(НЕДЕЛЯ СИРОПУСТНА)
Светата Църква е постановила в началото на Великия пост да насочим вниманието си към прошката. Това е основният акцент, който Господ Иисус Христос постави на своите ученици, веднага след като им даде образец на молитва, известната на всички ни молитва „Отче наш“: „Защото, ако простите на човеците съгрешенията им, и вам ще прости Небесният ви Отец; ако ли не простите на човеците съгрешенията им, и вашият Отец няма да прости съгрешенията ви.“ (Мат.6:14)
Среден път няма – или прощаваме всичко на всички и влизаме в Божието царство или затваряме сърцето си и оставаме вън от него!
„Отче наш“ – това е най-радостното обръщение на света! Бог ни обича с безмерна любов и чрез великата саможертва на Своя Син е станал наш Баща. Но Той не е само „мой“ Отец, Той е „наш“ Отец, Баща на всички хора по цялата земя. На Неговото сърце са близки всички провинили се пред Него. Не само ние сме Му мили, но и онези са Му мили, които ние мразим заради съгрешенията им против нас. Нашето его е толкова голямо, че ние винаги си мислим, че Бог някак си има слабост точно към нас, дали заради нашата вяра или нещо друго, но ни е трудно да приемем, че Той обича еднакво всичките Си деца и еднакво Го боли за тях. Бог желае да събере всички хора в Своя дом – Църквата, около Своята трапеза – Светата Евхаристия.
Неслучайно Църквата поставя евхаристийното събрание в центъра на духовния живот. Това е най-добрият образ на единението на Бога с човека – трапезата на тайнственото общение в Тялото и Кръвта Христови, в което ние ставаме едно с Христа и едно с нашите ближни, които също се причастяват с Божествените Дарове. Христос в нас и ние в Христа, и всички на една трапеза!
Това обаче е само възможност, има сериозни пречки за единението ни, и сред най-големите са злобата и непростителността. Затова Господ призовава: „И тъй, ако принасяш дара си на жертвеника, и там си спомниш, че брат ти има нещо против тебе, остави дара си там пред жертвеника и иди първом се помири с брата си, и тогава дойди и принеси дара си.“ (Мат.5:23)
Ранните християни носели в църквата хляб и вино, които в светата литургия се претворявали в Тяло и Кръв Христови. Така чрез плода на своят труд те принасяли самите себе си и получавали в отплата истинския живот в претворените материални елементи. Но, ще рече някой, ние днес не носим в храма хляб, просфорите поръчваме от пекарната. Не това е същината на нашия принос, ние трябва да Му принесем сърце съкрушено и смирено. „Жертва Богу е дух съкрушен; сърце съкрушено и смирено Ти, Боже, не ще презреш.“ (Пс.50:19) Затова нека се съкрушим пред ближния си и да просим прошка. Да се помирим първо с него, за да се помирим и с Бога.
Светият Александрийски патриарх Йоан Милостиви справедливо наказал един провинил се клирик. Но последният, вместо да се поправя, започнал да се озлобява срещу патриарха. Наложило се да служат двамата съвместно светата литургия. Изправен пред Св. Престол, св. Йоан си спомнил Христовите думи „иди първом се помири с брата си, и тогава дойди и принеси дара си.“, отстъпил малко от Престола, паднал в нозете на подчинения му клирик и поискал прошка. Поразен от смирението на своя началник, клирикът сам паднал по очи пред него и разплакан, поискал прошка. Какъв чудесен пример за това, че любовта не е пасивна. Дори да сме прави, трябва да вземем инициативата и първи да търсим мира.
Чрез Причастието ние приемаме в себе си самият Бог, затова трябва да се очистим за Него. Трябва сами да осъдим греха в себе си, за да не бъдем осъдени от Бога. Великият пост е такова благодатно време да се вгледаме в себе си. Затова ние постоянно молим Бога за благодатта да прогледнем за собствените си недостатъци и грехове, като зовем с молитвата на св. Ефрем Сирин: “О, Господи Царю, дай ми да виждам моите прегрешения и да не осъждам брата си!” Действително, дълбоката причина за осъждането на околните е слепотата за собствената ни окаяна греховност. Защо ние осъждаме другите така лесно? Защо ни е толкова трудно да им простим?
Защото не виждаме, че сами сме много за осъждане!
Ако такова заслепение ни завари страшния Божий съд, има риск да чуем пророческите думи на псалмопевеца Асаф: „Бог застана в събранието на боговете; всред боговете произнесе съд … Аз рекох: вие сте богове, вие сте всички синове на Всевишния; но вие ще умрете като човеци, и ще паднете като всички князе.“ (Пс.81:1, 6-7)
Тези богове, за които се говори в псалома, са всички кръстени християни. В Светото Кръщение ние сме умити, върнати на поправителен изпит в Едем. Защото нашите прародители трябваше да се богоуподобят и станат богове по благодат, но те паднаха. А сега чрез Христос на нас е дадена възможност да седнем в събранието на боговете. Но това е само възможност! Трябва да издържим изпита, трябва да отхвърлим Каиновата злоба и да възлюбим ближния си както себе си.
Св. Григорий Нисийски се удивлява как Бог поставя грешният човек на толкова голяма висота, че го уподобява на Себе Си, като му дава право да прощава на ближните си. „Човекът – казва той – вършейки това, което е свойствено на Бога, изглежда сам става като че втори бог, защото прощаването на греховете е Божие свойство. Никой – казано е – не може да прощава грехове, освен един Бог. (Лк.5:2). И ето, сега човекът, грешен, лош, е призван сам да прощава грехове, т.е. да върши Божественото дело!
Парадоксална е Християнската вяра! Защото ето, грешникът, длъжен да бъде подражател на Бога, сега прощавайки на длъжниците си, получава дръзновение да моли Бога, самият Бог да му подражава в проявяването на любов и снизходителност.
„Господи – казва като че ли той – каквото направих аз, направи и Ти! Аз простих греховете, не дири от мене сметка и Ти! Аз уважих молбата на просителя, не отхвърляй и ти мене, просещия … Аз оказах милост на ближния си, подражавай и Ти, Господи, на човеколюбието на Твоя раб!“
Човек може да потръпне пред дълбокия Божий промисъл, четейки разясненията на св. Григорий Нисийски. Какви възвишени намерения има за нас Бог, а с какво нерадение ние се отнасяме към Него! Към каква висота сме призовани – да се очистим от всички грехове и се богоуподобим, като простим на нашите длъжници.
А вместо това ние предпочитаме да живеем в своята горда непримиримост, да се храним с отровата на враждата и безумната гордост. Нека се ужасим от тези смъртни грехове. Те ни пречат да се смирим и паднем в нозете на ближните си и потърсим прошка. Те свалиха от небето херувимът Денница, те застрашават и нас със същата участ: „но вие ще умрете като човеци, и ще паднете като всички князе.“
В Киево-Печерския манастир живял един йеромонах на име Тит. Искрена дружба го свързвала с дякона Евагрий. Но дяволът ги скарал, и то тъй, че те не искали нито да се видят, нито да се чуят. Братята напразно ги увещавали да се помирят. По Божий Промисъл презвитерът Тит се разболял зле до смърт. Тогава той започнал горко да плаче за своя грях и пратил да помолят дякона Евагрий да му прости. Дяконът не само не му простил, но с тежки думи го и проклел. Като видели, че Тит агонизира, братята насила докарали Евагрий, за да се помирят. С големи усилия болният се изправил, паднал в нозете на дякона и със сълзи го помолил: „Прости ми, отче!“ Но Евагрий ожесточен отвърнал от него лицето си и казал: „Не ща да се простя с него ни в тукашния, ни в бъдещия живот!“ Щом изрекъл тия думи, той се отскубнал от ръцете на братята и паднал. Братята поискала да го повдигнат, но го намерили мъртъв. А блаженият Тит веднага скочил прав.
Всички се ужасили от случилото се, а Тит им изповядал какво видял с духовните си очи: „Когато се гневях против брата си, видях как ангелите отстъпват от мене и плачат за гибелта на моята душа, а бесовете се радват на моя гняв. Затова започнах да ви моля да отидете при брата и да измолите неговата прошка. Когато вие го доведохте при мене и аз му се поклоних, то, след като той се отвърна от мене, аз видях един страшен ангел, който с копие удари непростилия, и тутакси той падна мъртъв. А на мене същият ангел подаде ръка и ме изправи, и ето ме здрав“.
Философът Жан-Пол Сартр е казал: „Ближният е моят ад“. А според учението на светите отци е обратното, или по-точно може да бъде обратното. Бог тъкмо затова допуска ближните ни да грешат против нас, за да ни даде възможност да им прощаваме и с това да се богоуподобяваме и спасяваме. И най-грешният човек може да заличи всичките си грехове, ако прости от сърце всичко на враговете си.
Братя и сестри, да прощаваш е божествено, а злопаметството и непростителността са път към ада. Затова нека да се събираме винаги в един дух на Светата Трапеза. И без да запазваме „едно наум“, но с детска искреност винаги да казваме: Простено – прости.
свещ. Красимир Кръстев
Църква "Света Троица" - Плевен
17.03.2024 г.
