ОГНЕНИЯТ ПРОРОК

(ИЛИНДЕН)

    Свети пророк Илия е един от най-великите измежду старозаветните праведници, могъщ изобличител на езичеството и предвестник на истинната вяра в Единия Бог.

    Св. пророк Илия бил из потомството на Аарон, от гр. Тесвия, Галатия. Живял е през IX век преди Христа по времето на цар Ахав. Името Илия значи крепост и той наистана се показал твърдина на вярата.

    От всички старозаветни Божии угодници единствено на св. пророк Илия са посветени безброй православни храмове. Защо е така? Защо нямаме храмове, посветени на праотеца Авраам, боговидеца Моисей или псалмопевеца Давид? Защо народът ни почита този пророк повече от всички други старозаветни личности?

    Етнолозите вероятно биха потърси отговора в това, че нашият народ е земеделски и за него е особено важно да почита този, който с молитва изпросва ценен дъжд за реколтата. Вероятно е така, но има място и фактът, че трудната съдба на българина го е направила скептичен към красиви слова. В своя консерватизъм той иска да види изява на Божията сила и да основе вярата си на истински чудеса. А точно това намираме в житието на св. пророк Илия. То е непрестанна поредица от велики Божии чудеса.

    Но това, което хората не виждат е цената на духовната сила, цена, която трябва да бъде платена. Божиите чудеса не идват без аскетично усилие от страна на човека. Човек трябва да съедини себе си с Бога, за да стане проводник на Неговата сила. Трябва да очисти душата си и да скърби за падението на народа така, както Бог скърби. Трябва да подчини своята воля на Божията, с една дума – да се съедини с Него във всичко. И колкото повече човек се съединява с Бог, толкова повече започва да вижда Божията любов към погиващите, любов стигаща до Божествена ревност! И сам започва да копнее за спасението на ближните, изпълва се с ревност за Бога.

    Такъв бил пророк Илия – изпълнен с огнена ревност за Божието име. Колко много ни липсва тя днес! Ние сме хладни християни. За нас важат с пълна сила думите на Христос от Откровение: „...зная твоите дела: ти не си ни студен, ни горещ; о, дано да беше студен или горещ! Така, понеже си хладък, и нито горещ, нито студен, ще те избълвам из устата Си.“  (Откр.3:15-16)

    Илия копнеел с цяло сърце за Бога. Велик постник, въздържан в храна, скромен в облекло и строг към себе си и другите, пророкът вдъхновено проповядвал волята Божия и нуждата от истинско служение и поклонение Богу като първо и необходимо условие за щастлив живот и земно благоденствие. Заради удивителната си святост и чистота в живота свети пророк Илия се възпява и прославя от светата Църква като "небесен човек" и "земен ангел".

    Неговата ревност и преданост към вярата в единия истинен Бог била толкова силна, че когато видял отстъплението от нея, идолопоклонничеството и безчестието в царския дом, той не се поколебал да изобличи с огнени слова недостойния израилски цар Ахав и жена му Иезавел. Ето накратко историята, която е кулминация на неговия живот.

    Цар Ахав и царица Иезавел поставили в Самария идола на езическото божество Ваал, приканяли народа да му се покланя и преследвали служителите на истинския Бог. Затова пророк Илия с молитва заключил небето и три години и половина не валяло дъжд. Гонен, пророкът предложил на Ахав Вааловите жреци да принесат жертва на планината Кармил и после той да принесе. На когото жертвата се запали с огън от небето, неговата вяра да се счита за истинска. 

    Царят се съгласил. Заклали жертви. Множество народ с жреците и пророците на Ваал – около 450 души – се събрали на планината Кармил. Илия дошъл и извикал към народа: "Още ли ще куцате на две колена? Ако Господ е Бог, вървете след Него! Ако ли Ваал – вървете след него!" (3Царе18:21)

    Но народът мълчал. Народът бил раздвоен. Какъв израз само! Да куцаш на две колена, значи да си раздвоен в богопоклонението. Такива били израилтяните - хем вярвали в Бога, хем прибягвали и към Ваал – едно от имената на дявола. Нещо като при нас българите – хем сме православни, хем като сме в нужда тичаме при врачки, баячки, куршумолеячки, екстарсенси … Тук даже не отварям темата за непрестанното упование в Бога преди всяко начинание и нужда. Когато сме болни, когато имаме нужда от помощ, съвет или нещо друго, към Бога ли първо поглеждаме или към телефонния указател с приятели? За Бога се сещаме едва накрая, когато живота ни се срине. Така е, защото не сме схванали вярната пословица „Бог не е последната надежда, а единствената!“ Той е във всичко и всичко зависи от Него, както мъдро отбелязва Соломон: „Ако Господ не изгради дома, напразно ще се трудят строителите; ако Господ не пази града, напразно ще бди пазачът.“ (Пс.126:1)

    От зората на човечеството дяволът се опитва да внуши, че не на Бога, а на него трябва да се отдава почит, защото той владее природните сили. Когато откритото поклонение на дявола е неприемливо, той се задоволява и с това да насочи хората да обожествяват творението, да издигат идоли, само и само да ги отклони техния Създател. Заслепява умовете на хората, за да не размислят, че зад чудната хармония на вселената стои всесилен и премъдър Творец. За св. Василий Велики вселената представлява сякаш някакво училище, в което разумните души се учат да познават Бога. Да не познаеш Твореца, съзерцавайки света, това означава да не виждаш нищо посред ясен и светъл ден.

   Четете Библията и нейното продължение – житията на светиите! Това са книгите, които разкриват великите Божии дела и осветляват дявола като узурпатор и измамник.

    Това ни се разкрива и в грандиозното събитие на планината Кармил. Представете си картината – 450 жреци на Ваал викат и крещят, но всичко е напразно. Нищо не станало, никакъв огън не слезнал от небето.

    Сред настръхналото множество виждаме и самотната фигура на св. пр. Илия. Той направил жертвеник и около него окоп, заклал теле и го положил върху дървета. "Сега – казал той на народа – донесете вода и я излейте върху жертвата." Това направили три пъти и то така, че и целият окоп около жертвеника се напълнил с вода.

    Колко мъдро постъпил пророкът! Както знаем добре, мокрото дърво не може да пламне по естествен начин, трябва свръхестествена намеса. Така пророкът отрязал всякаква възможност за спекулации от рода на това, че е използвал слънчевата топлина за запалване на огъня или някакъв друг трик. Това винаги са били методите на шарлатаните, методи, немислими за Божий човек, какъвто бил св. Илия. 

    А методът на Илия бил молитвата, упованието само на Бога. Пророкът се помолил пламенно и върху жертвата паднал огън от небето, и я изгорил.

    Народът видял това и до земята се поклонил на Истинския Бог. Посрамените жреци на Ваал били избити. Обилен дъжд напоил земята.

    Това е Божията сила! Това се случва и до днес в живота на светиите – на всички тези, които се съединяват с Бога. Колко просто е всичко, съединиш ли се с Бога, Неговата сила започва да се изявява и чрез теб! Колко просто и същевременно неимоверно трудно. Трудно, защото изисква да се очистиш от проказата на греха, която дълбоко ни е поразила. Толкова трудно, че отнема цял един живот…

    Лесните чудеса винаги са от лукавия: плати таксата, сложи две бучки захар под възглавницата, на сутринта ги донеси и ще ти кажа бъдещето… Такива "пророци" и "чудотворци" днес много и всички са от типа на „Вааловите“.

    Има и друго уникално нещо при св. пр. Илия. Той е единствен избраник Божи, чийто живот не завършва като у другите човеци (дори и най-славните сред пророците) - със смърт, а продължава с небесно възнесение на огнена колесница. След като пророкувал 25 години, край р. Йордан бил грабнат на огнена колесница и жив отнесен на небето.

    Единствен Бог знае каква тайнствена мисия е предопределил за безсмъртника Илия. Тя ще се прояви в края на времената, точно преди появата на антихриста, както Сам Господ е предсказал: "Илия първом ще дойде и ще уреди всичко." (Мат. 17:11)

    Свети Илия – един пророк, чийто живот бил изпълнен с Божия огън! Нека и ние бъдем огън: с огнени думи, огнена вяра, огнена молитва, огнен живот. Само това подобава на християните в Долни Дъбник – да бъдат като своя небесен покровител. Само така ще имаме надеждата за огнено възнесение, подобно на това, с което пророкът напуснал този свят и влезнал в Царството Небесно. Амин.

Свещ. Красимир Кръстев

Църква "Св. пророк Илия" - Долни Дъбник

20.07.2023 г.

СЪБОРНОСТ, КОЯТО ИЗЦЕРЯВА

(НЕДЕЛЯ ШЕСТА СЛЕД ПЕТДЕСЕТНИЦА – НА ОТЦИТЕ ОТ ШЕСТТЕ ВСЕЛЕНСКИ СЪБОРА) 

„Вярвам... в една света, вселенска (съборна) и апостолска Църква.“

  Това е православната изповед за Църквата! Но, както е известно на всички ни, налице е едно раздвоение сред православните християни в България – „вселенска“ или „съборна“ е по-точният термин? За съжаление, раздвоението обхваща и богословите, а това винаги е много неприятно за вярващия народ и прави наложителна една разяснителна беседа.

    През целият 20 век в богословските и литургичните документи на БПЦ се използва думата „вселенска“. 

    От началото на  21 век обаче е налице промяна. В „Кратък православен молитвеник“ (Атон, 2007), издаден с благословението на манастира „Св. вмчк Георги Зограф“, думата „вселенска“ е заменена със „съборна“. Така е и във всички синодални издания.

    Терминът „съборна“ е превод на гръцкото католики от Никео-Цариградския Символ на вярата. Светите братя Кирил и Методий са предали идеята на съборните отци за всеобщността на Църквата с тази дума, защото етимологически католики означава „в съгласие с всичкото“, „съгласно общото“.

    Съборността има два аспекта: пространствен и времеви. В мъченическите актове на св. Поликарп, епископ на гр. Смирна през 2 век, ние срещаме същата тази дума в употреба, изключваща превода „вселенски“: „епископ на католичната църква в Смирна“. Както се вижда, в случая католичността е атрибут не на Вселенската църква, а на една местна църква – в Смирна.

    Пак преди Втория вселенски събор, св. Кирил Йерусалимски пише в своите Огласителни слова: „Нарича се католическа защото е по цялата вселена (икумена), от край до край земя… и защото подчинява на благочестието целия човешки род“. По цялата земя, но и целия човешки род, не само едно поколение, а всички, т.е. и католичност във времето! 

    Според св. Йоан Златоуст всеобщността на Църквата също е както по отношение на пространството, така и на времето: „… навсякъде по вселената, през всички векове, през всички епохи“. 

    Във всички извори от времето на Първото и Второто Българско Царство (например Бориловия синодик) стои именно „съборна“. Така е и на руски, сръбски и румънски език.

    Защо тогава през целия 20 век в БПЦ се използва думата „вселенска“, която показва силен акцент върху пространственото разбиране на католичността?

    Преди да обявим, че това е поредното западно схоластическо влияние, нека прочетем Православния катехизис от това време. Там пише, че Църквата Христова е наречена вселенска, защото „тя не се ограничава с определено място, време или народ, а приема в себе си повярвалите в Христос от всички места, времена и народи“.

   Тоест, под понятието „вселенска“ на практика българските отци и богослови през 20 век са разбирали същото, което Църквата е изповядвала за съборността от самото начало – една всеобща вяра навсякъде в пространствено и времево отношение. Следователно употребата на думата „вселенска“ е допустима, ако се разбира правилно, без да се стеснява нейния обхват.

    Има обаче още една причина, която натежава везните в полза на думата "съборна". Гръцкото дума за "вселенска" е икуменикос , а не католикос, която именно стои в Символа на вярата. От там "икуменическа" акцентира на това, че обхваща цялата вселена, което в онези времена означава целия римски свят, живеещ под римския закон. Имайки предвид всичко това, имаме основание да предпочетем да държим превода на славянобългарските просветители на думата католикос като „съборна“.

    Но дори да приемем по-точната дума „съборна“, пак трябва да внимаваме. През последните две столетия се е появило ново значение за прилагателното „съборен“ в смисъла на колективен. Говори се за съборен принцип на ръководство на Православната църква, осъществяван през събора на епископите. Разбира се, това е вярно, но се е получило така, че мнозина асоциират съборността на Църквата единствено с Вселенските събори и съборния принцип на управление. Само че събора на епископите на гръцки се нарича синодос и се има предвид синодната форма на управление както на една поместна православна църква от нейния синод, така и на всички православни църкви заедно от вселенския събор. Наистина, сериозно терминологично объркване на което днес, във връзка с празнуването паметта на отците от 6-те вселенски събора, дойде ред да се спрем.

    Акцентът върху колективното управление на Църквата се е появил като ответна реакция срещу римокатолиците с тяхната пълна централизация на властта. Той е основателен, но за него по-точната дума е "синодалност", а не "съборност". По различни причини у нас се е наложила думата "съборност". Синодалността може да бъде изява на съборността, но се е случвало и да не бъде. От историята знаем, че освен свети събори, е имало и т.н. лъжесъбори, които Църквата не е припознала като действия на Светия Дух. 

    Цитирах Ви думите на св. Кирил Йерусалимски, но това не е краят на неговата проповед към готвещите се за кръщение. Светецът продължава това  така: „Нарича се католическа … и най-сетне поради това, че тя повсеместно и всецяло (католикос) лекува и изцерява всички видове грехове, извършвани с душата или с тялото; в нея се съдържа всяко понятие за добродетел в дела, в думи и във всевъзможни духовни дарования“.

    Нека приклоним ухо към това, братя и сестри, и да не мислим за съборността като за нещо абстрактно или актуално само за клира. Тя е едновременно даденост, кооято сме приели, приемайки съборното Предание, но и зададеност за всеки християнин, защото както казва св. Кирил, ние трябва да "изцерим всички видове грехове, извършвани с душата или с тялото". 

    В крайна сметка, не е толкова важно дали ще използваме термина „вселенска“, „съборна“ или „католическа“. Важното е да осъзнаваме добре това, което изповядваме, и да обрязваме с него като с двуостър меч сърцето си.

    Всеки от нас трябва да стане съборен, ще рече „в съгласие с всичкото“! Да стане по дух като всички светии, просияли навсякъде и във всички времена. Да смири гордия си ум и приеме всецяло църковното учение, което да очисти всецяло сърцето му.

    Има хора, които редовно се черкуват, но продължават да държат на някое си свое становище, което Църквата категорично е отрекла. Външно изглеждат изрядни, но охотно дават едното си ухо на богомилите, дъновистите, конспирациите, йога, Ванга, преподобна Стойна и всички преподобни на нея врачки и баячки. И изненадващо в социалните мрежи срещаш този стар християнин да цитира и хвали такива "преподобни", отречени от Църквата „пророци“. Дяволът мами такива хора-индивидуалисти, внушавайки им, че църковната вяра може и да е добра, но е закостеняла, а поповете - тесногръди. 

    Нека чуят тогава самият апостол Павел: "Внимавайте, братя, да не ви увлече някой с философстването си и с празна измама според човешки предания, според ученията за света, а не според Христос. В Неговото човешко тяло обитава цялата пълнота на Бога. Също и вие сте изпълнени с благодат чрез Него, Който е глава на всяко небесно началство и власт." (Кол.2:8-10). В Христос имаме цялата истина, а Църквата е Неговото тяло, в Което обитава цялата пълнота на Бога. Църквата притежава върховния авторитет и способността да разпознава истината във вярата. Който слуша Църквата, слуша Бога. Раздвоеността е пагубна за душите, затова трябва всеки християнин да приклони смирено ухо към гласа на духовните пастири. Не Дънов, не Ванга или някой съвременен гуру, а енорийският свещеник е поставеният от Бога душегрижител, колкото и немощен да изглежда той. Защото по-добре немощен служител, но смирен и верен на Преданието, отколкото извън лоното на Църквата. Защото смиреният и да не знае нещо, ще потърси светоотеческата мъдрост, но ако е горд, ще води овците извън кошарата и ще им дава опасна храна. Дръзкият експериментатор, "обогатяващ" Преданието с нови учения, бързо прави "кариера" на лъжепророк,  като синът на свещеник Константин Дъновски - Петър, който оставил бащиния път и завършил пагубно като Беинса Дуно. Петър Дънов - българинът, чиято лукава ерес и до днес покварява душите и ги влече към дъното. 

     Скъпи братя и сестри, Вашите души не са опитно поле, не експериментирайте с тях! Не допускайте някой да хвърля в тях отровни семена и засажда странни растения!

    Гръцката дума за ерес означава "избор". Ереста не е нищо друго освен превъзнасяне на индивидуалния ум над този на общността. Ереста не е само изкривяване, а и раздробяване на истината, избиране на някаква нейна част, нейното абсолютизиране. По такъв начин се разрушава цялата истина. Затова и католици, и протестанти (въпреки, че имат доста общи вярвания с православните) съгрешават срещу съборността, която означава „съгласно общото“.

   Истината не е притежание на отделна личност, колкото и гениална да е тя. Църквата в нейната пълнота е „стълб и крепило на истината“! Затова, както ни наставлява св. Викентий Лерински, ние сме длъжни да полагаме „всички усилия да се държим към онова, в което навсякъде, в което винаги и в което от всички се е вярвало.” То ще изцери душите ни от всички видове грехове и най-вече от болестта на нашия век – индивидуализма. То ще ни съедини с Бога и ближните, то ще ни направи съборни, то ще ни спаси. Амин.

Свещ. Красимир Кръстев

Църква "Света Троица" - Плевен

16.07.2023 г.