В УЧИЛИЩЕТО НА ХРИСТОС

   Истинското християнство е духовно училище, следване на Христос. Като всяко учене, и то изисква план, методика и цел. Евангелските блаженства, Лествицата и други творби са своеобразни стъпала, учебни класове за целия живот на християнина. 

    Но въпреки, че има елементи на катехизаторство, които изискват кабинетно обучение, християнското ученичество сериозно се отличава от това, което наблюдаваме в светското училище. В него методът е основно литургичен, а целта е възпитанието на човека не само за този земен живот (в което светското училище почти капитулира), а много повече за вечността, т.е. богоуподобяване. И ако светското училище е само един сегмент от живота, то училището на Христос обема всички сфери на живота. Истинският християнин е ученик не само в храма и не само в неделя. За него няма ваканция, но пък и цялото следване на Христа е благо и леко (Мт.11:30).

    Евангелията ни разкриват Учителят, следван навсякъде от Своите ученици. "И отреди от тях дванайсет, за да бъдат с Него и да ги разпраща да проповядват, и да имат власт да церят болести и да изгонват бесове" (Мк.3:14-15). Учениците трябваше да видят как техният Учител се отнася към различни хора, към творението, как действа в различни житейски обстоятелства. Постепенно дойде и тяхното служение - да проповядват, и накрая - да изцеряват и изгонват бесове. Това са етапи от християнското ученичество - своеобразни степени, както в светското образование - начално, основно, средно и висше. Но основа на всичко е общението, връзката с живия Бог, изразени с това "да бъдат с Него"! Някои от учениците станаха апостоли, някои благовестители, други учители... Различни служения, но всички имаха за основа общението с Христос!

    В Православното предание учителят наричаме наставник, старец, а ученикът - духовно чадо. И въпреки, че избягваме понятието "ученичество" поради дразнещия схоластичен (школски) привкус, самото ученичество като процес няма алтернатива. Щом си християнин, ти трябва да растеш, а растежът става чрез следване на Христос. Но следването на Богочовека винаги е опосредствено чрез учители-човеци! "Бъдете мои подражатели, както съм и аз на Христа". (1Кор.11:1). Всъщност, това е Преданието - верига от ученичество, стигаща до Иисус и онези 12 души, които Той удостои да бъдат единствените Негови преки ученици! След Възнесението, за израстването в Христа вече е необходим посредник. До края на 19 век това е безспорно. Св. Игнатий (Брянчанинов) твърди, че в последните дни истинското старчество ще е рядкост, а вярващите ще се ръководят повече от книгите. Това е вярно, но не отменя ролята на духовния наставник, преди всичко в процеса на прохождане на християнина във вярата. Затова в наши дни със сигурност се явява прелест прибързаното отхвърляне на наставничеството. Първият, за който се сещаме, че е призован от Бога за наставник, е кръстника. Но у нас неговата роля на практика се е ограничила до вдигане на тостове за здравето на кръщелника. След продължително ядене на рошкови далече от бащиния дом, все пак кръстеният блуден син се завръща при Бога. В местната църква е нормално да намери наставници в лицето на свещеници, богослови, дякони, иподякони, четци, певци и пр. зрели хора, хора с духовен авторитет.  Така е по книгите, но у нас това, което е по книгите, не расте по нивите, включително на Божията нива.

    От разговори с моя син с известна изненада установих, че голяма част от житейските мъдрости и предпочитания той е приел не от родителите и учителите си, а от сестра си. И основната причина е, че с нея те делят една детска стая, повече си общуват, а и разликата във възрастта е само 3 години.

   По същият начин стоят нещата и в голямото семейство - Църквата. Клирикът, колкото и да се опитва да е достъпен, не може да обхване много хора (Дори Иисус трябваше да избере 12 души). Проповедта от амвона също не може да отговори на всички въпроси. Хората, посещаващи храма, общуват най-много със свещопродавачите. Голяма част от съветите и впечатленията за Православието външните хора добиват точно от тях и, разбира се, от старите вярващи. Затова мирянинът, който е от години в Църквата, като по-стар брат (сестра) в духовното семейство (за добро или лошо), се явява учител на новия във вярата, неофита. Често това е човекът, който му е благовестил и/или го е довел в храма. 

     Колко голяма е отговорността на стария във вярата християнин! Отговорност не само да покаже къде се поставя свещта за живи и къде за умрели, и кога се прави корбан. Отговорност да покаже със слово и пример нещата, които са в основата на християнската азбука. Не да мъдрува по сложни богословски въпроси, а да покаже въплътени А, Б - то на вярата: как да се молим, да постим, да преодоляваме изкушенията. Това е началното образование. Да научиш някого да пише буквите и да чете е по силите на всеки грамотен човек, а за по-нагоре се изисква професионален учител. Така и в духовния живот говорим за учителство в широкия смисъл на думата а след това за учителство на духовник и на мъдър духоносен старец, което е голяма рядкост. А за всички, които поемат това бреме на гърба си, и клирици и миряни, е важно предупреждението на св. Яков, брата Господен: "Братя мои! недейте мнозина става учители, като знаете, че по-голямо осъждане ще получим," (Як.3:1). 

   Напомняме това, защото при съвременното изобилие на информация сме изкушавани да се занимаваме със сложни богословски въпроси, като несъзнателно тласкаме и неофитите в тази посока. Обаче често се оказва, че самите ние не сме усвоили началата на духовната азбука, не сме завършили началните класове. Четем и мъдруваме за антихриста и белега на звяра, или дори за велики догмати, но не сме се научили "да бъдем с Него". Животът ни е хаос, а искаме хората да станат Христови ученици, като подражават на нас... 

    Както казват светогорските отци "Главното не е в това, какви сме ние, когато четем духовна книга, а в това — какви сме, когато я затворим". Ще си позволя да допълня, важно е не само какви сме, когато затворим книгата, но още преди да я отворим да потърсим свещеническо благословение дал е подходящата за нас! (Много рядко са искали от мен благословение за духовната храна, а почти винаги питат за материалната.)

    В миналото някои старци са забранявали на неофитите през първите три години да четат догматически книги и дори книгите на Стария Завет и Апокалипсиса. Целта им била духовните младенци да укрепнат в молитва и пост. 

    Свети Варсануфий Велики казва на новоначалния: "Не бих искал да се занимаваш с тези книги, защото те възнасят ума нагоре, но по-добре се поучавай от словата на старците, които смиряват ума долу. Казвам това не за да унижавам догматическите книги, а защото храната бива различна".

    Духовният живот в нашата БПЦ е разстроен. Малко са истинските учители, на които да подражаваме. Днес няма старци, но ... няма и неофити. Днес старецът е Интернет, а на третия месец неофитът вече смята себе си за учител. Това е трагично, защото без опитен наставник хаосът бързо настъпва в неукрепналата душа на ученика. Умът, като най-неспокоен и любопитен елемент, започва неусетно и надменно да заобикаля аскетичните теми, смятайки ги за духовно мляко. Умът на такъв неофит полита или към сложните догмати, или към любопитните конспиративни теми, антихриста и пр. Вместо дървото на живота, започва да търси дървото на знанието. Както казва преп. Паисий Светогорец: "Христос хлопа на сърцето, а дяволът - на разума." 

    Такъв самоук и непослушен ученик пропуска, че богопознанието е опитно, а не разсъдъчно. Скоро започва да "преяжда", да "затлъстява" със знания, което в комбинация с неочистените страсти разрушава духовното здраве. Идва ден, когато животът му се срутва, съвсем по библейски, според Христовата притча за къщата, построена на пясък (Мат.7).

     В Христовото училище учителят трябва да преподава със слово и дело, учейки духовните си чеда как да се справят с изкушенията и страстите. Какво от това, че можеш да говориш за омоусис, ипостас и перихоресис, докато си тръскаш цигарата в пепелника?! С такива "сухи" знания можеш да станеш мастит професор в някоя богословска школа, но не и в Христовото училище. В него изпитите не са теоретични. В него знанието се изпитва чрез практиката и нагоре продължават тези, които прилагат знанието в живота си. Споменатите гръцки термини са важни, но са за тези, които са издържали успешно изпитите и са допуснати в по-горните класове.

    Обуздаването на страстите е задължително изискване към учителите в Христовото училище, независимо дали те са клирици или миряни. По думите на св. Василий Велики: "Обуздаването на страстите води до спокойствие и тишина на душата... Страстите са вълни; ако се държиш над тях, ще бъдеш надежден кормчия на живота."

    Колко тъжна картина е Христов служител, който иска да е кормчия на другите, а сам е потънал. Преп. Исихий Иерусалимски казва: "Умът се ослепява от следните три страсти: сребролюбие, тщеславие и сластолюбие. Мъдростта и вярата, съвъзпитатели на нашето естество, не от нещо друго, а от тях са притъпени."

    Когато нелекуваните, но добре прикрити страсти, се съчетаят с властова позиция в клира, се стига до уродливото явление "младостарчество", за което сега не е времето да говорим. 

   Плътската нечистота (чревоугодие, пиянство, пушене) поне е видима и алармира, че човекът е още в началните класове на Христовото училище. Но ако година след година повтаря първи клас, такъв плътоугодник според св. Йоан Кронщадски загрубява духовно и става нечувствителен за Божия глас. Както за да стане медицински лекар, човек се нуждае от здраво зрение и слух, така и за да стане духовен лекар, му е необходима чувствителност за диагностициране и лечение на Божия народ. "Лицемерецо, извади първом гредата от окото си, и тогава ще видиш, как да извадиш сламката от окото на брата си." (Мат.7:5) Никой не би искал сляп лекар да лекува най-скъпоценното му сетиво. Затова всеки здравомислещ човек е нормално да внимава на кого доверява скъпоценната си душа. Посрещнаха Главния Лекар с поговорката "Лекарю, излекувай себе си" (Лк.4:23), странно ли тогава, че и младшите лекари ще бъдат така посрещнати?! 

    

Братя и сестри,

    Казахме вече, че всеки, който не е неофит, в широкия смисъл на думата се явява учител. Не само към клирици, а към всички остарели в църквата, но неузрели духовно християни се обръща с критика св. ап. Павел:

    "Защото, макар и да бяхте длъжни според времето да бъдете учители, вие пак имате нужда да ви учат, кои са първите начала на Божието слово, и дойдохте до такова състояние, че се нуждаете от мляко, а не от твърда храна. Всякой, който се храни с мляко, не е опитен в словото на правдата, защото е младенец; а твърдата храна е за съвършени, които, благодарение на навика, имат чувства, обучени да различават добро и зло. Затова, като оставим първоначалното Христово учение, нека се стремим към съвършенство, без да полагаме пак основа на покаяние от мъртви дела и на вяра в Бога, на учение за кръщения, за възлагане ръце, за възкресяване мъртви и за вечен съд. И това ще направим, ако Бог позволи." (Евр.5:12-6:3)

    Да израсне до учител (в уточнения вече широк смисъл на думата) е задължение на всеки, който върви след Христа. Не за друго, а защото това е зрелостта, съвършенството. Сам Спасителят е задал такава цел - богоуподобяване: "Доста е за ученика да бъде като учителя си и за слугата да бъде като господаря си..." (Мат.10:25). 

    В прочетения текст св. ап. Павел изброява на евреите някои теми от програмата на началните класове. Забележете, все неща, свързани с очистването от греха, които, ако не бъдат усвоени, правят човека негоден както за Божието Царство, така и за църковно служение. Това е категорично заявено на апостолския ученик Тимотей: "В голяма къща има не само златни и сребърни съдове, а и дървени и глинени; и едни са за почетна употреба, а други за долна. И тъй, ако някой се очисти от тия, той ще бъде почетен съд, осветен, приспособен за употреба на Господаря и приготвен за всяко добро дело." (2Тим.2:20-21)

   Чистият живот отваря врата за употребата на дадените ни от Бога дарби - своеобразен следващ етап в училището на Христос. Пастири, учители, благовестители, певци, иконописци, социални работници - всеки човек има някаква дарба и трябва да я развива и използва за Божия слава. Но само след като започне да царува над страстите си и това стане видно за свещениците! От тях, свещениците, той трябва да потърси благословение да се обучи при някой благочестив християнин, който вече е показал добър плод в служението, към което самият израстващ се стреми и има предразположеност. 

    Църквата не е клерикална общност, в която  свещениците служат, а миряните само консумират. Свещеникът е треньор, но на терена се състезават неговите възпитаници. Той е офицер, но е повече в щаба, а на фронтовата линия са войниците. Впрочем, има толкова много родове войски и най-различни войнишки служби. Например, преподобни Паисий Светогорец е възприемал себе си като Божий войник, Божий "свързочник", и е отказал да стане свещеник...

    Длъжни сме да положим здрава основа и да градим върху нея сградата на нашия духовен живот. Затова, нека наваксаме пропуснатото поради леност и "санираме" пукнатините, причинени от греховете ни! Амин.

Свещеник Красимир Кръстев

Църква „Света Троица“ – Плевен

31.12.2023 г.

ПАК И ПАК … ЗА КРИЗАТА В СЪВРЕМЕННИЯ СВЯТ

  В едно свое писмо св. Николай (Велимирович) пише на разтревожен свещеник: „Питаш ме, човече Божий, откъде произхожда сегашната криза и какво означава тя.“

    Подобно на този свещеник и ние днес разтревожено питаме: Какво става с Русия и Украйна, с Израел и Палестина, и въобще с този полудял свят? Питаме, но сякаш не търсим отговор толкова от Бога, колкото от света! Слушаме новините, но трудно отсяваме зърното от плявата, защото те често са поднесени тенденциозно и манипулативно. Ето само малък пример от тази седмица. Британският „Гардиън“ в една фраза нарече израелските заложници „жени и деца“, а палестинските – „жени и лица под 18-годишна възраст“. Ясно е, че думата „деца“ предизвиква много повече емпатия, отколкото „лица под 18-годишна възраст“. Такива са игрите с чувствата на хората…

    Но дори когато коментарите са искрени или идват от хора, закичени с тежки титли, те не са задължително духовно проникновени. Защото в духовно отношение мнозина днешни коментатори приличат на ниневийците, „които не умеят да различават дясната си ръка от лявата“ (Йона 4:11).

   И когато християните бъдат повлияни от ловки манипулатори и светски анализатори, те загубват не само мира си, но и ума си. Стават жертви на информационната война. Забравят, че светските анализатори съвсем не оценяват събитията според Божието Слово, а издигат като върховни критерии понятия, свързани със земното, като „правата на човека“, „толерантност“, „върховенство на закона“ и пр. Всички тези понятия са свързани с външната форма, защото едно е правото, друго е справедливостта, и те не винаги се припокриват.

    Ако с някаква машина на времето върнем един такъв светски християнин-анализатор в дните на Иисус Навин, питам се, как ли би оценил той завземането на Ханаанската земя от израилтяните? Като анексия?! Или изтребването на цели народи от Израил /филистимци, аморейци, моавци и др./ – като геноцид?! Помрачението на такива "християни" стига до там, да твърдят, че старозаветният Бог е различен от новазаветния.

    В резултат на светските анализи днес светските християни се изпълват с омраза и осъдителност, и дори надигат глас срещу някакво въображаемо от тях „мълчание на Църквата“.

    Но още първият ред от отговора на светителя Николай (Велимирович) ги изобличава: „Кой съм аз, та искаш да узнаеш от мен такава велика тайна? Св. Григорий Богослов е казал: "Говори, ако у теб има нещо, което да превъзхожда мълчанието."

    Причините за глобалните бедствия са велика тайна, имаща малко общо с конспиративните теории. Но тези съвременни християни дързостно се поставят редом със св. Григорий. Уверени са, че вникват в духовното повече от св. Николай (Велимирович). Вместо да се смирят и да се молят за всички страдащи, те се хвърлят в „клавиатурни войни“, сипейки огън и жупел върху тези, които привиждат като виновни.

    Нека не изземват ролята на Съдията, а по-добре да се вслушат в думите на сръбския светител: „Думата "криза" (krisis) е гръцка и означава "съд". В Свещеното Писание тя се употребява многократно. Така например Псалмопевецът казва: „Затова нечестивците не ще устоят на съда“ (Пс.1:5). На друго място той говори: „Милост и съд ще възпявам; Тебе, Господи, ще пея“ (Пс.100:1). Сам Спасителят казва, че „Отец ... целия съд предаде на Сина“ (Йоан 5:22) и малко по-нататък продължава: „Сега е съд над този свят“ (Йоан 12:31). И св. ап. Петър пише: „Защото време е да почне съдът от Божия дом“ (1Петр.4:17).

    Замени думата "съд" с "криза" и чети: Затова нечестивите не ще устоят при криза. Милост и криза ще възпявам. Господ изпраща криза на всекиго. Сега е криза над този свят. Време е да почне кризата от Божия дом."

    Да се върнем на старозаветните „анексии“ и „геноциди“. Какво казва Господ за ханаанските народи? Мярката на техните беззакония вече е изпълнена. Нечестието им достигна крайни размери, затова идва Божият съд върху тях чрез мечовете на израилтяните. Ваал, Астарта, Дагон, Молох няма да ги спасят.

    „До неотдавна – пише св. Николай (Велимирович) европейските народи употребяваха вместо "криза" думата "съд", когато ги постигаше някакво нещастие. Сега старата дума е заменена с нова; разбираемата - с неразбираема. Когато настъпваше суша, хората казваха: "съд Божий!". Щом идваше война или мор, пак - "съд Божий!". Случеше ли се наводнение, земетресение, или скакалци нападнеха нивите - все "съд Божий!". Това означава криза от засушаване, криза от наводнение, от война, мор и т.н. И сегашните финансови и икономически несгоди народът разбира като съд Божий, но не ги нарича съд, а криза, та бедата да стане по-голяма чрез неразбирането й. Когато се употребяваше разбираемата дума съд, беше известна и причината за настъпилата беда. Известен беше и Съдията, Който е допуснал тази беда, и най-сетне известна беше целта, с която тя е допусната. А откакто започна да се употребява думата криза, никой не може да обясни нито защо, нито от кого, нито за какво е допусната тя. Тази е единствената разлика между днешната криза и кризата, причинена от засуха, от наводнения, от войни, глад, нападения на скакалци и други бедствия.

    Питаш ме за причината на сегашната криза или по-право казано на сегашния съд Божий. Тя винаги е била една и съща: човешкото богоотстъпничество. Именно грехът на богоотстъпничеството е породил тази криза и Бог я е допуснал, та хората да се опомнят, да станат по-духовни и да се върнат при Него...

    Дълго ли ще продължи кризата? Докато не се промени духът на хората; докато гордите виновници за тази криза не се преклонят пред Всемогъщия; докато хората не се досетят да преведат неразбираемата дума "криза" на своя език и не възкликнат с въздишка на покаяние: "съд Божий!"

    

Братя и сестри,

    В никое телевизионно студио не съм чул думата "съд Божий". Не се и учудвам, защото „този свят лежи в лукавия“. Лошото е, че и християните рядко я използват. Влизат в коловоза на светския анализ и политическото говорене. А точно това желае врагът на човешкото спасение - да не се разкрива истината за духовната война. Дяволът не желае да говорим за съд Божий, а за криза. Защото разкрие ли се причината за страданието – богоотстъпничеството, ще се разкрие и пътят към изцерението – покаянието. Затова дяволът иска да се фокусираме само върху "външните" събития. За тях той има изобилен арсенал от лъжи и манипулации, които да разделят християните. Има свои служители, мразещи Бога и Църквата. Лукавата му тактика винаги е била „Разделяй и владей“ и каква по-голяма радост за него от разделянето на Църквата!

    Тази година отбелязваме тъжна годишнина – 100 години откакто патриарха-масон Мелетий (Метаксакис) предизвика разцепление чрез несъборното решение за въвеждане на новия календар. В тази пукнатина на църковната сграда дяволът се опитва да вклини крайния икуменизъм, а сега и Руско-Украинския конфликт. Целта му е да раздели Божия дом. Нека не ставаме дяволски съработници в разделението, а всячески да търсим мира и заздравяването на Божията Църква.

    Съвременните медии твърде често служат, съзнателно или несъзнателно, на бащата на лъжата. А най-тъжното е, че в някои православни медии се срещат материали, подтикващи към омраза на цели етноси и към недоверие в отделни поместни църкви и техни йерарси. И все повече ще става така. Това отстъпление е предречено. Затова нека не се осланяме на своя разум за преценка, да не слушаме и „богословите с цигара в ръка“ (по израза на йером. Серафим Роуз), а само тези, които са очистили сърцето си. Бог ги е засвидетелствал и постоянно ги засвидетелства чрез чудеса и знаци. Да помним и предупреждението на св. Гавриил (Ургебадзе), че антихристът ще измами тези, чиято вяра е само в ума. Но тези, които вярват в сърцето си, ще го разпознаят.

    Все по-трудно става различаването на истинската и фалшивата новина. Да ограничим телевизията и Интернет, защото разумът е ненадежден помощник. По-добре да се фокусираме върху молитвата и да очистваме сърцето си. Не е задължително да имаме своя позиция по въпроси, по които Църквата няма съгласие. Смирено нека да признаем, че нямаме яснота и да замълчим. Съдбите, както на отделни хора, така и на цели народи, са велика Божия тайна и на малцина е дадено да проникнат в нея. Така ще изпълним съвета на св. Григорий Богослов: "Говори, ако у теб има нещо, което да превъзхожда мълчанието."

    Църквата обаче, в своята съборност, е длъжна да каже своята дума за разтърсващите света събития. А ние, нейните чада, сме длъжни да преклоним ума си пред тази дума. Една общоцърковна позиция има за цел не толкова да покаже по-виновната страна, колкото да предпази Тялото Христово, да посочи болестта и предизвика изцерение. Няма място за триумфиращи, когато има толкова страдание, защото ако и да има по-виновна страна в един конфликт, със сигурност няма невинна страна.

    А, че никой на този свят не е невинен, ни напомня Достоевски в „Братя Карамазови“. Старецът Зосима, наставникът на младия Алексей, на младини имал брат, починал рано, едва на 17 години. Бил по-голям и се казвал Маркел. Бил богохулник, карал се на майка си, когато се опитвала да запали кандилото в стаята му. Но се разболял от туберкулоза и взел да линее. Дошли Великите пости, а Маркел не спирал да богохулства. Напразно майка му се мъчила да го накара да попости малко и да се причасти, така че ако не получи изцеление на тялото си тук, в този свят, поне да помогне на душата си в другия. Маркел бил непоправим богохулник и сякаш колкото повече се приближавал към смъртта, толкова по-злобен ставал.

    Но в началото на Страстната седмица се случило чудо. Маркел се обърнал, изповядал Бога и сякаш намерил покой. Точно тогава казал онези думи, които после проповядвал брат му Зосима: „И ще ти кажа още, мамо, че всеки от нас пред всички е виновен за всичко, а аз най-много от всички“. И допълва: „Не знам как да ти го обясня, но чувствам до болка, че е така. И как сме живели, сърдили сме се и нищо не сме знаели тогава!“

    Да ни даде Бог да „чувстваме и ние до болка, че е така“ и с тази болка усилено да се молим за всички страдащи, за просветление на църковните водачи, „за мира по целия свят, за благоуспяването на светите Божии църкви и за единението им“. Амин.

Свещеник Красимир Кръстев

църква "Света Троица" - Плевен

03.12.2023 г.

ВЯРА, КОЯТО ДЕЙСТВА ЧРЕЗ ЛЮБОВ

(ТРЕТА НЕДЕЛЯ СЛЕД НЕДЕЛЯ ПОДИР ВЪЗДВИЖЕНИЕ)

    

    Днес чухме трогателната история за възкресението на сина на Наинската вдовица. На тази клета жена, изгубила преди време мъжа си, сега се отнемало и единственото и чедо, единствената светлинка в нейния живот…

    Тя е там, неутешима, в сърцето на траурното шествие, което спира край градските стени пресрещнато от друго шествие – това на Пророка от Галилея. Може би Той ще и каже мъдри пророчески думи, които ще я утешат? Не, тук не се срещат шествията на глупостта и мъдростта, срещат се шествията на смъртта и на Живота. Какви мъдри думи може да кажеш на тази толкова самотна и отчаяна жена, които да я утешат? Няма такива! Но пък Пророкът от Галилея е не само пророк, а самият Господар на Живота и затова даде единствената утеха - смили се над нея и възкреси умрелия и син.

    Раждането и смъртта са големи Божии тайни. Много покойници е имало в Израил по времето на Христа, но Евангелията разкриват само пет случая на възкресяване на мъртъвци от Господа. Пет случая за три години и половина обществено служение. Само пет случая, защото това най-велико чудо се случва само когато е единствения начин Бог да дари утеха. Това са тайни, които не можем да разберем, а само да погледнем през леко открехнатата от Бога врата. 

    Колко често и ние сме част от такива траурни шествия! Ще стиснем ръката на опечалените, ще поплачем, ще съчувстваме … Това е нормалната реакция, но има един процент изключение, когато не трябва да прекланяме унило глава пред смъртта, а да си спомним Христовите думи: "който вярва в Мене, делата, що Аз върша, и той ще върши, и по-големи от тях". Има случаи когато любовта изисква да се одързостим в Христа и да кажем „Момче, на тебе говоря, стани!“.

    Това са случаи, когато любовта не може да приеме смъртта като възможен изход. Зная, че е стряскащо, дори скандално, да допускаме, че такива най-велики чудеса могат да станат чрез нас, грешните и разслабени деца на 21 век. Измъчва ме обаче факта, че ние напълно отхвърляме такава възможност, като така обявяваме за лъжа Христовите думи „който вярва в Мене, делата, що Аз върша, и той ще върши, и по-големи от тях".

    Затова е по-редно да погледнем сериозно на Христовото обещание и да потърсим причините за неговото неизпълнение в нас, самите. Не защото се стремим към чудеса, но защото понякога любовта изисква чудо. 

    Вярата е и голямото условие, което Иисус поставя, за да вършим делата, които Той върши. Нека поразсъждаваме върху това условие с пример от съвременния живот, разказан от преподобни Паисий Светогорец.

    Старецът разказва следното: „Веднъж се запознах с един мъж, който беше много мил и чувствителен. Представяте ли си, той дори отказваше да нощува в манастира, защото не искаше да е в тежест на монасите. Бях домакин в скита Ивирон, когато излязох на балкона за малко по обяд и видях един мъж, който лежеше на камъните отвън. Чудех се какво ли прави там. Затова слязох при него да проверя.

- Какво правиш тук, благословени човече? Защо не дойдеш в манастира, където можем да проявим гостоприемството си към теб?

- Не, не, аз тук съм си добре, не се притеснявайте - отговори той.

Настоявах да дойде, но той отказваше. Каза:

- Цяла нощ отците са на служба. Изморени са, постят, на обед малко почиват и аз сега да отида да ги безпокоя? Не е правилно!

    Вижте как любомъдро разсъждаваше? Това е признак за психическо и духовно здраве, докато другите посетители идваха и очакваха да им се слугува и в себе си имаха най-вече недобри мисли - даже понякога ни нападаха с обвинения. Най-после го убедих и го заведох в манастира, където се опознахме по-добре и дори накрая станахме приятели.

    Сега слушайте какво беше сторил този мъж. Останал без родители съвсем рано. Израснал в сиропиталище. Когато пораснал, започнал да работи като хамалин на пристанището в Солун. Той се оженил и това му носело много щастие, тъй като намерил семейството, за което дълго мечтал. Неговите тъстове му били като родители. Той се преместил със семейството си близо до къщата им и много ги обичал. Представете си, след края на работния ден, той първо минавал през тях да ги поздрави и да види дали не се нуждаят от нещо и чак след това се прибирал в своя дом при съпругата си. Бил също така много благочестив. Повтарял си молитвата: „Господи Иисусе Христе, помилуй ме". Пренасял товари и се молел. Притеснявал се, обаче, че тъстовете му били невярващи. Всъщност тъст му дори богохулствал, което много го натъжавало. Затова, той се молил на Бога, просейки от Него да не прибира родителите на жена му преди да се покаят. Дори ме помоли и аз да прося това от Бога.

    По едно време, обаче, неговият тъст толкова заболял, че се наложило да постъпи в болница. Там останал дни наред. Веднъж, както обикновено след работа, хамалинът се отбил направо в болницата, без да мине първо през дома си. Потърсил тъста си, но не го открил в стаята му. Претърсил навсякъде, питайки наоколо за него.

    „О, той почина. Свалиха го долу в моргата" му казали.

    Почувствал се сякаш гръм го бил ударил. „Защо, Господи, си го взел, след като той още не беше готов и дори не му се отдаде случай да се покае? Защо, мой Господи?"

    Той започнал горещо да се моли, с дълбока болка: „Какво е за Бога да го върне към живота? Нищо!" си мислел той и започнал усърдно да моли Бог за това.

    Отправил се към подземието, огледал моргата, само за да намери бащата на съпругата си скован и мъртъв. Стиснал ръката на тъста си и настойчиво казал: „Хайде, ставай! Да се прибираме!" Мъртвецът веднага се съживил; станал и последвал зет си.

    - Отец Паисий, това наистина ли се е случило? - попитали слисани слушателите, както и ние сега се питаме.

    - Да, това е абсолютната истина.

    - И този човек и до днес е жив?

    - Не, починал е. Поживял е още няколко години, покаял се, станал много по-любочестен човек, същинско агънце и Христос го прибрал при себе си в Рая.

    - Наистина ли такива неща се случват в наши дни? - попитал го пак с учудване слушател.

    - Виждаш ли? А той бил един обикновен хамалин. Но притежавал такава простота! И толкова дълбока вяра. Нима Христос не е казал: „който вярва в Мене, делата, що Аз върша, и той ще върши, и по-големи от тях"? Защо тази история ти се струва така странна? Христос не е ли възкресявал мъртви? А Лазар? А сина на вдовицата? Дъщерята на Иаир? Апостолите не са ли възкресявали мъртви? Не сме ли чели за много чудеса в житията на светиите? Защо това трябва да ни се струва странно?“

    И така, какво означава да вярваш в Иисус в светлината на този пример?

    По отношение на Бога: непрестанна молитва, пост, труд, изнуряване на плътта, смирение и най-вече простота. На нас много ни липсва простотата на този хамалин, с която той разсъждавал: „Какво е за Бога да го върне към живота? Нищо!" Простота значи неразделеност, единство. Ние сме станали безмирни. В нас винаги се борят аргументи „за“ и „против“. Всичко в нас воюва – духът срещу плътта, мисъл срещу мисъл, чувство срещу чувство, желание срещу желание…

    По отношение на ближните: Да гледаш на другите като по-горни от тебе, да търсиш не своето удобство, а на другия, да не си егоистичен. Имал хамалинът щастлив брак, значи имал смирение, простителност. Защото може ли егоистът и гордият да живее в разбирателство? Трябва да не си осъдителен, дори когато другите са лоши и неблагочестиви. Вместо семейни войни, ние виждаме у този човек любов към нечестивия богохулен тъст. Какво изобличение за нас, които не можем да обикнем роднините си, камо ли враговете!

    Ето, че няма никакъв особен секрет в чудотворството на този най-обикновен християнин! Св. ап. Павел казва: „за последователите на Иисус Христос нито обрязването има сила, нито необрязването, а вярата, която действа чрез любов“. (Гал.5:6)

    С тези думи апостолът сякаш поставя нашата диагноза – липсва ни най-вече любов. Нашата вяра е недействена, защото е повече умствена, и по-малко сърдечна. Тя стига само за думи, които апостолът сравнява с „бездушно звънтяща мед или ечащ цимбал“. (1Кор.13:1)

    Липсва ни, братя и сестри, истинската любов, която не съди, а се смилява дори над враговете.

    Един монах заявявал с нескрито задоволство на стареца Силуан Атонски: „Бог ще накаже всички атеисти. Те ще горят във вечен огън“. Натъжен, старецът Силуан му отговорил: „Кажи ми, да предположим, че ти отидеш в рая и оттам погледнеш долу и видиш някой да гори в огъня на ада – ще бъдеш ли щастлив?“.

    „Не може да им се помогне. Това е било тяхна собствена грешка“, отговорил монахът. Старецът отвърнал със скръбно изражение: „Любовта не може да понесе това. Трябва да се молим за всички”.

    Така се смилил и този хамалин за нечестивия си и непокаян тъст, помолил се и ръката му се задвижила от великата сила на любовта. Протегнал ръка, стиснал студената ръка на починалия и го издърпал от царството на смъртта в царството на живота.

    Вяра, която действа чрез любов и любов, която прави вярата действена! Така се случват Божиите чудеса! Спряхме се на най-великото, но и най-рядкото чудо - възкресяване на мъртви. А колко много са тези, които се нуждаят от изцерение от тежка болест, от душевно освобождение! Убеден съм, че тези чудеса могат да се случат, по Божията милост и според Неговата воля, стига да търсим ревностно Дарителя, а не само Неговите дарове. Това е превъзходният път, очертан от св. ап. Павел в небесния химн на любовта, отправен към коринтяните - да се съединяваме с Бога чрез вярата и любовта. Да израстваме в тези добродетели и така да получим не само телесно изцерение, но и да имаме надежда за вечен живот. Амин.

Свещеник Красимир Кръстев

Църква "Света Троица" - Плевен

08.10.2023 г.

РАЖДАНЕТО НА ГРЕХА

„Всеки се изкушава, увличан и примамван от собствената си страст. Сетне страстта зачева и ражда грях, а грехът, като съзрее, ражда смърт.“

(Як.1:14-15)

    В духовния живот на християнина, подобно на телесния, можем да наблюдаваме преминаване през различни духовни възрасти. Във всяка от тях, вярващият трябва да съзрява и изгражда определени качества и добродетели.

    В началото, при нашето обръщане във вярата, ние се смиряваме в покаяние и вкусваме Господните думи „Блажени чистите по сърце, защото те ще видят Бога“. В това време на духовно детство ние действително имаме опитности на умиление и усещане за Божията близост, които задълго остават в паметта ни. Господ сякаш ни поставя в някаква детска кошарка, обсипва ни с ласки и ни учи да ходим. 

    В един момент обаче усещаме, че заграждението около нас го няма. Откриваме външни и вътрешни врагове, които искат да ограбят нашия мир и благодат. И което е по-лошото, често успяват - всяват всякакви съмнения и нечисти мисли в нас и разстройват духовния ни живот. Не трябва да униваме, тези кризи са белег, че влизаме в друг етап от нашето съзряване. Безгрижното детство свършва и идва време за възмъжаване. Идва време за казармата. Имам лоша новина за жените, казармата е и за тях, и въобще за всички, които искат да вървят по пътя на спасението.

    Има нещо много важно и характерно за този път: вървейки по него и съзрявайки, ние не трябва да губим тези добри качества, които сме изградили в предходните времена. И така, напускаме детството, но без да изоставяме детското доверие, чистота и смирение. Пред нас е входа на духовната казарма, в която трябва да усвоим други качества.

    Едно от тях е да станем изкусни воини в мисловната борба с изкушението. От успеха в тази борба зависи нашата победа или нашето поражение, нашият мир или вътрешен хаос. И Библията, и светоотеческите книги изискват всеки християнин да бъде духовно бодър, трезв, да е на стража като Христов воин. Така, както войникът-зенитчик бди на монитора за вражески ракети във въздуха, така и ние трябва да сме осторожни за появата на лукави помисли.

    Затова днес ще се спрем на въпроса за борбата с вражеските помисли и раждането на греха. Светите отци ни посочват шест степени на мисловна борба:

    1. Прилогът е някаква мисъл, която неволно ни идва на ум. Тя може да е от всякакъв източник. Но дори да е от бесовете, все още на тази степен няма грях, защото не е включена нашата воля. Чували сте тази поговорка: "Мислите са като птици, не можем да ги спрем да летят в главата ни, но можем да не им позволим да си свият гнездо". Тя е напълно вярна, затова е необходима духовна бдителност, или трезвение. Необходимо е също по-чувствителните души да не се вглеждат толкова в птиците, а по-страхливите – да не приемат прелитането за кацане. Колкото и да са грозни мислите, на този етап няма гнездо, следователно няма грях и не трябва да допускаме дявола да ни угнетява с фалшиво чувство за вина.

    2. Светите отци наричат съчетание събеседването с появилия се прилог, тоест сякаш тайно наше слово към появилия се помисъл, вследствие на страст или безстрастие. Тук се проявява нашата воля, или приемаме помисъла или го отхвърляме.

    В първия случай (приемаме, вследствие на страст), ако използваме речника на ап. Яков страстта зачева греха. Това е приемане на помисъла, произхождащ от врага, задържане на помисъла, съгласяване с него и доброволно позволяване да пребивава в нас.

    Вторият случай (отхвърляме, вследствие на безстрастие) е богоугоден. При него изкушаваният трябва да отсече в началото лукавия помисъл и с всички сили се постарае да му противопостави противоположни - добри помисли

    3. Отците наричат сложение сладостното съгласяване на душата с влезлия в нея помисъл или с предмета, който и се е представил. Това става когато, след като приеме внушаваните от врага помисли и образи, човекът окончателно реши в ума си, че трябва да бъде така, както му внушава вражеският помисъл.

    4. Пленяването е постоянното настаняване на помисъла в нас - съединяване с него, което е гибелно за добрия ни богоугоден живот. Тази степен бележи пълното овладяване на цялото човешко сърце – разум, воля, чувства.

    5. Греховна постъпка или самото извършване на греха е логично следствие от пленяването. Тук грехът вече става видим. Така, както бебето излиза от майчината утроба и става видимо за всички, така тук става раждане. „…страстта зачева и ражда грях“. Какъв парадоксален израз само! Раждането на нов живот е повод за голяма радост, а тук е обратното: ражда, но не нещо, което отива към живот, а към смърт! Растежът на бебето в майчината утроба е 9 месеца, но в духовно отношение това „бебе“, наречено грях, може да израсте и за 9 секунди. Движението от съчетаването към греховната постъпка започва от момента на най-финото движение на ума в тази посока и завършва с най-грубото – самото дело на греха.

    6. „…а грехът като съзрее, ражда смърт“ е последната степен, при която греховните дела стават системни. Тогава говорим за страст. С тази дума отците наричат такава склонност, която се загнездва за дълго време в душата, чрез навиците става като че ли нейна природа, влиза сякаш в естеството и. Човек и се подчинява по своя воля, съзнателно, и тя постоянно го залива с внушавани от врага страстни помисли. Страстта укрепва от самоуслаждането и по този начин се превръща вече в навик. Това става – казва преп. Нил Сорски – когато врагът, като представя често някаква вещ, към която човек изпитва влечение, разпалва силна любов към нея, и човекът мислено бива победен от нея. Това се случва най-често, когато човек поради небрежност не е обръщал внимание на лошите си мисли и дори се е стараел да ги развива по своя воля.

    Забележете, че ако човек не убие "бебето на греха" с покаяние, то ще порасне и ще убие него. Ще доведе до едно своеобразно последно "раждане" - влизането на грешника във вечната смърт. Както светите отци наричат смъртта на праведника "раждане за вечния живот", така аналогично можем да наречем смъртта на острастения човек "раждане за вечната смърт".

Братя и сестри,

    Необходимо е всички непрестанно да бодърстваме и да се молим за избавяне от всяка страст. И още един парадоксален призив ще отправя към вас днес - ако страстта е заченала във вас ембриона на греха, направете спешно духовен аборт. Това става с покаяние и изповед! Нека не се поддаваме на дяволските лъжи и дори жилото на греха да е проникнало в мислите ни, да го извадим с Христовите лекарства - тайнствата. Защото колкото повече допускаме грехът да извърви пътя от съчетаването до страстта, толкова по-тежки и горчиви лекарства ще ни трябват за неговото изцерение. Толкова по-дълбоко трябва лекарят да забие скалпела, за да извади греховното жило и неговата отрова.

    Цар Соломон пита риторично: "Може ли някой да тури огън в пазвата си и дрехите му да не изгорят?" (Пр.6:27). Какво правим ако попадне въгленче върху дрехата ни? Бързо го изтръскваме, защото ако прогори дрехата, ще мине към плътта. Пазвата на човека е символ на неговото сърце. Въгленът на вид е черен и е символ на греха. Допуснем ли го да се настани в нас, той ще изгори и замърси духовния ни живот.

    Всяка пазва е направена така, че да може да се закопчава, т.е. да бъде защитена. От всеки лично зависи дали ще даде достъп на въглена до нея или не.

    Трябва да се съпротивляваме на лукавите помисли с всички сили и отново да възжелаем онова блаженство на "чистите по сърце, защото те ще видят Бога“. Да се борим за тази детска чистота, защото без нея няма път напред! Св. ап. Павел го казва ясно: „Братя, не бъдете деца по ум. Бъдете незлобиви като деца, но разсъждавайте като зрели хора“ (1Кор.14:20). Запазете сърцето си по детски чисто, като в същото време придобиете мъжествен ум, което ще рече ум борбен, самообладан и изкусен в духовната бран.

    Достоевски казва: „Животът е непрекъсната битка, в която дяволът се бори с Бога, а място на сражението е човешкото сърце.“ Но борбата на Бога не е за власт, слава или нещо друго. Бог има всичко, Негови са "царството и силата, и славата", но се бори за нас, да ги имаме и ние с Него.

   Затова трябва да бъдем съвоюващи с Бога, като се противим на дявола и побеждаваме всяко изкушение.

    А разумната и изкусна борба се състои в това - казват светите отци - да отсичаме и да прогонваме от себе си лошия помисъл, тоест прилога, още в началото и непрестанно призоваваме Бога: "Господи Иисусе Христе, помилуй мене, грешния. Господи, махни от мене лукавия помисъл и дай ми добра мисъл". Защото, който съумее да се противопостави на първия прилог на помисъла, той, така да се каже, с един удар ще пресече всичките му последващи действия.

    Да не забравяме никога: Победни венци ще бъдат дадени само на онези, които са надвили врага. Амин.

Свещеник Красимир Кръстев

Църква „Света Троица“ – Плевен

13.08.2023 г.

ОГНЕНИЯТ ПРОРОК

(ИЛИНДЕН)

    Свети пророк Илия е един от най-великите измежду старозаветните праведници, могъщ изобличител на езичеството и предвестник на истинната вяра в Единия Бог.

    Св. пророк Илия бил из потомството на Аарон, от гр. Тесвия, Галатия. Живял е през IX век преди Христа по времето на цар Ахав. Името Илия значи крепост и той наистана се показал твърдина на вярата.

    От всички старозаветни Божии угодници единствено на св. пророк Илия са посветени безброй православни храмове. Защо е така? Защо нямаме храмове, посветени на праотеца Авраам, боговидеца Моисей или псалмопевеца Давид? Защо народът ни почита този пророк повече от всички други старозаветни личности?

    Етнолозите вероятно биха потърси отговора в това, че нашият народ е земеделски и за него е особено важно да почита този, който с молитва изпросва ценен дъжд за реколтата. Вероятно е така, но има място и фактът, че трудната съдба на българина го е направила скептичен към красиви слова. В своя консерватизъм той иска да види изява на Божията сила и да основе вярата си на истински чудеса. А точно това намираме в житието на св. пророк Илия. То е непрестанна поредица от велики Божии чудеса.

    Но това, което хората не виждат е цената на духовната сила, цена, която трябва да бъде платена. Божиите чудеса не идват без аскетично усилие от страна на човека. Човек трябва да съедини себе си с Бога, за да стане проводник на Неговата сила. Трябва да очисти душата си и да скърби за падението на народа така, както Бог скърби. Трябва да подчини своята воля на Божията, с една дума – да се съедини с Него във всичко. И колкото повече човек се съединява с Бог, толкова повече започва да вижда Божията любов към погиващите, любов стигаща до Божествена ревност! И сам започва да копнее за спасението на ближните, изпълва се с ревност за Бога.

    Такъв бил пророк Илия – изпълнен с огнена ревност за Божието име. Колко много ни липсва тя днес! Ние сме хладни християни. За нас важат с пълна сила думите на Христос от Откровение: „...зная твоите дела: ти не си ни студен, ни горещ; о, дано да беше студен или горещ! Така, понеже си хладък, и нито горещ, нито студен, ще те избълвам из устата Си.“  (Откр.3:15-16)

    Илия копнеел с цяло сърце за Бога. Велик постник, въздържан в храна, скромен в облекло и строг към себе си и другите, пророкът вдъхновено проповядвал волята Божия и нуждата от истинско служение и поклонение Богу като първо и необходимо условие за щастлив живот и земно благоденствие. Заради удивителната си святост и чистота в живота свети пророк Илия се възпява и прославя от светата Църква като "небесен човек" и "земен ангел".

    Неговата ревност и преданост към вярата в единия истинен Бог била толкова силна, че когато видял отстъплението от нея, идолопоклонничеството и безчестието в царския дом, той не се поколебал да изобличи с огнени слова недостойния израилски цар Ахав и жена му Иезавел. Ето накратко историята, която е кулминация на неговия живот.

    Цар Ахав и царица Иезавел поставили в Самария идола на езическото божество Ваал, приканяли народа да му се покланя и преследвали служителите на истинския Бог. Затова пророк Илия с молитва заключил небето и три години и половина не валяло дъжд. Гонен, пророкът предложил на Ахав Вааловите жреци да принесат жертва на планината Кармил и после той да принесе. На когото жертвата се запали с огън от небето, неговата вяра да се счита за истинска. 

    Царят се съгласил. Заклали жертви. Множество народ с жреците и пророците на Ваал – около 450 души – се събрали на планината Кармил. Илия дошъл и извикал към народа: "Още ли ще куцате на две колена? Ако Господ е Бог, вървете след Него! Ако ли Ваал – вървете след него!" (3Царе18:21)

    Но народът мълчал. Народът бил раздвоен. Какъв израз само! Да куцаш на две колена, значи да си раздвоен в богопоклонението. Такива били израилтяните - хем вярвали в Бога, хем прибягвали и към Ваал – едно от имената на дявола. Нещо като при нас българите – хем сме православни, хем като сме в нужда тичаме при врачки, баячки, куршумолеячки, екстарсенси … Тук даже не отварям темата за непрестанното упование в Бога преди всяко начинание и нужда. Когато сме болни, когато имаме нужда от помощ, съвет или нещо друго, към Бога ли първо поглеждаме или към телефонния указател с приятели? За Бога се сещаме едва накрая, когато живота ни се срине. Така е, защото не сме схванали вярната пословица „Бог не е последната надежда, а единствената!“ Той е във всичко и всичко зависи от Него, както мъдро отбелязва Соломон: „Ако Господ не изгради дома, напразно ще се трудят строителите; ако Господ не пази града, напразно ще бди пазачът.“ (Пс.126:1)

    От зората на човечеството дяволът се опитва да внуши, че не на Бога, а на него трябва да се отдава почит, защото той владее природните сили. Когато откритото поклонение на дявола е неприемливо, той се задоволява и с това да насочи хората да обожествяват творението, да издигат идоли, само и само да ги отклони техния Създател. Заслепява умовете на хората, за да не размислят, че зад чудната хармония на вселената стои всесилен и премъдър Творец. За св. Василий Велики вселената представлява сякаш някакво училище, в което разумните души се учат да познават Бога. Да не познаеш Твореца, съзерцавайки света, това означава да не виждаш нищо посред ясен и светъл ден.

   Четете Библията и нейното продължение – житията на светиите! Това са книгите, които разкриват великите Божии дела и осветляват дявола като узурпатор и измамник.

    Това ни се разкрива и в грандиозното събитие на планината Кармил. Представете си картината – 450 жреци на Ваал викат и крещят, но всичко е напразно. Нищо не станало, никакъв огън не слезнал от небето.

    Сред настръхналото множество виждаме и самотната фигура на св. пр. Илия. Той направил жертвеник и около него окоп, заклал теле и го положил върху дървета. "Сега – казал той на народа – донесете вода и я излейте върху жертвата." Това направили три пъти и то така, че и целият окоп около жертвеника се напълнил с вода.

    Колко мъдро постъпил пророкът! Както знаем добре, мокрото дърво не може да пламне по естествен начин, трябва свръхестествена намеса. Така пророкът отрязал всякаква възможност за спекулации от рода на това, че е използвал слънчевата топлина за запалване на огъня или някакъв друг трик. Това винаги са били методите на шарлатаните, методи, немислими за Божий човек, какъвто бил св. Илия. 

    А методът на Илия бил молитвата, упованието само на Бога. Пророкът се помолил пламенно и върху жертвата паднал огън от небето, и я изгорил.

    Народът видял това и до земята се поклонил на Истинския Бог. Посрамените жреци на Ваал били избити. Обилен дъжд напоил земята.

    Това е Божията сила! Това се случва и до днес в живота на светиите – на всички тези, които се съединяват с Бога. Колко просто е всичко, съединиш ли се с Бога, Неговата сила започва да се изявява и чрез теб! Колко просто и същевременно неимоверно трудно. Трудно, защото изисква да се очистиш от проказата на греха, която дълбоко ни е поразила. Толкова трудно, че отнема цял един живот…

    Лесните чудеса винаги са от лукавия: плати таксата, сложи две бучки захар под възглавницата, на сутринта ги донеси и ще ти кажа бъдещето… Такива "пророци" и "чудотворци" днес много и всички са от типа на „Вааловите“.

    Има и друго уникално нещо при св. пр. Илия. Той е единствен избраник Божи, чийто живот не завършва като у другите човеци (дори и най-славните сред пророците) - със смърт, а продължава с небесно възнесение на огнена колесница. След като пророкувал 25 години, край р. Йордан бил грабнат на огнена колесница и жив отнесен на небето.

    Единствен Бог знае каква тайнствена мисия е предопределил за безсмъртника Илия. Тя ще се прояви в края на времената, точно преди появата на антихриста, както Сам Господ е предсказал: "Илия първом ще дойде и ще уреди всичко." (Мат. 17:11)

    Свети Илия – един пророк, чийто живот бил изпълнен с Божия огън! Нека и ние бъдем огън: с огнени думи, огнена вяра, огнена молитва, огнен живот. Само това подобава на християните в Долни Дъбник – да бъдат като своя небесен покровител. Само така ще имаме надеждата за огнено възнесение, подобно на това, с което пророкът напуснал този свят и влезнал в Царството Небесно. Амин.

Свещ. Красимир Кръстев

Църква "Св. пророк Илия" - Долни Дъбник

20.07.2023 г.

СЪБОРНОСТ, КОЯТО ИЗЦЕРЯВА

(НЕДЕЛЯ ШЕСТА СЛЕД ПЕТДЕСЕТНИЦА – НА ОТЦИТЕ ОТ ШЕСТТЕ ВСЕЛЕНСКИ СЪБОРА) 

„Вярвам... в една света, вселенска (съборна) и апостолска Църква.“

  Това е православната изповед за Църквата! Но, както е известно на всички ни, налице е едно раздвоение сред православните християни в България – „вселенска“ или „съборна“ е по-точният термин? За съжаление, раздвоението обхваща и богословите, а това винаги е много неприятно за вярващия народ и прави наложителна една разяснителна беседа.

    През целият 20 век в богословските и литургичните документи на БПЦ се използва думата „вселенска“. 

    От началото на  21 век обаче е налице промяна. В „Кратък православен молитвеник“ (Атон, 2007), издаден с благословението на манастира „Св. вмчк Георги Зограф“, думата „вселенска“ е заменена със „съборна“. Така е и във всички синодални издания.

    Терминът „съборна“ е превод на гръцкото католики от Никео-Цариградския Символ на вярата. Светите братя Кирил и Методий са предали идеята на съборните отци за всеобщността на Църквата с тази дума, защото етимологически католики означава „в съгласие с всичкото“, „съгласно общото“.

    Съборността има два аспекта: пространствен и времеви. В мъченическите актове на св. Поликарп, епископ на гр. Смирна през 2 век, ние срещаме същата тази дума в употреба, изключваща превода „вселенски“: „епископ на католичната църква в Смирна“. Както се вижда, в случая католичността е атрибут не на Вселенската църква, а на една местна църква – в Смирна.

    Пак преди Втория вселенски събор, св. Кирил Йерусалимски пише в своите Огласителни слова: „Нарича се католическа защото е по цялата вселена (икумена), от край до край земя… и защото подчинява на благочестието целия човешки род“. По цялата земя, но и целия човешки род, не само едно поколение, а всички, т.е. и католичност във времето! 

    Според св. Йоан Златоуст всеобщността на Църквата също е както по отношение на пространството, така и на времето: „… навсякъде по вселената, през всички векове, през всички епохи“. 

    Във всички извори от времето на Първото и Второто Българско Царство (например Бориловия синодик) стои именно „съборна“. Така е и на руски, сръбски и румънски език.

    Защо тогава през целия 20 век в БПЦ се използва думата „вселенска“, която показва силен акцент върху пространственото разбиране на католичността?

    Преди да обявим, че това е поредното западно схоластическо влияние, нека прочетем Православния катехизис от това време. Там пише, че Църквата Христова е наречена вселенска, защото „тя не се ограничава с определено място, време или народ, а приема в себе си повярвалите в Христос от всички места, времена и народи“.

   Тоест, под понятието „вселенска“ на практика българските отци и богослови през 20 век са разбирали същото, което Църквата е изповядвала за съборността от самото начало – една всеобща вяра навсякъде в пространствено и времево отношение. Следователно употребата на думата „вселенска“ е допустима, ако се разбира правилно, без да се стеснява нейния обхват.

    Има обаче още една причина, която натежава везните в полза на думата "съборна". Гръцкото дума за "вселенска" е икуменикос , а не католикос, която именно стои в Символа на вярата. От там "икуменическа" акцентира на това, че обхваща цялата вселена, което в онези времена означава целия римски свят, живеещ под римския закон. Имайки предвид всичко това, имаме основание да предпочетем да държим превода на славянобългарските просветители на думата католикос като „съборна“.

    Но дори да приемем по-точната дума „съборна“, пак трябва да внимаваме. През последните две столетия се е появило ново значение за прилагателното „съборен“ в смисъла на колективен. Говори се за съборен принцип на ръководство на Православната църква, осъществяван през събора на епископите. Разбира се, това е вярно, но се е получило така, че мнозина асоциират съборността на Църквата единствено с Вселенските събори и съборния принцип на управление. Само че събора на епископите на гръцки се нарича синодос и се има предвид синодната форма на управление както на една поместна православна църква от нейния синод, така и на всички православни църкви заедно от вселенския събор. Наистина, сериозно терминологично объркване на което днес, във връзка с празнуването паметта на отците от 6-те вселенски събора, дойде ред да се спрем.

    Акцентът върху колективното управление на Църквата се е появил като ответна реакция срещу римокатолиците с тяхната пълна централизация на властта. Той е основателен, но за него по-точната дума е "синодалност", а не "съборност". По различни причини у нас се е наложила думата "съборност". Синодалността може да бъде изява на съборността, но се е случвало и да не бъде. От историята знаем, че освен свети събори, е имало и т.н. лъжесъбори, които Църквата не е припознала като действия на Светия Дух. 

    Цитирах Ви думите на св. Кирил Йерусалимски, но това не е краят на неговата проповед към готвещите се за кръщение. Светецът продължава това  така: „Нарича се католическа … и най-сетне поради това, че тя повсеместно и всецяло (католикос) лекува и изцерява всички видове грехове, извършвани с душата или с тялото; в нея се съдържа всяко понятие за добродетел в дела, в думи и във всевъзможни духовни дарования“.

    Нека приклоним ухо към това, братя и сестри, и да не мислим за съборността като за нещо абстрактно или актуално само за клира. Тя е едновременно даденост, кооято сме приели, приемайки съборното Предание, но и зададеност за всеки християнин, защото както казва св. Кирил, ние трябва да "изцерим всички видове грехове, извършвани с душата или с тялото". 

    В крайна сметка, не е толкова важно дали ще използваме термина „вселенска“, „съборна“ или „католическа“. Важното е да осъзнаваме добре това, което изповядваме, и да обрязваме с него като с двуостър меч сърцето си.

    Всеки от нас трябва да стане съборен, ще рече „в съгласие с всичкото“! Да стане по дух като всички светии, просияли навсякъде и във всички времена. Да смири гордия си ум и приеме всецяло църковното учение, което да очисти всецяло сърцето му.

    Има хора, които редовно се черкуват, но продължават да държат на някое си свое становище, което Църквата категорично е отрекла. Външно изглеждат изрядни, но охотно дават едното си ухо на богомилите, дъновистите, конспирациите, йога, Ванга, преподобна Стойна и всички преподобни на нея врачки и баячки. И изненадващо в социалните мрежи срещаш този стар християнин да цитира и хвали такива "преподобни", отречени от Църквата „пророци“. Дяволът мами такива хора-индивидуалисти, внушавайки им, че църковната вяра може и да е добра, но е закостеняла, а поповете - тесногръди. 

    Нека чуят тогава самият апостол Павел: "Внимавайте, братя, да не ви увлече някой с философстването си и с празна измама според човешки предания, според ученията за света, а не според Христос. В Неговото човешко тяло обитава цялата пълнота на Бога. Също и вие сте изпълнени с благодат чрез Него, Който е глава на всяко небесно началство и власт." (Кол.2:8-10). В Христос имаме цялата истина, а Църквата е Неговото тяло, в Което обитава цялата пълнота на Бога. Църквата притежава върховния авторитет и способността да разпознава истината във вярата. Който слуша Църквата, слуша Бога. Раздвоеността е пагубна за душите, затова трябва всеки християнин да приклони смирено ухо към гласа на духовните пастири. Не Дънов, не Ванга или някой съвременен гуру, а енорийският свещеник е поставеният от Бога душегрижител, колкото и немощен да изглежда той. Защото по-добре немощен служител, но смирен и верен на Преданието, отколкото извън лоното на Църквата. Защото смиреният и да не знае нещо, ще потърси светоотеческата мъдрост, но ако е горд, ще води овците извън кошарата и ще им дава опасна храна. Дръзкият експериментатор, "обогатяващ" Преданието с нови учения, бързо прави "кариера" на лъжепророк,  като синът на свещеник Константин Дъновски - Петър, който оставил бащиния път и завършил пагубно като Беинса Дуно. Петър Дънов - българинът, чиято лукава ерес и до днес покварява душите и ги влече към дъното. 

     Скъпи братя и сестри, Вашите души не са опитно поле, не експериментирайте с тях! Не допускайте някой да хвърля в тях отровни семена и засажда странни растения!

    Гръцката дума за ерес означава "избор". Ереста не е нищо друго освен превъзнасяне на индивидуалния ум над този на общността. Ереста не е само изкривяване, а и раздробяване на истината, избиране на някаква нейна част, нейното абсолютизиране. По такъв начин се разрушава цялата истина. Затова и католици, и протестанти (въпреки, че имат доста общи вярвания с православните) съгрешават срещу съборността, която означава „съгласно общото“.

   Истината не е притежание на отделна личност, колкото и гениална да е тя. Църквата в нейната пълнота е „стълб и крепило на истината“! Затова, както ни наставлява св. Викентий Лерински, ние сме длъжни да полагаме „всички усилия да се държим към онова, в което навсякъде, в което винаги и в което от всички се е вярвало.” То ще изцери душите ни от всички видове грехове и най-вече от болестта на нашия век – индивидуализма. То ще ни съедини с Бога и ближните, то ще ни направи съборни, то ще ни спаси. Амин.

Свещ. Красимир Кръстев

Църква "Света Троица" - Плевен

16.07.2023 г.

ЗА ХРИСТИЯНСКИЯ ПАТРИОТИЗЪМ

 

(ВТОРА НЕДЕЛЯ СЛЕД ПЕТДЕСЕТНИЦА - НА ВСИЧКИ БЪЛГАРСКИ СВЕТИИ)

„И Той им каза: „Вървете след Мене и Аз ще ви направя ловци на човеци.“ (Мат.4:19)

    Днешният евангелски текст ни връща към призоваването на първите апостоли – братята Петър и Андрей и Зеведеевите синове Яков и Йоан - всички по професия рибари. Това е началото на тяхното следване на Христа, на тяхното ученичество. То има ясно указана цел – да станат „ловци на човеци“. Това е обещанието и целта на тяхното "школуване" при Христос - личното им духовно преобразяване, което да се разпростре към хората около тях.

    След три години и половина обучението беше завършено. Виждаме това в чудесния улов от 153 риби в Тивериадското езеро. (Йн.21:1-14) Сто петдесет и три - едно число, което иначе няма как да запомним: нито е кръгло, нито е кратно на някое от известните като „свещени” числа, нито има някаква друга забележителност. Неизброими са опитите през вековете да се даде някакво обяснение на това загадъчно число, но Църквата и досега няма единно тълкуване. Въпреки разномислието по въпроса, убедително звучи отговора, свързващ чудесния улов на апостолите - последния урок на Учителя преди Възнесението, с началото на тяхното ученичество и обещанието да станат "ловци на човеци". Той ни насочва към това, че големите риби са символ не на отделни хора или малки общности, а на големи групи хора – цели народи, които ще бъдат уловени от апостолите в мрежата на Христовото евангелие.

    "Дипломирането“ на апостолите в Христовото училище стана на Тивериадското езеро, но "дипломата" им беше подпечатана на Петдесетница с даването на Светия Дух!

   Реализацията на апостолите като „ловци на човеци“ пък може да проследим по-нататък в историята. Това е просвещението на народите с благата вест, предобраз на което се явява чудесният улов в Тивериадското езеро.

    Днес на земята живеят около 8 милиарда души от хиляди етноси. Но учените са достигнали до извода, че в това етническо разнообразие има формирани около 150-155 нации. Това ни насочва да разглеждаме тези 153 големи риби като оформени нации. Тук сме длъжни да дадем кратко пояснение на понятията народ, етнос и нация.

    Народ – това е родово понятие, т.е. гледат се какви са родителите ти. Човек се ражда част от даден народ и не може да промени това.

    Етнос – гръцката дума означава племе, семейство - общност, определена от бита и  възприятията за света и живота, формирани от най-ранна възраст. Понятието етнос е много сходно (а според някои идентично) с народ, но не изисква непременно кръвна връзка. Фокусът не е върху гените, приети от родителите, а върху  порядките и бита, оформени в детството.

    Нация – това е общност, базирана на минало, език, култура, традиции и вярвания. Хората от една общност са със сходни схващания в социалната, културната и духовната сфера. Принадлежността към дадена нация е въпрос на личен избор, т.е. не зависи от гените и може да преодолее (макар и трудно) възприятията, формирани  в детството.

    С голямо вълнение трябва да отбележим, че българския народ е една от тези 153 риби - нации. Една красива рибка в бяло, зелено и червено, уловена в мрежата на благовестието… Той стана нация, и то нация християнска, благодарение на светите равноапостолни Методий и Кирил и техните ученици, както и на благоверния и равноапостолен цар Борис-Михаил. 

    (Трябва да уточним също, че въпросът за нацията не се покрива с въпроса за националната държава, като последната е само форма на нейната организация. Националните държави, както знаем, възникват в Европа през 17-18 век)

      За съжаление, от началото на 21 век е налице едностранчиво разглеждане на въпроса за любовта към отечеството. Тази любов някои представят като несъвместима с вселенския характер на Църквата и небесното гражданство на християнина. 

    Ние, православните християни, не твърдим, че имаме някаква „двойна родина“, земна и небесна. Безспорно, „Нашето гражданство е на небесата“ (Фп.3:20), но ние имаме конкретен земен живот, в който търсим Божието царство. Ние „падаме и ставаме“ не в някаква метафизична, абстрактна и спекулативна област, а в конкретна реалност, която наричаме свое земно Отечество, заобиколени от сходни нам хора, сходни не само външно, но и душевно-духовно. Не можем да пренебрегнем това.

    Затова днес честваме не просто светиите, просияли по нашите земи. Всички те, освен че са живели в тези земи, са се чувствали част от една общност така, както св. ап. Павел се е чувствал част от еврейския народ. Съвсем неочаквано за всички "широкоскроени" глобалисти, апостолът на езичниците, за който "няма вече юдеин, нито грък" заявява в порив на патриотизъм: „Бих предпочел самият аз да бъда отлъчен от Христос заради братята си, мои сродници по плът“. (Рим.9:3) Едновременно глобалист и патриот! Днес обаче ни е трудно да съчетаем и двете.    

   През 1937 г. руският православен писател Иван Илин издава в Женева забележителната си книга „Основи на християнската култура”. Ще приведа откъси от главата „За християнския национализъм“, като подчертавам, че навсякъде ще заменя компрометираната (най-вече от нацистите) дума национализъм с патриотизъм.

     „Най-дълбоко единство между хората – казва Илин – възниква на основата на духовното сродство, на сходното душевно-духовно устройство, на сходна любов към единното и общото, на основата на общата съдба, свързваща хората в живота и смъртта, на еднаквото съзерцание, общия език, сродната вяра и съвместна молитва. Това именно представлява националното единство между хората.

    Националното чувство не само не противоречи на християнството, но от него черпи своя висш смисъл и основание; защото то създава единство между хората в дух и любов и привързва сърцата към най-висшето на земята – към даровете на Светия Дух, дарени на всеки народ и по собствен начин претворени от всеки един от тях в историята и в културното творчество.

    Ето защо християнската култура се осъществява на земята именно като национална култура и патриотизмът не подлежи на осъждане, а по-скоро на радостно и творческо възприемане.

    Всеки народ има инстинкт, получен от природата (което означава – и от Бога) и дарове на Духа, изливани в него от Твореца на всичко. Инстинктът и духът у всеки народ съжителстват по различен начин и създават драгоценно своеобразие. Така всеки народ по свой начин встъпва в брак, ражда, боледува и умира; по свой начин мързелува, труди се, стопанисва и отдъхва; по собствен начин скърби, плаче и се отчайва, по свой начин се усмихва, смее се и се радва; по свой начин ходи и танцува; по собствен начин пее и създава музика, по собствен начин говори, декламира, спори и ораторства; по свой начин наблюдава, съзерцава и твори живопис; по свой начин изследва, опознава, разсъждава и доказва; по свой начин мизерства, проявява милосърдие и гостоприемство; по собствен начин строи домове и храмове; по свой начин се моли и проявява героизъм; по свой начин воюва…

    По своему се издига и пада духом; по свой начин се организира. Всеки народ има различно собствено чувство за права и справедливост; различен характер, различна дисциплина; различна представа за нравствен идеал; различна политическа мечта; различен държавнически инстинкт. С други думи: всеки народ има различно и специфично душевно устройство и духовно-творчески акт. И у всеки има специфична национално-зачената, национално-износена и изстрадана култура.

    Така е и в природата и в историята. Също така е и при инстинкта, духа, и цялото културно творчество. По този начин всичко ни е дадено от Бога.

    И това е хубаво. Това е прекрасно. И никога не е осъждано в Писанията. Различни са тревите и цветята в полето. Различни са дърветата, водите и облаците. „един е блясъкът на слънцето; друг е блясъкът на месечината, друг е пък на звездите; па и звезда от звезда се различава по блясък” (1Кор.15:41). Богата и прекрасна е Божията градина: изобилие на видове, блести с форми, сияе и радва с многообразие. И всеки народ заслужава да съществува, да процъфтява и да слави Бога по-своему. И именно в това си многообразие вече (творението) пее и възнася хвала на Твореца. И трябва да си духовно сляп и глух, за да не го постигнеш.

    Мисълта да угасиш това многообразие на славословието, да изпразниш това богатство на историческата Божия градина, да сведеш всичко до мъртва еднообразна щампа, до „униформа”, до еднаквостта на песъчинките, до безличие след вече просиялото в света духовно различие – подобна мисъл може да роди само болна душа, в злобна, завистлива конвулсия, или в мъртъв и сляп разум. Подобна плоска и пошла, антикултурна и разрушаваща всичко идея би била истинско проявление на безбожието. Абсолютно невъзможно е да почерпиш такава идея от християнството, от Евангелието, от Православието.

    Всеки народ служи на Бога както умее – със своята история, с цялата си култура, с целия си труд и пеене. Един народ служи творчески и разцъфва духовно, а друг – нетворчески и вехне духовно. Има такива народи, които престават да служат и се превръщат в шлака, отпадъци в историята...

    Патриотизмът е уверено и страстно чувство, в същността си предано и драгоценно в творческо отношение:

- че моят народ е получил даровете на Светия Дух;

- че ги е приел с инстинктивния си усет и творчески ги е претворил по своеобразен начин;

- че вследствие на това неговата сила нараства и го призовава към велики и творчески дела;

- че затова на моя народ се полага културна „самостойност”, като залог на величието и независимост в съществуването му като нация и държава.

    И в това свое чувство, истинско и дълбоко, християнинът е прав и не подлежи на осъждане. Това чувство изпълва цялата му душа и оплодява неговата култура.

    Националното чувство е любов към историческия и духовен образ, към творческия акт на своя народ.

    Патриотизмът е вяра в богодаруваната благодатна сила на народа и в неговото призвание...

    Патриотизмът съзерцава своя народ пред Божието лице, съзерцава неговата душа, неговите таланти, неговите недостатъци, неговата историческа проблематика, неговите заплахи и неговите изкушения...

     Ето защо истинският патриотизъм не е тъмна, антихристиянска страст, а е духовен огън, водещ човека към жертвено служение, а народа към духовен разцвет.

    Християнският патриотизъм е възторг от съзерцанието на своя народ в Божия план, в даровете на Неговата благодат, в пътя към Неговото царство.

    Това е благодарение на Бога за тези дарове: но това е и скръб за своя народ, ако той не е на висотата на тези дарове.

    Патриотизмът учи и на смирение – в съзерцание на слабостта и краха на своя народ.

    Патриотизмът отваря очите на човека и за националното своеобразие на другите народи; той учи да не се презират другите народи, да се признават духовните им постижения и тяхното национално чувство; защото и те са съпричастни към даровете Божии и ги претворяват по своему.

   Така осмислен, патриотизмът учи човека, че безнационалността е духовна безпочвеност и безплодие; че интернационализмът е духовна болест и източник на съблазън и че наднационализмът е достъпен единствено на истинския патриот...

     Неоснователно е твърдението, че патриотът „ненавижда и презира другите народи”. Същността на патриотизма съвсем не включва ненавист и презрение; тези чувства могат да се включат във всичко, ако душата на човека е зла и завистлива. Действително има псевдопатриоти, отдаващи се на подобни чувства. Но всичко може да бъде извратено и с всичко може да се злоупотреби…

    Християнският патриотизъм измерва живота и достойнството на своя народ с религиозна мярка: идеята за Бога и Христос, Сина Божий. Този критерий именно изисква от християнския патриот безусловна преданост и безусловна вярност; той също го учи на наднационално съзерцание на човешката вселена и на вселенското братство между хората. Истинската съборност не само не отрича патриотизма, но израства от него и го укрепва, така че истинският патриот да може да встъпи във вселенско братство само като жив представител на своя народ и неговия национален дух.“ Амин.

Свещеник Красимир Кръстев

Църква „Света Троица“ – Плевен

18.06.2023 г.