понеделник, 8 април 2019 г.

ЗА ДА БЪДЕ БОГ ВСИЧКО У ВСИЧКИ

(ЧЕТВЪРТА НЕДЕЛЯ НА ВЕЛИКИЯ ПОСТ)

„Ако пък някои от клоните са се откършили, а ти, бидейки дива маслина, си се присадил на тяхно място и си станал съучастник на корена и на маслинения сок, то не се хвали пред клоните. Ако пък се хвалиш, знай, че не ти държиш корена, а коренът - тебе. Но ще речеш: откършиха се клоните, за да се аз присадя. Добре. Те поради неверие се откършиха, а ти чрез вяра се държиш: не мисли високо за себе си, а имай страх. Защото, ако Бог не е пощадил природните клони, гледай да не би и тебе да не пощади“. (Римл.11:17-21)


       Великият пост е благодатно време да издигнем умовете си над дребнотемието и битовите неволи, и да се фокусираме върху най-важните въпроси на нашето съществуване. Един такъв въпрос се явява този за  целта на човешкия живот. Според отците на Църквата тази цел е „обо­же­нието“. Св. Дионисий Ареопагит пише: „На­шето спа­се­ние е въз­мо­ж­но само ч­рез обо­же­ние. А обо­же­нието е, доколкото е въз­мо­ж­но, упо­добяване на Бо­га и съеди­не­ние с Него“.  Уподобяване и съединение с Бога – защо точно това? Защото единението с другия – с Бога и с ближния – не е нищо друго освен съвършена любов. Толкова пълно се отъждествявам с него, другия, че вече неговите мисли, чувства и решения стават и мои. „Разпнах се с Христа, и вече не аз живея, а Христос живее в мене.“  (Гал.2:20) Оставаме две личности, но толкова пълно свързани, че добиваме ум Христов, чувства Христови и избираме не нашата, а Неговата воля да бъде. И най-важното – избираме напълно свободно и съзнателно да сме съединени.
Образец на всяко единение, независимо дали говорим за брака, приятелството, отечеството или Църквата, се явява единството на лицата от Св. Троица. В първосвещеническа молитва в Гетсиманската градина Иисус се моли: „И не само за тях (12-те ученици) се моля, но и за ония, които по тяхното слово повярват в Мене, да бъдат всички едно: както Ти, Отче, си в Мене, и Аз в Тебе, тъй и те да бъдат в Нас едно, - та да повярва светът, че Ти си Ме пратил.“ (Йн17:20-21)
Призивът за единство е призив за любов, защото единението е съвършената степен на любовта. Между лицата в Св. Троица има пълно единомислие и общение на любов. Ако ние, християните, в отношенията помежду си преодолеем всяка разлика, основана на възраст, пол, етнос, образование, професия, ако успеем да погледнем на другия като на по-горен от нас, тогава какъв ще бъде резултатът, според Христовата молитва? Тогава светът наистина ще приеме Светата Троица! Виждаме това приложено в апостолската църква: „А всички вярващи бяха заедно, и всичко им беше общо; продаваха имоти и стока и разделяха ги между всички, всекиму според нуждата. И всеки ден единодушно престояваха в храма и, преломявайки по къщите хляб, хранеха се с весело и чисто сърце, като хвалеха Бога и като бяха обични на целия народ. А Господ всекидневно прибавяше към църквата такива, които се спасяваха.“ (Деян.2:44-47)
Основа и начало на всяко единение е единението ни с Бога. Извечният Божий план бил творението да се едини с Твореца. Единствено човекът – венецът на творението, притежавал свободна воля. Затова Бог въвежда човека в света като свещеник на цялото видимо творение. Той един­ст­вен от всички живи същества е спо­со­бен да възхвалява сло­ве­с­но Бо­га и да Го бла­го­сла­в­я. Цялото ми­ро­зда­ние му се връчва като дар, за който той трябва да принася „хвалебна жер­т­ва“ и който трябва да връща обратно на Бога като „Твое от Тво­ето“. В тази не­пре­късваща ев­ха­ри­стийна (бла­го­дар­ст­вена) жер­т­ва на човека е смисълът на неговото битие, а също и най-голямото му бла­жен­ст­во. Не­бето, зе­мята, мо­рето, по­лята и го­рите, пти­ците и зве­ровете – всички безсловесни творения сякаш делегират това пър­во­све­щени­че­с­ко слу­же­ние на човека, за да възхваляват с устата му Бо­га.
Грехопадението не отменило единението с Бога като цел, но направило наложително Изкуплението. Така да се каже, прибавило го към първоначалния Божий план. Тоест, за да се съединим с Бога, вече трябва и да се изцелим. Защото вследствие от Грехопадението се по­вре­дили всички дялове на ду­хов­но-те­лес­ния състав у човека: духът, вме­сто да се стреми към Бо­га, станал ду­шеве­н, стра­сте­н; ду­шата паднала под властта на телесните инстинкти; тя­лото загубило първоначалната си лекота и се превърнало в те­жка гре­хов­на плът.
Не само самият човек, но и целият заобикалящ го свят се променил поради неговото  гре­хо­па­де­ние. Из­на­чал­ната хармония ме­ж­ду при­ро­дата и човека била нарушена.   Стихиите вече могли да му бъдат вра­ж­деб­ни, бу­рите, зе­ме­тре­се­нията, на­вод­не­нията мо­гли да го по­гу­бят. Зе­м­ята вече нямало да ражда всичко от само себе си: той трябвало да я обработва „с пот на челото“, а тя да му ражда „тръ­не и бодили“. Животните също станали врагове на човека. Цялото творение паднало под „робството на тлението“ и заедно с човека „чака ос­во­бо­ж­де­ние“ от това робство, защото се е покорило не до­б­ро­вол­но, а по ви­на на човека. Затова в настоящето време човекът е, ако можем така да се изразим, в центъра на вселенското внимание.
Днес ще се запитаме: По какъв начин става съединяването с Христос?
Нека в самото начало кажем – това (както и всичко, свързано с Божеството) е само частично разбираемо за нас, една тайна. Затова свещените писатели използват образи и символи. Св. апостол Павел говори за нашето съединение с Бога, като използва образа на присаждането на клонка от дива маслина към ствола на питомна маслина. Нека първо уточним образите. Коренът е Христос, живителния маслинов сок – благодатта, питомното, т.е. специално обгрижвано от Градинаря маслиново стебло, е Израил. Дивата маслина са езичниците. Дивата маслина може външно да изглежда силна, но всъщност е слабо, умиращо в безплодност растение, именно защото не расте върху добрия корен. Тук е и парадоксът, че при здрав корен, природното стебло /Израил/ отказа да даде добри плодове. Приеха Христа една много малка група евреи, които можем да приемем за начатък на стебло, но не и стебло. Предзнаейки това, Бог реши да присади дивата маслина /езичниците/ към Себе Си (или по-скоро към апостолите – този малък начатък) и така заедно, евреи и езичници, да образуват цялото дърво – тази маслина, която е символ на Църквата. Но в нашия фокус днес няма да бъде присаждането на различните етноси, а на конкретния човек към Христа.
Какво представлява всеки човек без Христа – една залиняла клонка от диво неплодно дърво. За да ни спаси, Градинарят отрязва тази клонка от дивото дърво, т.е. прави една рана. Ако клонката би могла да мисли като човек – в първия момент би я обхванал ужас, защото изведнъж тя осъзнава, че губи връзката дори с този нищожен  живот, които и е давало дивото дърво. Често, когато призовем някой човек към по-задълбочен християнски живот, той се дръпва изплашен: добре говориш за богоуподобяване и свобода от греха, но нима искаш да ме откъснеш от средата ми, от навиците, които ми носят наслада. Промяната винаги носи известен страх, но неизмеримо по-големи благословения.
Но има едно много важно предварително действие, което прави Градинарят: за да присади тази дива клонка, той първо изрязва здравото дърво, и това изрязване стана на Голгота. Там Христос – този здрав и силен корен и ствол (който можеше да си расте и без да бъде нараняван) беше наранен, беше Му образувана една рана, към която трябваше да бъде привързана болната дива клонка. Както казва митр. Антоний Сурожски: „Нашето съединение с Христа е същото, като съединението на тази клонка с дървото – извършва се рана в рана. Смъртта Христова изцелява нашата смъртност. Христос се приобщава дори с нашата богооставеност: Боже Мой, Боже Мой, защо си Ме оставил? (Марк 15:34).“ На кръста Той беше оставен заради нас. Там Той изпи чашата на истинската агония, мъка и страх от разделянето.
Примерът с присадената клонка тук достига своя предел, защото човекът е много по-сложен от растението. Човек има свободна воля. В присадената клонка живителните сокове започват да протичат веднага по дървесното лико и проникват до последното листенце. Как бихме искали това да става и при нас така автоматично. Но, поради свободната воля, в нас има нещо, една тапа, която се стреми да запуши пътя на живителните сокове. Затова говори целият Нов Завет, а св. апостол Павел я назовава - „плътта“. Плътта е тапата, която спира достъпа на живителната благодат на Светия Дух до нашето естество, до последното листенце, за да дадем плод от добри дела.
    Св. апостол Павел използва и образа на кръщението, като потапяне в смъртта Христова, за да се издигнем в Неговия живот (Рим. 6:3-11). Моментът на присаждането на дивата клонка към питомната тук е Светото Кръщение. Влизаме в купела и оставаме там старото естество. Кръщелните води стават смърт за него. Излизаме от купела новородени и тръгваме в нов живот. Обикалянето около купела символизира именно този нов път, по който трябва да поеме кръстения.
А ако не тръгнем в нов живот? Ако продължим да живеем по старому, както често и става. Телесно сме излезли от купела, сложили сме една хубава софра за приятели и гости, но на небето няма радост. Защото духовно не сме излезли от кръщелните води. Небето ще се радва едва когато тръгнем по пътя на покаянието и вярата. Забележете, че същите води, които потопиха на дъното Стария свят, издигнаха Ноевия ковчег нависоко. Св. ап. Петър пише за това: „…в дните на Ноя, при строението на ковчега, в който малцина, сиреч осем души, се избавиха от водата; образът на тая вода - кръщението (което не е отмахване плътската нечистота, а обещаване Богу добра съвест) спасява сега и нас чрез възкресението на Иисуса Христа,“ (1Петр.3:20-21) И Ной, и неговите хулители бяха кръстени (букв. потопени) в една и съща вода, но важна е личната вяра - да я имаме при кръщението (ако сме възрастни кръщелници) или да я прибавим (ако сме  кръстени като младенци). Вярата вкара Ной и семейството му в спасителния ковчег, неверието превърна кръщелните води в смъртоносни за неговите хулители. И днес няма спасение без да влезем в Църквата – истинския кораб на спасението, и живеем в нея с вяра.
Братя и сестри,
Цялата наша борба в този земен живот е борба за единение. Ако не се единим с Бога, в крайна сметка ще се единим с Неговия противник. Греховността не трябва да се разбира само в нравствен смисъл, т.е. във вид на греховни постъпки, мисли, чувства; греховността, това е нашата отделеност от Бога. Да бъдеш грешник значи  да не бъдеш по никакъв начин включен в Божествения живот. Цялото човечество е паднало в това и малцина са, които се присаждат отново към този живот. До Пришествието Господне и явяването на новото творение, дори ние, които сме присадени към животворното дърво – Христос, сме в състояние на частична изолираност от Бога. И в резултат ние сме разделени, разкъсани и вътре в себе си, т.е. в нас има постоянна борба между едни мисли и други, между собствените ни убеждения и желания, между волята, ума, сърцето, плътта. Ние сме в безредие, и само в Бога ще получим пълна хармония.  
По такъв начин можем да обобщим, че в света има три образа на човека: падналият човек, който не само не знае Христа, но и не се стреми да Го узнае. За него в Стария Завет се казва, че Бог погледнал на хората и казал: те станаха плът, т.е. нищо духовно не е останало в тях. (Бит 6:3). Съществува съвършеният Човек  – Христос, а помежду им сме ние – присадени към Бога, но в процес на оживяване, а не просто оживели с единично и едностранно Божие действие.
В тайнството на Св. Евхаристия, ние опитно познаваме съвършената Христова човечност. Но тъй като Христос е не само съвършен Човек, но и съвършен Бог, „понеже в Него телесно обитава цялата пълнота на Божеството“ (Кол.2:9), ние се и богоуподобяваме, обожваме. Защото приобщавайки се към Христа по човечество, ние неизбежно се приобщаваме и към Неговата Божественост. Така Христос ни приобщава към Себе Си рана към рана, смърт към нашата смъртност, и Неговият живот се влива в нашата смъртност и постепенно ни превръща в тази изцерена чрез Неговите рани твар, за която пророкува св. пр. Исаия, която ще възкръсне в последния ден и ще живее вовеки.
Но има нещо повече. В причастието със Светите Тайни под вид на хляб и вино, не само ние получаваме приобщаване с Тялото и Кръвта Христови. Божеството на Христос прониква в самият хляб и в самото вино, и те стават Тяло и Кръв по приобщаването си с Божествеността на Самия Христос, въплътеният Син Божий. И в този смисъл не само ние се приобщаваме с Божествения живот, но и творението: хлябът, виното (а в другите тайнства – водата, в която се кръщаваме, мирото с което се помазваме и т.н.) вече влизат в тайната на бъдещия век, „Когато – казва св. ап. Павел – пък Му бъде подчинено всичко, тогава и Сам Синът ще се подчини на Оногова, Който Му бе всичко подчинил, за да бъде Бог всичко у всички“ (1Кор.15:28). В евхаристийното общение Бог и творението се съединяват, пронизват се един друг, стават неразлъчни, но без да се сливат, както учи Халкидонския догмат. Така в това общение на любов, което вечно съществува между Лицата на Троицата, се включва и цялото творение.
Бог, вселената и между тях, като свещеник, стои човекът. Стоим всички ние – помазани в Св. Кръщение  за царско свещенство, и нека добре помним станалото с Израил – народът, който първи беше призван да бъде народ от свещеници: „Те поради неверие се откършиха, а ти чрез вяра се държиш: не мисли високо за себе си, а имай страх“.
Затова, като знаем, че сме във фокуса на вселенското внимание, нека с вяра се държим у Корена – Христос, нека пием соковете на Неговата благодат и изпълнени със страх Божий свещенодействаме, като: „Тези Твои дарове, от всичко което е Твое, принасяме на Тебе за всички и заради всичко.“ Амин!

свещеник Красимир Кръстев
храм „Света Троица“ – Плевен
07.04.2019 г.