Тест за истинска любов

Днес честваме паметта на един от най-обичаните съвременни светци – преподобни Паисий Светогорец. Всеки може да намери в него нещо за себе си – чудеса, видения, прозрения, мъдрост. Затова и аз се замислих какво е това от неговия живот, което най-много ме докосна. Не е нищо от изброените.

Това, което дълбоко ме разтърсва, е цялостното отношение на светеца към другите, което става особено видно от няколко случая.

Преподобни Паисий разказвал, че някакво момиче, чиято майка била болна от рак, идвала при него и просила: „Помолете се за майка ми, за да оздравее!”. Той й отговорил:
– Добре, ще се помоля, твоята майка, която толкова много обичаш, да оздравее, т.е. Бог да вземе болестта от нея, но да я даде на теб, за да носиш този кръст вместо твоята майка.
– Отче, какво говорите? Аз Ви помолих да се молите за майка ми, за да оздравее!
– Да, тя ще оздравее, но нека Бог даде болестта на теб, така ще е по-добре, защото си млада и ще можеш да се справиш с нея.
– Не, отче! Не! Нека майка ми да оздравее и никой да не се разболява вместо нея!
– Но, чедо мое, как тогава ще покажем нашата любов? Как ще покажем поне своето мъничко съчувствие към болката на другия? Слушай, ето какво ще направим: нека твоята майка да оздравее, а ние с теб двамата ще си разделим нейния рак. Половината на теб и половината на мен.
– Отче, моля ви, чуйте ме! Може ли да се помолите майка ми напълно да оздравее и всички ние да бъдем здрави? Аз толкова я обичам! Умирам за нея!
– Как умираш за нея? Добре, ти ще се разболееш съвсем малко, а аз ще взема по-голямата част от болестта. И твоята мама ще се изцели!

В края на разговора девойката изпаднала в паника: „Край, отче, достатъчно! Просто попитах дали е възможно да излекувате майка ми, ако това не е възможно – довиждане!”

„Този разговор беше тест, – разказва отец Паисий, – за да се изясни до каква степен се простира нейната любов”. Оказало се, че любов няма.

Братя и сестри,

Тази неделя и ние заставаме пред това духовно огледало, за да си направим такъв тест. Струва ми се, че резултата ще е като при тази девойка – с някаква вяра в Бога, но не и с истинска любов. Защото често и ние „умираме за нашия ближен“, но само на думи. Когато стане въпрос за дела – намираме се в оскъдност. А когато стане въпрос за жертва – казваме и ние „довиждане“. И се проваляме на теста, защото той не е теоретичен – истинската любов е жертвена. Жертвата е истинският тест за любов.

Преподобни Паисий издържал този тест. Неговите поучения не останали само високопарни приказки. Той ги въплътил в живота си.

Веднъж при стареца дошъл дълбоко отчаян баща, чийто син бил болен от терминален рак. Човекът плачел неутешимо и умолявал светеца за чудо, тъй като лекарите не давали никаква надежда за сина му.

Виждайки огромната скръб на бащата и мислейки за съдбата на младото семейство, сърцето на преподобния се свило от болка. Понеже винаги избягвал да иска „евтини“ чудеса от Бога, Паисий взел радикално решение. Той се уединил в молитва и казал на Господ нещо поразително: „Боже мой, този човек е млад, има семейство и деца, които се нуждаят от него. Вземи неговата болест и я дай на мен. Аз съм стар, монах, изживял съм живота си и няма за кого да се грижа тук на земята. Нека аз изстрадам рака, а той да оздравее.“

Бог приел тази саможертвена молитва. Много скоро след това болният мъж преминал през нови изследвания и лекарите с изумление установили, че туморът е изчезнал напълно – човекът бил абсолютно здрав. В същото време обаче, старецът Паисий започнал да изпитва ужасни болки. Скоро бил диагностициран с рак на дебелото черво.

Този случай е пример за онова, което някои православни автори наричат „заместническо страдание“ – не в смисъл на изкупление, а като доброволно поемане на чуждата болка от любов. Защото изкупителната жертва е само една – тази на Христос, но ние можем и трябва да правим това, което св. ап. Павел правеше – „Допълвам в плътта си недостига на Христовите скърби…“ (Кол.1:24)

Старецът Паисий преминава във вечността през 1994 г. именно в резултат на тази заместнически поета болест. Болестта става последното стъпало на един вече свят живот, печат, чрез който старецът Паисий става преподобният Паисий.

Всяка болест, и изобщо, всяко страдание на нашия ближен, е тест не само за вярата на болния, но и за нашата любов. Ако Христос сега ни попита: „Любиш ли този твой ближен“, какво ще отговорим? Ако е „да“, тогава идва тестът за истинност: „Съгласен ли си да кажеш: Боже мой, заради него съм готов да изпитам най-ужасяващата болка, нека само той да се изцери? Съгласен ли си да вземеш неговата болка върху себе си?”

Звучи страшно, но Бог знае нашата немощ и затова не ни пита така. Това са въпроси към напреднали във вярата, като стареца Паисий. Бог не иска от нас такива жертви, а много по-малки, затова ни пита нещо по-простичко: „Ще отделиш ли част от времето, което съм ти дал, за да посетиш в болницата своя ближен, ще нарушиш ли само мъничко твоя комфорт?“
– А кой е моя ближен, този негодник ли?
– Да, точно той, твоя съсед, твоя труден колега или просто някой непознат, като в случая с отчаяния баща, дошъл при стареца Паисий.“
А може би въпросът е: „Ще отделиш ли малко от хляба, който Бог ти е дал, за този човек, изпаднал в материална нужда? Да, точно за този, който не ти е роднина?“

Това е малък тест за истинска любов – ще се пожертваш ли за онези, от които не очакваш нищо? Не може без жертва, тя е тестът. Като начало тя може да е нещо малко, но трябва да бъде жертва, а не даване от излишното, ненужното и повреденото. Малка, но чиста жертва, която постоянно да расте, и ние да растем с нея в любовта. За да се уподобяваме постепенно на нашия Господ, Който даде Себе Си напълно и без остатък, за да спаси човечеството.

„Тъй се изпълни словото на пророк Исаия, който казва: „Той взе върху Себе Си нашите страдания и понесе болестите ни.” (Мат.8:17). Амин.

протойерей Красимир Кръстев

храм "Света Троица" - Плевен

ЦЪРКВАТА НЕ Е ЧАКАЛНЯ, А СЕМЕЙСТВО

(НЕДЕЛЯ СИРОПУСТНА)

Днес често чуваме – а понякога и сами си казваме: „По-добре да не се сближавам с другите“, „Ще стоя на разстояние, за да не бъда наранен“. „В света човек за човека е вълк, а и в Църквата не винаги знаеш какво се крие под агнешката кожа“.

И затова избираме нещо, което на пръв поглед изглежда разумно: идваме в храма, палим свещ, помолваме се – и си тръгваме, като си повтаряме: „Идвам при Бога, не при хората, от тях удари мога да очаквам“.

Но така, незабелязано, Църквата започва да прилича не на семейство, а на чакалня – хора заедно, но всеки сам. Телесно близо, а вътрешно – далеч.

Ще каже някой: „Отецът преувеличава – нали си говорим, пием кафе след литургията, не е ли това общение?“

Слава Богу, малко над точката на замръзване сме. Но нашето общение често е от типа на чакалнята. И в чакалнята хората разговарят, но само със своите близки. Така и в храма – хора, които години наред се причастяват от една Чаша, понякога дори не си знаят имената. Масите в кафенето може да не са големи, но могат да се съберат – а рядко някой прави първата крачка. Молим се след службата за частни нужди, но кръгът остава затворен. Ако някой приближи, в очите ни се появява знакът „Стоп, частен имот“.

Това са симптомите. Диагнозата е тъжна: отчуждение и индивидуализъм. Направили сме сърцата си непроницаеми за човека до нас, защото ни е страх от рани. И сме приели, че добрият християнин е осъден на самота. Имаме и „железен“ аргумент: Бог е верен, хората – неверни; следователно не се доверявай на никого.

Звучи духовно. Но е дълбоко невярно и обезсмисля самата Евхаристия, за която св. ап. Павел казва: „Хлябът, който разчупваме, не е ли общение с Христовото тяло? Понеже хлябът е един, едно тяло сме и ние, многото“ (1 Кор. 10:16–17).

Коментирайки тези думи, св. Йоан Златоуст пита: „Какво е хлябът? – Тялото Христово. А какво стават причастяващите се? – Тялото Христово: не много тела, а едно тяло.“

Ето защо Причастието не е лично духовно постижение. То е влизане в общо Тяло – общо Тяло с най-прекрасния Христос и с хора, които не винаги ни изглеждат толкова прекрасни, но са прегърнати от Него.

Хлябът става хляб, когато тестото е чисто и добре замесено. Както хлебарят пресява брашното, така и ние, преди да пристъпим към Евхаристията, сме призвани да пресяваме сърцата си – от обиди, раздори и омраза, но и от подозрение, самомнение, гордост, осъждане. Не за да се отстраним от другите, а за да станем способни да се съединим с всички в Христовата любов и да бъдем едно Тяло.

Индивидуалистът често си служи с максимата: „Спасението на давещия се е дело на самия давещ се“, но я разбира криво – не като акцент на личната отговорност, а като оправдание да не подаде ръка. А Христос казва друго: „Ако принасяш дара си на жертвеника и си спомниш, че брат ти има нещо против тебе – иди първо се помири с брат си“ (Мат. 5:23–24). Любовта не е пасивна. Тя прави първата крачка, и всеки трябва да бърза да я направи.

Но някой ще каже: „А ако ме боли? Ако съм бил наранен? Защо да човъркам раната?“

В семейството няма истинска близост без риск от болка. Там, където има любов, има и рани. Въпросът не е дали ще бъдем наранени, а какво правим с раните.

Погледнете Христос и Юда. На Тайната вечеря Господ подава залък на Юда – жест на особена близост и чест. Поднася го, знаейки какво се готви, сякаш без думи го призовава към покаяние. Знае ясно, но умишлено говори неясно за останалите, за да не унижи Юда, защото Бог не затваря сърцето Си за неверните, те затварят себе си за Него. 

В Гетсимания Юда идва с предателска целувка, а Христос му казва: „Приятелю, за какво си дошъл?“ Използваната от евангелиста гръцка дума не означава „близък приятел“, но е силна - говори за човек, с когото си бил в общност. Сякаш Господ казва: „Ти още си от Моите. Аз не се отричам от теб, дори когато ти се отричаш от Мен.“ Това не оправдава предателството, но като не затваря сърцето Си за Юда, Иисус не му затваря вратата към покаянието. Христос остава верен на любовта, дори когато тя не е приета, защото не може да бъде друг, освен Любов.

Същата любов виждаме и у свети Нектарий Егински (†1920 г.). Срещу него е организирана клеветническа кампания с обвинение, че се стреми към патриаршеския престол. И както при Спасителя - не от далечни, а от събратя-духовници. Унижен, отстранен и доведен до крайна бедност, светецът има всички основания да се затвори и да каже: „Ще служа на Бога, но без хора“. Но не го прави. Когато по-късно един от неговите гонители тежко се разболява, светецът се моли за него и изпраща човек да го пита от какво има нужда. Това не е формална прошка, а прошка, която държейки сърцето отворено за ближния, го държи отворено и за благодатта.

Днес в нашите енории виждаме подобна ситуация: хора, които се познават от години, но не си говорят. Стари недоразумения, неизказани подозрения, погледи, които се избягват. За да не бъдем наранени, избираме самотата.

А без общение Църквата престава да бъде семейство и се превръща в чакалня – място за кратък престой, за изчакване, докато от царските двери се появи лъжичката, възприемана като лекарство за лична утеха. А когато търсим в Евхаристията единствено лична утеха, ние изкривяваме нейния смисъл.

Защото да „различаваш Тялото и Кръвта Христови“ означава не само да виждаш в лъжичката Христос, но и лицето на брата си, който е част от Неговото Тяло.

И понеже приемаме Евхаристията криво – като самотници – такива и оставаме: знаем се, но не се познаваме. И не се изправяме, не се молим един за друг така, както се е молил св. Нектарий за своите притеснители.

Прошката не означава, че болката не е реална. Тя означава, че не ѝ позволяваме да управлява отношенията ни. Пътят често започва с нещо малко – с поздрав, с дума, с молитва за човека, когото избягваме.

Малки стъпки, които превръщат чакалнята в семейство. Защото Църквата не е място за събиране, а за съединение.

Бог да ни даде смелостта не да се ограждаме, а да обичаме; да поемем риска на общението и, ако усетим, че брат ни има нещо против нас, да оставим дара си пред жертвеника и да кажем: „Приятелю, простено – прости“.

Защото сме въведени в Църквата чрез Христос, но оставаме в нея единствено чрез прошката. Амин.

Протойерей Красимир Кръстев

Храм "Света Троица" – Плевен

МЪРТВА НАБОЖНОСТ ИЛИ ЖИВА ВРЪЗКА

Днес честваме паметта на свети евангелист Матей – апостол и ученик Христов. Свързваме името му с написването на едно от евангелията, но в Божиите очи това, което блести с диамантен блясък, е неговия живот и мъченическа смърт (74 г. сл. Хр., в Етиопия). Писателството било дар Божи, а с мъченичеството си той показал, че Евангелието е не само мъдра книга, но слово, което може и трябва да се въплъти в човешкия живот, да стане истински живо.

В първите години след обръщането си към вярата бях силно впечатлен от един протестант, който ревностно изследваше Писанията (разбира се, пречупвайки всичко през призмата на своя грехопаднал ум). При него веднъж дойде човек, който искаше да сподели някакви сложни лични проблеми. И отговорът на този „изследовател“ беше: „Съжалявам, брат, от 14:00 часа до 16:00 часа ми е времето за изучаване на Библията. Чао.“ Честно казано, тогава забелязах само големия контраст с „невежите православни набожници“, които бяха погълнати от външни ритуали и не четяха Библията. Икони, свещи, корбани и други външни неща - и до днес смятам, че не са истинските лекарства, а тяхната опаковка, и облягането на тях е фалшива "набожност“. Но с времето осъзнах, че и знанието, което трупаше протестанта, бе книжно и безполезно. Тези борци с „православната набожност“ се оказаха посвоему набожни. Осъждаха иконите и свещите, а бяха издигнали Библията в идол. 

Митрополит Атанасий Лимасолски казва: „Няма по-лош вид човек от така наречения „набожен“ – онзи, който се смята за защитник и продължител на православната вяра, а всъщност никога не я е разбрал истински, просто защото никога не я е преживял истински. Ако обичаш ближния си, не го осъждаш. Ако обичаш Бога, е невъзможно да не обичаш ближния си. Любовта към брата е естествено следствие от любовта към Бога. Отиваме на поклонения, постим, молим се, изповядваме се, палим свещи, четем житията на светиите. Трябва да правим всичко това, за да обикнем Христос. Мнозина казват, че вършат тези неща, за да станат „добри“ хора, по-добри от преди. Но това е голямата измама. Това е мястото, на което всички се препъваме. Защото, ако целта на Църквата беше просто да ни направи „по-добри хора“, тогава нямаше да има нужда от лична връзка с Христос. Нямаше да има и причина Христос да дойде в света. В Църквата се възпитава връзка – лична връзка между човека и Христос. Не с Неговото учение, не с Евангелието. Евангелието е средство, инструмент. То ни помага да достигнем до любовта на Христос.“

Тук някои ще се запитат: не беше ли старозаветния закон такъв инструмент, който да ни доведе до Христа? Така е, но обърнете внимание – до Христа като личност, а не до книгата Евангелие. Законът бе изписан лично от Бога на каменни плочи, а Евангелието е вестта, че "Словото стана плът", възнесе се и изпрати Духа в сърцата на вярващите. Евреите почитаха материалния носител - скрижалите, а протестантите-фундаменталисти, имам чувството - пергаментите с новозаветните текстове. Не са схванали, че се премина от каменните скрижали към човешкото сърце, а не към пергамента. Словото е Христос, а Библията е апостолското свидетелство за Словото! (Православните подчертаваме тази разликата като пишем думата "слово" с малка буква, когато визираме Библията и с голяма - когато говорим за Христос)

Как са живели и просиявали в светост християните от първите векове, като не са имали сборника "Нов завет" или пък той е бил на разположение само в храма? Как са просиявали, като не са "изучавали индуктивно" всеки ден Библията? Живели са със сърца, отворени за Божията любов! "Сърдечен" живот не значи живот без външни обреди и правила. Телесността изискава такива. И ранните християни са ги имали, ако и да не са били така разгърнати като днес. Кръстели са се, рисували са икони, палели са свещи ... всичко са правили със сърце, като така са показвали истинската религия. А днес думата религия е станала едва ли не знак за отсъствие на сърцето в нашите външни дела. Символ на мъртва набожност!

Всяка година лайтмотивът през Рождественския пост и на самия празник е този: Христос се роди във Витлеемската пещера, но трябва да се роди и в нашето сърце. Св. ап. Павел пише на ефесяните: „Затова прекланям колене пред Отеца на нашия Господ Иисус Христос … Христос да се всели в сърцата ви чрез вярата“ (Еф.3:14,17) Ефесяните бяха хора, просветени в евангелската истина, но св. ап. Павел се моли да се всели Христос в тях чрез вярата. Тоест, вярата също е инструмент, инструмент за единение с Христа. Истинската религия - това е свързване с Бога! Знание, дела, ритуали - всички те, ако не служат на свързването с Бога, стават преграда за нас. Изграждат в нас една фалшива увереност, че нещо правим за спасението си.

Веднъж при мен дойде един стар приятел, добър човек, кръстен „християнин“, но живеещ дълбоко в територията на светското. Типичния средностатистически българин! „Отче, реших да свърша нещо и за душата си.“ И какво мислите, бе това нещо? „Да ми осветиш корбан! Ето торбичката; всичко нося, както е по канона – пита, вино, риба. И свещи от църквата купих.“

Това ли е спасителното за душата? Не е смешно, а трагично. Ние си мислим, че много сме надскочили това битово православие, понеже сме осъзнали, че спасението не е „в торбичката“, нито в свещопаленето. Но разбрали ли сме къде е? Не е и в знанието на Евангелието, дори тълкувано светоотечески. Спасението е винаги там, където е било и преди Христа, и след Христа, и под закона, и под евангелието – в сърцето! „Жертва Богу е дух съкрушен; сърце съкрушено и смирено Ти, Боже, не ще презреш.“ (Пс.50:19) Повтаряме този псалом на всяка служба и пак не вникваме, че смисълът на всичко е в това не просто да си добър човек, а да си нов човек. „Сърце чисто създай в мене, Боже, и правия дух обнови вътре в мене.“ (Пс.50:12) Ново творение, което не се наслаждава на корбана, дори да е осветен, а се храни с нова храна – Св. Евхаристия. Не отричам корбаните (когато са правилно разбирани), нито обреди и ритуали, но ако останем само при тях, ние оставаме на прага пред Божието царство. 

Митр. Атанасий Лимасолски критикува радикално мъртвата набожност: „Когато стигнеш до любовта на Христос, вече не ти е нужно Евангелието. Не ти е нужно нищо. Всичко спира. Остава само живата връзка между човека и Бога. Това е основната разлика между Църквата и религията. Религията те учи да изпълняваш задължения – така, както са правели езичниците. Отиваме на поклонения, палим кандилца, пускаме пари в касичката, оставяме бутилки с масло, пишем имена, четем молебени. Изпълняваме религиозни задължения. Но сърцето ни не се променя. Щом свърши „задължението“, оставаме същите като преди: Готови да осъждаме, да нападнем, да се оплачем, да мърморим. Сърцето ни не се преобразява. Не придобиваме връзка с Христос, защото се задоволяваме с повърхностното, с външните дела. И знайте това: „Религиозните“ хора са най-опасният вид вътре в Църквата. Бог да ни пази от тях. Един атонски монах някога каза – наполовина на шега, наполовина сериозно: Когато по време на Литургия (отслужвана от епископ) казваме „Господи, спаси благочестивите,“ аз казвам: „Господи, спаси ни от благочестивите.“ Защото „религиозният“ човек е изкривена личност, човек, който никога не е преживял истинска връзка с Бога. Той просто върши своето „задължение“, без да разбира нищо по-дълбоко. И затова Бог няма какво да му каже. Няма какво да се каже. Изповядвам ви от личен опит: Не съм видял по-лоши врагове на Църквата от „религиозните“ хора.“

Братя и сестри,

Нека добрите и правилни неща да ги правим със сърце! Сърце, в което царува Христос! Единението с Него ще ни даде свобода не само от закона, но, както проповядва митр. Атанасий, дори и от Евангелието. Да внимаваме в думите му и да повторим важното условие: „Когато стигнеш до любовта на Христос", не защото ще вършим нещо различно от законното и евангелското, а защото ще бъдем заповедоизпълнители чрез силата на Евангелието, чрез Светия Дух. Тогава самият човек става живо Евангелие така, както музикантът-виртуоз е "свободен" от партитурата – той я знае наизуст и в дълбочина, тя е част от него и чрез нея той постига най-голямата творческа свобода. Блажени Августин казва: „Обичай Бога и прави каквото искаш.“ Това е съвършенството, свободата на Божиите чеда. 

Съзнавам, че ние сме много далеч от това, но вяма да се задоволя да проповядвам робски външни правила "прави това, не прави онова", защото спасението е в движението по пътя към дома. Самото покаяние е път навътре към сърдечните дълбини, където ни чака Бог. Виждаме го в причата за блудния син. Вярата на роба, на наемника, и на завърналия се син. 

Ние сме най-често като блудния син, поробили сме се, паднали сме до нивото на свинете, но (надявам се) дошли на себе си, т.е. каещи се. Избрали да се върнат у дома.

Някои са поели по този път към дома с мисълта „Колко наемни работници при баща ми имат хляб в изобилие, пък аз от глад умирам“. (Лк.15:17) Тези попътни мисли са добро нещо, дори да подсказват несъвършени мотиви, какъвто е мотивът за глада. Не само телесен, но и душевен глад – глад за любов, внимание… глад, който замърсява мотивите ни, но все пак е избор на доброто. Бог се радва на поставеното начало, на правилната посока.

И само малцина са тези, които са пристигнали в бащиния дом и са попаднали в бащините обятия. Срещата с Бащата очиства мотива. Устата замлъкват, сълзите заменят думите. Прегръдката на истинското и чисто покаяние е прегръдката на единението с Бога. Тогава човешката воля е едно с Божията. Тогава влиза в сила максимата на Бл. Августин.

Всички ние, които сме избрали пътя към храма, сме някъде по пътя към дома. Не сме пристигнали, или ако пристигнаме, е за кратко. Бързо ставаме като големия брат - недоволни съдници на ближните си. Излизаме сърдити от дома, мърморим и пак поглеждаме към далечната страна на греха. Това е, аз съм реалист - ние се люшкаме постоянно и единици са, които стоят като стълбове в дома на Отца. Но длъжни сме да си напомняме: трябва да се стремим към синовната вяра. Бог ни изкупи и осинови, не за да живеем като роби и наемници. "...не си вече роб, а син. Ако пък си син, ти си и Божий наследник чрез Христос." (Гал.4:7) Синовете наследяват, а не робите. Евангелист Матей е наследник, но не заради изписаното мастило, а заради кръвта, пролята от синовна любов към Бога. Всички светци са синове и наследници, и се молят за нас да станем сънаследници с тях на Божието царство. Амин.

Протойерей Красимир Кръстев

Църква "Св. пророк Илия" - Долни Дъбник

16.11.2025 г.

ТОЛКОВА ГОЛЯМА ВЯРА!

(ЧЕТВЪРТА НЕДЕЛЯ СЛЕД ПЕТДЕСЕТНИЦА)

    Днес прочетохме как Господ Иисус Христос похвали вярата на един военнослужещ. Затова ще размислим каква беше тази вяра, която предизвика Господнето възклицание?

    Първото странно е, че човекът бе римлянин, а не, както можем да очакваме, юдеин. 

    Знаем, че римляните се били многобожници и в пантеона на техните богове са попадали божествата на всички завладяни от тях народи. Условно можем да групираме боговете на медицината и изцелението в три групи:

   1. Малки и домашни: Салус (предимно за превенция на заболяванията); Лари, Пенати (за леки здравни проблеми);

    2. По-големи и специализирани: Аполон (най-вече до 3 в. пр. Хр., когато започва да доминира култа към неговия син Асклепий); Асклепий - хората са посещавали неговите храмове (асклепиони), където са спали в свещените помещения (абатони), за да получат изцеление или сънища с лечебни указания; Хигия (дъщеря на Асклепий) – за хигиена и пречистване; Флора – за билкови лечения.

    3. Върховен бог Юпитер (съответстващ на гръцкия Зевс) – защитник от болести на целия народ, т.е. епидемии. Той бил пазител на закона, реда и справедливостта, а неговият култ бил централен в държавната религия.

    Никой от тези богове не бил всемогъщ, всеки отговарял за определена област от живота, а Юпитер бил по-скоро арбитър между тях.

   Римляните са били много внимателни в култовите си практики, за да не предизвикват гнева на "по-малките" божества, докато почитат по-висшите, както и обратното. На Юпитер принасяли бик, на най-малките богове – мляко. Римляните принасяли и обща жертва – на "Dii Immortales" (Безсмъртните богове), за да не обидят никого. За получаване на изцеление започвали молитвите и ритуалите си от най-висшия – Юпитер, и така по веригата надолу. Римските богове били ревниви, затова ако  хората объркали към кого да се обърнат или пък с ритуала си разгневят някого, трябвало да извършат piaculum (умилостивителна жертва), обикновено с овца или вино.

    И така, римляните са вярвали, че боговете работят в йерархия, но всеки има своя сила, роля и воля. Ключът бил в точната диагностика + точният бог. Но трябвало да се принасят постоянни жертви, защото Юпитер не бил единоначалник, а само арбитър между спорещи помежду си и със самия него богове.

    В тази вяра бил възпитан римския стотник. Но евангелист Лука ни разкрива и нещо друго важно за него. Юдейските стареи свидетелствали за стотника пред Иисус, че „той обича народа ни и ни е построил синагогата“ (Лк.7:5). Това е показателно, че в сърцето на стотника се бе извършила важна промяна. Текстът казва твърде малко, за да заключим, че той е преминал радикално от многобожие към еднобожие и Яхве бе заел мястото на единствения и всемогъщ бог. Но със сигурност можем да говорим за разочарование от римските "богове". Делата на стотника говорят ясно -  в сърцето му синагогата бе заменила пантеона на римски божества, създадени от грешните човеци по затъмнения човешки образ и подобие. Тази промяна, разбира се, не била подкрепена с обрязване и видимо преминаване в юдейската религия.

    Предстояла му най-решителната крачка към спасението – да разбере и повярва в Христовите думи „Който е видял Мене, видял е Отца“.

    И стотникът направи тази крачка. Схвана това, в което мнозина юдеи се препънаха. За разлика от фарисеите, в този полуезичник се намираха някои неща, които му помогнаха да види в Иисус Спасителя:

    - Любов към ближния, и то не само към роднините, а към слугата;

    - Смирение. „Не съм достоен да влезеш под покрива ми“ Забележете, това го казва един римлянин, като така поставя себе си по-ниско от презираните некултурни юдеи. Казва го един римски офицер с много по-висок статус от някакъв провинциален юдейски дърводелец;

   - Добродетелност. Вече споменахме, че бе построил синагогата, а самите юдеи казваха за него „той заслужава да му сториш това“. Какъв парадокс, стотникът казва за себе си – недостоен съм, а хората около него – той заслужава! Това явление наблюдаваме в живота на всички светии. Хората ги хвалят и почитат, а те твърдят за себе си – аз съм най-голям грешник;

    - Порядъчност. Използвам тази дума, за да характеризирам едно все по-рядко срещано качество – разбирането и зачитането на реда и хармонията в Божието творение. Юдейската религия е строго монотеистична. Бог е Творец и Вседържител. По-долу са ангелите, хората, животните, растенията, неживата природа. В самия ангелски чин има йерархия на служенията, както и в човешкия чин е налице такава. Тази мисъл е стряскаща и неприемлива за днешния горделив човек, но Божият ред се основава именно на това. Бог е Бог на реда, а дяволът действа в хаоса и безпорядъка. Неслучайно направихме тази разходка в римския пантеон. В езичеството животът е парцелиран, защото грехът е парцелиране и разделяне. Дяволът е този, който разделя и противопоставя. Той и днес е активен в това, да внушава, че Бог не е всемогъщ, че не е справедлив. „Ето, ти страдаш несправедливо, ти опита всичко, но ела при моите слуги – вещери, баячи, куршумолеячи и подобни, и аз ще ти помогна. Бог може и да има власт в някаква абстрактна небесна сфера, но тук, в реалния живот, аз съм господаря.“

    Стотникът отхвърли това мислене. Не принесе жертва на мъртвите римски богове, не се обърна и към магьосници, но потърси Христа - Този, Който безкористно обикаляше Израил и изцеляваше всяка немощ, Този, Който не делеше хората по етнос, възраст, социално положение. Иисус, Който обичаше всички!

    Армията бе формирала в стотника ясно разбиране за власт и единоначалие. Командването на всяко военно формирование се състои от офицери от различни специалности, но винаги има един, който е най-отгоре – командирът! Той може да се вслушва или не в своите заместници по направления, но решението винаги е еднолично негово. Той е командир – единоначалник и цялата власт произтича от него. 

    Това е йерархията! Тя е принцип, който действа независимо от характера на началника. Може да е с лош характер, но щом е законен, трябва всеки по веригата надолу да се подчинява. Ако е слаб управленец и крайният резултат ще е слаб, но тези, които са под него, са длъжни да се подчиняват. По-долните могат да възразят, но не и да наложат своята воля над висшестоящите. 

    Стотникът прекрасно знаеше това. „Нали и аз съм човек, подчинен на по-висока власт; и имам войници, подчинени на мене. На един казвам: ‘Иди’ – и отива, на друг: ‘Ела’ – и идва, а на слугата си: ‘Направи това’, и той го прави.“ (Мат.8:9) Това са думите, които конкретно учудиха Господа, и най-вече, че стотникът отнесе това знание към духовната сфера. Бог е най-отгоре в йерархията. Той е над творението и цялото творение му подчинено, ако и една част да се е разбунтувала. А най-добрата вест е, че освен всемогъщ, Той е и любящ. Това знание бе в основата на вярата на стотника и трябва да бъде и в основата на нашата вяра.

    Стотникът се обръща към Иисус с "Господи" и това показва вярата му, че Иисус е повече от пророк, че има власт не само в едно направление (както са претенциите на римските "богове"), че владее над природата, над бесовете и болестите, владее дори над смъртта. Иисус е много повече от пророк, защото пророкът е слуга, който предава на другите хора волята на господаря си, а Иисус е Този, от Който излиза заповедта - най-висшия, самият Господар! Той е повече от Ходатай, Той е Подател на здравето и живота!

   Всички горепосочени фактори се смесили в едно у стотника, подобно на съставките на силно многокомпонентно лепило. В резултат сърцето му се изпълнило с увереност, че една Иисусова дума е достатъчна и Божиите слуги – ангелите, ще донесат изцерение на неговия слуга.

   В днешния евангелски текст ние виждаме поредното потвърждение на думите на св. ап. Павел "вярата действа чрез любов". Защото страданието на слугата бе изпитание не само за самия него, но и за неговия началник - римския стотник. И стотникът го издържа с отличие – не затвори сърцето си, а се обърна към Този, Който владее над всичко и обича всички – Господ Иисус Христос.

    Братя и сестри, днес ние си мислим, че много сме избягали от римското многобожие, но вярата на стотника ни посрамва. Струва ми се, често дори и църковни хора виждат света парцелиран и Бог като господар само на някакъв малък духовен парцел. В другите парцели властват други богове: Не само "загрижените" за човешкото здраве Аполон и Асклепий, но и Бакхус (виното, веселието), Венера (красотата), Купидон (любовта), Веста (семейното щастие), Минерва (мъдростта, изкуствата и занаятите), Меркурий (бизнеса и търговията)... 

     Да, днес тези идоли тайно властват в сърцата на мнозина и това съвсем не е пресилено! Когато не виждаме Божията ръка във всяко нещо от нашия живот, когато не сме благодарни на Бога, тогава ние въздигаме тези фалшиви божества, дори и да не поменаваме техните имена. Когато не виждаме в излекуването ръката на Яхве-Рафа (Бог, Който изцерява), тогава земният лекар става за нас малък бог, кланяме му се и го величаем, а забравяме, че ако Господ не даде здраве, лекарят е безсилен, колкото и старание да вложи. Независимо дали осъзнава или не, лекарят е само слуга, Подателят на здравето е Бог!

    Римският стотник е вечен пример за силна вяра. Бог да ни даде неговата любов, смирение, добродетелност и прозрение за Божия ред в творението. Върху тези стабилни основи стъпва вярата, която ни спасява, вярата, която върши чудеса. Амин.

Свещеник Красимир Кръстев

Църква „Света Троица“ - Плевен

06.07.2025 г.

КЛЮЧЪТ ЗА ПРЕОБРАЗЯВАНЕТО Е В НАС

(СВЕТИ ПЪРВОВЪРХОВНИ АПОСТОЛИ ПЕТЪР И ПАВЕЛ)

    „И като вървеше покрай Галилейско море, видя двама братя, Симона, наричан Петър, и брата му Андрея, да хвърлят мрежа в морето, понеже бяха рибари; и казва им: вървете след Мене, и Аз ще ви направя ловци на човеци. И те веднага оставиха мрежите, и тръгнаха след Него.“ (Мат.4:18-20)

   Всяка година добавяме щрих към образите на първовърховните апостоли Петър и Павел. Днес ще размислим върху тяхното призоваване за Христови ученици. 

    Вижте категоричната реакция на Андрей и Петър на думите на все още непознатия проповедник. Доверили се на свидетелството на св. Йоан Предтеча и на своето сърце. 

    Да изоставиш сигурното – дома, бизнеса, и да тръгнеш да ловиш човеци. Какво значи да ги уловиш, та човека е най-лукавото и хлъзгаво същество? Дори да успееш да го привлечеш с нещо, във всеки момент може да намери причина да те изостави и предаде. Затова много хора днес си казват – искам да работя с машини, а не с хора. Да ловиш хора значи да се откажеш от спокойствието и сигурността. Но значи също да се откажеш от земното заради небесното.

    Това което ни поразява в ап. Петър и всички останали апостоли е бързината и категоричността на техния отговор - „веднага оставиха мрежите, и тръгнаха след Него“. За какво говори това? Че тези хора бяха възлюбили истината, преди тя да им се открие като личност. Свикнали сме да говорим за тях като за прости рибари, но пропускаме, че в душите им се бе извършила предварителна работа, за която Писанието не споменава. Почвата на техните сърца бе дълбоко разорана. Сами я бяха разорали с размисли за суетността на този свят, за човешкото страдание и болка - нещо, което не виждаме в книжниците и фарисеите. Сърцата им жадуваха за Месия. Затова св. ап. Андрей казва просто „Намерихме Месия“ и брат му Петър откликва. Господ им казва "Вървете след Мене", и те тръгват. Разпознават гласа на Истината, защото са копнели ден след ден за нея, защото търсенето на истината е предтеча на истината. 

    Не е ли валидно същото за ап. Павел. Валидно е, и то с огромна сила! Савел не беше някакъв топлохладен кабинетен мъдрец, а гореше за истината още преди да срещне Христа. Сърцето му бе подготвено „при нозете на Гамалиила“, но огънят го бе накарал да остави спокойствието и да воюва за истината. Разбира се, той не познаваше Истината като личност и не воюваше по духовен начин, но сърцето му гореше от ревност за Истината. И когато по пътя към Дамаск той бе заслепен от Божията светлина и чу глас „Савле, Савле, защо Ме преследваш?“ (Деян.9:4), той не попита „Ти извънземен ли си, от коя планета идваш?“, не попита „Има ли те, Господи“, „А той попита: „Кой си Ти, Господи?“. В него гореше вяра в Бога на Израил, той просто нямаше светлина за Неговото име. Кой си Ти? И когато чу, че това е Иисус, той не каза – добре, вече ще коригирам богословието си и ще вмъкна Иисус в него. А какво попита? „Господи, какво искаш да направя. А Господ му рече: „Стани и влез в града; и ще ти се каже какво трябва да правиш. Савел стана от земята и макар очите му да бяха отворени, не виждаше никого. И като го водеха за ръка, заведоха го в Дамаск“ (Деян.9:6,8) 

   Ето така решителния и неуморим холерик Савел (буквално „голям“) стана Павел (буквално „малък“). Стана послушен на Бога като малко дете, което водят за ръка.  Срещата с Христа промени ли неговия устрем? Не, просто промени посоката!

    Това е вярата, която толкова ни липсва – вяра осмислена и изстрадана, вяра, която няма да се съблазни, защото съзнава дълбоката си греховност и знае, че никъде другаде няма думи на вечен живот. Вяра, която казва – не мога да живея извън истината, ето ръката ми, води ме където искаш. А ние цял живот си оставаме големи и разумни. Уж сме с отворени очи, а не виждаме нищо. Слепи сме, но вървим смело, отблъсквайки подадената ръка за водителство... 

    Размислете колко различни по темперамент бяха Петър и Павел!

    За св. ап. Петър знаем, че е бил човек откровен и честен, но импулсивен и с голяма самоувереност. Сангвиник! Почти при всички обстоятелства, особено при случаите, когато Спасителят запитвал Своите ученици, Петър бързал пръв да отговори, пръв да даде преценка. Понякога си позволявал дори да противоречи на Спасителя. Така, когато Иисус за пръв път им открива, че трябва да пострада и да претърпи кръстна смърт, Петър Го взема настрана от другите и започва да Го разубеждава: „Милостив Бог към Тебе, Господи! това няма да стане с Тебе“ (Мат.16:22). Какво пък да кажем за неговото трикратно отричане от Христа?! 

    Въобще, Петър беше човек с доста кусури. В едно обаче на можем да го обвиним – в топлохладност! Затова нямаше как любовта му да не победи всички негови човешки слабости. Също като Спасителя да стане смирен "като агне, водено на клане" и като св. ап. Павел послушен като дете! Това ни разкриват думите: "А когато остарееш, ще простреш ръцете си и друг ще те опаше и ще те поведе там, където не искаш.“ А това Той каза, за да посочи с каква смърт Петър щеше да прослави Бога. След тези думи му каза: „Следвай Ме!“ (Йн.21:18-19)

    Днес честваме първовърховните апостоли – колкото различни в темпераментите си, толкова еднакви в горещата си любов към Бога. И в това е голямата им отлика от нас.

    А иначе и те, и всички светии бяха, както казва ап. Яков „подобострастни нам човеци“ – със същата човешка природа, слаби и смъртни, изкушавани. Но това не означава, че са били като нас, що се отнася до начина, по който са откликвали на Божия призив и по дълбочината на вярата, която са имали.

    Отец Божидар Главев отбелязва, че днес в проповедите на повечето съвременни проповедници чуваме следния рефрен: „Светиите са били хора като нас, но са били преобразени от Светия Дух.” И съвсем правилно твърди, че формулата „като нас” днес се използва, за да ни обнадежди, но на практика ни приспива, защото не казва нито дума за реалното предизвикателство на светостта.

   Протестантите въобще пропускат преображението от Духа, но и ние, православните, не вникваме много в този проповеднически рефрен. Защото изниква въпроса: „А като са били същите хора като нас, защо тогава ние не сме като тях? Защо не успяваме не само да станем светии, но дори да се издигнем над нивото на елементарното благочестие?”

    А отговорът е, че преобразяването е от Светия Дух, но ключът е в нашите ръце, или по-скоро в нашето сърце. Христос хлопа, но ние сме тези, които отварят вратата. Понякога с радост и желание, понякога с мъка и борба, важното е да отваряме. Защото колкото повече отваряме за Христос, толкова повече се преобразяваме духовно.

    Затова нека оставим клишетата и да се отзоваваме на всеки повик на благодатта. Светиите са отговорили на благодатта безусловно, без отсрочка, без половинчатост. А ние обикновено се крием зад уговорките: „ще постя, но не фанатично, нали постът е за човека, а не човекът за поста”, „ще се моля, но без да си развалям спокойствието и комфорта”, „ще простя, но няма да забравя”.

    Какво да кажем пък за послушанието към духовния наставник като към послушание на самия Христос? И апостолите можеха да кажат за Иисус „Божий човек е, но е и син на дърводелеца Йосиф. Ще го слушаме за някои неща, за други ще караме по своя ум“. Но не го казаха, макар че бяха хора като нас! 

    Да, разлика в нашата природа и тази на светците няма. Но я има във волята, в решимостта ни да откликваме на Христос. Савел гонеше Църквата, а Иисус го попита "защо Мене гониш", защото Църквата е Тяло Христово. Савел стана Павел, защото разбра тази велика истина и също като ап. Петър отдаде живота си на Църквата. 

    Това, което Църквата казва, го казва самият Христос! Не само чрез Библията говори Христос, а чрез Църквата. Църквата тълкува Библията, ние се покоряваме, Църквата казва: от днес започва пост, ние се покоряваме. Църквата казва: Ванга и Дънов са анатема, ние се покоряваме и не ги цитираме в социалните мрежи. 

   Съзнаваме ли, че когато Църквата говори, Христос хлопа на сърцето? Или се покоряваме избирателно само на това, което е нам разбираемо и угодно?

    Опасявам се, че тук се разминаваме много със светиите. Да, светиите са били хора като нас, но ние не сме като тях. И не защото природата ни е различна, а защото сърцето ни е раздвоено, волята ни е разколебана, а вярата – разредена с човешко мъдруване. Затова сме наспособни за подвиг, за свето волево насилие, макар да знаем добре, че "царството небесно бива насилвано, и насилници го грабят;" (Мат.11:12)

    Много стаи има в човешката душа и Бог знае всичко, което е в тях. Но няма да влезе без ние да му отворим. Ключът за всяка стая е в нас, а отключването на вратата е нашият подвиг. Колкото повече отключваме на Христос, толкова повече Той ни очиства, вселява се в нас и ни преобразява. Амин.

Свещеник Красимир Кръстев

Църква „Св. пророк Илия“ – Долни Дъбник

29.06.2025 г.

ЕМОЦИОНАЛНИЯТ ТИП ХРИСТИЯНИН

    За да контактува с духовния и материалния свят, човек разполага с четири основни функции: мисъл, чувство, интуиция и усещане. Изследователката на Юнг Мари-Луиз фон Франц пише: „Усещането ни казва, че нещо съществува; мисленето ни казва какво е то; чувството ни казва дали то е приятно или не; интуицията ни казва откъде идва и къде отива“. Всеки човек притежава и четирите, но в различна степен. Една от тези функции винаги е доминантна, Юнг я нарича "първична". Това е нормално, но когато другите функции са много неразвити, се стига до душевно разстройство.

    Днес ще погледнем към емоционалния тип християнин. При този тип хора чувствата преобладават над логиката. Екстровертните чувстващи се интересуват повече от мира и любовта в отношенията с другите, а интровертните са по-субективни. Те разбират нещата чрез своя вътрешен сърдечен компас. Разбира се, и едните и другите, са способни на задълбочено мислене, но разсъдъкът не е първият подход към заобикалящата ги действителност. При тях чувствата изпреварват анализа и затова първият им въпрос  е: обичам или не, привлечен ли съм или отблъснат? 

    Много често емоционален тип са артисти, музиканти, поети и други хора на изкуството. Това са топли личности. Тяхната силна страна са личните взаимоотношения, общението и себеотдаването. Съчувствителни са към слабите и отхвърлените в обществото, което ги прави отлични работници в социалната сфера и църковната дякония. Добри самаряни!

       Като пример на емоционален тип пред нас веднага изниква образът на св. цар Давид. Виждаме го танцуващ пред Божия ковчег, изразяващ спонтанно радостта си от пренасянето на светинята (2Цар.6:14). Като истински емоционален екстроверт той изрази външно своите чувства. И днес, четейки неговите Псалми, ние се стряскаме от свободата, която може да изпитва един вярващ в общението си с Бога. Изливането на чувствата е верният път към духовното здраве, но изливане не пред хората, а пред едничкия Сърцеведец. Чудно ли е тогава, че Бог свидетелства за него „... намерих Давид, сина на Йесей, човек по сърцето Ми, който ще изпълни цялата Ми воля” (Деян.13:22).

    Емоционалният тип християни често възприемат външната форма (например Молитвеника) като клетка. Те обичат да чувстват Бога като близък и любящ Баща. Като цяло, молитвеният им живот е според настроението. Когато са в добро настроение, нямат проблем да се впуснат в молитва. За съжаление, настроението е нещо много нестабилно. То постоянно се мени с промяната на обстоятелствата. Както при автомобила запалването на двигателя става трудно при застудяване, така и при емоционалния тип, молитвата трудно пламва при студени духовни ветрове. Добро решение е да се върви по естествения за натурата път, в случая от чувствата към разума. Изпяването на тропар може да разпали загасналия огън в сърцето. А от този разпален огън искрата като по фитил се качва нагоре към ума, просветлява го и отваря нови простори.

    Сръбският патриарх Павле казва: „Умът ни дава светлина, той е нашето вътрешно око, но той е студен. А добротата е топла, но сляпа. Цялата работа е в това да установим равновесие в развитието на ума и добротата. Иначе умът се изкривява в злоба, а добротата без разум – в глупост.“

    В липсата на баланс между ума и сърцето се коренят повечето проблеми на емоционалните хора. Най-вече тяхното непостоянство, неустановеност и люшкане. Тъй като в сравнение с разума, чувствата са по-нестабилната компонента, облягането на тях разклаща упованието в Бога. Както при двукомпонентното лепило е необходимо смесване, за да подейства, така и при упованието в Бога трябва към чувството да прибавим ум, за да получим отговор от Бога. Умът трябва да бъде фокусиран в Бога и Неговите обещания. Без просветлението на ума, сърцето се лута в тъмнина и колебае. А човек "...който се съмнява, прилича на морска вълна, издигана и разлюлявана от вятъра. Нека такъв човек да не мисли, че ще получи нещо от Господа, тъй като двуличният човек е непостоянен във всичките си начинания." (Як.1:6-7) Когато способността за позитивни чувства в емоционалния човек намалее (поради умора, депресия или друго), Бог започва да му изглежда далечен, а той да се чувства изоставен. В криза такива хора се нуждаят не толкова от анализ на проблема, колкото от съпричастност (прегръдка).

    Покаянието на емоционалния човек често е съпроводено със сълзи. Проблем при тях е полагането на системни аскетични усилия, без които грехът ще започне да рецидивира. Това може да отвори врата за униние и фалшива вина от дявола, които да изхабят вярващия, дори да го опустошат.

    Често емоционалният тип човек отива на църква с нагласата да преживее нещо положително, нещо ново и вълнуващо. Този глад за емоционални преживявания се засилва от консуматорското настроение на съвременното общество. Наистина, опитността е фундамент на православния живот, но проблемът тук е, че фокусът се измества от Христос към човешката нужда. Затова не трябва да ни учудват хората, които с голям заряд и тръпка започват да посещават храма, но само след няколко месеца спират да идват. Задължително ще се намери някой убиец на тяхната емоция: ако не свещеникът, то клисарят, свещопродавачката или друг. Най-честото решение, което те (погрешно) предприемат е да сменят църквата или да тръгнат по манастирите, където да продължат да колекционират преживявания.

     Отците казват, че дявола иска да ни погуби чрез нашите силни страни (като ни тласне в крайности), а Бог да ни спаси чрез нашите слаби страни (като ги изцерява). 

      Кое е върховното изкушение за емоционалния тип християнин?

    То идва от най-силната му страна – чувствата, и колкото и да е изненадващо, не толкова от омразата, а от любовта. Какво имаме предвид? 

    Неприязънта, достигаща до омраза, също е характерна реакция за емоционалния човек. Но това е лесно забележима опасност. Когато той е в християнска среда, свещениците, братята и сестрите ще намерят начин за неговото осъзнаване. Да не говорим за изобличенията на собствената му съвест!

    Проблемът е във вида любов, която емоционалния човек култивира в себе си. В гръцкия език има три думи, които на български се превеждат като любов. Това са ерос, филия и агапе.

    Ерос е любов, която се характеризира с желанието да притежаваш обичания обект, който привлича поради неговите естетически качества, заради това, което той притежава като красота, младост, и пр.

    Вторият вид любов е филия. Това е любов между приятели, между баща и син, между синове и дъщери, дори любов към родината. Лицето е обичано за това, което то представлява. Тази любов предполага взаимност, но тя все още не е съвършената, безусловната любов. Майката обича детето си, защото в него вижда себе си. Детето е като средство против смъртта. В синовете продължава да живее част от родителите – те виждат, че оставят нещо след себе си, продължават да живеят в паметта на децата си. Философът Вл. Соловьов казва, че този тип любов лесно може да се превърне във форма на егоизъм, оцветен с духовна гордост. Човек може да пожертва собствения си живот за родината, синовете, човечеството, но не е възможно чрез този вид любов да се преобрази в нов човек.

    Третият термин за любов – агапе, на български обичайно се превежда като милосърдие. Агапе означава да желаеш доброто на другия, безкористно да го обичаш като личност, като образ и подобие Божие. Да го обичаш безусловно, защото е, защото съществува. Това е любов дори към неприятелите. Тя е много повече воля, отколкото чувство. Тази любов е екстаз - излизане от самия себе си, откриване на истинския център в другия. Тя е кенозис, т.е. самоопразване, самоограничение, за което най-велик пример даде Господ Иисус Христос, Който възлюби грешния човешки род, остави небето и се пожертва за него.

   Придобиването на тази агапе любов е целта на всеки един от четирите психологически типа. Но емоционалният тип трябва особено да внимава, защото естествената му предразположеност към топли чувства не гарантира наличие на агапе любов. Върховното изкушение за него е да остане на по-ниските стъпала – ерос и филия. Да се задоволи със земните ерос и филия, и да не достигне великата цел, поставена пред всеки човек - сърце Христово, пълно с Божията агапе любов.

    Братя и сестри, ние трябва да се научим да се приемаме един друг, защото Бог ни е създал различни. Емоционалният тип е силен със своята любов и топлина, но може да дразни другите със своята свръхчувствителност и непостоянство. Мисловният тип може да изглежда на другите твърде студен и вярата му твърде интелектуална, но неговата сила е в задълбочеността. Бог е дал на интуитивния тип голяма способност за мистицизъм, която на другите може да изглежда като витаене в облаците. Сетивният тип се характеризира с директност и простота, които обаче могат да изглеждат на другите като повърхностност. Няма темперамент, който да има монопол върху духовността. Затова да не се осъждаме, а да се приемаме с нашите различия. Те са богатство! Различността катализира в нас процеси, за които Юнг прозорливо твърди: „Всичко, което ни дразни в другите, ни води към себепознаване“.

    Има вярващи, които не харесват своя темперамент. Те се сравняват с други братя и сестри и завиждат, вместо с благодарност да приемат това, което са. Трябва да помним, че Иисус не промени темперамента на учениците си, след като ги призова. Той промени характера им!

       Както няма двама души с еднакви пръстови отпечатъци, така няма и двама души с еднакъв темперамент. При всеки човек винаги има първична психологическа функция и винаги ще има необходимост от развитие на останалите функции „... докато всички достигнем единството на вярата и на познаването на Сина Божий, до състоянието на съвършен човек, до пълната зрелост на Христовото съвършенство.“ (Еф.4:13). Емоционалният тип човек трябва да развива своите недоразвити разум, интуиция и усещане.

    Темпераментът е наш съюзник, а не враг. Затова трябва с благодарност да приемем, че нашият темперамент е дар Божий – личен Негов печат, гравиран дълбоко в нас. А ние сме Негово творение, създадено да Го прославя „...защото удивително и чудесно съм създаден.“ Амин.

Свещеник Красимир Кръстев

Църква "Света Троица" - Плевен

ЗА БОЖИЕТО И ЧОВЕШКОТО СЕМЕЙСТВО

Беседа за Въведение Богородично - Ден на християнското семейство

     Със създаването на човечеството Бог е благословил брака между мъжа и жената за продължение на човешкия род. Това е явната цел на брака, но е само половината от истината. За да разберем останалата, по-важната част, е необходимо да погледнем към първообраза, по който е сътворен човека - необхватната за човешкия ум Света Троица. В книгата Битие четем: „След това Бог каза: „Да сътворим човека по Наш образ, по Наше подобие; … И Бог сътвори човека по Свой образ, по Божия образ го сътвори, мъж и жена ги сътвори.“ (Бит.1:27-28)

Бог е един, но не е затворена монада, Той е един в Троица – Отец, Син и Свети Дух. Прочетения текст представлява един разговор между трите Лица на Божеството, касаещ сътворяването на човека.  В сътворението и във всички Божии дела виждаме, че между трите Лица съществува пълна хармония, единомислие и любов. Те действат винаги заедно, макар всяко Лице по различен начин.

Свикнали сме да говорим за Адам, и въобще за отделния човек, като сътворен по Божия образ и това е вярно. Но също така е вярно, че човешкото семейство е сътворено по образа на Св. Троица. Защото в Св. Троица също имаме баща, майка и дете, едно своеобразно Божие семейство, но със задължителни уточнения. Ако не ги направим, със сигурност ще сме в голяма ерес. Защото в Св. Троица не можем да говорим нито за полов диморфизъм, нито за някакво разделяне на три божества. Никое от Лицата не предхожда другите по време, защото Бог е вечносъществуващият. Именно това - че Синът е съвечен и събезначален на Отца - не схванал безумният Арий...

Проповедниците избягват да нагазват в тези дълбоки води на тринитарното богословие. И това е разумно, самият проповедник може да се надцени и да се удави, а и носи отговорност за хората, които е повел. Но все пак, и на малките деца им дават право да си натопят крачето до глезена във водата. Затова ние само ще се докоснем до океана на Божията тайна, колкото да схванем, че в тази аналогия става въпрос за общение, взаимна любов и смирение в Троицата, които са образец и за човешкото семейство. „Мъж и жена ги сътвори“, за да имат на първо място Божествена любов помежду си. Това е основната истина за семейството. Благословът „Плодете се и множете се“ е следствие на общението и любовта между мъжа и жената.

Единицата не е достатъчна. Числото едно е символ на бедност. Без Ева дори и раят се оказал за Адам недостатъчно блажено място. Той се нуждаел от подобен нему човек, който напълно да хармонира с неговата духовна и телесна природа. Създавайки Ева, Бог поставил началото на съжителството между мъжа и жената. От тогава до ден днешен самецът счита себе си за непълен, не в пълнота човек. И продължава да търси този другополов, който ще му даде завършеност. Тогава човек става щастлив! Затова и мъдрецът възкликва: „Кой ще намери жена добродетелна? Нейната цена е по-висока от бисер” (Пр. 31:10). Само Този, Който е сътворил Ева от реброто на Адем, знае коя жена е точно от твоето ребро. Бог помага на тези, които се надяват на Него: „Къща и имот са наследство от родители, а разумната жена е от Господа” (Пр. 19:14).

Но и това щастие не е пълно. Защото единицата наистина е егоистична, тя няма кого да обича. Двойката е по-добре, но и при нея има проблеми. Орлин Горанов изпя една много нежна песен: „Светът е за двама“. Човек не може да не се развълнува от силата на любовта между влюбените, но точно където е силата, там е и проблема - фиксацията на влюбените един в друг. Всички сме виждали влюбени млади и сме се умилявали от това как сякаш са излезли от реалния заобикалящ ги свят. Всички знаем, че такава фиксация е временна, тя дори може да се обърне на конфронтация. Двойката не е достатъчна! Тя обича, но знаем, че здравата любов винаги дава плод. Здравата любов винаги умножава. Плодът са децата - третият елемент в семейството. Тройката преодолява бедността на единицата, фиксацията и противоборството в двойката. Затова и Бог е Троица, преизобилие на любов.

Не е чудно тогава, че Сам Той забранява болните хомосексуални връзки: „Не лягай с мъж като с жена: това е мръсотия” (Лев. 18:2). Това е извращение на любовта. Нека не забравяме, че Бог унищожи градовете Содом и Гомор именно заради техните извращения.

        Най-голямата радост на тази земя са децата. Народната мъдрост казва: „Ако мислиш за една година напред, посади фиданка, за десет години – посади гора, за сто години – възпитавай и обучавай.”

Децата трябва не просто да се отглеждат (отглеждаме домати, зайци), а да се възпитават. Това изисква ежедневно общуване, пак по образеца на Св. Троица, в която има непрестанно общение на Лицата. Невъзможно е детето да се възпитава чрез телефона или интернет, защото то има огромна нужда от живото присъствие на родителя. Заради липса на контакт много от родителите не познават децата си, а впоследствие се учудват на тяхното поведение.

Необходим е личен пример, защото децата се възпитават с това, което виждат, а не с това, което слушат. И тук пак ще се върна на началото на беседата. „Мъж и жена ги сътвори“, за да имат на първо място Божествена любов помежду си. Това е основната истина за семейството. Благословът „Плодете се и множете се“ е следствие на общението и любовта между мъжа и жената.

Ако между мъжа и жената няма любов, как ще възпитат здраво и щастливо дете? За съжаление, младоженците често не са подготвени за изпитанията на брака. След медения месец настъпват горчивите месеци. Какво значат изразите "вече не ме обича" и "несходство в характерите"?! Това са глупости, за които младото семейство трябва да забрави!

Истината е, че бракът е най-голямото земно благословение, но и най-трудно се усвоява. Защото причината за семейните провали не е тази, че  мъжът не е намерил точно своето ребро и реброто точно своя мъж. Друга е причината. Егоцентризмът! Всеки държи на своето и не отстъпва. Ако преди години разводите се считаха за нещо унизително, сега хората ги приемат за нормални и естествени. Всеки от вече разведените съпрузи си мисли, че следващият(та) ще бъде по-подходящ(ата) за тях, но в повечето случаи се разочароват при всеки следващ партньор. Това е илюзия. Решението е да се справим с нашето его!

След изгонването на първите хора от Едем, брачният живот никога не е бил лесен. В последните десетилетия обаче женската гордост и его сякаш намериха уютен и "законен" пристан в т. нар. еманципация, или освобождаване на жената от властта на мъжа. Какво се крие зад тази вносна дума и защо в крайна сметка, тя обърква взаимоотношенията между мъжа и жената?

Сам Господ Бог чрез св. ап. Павел повелява: „Вие, жените, покорявайте се на мъжете си, както на Господа, защото мъжът е глава на жената, както и Христос е глава на Църквата и той е спасител на тялото” (Еф. 5:22–23) и „Вие, мъжете, обичайте жените си, както Христос обикна Църквата и предаде себе си за нея” (Еф. 5:25).

Във всяка организация, сдружение или общност има ръководител, който носи най-голямата отговорност. С такава отговорност в семейството, по Божий промисъл е натоварен мъжът. 

        Това не е случайно. Казахме, че човешкото семейство е създадено по образеца на Божието. Отец, Син и Свети Дух – трите лица на Св. Троица са равни и с една божествена същност. Троицата е безначална, но същевременно казваме, че в нея има единоначалие. Отец е наречен безначален, а по отношение на другите Лица – начало или причина. Така, че Синът и Духът имат своето начало в Отца, но това начало е извънвремево, както казват богословите едно безначално начало. Синът вечно се ражда, Духът вечно изхожда от Отца. Аналогично, и при човека има начало, но вече във времето. "Защото не мъжът е от жената, а жената е от мъжа." (1Кор.11:8). Адам и Ева са равни, но Адам е началото, а Ева - от реброто Адамово, тя "изхожда" от него. (Виждате, че католическото "филиокве"- Духът е не само от Отца, но и от Сина - съвсем не е безобидно, защото внася двуначалие и объркване в Троицата)

Тези разсъждения биха били съвсем абстрактни, ако не се явяваха основание за практическите изводи, които прави св. ап. Павел. „Глава на Христос е Бог“ (1Кор.11:3) т.е. Отец. Христос е равен на Отец, но с любов Му се покорява като на Глава. Ние, хората, сме толкова горделиви, че трудно се подчиняваме на началниците си, камо ли пък на тези които са равни на нас. На нас, дълбоко поразените от греха, ни е трудно да схванем как може покорството да носи радост, защото в човешкото семейство, колкото и добро да е то, винаги има някакво разномислие и себелюбие.

В Троицата виждаме, че има покорство от любов. Това е образецът и идеалът за всички нас в човешкото семейство. От това покорство на Сина към Отца като към Глава следва цялата по-надолу верига от покорства. Христос е глава на мъжа, мъжът е глава на жената. Всеки трябва да се подчинява на своята глава така, както Христос даде пример за покорство към Отца. Нищо, че е равен във всичко, Той се подчини във всичко доброволно. Така трябва да е в нашите семейства, ако искаме те да са наистина християнски семейства.

         Повечето проблеми в семейството идват от неразбирането и бунта срещу главенството и покорството. 

          Изискванията в съвременното общество са заставили жената-майка вместо повече години да отглежда и възпитава децата си, да работи. Но работейки, даже в някои случаи повече от мъжа, жената постепенно узурпира главенството в семейството. Успешната жена не желае да се подчини на неудачник. В нея тайно се промъква гордост и започва бунт, борба за семейния трон. Започват скандали не само по сериозни въпроси, но и за съвсем битови неща. Алтернативите пред мъжа са: или да слезе унизен от трона, или да започне война, или да постъпи като зрял християнин. Зрелият християнин е този, който държи своето его на кръста, а Христос на трона. Той е смирен и може да премълчава и претърпява, да се моли и надява на промяна. За съжаление този трети вариант се среща най-рядко.

По-често са другите случаи.

В първия: Унизеният мъж минава "под чехъл" и търси утеха в алкохол и приятели на чашка, или в чужди жени. Както казва/ше едно време/ народа: такива живи да ги оплачеш.

При втория: започват т. нар. семейни войни.

Тези войни могат да стигнат дори до кръв, защото себелюбието пречи да признаем греха, да простим обидата. Няма брак, в който всичко да е по мед и масло, но ако мъжът и жената се смирят и погледнат сериозно на гореспоменатите апостолски заповеди, семейството ще се превърне за тях в школа за усъвършенстване в смирението и любовта. Ще има и конфликти, но ще бъдат с намаляващ интензитет и ще се решават бързо, най-често до вечерта, както съветва св. ап. Павел: „Когато се гневите, не стигайте до грях: слънчевият залез да не ви заварва гневни, и не давайте място на дявола.“ (Еф.4:26-27) Окончателният семеен мир ще настъпи когато и двамата съпрузи разберат, че на семейния трон трябва да седи не някой от тях, а Бог. Мъжът може да седне в него само като се подчини на своята Глава - Христос, и обикне съпругата си така "както Христос обикна Църквата и предаде себе си за нея”.

Възпитанието на децата в християнски дух е велико изкуство.

Някои родители, увлечени в различни грижи, отделят много малко време за децата си. Впоследствие те запълват отсъствието си с най-различни играчки, пари и др. Това е вид търговия, опит да купиш любовта, и последствията винаги са печални. Защото липсва свързване на душите, а също така води до голямо разглезване на детето. То свиква винаги да получава и когато порасне и види, че това е невъзможно, ще потърси пътища да заобиколи закона и получи желаното. Израствайки без общение и надзор, такова дете загрубява духовно и бавно, но сигурно, се превръща в корав престъпник. Затова Писанието съветва: „Който обича сина си, нека по-често го наказва, за да се утешава отпосле с него” (Сир. 30:10). „Глупостта се е привързала към сърцето на момъка, но изправителната пръчка ще я махне от него” (Пр. 22:15).

Родителите трябва да са като земеделците – не само да плевят бурените, но и да подхранват растението. Всекидневно трябва да поощряват децата си в полезните неща. Не бива, особено бащата, да се изявява като феодал, който комплексира децата си при всеки техен неуспех. „Бащи, не дразнете децата си, за да не падат духом” (Кол. 3:21).

Децата, от своя страна трябва да знаят, че родителската благословия за всяко тяхно начинание е много важна. До навършване на пълнолетие родителите са като бог за децата. Бунтът срещу родителя е предобраз на задаващ се бунт срещу Бога. И обратно, послушното на родителите дете ще се превърне в боголюбив и щастлив зрял човек.

    Чрез благословията на родителя-християнин детето получава такава от Самия Бог. Майките, които обикновено са по-емоционалната половинка от човечеството, трябва да внимават в гнева си да не отправят хулни думи и клетви към децата си, защото както благословията, така и клетвите са действителни. Казано е: „Бащина благословия утвърдява домовете на децата: майчината клетва разрушава до основи” (Сир. 3:9).

    Свещеникът е духовен баща на всички в своята енория, затова ще използвам случая да отправя своя отечески благослов към всички вас – родители и деца, да Ви даде Бог любов и смирение, и истинско семейно щастие. Амин.

Свещеник Красимир Кръстев

Долна Митрополия

21.11.2024 г.

ПРОБОДЕН КАТО ХРИСТОС

(СВЕТИ ВЕЛИКОМЪЧЕНИК ДИМИТРИЙ МИРОТОЧИВИ)

Всяка година на 26 октомври ние се събираме и честваме празника на свети Димитрий Солунски. И днес също ще си припомним накратко неговия 21 годишен земен живот, като ще акцентираме на един малък, но важен детайл от неговата мъченическа смърт (+306 г. сл. Хр.).

Известно е, че той бил син на градоначалника на Солун; че родителите му били тайни християни и дори на своя син първоначално не са говорили нищо за вярата си. Едва по-късно, когато той вече е бил на около 10 години, те го завели и му показали стаята, където са се молили на Бога пред иконите. Малкият Димитрий осъзнал, че идолите, с които бил пълен Солун, са измама, повярвал, изповядал Христа и се кръстил. Когато баща му починал, той приел бащиния пост – управител на град Солун и бил удостоен от императора с много похвали и почести. Но щом Димитрий получил управлението на Солун, веднага почнал да затваря местата, където се събирали хората, за да се покланят на идолите. Градоначалникът на всеослушание проповядвал истинния Бог. Като разбрал за това, императорът му известил чрез пратеници, че сам ще дойде в Солун, за да извърши съд над него и да го накаже. Обаче свети Димитрий не се спрял, но все така продължил да проповядва Христа и обърнал мнозина в правата вяра. Така било до деня, в който пристигнал императорът, хвърлил го в тъмница и го предал на тежки изтезания.

Сега нека обърнем внимание на момента на мъченическата му смърт, защото от него можем да си изградим най-добра представа за свети Димитрий.

Когато войниците слизат в тъмницата и се нахвърлят върху него с копия, за да го убият, той вдига дясната си ръка – така се изобразява на иконите. Той вдига дясната си ръка, за да бъде прободен в ребрата, както е бил прободен Христос на Кръста и за да може и по този начин – и със самата си смърт да изповяда Христа.

Всички знаем, че смъртта е страшна, че пред лицето на смъртта човек става искрен. Затова древните отци са се събирали в пустинята при умиращия монах, молели се с него и по това как той умира, са съдили какъв е бил животът му. Пред лицето на смъртта човек не може да се преструва, със смъртта е невъзможно да си играем. В предсмъртните болки и в страха, в преживяването на последните мигове от живота, човек показва какъв е в действителност, показва своя истински облик. 

В този предсмъртен жест на свети Димитрий се вижда целият му живот, неговото умонастроение и специално любовта му към Бога. Защото при смъртта си той не е мислел колко е млад и защо трябва да умира точно сега?

Смятате ли, че не са му нашепвали такива мисли ту едни, ту други? Мислите ли, че мнозина не са го съветвали да се престори, че се покланя на идолите, за да спаси живота си? Мислите ли, че демоните не са му внушавали да падне и проси милост пред насочените копия?

Но ние виждаме как умира свети Димитрий и този негов жест ни показва, че той не е плакал от самосъжаление за някакъв „пропуснат живот“. Какъв щеше да е за него този живот, ако беше се дръпнал страхливо назад? Живот без Божията любов, това не е живот. Любовта е смисълът на живота и свети Димитрий беше открил и опитал тази любов. Живееше истинския Живот в Христа; да се отвърне от Христа, за него означаваше да се отвърне от Живота!

„Иисус ме възлюби до смърт, и то смърт най-позорна на кръста. Пречистият се натовари с всичката моя нечистота, занесе я и я хвърли в бездната на Божието опрощение. Мога ли аз да предам тази любов?“ – така разсъждавал свети Димитрий.

И не става дума само за дълг към Христовата любов. Светецът се бил съединил в такава степен с Христа, че усещал болката на Христовото сърце и тази болка му причинявала по-голямо страдание от неговите собствени рани.

Каква е тази Христова болка?

Христос изпитва болка заради отричането на човека от Бога. В Гетсимания Господ казва „душата Ми е прескръбна до смърт” (Мат. 26:28); но Той го казва и сега, когато вижда сърдечното вкаменение, страха и бягството на човека. Да вижда човека, за когото се е пожертвал, с когото е беседвал в скришна молитва, на когото е помагал и когото е утешавал всеки ден със Своите благословения – да вижда сега този човек с лекота да се отрича от Бога и от Църквата с думи и мерзки дела – в това е болката на Бога.

Но свети Димитрий не бил от този тип човеци. Той осъзнал, че на любовта на Разпнатия може да отговори само със съразпване. Затова свети Димитрий възжелал да умре по същия начин, както умрял Иисус, сякаш казва: „Нека моята болка поне малко да облекчи Божията болка” – онази болка, която е нескончаема, която не свършва на Кръста.

За това говорят светите отци, като твърдят, че любовта Божия е накърнена в света, че тя не намира за себе си покой, защото не среща никого, който би й отвърнал с взаимност. Това е уязвената Божия любов, любов тъжна, защото любовта не може да бъде едностранна, тя копнее за отговор.

А ние, хората, не бързаме да дадем отговор, отговорът ни често е уклончив. Това е все едно някой да споделя на любимия човек, че с цялата си душа е привързан към него, че го обича, и да получи в отговор: „Да, струва ми се и аз също, донякъде, може би”. Този отговор е болка, болка за онзи, който е положил живота си за другия. За съжаление, именно такъв е нашият отговор на Божията любов - много уклончив и боязлив, защото ние се опитваме винаги да седим на два стола и при трудност да бягаме като мишки. Всъщност, бягаме и без трудност. Сещаме ли се поне сутрин и вечер, че Христос ни очаква за молитва? Имаме среща с Него, но не идваме. В неделя ни чака в храма, но ние сме в кафенето, или пък много искаме да отидем, но дъждът, ах този дъжд … 

Колко различен от нас бил свети Димитрий! Той посрещнал друг дъжд - дъждът от копия, в ребрата си не просто като дълг към Христа, а като радостна възможност да се съедини напълно с Него. Като възможност да съедини прободеното си сърце с прободеното сърце на Спасителя, както копнеел и св. ап. Павел, който пише на филипяните: "за да позная Него и силата на възкресението Му, да споделя страданията Му и да умра подобно на Него" (Фп.3:10).

Затова Бог прославя свети Димитрий и до ден днешен стават толкова много чудеса при неговите свети мощи.

Пред статуята на Александър Велики император Юлий Цезар разсъждавал за изминалите си 40 години живот така: „Ти на 25 години си покорил целия свят, а аз на 40 още нищо не съм направил …”

Толкова повече ние трябва да казваме пред иконата на свети Димитрий: „Ти на 21 години така си възлюбил Христа, а ние…”

Къде сме ние, братя и сестри?!

Свещеник Красимир Кръстев

Църква "Св. вмчк Димитрий" - Д. Митрополия

26.10.2024 г.