(Шеста неделя след Пасха – на слепия)
„На съд дойдох Аз в този свят, за да виждат невиждащите, а виждащите да станат слепи“ (Йоан 9:39).
Чудесата винаги са вълнуващи. Но днешният евангелски разказ за слепородения ни разкрива не просто едно чудо, а пътя на човешкото сърце – от тъмнина към светлина, или както пеем пасхално: „от смерти бо к жизни и от земли к небеси“.
Чудесата винаги са вълнуващи. Но днешният евангелски разказ за слепородения ни разкрива не просто едно чудо, а пътя на човешкото сърце – от тъмнина към светлина, или както пеем пасхално: „от смерти бо к жизни и от земли к небеси“.
Ето няколко неща:
1. Слепотата може да бъде не само телесна, но и духовна
Слепият човек от раждането си живее в тъмнина. Но Евангелието ни показва, че има и друга слепота – духовната. Тя не винаги е очевидна. Човек може да има знание, религиозност, дори ревност, и въпреки това да не вижда истината.
Ярък пример са фарисеите – те познавали закона, но не познали Бога, Който стои пред тях.
Това е първото предупреждение към нас: не всяка увереност е светлина.
2. Срещата с Христос дава начало на просветлението
Христос минава покрай слепия и Сам започва диалога. Това е важно: началото на спасението не е в човешките усилия, а в Божията инициатива.
Слепият още не знае Кой е Христос. Но той се доверява. Изпълнява това, което му е казано, и отива да се умие. Така започва неговият път.
И в нашия живот често е така: първо идва доверие и послушание, а после разбиране.
3. Често проглеждането е постепенно
Изцелението не завършва с отварянето на телесните очи. Истинското проглеждане тепърва започва.
Слепороденият преминава през етапи:
• първо нарича Христос „човек“
• после „пророк“
• и накрая изповядва: „Вярвам, Господи!“
Това ни показва, че вярата често расте постепенно. Не всички започват от едно и също място – някои са родени в дълбоката тъмнина на атеизма и ереста. Техният старт е труден. Но и не всички вървят с еднаква скорост. Кой обича повече своя лекар – този, който е бил изцелен от късогледство или този, който е бил изцелен от пълна слепота? Вторият! Той ще бъде много по-отдаден на новия живот. Така стана и при изцеления слепец. Той дори се превърна в изповедник на истината – устоя на фарисейския психологически натиск и упорито свидетелстваше истината за случилото се с него. И, без изненада – беше отлъчен от синагогата.
Но Бог не оставя никой искрен търсач на истината, както и четем: „Иисус чу, че са го изгонили навън, намери го и му рече: „Ти вярваш ли в Божия Син?“ Вълнуващо е да вникнем в това взаимно търсене – Бог търси, човекът откликва, Бог продължава да просветлява и привлича, очаквайки от човека също да продължи да откликва.
Има хора, които са далеч от явната светлина на Евангелието, но търсят истината според силите си. Това търсене може да е неясно, смесено с грешки, но Бог вижда посоката на сърцето. Ако човек се придържа към малкото открита му светлина и продължи да търси, то това за него ще бъде път към пълнотата на истината – ще види Христос вече не само като мъдрец и изцерител, т.е. пророк, но като Бог.
4. Опасността от „зрящата“ слепота
Докато слепият постепенно проглежда телесно и духовно, то фарисеите ослепяват. Те разпитват, спорят, осъждат – но не приемат очевидното. Причината не е липса на доказателства, а затворено сърце.
И Христос ги предупреждава: „Казвате: виждаме – затова грехът ви остава“ (Йоан 9:41).
Това е най-голямата опасност и за нас, които не сме в тъмнината на ереста. Опасността да имаме правилна вяра, но без смирение. Да знаем за Бога, но да не Го познаваме.
5. Истината и милостта трябва да се съчетаят
Ние изповядваме, че в Православната Църква е пълнотата на истината. Това е дар, но и отговорност.
Този дар ни е даден не за да се превъзнасяме, а за да служим. Лесно е да съдим другите – невярващи, инославни, или просто далечни от Църквата. Но когато съдим, ние преставаме да виждаме ясно. Св. ап. Павел казва: „Не съдете за нищо преждевременно…“ (1 Кор. 4:5). Това не означава да наричаме лъжата истина, а да не си присвояваме Божия съд над човешкото сърце.
Нашето дело е двойно:
• да пазим истината и
• да проявяваме милост
Без истината милостта се превръща в заблуда. Без милостта истината се превръща в осъждане.
6. Нашето призвание – да бъдем светлина
Христос казва: „Вие сте светлината на света“ (Мат. 5:14). Хората около нас няма да познаят вярата толкова чрез думите ни, колкото чрез живота ни. Мнозина няма да прочетат Евангелието, но ще „прочетат“ нас. Нашият живот трябва да бъде за хората „петото евангелие“ – Словото въплътено в нас, а не затворено между кориците на книга.
Накрая, нека пак кажем ясно: пътят от слепота към светлина не е еднократен акт, а процес, който се случва в човешкото сърце. Той е ясно видим само за Бога-сърцеведец и затова Той ни е забранил да съдим ближния си.
От всеки човек се иска само едно – да откликва с послушание на лъча светлина, който идва към него. Постепенно лъчът ще стане сноп светлина и ще расте, както поетично отбелязва цар Соломон: „Но пътеката на праведните е като бляскава светлина, която свети все по-силно към пладне. А пътят на нечестивите е като тъмнина – те не знаят в какво ще се спънат.“ (Пр.4:18-19).
Пътека и път – едното тясно и трудно, другото широко и лесно!
Тясна и трудна пътека е да приемеш истината за собствената си нищета и слепота, Но върви ли човек по нея, дори с малки стъпки, постепенно за него се развиделява. И духовно проглежда.
Широк и лесен път е да се гордееш фарисейски, че си „правоверен“ и „зрящ“. Но това е трагедия, понеже така човек духовно ослепява.
Затова, нека просим от Бога това, което е най-важно: да ни даде да Го познаем не само с ума, а със сърцето си. И, доколкото можем, да станем светлина за другите. Амин.
1. Слепотата може да бъде не само телесна, но и духовна
Слепият човек от раждането си живее в тъмнина. Но Евангелието ни показва, че има и друга слепота – духовната. Тя не винаги е очевидна. Човек може да има знание, религиозност, дори ревност, и въпреки това да не вижда истината.
Ярък пример са фарисеите – те познавали закона, но не познали Бога, Който стои пред тях.
Това е първото предупреждение към нас: не всяка увереност е светлина.
2. Срещата с Христос дава начало на просветлението
Христос минава покрай слепия и Сам започва диалога. Това е важно: началото на спасението не е в човешките усилия, а в Божията инициатива.
Слепият още не знае Кой е Христос. Но той се доверява. Изпълнява това, което му е казано, и отива да се умие. Така започва неговият път.
И в нашия живот често е така: първо идва доверие и послушание, а после разбиране.
3. Често проглеждането е постепенно
Изцелението не завършва с отварянето на телесните очи. Истинското проглеждане тепърва започва.
Слепороденият преминава през етапи:
• първо нарича Христос „човек“
• после „пророк“
• и накрая изповядва: „Вярвам, Господи!“
Това ни показва, че вярата често расте постепенно. Не всички започват от едно и също място – някои са родени в дълбоката тъмнина на атеизма и ереста. Техният старт е труден. Но и не всички вървят с еднаква скорост. Кой обича повече своя лекар – този, който е бил изцелен от късогледство или този, който е бил изцелен от пълна слепота? Вторият! Той ще бъде много по-отдаден на новия живот. Така стана и при изцеления слепец. Той дори се превърна в изповедник на истината – устоя на фарисейския психологически натиск и упорито свидетелстваше истината за случилото се с него. И, без изненада – беше отлъчен от синагогата.
Но Бог не оставя никой искрен търсач на истината, както и четем: „Иисус чу, че са го изгонили навън, намери го и му рече: „Ти вярваш ли в Божия Син?“ Вълнуващо е да вникнем в това взаимно търсене – Бог търси, човекът откликва, Бог продължава да просветлява и привлича, очаквайки от човека също да продължи да откликва.
Има хора, които са далеч от явната светлина на Евангелието, но търсят истината според силите си. Това търсене може да е неясно, смесено с грешки, но Бог вижда посоката на сърцето. Ако човек се придържа към малкото открита му светлина и продължи да търси, то това за него ще бъде път към пълнотата на истината – ще види Христос вече не само като мъдрец и изцерител, т.е. пророк, но като Бог.
4. Опасността от „зрящата“ слепота
Докато слепият постепенно проглежда телесно и духовно, то фарисеите ослепяват. Те разпитват, спорят, осъждат – но не приемат очевидното. Причината не е липса на доказателства, а затворено сърце.
И Христос ги предупреждава: „Казвате: виждаме – затова грехът ви остава“ (Йоан 9:41).
Това е най-голямата опасност и за нас, които не сме в тъмнината на ереста. Опасността да имаме правилна вяра, но без смирение. Да знаем за Бога, но да не Го познаваме.
5. Истината и милостта трябва да се съчетаят
Ние изповядваме, че в Православната Църква е пълнотата на истината. Това е дар, но и отговорност.
Този дар ни е даден не за да се превъзнасяме, а за да служим. Лесно е да съдим другите – невярващи, инославни, или просто далечни от Църквата. Но когато съдим, ние преставаме да виждаме ясно. Св. ап. Павел казва: „Не съдете за нищо преждевременно…“ (1 Кор. 4:5). Това не означава да наричаме лъжата истина, а да не си присвояваме Божия съд над човешкото сърце.
Нашето дело е двойно:
• да пазим истината и
• да проявяваме милост
Без истината милостта се превръща в заблуда. Без милостта истината се превръща в осъждане.
6. Нашето призвание – да бъдем светлина
Христос казва: „Вие сте светлината на света“ (Мат. 5:14). Хората около нас няма да познаят вярата толкова чрез думите ни, колкото чрез живота ни. Мнозина няма да прочетат Евангелието, но ще „прочетат“ нас. Нашият живот трябва да бъде за хората „петото евангелие“ – Словото въплътено в нас, а не затворено между кориците на книга.
Накрая, нека пак кажем ясно: пътят от слепота към светлина не е еднократен акт, а процес, който се случва в човешкото сърце. Той е ясно видим само за Бога-сърцеведец и затова Той ни е забранил да съдим ближния си.
От всеки човек се иска само едно – да откликва с послушание на лъча светлина, който идва към него. Постепенно лъчът ще стане сноп светлина и ще расте, както поетично отбелязва цар Соломон: „Но пътеката на праведните е като бляскава светлина, която свети все по-силно към пладне. А пътят на нечестивите е като тъмнина – те не знаят в какво ще се спънат.“ (Пр.4:18-19).
Пътека и път – едното тясно и трудно, другото широко и лесно!
Тясна и трудна пътека е да приемеш истината за собствената си нищета и слепота, Но върви ли човек по нея, дори с малки стъпки, постепенно за него се развиделява. И духовно проглежда.
Широк и лесен път е да се гордееш фарисейски, че си „правоверен“ и „зрящ“. Но това е трагедия, понеже така човек духовно ослепява.
Затова, нека просим от Бога това, което е най-важно: да ни даде да Го познаем не само с ума, а със сърцето си. И, доколкото можем, да станем светлина за другите. Амин.
протойерей Красимир Кръстев
Храм "Света Троица" - Плевен
17.05.2026 г.
