ВЯРА, КОЯТО ДЕЙСТВА ЧРЕЗ ЛЮБОВ

(ТРЕТА НЕДЕЛЯ СЛЕД НЕДЕЛЯ ПОДИР ВЪЗДВИЖЕНИЕ)

    

    Днес чухме трогателната история за възкресението на сина на Наинската вдовица. На тази клета жена, изгубила преди време мъжа си, сега се отнемало и единственото и чедо, единствената светлинка в нейния живот…

    Тя е там, неутешима, в сърцето на траурното шествие, което спира край градските стени пресрещнато от друго шествие – това на Пророка от Галилея. Може би Той ще и каже мъдри пророчески думи, които ще я утешат? Не, тук не се срещат шествията на глупостта и мъдростта, срещат се шествията на смъртта и на Живота. Какви мъдри думи може да кажеш на тази толкова самотна и отчаяна жена, които да я утешат? Няма такива! Но пък Пророкът от Галилея е не само пророк, а самият Господар на Живота и затова даде единствената утеха - смили се над нея и възкреси умрелия и син.

    Раждането и смъртта са големи Божии тайни. Много покойници е имало в Израил по времето на Христа, но Евангелията разкриват само пет случая на възкресяване на мъртъвци от Господа. Пет случая за три години и половина обществено служение. Само пет случая, защото това най-велико чудо се случва само когато е единствения начин Бог да дари утеха. Това са тайни, които не можем да разберем, а само да погледнем през леко открехнатата от Бога врата. 

    Колко често и ние сме част от такива траурни шествия! Ще стиснем ръката на опечалените, ще поплачем, ще съчувстваме … Това е нормалната реакция, но има един процент изключение, когато не трябва да прекланяме унило глава пред смъртта, а да си спомним Христовите думи: "който вярва в Мене, делата, що Аз върша, и той ще върши, и по-големи от тях". Има случаи когато любовта изисква да се одързостим в Христа и да кажем „Момче, на тебе говоря, стани!“.

    Това са случаи, когато любовта не може да приеме смъртта като възможен изход. Зная, че е стряскащо, дори скандално, да допускаме, че такива най-велики чудеса могат да станат чрез нас, грешните и разслабени деца на 21 век. Измъчва ме обаче факта, че ние напълно отхвърляме такава възможност, като така обявяваме за лъжа Христовите думи „който вярва в Мене, делата, що Аз върша, и той ще върши, и по-големи от тях".

    Затова е по-редно да погледнем сериозно на Христовото обещание и да потърсим причините за неговото неизпълнение в нас, самите. Не защото се стремим към чудеса, но защото понякога любовта изисква чудо. 

    Вярата е и голямото условие, което Иисус поставя, за да вършим делата, които Той върши. Нека поразсъждаваме върху това условие с пример от съвременния живот, разказан от преподобни Паисий Светогорец.

    Старецът разказва следното: „Веднъж се запознах с един мъж, който беше много мил и чувствителен. Представяте ли си, той дори отказваше да нощува в манастира, защото не искаше да е в тежест на монасите. Бях домакин в скита Ивирон, когато излязох на балкона за малко по обяд и видях един мъж, който лежеше на камъните отвън. Чудех се какво ли прави там. Затова слязох при него да проверя.

- Какво правиш тук, благословени човече? Защо не дойдеш в манастира, където можем да проявим гостоприемството си към теб?

- Не, не, аз тук съм си добре, не се притеснявайте - отговори той.

Настоявах да дойде, но той отказваше. Каза:

- Цяла нощ отците са на служба. Изморени са, постят, на обед малко почиват и аз сега да отида да ги безпокоя? Не е правилно!

    Вижте как любомъдро разсъждаваше? Това е признак за психическо и духовно здраве, докато другите посетители идваха и очакваха да им се слугува и в себе си имаха най-вече недобри мисли - даже понякога ни нападаха с обвинения. Най-после го убедих и го заведох в манастира, където се опознахме по-добре и дори накрая станахме приятели.

    Сега слушайте какво беше сторил този мъж. Останал без родители съвсем рано. Израснал в сиропиталище. Когато пораснал, започнал да работи като хамалин на пристанището в Солун. Той се оженил и това му носело много щастие, тъй като намерил семейството, за което дълго мечтал. Неговите тъстове му били като родители. Той се преместил със семейството си близо до къщата им и много ги обичал. Представете си, след края на работния ден, той първо минавал през тях да ги поздрави и да види дали не се нуждаят от нещо и чак след това се прибирал в своя дом при съпругата си. Бил също така много благочестив. Повтарял си молитвата: „Господи Иисусе Христе, помилуй ме". Пренасял товари и се молел. Притеснявал се, обаче, че тъстовете му били невярващи. Всъщност тъст му дори богохулствал, което много го натъжавало. Затова, той се молил на Бога, просейки от Него да не прибира родителите на жена му преди да се покаят. Дори ме помоли и аз да прося това от Бога.

    По едно време, обаче, неговият тъст толкова заболял, че се наложило да постъпи в болница. Там останал дни наред. Веднъж, както обикновено след работа, хамалинът се отбил направо в болницата, без да мине първо през дома си. Потърсил тъста си, но не го открил в стаята му. Претърсил навсякъде, питайки наоколо за него.

    „О, той почина. Свалиха го долу в моргата" му казали.

    Почувствал се сякаш гръм го бил ударил. „Защо, Господи, си го взел, след като той още не беше готов и дори не му се отдаде случай да се покае? Защо, мой Господи?"

    Той започнал горещо да се моли, с дълбока болка: „Какво е за Бога да го върне към живота? Нищо!" си мислел той и започнал усърдно да моли Бог за това.

    Отправил се към подземието, огледал моргата, само за да намери бащата на съпругата си скован и мъртъв. Стиснал ръката на тъста си и настойчиво казал: „Хайде, ставай! Да се прибираме!" Мъртвецът веднага се съживил; станал и последвал зет си.

    - Отец Паисий, това наистина ли се е случило? - попитали слисани слушателите, както и ние сега се питаме.

    - Да, това е абсолютната истина.

    - И този човек и до днес е жив?

    - Не, починал е. Поживял е още няколко години, покаял се, станал много по-любочестен човек, същинско агънце и Христос го прибрал при себе си в Рая.

    - Наистина ли такива неща се случват в наши дни? - попитал го пак с учудване слушател.

    - Виждаш ли? А той бил един обикновен хамалин. Но притежавал такава простота! И толкова дълбока вяра. Нима Христос не е казал: „който вярва в Мене, делата, що Аз върша, и той ще върши, и по-големи от тях"? Защо тази история ти се струва така странна? Христос не е ли възкресявал мъртви? А Лазар? А сина на вдовицата? Дъщерята на Иаир? Апостолите не са ли възкресявали мъртви? Не сме ли чели за много чудеса в житията на светиите? Защо това трябва да ни се струва странно?“

    И така, какво означава да вярваш в Иисус в светлината на този пример?

    По отношение на Бога: непрестанна молитва, пост, труд, изнуряване на плътта, смирение и най-вече простота. На нас много ни липсва простотата на този хамалин, с която той разсъждавал: „Какво е за Бога да го върне към живота? Нищо!" Простота значи неразделеност, единство. Ние сме станали безмирни. В нас винаги се борят аргументи „за“ и „против“. Всичко в нас воюва – духът срещу плътта, мисъл срещу мисъл, чувство срещу чувство, желание срещу желание…

    По отношение на ближните: Да гледаш на другите като по-горни от тебе, да търсиш не своето удобство, а на другия, да не си егоистичен. Имал хамалинът щастлив брак, значи имал смирение, простителност. Защото може ли егоистът и гордият да живее в разбирателство? Трябва да не си осъдителен, дори когато другите са лоши и неблагочестиви. Вместо семейни войни, ние виждаме у този човек любов към нечестивия богохулен тъст. Какво изобличение за нас, които не можем да обикнем роднините си, камо ли враговете!

    Ето, че няма никакъв особен секрет в чудотворството на този най-обикновен християнин! Св. ап. Павел казва: „за последователите на Иисус Христос нито обрязването има сила, нито необрязването, а вярата, която действа чрез любов“. (Гал.5:6)

    С тези думи апостолът сякаш поставя нашата диагноза – липсва ни най-вече любов. Нашата вяра е недействена, защото е повече умствена, и по-малко сърдечна. Тя стига само за думи, които апостолът сравнява с „бездушно звънтяща мед или ечащ цимбал“. (1Кор.13:1)

    Липсва ни, братя и сестри, истинската любов, която не съди, а се смилява дори над враговете.

    Един монах заявявал с нескрито задоволство на стареца Силуан Атонски: „Бог ще накаже всички атеисти. Те ще горят във вечен огън“. Натъжен, старецът Силуан му отговорил: „Кажи ми, да предположим, че ти отидеш в рая и оттам погледнеш долу и видиш някой да гори в огъня на ада – ще бъдеш ли щастлив?“.

    „Не може да им се помогне. Това е било тяхна собствена грешка“, отговорил монахът. Старецът отвърнал със скръбно изражение: „Любовта не може да понесе това. Трябва да се молим за всички”.

    Така се смилил и този хамалин за нечестивия си и непокаян тъст, помолил се и ръката му се задвижила от великата сила на любовта. Протегнал ръка, стиснал студената ръка на починалия и го издърпал от царството на смъртта в царството на живота.

    Вяра, която действа чрез любов и любов, която прави вярата действена! Така се случват Божиите чудеса! Спряхме се на най-великото, но и най-рядкото чудо - възкресяване на мъртви. А колко много са тези, които се нуждаят от изцерение от тежка болест, от душевно освобождение! Убеден съм, че тези чудеса могат да се случат, по Божията милост и според Неговата воля, стига да търсим ревностно Дарителя, а не само Неговите дарове. Това е превъзходният път, очертан от св. ап. Павел в небесния химн на любовта, отправен към коринтяните - да се съединяваме с Бога чрез вярата и любовта. Да израстваме в тези добродетели и така да получим не само телесно изцерение, но и да имаме надежда за вечен живот. Амин.

Свещеник Красимир Кръстев

Църква "Света Троица" - Плевен

08.10.2023 г.

ОГНЕНИЯТ ПРОРОК

(ИЛИНДЕН)

    Свети пророк Илия е един от най-великите старозаветни праведници и могъщ изобличител на езичеството. Живял през IX век преди Христа по времето на цар Ахав. 

    Бил из потомството на Аарон, от гр. Тесвия, Галатия. Името Илия значи крепост и той наистана се показал твърдина на вярата.

  От всички старозаветни Божии угодници единствено на св. пророк Илия са посветени безброй православни храмове. Защо е така? Защо нямаме храмове, посветени на праотеца Авраам, боговидеца Моисей или псалмопевеца Давид? Защо народът ни почита този пророк повече от всички други старозаветни личности?

    Етнолозите вероятно биха потърси отговора в това, че нашият народ е земеделски и за него е особено важно да почита този, който с молитва изпросва ценен дъжд за реколтата. Вероятно е така, но има място и фактът, че трудната съдба на българина го е направила скептичен към красиви слова. В своя консерватизъм той иска да види изява на Божията сила и да основе вярата си на истински чудеса. А точно това намираме в житието на св. пророк Илия. То е непрестанна поредица от велики Божии чудеса.

    Но това, което хората не виждат е цената на духовната сила, цена, която трябва да бъде платена. Божиите чудеса не идват без аскетично усилие от страна на човека. Човек трябва да съедини себе си с Бога, за да стане проводник на Неговата сила. Трябва да очисти душата си и да скърби за падението на народа така, както Бог скърби. Трябва да подчини своята воля на Божията, с една дума – да се съедини с Него във всичко. И колкото повече човек се съединява с Бог, толкова повече започва да вижда Божията любов към погиващите, любов стигаща до Божествена ревност! И сам започва да копнее за спасението на ближните, изпълва се с ревност за Бога.

    Такъв бил пророк Илия – изпълнен с огнена ревност за Божието име. Колко много ни липсва тя днес! Ние сме хладни християни. За нас важат с пълна сила думите на Христос от Откровение: „...зная твоите дела: ти не си ни студен, ни горещ; о, дано да беше студен или горещ! Така, понеже си хладък, и нито горещ, нито студен, ще те избълвам из устата Си.“  (Откр.3:15-16)

    Илия копнеел с цяло сърце за Бога. Велик постник, въздържан в храна, скромен в облекло и строг към себе си и другите, пророкът вдъхновено проповядвал волята Божия и нуждата от истинско служение и поклонение Богу като първо и необходимо условие за щастлив живот и земно благоденствие. Заради удивителната си святост и чистота в живота свети пророк Илия се възпява и прославя от светата Църква като "небесен човек" и "земен ангел".

    Неговата ревност и преданост към вярата в единия истинен Бог била толкова силна, че когато видял отстъплението от нея, идолопоклонничеството и безчестието в царския дом, той не се поколебал да изобличи с огнени слова недостойния израилски цар Ахав и жена му Иезавел. Ето накратко историята, която е кулминация на неговия живот.

    Цар Ахав и царица Иезавел поставили в Самария идола на езическото божество Ваал, приканяли народа да му се покланя и преследвали служителите на истинския Бог. Затова пророк Илия с молитва заключил небето и три години и половина не валяло дъжд. Гонен, пророкът предложил на Ахав Вааловите жреци да принесат жертва на планината Кармил и после той да принесе. На когото жертвата се запали с огън от небето, неговата вяра да се счита за истинска. 

    Царят се съгласил. Заклали жертви. Множество народ с жреците и пророците на Ваал – около 450 души – се събрали на планината Кармил. Илия дошъл и извикал към народа: "Още ли ще куцате на две колена? Ако Господ е Бог, вървете след Него! Ако ли Ваал – вървете след него!" (3Царе18:21)

    Но народът мълчал. Народът бил раздвоен. Какъв израз само! Да куцаш на две колена, значи да си раздвоен в богопоклонението. Такива били израилтяните - хем вярвали в Бога, хем прибягвали и към Ваал – едно от имената на дявола. Нещо като при нас българите – хем сме православни, хем като сме в нужда тичаме при врачки, баячки, куршумолеячки, екстарсенси … Тук даже не отварям темата за непрестанното упование в Бога преди всяко начинание и нужда. Когато сме болни, когато имаме нужда от помощ, съвет или нещо друго, към Бога ли първо поглеждаме или към телефонния указател с приятели? За Бога се сещаме едва накрая, когато живота ни се срине. Така е, защото не сме схванали вярната пословица „Бог не е последната надежда, а единствената!“ Той е във всичко и всичко зависи от Него, както мъдро отбелязва Соломон: „Ако Господ не изгради дома, напразно ще се трудят строителите; ако Господ не пази града, напразно ще бди пазачът.“ (Пс.126:1)

    От зората на човечеството дяволът се опитва да внуши, че не на Бога, а на него трябва да се отдава почит, защото той владее природните сили. Когато откритото поклонение на дявола е неприемливо, той се задоволява и с това да насочи хората да обожествяват творението, да издигат идоли, само и само да ги отклони техния Създател. Заслепява умовете на хората, за да не размислят, че зад чудната хармония на вселената стои всесилен и премъдър Творец. За св. Василий Велики вселената представлява сякаш някакво училище, в което разумните души се учат да познават Бога. Да не познаеш Твореца, съзерцавайки света, това означава да не виждаш нищо посред ясен и светъл ден.

   Четете Библията и нейното продължение – житията на светиите! Това са книгите, които разкриват великите Божии дела и осветляват дявола като узурпатор и измамник.

    Това ни се разкрива и в грандиозното събитие на планината Кармил. Представете си картината – 450 жреци на Ваал викат и крещят, но всичко е напразно. Нищо не станало, никакъв огън не слезнал от небето.

    Сред настръхналото множество виждаме и самотната фигура на св. пр. Илия. Той направил жертвеник и около него окоп, заклал теле и го положил върху дървета. "Сега – казал той на народа – донесете вода и я излейте върху жертвата." Това направили три пъти и то така, че и целият окоп около жертвеника се напълнил с вода.

    Колко мъдро постъпил пророкът! Както знаем добре, мокрото дърво не може да пламне по естествен начин, трябва свръхестествена намеса. Така пророкът отрязал всякаква възможност за спекулации от рода на това, че е използвал слънчевата топлина за запалване на огъня или някакъв друг трик. Това винаги са били методите на шарлатаните, методи, немислими за Божий човек, какъвто бил св. Илия. 

    А методът на Илия бил молитвата, упованието само на Бога. Пророкът се помолил пламенно и върху жертвата паднал огън от небето, и я изгорил.

    Народът видял това и до земята се поклонил на Истинския Бог. Посрамените жреци на Ваал били избити. Обилен дъжд напоил земята.

    Това е Божията сила! Това се случва и до днес в живота на светиите – на всички тези, които се съединяват с Бога. Колко просто е всичко, съединиш ли се с Бога, Неговата сила започва да се изявява и чрез теб! Колко просто и същевременно неимоверно трудно. Трудно, защото изисква да се очистиш от проказата на греха, която дълбоко ни е поразила. Толкова трудно, че отнема цял един живот…

    Лесните чудеса винаги са от лукавия: плати таксата, сложи две бучки захар под възглавницата, на сутринта ги донеси и ще ти кажа бъдещето… Такива "пророци" и "чудотворци" днес много и всички са от типа на „Вааловите“.

    Има и друго уникално нещо при св. пр. Илия. Той е единствен избраник Божи, чийто живот не завършва като у другите човеци (дори и най-славните сред пророците) - със смърт, а продължава с небесно възнесение на огнена колесница. След като пророкувал 25 години, край р. Йордан бил грабнат на огнена колесница и жив отнесен на небето.

    Единствен Бог знае каква тайнствена мисия е предопределил за безсмъртника Илия. Тя ще се прояви в края на времената, точно преди появата на антихриста, както Сам Господ е предсказал: "Илия първом ще дойде и ще уреди всичко." (Мат. 17:11)

    Свети Илия – един пророк, чийто живот бил изпълнен с Божия огън! Нека и ние бъдем огън: с огнени думи, огнена вяра, огнена молитва, огнен живот. Само това подобава на християните в Долни Дъбник – да бъдат като своя небесен покровител. Само така ще имаме надеждата за огнено възнесение, подобно на това, с което пророкът напуснал този свят и влезнал в Царството Небесно. Амин.

Свещ. Красимир Кръстев

Църква "Св. пророк Илия" - Долни Дъбник

20.07.2023 г.

СРЕЩА НА ЛИЧНОСТИ, СРЕЩА НА ЗАВЕТИ

(СРЕТЕНИЕ ГОСПОДНЕ)

 

На 2 февруари всяка година отбелязваме празника „Сретение Господне”. Думата „сретение“ е църковнославянска и означава „среща“. Тази опитност на св. Симеон с Богомладенеца е на първо място лична среща - прегръдка между Твореца и едно Негово творение, търсещо истинския мир - мир с Бога и със себе си. Но ние днес ще опитаме да отидем и отвъд нейния личен характер.

Според християнската традиция св. Симеон е бил един от 70-те преводачи на Стария Завет от еврейски на старогръцки език, т.н. Септуагинта. Египетският фараон Птоломей II Филаделф (285-246) пожелал да има този превод и на гръцки език за прочутата тогава Александрийска библиотека. За да бъде уверен в точността на превода, Птоломей събрал преводачите и ги разпределил в отделни килии да превеждат самостоятелно, а после общо да сравняват точността на превода.

    Християнското предание свидетелства, че когато св. Симеон превеждал определената за него книга на св. пророк Исайя, спрял погледа си на 7-ма глава, 14-ти стих: "Затова Господ Сам ще ви даде знамение: ето девица ще зачене и ще роди син, и ще Го назоват с името Емануил". И когато взел нож, за да изстърже думата „алма” („девица”) от кожения свитък и да я замени с „иша” („млада жена”) изведнъж в килията се явил белоснежен ангел, който му хванал ръката с ножа и му казал: „Праведни Симеоне, не повреждай текста на пророка. Ти ще доживееш да видиш Девицата, която ще роди Помазаника Господен!”.

Смутен в помислите си, на връщане за Йерусалим, св. Симеон споделил случилото се със спътниците си и отново изразил съмнение. Св. Предание разказва, че когато преминавали през една река, св. Симеон свалил златния си пръстен от ръката, хвърлил го във водата и казал на всеослушание: „Ако го намеря, ще повярвам в думите на пророка”. Близко до реката пътниците спрели да пренощуват в страноприемница. На сутринта св. Симеон си купил риба и когато я приготвял за обяд, заедно със спътниците му намерили в корема на рибата пръстена, хвърлен в реката. От този ден св. Симеон заживял в близост до храма, внимавайки върху всеки представян първороден младенец.

Слава Богу, този ден настанал, но съвсем не толкова скоро, колкото го чакал Симеон. Когато като преводач видял ангела, той бил около 50 годишен. Постепенно, по силата на естествения закон си отишли от този свят всички от неговото поколение. Добре знаел, че след потопа Бог е отсъдил за човеците: „нека дните им бъдат сто и двайсет години.“ (Бит.6:3). Но преминал и този срок - 120 години, и после старецът станал на два пъти по 120, а Божието обещание не се виждало изпълнено. Той се съмнявал, че чудо може да стане в тялото на девица, а ето, ставало чудо със самия него. Собственото му тяло забавило процеса на стареене.

Накрая, близо 300 годишния старец Симеон, воден от Дух Свети, отишъл в храма, видял родителите на Иисус – Йосиф и Мария, прегърнал Богомладенеца и изрекъл думите на молитвата, която всяка вечер произнасяме или пеем: „Сега отпускаш Твоя раб, Владико, според думата Си смиром...”

Какво удивително събитие - немощният старец взел в ръцете си Държащия цялата вселена!

Св. Предание е запазило спомен, че около година след това старецът Симеон бил убит при избиването на Витлеемските младенци от войниците на Ирод, които го изнудвали да каже къде се намира Богомладенецът. Нечестивият Ирод не позволил да го погребат по обичая на евреите. 

Не е била лека съдбата на св. Симеон да дочака изпълнението на Божието обещание. Светият старец бил изключителен познавач на Писанието, човек рационалист, който винаги търсел причинно-следствената връзка. Ако с днешни понятия трябва да го характеризираме, бихме го нарекли виден интелектуалец и учен, дори предтеча на съвременната школа на библейската критика. (Нейните представители се съмняват в истинността на библейския текст, тъй като днес не разполагаме с оригиналите) Затова Бог подложил големият ум на св. Симеон на големи изпитания. Нека си ги представим:

- Може ли девица да зачене?

- Може ли ангелът да сбърка, предричайки му, че ще види плода от това чудо?

- Може ли случайно рибата да е глътнала неговия пръстен и после случайно да е била уловена?

- Може ли човешкия живот да надскочи повече от два пъти определената от Твореца пределна възраст от 120 години?

    В крайна сметка всичко опира до това: верен ли е Бог на обещанието си, дори когато то противоречи на вложените от Него в творението закони?

И св. Симеон заживял, за да свидетелства на цялото човечество, че Бог забавя, но не забравя. А също, че Законодателят е по-голям от закона.

Сменяли се поколения, власти... И така до онзи ден, в който прегръщайки Богомладенеца, св. Симеон се изпълнил с Неговата светлина и мир. Всички терзаещи ума въпроси получили своя отговор, а сърцето му се умирило. 

    Не върви ли и нашият живот по подобна траектория като на св. Симеон, макар и доста по-къса? Бог ни говори, хлопа на сърцата, иска да му се доверим, а ние се съмняваме, рационалният ни ум задава въпрос след въпрос. Въцърковяваме чувствата си, волята си, а за разума поставяме някакъв предел. Да, имало е чудеса, но вече не ги чакаме точно при нас. Станали сме "разумни", знаем механизмите на всички болести, на всички природни явления, на всичко, ако не във вселената, то поне в нашата галактика.  И главите ни са натежали много, не можем вече да ги носим на раменете си. Проблемът обаче не е в препълването на главите, а в отдалечаването на главата от сърцето. Прекрасни са словата на светителя Теофан Затворник: "Добре е, че хората търсят разумност. Но не е добре, че я търсят само в единия човешки разум. Искат да направят от този разум всемирен наставник - цар на истината. Не е ясно - защо му се пада такава чест? Когато човек се роди на този свят, не знае нищо, нито едно нещо не може дори да назове сам, на всичко се учи, а щом стъпи на крака, още недостигнал пълнолетие, започва да се превъзнася и да повтаря: аз и разумът ми, всичко ще разсъдим и ще решим сами. Разумът наистина е велик дар Божи, но дарувайки ни го, Бог не го е положил за източник на истината, а само за неин приемник. Не ни е казал тъй: Ето ви разум, слушайте него и както ви научи, така постъпвайте. А какво е сторил Той? Като е създал човека с разум, тозчас му се е явил и е започнал да го учи на истината, и оттогава не е преставал и не престава да го ръководи към познанието на истината и да просвещава ума му с познанието за нея..."

    Колкото по-скоро признаем, че нашият ум е само приемник на истината, толкова по-скоро ще излезем от задънените улици, в които ни вкарва той. Блажени Августин настоява, че "трябва да се вярва, за да се разбира и да се разбира, за да се вярва." Разумът е изключително важен, но той не е цар на истината. Тези, които се осмелят да детронират своя ум и поставят на трона Христос, ще преживеят истинския мир. Само тези, които като св. Симеон станат лично богоприимци, ще изпитат как "Божият мир, който превъзхожда всеки ум, ще запази вашите сърца и мисли в единство с Иисус Христос." (Фп.4:7). И ще напуснат този суетен свят "с миром".

Но срещата на стареца с Богомладенеца няма само личен характер. В личността на св. Симеон се фокусира сякаш целия старозаветен сонм на праведниците. „Сега отпускаш Твоя раб, Владико, по думата си с миром“ – сякаш в този неистов стон вибрира енергията на хиляди старозаветни светии, които също очаквали изпълнението на обещанието, и търпели всичко, за да видят този миг. 

Ако трябва да характеризираме целия Стар Завет с една дума, това е думата "обещание". Не само св. Симеон среща Спасителя и получава мир. В неговата личност става и символичната среща на двата Завета – Стария и Новия. А за Новия Завет най-точната дума е "изпълнение".

Погледнете празничната икона и виждате нещо много важно, изобразено на нея! Протегнатите ръце на св. Симеон сякаш показват есхатологическото очакване на Месията. И когато младенецът Иисус попада в ръцете на св. Симеон, целият Стар завет сякаш приема в обятията си Новия завет, изпълва се със светлина, престава да бъде неясен и мъглив. Иисус Христос е ключът към Стария Завет. Новият завет е изпълнението на обещанието. Новият завет отключва Стария. Запомнете това! Когато свещениците настояват да четете първо Новия Завет, а после Стария, това не е случайно. Св. ап. Павел оприличава старозаветните неща на сянка, а новозаветните - на същност. Познаваш ли същността, лесно ще разгадаеш сянката. Отхвърлиш ли Христа, Стария Завет потъва за теб в мъгла. Това сторили болшинството от евреите и още много богоборци в човешката история. Това вършат днес мнозина интелектуалци, които имат критичния ум на св. Симеон Богоприимец, но не и неговата интелектуалната честност, търпение и боготърсачески дух.

Братя и сестри,

      Днес ние разполагаме с много информация. Живеем във век на информационно пресищане и замърсяване. Чрез повърхностни медии дяволът пуска своите стрели на съмнение в умовете ни. Върхът им е намазан с катрана на псевдонауката, рационализма и скептицизма. Затова, също като праведния Симеон сме обречени да водим нелеки борби. Борби със съмненията в истинността на нашата вяра.

Това са и борби да вярваме, когато нещата в живота сякаш губят своята логика. Така, както се „забави“, (разбира си, според Симеоновата логика), Първото пришествие на Христа, така, виждаме, че и Второто Пришествие не става според нашата човешка логика. Нека се поучим от търпението на Богоприимеца. Бог ще ни посети, дори да трябва да преобърне законите на вселената. Просто защото Той е Законодателят. По-скоро природните закони ще се огънат, отколкото Божието слово да не се изпълни.

Само едно нещо си заслужава нашето безпокойство. Дали наистина, като св. Симеон сме имали своята лична среща с Бога и можем ли като него да въздъхнем: „сега отпускаш Твоя раб, Владико, според думата Си, смиром; защото очите ми видяха Твоето спасение“  Амин!

свещеник Красимир Кръстев

храм „Света Троица“ – Плевен

Сретение Господне, 2019 г.