КЛЮЧЪТ ЗА ПРЕОБРАЗЯВАНЕТО Е В НАС

(СВЕТИ ПЪРВОВЪРХОВНИ АПОСТОЛИ ПЕТЪР И ПАВЕЛ)

    „И като вървеше покрай Галилейско море, видя двама братя, Симона, наричан Петър, и брата му Андрея, да хвърлят мрежа в морето, понеже бяха рибари; и казва им: вървете след Мене, и Аз ще ви направя ловци на човеци. И те веднага оставиха мрежите, и тръгнаха след Него.“ (Мат.4:18-20)

   Всяка година добавяме щрих към образите на първовърховните апостоли Петър и Павел. Днес ще размислим върху тяхното призоваване за Христови ученици. 

    Вижте категоричната реакция на Андрей и Петър на думите на все още непознатия проповедник. Доверили се на свидетелството на св. Йоан Предтеча и на своето сърце. 

    Да изоставиш сигурното – дома, бизнеса, и да тръгнеш да ловиш човеци. Какво значи да ги уловиш, та човека е най-лукавото и хлъзгаво същество? Дори да успееш да го привлечеш с нещо, във всеки момент може да намери причина да те изостави и предаде. Затова много хора днес си казват – искам да работя с машини, а не с хора. Да ловиш хора значи да се откажеш от спокойствието и сигурността. Но значи също да се откажеш от земното заради небесното.

    Това което ни поразява в ап. Петър и всички останали апостоли е бързината и категоричността на техния отговор - „веднага оставиха мрежите, и тръгнаха след Него“. За какво говори това? Че тези хора бяха възлюбили истината, преди тя да им се открие като личност. Свикнали сме да говорим за тях като за прости рибари, но пропускаме, че в душите им се бе извършила предварителна работа, за която Писанието не споменава. Почвата на техните сърца бе дълбоко разорана. Сами я бяха разорали с размисли за суетността на този свят, за човешкото страдание и болка - нещо, което не виждаме в книжниците и фарисеите. Сърцата им жадуваха за Месия. Затова св. ап. Андрей казва просто „Намерихме Месия“ и брат му Петър откликва. Господ им казва "Вървете след Мене", и те тръгват. Разпознават гласа на Истината, защото са копнели ден след ден за нея, защото търсенето на истината е предтеча на истината. 

    Не е ли валидно същото за ап. Павел. Валидно е, и то с огромна сила! Савел не беше някакъв топлохладен кабинетен мъдрец, а гореше за истината още преди да срещне Христа. Сърцето му бе подготвено „при нозете на Гамалиила“, но огънят го бе накарал да остави спокойствието и да воюва за истината. Разбира се, той не познаваше Истината като личност и не воюваше по духовен начин, но сърцето му гореше от ревност за Истината. И когато по пътя към Дамаск той бе заслепен от Божията светлина и чу глас „Савле, Савле, защо Ме преследваш?“ (Деян.9:4), той не попита „Ти извънземен ли си, от коя планета идваш?“, не попита „Има ли те, Господи“, „А той попита: „Кой си Ти, Господи?“. В него гореше вяра в Бога на Израил, той просто нямаше светлина за Неговото име. Кой си Ти? И когато чу, че това е Иисус, той не каза – добре, вече ще коригирам богословието си и ще вмъкна Иисус в него. А какво попита? „Господи, какво искаш да направя. А Господ му рече: „Стани и влез в града; и ще ти се каже какво трябва да правиш. Савел стана от земята и макар очите му да бяха отворени, не виждаше никого. И като го водеха за ръка, заведоха го в Дамаск“ (Деян.9:6,8) 

   Ето така решителния и неуморим холерик Савел (буквално „голям“) стана Павел (буквално „малък“). Стана послушен на Бога като малко дете, което водят за ръка.  Срещата с Христа промени ли неговия устрем? Не, просто промени посоката!

    Това е вярата, която толкова ни липсва – вяра осмислена и изстрадана, вяра, която няма да се съблазни, защото съзнава дълбоката си греховност и знае, че никъде другаде няма думи на вечен живот. Вяра, която казва – не мога да живея извън истината, ето ръката ми, води ме където искаш. А ние цял живот си оставаме големи и разумни. Уж сме с отворени очи, а не виждаме нищо. Слепи сме, но вървим смело, отблъсквайки подадената ръка за водителство... 

    Размислете колко различни по темперамент бяха Петър и Павел!

    За св. ап. Петър знаем, че е бил човек откровен и честен, но импулсивен и с голяма самоувереност. Сангвиник! Почти при всички обстоятелства, особено при случаите, когато Спасителят запитвал Своите ученици, Петър бързал пръв да отговори, пръв да даде преценка. Понякога си позволявал дори да противоречи на Спасителя. Така, когато Иисус за пръв път им открива, че трябва да пострада и да претърпи кръстна смърт, Петър Го взема настрана от другите и започва да Го разубеждава: „Милостив Бог към Тебе, Господи! това няма да стане с Тебе“ (Мат.16:22). Какво пък да кажем за неговото трикратно отричане от Христа?! 

    Въобще, Петър беше човек с доста кусури. В едно обаче на можем да го обвиним – в топлохладност! Затова нямаше как любовта му да не победи всички негови човешки слабости. Също като Спасителя да стане смирен "като агне, водено на клане" и като св. ап. Павел послушен като дете! Това ни разкриват думите: "А когато остарееш, ще простреш ръцете си и друг ще те опаше и ще те поведе там, където не искаш.“ А това Той каза, за да посочи с каква смърт Петър щеше да прослави Бога. След тези думи му каза: „Следвай Ме!“ (Йн.21:18-19)

    Днес честваме първовърховните апостоли – колкото различни в темпераментите си, толкова еднакви в горещата си любов към Бога. И в това е голямата им отлика от нас.

    А иначе и те, и всички светии бяха, както казва ап. Яков „подобострастни нам човеци“ – със същата човешка природа, слаби и смъртни, изкушавани. Но това не означава, че са били като нас, що се отнася до начина, по който са откликвали на Божия призив и по дълбочината на вярата, която са имали.

    Отец Божидар Главев отбелязва, че днес в проповедите на повечето съвременни проповедници чуваме следния рефрен: „Светиите са били хора като нас, но са били преобразени от Светия Дух.” И съвсем правилно твърди, че формулата „като нас” днес се използва, за да ни обнадежди, но на практика ни приспива, защото не казва нито дума за реалното предизвикателство на светостта.

   Протестантите въобще пропускат преображението от Духа, но и ние, православните, не вникваме много в този проповеднически рефрен. Защото изниква въпроса: „А като са били същите хора като нас, защо тогава ние не сме като тях? Защо не успяваме не само да станем светии, но дори да се издигнем над нивото на елементарното благочестие?”

    А отговорът е, че преобразяването е от Светия Дух, но ключът е в нашите ръце, или по-скоро в нашето сърце. Христос хлопа, но ние сме тези, които отварят вратата. Понякога с радост и желание, понякога с мъка и борба, важното е да отваряме. Защото колкото повече отваряме за Христос, толкова повече се преобразяваме духовно.

    Затова нека оставим клишетата и да се отзоваваме на всеки повик на благодатта. Светиите са отговорили на благодатта безусловно, без отсрочка, без половинчатост. А ние обикновено се крием зад уговорките: „ще постя, но не фанатично, нали постът е за човека, а не човекът за поста”, „ще се моля, но без да си развалям спокойствието и комфорта”, „ще простя, но няма да забравя”.

    Какво да кажем пък за послушанието към духовния наставник като към послушание на самия Христос? И апостолите можеха да кажат за Иисус „Божий човек е, но е и син на дърводелеца Йосиф. Ще го слушаме за някои неща, за други ще караме по своя ум“. Но не го казаха, макар че бяха хора като нас! 

    Да, разлика в нашата природа и тази на светците няма. Но я има във волята, в решимостта ни да откликваме на Христос. Савел гонеше Църквата, а Иисус го попита "защо Мене гониш", защото Църквата е Тяло Христово. Савел стана Павел, защото разбра тази велика истина и също като ап. Петър отдаде живота си на Църквата. 

    Това, което Църквата казва, го казва самият Христос! Не само чрез Библията говори Христос, а чрез Църквата. Църквата тълкува Библията, ние се покоряваме, Църквата казва: от днес започва пост, ние се покоряваме. Църквата казва: Ванга и Дънов са анатема, ние се покоряваме и не ги цитираме в социалните мрежи. 

   Съзнаваме ли, че когато Църквата говори, Христос хлопа на сърцето? Или се покоряваме избирателно само на това, което е нам разбираемо и угодно?

    Опасявам се, че тук се разминаваме много със светиите. Да, светиите са били хора като нас, но ние не сме като тях. И не защото природата ни е различна, а защото сърцето ни е раздвоено, волята ни е разколебана, а вярата – разредена с човешко мъдруване. Затова сме наспособни за подвиг, за свето волево насилие, макар да знаем добре, че "царството небесно бива насилвано, и насилници го грабят;" (Мат.11:12)

    Много стаи има в човешката душа и Бог знае всичко, което е в тях. Но няма да влезе без ние да му отворим. Ключът за всяка стая е в нас, а отключването на вратата е нашият подвиг. Колкото повече отключваме на Христос, толкова повече Той ни очиства, вселява се в нас и ни преобразява. Амин.

Свещеник Красимир Кръстев

Църква „Св. пророк Илия“ – Долни Дъбник

29.06.2025 г.

ДА ИЗГОНИМ ДАЛИЛА

    (ТРЕТА НЕДЕЛЯ НА ВЕЛИКИЯ ПОСТ - КРЪСТОПОКЛОННА)

    Има една дума, която не се схваща много правилно, въпреки, че на български звучи точно и красиво – целомъдрие. Свързваме я с обета, който дават монасите, но смисълът и надхвърля манастирските стени. През Великия пост ние ежедневно молим Бога с молитвата на св. Ефрем Сириец, в която на първо място е молбата за дух на целомъдрие. Това трябва да ни сигнализира, че тази добродетел е необходима не само за монасите, а за всеки християнин.

    Обикновено под целомъдрие се разбира въздържане от сексуални контакти, но св. Ефрем Сириец разширява нейното значение: „Истински целомъдрен е онзи, който не само цялото си тяло пази от блуд, но и всеки телесен член; когато например окото и езикът спазват целомъдрие (всеки в своята си дейност), тогава и във вътрешния човек душевните помисли не се съчетават с порочни мисли.“ Така, че под целомъдрие трябва да разбираме хармония на душата с тялото и на душата с Бога.

    Но какво е хармония в християнския смисъл? Това е йерархия, на върха на която е Бог. Целомъдрен е този човек, в чийто живот има такава йерархия. Блажени Августин има една чудесна мисъл: „Когато Бог е на първо място, то всичко останало ще бъде на своето място.“ Неслучайно Декалогът започва със заповедта „Да нямаш други богове освен Мене“. От този грях тръгват всички останали грехове и от обръщането към истинския Бог започва всяка правда.

    Неслучайно и отстъплението от истинския Бог в Стария Завет е наречено блудство, а старозаветния Израил е оприличен на блудница. „Тогава в дните на цар Йосия Господ ме попита: „Видя ли ти какво е сторила отстъпницата Израил? Тя ходеше на всяка висока планина и под всяко зелено дърво и там блудстваше.“ (Йер.3:6-18)

    Не само в околностите на Йерусалим - по хълмовете и долините, но и в самия Йерусалим, близо до храма Господен, издигнат от Соломон, били поставени идоли на Ваал и Астарта, на които се принасяли жертви така, както на истинния Бог.

    Но какво ни касае това нас – ще попита някой – ние се кланяме на Христос?!

    Съвременните идоли наистина не са от камък, те са много по-добре маскирани и затова много по-опасни. Ето едно просто определение за съвременен идол – всичко в твоя живот, което поставяш на първо място и не е Христос, е идол. Тогава ти не си християнин, а идолослужител, духовен блудник. Целомъдрието пък, в този по-широк смисъл, е свобода от всичко, което не е Бог.

    Постът е време за детрониране на фалшивите богове в нашия живот. Постът означава отслабване на връзката на сърцето със света и укрепване на връзката на сърцето с истинския Бог. Когато Бог е на първо място, в нас ще настъпи хармония, ще се успокоим и душевно, ще станем цялостни – целомъдрени.

    Постът ражда целомъдрието, затова св. Теофан Затворник възкликва: „Дойде постът, майката на целомъдрието. А какво време беше преди да настъпи този ден? Време на духовно блудстване. Душата блудстваше с всичко приятно, което попадаше пред очите – и с лица, и с вещи, и се напълни с греховни страсти. Всеки си има някаква страст, на която постоянно угажда във всичко. Нека всеки разкрие своята Далила, която го свързва и предава на злите врагове, и нека я изгони от себе си. И на него ще му бъде дадено повече, отколкото на Самсон: не само косите му ще пораснат отново – добрите помисли, и не само силата му ще се възвърне – непоколебимостта на волята, но и очите му ще се отворят – умът ще стане зрящ и ще види и Господа, и себе си, и всичко наоколо, както си е.”

    Всеки има своята Далила, своята любима страст - за един чревоугодие, за друг осъдителност, за трети сребролюбие, за четвърти пристрастеност към цигари, алкохол, филми, интернет… Списъкът може да бъде много дълъг и може да включва както еднозначно лоши неща, така и неща, които сами по себе си са добри, но изтласкват Бога от първото място. Такъв идол могат да станат съпругата или децата. Наскоро чествахме преп. Алексий. Този човек Божи станал велик точно с това, че поставил любовта към Бога над любовта към родителите и към красивата си, добра съпруга от царски род. В деня на сватбата той напуснал суетния свят и живял 17 години като просяк. После се върнал и понеже се бил изменил външно, проживял неразпознат още 17 години в съседство с бащиния си дом, без да разкрива самоличността си до самата си смърт. Тази радикалност ни смущава,  но това е правилният подход.

    А погрешният е този на Самсон. Да припомним, Далила била езичничка и Самсон не бил в равен ярем с нея. Той дърпал в една посока, а тя в друга. Същевременно Самсон нямал сила да отмахне ярема, който го свързвал с нея, защото любовта му към жената била по-силна от любовта към Бога. Всъщност това истинска любов ли е?

    Прочетете историята от книгата Съдии и ще си отговорите. Филистимците предложили на Далила 1100 сребърни монети, за да им предаде тя в какво се крие тайната сила на този страховит израилев воин Самсон. И тя приела. Любов ли е това? А при Самсон? Той три пъти измислял невероятни лъжи, вместо просто да каже едно „не“. „Не“ е благословена дума, а Самсон не можел да я каже твърдо и с времето волята му все повече омеквала. Какво толкова го привличала тази разпътна филистимка, не знаем; вероятно дяволът му е предложил някакво оправдание от рода на „как добре се чувстваш с нея, как добре запълва празнината в твоето сърце“. Така шепне дяволът, избягва думата „легло“, твърде разконспирираща е. Но може ли един враг на Бога като Далила, да запълни сърцето на един вярващ в истинския Бог? Може да запълни само леглото му и да удовлетворява егоистичното му желание за "щастие". Въобще, една история, нямаща нищо общо с чистата любов!

    Вижте колко лукаво действала Далила! Всеки път, когато опитвала да отнеме силата на Самсон, тя го приспивала. И когато за четвърти път го приспала, отрязала косите му…

    Така дяволът приспива и нас, поднася ни оправдания за нашите слабости: „Виж колко труден е животът, можеш ли в тази динамика да се лишиш от месо и мляко? Можеш ли в този стрес да се лишиш от любимите си шоу-програми и сериали, от интернет? Цигарите, те са един вид лекарство като валидола, не вредиш на никого, пък и въздуха, който дишаме, нима е толкова чист?“

    Всичко това е дяволско приспиване, ден след ден, компромис след компромис, докато загубим напълно духовната си сила. Тогава враговете ще ни пленят и вържат така, както вързаха Самсон… Жалка гледка!

    Защо не можем да кажем твърдо "не" на изкушенията? Защото нашето "его" ни размеква. Себелюбието е нашият най-голям враг! А какво е лечението на себелюбието? Кръстът, на който днес се покланяме! Кръстът, на който разпъваме своята воля, за да бъде Божията! Кръстът, чрез който избираме небесното блаженство вместо земното щастие!

    Винаги, когато търсим решение на проблем, стигаме до Кръста, защото винаги, във всяко наше падение е намесено нашето "его". Кръстът е този, който установява хармония в нашия живот, защото не само стъпква плътското, но и поставя Бог на върха, над душевното и телесното!

    Великият пост е време за пробуждане, затова нека да се събудим и да постим така, че на Великден да можем да кажем: „Свалих ярема, с който ме връзваше тази страст“. Всеки има своята Далила, която подозира, че го предава, но към която е привързан. Постът е времето да я изгоним от нашия живот, за да не отнеме духовната ни сила. Постът е времето да вземем кръста си и да последваме Христос. Само така ще станем истински целомъдрени и ще намерим истински покой за душите си. Амин.

Свещеник Красимир Кръстев

Църква "Света Троица" - Плевен

23.03.2025 г.