготвено, защото тоя ден е свет пред нашия Господ. Не тъжете, защото радостта пред Господа е подкрепа за вас. И левитите утешаваха целия народ, думайки: престанете, защото тоя ден е свет, не тъжете. И отиде целият народ да яде и да пие и да провожда дялове и да празнува с голямо веселие, защото разбраха думите, що им казаха.“ (Неем.8:7-12)

    Скръбта по Бога докара покаяние на Израил, но водачите Неемия и Ездра видяха, че сълзите на покаяние са добри, само когато умиват, а не когато удавят. А целия народ се давеше в скръб. Затова те казаха „Стига толкова!“. Да бъдеш унил по време на Господен празник е егоцентрично. Те бяха мъдри водачи, затова прецениха, че срокът за скърбене изтече, и народа трябваше да се весели. Защото радостта е крайната цел на Бога. Той ни е създал за вечна радост и блаженство, а не за скръб. Скърбим, за да стигнем до радостта. Разбира се, за земната радост, както и за скръбта, също има срок. И така ще се редуват, докато дойде Неговото Царство, в което не ще има вече скръб.

    Затова и св. ап. Павел настоява: „Радвайте се винаги в Господа, и пак ще кажа: радвайте се“. (Фп.4:4)

    Краят на всеки пост е празник, с подобаващата нему радост. Цяла седмица скърбим и постим, а в неделя трябва да се възрадваме с възкръсналия Господ! Затова в неделя не постим.

     Нека се върнем в онзи съботен ден в синагогата. Някъде в ъгъла прегърбената жена  гледа само надолу, в пръстта. Вижда само сторения от нея преди 18 години грях и вината, своята безспорна вина. 

    Но идва часът на срещата и с Човеколюбеца. Той я повиква при Него и така я вади от изолацията, въвежда я в общение с общността. Св. Николай Велимирович отбелязва: „Както пастирът, когато види своята овца, заплетена в тръните, полумъртва и безгласна, пръв идва при нея! Така и състрадателният Господ, Добрият Пастир, пръв се явил на тази Своя овца, завързана от Сатаната. Той пръв я повикал: жено! Не й казал: ти, саката! нито: уродлива! нито: сянка на живота! нито: грешнице!, а: жено! С тази дума Господ й връща изгубеното достойнство.“ 

Грехът и бе факт, влизането на сатаната в живота и също. Тя бе паднала ниско, но не бе червей, защото истински се бе покаяла. Как мразят демоните покаянието! То повдига грешника от пръстта, дава му дръзновение да гледа нагоре, към небето! Забележете, Иисус я нарече „Авраамова дъщеря", с това Той обяви, че нейното покаяние е прието на небето. Всъщност, то е било прието още при първата сърдечна изповед и принесена според закона жертва за греха, но, както казахме, жената е пропуснала срока да се подигне и продължи живота си като опростена. Осемнадесет години без да се отчайва и озлобява, тя не спря да идва в храма. Търпението и доказа нейната „Авраамова“ вяра!

    „Дъщеря Авраамова” – с това определение Иисус нарушава една традиция. Юдеите са били убедени, че жените не се спасяват сами, а само чрез мъжете. За разлика от тях, Христос вижда в жената пълноценен член на богоизбрания народ. За изцерението на  една болна душа Той разби още една традиция, която нямаше основание в Св. Писание. Така трябва да прави и всеки добър пастир – да руши традициите, които рушат живота на Божиите овци. Дадена му е власт, като самия Спасител, да развързва греховете, да изправя гърбиците.

    Изправи се, бъди свободна! Точно тази дума употребил Иисус – свободна. Защото „…ако Синът Ви освободи, ще бъдете наистина свободни.“ (Йн.8:36) Защото вината е най-голямото робство, но има прошка, има ново начало за тези, които търсят Христа. 

    „И сложи ръцете Си върху нея“. Иисус разби още една традиция – докосна жена, и то нечиста. И не само докосна. Все едно каза „нека твоят грях и немощ паднат върху Мен“. 

    И виждаме тази Авраамова дъщеря, затворник на вината, какво прави – „и тя веднага се изправи и славеше Бога.“ Дойде краят на моето робство. Някой взе товара от гърба ми и мога да се изправя. Мога да погледна към небето и да запея радостна песен.

    Стигнахме до една точка, в която е логично всички да се възрадват. Но в такъв момент винаги се наместват едни особени „герои“. Мрачни и навъсени, загрижени за празника, а не за човека, който трябва да празнува. Съботата, положението на жената, ритуалната нечистота и прочее въпроси (разбира се, модифицирани), все още вълнуват  някои хора. Древните фарисеи и законници днес имат свои последователи. Това са тези, които се фиксират върху външните неща. Виждат само татуираната кожа, но не и сълзата, която се стича по нея, сълза, потекла от допира на душата с Бога. Дразнят се от непокритите женски глави, от женския грим и панталони, от неправилно запалена или поставена свещ, и прочее все външни неща. Някога законниците злоупотребяваха със съботата, днес зачестяват злоупотребите със „старчески“ съвети, извадени от контекста и налагани на другите християни като хомот, като предписание за най-дребния детайл от християнския живот. Вярата на днешния законник е робска. Свободата го плаши, той търси регламентиране на всичко, до най-малка подробност. Както сполучливо казва архиеп. Йоан Шаховски: „Законническата съвест е спокойна, само ако изпълни „предписаното“. Християнската съвест е спокойна само при Божи отговор, дори на най-кратката молитва.“ Скована от страх, законническата вяра не може да израсне до синовна вяра. Така законникът сам остава пленник на външната религиозност, но и не пуска да израснат другите около него.

Братя и сестри,

    Бог срещна тази сгърбена жена в Своя храм. И днес храмът отново е мястото на среща с Бога, за радостни, и за скърбящи. Той е навсякъде, но ни чака там. 

    Добре е жена да покрива главата си при молитва, но много по-важно е в молитвата да разкрие сърцето си пред Бога. И веднага един въпрос: ще се зарадваме ли ние, ако примерно жена с непокрита глава, или с дънки, или татуировки, е докосната изцеряващо от Бога? Или ще гледаме външното?

    Както Спасителят постави ръка на прегърбената жена, така и днес Той поставя Себе Си между зъбите ни, като Храна за вечен живот. Защото иска всяка наша клетка да Го усвои. Защото Той е онзи плод от Дървото на Живота, от Който като ядем, няма да умрем, но ще живеем вечно. Той е нашето Лекарство. Затова нека не се колебаем. Да пристъпим със страх Божи, вяра и любов, чрез пост, покаяние и изповед. Няма други условия за Св. Причастие, останалото е от лукавия, който иска да останем все така приведени и прегърбени като онази Авраамова дъщеря! 

    Ако с години сме мъкнали чувала с вината на гърба си, то време е да го оставим веднъж завинаги при нозете на Христа. Как да го оставим? Като го изповядаме в тайнството на Изповедта. И след изповедта, нека не си го взимаме отново. Защото в това тайнство Бог ни развързва и изправя. Изповяданият грях не трябва да предизвиква повече болка и ужас. Така, както белегът от зараснала рана не боли, а само напомня, така и споменът за сторения грях трябва да извиква само сълзи на благодарност пред необятната Божия милост.

    Св. Серафим Соболев обичал да казва: „Нито една наша молитвена сълза не е напразна“. Всички наши отци са единодушни, че животът ни трябва да е изтъкан от покаяние. С тази проповед  ние не омаловажаваме покаянието, а показваме мястото му в християнския живот – на средство, а не на цел. Целта е обожението!

    Още по-малко пък трябва самоцелно да търсим радост в християнския живот, за което ни предупреждава св. Антоний Велики: „Истинската радост изхожда от Бога и се дарува само на този, който постоянно принуждава себе си в това да отхвърля волята си, и във всичко да изпълнява Божията воля.“ Тоест, за да е богоугодна, радостта ни трябва да е „в Господа“, а не в плътските неща. (Фил.3:1). 

    Православието не прегърбва каещите се, то ги изправя, за да гледат Небето! Имаме път да вървим. Зад гърба ни бързо отлитат миг след миг. Успехи и провали, те са зад нас, и имат стойност само като натрупана мъдрост. Нека ги забравим! От значение е днешният ден. Затова нека послушаме съвета св. ап. Павел: „Братя, аз не мисля за себе си, че съм постигнал това; но едно само правя: като забравям, що е зад мене, и като се силно стремя към това, що е пред мене, тичам към целта - към наградата на горното от Бога призвание в Христа Иисуса.“ (Фил.3:13-14)  Амин!

свещеник Красимир Кръстев

храм „Света Троица“ – Плевен

09.12.2018 г.