(ДЕСЕТА СЕДМИЦА СЛЕД ВЪЗДВИЖЕНИЕ НА ЧЕСТНИЯ КРЪСТ ГОСПОДЕН)
Тази неделя искам да обърна Вашето внимание на едно особено словосъчетание,
което се среща 58 пъти в апостолските послания и което св. ап. Павел използва и в днешното апостолско четиво. Това са думите „един други”, или един на друг,
които са превод на гръцката дума „allelon”.
Да се изграждаме един друг, да се окуражаваме един друг, да си прощаваме един на друг, да се приемаме един друг, да се обичаме един друг, да се молим един за друг, да служим един на друг. Това словосъчетание е
толкова важно, че сякаш описва целия живот, който Бог очаква да види в Църквата.
В днешния апостолски текст св. ап. Павел призовава „да се търпим един друг”.
Словосъчетанието един друг,
фигурира и в края на всяка ектения: „Като поменем заедно с всички светии пресветата, пречиста,
преблагословена, славна наша Владичица Богородица и Приснодева Мария, нека сами
себе си, един другиго и целия си
живот на Христа Бога да отдадем.“
С това Бог чрез свещеническите уста призовава: Като имаме примера на Пресветата Богородица и светиите,
нека отдадем себе си на Бога и на ближния, както е евангелската заповед.
И тук аз съм изкушен да отворя
житията на светиите и да давам примери на братска любов, от което те преизобилват.
Казвам „изкушен“, не защото примерите са нещо погрешно, напротив, но защото самият св. ап. Павел никога не избързва, а преди да даде практически
напътствия, винаги поставя ясно вероучителната истина, върху която гради
християнския „праксис“.
В нашия апостолски текст
светипавловата теза е: Чрез едната вяра
в единия Господ вие се кръстихте в едно кръщение и съставлявате едно Тяло –
Църквата. И понеже сте направени едно, дръжте се като едно, проявете смирение,
кротост и великодушие да изтърпите тези ваши братя, които ви дразнят.
Това е смисълът на текста. Какъв
реализъм у апостола! Той не призовава вярващите към усмивки, любезности и прегръдки.
Апостолът е наясно, че любовта е повече от емоция. В един клуб по интереси (поетичен,
музикален, шахматен или др.) не е необходимо особено претърпяване. Там хората
са с едни интереси, от една прослойка, там не е и толкова трудно да има взаимна
симпатия.
Но Църквата не е клуб по интереси!
Тя е духовно семейство!
В плътското, биологично семейството
ние не можем да избираме братята и сестрите си. Просто чакаме пред родилното отделение
и приемаме нашето братче (сестриче) такова, каквото е. Беличко или по-черничко,
с руси косички или с клепнали уши, ревливо или кротко. Каквото е, Ние
винаги го приемаме с любов, радваме му се и го обичаме. С него сме братя или
сестри, не защото сме го избирали, а защото имаме общ Баща. Така е в
биологичното семейство, така е и в духовното – Църквата Христова. Огледайте се
около вас, това сме духовното семейство тук, в град Плевен. Харесва ни, или не
ни харесва, това сме ние. Трябва да се приемаме един друг така, както приемаме
братята и сестрите си по плът. Знаем прекрасно техните недостатъци, но те са си
нашите родни братя (сестри) и ние си ги обичаме. Така и Църквата е едно духовно
семейство, в което трябва да цари нежност, споделяне и топлина.
Когато говори обаче за
функционирането на Тялото Христово, св. ап. Павел отива по-далеч от аналогията
със семейството. Той нарича Църквата Тяло на Христа. И нека уточним, той няма
предвид, че вселенската църква е тяло, в което примерно Гръцката църква е един
орган, Руската е друг, а българската - трети. Когато използва аналогията
Църквата - Тяло Христово, ап. Павел говори за евхаристийното събрание, за православните
вярващи в кое да е селище, които са събрани на едно място, за да служат св.
божествена литургия. Местното евхаристийно събрание има цялата пълнота на
Църквата като Тяло Христово. В него са образът на Христа – епископът (или
служещият свещеник) и около него образът на апостолите – свещениците и образът на народа –
миряните.
Сам св. ап. Павел обяснява прекрасно
функционирането на Тялото Христово: „Защото и тялото не се
състои от един член, а от много. Ако ногата каже: понеже не съм ръка, не
принадлежа към тялото, нима затова тя не е от тялото? И ако ухото каже: понеже
не съм око, не принадлежа към тялото, нима затова то не е от тялото? Ако цялото
тяло е око, де ще е слухът? Ако цялото бъде слух, де ще е обонянието? Но сега
Бог наредил всеки един от членовете в тялото тъй, както Му било угодно. И ако
всички членове бяха само един, де щеше да е тялото? А сега - много членове, пък
едно тяло. И не може окото да каже на ръката: не ми трябваш, нито пък главата
на нозете: не ми трябвате. Наопаки, ония телесни членове, които ни се струват
по-слаби, са много по-нужни; и на ония членове на тялото, които мислим, че не
са толкова на чест, отдаваме повече чест; и неблагообразните наши членове имат
по-голямо благообразие, а благообразните нямат нужда от това. Но Бог
разпределил тялото, като на несъвършената му част отдал по-голяма чест, за да
няма разногласие в тялото, а членовете еднакво да се грижат един за други. И
кога страда един член, страдат с него всички членове; кога се слави един член,
радват се с него всички членове. Вие сте тяло Христово, а поотделно - членове.” (1Кор. 12:14-27)
Не е необходимо човек да има медицинско образование, за да схване Павловото
поучение. Има някои части от тялото - очите, устата, ушите, ръцете, нозете,
които са видими и го изразяват. Има и други части, скрити под кожата като
мускулите и сухожилията, като костите и ставите, които остават невидими. А има
и вътрешни органи, които се виждат само при операция или ехография, като
сърцето, мозъка, дробовете, бъбреците.
Сред коринтяните имало незрялост, те давали превес на тези дарби, които
изразявали външно Тялото Христово – дарбите за говорене на езици, за проповядване.
Стремели се всеки да бъде такъв външен орган. Разбира се, в основата на това
лежи гордостта и тщеславието. Затова и св. ап. Павел обръща внимание, че скритите,
невидими на пръв поглед органи са много по-важни отколкото тези, които са
предмет на външно наблюдение и които предизвикват хорското мнение.
Кое е по-важно, езикът или сърцето, окото или белият дроб? Ясно е, че без
сърце и дробове въобще не може да се живее. Така и християнинът може да е
мирянин, да е невидим за другите, но със своята верност да пребъдва като
молитвен воин в скритата си стаичка и да бъде като сърце или дроб за местната
църква. И само Главата на Тялото – Христос, да знае, че той е сърце или дроб!
Има и още нещо важно в тази аналогия, което ни приближава и към смисъла на
днешното апостолско четиво. На всеки се е случвало да влезе прашинка в окото.
Инстинктивно разтриваме с пръст, натискаме клепача за да причиним сълзене и
прашинката излиза. Колко прост пример, а колко неща ни казва. Окото страда и му
идват на помощ пръстите на ръката. Те задействат слъзните жлези и секрети и
така с общи усилия врагът-прашинката е победена и изхвърлена от тялото. Или
една бактериална инфекция: когато в организмът започне размножаване на „лоши” бактерии (патогени), тогава се задействат човешките имунни клетки,
активират се автоматично „добри” бактерии и така
организмът възстановява необходимия баланс. Искате ли още примери: отворете
учебниците по медицина и ще видите не хиляди, а милиони примери. Един орган
страда и всичко в тялото страда и се гърчи, Но когато един страда и всички
други органи не чакат специална покана, а се стремят да му помогнат, да
излекуват болното, за да бъде цялото тяло в хармония.
Бог създаде света да бъде Църква – да функционира като Тяло на Неговия Син,
в любов и хармония. Уви, нашите прародители се провалиха. Затова чрез изкупителното
дело на Иисус Христос Бог съгражда едно ново общество, в което между неговите
членове трябва да цари такова любовно взаимодействие, каквото наблюдаваме в съвместното действие
на всички членове на едно физическо тяло.
Болният грешник влиза в това ново общество със старите си рани –
егоцентризъм, мнителност, скъперничество, клюкарство, осъдителност, обсебчивост
и много други. Тези, които са по-напред в пътя на освещението, трябва да обгърнат духовно новородените с топлина и
приемане, но и да бъдат реалисти – това не е лесно! Случва се новите във вярата да отвърнат на нашето добро
със зло. Трябва търпение! Погледнете лекарите, те слагат предпазни маски, но не изоставят
болните с гноящи и инфектирани рани. Така и в Божията лечебница - Църквата,
апостолът приканва: „приемайте се един
друг, както и Христос ви прие за слава
Божия”. (Рим.15:7) Как ни е приел Христос? Той не е поискал първо да се
очистим, а после да дойдем при Него. Напротив, приел ни е като болни и грешни
хора и едва в процеса на следването на Христа, Той ни излекува.
Лечението е дълъг и често неприятен за околните процес. Помня от офицерските си години, как тялото на един
колега под куртката беше цялото в ужасни рани от псориазис. Подаваха се
над яката му и всички избягваха да сядат в автобуса около него. Но имаше един
човек, който го търпеше - съпругата му. Всяка вечер тя с търпение го мажеше с
мехлем. Така и ние трябва да се търпим „един
други с любов”. Именно те, „проблемните хора” са лакмус за нашето смирение и любов, която дълго търпи и е милостива.
А вероятно и ние не сме без проблем, и под нашата яка се подава някоя рана!
Както здравият телесен орган инстинктивно, без специална заповед се притича
на помощ на болния, така нека и ние, християните, които сме по-здрави, се
притичваме на помощ на страдащите и болните членове на Тялото Христово. Но трябва смирение, както съвегва аподтолът:„Понасяйте
един другиму теготите, и така изпълнете закона Христов”.(Гал.6:2)
Игуменът на Печорския манастир, известния св. Теодосий, още приживе бил обичан и уважаван от всички като Божи угодник. Той често ходел в Киев при княз Изяслав. Веднъж тръгнал по манастирска работа, замръкнал в княжеския дворец. Държал да се прибере в манастира въпреки настояването на княза да остане. Най-после князът заповядал да приготвят едноместна каляска и един от слугите да го закара, като води коня отред. Вървели известно време и слугата съблазнен от простото облекло на монаха, го помислил за някой най-обикновен калугер и му казал: „Отче, я слез ти да покараш каляската и дай на мене да се повозя!“ Свети Теодосий безропотно се съгласил и слязъл да води коня, а слугата като господар се разположил в каляската и скоро заспал. Цяла нощ праведникът теглил каляската, а на сутринта всички, които го срещнали по пътя му се кланяли почтително, защото го познавали. Слугата, виждайки това, се зачудил, защо всички се покланят на монаха. Наближили манастира, а там цялото братство излязло да посрещне своя игумен и му се поклонило до земи. Слугата изпаднал в ужас и страх от видяното, защото очаквал наказание и отмъщение. Но св. Теодосий отишъл при него кротко, хванал го дружелюбно за ръката, завел го в кухнята и заповядал да го нахранят добре…
Братя и сестри,
Някой сигурно ще каже: чудесно, но аз нямам нерви да търпя. Апостолът не призовава към здрави нерви, а към „смиреномъдрие, кротост и великодушие”, с които да търпим. Забележете, и в двата горепосочени примери как смирението, т.е. поставянето на ближния по-високо от нас, води до търпение. Води до обличането на слугинска престилка по примера на Христос на Тайната Вечеря.
Ще завърша с една светоотеческа мисъл от книгата „Древен
патерик”, която показва колко голяма полза за душата си придобиват тези, които обличат
слугинската престилка: „Който налива в ръката
си елей, за да помаже слабия, сам първо приема от мазнината на елея. Така и
онзи, който се моли за брата, преди да принесе нему полза, сам получава полза
от охотната проява на своята любов.“ Нека си претърпяваме и се молим, братя,
един за друг, за да се излекуваме: защото апостолът ни убеждава, казвайки: „Молете се един за
други, за да се изцерите” (Иаков 5:16). Амин!
свещеник Красимир Кръстев
храм „Света Троица“ – Плевен
08.12.2019 г.
