(ЧЕТВЪРТА НЕДЕЛЯ НА ВЕЛИКИЯ ПОСТ)
„Ако
пък някои от клоните са се откършили, а ти, бидейки дива маслина, си се
присадил на тяхно място и си станал съучастник на корена и на маслинения сок, то не се хвали пред клоните. Ако пък се хвалиш, знай, че не ти държиш корена, а
коренът - тебе. Но ще речеш: откършиха се клоните, за да се аз присадя. Добре. Те поради неверие се откършиха, а ти чрез вяра се държиш: не мисли
високо за себе си, а имай страх. Защото, ако Бог не е
пощадил природните клони, гледай да не би и тебе да не пощади“. (Римл.11:17-21)
Великият
пост е благодатно време да издигнем умовете си над дребнотемието и битовите
неволи, и да се фокусираме върху най-важните въпроси на нашето съществуване. Един
такъв въпрос се явява този за целта на
човешкия живот. Според отците на Църквата тази цел е „обожението“. Св. Дионисий
Ареопагит пише: „Нашето спасение е възможно само чрез обожение. А обожението
е, доколкото е възможно, уподобяване на Бога и съединение с Него“. Уподобяване и съединение с Бога – защо точно това?
Защото единението с другия – с Бога и с ближния – не е нищо друго освен съвършена
любов. Толкова пълно се
отъждествявам с него, другия, че вече неговите мисли, чувства и решения стават
и мои. „Разпнах се с Христа, и вече не аз
живея, а Христос живее в мене.“ (Гал.2:20) Оставаме две личности, но толкова
пълно свързани, че добиваме ум Христов, чувства Христови и избираме не нашата,
а Неговата воля да бъде. И най-важното – избираме напълно свободно и съзнателно
да сме съединени.
Образец на всяко
единение, независимо дали говорим за брака, приятелството, отечеството или
Църквата, се явява единството на лицата от Св. Троица. В първосвещеническа молитва в
Гетсиманската градина Иисус се моли: „И
не само за тях (12-те ученици) се
моля, но и за ония, които по тяхното слово повярват в Мене, да бъдат всички
едно: както Ти, Отче, си в Мене, и Аз в Тебе, тъй и те да бъдат в Нас едно, -
та да повярва светът, че Ти си Ме пратил.“ (Йн17:20-21)
Призивът за
единство е призив за любов, защото единението е съвършената степен на любовта. Между
лицата в Св. Троица има пълно единомислие и общение на любов. Ако ние, християните, в
отношенията помежду си преодолеем всяка разлика, основана на възраст, пол,
етнос, образование, професия, ако успеем да погледнем на другия като на
по-горен от нас, тогава какъв ще бъде резултатът, според Христовата молитва? Тогава
светът наистина ще приеме Светата Троица! Виждаме това приложено в апостолската
църква: „А всички вярващи бяха заедно, и
всичко им беше общо; продаваха имоти и стока и разделяха ги между всички,
всекиму според нуждата. И всеки ден единодушно престояваха в храма и,
преломявайки по къщите хляб, хранеха се с весело и чисто сърце, като хвалеха
Бога и като бяха обични на целия народ. А Господ всекидневно прибавяше към
църквата такива, които се спасяваха.“ (Деян.2:44-47)
Основа и начало на
всяко единение е единението ни с Бога. Извечният Божий план бил творението да
се едини с Твореца. Единствено човекът – венецът на творението, притежавал
свободна воля. Затова Бог въвежда човека в света като свещеник на цялото видимо
творение. Той единствен от всички живи същества е способен да възхвалява
словесно Бога и да Го благославя. Цялото мироздание му се връчва
като дар, за който той трябва да принася „хвалебна жертва“ и който трябва да
връща обратно на Бога като „Твое от Твоето“. В тази непрекъсваща евхаристийна
(благодарствена) жертва на човека е смисълът на неговото битие, а също и
най-голямото му блаженство. Небето, земята, морето, полята и горите,
птиците и зверовете – всички безсловесни творения сякаш делегират това първосвещеническо
служение на човека, за да възхваляват с устата му Бога.
Грехопадението не отменило единението с Бога като цел, но направило
наложително Изкуплението. Така да се каже, прибавило го към първоначалния Божий
план. Тоест, за да се съединим с Бога, вече трябва и да се изцелим. Защото
вследствие от Грехопадението се повредили всички дялове на духовно-телесния
състав у човека: духът, вместо да се стреми към Бога, станал душевен, страстен;
душата паднала под властта на телесните инстинкти; тялото загубило
първоначалната си лекота и се превърнало в тежка греховна плът.
Не само самият
човек, но и целият заобикалящ го свят се променил поради неговото грехопадение.
Изначалната хармония между природата и човека била нарушена. Стихиите
вече могли да му бъдат враждебни, бурите, земетресенията, наводненията
могли да го погубят. Земята вече нямало да ражда всичко от само себе си:
той трябвало да я обработва „с пот на
челото“, а тя да му ражда „тръне и
бодили“. Животните също станали врагове на човека. Цялото творение паднало
под „робството на тлението“ и заедно
с човека „чака освобождение“ от
това робство, защото се е покорило не доброволно, а по вина на човека.
Затова в настоящето време човекът е, ако можем така да се изразим, в центъра на
вселенското внимание.
Днес ще се
запитаме: По какъв начин става съединяването с Христос?
Нека в самото
начало кажем – това (както и всичко, свързано с Божеството) е само частично
разбираемо за нас, една тайна. Затова свещените писатели използват образи и
символи. Св. апостол Павел говори за нашето съединение с Бога, като използва
образа на присаждането на клонка от дива маслина към ствола на питомна маслина.
Нека първо уточним образите. Коренът е Христос, живителния маслинов сок –
благодатта, питомното, т.е. специално обгрижвано от Градинаря маслиново стебло,
е Израил. Дивата маслина са езичниците. Дивата
маслина може външно да изглежда силна, но всъщност е слабо, умиращо в
безплодност растение, именно защото не расте върху добрия корен. Тук е и парадоксът,
че при здрав корен, природното стебло /Израил/ отказа да даде добри плодове. Приеха
Христа една много малка група евреи, които можем да приемем за начатък на
стебло, но не и стебло. Предзнаейки това,
Бог реши да присади дивата маслина /езичниците/ към Себе Си (или по-скоро към апостолите – този
малък начатък) и така заедно, евреи и езичници, да образуват цялото дърво –
тази маслина, която е символ на Църквата. Но в нашия фокус днес няма да бъде
присаждането на различните етноси, а на конкретния човек към Христа.
Какво представлява
всеки човек без Христа – една залиняла клонка от диво неплодно дърво. За да ни
спаси, Градинарят отрязва тази клонка от дивото дърво, т.е. прави една рана. Ако
клонката би могла да мисли като човек – в първия момент би я обхванал ужас,
защото изведнъж тя осъзнава, че губи връзката дори с този нищожен живот, които и е давало дивото дърво. Често,
когато призовем някой човек към по-задълбочен християнски живот, той се дръпва
изплашен: добре говориш за богоуподобяване и свобода от греха, но нима искаш да
ме откъснеш от средата ми, от навиците, които ми носят наслада. Промяната винаги носи известен страх, но неизмеримо
по-големи благословения.
Но има едно много
важно предварително действие, което прави Градинарят: за да присади тази дива клонка,
той първо изрязва здравото дърво, и това изрязване стана на Голгота. Там
Христос – този здрав и силен корен и ствол (който можеше да си расте и без да
бъде нараняван) беше наранен, беше Му образувана една рана, към която трябваше
да бъде привързана болната дива клонка. Както казва митр. Антоний Сурожски: „Нашето
съединение с Христа е същото, като съединението на тази клонка с дървото –
извършва се рана в рана. Смъртта Христова изцелява нашата смъртност.
Христос се приобщава дори с нашата богооставеност: Боже Мой, Боже Мой, защо си Ме оставил? (Марк 15:34).“ На
кръста Той беше оставен заради нас. Там Той изпи чашата на истинската агония, мъка
и страх от разделянето.
Примерът с
присадената клонка тук достига своя предел, защото човекът е много по-сложен от
растението. Човек има свободна воля. В присадената клонка живителните сокове започват
да протичат веднага по дървесното лико и проникват до
последното листенце. Как бихме искали това да става и при нас така автоматично.
Но, поради свободната воля, в нас има нещо, една тапа, която се стреми да
запуши пътя на живителните сокове. Затова говори целият Нов Завет, а св. апостол Павел я назовава - „плътта“. Плътта е тапата,
която спира достъпа на живителната благодат на Светия Дух до нашето естество, до последното
листенце, за да дадем плод от добри дела.
Св. апостол Павел използва и образа на кръщението, като потапяне в смъртта Христова, за да се
издигнем в Неговия живот (Рим.
6:3-11). Моментът на присаждането на дивата клонка към питомната тук е Светото
Кръщение. Влизаме в купела и оставаме там старото естество. Кръщелните води
стават смърт за него. Излизаме от купела новородени и тръгваме в нов живот. Обикалянето
около купела символизира именно този нов път, по който трябва да поеме кръстения.
А ако не тръгнем в
нов живот? Ако продължим да живеем по старому, както често и става. Телесно сме
излезли от купела, сложили сме една хубава софра за приятели и гости, но на
небето няма радост. Защото духовно не сме излезли от кръщелните води. Небето ще
се радва едва когато тръгнем по пътя на покаянието и вярата. Забележете, че
същите води, които потопиха на дъното Стария свят, издигнаха Ноевия ковчег
нависоко. Св. ап. Петър пише за това: „…в
дните на Ноя, при строението на ковчега, в който малцина, сиреч осем души, се
избавиха от водата; образът на тая вода - кръщението (което не е отмахване
плътската нечистота, а обещаване Богу добра съвест) спасява сега и нас чрез
възкресението на Иисуса Христа,“ (1Петр.3:20-21) И Ной, и неговите хулители
бяха кръстени (букв. потопени) в една и съща вода, но важна е личната вяра - да
я имаме при кръщението (ако сме възрастни кръщелници) или да я прибавим (ако
сме кръстени като младенци). Вярата
вкара Ной и семейството му в спасителния ковчег, неверието превърна кръщелните
води в смъртоносни за неговите хулители. И днес няма спасение без да влезем в
Църквата – истинския кораб на спасението, и живеем в нея с вяра.
Братя и сестри,
Цялата наша борба
в този земен живот е борба за единение. Ако не се единим с Бога, в крайна сметка ще се
единим с Неговия противник. Греховността не трябва да се разбира само в
нравствен смисъл, т.е. във вид на греховни постъпки, мисли, чувства; греховността, това е нашата отделеност от Бога. Да бъдеш
грешник значи да не бъдеш по никакъв начин включен в
Божествения живот. Цялото човечество е паднало в това и малцина са, които се
присаждат отново към този живот. До Пришествието Господне и явяването на новото творение, дори ние,
които сме присадени към животворното дърво – Христос, сме в състояние на частична
изолираност от Бога. И в резултат ние сме разделени, разкъсани и вътре в себе
си, т.е. в нас има постоянна борба между едни мисли и други, между собствените
ни убеждения и желания, между волята, ума, сърцето, плътта.
Ние сме в безредие, и само в Бога ще получим пълна хармония.
По такъв начин
можем да обобщим, че в света има три образа на човека: падналият човек, който
не само не знае Христа, но и не се стреми да Го узнае. За него в Стария Завет
се казва, че Бог погледнал на хората и казал: те станаха плът, т.е. нищо
духовно не е останало в тях. (Бит 6:3). Съществува съвършеният Човек –
Христос, а помежду им сме ние – присадени към Бога, но в процес на оживяване, а не
просто оживели с единично и едностранно Божие действие.
В тайнството на Св. Евхаристия, ние опитно познаваме съвършената Христова
човечност. Но тъй като Христос е не само съвършен Човек, но и съвършен Бог, „понеже в Него телесно обитава цялата
пълнота на Божеството“ (Кол.2:9), ние се и богоуподобяваме, обожваме. Защото
приобщавайки се към Христа по човечество, ние неизбежно се приобщаваме и към
Неговата Божественост. Така Христос ни приобщава към Себе Си рана към рана, смърт към нашата
смъртност, и Неговият живот се влива в нашата смъртност и постепенно ни
превръща в тази изцерена чрез Неговите
рани твар, за която пророкува св. пр. Исаия, която ще възкръсне в последния
ден и ще живее вовеки.
Но има нещо
повече. В причастието със Светите Тайни под вид на хляб и вино, не само ние получаваме
приобщаване с Тялото и Кръвта Христови. Божеството на Христос прониква в самият
хляб и в самото вино, и те стават Тяло и Кръв по приобщаването си с
Божествеността на Самия Христос, въплътеният Син Божий. И в този смисъл не
само ние се приобщаваме с Божествения живот, но и творението:
хлябът, виното (а в другите тайнства – водата, в която се кръщаваме, мирото с
което се помазваме и т.н.) вече влизат в тайната на бъдещия век, „Когато – казва св. ап. Павел – пък Му бъде подчинено всичко, тогава и
Сам Синът ще се подчини на Оногова, Който Му бе всичко подчинил, за да бъде Бог
всичко у всички“ (1Кор.15:28). В евхаристийното общение Бог и творението
се съединяват, пронизват се един друг, стават неразлъчни, но без да се
сливат, както учи Халкидонския догмат. Така в това общение на любов, което вечно
съществува между Лицата на Троицата, се включва и цялото творение.
Бог, вселената и между
тях, като свещеник, стои човекът. Стоим всички ние – помазани в Св. Кръщение за царско свещенство, и нека добре помним
станалото с Израил – народът, който първи беше призван да бъде народ от свещеници:
„Те поради неверие се откършиха, а ти
чрез вяра се държиш: не мисли високо за себе си, а имай страх“.
Затова, като знаем,
че сме във фокуса на вселенското внимание, нека с вяра се държим у Корена – Христос,
нека пием соковете на Неговата благодат и изпълнени със страх Божий свещенодействаме, като: „Тези Твои дарове, от всичко което е Твое, принасяме на Тебе за всички и заради
всичко.“ Амин!
свещеник Красимир Кръстев
храм „Света Троица“ – Плевен
07.04.2019 г.