Автор: протойерей Красимир Кръстев
Утре е велик празник, по народному Кръстовден. Но точното наименование на празника е Въздвижение на Светия и Животворящ Кръст Господен. На иконите се изобразява намирането на Господния Кръст на Голгота през 326 г. Тогавашният архиепископ Макарий застанал на специално издигнато място и въздигнал високо кръста, та целият многоброен народ да го види и да му се поклони. След това го раздвижил във всички посоки, а християните се покланяли и възклицавали радостно и умилително: “Господи, помилуй!” Едва ли участниците в това събитие са осъзнавали колко много символика има в техните действия. Ние издигаме Христовия Кръст, за да му се поклонят всички краища на вселената, но и заради още нещо важно – всеки християнин трябва да приеме своя кръст, защото същината на кръста е любовта.
Когато Господ Иисус Христос изрече думите: „Който иска да върви след Мене, нека се отрече от себе си, да вземе кръста си и Ме последва“ (Мат. 16:24), Той не ни призова към абстрактно, духовно съзерцание на страданието, нито към някакъв сух аскетизъм. Той ни призова към любов. Защото за християнина кръстът никога не е просто дърво на болката – той е престол на любовта, която се разпъва за другите. Често забравяме това, фокусирани върху собственото си спасение. Но Христос никога не казва: „Спасете себе си.“ Той винаги говори за отношения! Обичай Бога и ближния, прощавай, помирявай се, носи товара на другия, моли се за враговете… Дори когато Христос казва „който повярва и се кръсти“, Той всъщност казва: „Който се довери и влезе във връзка с Мен и общността, той ще бъде изцелен и спасен.“ (Всъщност, тези, които говореха за самоспасение бяха фарисеите: „Ако си Син Божий, слез от кръста и спаси себе си!“ (Мат. 27:40)) Но Христос не слезе, не защото пироните го държаха прикован. Той държеше Кръста, а не Кръста Него, защото не мислеше за Себе Си, а за тези, които се нуждаеха от Кръста, за всички нас.
В съвременния забързан и егоистичен свят сме свикнали да възприемаме кръста като лично изпитание, като собствени болки, болести или житейски неуспехи. Но истинският Христов кръст има едно друго, по-дълбоко измерение, което често забравяме. Православният християнин е призован да носи в сърцето си целия свят. По подобие на нашия Спасител, чиито ръце бяха разперени на кръста, за да прегърнат цялото творение, нашето сърце трябва да се разшири в молитва за болката, греха и страданието на всяко създание.
Но това голямо, вселенско измерение не започва някъде далеч, в абстрактното пространство. То се ражда и изпитва на най-близкото, най-осезаемото място – в света на енорията, в нашия църковен дом.
Когато влезем в храма, ние често носим скрити очаквания. Искаме братята и сестрите около нас да бъдат смирени, винаги усмихнати, изпълнени с благодат и безупречна любезност. Забравяме, че църквата не е музей на праведници, а болница за грешници. Забравяме, че светците от иконите ни гледат като вече изцелени, но те също са били пациенти. И когато се сблъскаме с човешката слабост, с грубостта, с раздразнителността или трудния характер на някой енориаш, в нас веднага промърморва стария човек: „Защо не е като мен? Защо не се промени? Защо ме дразни?“.
Чуем ли този гласец в нас, нека обърнем очи към Христовия Кръст и размислим върху Неговия парадокс: тежестта пада върху праведния; победата идва чрез смирение, чрез това да поемеш другия като свой кръст. Помните ли сцената от филма „Властелинът на пръстените“, какво каза Сам на изтощения и станал раздразнителен и труден за понасяне Фродо? „Аз не мога да нося пръстена вместо теб… но мога да нося теб“. Сам не пречупва Фродо с упреци, а побеждава с дълготърпение, отдаденост и тихо състрадание. Когато Сам вдига Фродо на гърба си и го носи по склоновете на Съдбоносния връх, той на практика изобразява онази евангелска любов, която не съди човешките недостатъци, а ги покрива със собствените си плещи.
Така и преодоляването на междуличностните конфликти и напрежения в общността никога не става чрез нашите опити да превъзпитаме другия. Ние нямаме право и нямаме силата да бъдем съдии и коректори на чуждите души. Всеки опит да наложим добродетел насила, чрез упреци, намеци и поучения (зад които е скрита гордост), ражда само нови стени от отчуждение.
Истинският път, който ни завеща Христос, е друг. Вместо да изискваме перфектност от другите, ние сме призовани да приемем техните недостатъци като наш собствен кръст.
Ако някой брат е раздразнителен, затворен или тежък за общуване, неговата трудност не е просто негов проблем – тя е Божият дар за нашето собствено спасение, тя е нашето поле за кръстоносене. Бог го поставя до нас не за да го съдим, а за да го носим. Да го носим с неговите немощи, с неговите капризи, с неговите рани. Това означава да спрем да отвръщаме на удара с удар, на острите думи – с мълчаливо озлобление.
Когато братът ни нарани или огорчи, Христоподобният отговор не е външното оправдание или гордо оттегляне, а вътрешният плач за него пред Бога. Вместо да го съдим в ума си, нека влезем в тайната стаичка на своето сърце и с болка да извикаме към Господа: „Господи, виж неговата немощ и омекоти сърцето му, виж и моята окаяност“. Да, точно гневливия съдник е най-много за окайване!
Следвайки преподобни Силуан, св. Софроний Сахаров учи, че ако в мен се е родило раздразнение, проблемът не е в човека отвън, а в моето болно и гордо сърце, което няма достатъчно любов, за да побере слабостта на другия. Когато се сблъскаш с конфликт, кажи си: „Аз съм виновният тук, защото нямам Христовото смирение и кротост, за да запазя мира; не братовият грях е голям, а моето сърце е малко“. Това отнема силата на гнева.
Този таен, невидим за света вътрешен плач е онази тиха жертва, която разрушава стените на разделението. Когато носим немощите на другите без ропот, ние изпълняваме закона на Христа. Тогава кръстът ни става лек, защото върху него вече не страдаме самотни, а страдаме заедно с Онзи, Който понесе греховете на целия свят.
Нека не търсим лесни църкви и съвършени хора. Нека обичаме тези, които са ни дадени, с техните болки и недостатъци, виждайки в тях не дразнители, а братя, за които Христос е пролял кръвта Си. Само така нашият живот ще се превърне в истинско евангелско свидетелство, а нашите енории – в преддверие на Царството небесно, където любовта покрива всичко.
И както накрая Фродо пристигна в тихото и слънчево Графство само с верния Сам, така и ние можем да влезем в небесното царство само с нашия ближен. Никога сами, защото спасението винаги е съспасение, с нашите съгрешници-събратя. Амин.
Когато Господ Иисус Христос изрече думите: „Който иска да върви след Мене, нека се отрече от себе си, да вземе кръста си и Ме последва“ (Мат. 16:24), Той не ни призова към абстрактно, духовно съзерцание на страданието, нито към някакъв сух аскетизъм. Той ни призова към любов. Защото за християнина кръстът никога не е просто дърво на болката – той е престол на любовта, която се разпъва за другите. Често забравяме това, фокусирани върху собственото си спасение. Но Христос никога не казва: „Спасете себе си.“ Той винаги говори за отношения! Обичай Бога и ближния, прощавай, помирявай се, носи товара на другия, моли се за враговете… Дори когато Христос казва „който повярва и се кръсти“, Той всъщност казва: „Който се довери и влезе във връзка с Мен и общността, той ще бъде изцелен и спасен.“ (Всъщност, тези, които говореха за самоспасение бяха фарисеите: „Ако си Син Божий, слез от кръста и спаси себе си!“ (Мат. 27:40)) Но Христос не слезе, не защото пироните го държаха прикован. Той държеше Кръста, а не Кръста Него, защото не мислеше за Себе Си, а за тези, които се нуждаеха от Кръста, за всички нас.
В съвременния забързан и егоистичен свят сме свикнали да възприемаме кръста като лично изпитание, като собствени болки, болести или житейски неуспехи. Но истинският Христов кръст има едно друго, по-дълбоко измерение, което често забравяме. Православният християнин е призован да носи в сърцето си целия свят. По подобие на нашия Спасител, чиито ръце бяха разперени на кръста, за да прегърнат цялото творение, нашето сърце трябва да се разшири в молитва за болката, греха и страданието на всяко създание.
Но това голямо, вселенско измерение не започва някъде далеч, в абстрактното пространство. То се ражда и изпитва на най-близкото, най-осезаемото място – в света на енорията, в нашия църковен дом.
Когато влезем в храма, ние често носим скрити очаквания. Искаме братята и сестрите около нас да бъдат смирени, винаги усмихнати, изпълнени с благодат и безупречна любезност. Забравяме, че църквата не е музей на праведници, а болница за грешници. Забравяме, че светците от иконите ни гледат като вече изцелени, но те също са били пациенти. И когато се сблъскаме с човешката слабост, с грубостта, с раздразнителността или трудния характер на някой енориаш, в нас веднага промърморва стария човек: „Защо не е като мен? Защо не се промени? Защо ме дразни?“.
Чуем ли този гласец в нас, нека обърнем очи към Христовия Кръст и размислим върху Неговия парадокс: тежестта пада върху праведния; победата идва чрез смирение, чрез това да поемеш другия като свой кръст. Помните ли сцената от филма „Властелинът на пръстените“, какво каза Сам на изтощения и станал раздразнителен и труден за понасяне Фродо? „Аз не мога да нося пръстена вместо теб… но мога да нося теб“. Сам не пречупва Фродо с упреци, а побеждава с дълготърпение, отдаденост и тихо състрадание. Когато Сам вдига Фродо на гърба си и го носи по склоновете на Съдбоносния връх, той на практика изобразява онази евангелска любов, която не съди човешките недостатъци, а ги покрива със собствените си плещи.
Така и преодоляването на междуличностните конфликти и напрежения в общността никога не става чрез нашите опити да превъзпитаме другия. Ние нямаме право и нямаме силата да бъдем съдии и коректори на чуждите души. Всеки опит да наложим добродетел насила, чрез упреци, намеци и поучения (зад които е скрита гордост), ражда само нови стени от отчуждение.
Истинският път, който ни завеща Христос, е друг. Вместо да изискваме перфектност от другите, ние сме призовани да приемем техните недостатъци като наш собствен кръст.
Ако някой брат е раздразнителен, затворен или тежък за общуване, неговата трудност не е просто негов проблем – тя е Божият дар за нашето собствено спасение, тя е нашето поле за кръстоносене. Бог го поставя до нас не за да го съдим, а за да го носим. Да го носим с неговите немощи, с неговите капризи, с неговите рани. Това означава да спрем да отвръщаме на удара с удар, на острите думи – с мълчаливо озлобление.
Когато братът ни нарани или огорчи, Христоподобният отговор не е външното оправдание или гордо оттегляне, а вътрешният плач за него пред Бога. Вместо да го съдим в ума си, нека влезем в тайната стаичка на своето сърце и с болка да извикаме към Господа: „Господи, виж неговата немощ и омекоти сърцето му, виж и моята окаяност“. Да, точно гневливия съдник е най-много за окайване!
Следвайки преподобни Силуан, св. Софроний Сахаров учи, че ако в мен се е родило раздразнение, проблемът не е в човека отвън, а в моето болно и гордо сърце, което няма достатъчно любов, за да побере слабостта на другия. Когато се сблъскаш с конфликт, кажи си: „Аз съм виновният тук, защото нямам Христовото смирение и кротост, за да запазя мира; не братовият грях е голям, а моето сърце е малко“. Това отнема силата на гнева.
Този таен, невидим за света вътрешен плач е онази тиха жертва, която разрушава стените на разделението. Когато носим немощите на другите без ропот, ние изпълняваме закона на Христа. Тогава кръстът ни става лек, защото върху него вече не страдаме самотни, а страдаме заедно с Онзи, Който понесе греховете на целия свят.
Нека не търсим лесни църкви и съвършени хора. Нека обичаме тези, които са ни дадени, с техните болки и недостатъци, виждайки в тях не дразнители, а братя, за които Христос е пролял кръвта Си. Само така нашият живот ще се превърне в истинско евангелско свидетелство, а нашите енории – в преддверие на Царството небесно, където любовта покрива всичко.
И както накрая Фродо пристигна в тихото и слънчево Графство само с верния Сам, така и ние можем да влезем в небесното царство само с нашия ближен. Никога сами, защото спасението винаги е съспасение, с нашите съгрешници-събратя. Амин.
Няма коментари:
Публикуване на коментар