ЗА ХРИСТИЯНСКИЯ ПАТРИОТИЗЪМ

 

(ВТОРА НЕДЕЛЯ СЛЕД ПЕТДЕСЕТНИЦА - НА ВСИЧКИ БЪЛГАРСКИ СВЕТИИ)

„И Той им каза: „Вървете след Мене и Аз ще ви направя ловци на човеци.“ (Мат.4:19)

    Днешният евангелски текст ни връща към призоваването на първите апостоли – братята Петър и Андрей и Зеведеевите синове Яков и Йоан - всички по професия рибари. Това е началото на тяхното следване на Христа, на тяхното ученичество. То има ясно указана цел – да станат „ловци на човеци“. Това е обещанието и целта на тяхното "школуване" при Христос - личното им духовно преобразяване, което да се разпростре към хората около тях.

    След три години и половина обучението беше завършено. Виждаме това в чудесния улов от 153 риби в Тивериадското езеро. (Йн.21:1-14) Сто петдесет и три - едно число, което иначе няма как да запомним: нито е кръгло, нито е кратно на някое от известните като „свещени” числа, нито има някаква друга забележителност. Неизброими са опитите през вековете да се даде някакво обяснение на това загадъчно число, но Църквата и досега няма единно тълкуване. Въпреки разномислието по въпроса, убедително звучи отговора, свързващ чудесния улов на апостолите - последния урок на Учителя преди Възнесението, с началото на тяхното ученичество и обещанието да станат "ловци на човеци". Той ни насочва към това, че големите риби са символ не на отделни хора или малки общности, а на големи групи хора – цели народи, които ще бъдат уловени от апостолите в мрежата на Христовото евангелие.

    "Дипломирането“ на апостолите в Христовото училище стана на Тивериадското езеро, но "дипломата" им беше подпечатана на Петдесетница с даването на Светия Дух!

   Реализацията на апостолите като „ловци на човеци“ пък може да проследим по-нататък в историята. Това е просвещението на народите с благата вест, предобраз на което се явява чудесният улов в Тивериадското езеро.

    Днес на земята живеят около 8 милиарда души от хиляди етноси. Но учените са достигнали до извода, че в това етническо разнообразие има формирани около 150-155 нации. Това ни насочва да разглеждаме тези 153 големи риби като оформени нации. Тук сме длъжни да дадем кратко пояснение на понятията народ, етнос и нация.

    Народ – това е родово понятие, т.е. гледат се какви са родителите ти. Човек се ражда част от даден народ и не може да промени това.

    Етнос – гръцката дума означава племе, семейство - общност, определена от бита и  възприятията за света и живота, формирани от най-ранна възраст. Понятието етнос е много сходно (а според някои идентично) с народ, но не изисква непременно кръвна връзка. Фокусът не е върху гените, приети от родителите, а върху  порядките и бита, оформени в детството.

    Нация – това е общност, базирана на минало, език, култура, традиции и вярвания. Хората от една общност са със сходни схващания в социалната, културната и духовната сфера. Принадлежността към дадена нация е въпрос на личен избор, т.е. не зависи от гените и може да преодолее (макар и трудно) възприятията, формирани  в детството.

    С голямо вълнение трябва да отбележим, че българския народ е една от тези 153 риби - нации. Една красива рибка в бяло, зелено и червено, уловена в мрежата на благовестието… Той стана нация, и то нация християнска, благодарение на светите равноапостолни Методий и Кирил и техните ученици, както и на благоверния и равноапостолен цар Борис-Михаил. 

    (Трябва да уточним също, че въпросът за нацията не се покрива с въпроса за националната държава, като последната е само форма на нейната организация. Националните държави, както знаем, възникват в Европа през 17-18 век)

      За съжаление, от началото на 21 век е налице едностранчиво разглеждане на въпроса за любовта към отечеството. Тази любов някои представят като несъвместима с вселенския характер на Църквата и небесното гражданство на християнина. 

    Ние, православните християни, не твърдим, че имаме някаква „двойна родина“, земна и небесна. Безспорно, „Нашето гражданство е на небесата“ (Фп.3:20), но ние имаме конкретен земен живот, в който търсим Божието царство. Ние „падаме и ставаме“ не в някаква метафизична, абстрактна и спекулативна област, а в конкретна реалност, която наричаме свое земно Отечество, заобиколени от сходни нам хора, сходни не само външно, но и душевно-духовно. Не можем да пренебрегнем това.

    Затова днес честваме не просто светиите, просияли по нашите земи. Всички те, освен че са живели в тези земи, са се чувствали част от една общност така, както св. ап. Павел се е чувствал част от еврейския народ. Съвсем неочаквано за всички "широкоскроени" глобалисти, апостолът на езичниците, за който "няма вече юдеин, нито грък" заявява в порив на патриотизъм: „Бих предпочел самият аз да бъда отлъчен от Христос заради братята си, мои сродници по плът“. (Рим.9:3) Едновременно глобалист и патриот! Днес обаче ни е трудно да съчетаем и двете.    

   През 1937 г. руският православен писател Иван Илин издава в Женева забележителната си книга „Основи на християнската култура”. Ще приведа откъси от главата „За християнския национализъм“, като подчертавам, че навсякъде ще заменя компрометираната (най-вече от нацистите) дума национализъм с патриотизъм.

     „Най-дълбоко единство между хората – казва Илин – възниква на основата на духовното сродство, на сходното душевно-духовно устройство, на сходна любов към единното и общото, на основата на общата съдба, свързваща хората в живота и смъртта, на еднаквото съзерцание, общия език, сродната вяра и съвместна молитва. Това именно представлява националното единство между хората.

    Националното чувство не само не противоречи на християнството, но от него черпи своя висш смисъл и основание; защото то създава единство между хората в дух и любов и привързва сърцата към най-висшето на земята – към даровете на Светия Дух, дарени на всеки народ и по собствен начин претворени от всеки един от тях в историята и в културното творчество.

    Ето защо християнската култура се осъществява на земята именно като национална култура и патриотизмът не подлежи на осъждане, а по-скоро на радостно и творческо възприемане.

    Всеки народ има инстинкт, получен от природата (което означава – и от Бога) и дарове на Духа, изливани в него от Твореца на всичко. Инстинктът и духът у всеки народ съжителстват по различен начин и създават драгоценно своеобразие. Така всеки народ по свой начин встъпва в брак, ражда, боледува и умира; по свой начин мързелува, труди се, стопанисва и отдъхва; по собствен начин скърби, плаче и се отчайва, по свой начин се усмихва, смее се и се радва; по свой начин ходи и танцува; по собствен начин пее и създава музика, по собствен начин говори, декламира, спори и ораторства; по свой начин наблюдава, съзерцава и твори живопис; по свой начин изследва, опознава, разсъждава и доказва; по свой начин мизерства, проявява милосърдие и гостоприемство; по собствен начин строи домове и храмове; по свой начин се моли и проявява героизъм; по свой начин воюва…

    По своему се издига и пада духом; по свой начин се организира. Всеки народ има различно собствено чувство за права и справедливост; различен характер, различна дисциплина; различна представа за нравствен идеал; различна политическа мечта; различен държавнически инстинкт. С други думи: всеки народ има различно и специфично душевно устройство и духовно-творчески акт. И у всеки има специфична национално-зачената, национално-износена и изстрадана култура.

    Така е и в природата и в историята. Също така е и при инстинкта, духа, и цялото културно творчество. По този начин всичко ни е дадено от Бога.

    И това е хубаво. Това е прекрасно. И никога не е осъждано в Писанията. Различни са тревите и цветята в полето. Различни са дърветата, водите и облаците. „един е блясъкът на слънцето; друг е блясъкът на месечината, друг е пък на звездите; па и звезда от звезда се различава по блясък” (1Кор.15:41). Богата и прекрасна е Божията градина: изобилие на видове, блести с форми, сияе и радва с многообразие. И всеки народ заслужава да съществува, да процъфтява и да слави Бога по-своему. И именно в това си многообразие вече (творението) пее и възнася хвала на Твореца. И трябва да си духовно сляп и глух, за да не го постигнеш.

    Мисълта да угасиш това многообразие на славословието, да изпразниш това богатство на историческата Божия градина, да сведеш всичко до мъртва еднообразна щампа, до „униформа”, до еднаквостта на песъчинките, до безличие след вече просиялото в света духовно различие – подобна мисъл може да роди само болна душа, в злобна, завистлива конвулсия, или в мъртъв и сляп разум. Подобна плоска и пошла, антикултурна и разрушаваща всичко идея би била истинско проявление на безбожието. Абсолютно невъзможно е да почерпиш такава идея от християнството, от Евангелието, от Православието.

    Всеки народ служи на Бога както умее – със своята история, с цялата си култура, с целия си труд и пеене. Един народ служи творчески и разцъфва духовно, а друг – нетворчески и вехне духовно. Има такива народи, които престават да служат и се превръщат в шлака, отпадъци в историята...

    Патриотизмът е уверено и страстно чувство, в същността си предано и драгоценно в творческо отношение:

- че моят народ е получил даровете на Светия Дух;

- че ги е приел с инстинктивния си усет и творчески ги е претворил по своеобразен начин;

- че вследствие на това неговата сила нараства и го призовава към велики и творчески дела;

- че затова на моя народ се полага културна „самостойност”, като залог на величието и независимост в съществуването му като нация и държава.

    И в това свое чувство, истинско и дълбоко, християнинът е прав и не подлежи на осъждане. Това чувство изпълва цялата му душа и оплодява неговата култура.

    Националното чувство е любов към историческия и духовен образ, към творческия акт на своя народ.

    Патриотизмът е вяра в богодаруваната благодатна сила на народа и в неговото призвание...

    Патриотизмът съзерцава своя народ пред Божието лице, съзерцава неговата душа, неговите таланти, неговите недостатъци, неговата историческа проблематика, неговите заплахи и неговите изкушения...

     Ето защо истинският патриотизъм не е тъмна, антихристиянска страст, а е духовен огън, водещ човека към жертвено служение, а народа към духовен разцвет.

    Християнският патриотизъм е възторг от съзерцанието на своя народ в Божия план, в даровете на Неговата благодат, в пътя към Неговото царство.

    Това е благодарение на Бога за тези дарове: но това е и скръб за своя народ, ако той не е на висотата на тези дарове.

    Патриотизмът учи и на смирение – в съзерцание на слабостта и краха на своя народ.

    Патриотизмът отваря очите на човека и за националното своеобразие на другите народи; той учи да не се презират другите народи, да се признават духовните им постижения и тяхното национално чувство; защото и те са съпричастни към даровете Божии и ги претворяват по своему.

   Така осмислен, патриотизмът учи човека, че безнационалността е духовна безпочвеност и безплодие; че интернационализмът е духовна болест и източник на съблазън и че наднационализмът е достъпен единствено на истинския патриот...

     Неоснователно е твърдението, че патриотът „ненавижда и презира другите народи”. Същността на патриотизма съвсем не включва ненавист и презрение; тези чувства могат да се включат във всичко, ако душата на човека е зла и завистлива. Действително има псевдопатриоти, отдаващи се на подобни чувства. Но всичко може да бъде извратено и с всичко може да се злоупотреби…

    Християнският патриотизъм измерва живота и достойнството на своя народ с религиозна мярка: идеята за Бога и Христос, Сина Божий. Този критерий именно изисква от християнския патриот безусловна преданост и безусловна вярност; той също го учи на наднационално съзерцание на човешката вселена и на вселенското братство между хората. Истинската съборност не само не отрича патриотизма, но израства от него и го укрепва, така че истинският патриот да може да встъпи във вселенско братство само като жив представител на своя народ и неговия национален дух.“ Амин.

Свещеник Красимир Кръстев

Църква „Света Троица“ – Плевен

18.06.2023 г.

КАКВО ДА СТОРИМ ЗА ПОЧИНАЛИТЕ

    Какво да сторим за нашите починали роднини и приятели? Това е един от най-често задаваните въпроси. Свещениците наистина се уморяват да повтарят ясните православни отговори и в крайна сметка да установяват, че няма чуваемост. В душите на голяма част от нашите съвременници дяволът уютно си е свил гнездо. Негов съработник е страхът. На тази основа разцъфтява всякакво противно суеверие. Добре, казват такива хора, ще викнем свещеника да изпълни православния канон, но ще се подсигурим и ще изпълним и древните нелогични и нелепи езически ритуали, дошли до нас чрез „бабешкото“ предание: покриване с кърпи на огледала и телевизори в къщата на покойника, забиване пирон през керемида в дюшемето, усукване бял и червен конец, откъсване главата на жив петел над гроба, зидане на гробове във фараонски стил, оборудвани с телевизори, легла и гардероби и т.н.. На самия гроб пък се забучват вилици, лъжици, цигари, „преливат” с ракия, бира, кока-кола… Безброй са глупавите неща, които се вършат по гробовете. Да вършиш такива безумия след 11 века Православие по твоите земи е безкрайно тъжно. Но за демоните това е забавление, те използват хорската мъка и си устройват своеобразен цирк, смеейки се на човешките суеверия.

    Основната причина за това е невъцърковеността. Някой си шегобиец е казал, че българинът е „християнин на колела“, идва на църква три пъти в живота си и винаги с транспорт. Първият път е в бебешката количка за кръщене, вторият – в лимузината за сватба и третият – в катафалката за погребение. Чули-недочули, повярвали-недоповярвали, кръстени-невъцърковени – това е реалността днес. Затова и суеверното „бабешко“ предание намира почва в такива хора, а не Свещеното Предание на Църквата. И понеже фантазията на суеверния човек може да ражда нелепости до безкрай, за мен е по-лесно да кажа какво трябва да се прави, а всичко останало е от лукавия. 

    Четири неща се искат от нас: 1. Заупокойна молитва 2. Милостиня в името на покойника 3. Чист и праведен живот. 4. Безкръвна жертва – Светата Евхаристия.

    Останалото е от лукавия!

    1. Св. Ио­ан Да­мас­кин раз­каз­ва, че ня­кой си свет ста­рец имал уче­ник, кой­то жи­ве­ел без­г­риж­но и мно­го съг­ре­ша­вал. В та­ко­ва със­то­я­ние юно­ша­та ум­рял. Свете­цът мно­го ис­кал да уз­нае, как­ва е зад­г­роб­на­та участ на не­го­вия уче­ник и за­то­ва със съл­зи на очи взел да се мо­ли Бо­гу да му я от­к­рие. Гос­под чул мо­лит­ва­та на ста­ре­ца и във ви­де­ние му по­ка­зал юно­ша­та, кой­то го­рял до ши­я­та в стра­шен пла­мък. Све­те­цът се ужа­сил и поч­нал усър­д­но да мо­ли Бо­га за спа­се­ни­е­то на грешния мла­деж. То­га­ва във вто­ро ви­де­ние Гос­под му по­ка­зал юно­ша­та, кой­то пак бил в огъ­ня, но тоя път пла­мъ­ци­те сти­га­ли до по­я­са му. По­дир то­ва уте­ши­тел­но ви­де­ние ста­ре­цът про­дъл­жил с още по-уси­лен под­виг да въз­на­ся мо­лит­ви за проща­ва­не гре­хо­ве­те на юно­ша­та и Гос­под му по­ка­зал мла­де­жа и тре­ти път. Се­га ве­че уче­ни­кът сто­ял вън от пла­мъ­ка.

    Свети праведни Йоан Кронщадски наставлява така: „Когато се молиш за упокоение на душата на някой починал, принуди себе си да се помолиш за него с цялата си душа, като помниш, че това е твое съществено задължение, а не само на свещеника и на църковния служител. Представи си колко е необходимо починалият да има покой и как той се нуждае от молитвите на живите за него, бидейки член на едното тяло на Църквата – как бесовете спорят за душата му с ангелите и как трепери тя, като не знае каква ще бъде участта й във вечността. Много означава пред Владиката молитвата на вярата и любовта за починалия. Представи си още колко необходим е за тебе покоят, когато те свържат веригите на грехопаденията, и как ти усърдно, с искреност, с жар и сила се молиш тогава на Господа и на Пречистата Богородица, и как се радваш и тържествуваш, когато след усърдна молитва получиш избавление от греховете и душевен покой. Приложи това и към душата на починалия: и неговата душа също се нуждае от молитва – сега вече от твоята, защото сама не може да се моли плодотворно... За починалите се моли така, сякаш твоята душа се намира в ада, в пламъка и самият ти се мъчиш; чувствай техните мъки със сърцето си и колкото можеш по-пламенно, се моли за упокоението им в място светло и злачно, в място прохладно.“

    Освен личните молитви за почивалите, по своята същност заупокойни моления са опелото, панихидите, литиите и трисагиите, отслужвани от свещеник.

    2. Както знаем, тези молитви са съпроводени и с подаване на храна „за Бог да прости“. Това не е защото покойникът е гладен, а защото чрез нашите ръце той все едно подава милостиня към ближните, най-вече към нуждаещите се. Чрез тези раздавки живите роднини на покойника искат да добавят още едно малко дело на милосърдие към добрите дела на отходилия от този свят. Тази практика има основание още в старозаветни времена, но не трябва да ограничаваме милостинята само до едни раздавки и поменни трапези за покойника.

    Един свет ста­рец на име Лу­ка имал брат мо­нах, кой­то мал­ко се гри­жел за спа­се­ни­е­то на ду­ша­та си. След смърт­та му св. Лу­ка на­ме­рил в ки­ли­я­та му мно­го па­ри, ко­е­то по­каз­ва­ло, че по­кой­ни­ят бил гру­бо на­ру­шил мо­на­шес­кия обет за нестя­же­ние. Всич­ко на­ме­ре­но ста­ре­цът раз­дал на бед­ни­те за спа­се­ние ду­ша­та на своя брат. Чес­то в мо­лит­ви­те си той се об­ръ­щал към Бо­га с ду­ми­те: „Гос­по­ди, от­к­рий ми зад­г­роб­на­та участ на моя брат!“

    И ето, вед­нъж той виж­да на­сън ду­ша­та на по­кой­ни­ка, око­ло ко­я­то сто­я­ли ан­ге­ли и спо­ре­ли със зли­те ду­хо­ве.

    ­ - Тая ду­ша е на­ша! -­ ви­ка­ли де­мо­ни­те. ­-Тя вър­ше­ше на­ши­те де­ла.

    ­ - Не, -­ от­го­во­ри­ли ан­ге­ли­те, -­ тая ду­ша е ве­че из­ба­ве­на от ва­ша­та власт с ми­лос­ти­ня­та, ко­я­то е раз­да­де­на за нея.

    Но злите духове възразявали:

    -­ Ни­ма сам по­кой­ни­кът е раз­дал ми­лос­ти­ня­та? Брат му я раз­да­де!

    И те по­со­чи­ли при тия ду­ми св. Лу­ка. То­га­ва той се на­ме­сил в раз­го­во­ра и ре­къл жи­во:

    -­ Да, на­и­с­ти­на аз раз­да­дох ми­лос­ти­ня­та, но не за се­бе си, а за ду­ша­та на моя гре­шен брат.

    След тия ду­ми де­мо­ни­те из­чез­на­ли пос­ра­ме­ни...

    3. Следващото стъпало в помощта ни за покойниците е нашият чист и праведен живот. Тук мисленето ни се сблъсква с духът на индивидуализма. Но Бог не е подвластен на този дух и Неговата света Църква също не бива да е подвластна. Всички ние, цялото човечество сме едно. Всички сме от една плът, под едно проклятие и за всички е осигурено Изкупление от Христос. В романа на Достоевски „Братя Карамазови“ един от героите, старецът Зосима, произнася знаменателната фраза: „Всеки пред всички за всичко е виновен“. Това твърдение може да разбуни духовете в нашия егоистичен свят, който е приел за свое мото думите на Каин: „Да не съм пазач на брат си?“ (Бит.4:9). Но истината е, че ние сме свързани един с друг като скачените съдове.

    Поетът Борис Христов казва: „Вдигнеш ли ръка, за да погалиш, разместваш въздуха на цялата вселена.“ Такъв ефект, но с негативен знак има и ръката (и устата), посегнала да удари ближния. Човекът е социално същество. Той е свързан мистично със всички свои себеподобни, независимо от време и пространство.

    В нашия Православен молитвеник това разбиране е изразено ясно в молитвата за починал родител: „Зная, Господи, че Ти, Съдията на целия свят, наказваш децата заради греховете и нечестията на бащите. Но и това зная, че Ти помилваш родителите заради молитвите и добродетелите на чедата!“

    Ако прибавим към нашите молитви и своя добродетелен живот, то нашите покойници наистина ще усетят топъл благодатен полъх, който идва към тях.

    4. Най-висшето средство за подобряване вечната участ на покойниците е Светата Евхаристия, която отслужваме на литургията. Големият съвременен сръбски богослов еп. Атанасий Йевтич казва: “Без Литургията няма Православие, няма Църква. Без Литургията няма християнство, няма Нов Завет. Новият Завет е Завет в Кръвта Христова, а това е непрестанно, неповторимо повтаряне и продължаване, актуализиране на този вечен завет на Бога с Неговия народ чрез божествената Литургия. В Литургията всички се събираме; няма минали и бъдещи родове, поколения, няма забравени или изчезнали, тук наистина всичко става настояще, тук всичко се събира и всичко се преживява в едно единство, единство на пространството и времето, благодарение на Божието единство, както казва св. Игнатий (Богоносец), което прави това възможно за нас”.

    Литургията е сърцето на Православието, а сърцето на литургията е Св. Евхаристия. Няма спасение без единение с Христа и без единение с ближния. Това се случва в най-висша степен в Причастието.

    Думата „литургия“ означава „общо дело“. В нея ние признаваме точно това, което заявихме преди малко: Всички сме от една плът, всички сме под едно проклятие и за всички е осигурено Изкупление от Христос. И не само признаваме, но се ползваме от това велико Изкупление – биваме очистени и обновени за нов живот. Ние, живите, не можем за откажем на починалите този велик дар. Защото напускайки тялото си, кръстеният християнин излиза от видимия свят, но не напуска Църквата.

    В подготвителната част на литургията, т.н. Проскомидия, свещеникът отделя късчета от просфората не само за живи, но и за покойници, като ги поменава поименно. Накрая всички късчета от просфората се събират на едно място – потапят се в Св. Потир, в Кръвта Христова. Всички сме едно, и то едно в Христа. И живият, и починалият са еднакво „потопени“ в Св. Потир, и свещеникът тихо се моли за живи и починали: „По молитвите на Твоите светии, умий, Господи, с Твоята честна кръв тези, чиито имена бяха поменати тук“.

    Един сред­нове­ко­вен разказ говори за свещеник, който извършвал заупокойна литургия и в момента на възнасянето на свeтите Дарове видял безбройно множество души, излизащи от мястото на мъченията „по­до­бно на безбройни огнени искри, излитащи от запалена пещ, и видял как те се изкачват на небето заради заслугите на Страстите Христови, защото Христос всеки ден се принася в жертва за живите и мъртвите“. Този разказ илюстрира онова, което се върши по време на ли­тур­гията: ду­шите се освобождават от мъченията и се съединяват с Христос.

    Ето, братя и сестри, колко велика е Божия любов! Тя на всичко се надява, очаква нашите молитви за починалите, очаква нашите милостини за тях, очаква да подобрим живота си и да записваме имената на нашите починали роднини и приятели за поменаване на светата литургия. Тази любов надхвърля човешката логика, затова нека не се обезсърчаваме, ако наш близък е напуснал този свят в грехове. Разбира се, говорим за грехове несмъртни, които могат да бъдат опростени, а не за съзнателно богоборчество, ерес, атеизъм или самоубийство.

   Св. Григорий Велики учи: „Светото жертвоприношение на Христа, нашата спасителна Жертва, принася голяма полза за душите дори и след смъртта, при условие че греховете им могат да бъдат опростени в бъдещия живот. Естествено, по-сигурно е сами през живота си да направим това, което се надяваме другите да направят за нас след смъртта ни. По-добре е да извършим изхода си от този живот свободни, вместо да търсим свободата, когато се окаже, че сме в окови. Затова сме длъжни от цялото си сърце да презираме този свят, все едно, че неговата слава вече е отминала, и ежедневно да принасяме на Бога жертвата на нашите сълзи, когато принасяме в жертва Неговата света Плът и Кръв. Само тази жертва има силата да спаси душата от вечна смърт, тъй като тя тайнствено ни представя смъртта на Единородния Син” Амин.

Свещеник Красимир Кръстев

Църква „Св. пророк Илия“ – Долни Дъбник

03.06.2023 г.