ТРУДНОИЗЦЕЛИМАТА БЛУДНА СТРАСТ

(ПЕТА НЕДЕЛЯ НА ВЕЛИКИЯ ПОСТ)

    В днешната Пета Неделя от Великия пост си припомняме подвига на преп. Мария Египетска. Тя водила люта битка не срещу плът и кръв, но срещу жестокия и гнусен демон на блудството. Това винаги е битка на два фронта. От една страна срещу внушенията на демона, а от друга - борба за разтуряне гнездото, в което този враг мъти отровните си яйца. Това гнездо е плътта! Затова борбата е особено трудна, защото е борба със самите себе си.

    Днес ще разсъждаваме именно за блудният грях и борбата с него.

    Архимандрит Лазар Абашидзе обръща внимание на това, което в повествуванието за митарствата ангелите открили за блудния грях: "... че душите биват задържани и изтезавани най-вече при това митарство и най-често оттук душата бива низвергната в ада, тъй като целият човешки род е крайно блуден и сладострастен, невъздържан и развратен, така че рядко ще се срещне и един човек, непричастен към този смраден грях. Четейки древната история на човечеството в книгите на Стария Завет, ние виждаме колко пъти именно плътската развратеност е погубвала народи и страни и е довеждала Божия гняв и наказание. Така при потопа е било унищожено цялото човечество, освен осем души и това е било наказание за развратеност. С горяща сяра била изгорена Содомската земя с цялото й население - пет града в плодородната, богата със земни блага долина, където сега е Мъртво море, морето, в което няма риба, защото дори и да попадне в него от река Иордан, тя веднага загива във водите му. Местността наоколо е мъртва, гола, лишена от живот, покрита с прах и пепел и дори въздухът тук е нездравословен. Ето такова страшно надгробие е издигнал Божият гняв върху останките на развратилия се народ, който забравил всякакъв срам. Това е паметникьт на греха и напомняне за онези мъки, които очакват подобни грешници във вечността. Ето колко отвратителен е блудният грях пред Бога! Ние знаем от Светото Писание, че никой блудник не ще влезе в Царството Небесно, било то поради прелюбодейство, ръкоблудие или кръвосмешение, да не говорим за мъжеложството (хомосексуализъм, лесбийство), содомията и други подобни грехове.

    Но нашето време надминава всички времена по масовата си развратеност, по дълбочината, разюздаността и безсрамието на разврата. Всички наши сетива са осквернени вече от онези грехове, заради които са били изгорени, изпепелени и потопени в солените, отровни води петте града в долината Сидим. И ние помним, че при края на света цялата земя ще бъде изгорена за подобно отстъпление от Божиите заповеди, за развратеност и неистов блуд, за поклонение на сатаната и за изпълнение на неговите дела.

    А колко се развихри този разврат в наши дни! Огромни сборища от развратници се обединяват вече в нечестиви общности, създават свои клубове, свои фирми и свое изкуство, диктуват на целия свят своите моди, вкусове и дори издават илюстрирани книги със съвети как по рафинирано да се отдава човек на този разврат, как най-тежко да оскверни, унижи и опорочи тялото и душата си, как най-лесно да се отдалечи от Бога и да стане трудноизцелим, как да му се постави клеймото на дявола. За широкото разпространение на тази съблазън се използват всички постижения на съвременността, всички средства за въздействие на съвременната наука върху душите на хората: телевизията, киното, списанията, вестниците, рекламата, музиката, живописта и литературата, като всичко това, с помощта на съвременната техника, е оформено така ярко и впечатляващо, „осезаемо”, че подобно на остър тънък и дълъг нож се врязва в съзнанието, поразява чувствата и навлиза дълбоко в сърцето на човека. Подобно на отровен газ, пуснат направо в лицето на обърканата жертва, то внезапно парализира и замъглява разума, прониква във всички вътрешности, навлиза в кръвта, лишава от живота и за много години отравя душата и тялото.“

    След обръщането си от проституцията и оттеглянето в пустинята, преп. Мария Египетска цели 17 години воювала с блудната страст, докато вземе контрол над нея. Така дълбоко била проникнала тя в душата и. Днес нерядко блудници и прелюбодейци идват на изповед и признават, че допреди седмица са съгрешавали. Настояват да бъдат допуснати до Св. Причастие и дори се сърдят, ако бъдат възпряни от свещеника. Искат да се причастят и младежи, които живеят „на семейни начала“ и дори в „свободна връзка“, без да осъзнават колко дълбоко са потънали в греха на блудството. Вместо да се съпротивят на дявола още в момента на „прилога“, т.е. когато се появява самата мисъл за блудство или прелюбодейство, такива хора започват да си задават въпроси чак когато се стигне до остър конфликт или нежелана бременност. Идват при свещеника и говорят за проблем не със съпруга/та, а с партньора/ката. Всичко това говори за трагично прегаряне на съвестта, за загуба на духовните сетива. В Православието няма такова нещо като „на семейни начала“ и „свободна връзка“. Няма и „партньор“, защото любовта не е игра. Има завет, има обричане до смърт!

    Затова и св. отци са били строги по тези въпроси. Нека припомним някои епитимии, налагани в миналото:

    - за предбрачен секс /дори и за сгодени/, т.е. блудство – 1 година лишаване от причастие

    - за прелюбодейство св. Василий Велики постановява 15 години лишаване от причастие, а според св. Йоан Постник – 3 години лишаване от причастие с по 250 поклона дневно.

    - за хомосексуално сношение и всякакво противостествено сношение - същите епитимии,

    - за мислено блудство или прелюбодейство – 3-дневен сух пост с по 40 поклона дневно, но при системност епитимията се удължавала до 3 години.

    - за ръкоблудство – от 40 до 60 дни пост със 150 поклона дневно и лишаване от причастие, но при системност срокът се удължавал до 3 години.

    - за скотоложство Анкирският събор постановява 20 години лишаване от причастие.

    Питам ви днес: как да постъпи свещеникът при такива блудни грехове? Да покаже ли снизхождение след само 3 дни пост? Да допусне ли блудника до Светите Дарове само защото изповядва, че е сбъркал, но е прочел какви чудеса прави Св. Причастие? И наистина прави, и наистина ни съединява с Христа и ближните, но само след като грешникът осмисли по-дълбоко своето престъпление, след като усилно се потруди и изкорени бурените! Така трябва да гледаме на епитимията – като на лекарство, а не като на наказание, както се е получило на Запад...

    Преп. Мария Египетска много добре осъзнала мерзостта на своя грях и си самоналожила епитимия от 47 години, през които не се причастявала, а се отдала на покаяние в пустинята. Защото въпросът не е само да спреш да вършиш блудни дела, а да очистиш до дъно душата си от всяка блудна следа, да се изцериш. Колко важно е да осъзнаем това ние, които още от най-ранна възраст сме засипани с блудни образи и звуци.

    Архимандрит Лазар Абашидзе пише: „Днес дори и най-малките деца виждат и знаят за най-отвратителните полови извращения всичко, което преди са знаели само най-пропадналите хора. А сега децата подобно на содомските юноши вече усилено се стараят да подражават на възрастните негодници и бързат да се докоснат до смъртоносната отрова, да опитат от смъртоносния плод, от който за цял живот (дори и да започнат покайна и очистителна работа над себе си) в душите им ще остане тежка рана, язва, понеже нито една греховна зараза не се просмуква толкова дълбоко в сърцето, както развратът, още повече онзи, който е опознат от детинство. Разпространителите на тази отрова могат да бъдат смятани без колебание за най-тежки престъпници - по-лоши дори от убийци и грабители. Онзи, който не се бори (имайки такава възможност) с порнографската отрова, която днес като мръсен въздух влиза лесно във всеки дом през отворените прозорци, който не се огражда сам, не опазва ближния и особено децата - такъв е причастен към тежко престъпление (подобно на онзи, който, виждайки човек, застанал на релсите пред връхлитащ върху него влак, не го е извикал и не го е грабнал, а спокойно е гледал смъртта му). „Християнин”, който се запленява от подобно „забавление” - гледа порнографски снимки, филми и други подобни, - не е християнин! Светото Евангелие ясно ни предава словото Божие: „Слушали сте, че бе казано на древните: „не прелюбодействай”. Аз пък ви казвам, че всеки, който поглежда жена с пожелание, вече е прелюбодействал с нея в сърцето си” (Мат. 5:27-28). В Стария Завет на израилския народ е бил даден закон да убива с камъни и след това да изгаря блудниците. А днес в общество, което най-често нарича себе си „християнско”, за срам се смятат не блудът и развратът, а целомьдрието! Много млади хора, които още не са осквернили телата си с блуд, се срамуват от другарите си и се стараят да изглеждат разпътни, търсят случай по-скоро да познаят греха, за да се похвалят с това пред връстниците си и да придобият уважение в техните очи - и това не са редки, а повсеместни случаи…”

    Братя и сестри, на всички ни предстои да застанем на съд. Но не пред съда на нашите приятели, не пред човешки съд, а пред страшния Божи съд. Затова нека следваме примера на преп. Мария Египетска и обявим тотална война на блудния грях. Да действаме радикално още от момента на "прилога", както ни заповядва Христос: „и ако те съблазнява окото ти, извади го и хвърли от себе си: по-добре е за тебе с едно око да влезеш в живота, отколкото да имаш две очи, и да бъдеш хвърлен в геената огнена.“ (Мат.18:9) Разбира се, не буквално да се самоослепяваме телесно, а да не допускаме компромис с това, което гледаме. С пост  и молитва да омаломощим плътта и така да разтурим гнездото на блудния демон. Нека не се отчайваме в тази жестока духовна бран. Щом преп. Мария Египетска, която била паднала толкова ниско, е успяла да се възкачи до небето, то значи за всички ни е възможно. Затова на Христовото съдилище тя ще стои отдясно на Христа като свидетел, че победата над блудната страст е възможна. И дано по Божията милост преминем и ние (когато дойде на всеки времето) това най-страшно митарство и наследим блаженството на чистите по сърце, които ще видят Бога. Амин.

Свещеник Красимир Кръстев

Църква "Света Троица" - Плевен

21.04.2024 г.

ДА ПРОЩАВАШ Е БОЖЕСТВЕНО

(НЕДЕЛЯ СИРОПУСТНА)

    Светата Църква е постановила в началото на Великия пост да насочим вниманието си към прошката. Това е основният акцент, който Господ Иисус Христос постави на своите ученици, веднага след като им даде образец на молитва, известната на всички ни молитва „Отче наш“: „Защото, ако простите на човеците съгрешенията им, и вам ще прости Небесният ви Отец; ако ли не простите на човеците съгрешенията им, и вашият Отец няма да прости съгрешенията ви.“ (Мат.6:14)

    Среден път няма – или прощаваме всичко на всички и влизаме в Божието царство или затваряме сърцето си и оставаме вън от него!

    „Отче наш“ – това е най-радостното обръщение на света! Бог ни обича с безмерна любов и чрез великата саможертва на Своя Син е станал наш Баща. Но Той не е само „мой“ Отец, Той е „наш“ Отец, Баща на всички хора по цялата земя. На Неговото сърце са близки всички провинили се пред Него. Не само ние сме Му мили, но и онези са Му мили, които ние мразим заради съгрешенията им против нас. Нашето его е толкова голямо, че ние винаги си мислим, че Бог някак си има слабост точно към нас, дали заради нашата вяра или нещо друго, но ни е трудно да приемем, че Той обича еднакво всичките Си деца и еднакво Го боли за тях. Бог желае да събере всички хора в Своя дом – Църквата, около Своята трапеза – Светата Евхаристия.

    Неслучайно Църквата поставя евхаристийното събрание в центъра на духовния живот. Това е най-добрият образ на единението на Бога с човека – трапезата на тайнственото общение в Тялото и Кръвта Христови, в което ние ставаме едно с Христа и едно с нашите ближни, които също се причастяват с Божествените Дарове. Христос в нас и ние в Христа, и всички на една трапеза!

    Това обаче е само възможност, има сериозни пречки за единението ни, и сред най-големите са злобата и непростителността. Затова Господ призовава: „И тъй, ако принасяш дара си на жертвеника, и там си спомниш, че брат ти има нещо против тебе, остави дара си там пред жертвеника и иди първом се помири с брата си, и тогава дойди и принеси дара си.“ (Мат.5:23)

    Ранните християни носели в църквата хляб и вино, които в светата литургия се претворявали в Тяло и Кръв Христови. Така чрез плода на своят труд те принасяли самите себе си и получавали в отплата истинския живот в претворените материални елементи. Но, ще рече някой, ние днес не носим в храма хляб, просфорите поръчваме от пекарната. Не това е същината на нашия принос, ние трябва да Му принесем сърце съкрушено и смирено. „Жертва Богу е дух съкрушен; сърце съкрушено и смирено Ти, Боже, не ще презреш.“ (Пс.50:19) Затова нека се съкрушим пред ближния си и да просим прошка. Да се помирим първо с него, за да се помирим и с Бога.

    Светият Александрийски патриарх Йоан Милостиви справедливо наказал един провинил се клирик. Но последният, вместо да се поправя, започнал да се озлобява срещу патриарха. Наложило се да служат двамата съвместно светата литургия. Изправен пред Св. Престол, св. Йоан си спомнил Христовите думи „иди първом се помири с брата си, и тогава дойди и принеси дара си.“, отстъпил малко от Престола, паднал в нозете на подчинения му клирик и поискал прошка. Поразен от смирението на своя началник, клирикът сам паднал по очи пред него и разплакан, поискал прошка. Какъв чудесен пример за това, че любовта не е пасивна. Дори да сме прави, трябва да вземем инициативата и първи да търсим мира.

    Чрез Причастието ние приемаме в себе си самият Бог, затова трябва да се очистим за Него. Трябва сами да осъдим греха в себе си, за да не бъдем осъдени от Бога. Великият пост е такова благодатно време да се вгледаме в себе си. Затова ние постоянно молим Бога за благодатта да прогледнем за собствените си недостатъци и грехове, като зовем с молитвата на св. Ефрем Сирин: “О, Господи Царю, дай ми да виждам моите прегрешения и да не осъждам брата си!” Действително, дълбоката причина за осъждането на околните е слепотата за собствената ни окаяна греховност. Защо ние осъждаме другите така лесно? Защо ни е толкова трудно да им простим?­ 

    Защото не виждаме, че сами сме много за осъждане!

    Ако такова заслепение ни завари страшния Божий съд, има риск да чуем пророческите думи на псалмопевеца Асаф: „Бог застана в събранието на боговете; всред боговете произнесе съд … Аз рекох: вие сте богове, вие сте всички синове на Всевишния; но вие ще умрете като човеци, и ще паднете като всички князе.“ (Пс.81:1, 6-7)

    Тези богове, за които се говори в псалома, са всички кръстени християни. В Светото Кръщение ние сме умити, върнати на поправителен изпит в Едем. Защото нашите прародители трябваше да се богоуподобят и станат богове по благодат, но те паднаха. А сега чрез Христос на нас е дадена възможност да седнем в събранието на боговете. Но това е само възможност! Трябва да издържим изпита, трябва да отхвърлим Каиновата злоба и да възлюбим ближния си както себе си.

    Св. Григорий Нисийски се удивлява как Бог поставя грешният човек на толкова голяма висота, че го уподобява на Себе Си, като му дава право да прощава на ближните си. „Човекът – казва той – вършейки това, което е свойствено на Бога, изглежда сам става като че втори бог, защото прощаването на греховете е Божие свойство. Никой – казано е – не може да прощава грехове, освен един Бог. (Лк.5:2). И ето, сега човекът, грешен, лош, е призван сам да прощава грехове, т.е. да върши Божественото дело!

    Парадоксална е Християнската вяра! Защото ето, грешникът, длъжен да бъде подражател на Бога, сега прощавайки на длъжниците си, получава дръзновение да моли Бога, самият Бог да му подражава в проявяването на любов и снизходителност.

    „Господи – казва като че ли той – каквото направих аз, направи и Ти! Аз простих греховете, не дири от мене сметка и Ти! Аз уважих молбата на просителя, не отхвърляй и ти мене, просещия … Аз оказах милост на ближния си, подражавай и Ти, Господи, на човеколюбието на Твоя раб!“

    Човек може да потръпне пред дълбокия Божий промисъл, четейки разясненията на св. Григорий Нисийски. Какви възвишени намерения има за нас Бог, а с какво нерадение ние се отнасяме към Него! Към каква висота сме призовани – да се очистим от всички грехове и се богоуподобим, като простим на нашите длъжници.

    А вместо това ние предпочитаме да живеем в своята горда непримиримост, да се храним с отровата на враждата и безумната гордост. Нека се ужасим от тези смъртни грехове. Те ни пречат да се смирим и паднем в нозете на ближните си и потърсим прошка. Те свалиха от небето херувимът Денница, те застрашават и нас със същата участ: „но вие ще умрете като човеци, и ще паднете като всички князе.“

    В Киево-Печерския манастир живял един йеромонах на име Тит. Искрена дружба го свързвала с дякона Евагрий. Но дяволът ги скарал, и то тъй, че те не искали нито да се видят, нито да се чуят. Братята напразно ги увещавали да се помирят. По Божий Промисъл презвитерът Тит се разболял зле до смърт. Тогава той започнал горко да плаче за своя грях и пратил да помолят дякона Евагрий да му прости. Дяконът не само не му простил, но с тежки думи го и проклел. Като видели, че Тит агонизира, братята насила докарали Евагрий, за да се помирят. С големи усилия болният се изправил, паднал в нозете на дякона и със сълзи го помолил: „Прости ми, отче!“ Но Евагрий ожесточен отвърнал от него лицето си и казал: „Не ща да се простя с него ни в тукашния, ни в бъдещия живот!“ Щом изрекъл тия думи, той се отскубнал от ръцете на братята и паднал. Братята поискала да го повдигнат, но го намерили мъртъв. А блаженият Тит веднага скочил прав.

    Всички се ужасили от случилото се, а Тит им изповядал какво видял с духовните си очи: „Когато се гневях против брата си, видях как ангелите отстъпват от мене и плачат за гибелта на моята душа, а бесовете се радват на моя гняв. Затова започнах да ви моля да отидете при брата и да измолите неговата прошка. Когато вие го доведохте при мене и аз му се поклоних, то, след като той се отвърна от мене, аз видях един страшен ангел, който с копие удари непростилия, и тутакси той падна мъртъв. А на мене същият ангел подаде ръка и ме изправи, и ето ме здрав“.

    Философът Жан-Пол Сартр е казал: „Ближният е моят ад“. А според учението на светите отци е обратното, или по-точно може да бъде обратното. Бог тъкмо затова допуска ближните ни да грешат против нас, за да ни даде възможност да им прощаваме и с това да се богоуподобяваме и спасяваме. И най-грешният човек може да заличи всичките си грехове, ако прости от сърце всичко на враговете си.

    Братя и сестри, да прощаваш е божествено, а злопаметството и непростителността са път към ада. Затова нека да се събираме винаги в един дух на Светата Трапеза. И без да запазваме „едно наум“, но с детска искреност винаги да казваме: Простено – прости.

свещ. Красимир Кръстев

Църква "Света Троица" - Плевен

17.03.2024 г.

СВЕТИ ХАРАЛАМПИЙ И БОЖИИТЕ ПЧЕЛИ

    Св. Харалампий бил епископ в Магнезия, Мала Азия, смел проповедник на вярата. Изправен на съд, напразно бил увещаван да се поклони на идолите. Предаден на мъчения, стъргали тялото му с железни куки. Раните по чудесен начин заздравявали чрез Божията сила. Мнозина езичници, като гледали твърдостта на вярата му и чудесното оздравяване, повярвали и били предадени на смърт. Осъден на посичане, св. Харалампий издъхнал, преди мечът да го докосне, по времето на Септимий Север в 198 година, на 113 години.

    Свети Харалампий се е доказал като защитник против болести и епидемии и ние в негово лице виждаме ходатай и бърз помощник. А медът през цялата история на човечеството е смятан за лековит. Така, че не е сложна връзката между меда и светеца. Просто свързваме личността, молитвата и лекарството.

    Пчелите могат да ни бъдат в много неща за поука. Освен трудолюбие, за медоносността трябва и нещо друго. Преподобни Паисий Светогорец ни дава една своя съвременна притча: „Някои ми казват, че изпадат в съблазън, понеже виждат много нередности в Църквата, а аз им отговарям: Ако попитате някоя муха дали тук наоколо има цветя, ще отговори: „Не знам, там долу в дерето има консервени кутии, тор, нечистотии”, и ще ти изреди всички мърсотии, върху които е кацала. Обаче, ако попиташ една пчела дали е видяла някоя нечистотия наоколо, ще ти отговори: „Нечистотия ли? Не съм видяла такова нещо, тук мястото е пълно с ароматни цветя”, и ще ти изброи един куп градински и полски цветя. Значи мухата знае само къде има нечистотии, а пчелата знае, че ей там има една лилия, по-нататък зюмбюл и т.н. Доколкото съм разбрал, някои хора приличат на пчелата, а други – на мухата. Подобните на мухата във всяко нещо търсят да намерят лошото и се занимават с него. Те не виждат никъде нищо добро. А подобните на пчелата търсят навсякъде да намерят нещо добро. Повреденият човек мисли по повреден начин, възприема всичко „отляво”, вижда всичко наопаки. А който има добри помисли, каквото и да види, каквото и да му кажеш, ще го възприеме с добър помисъл.“

    Такива повредени хора сме и ние, съвременните българи. Медиите имат своята вина, защото за тях добрата новина не е новина. Да не говорим за суетата, за явната и скрита нечистота, която разпръскват…

    Но, в крайна сметка, сетивата са си наши, в контрол на всеки от нас. Затова, вярвам, че освен със своето пословично трудолюбие, пчелата ни е пример за това как трябва да настроим духовните си сетива да търсят доброто, чистото, благоуханното. Но да търсят доброто и в лошите хора. Човекът, макар често да помрачава Божия образ в себе си (понякога дори до оскотяване), си остава човек. Божият образ в него се изкривява, потъмнява, но не се губи напълно. Може обаче, с Божията благодат, да бъде възстановен напълно, не само да спре да цапа като муха, а да стане медоносна пчела. Казано на богословски език - да просияе в светост, да се обожи.

    За да даваме целебен духовен мед, нека и ние се уподобяваме на пчелите и търсим доброто във всичко и във всеки. Да страним от боклука и нечистотата, но и да помним, че тези, които се държат като мухи, всъщност са родени като пчели. Мутирали са, но нещо пчелно е останало дълбоко в тях. Да не ги съдим, защото и те могат да си върнат светлостта на Божия образ. От мухи да станат пчели. Това се е случвало многократно в християнската история, когато закоравели езичници виждали мъжеството на Христовите мъченици и за минути се преобразявали. Избирали и те мъченическа смърт и така засрамвали мнозина като нас, които цял живот се колебаем да се посветим напълно на Бога. Така се случило и при свети Харалампий. Четем в житието му, че много хора, виждайки твърдостта му, захвърлили идолите и изповядали истинския Бог, като били предадени на смърт. Велико Божие чудо - от Веелзевула (Господаря на мухите) се обърнали към Пресладкия Иисус и станали Божии пчели.

    По молитвите на свещеномъченик Харалампий Бог да изцери духовните ни сетива, та да не се занимаваме с лошото, а като Божии пчели да търсим доброто. Амин.

Свещ. Красимир Кръстев

Църква "Св. пророк Илия" - Долни Дъбник

10.02.2024 г.

ДУШАТА НА ЗАКОНА

НЕДЕЛЯ 15 СЛЕД ПЕТДЕСЕТНИЦА - НА ЗАКОННИКА

   

  В Патерика има такъв разказ: В пустинята се подвизавал старец, който се прочул със своето благочестие и стремеж към святост. Много се молил, спял малко и се хранел само един път дневно – след залез слънце и оскъдно – малко трева, потопена в съд с вода. Няколко млади монаси изпратили вест, че ще го навестят, и в уречения ден и час отишли при него. Но каква била тяхната изненада, когато той ги приел с усмивка и ги поканил да вечерят, като им предложил печена риба и по чаша вино. Те се смутили и открито му заявили, че не са очаквали това. А той се усмихнал и им казал: “Деца, над всичко стои законът на любовта!“.

    Този малък откъс от наследството на светите отци е изпълнен с назидание, мъдрост и поука за всички православни, които се подвизават и се опитват да се спасят. Защото аскетиката във всичко лично, от най-малкия до най-големия детайл, има за цел да ни доведе не до нещо друго, а до Любовта. Просветената, благодатна, Божествена любов, която е другото име на Бога. Ние се очистваме във въздържание и молитва с цел да се уподобим на Него и да станем обиталище на Любовта.

    В древния Израил имало една категория хора, наричана книжници и по-рядко законници. Книжниците били хора начетени, преписвали свещените книги, броили дори думите, които преписват, въобще били специалисти в казусите и в юридическата област. Казано по днешному – специалисти по каноните. Но те изпуснали главното, целта и душата на закона – любовта.

    С един техен представител се срещаме в днешното евангелие. Коя заповед – пита той – е най-важна?

    Някой (може и да са същите законници) е преброил, че в Стария завет има 613 заповеди, касаещи всички сфери на човешкия живот. Отделно в юдейското предание с времето се натрупали множество тълкувания, често оформяни като правила. Как да не се загуби човек в тази джунгла, как да открие в нея тесният път на спасението?

    В такива въпроси бил потънал и този законник. Той, четем, искал да провокира Спасителя (вероятно пратен от своите събратя), но една част от него била искрено объркана: кое е основното за човешкото спасение. 

    А обективна причина за такова объркване няма никаква.

  Причината за объркванията е в самите ние. Всичко е толкова ясно - ако човек има правилния водач, тогава и в най-гъстата джунгла ще открие верния път. Но кой е този водач? Повърхностните хора въобще не смятат, че имат нужда от такъв. Мъдрите хора са тези, които поглеждат навътре, в душата си, и търсят светлина. Конфуций е такъв мъдрец и според него водачът е справедливостта. Той казва: "Единствената монета, която върви навсякъде е справедливостта". Но Христос дава друг отговор, който не би трябвало да изненадва никого, защото е вложен във всеки човек по сътворение. Но за да достигне до него, човек трябва да погледне много навътре в себе си, понякога да изрине тинята от дъното на своето сърце, за да види очевидното. Любовта! Любов към Бога и любов към ближния! Любовта ще ни води, когато пред нас са конкрените хора и конкретните казуси. На любовта се крепи целия закон и пророческите писания. 

    Думата „крепи“ е точна, но по-буквално може да се преведе от гръцки като „виси“. Сякаш Бог се е протегнал от висотата на Своето обиталище и е повел разговор с падналото човечество. На Синайската планина Той лично е изписал върху камък Своята воля за човека. Какво ще стане, ако срежем нишката на любовта, на която висят тези заповеди? Всички те  рухват надолу. Превръщат се в самоцел и престават да ни водят към небето.

    Вижте как започва Декалога (букв. 10 слова): „Тогава Бог изрече (към Моисея) всички тия думи, като каза“ (Изх.20:1). Десетте Божии заповеди дори не са наречени заповеди, а думи, слова. Налице е едно разграничение между тези десет водещи принципа и всички останали 603 заповеди. Декалогът е своеобразна духовна Конституция, а всички останали заповеди и правила са тяхно приложение в Израилската действителност, различни казуси за различни случаи. Можем да сравним Декалога с гръбнака, а останалите и натрупани с времето заповеди и правила - на останалите кости от костната система. Те се крепят на гръбнака, а не той на тях. Но дори това да наред, все още нямаме истински живот, а само скелет. За да има живот е необходима душа! И душата е любовта! Любовта е тази нишка, на която висят самите 10 Синайски слова. Любов към Бога, отразена в първия скрижал с 4 заповеди и любов към ближния – втория скрижал с останалите 6! Душата на Закона е Любовта!

    Големият проблем на всички фарисеи и книжници от всички времена е, че не желаят да насочат очите си навътре, към сърцето, а се фокусират винаги и само към външните неща. Внимават, на първо място за здравето на костите, на второ - за гръбнака, и едва накрая - на душата. Стремят се да изпълнят правилата и каноните, без да осъзнават каква е тяхната цел. Разбира се, и любовта трябва да се отлее в подходяща форма, но винаги е по-опасно човек да остане в плен само на външното, да замени целта със средството за нейното постигане. А когато се фокусира и върху другите хора, а не върху себе си, тогава положението става катастрофално.

    Класическият пример за това е фарисейското пазене на дни, изобличено от Христа: „съботата е направена за човека, а не човекът за съботата“ (Марк 2:27)

    Преподобни Серафим Саровски наставлява журналиста Мотовилов така: „Казвали са ви: Ходи в църква, моли се Богу, изпълнявай Божиите заповеди, върши добро — ето ти целта на християнския живот. А някои дори са негодували против вас, задето сте били обзети от не богоугодно любопитство и са ви казвали: „Не търси непосилни за тебе неща!” Ала те не са говорили както би следвало. Ето аз убогият Серафим, ще ви разясня сега, в що се състои в същност тази цел. Молитвата, постът, бдението и всичките други християнски дела са добри сами по себе си, но все пак не в тяхното извършване само се състои целта на нашия християнски живот, макар те и да са необходими средства за постигането й, истинската цел на нашия християнски живот се състои в придобиването на Светия Божи Дух. А постът, бдението, молитвата, милостинята и всички добри дела, вършени заради Христа, са средства за припечелване на Светия Божи Дух.“

     Постът, молитвата, бдението и всички добри дела, са много важни неща и неслучайно Църквата ги е оградила с много правила и канони. Но, при цялата си важност, те остават само средства за постигането на целта – придобиване на Светия Дух. А придобиването на Духа е именно придобиване на любовта. Ако перифразираме св. ап. Павел: „не човек е за поста, а постът е за човека“.

    Акцентът в духовния живот на православния човек трябва да бъде сложен във вътрешния елемент – онова невидимото, което изпълва, вдъхновява и създава усещането за пребиваване с Бога и в Бога, което е най-чистото свидетелство за това, че пътуваме в правилната и спасителна посока.

    Външният елемент е наистина необходим ориентир, и църковните канони и правила съвсем не трябва да считаме за нещо второстепенно. Но те могат да бъдат схванати само през призмата на любовта. Дори когато канонът изисква нечие наказание (например, за свещенослужител, съмолитстващ с еретици), то не е защото Църквата е закостеняла и ограничена, а от любов към нарушителя, за да бъде доведен той до спасително покаяние, за да бъдат и другите вярващи предпазени от падение (ерес). Епитимиите, и дори отлъчването, са прояви на любов. 

    Истинските подвижници никога не са противопоставяли външното на вътрешното, но добре са знаели кое крепи всичко – любовта! Виждаме ги как ни гледат от иконите - сериозни, но не показни, изпълнени с радост, но не душевна и земна, а духовна, чиста и сияеща. Едновременно строги постници и вестители на завета на любовта. 

   Един надпис в зала Гевандхаус, Лайпциг гласи: "Най-истинската радост идва чрез сериозността". За да имаме истинската духовна радост на светите подвижници, ние не трябва да пренебрегваме средствата за "припечелване" на Светия Дух. Трябва да гледаме сериозно на тях, но нито за минута да не изпускаме от очи целта на нашето подвизаване. Самоцелният пост е самоунищожение. Не правим нищо друго, освен да си доказваме, че можем да се подвизаваме и в крайна сметка започваме да се гордеем, че сме достойни в Неговите очи. Резултатът от такъв пост не е радост за нас, а е радост за бесовете, чиято цел е да ни видят без любов, като бездушни изсушени скелети. За нас е почти постоянна нервност и раздразнителност.

    Как да не цитираме чудесната 58 глава от книгата на св. пророк Исаия, като ярко потвърждение на Христовите думи, че освен "целия Закон", също и "Пророците" се крепят на заповедта за любовта: „Защо постим, а Ти не виждаш? Смиряваме душите си, а Ти не знаеш?“ - така викали към Бога изнервените постници-юдеи, а Бог им отговарял: "Ето през време на вашия пост се отдавате на удоволствия, а изисквате от всичките си работници да работят. Ето вие постите с кавги и караници и за да поразявате със злосторнически юмрук. Сега не постите, за да бъде чут вашият глас във висините. Такъв ли е постът, който Аз избрах – ден, в който човек се самоизмъчва, навежда главата си като тръстика и се облича с вретище и пепел? Това ли ще наречеш пост и ден, приятен на Господа? Не е ли това постът, който избрах: да разкъсаш оковите на несправедливостта, да свалиш въжето на ярема, да пуснеш на свобода угнетените и да счупиш всеки ярем; не е ли да отчупиш от хляба си на гладния и да заведеш вкъщи бездомни сиромаси; когато видиш гол, да го облечеш, и да не се криеш от твоя ближен?“

    Това е богоугодният пост - когато постещият не е фиксиран върху външните неща, а върху душата на Божия закон - любовта! Вижте как Сам Бог обвързва в едно любовта към Него и към нашия ближен! Св. Йоан - апостолът на любовта, го казва директно: "Възлюбени, заповедта, която ви пиша, не е нова, а стара заповед, която имахте отначало. Старата заповед е словото, което чухте отначало... Който казва, че е в светлината, а мрази брат си, той още е в тъмнината. Който обича брат си, пребъдва в светлината и в него няма съблазън."  (1Йн.2:7, 9-10)

    Така е разбирал поста споменатия в началото старец-пустинник, който пред своите гости бил усмихнат, не „навеждал главата си като тръстика“ и макар, че сам се хранел с трева, но за тях „отчупил от хляба си“.

    Постът е не само смиряване пред Бога, а и дейна любов към ближния, милост и снизхождение към чуждата немощ. Затова и един от боговидците на съвременното православие на ХХ в., св. Серафим Роуз, който е водил строг подвижнически живот, е изрекъл: “Постът не е усмирителна риза, която да наденем на някого“.

    Нека днес се опитаме да наведем горделивите си глави пред мъдрите наставления на светите отци и да изправим криволичещите пътеки на нашето стихийно битие. Ще успеем да вкараме Божествен ред в живота си само ако осъзнаем ясно, че душата на всички наши християнски дела трябва да бъде любовта към Бога и към ближния. Винаги да помним простото наставление на благочестивия старец-пустинник: “Деца, над всичко стои законът на любовта!“. Амин.

Свещ. Красимир Кръстев

Църква "Св. пророк Илия" - Долни Дъбник

04.02.2024 г.

РАЗЛИЧАВАНЕ НА ТЯЛОТО ГОСПОДНЕ

„Колкото повече, толкова повече. Има само едно нещо, което е по-хубаво от гърненце с мед… и това са две гърненца с мед“. Светият амвон не е обичайното място, от което да цитираме детския герой Мечо Пух, но характерният за нашето време потребителски подход се насочи и към Св. Евхаристия, и прави оправдана точно тази аналогия. Напоследък едно течение сред православните християни превръща участието в това свето тайнство в истинска мания. От там идва сполучливото им прозвище честопричастенци или евхаристяни. Струва ми се, тайната мисъл на тези хора е почерпена от една максима на немския философ Георг Фридрих Хегел (по-късно припозната от Маркс и Енгелс): "Количествените натрупвания водят до качествени изменения". Тоест, постепенните малки натрупвания водят до внезапно скокообразно преминаване от старото качество към ново.

    С юношески плам тези християни-евхаристяни „откриват топлата вода“ (да не използвам сектантското "откриват потулената истина"), че литургията се служи, за да се причастяват верните, а след прочитане на евангелието оглашените трябва да излязат навън. И според тях няма средно положение. Който остава, но не се причастява, той не само попада под осъждането на каноните. Такъв не натрупва благодат, следователно не може да се надява на внезапния скок, при който ще мине на ново духовно ниво. Тогава, в един блажен момент натрупваното ще експлодира, ще изгори плътските страсти и около лицето на честопричастенеца ще засияе ореола на светостта. Според евхаристяните вярващ, който не се причастява всяка (или почти всяка) неделя несъмнено е паднал във „вавилонския плен“ на Православната църква. Та не е ли Причастието лекарство за нашите грехове? Не ни ли съединява с Христа? Не е ли поставил още преди 2 века точка на спора преп. Никодим Светогорец със своята „Душеполезна книга за честото причастяване със Светите Христови Тайни”?

    Какво да кажем за всичко това? Еженеделното причастяване ли е потуленият ключ към добрата промяна?

    Първото, което озадачава обикновения християнин, непотопил се в абстрактните богословски води е, че някои жития на аскети показват висока светост при рядко причастие (като преп. Мария Египетска - за 47 години само 2 пъти причастие!). Векове наред за Православието този въпрос не е бил актуален. Въобще никой от отците до началото на 19 век не разсъждава в посока често или рядко да е причастяването.

    Днес този спор се оказва жилав, защото не е спор на Православната Църква. Той е станал възможен само защото източният човек е започнал да мисли по западному. Този спор се води ожесточено на Запад в продължение на векове и е изкуствено привнесен на Изток. И в двата случая, когато спорът за честото причащение се разгаря в Православната Църква – по времето на св. Никодим и през ХХ век – връзките със западните източници на аргументация са категорично установени.

    По отношение на причащението, за Православната Църква актуалният въпрос винаги е бил не колко (често), а как. И ако някой от отците говори за нормално причастяване, има се предвид не някаква общозадължителна норма, а обичайното за благочестивия християнин. (Не коментираме монасите; като по-малко повлияни от духа на времето, за тях правилото винаги е било различно от мирското.) Помислете как са живели хората през определена епоха и ще прецените сами колко често е било нормално в тази епоха да се причастяват. В апостолските времена и до Константин Велики – всеки ден, след това все по-рядко. Докато стигнем 19 век и авторитетното мнение на св. Теофан Затворник, че е нормално това да става 1-2 пъти месечно. Колко е нормално в началото на 21 век, всеки сам да разсъди, но факт е, че светът ни е стегнал още повече с "грубите лапи челични" (както казва поета) и духът ни се задушава; трудно си поемаме дъх в духовно отношение.

    Евхаристяните привеждат в своя подкрепа някои канони, но изтълкувани не от авторитетни канонисти, а от собствения им ум. Обаче известният канонист Теодор Валсамон пише, че по негово време (ХІІ в.) вече не всички на Светата Литургия се причащават и че това е нормална общоприета практика в Православната Църква.

    Знаем също, че в края на 4 век е възникнала практиката след литургията да се раздава нафора, или антидор (букв. „вместо дар“). Частите от просфората, които не се възнасят от свещеника за претворяване в Тяло Христово и не се потапят в Кръвта Христова, се нарязват на парченца и се раздават след литургията на всички кръстени православни християни, независимо дали са се причастили или не. Разбира се, нафората е безкрайно по-ниско в сравнение със Светите Дарове, но това е едно снизхождение към слабостта на тези, които присъстват на литургията, но не са успели да се подготвят достатъчно задълбочено за Причастие. Трябва да признаем реалността, че днес категорията на верните се е разделила на две – подготвени и недостатъчно подготвени да приемат Св. Дарове.

    Архимандрит Рафаил (Карелин) пише, че нашето време е време на неразличаване и изличаване. Това е особено важно по отношение на Евхаристията, за която имаме заповед за различаване: „Но нека човек да изпитва себе си, и тогава да яде от хляба и да пие от чашата. Защото, който яде и пие недостойно, той яде и пие своето осъждане, понеже не различава тялото Господне. Затова между вас има много немощни и болни, а и умират доста.“ (1Кор.11:28-30)

    В наши дни неразличаването на Тялото Господне, за което пише св. ап. Павел е основно по две причини: а) поради недостатъчно ниво на съзнателност и б) съзнателно, активно неразличаване.

    В първия случай става въпрос за небрежност или маловерие по отношение на Светата Евхаристия. При втория случай нещата са доста по-сериозни. Активното неразличаване не е немощ, а съзнателно и целенасочено действие, целящо да заличи границата между Христовото Царство и този свят. В това се състои основната същност и цел на самия модернизъм, отразени в подхода на честопричащенците. За тях честото причащение се явява оръдие именно срещу подготовката преди Свето Причастие, т. нар. говеене. Говеенето е лично усилие, мисловен аскетически акт на отделяне от потока на този свят, в който пребиваваме почти постоянно.

    Именно говеещият е различаващ! Различаващ Бога от Неговите подобия, добро от зло, светлина от тъмнина, различаващ Тялото Христово от еликсира на живота, но не вечния, а на този, временния живот. Молитвите преди Свето Причастие, въздържанието от блажна храна, помирението с ближните, Изповедта, са изключително полезни като средства, подпомагащи причащаващия се да различи Тялото и Кръвта Христови, да знае той, че приема огън, да бъде различаващ, и в крайна сметка да бъде вярващ, а не невярващ. Изолирайки Св. Евхаристия от подготовката за нея, евхаристяните я превръщат от лек за вечен живот във вълшебен еликсир, в магическа отвара, която изцерява веднага щом влезе в стомаха.

    Съвременните богослови-модернисти вземат избирателно светоотечески цитати, както и книгата на св. Никодим Светогорец за честото причастяване, и ги откъсват от цялостното творчество на техните автори. Но освен тази книга (създадена в съавторство със св. Макарий Коринтски), св. Никодим Светогорец е написал и книгата „За изповедта”. В нея той застъпва строго православни възгледи, разглеждайки греха като беззаконие, гнусота и оскърбление на Бога (а не само като болест), които възгледи от гледна точка на днешните честопричащенци и модернисти се определят като „юридизъм” и „западен плен”. И какво излиза накрая? Излиза, че учението на преп. Никодим, изложено в книгата му за честото причащаване е еманация на Православието, докато самият светец се намира в „западен плен”, под влияние на който пише книгата „За изповедта”! Забележително разногледство у евхаристяните!

    Целта на тази бесовска атака срещу подготовката преди свето причащение е причащаващият се да бъде направен неразличаващ. Но за да поеме човек пътя към небето, трябва преди това да различи небето от земята. Не го ли направи – остава да блуждае в поднебесието. И да се причащава не за спасение, а за осъждане.

    Затова, нека не се увличаме по модерни масови колективистки мероприятия, така любими на честопричащенците, които превръщат самата Света Евхаристия в празник на масовостта и колективизма. Ако въобще трябва да говорим за количествени натрупвания, то те трябва да бъдат по отношение на говеенето, а не на причастяването. Преп. Петър Атонски казва „дай кръв и приеми дух“. Говеенето е точно това натрупване на наши усилия - "дай кръв", а Причастието - "приеми дух".

    Важна е и ролята на пастирите, които трябва да различават нещата. От една страна, няма каноническа забрана за често причастяване, от друга страна – няма и заплаха за отлъчване на верните, но недобре подготвили се за причастие. Нерадивият пастир се познава по това, че акцентира толкова силно върху въпроса "колко", че напълно пренебрегва въпроса "как". Въпросът не е дали всяка неделя, 4 пъти в годината или 1 път в годината. Въпросът е: смирил ли се е човек в процеса на говеене, отделил ли е с покаяние плявата на греха от житото, за да не изгори целият той в огъня на тайнството?! Св. Йоан Златоуст пише: "едни се причастяват веднъж годишно, а други всяка неделя. Няма да предпочета нито едните нито другите, а те които пристъпват с чиста съвест". Затова свещеникът не трябва да се превръща нито в безгласен регистратор на желаещите да се причастят, нито в пазител на Тялото Христово от тях (шеговито наричан бодигард). Въпросът с честотата на причастяване е преди всичко пастирски. И затова изисква индивидуален подход, изисква познаване на Божиите овци, така както Добрият Пастир „зове овците си по име и ги извежда; и кога изведе овците си, върви пред тях; а овците вървят подире му, понеже познават гласа му“ (Йн.10:3-4). „Зове овците си по име“ означава, че добрият пастир познава отлично духовното състояние на всяка поверена му овца и затова ги различава. И понеже ги различава, възпира едни, а други насърчава към по-често причастяване. Но най-вече, призовава всички към по-задълбочено говеене. Зове не само с думи, но и с примера си на причастник и говеещ, като "върви пред тях."

   Братя и сестри, нека се запитаме: когато се причащаваме, количествени или качествени изменения в себе си желаем? Разбира се, отговорът е светост, т.е. качествена  промяна, която да ни направи годни за Божието Царство. 

    Както отбелязва прот. Божидар Главев „Въпросът как ни води към себеотречение и оттам по вертикала – нагоре към небето, към христоцентризъм. Въпросът колко ни води към себеугождение, егоцентризъм и оттам по хоризонтала ни завърта в този свят. Нещо повече, въпросът "колко" при изключване на въпроса "как" насилва самата Света Евхаристия и Самия Бог да станат част от кръговрата на този свят, който лежи в зло (1Ин.5:19). Това, разбира се, е невъзможно – Господ Иисус Христос прави отчетливо разграничение между Своето Царство и този свят (Ин.18:36), но евхаристияните упорито игнорират този факт.“

    Накрая, нека кажем, че пример за такова „насилване“ на Св. Евхаристия е когато със "земни" мотиви приемаме причастие: за телесно изцерение, за регулиране на кръвното, против зъбобол, вместо ваксина против Ковид, за успехи в бизнеса и т.н. Ние не оспорваме, тези неща Бог е давал и ще продължи да дава чрез Причастието, но те не трябва да бъдат водещ мотив, с който да пристъпваме към него. Те са второстепенни, защото са от този свят. „… но търсете първо Неговото царство и Неговата правда и всичко това ще ви се придаде“. Ние трябва да се стремим не към даровете, а към Дарителя. Така ще избегнем великото изкушение на нашия век – утилитаризма, тоест да търсим полезността във връзката ни с Бога. Когато неделя след неделя се причастяваме, а враговете на нашите души не биват сломени, не трябва ли да си зададем въпроса: дали за моята немощ не е виновен точно акцента върху количеството на причастяването, а не върху качествената подготовка за него. Дали не се водя сляпо от Хегеловата максима, че количественото натрупване на причастие води до качествени изменения. Дали не изпускам аз целта на Светото Причастие. А целта на Причастието винаги е била тази – да ни съедини с Бога, но не без нашите максимални усилия. Защото Св. Причастие не е магическа отвара, която влиза в стомаха, а лек за вечен живот, който влиза в отворени за Бога сърца. Амин.

Свещеник Красимир Кръстев

Църква "Света Троица" - Плевен

28.01.2024 г.

В УЧИЛИЩЕТО НА ХРИСТОС

   Истинското християнство е духовно училище, следване на Христос. Като всяко учене, и то изисква план, методика и цел. Евангелските блаженства, Лествицата и други творби са своеобразни стъпала, учебни класове за целия живот на християнина. 

    Но въпреки, че има елементи на катехизаторство, които изискват кабинетно обучение, християнското ученичество сериозно се отличава от това, което наблюдаваме в светското училище. В него методът е основно литургичен, а целта е възпитанието на човека не само за този земен живот (в което светското училище почти капитулира), а много повече за вечността, т.е. богоуподобяване. И ако светското училище е само един сегмент от живота, то училището на Христос обема всички сфери на живота. Истинският християнин е ученик не само в храма и не само в неделя. За него няма ваканция, но пък и цялото следване на Христа е благо и леко (Мт.11:30).

    Евангелията ни разкриват Учителят, следван навсякъде от Своите ученици. "И отреди от тях дванайсет, за да бъдат с Него и да ги разпраща да проповядват, и да имат власт да церят болести и да изгонват бесове" (Мк.3:14-15). Учениците трябваше да видят как техният Учител се отнася към различни хора, към творението, как действа в различни житейски обстоятелства. Постепенно дойде и тяхното служение - да проповядват, и накрая - да изцеряват и изгонват бесове. Това са етапи от християнското ученичество - своеобразни степени, както в светското образование - начално, основно, средно и висше. Но основа на всичко е общението, връзката с живия Бог, изразени с това "да бъдат с Него"! Някои от учениците станаха апостоли, някои благовестители, други учители... Различни служения, но всички имаха за основа общението с Христос!

    В Православното предание учителят наричаме наставник, старец, а ученикът - духовно чадо. И въпреки, че избягваме понятието "ученичество" поради дразнещия схоластичен (школски) привкус, самото ученичество като процес няма алтернатива. Щом си християнин, ти трябва да растеш, а растежът става чрез следване на Христос. Но следването на Богочовека винаги е опосредствено чрез учители-човеци! "Бъдете мои подражатели, както съм и аз на Христа". (1Кор.11:1). Всъщност, това е Преданието - верига от ученичество, стигаща до Иисус и онези 12 души, които Той удостои да бъдат единствените Негови преки ученици! След Възнесението, за израстването в Христа вече е необходим посредник. До края на 19 век това е безспорно. Св. Игнатий (Брянчанинов) твърди, че в последните дни истинското старчество ще е рядкост, а вярващите ще се ръководят повече от книгите. Това е вярно, но не отменя ролята на духовния наставник, преди всичко в процеса на прохождане на християнина във вярата. Затова в наши дни със сигурност се явява прелест прибързаното отхвърляне на наставничеството. Първият, за който се сещаме, че е призован от Бога за наставник, е кръстника. Но у нас неговата роля на практика се е ограничила до вдигане на тостове за здравето на кръщелника. След продължително ядене на рошкови далече от бащиния дом, все пак кръстеният блуден син се завръща при Бога. В местната църква е нормално да намери наставници в лицето на свещеници, богослови, дякони, иподякони, четци, певци и пр. зрели хора, хора с духовен авторитет.  Така е по книгите, но у нас това, което е по книгите, не расте по нивите, включително на Божията нива.

    От разговори с моя син с известна изненада установих, че голяма част от житейските мъдрости и предпочитания той е приел не от родителите и учителите си, а от сестра си. И основната причина е, че с нея те делят една детска стая, повече си общуват, а и разликата във възрастта е само 3 години.

   По същият начин стоят нещата и в голямото семейство - Църквата. Клирикът, колкото и да се опитва да е достъпен, не може да обхване много хора (Дори Иисус трябваше да избере 12 души). Проповедта от амвона също не може да отговори на всички въпроси. Хората, посещаващи храма, общуват най-много със свещопродавачите. Голяма част от съветите и впечатленията за Православието външните хора добиват точно от тях и, разбира се, от старите вярващи. Затова мирянинът, който е от години в Църквата, като по-стар брат (сестра) в духовното семейство (за добро или лошо), се явява учител на новия във вярата, неофита. Често това е човекът, който му е благовестил и/или го е довел в храма. 

     Колко голяма е отговорността на стария във вярата християнин! Отговорност не само да покаже къде се поставя свещта за живи и къде за умрели, и кога се прави корбан. Отговорност да покаже със слово и пример нещата, които са в основата на християнската азбука. Не да мъдрува по сложни богословски въпроси, а да покаже въплътени А, Б - то на вярата: как да се молим, да постим, да преодоляваме изкушенията. Това е началното образование. Да научиш някого да пише буквите и да чете е по силите на всеки грамотен човек, а за по-нагоре се изисква професионален учител. Така и в духовния живот говорим за учителство в широкия смисъл на думата а след това за учителство на духовник и на мъдър духоносен старец, което е голяма рядкост. А за всички, които поемат това бреме на гърба си, и клирици и миряни, е важно предупреждението на св. Яков, брата Господен: "Братя мои! недейте мнозина става учители, като знаете, че по-голямо осъждане ще получим," (Як.3:1). 

   Напомняме това, защото при съвременното изобилие на информация сме изкушавани да се занимаваме със сложни богословски въпроси, като несъзнателно тласкаме и неофитите в тази посока. Обаче често се оказва, че самите ние не сме усвоили началата на духовната азбука, не сме завършили началните класове. Четем и мъдруваме за антихриста и белега на звяра, или дори за велики догмати, но не сме се научили "да бъдем с Него". Животът ни е хаос, а искаме хората да станат Христови ученици, като подражават на нас... 

    Както казват светогорските отци "Главното не е в това, какви сме ние, когато четем духовна книга, а в това — какви сме, когато я затворим". Ще си позволя да допълня, важно е не само какви сме, когато затворим книгата, но още преди да я отворим да потърсим свещеническо благословение дал е подходящата за нас! (Много рядко са искали от мен благословение за духовната храна, а почти винаги питат за материалната.)

    В миналото някои старци са забранявали на неофитите през първите три години да четат догматически книги и дори книгите на Стария Завет и Апокалипсиса. Целта им била духовните младенци да укрепнат в молитва и пост. 

    Свети Варсануфий Велики казва на новоначалния: "Не бих искал да се занимаваш с тези книги, защото те възнасят ума нагоре, но по-добре се поучавай от словата на старците, които смиряват ума долу. Казвам това не за да унижавам догматическите книги, а защото храната бива различна".

    Духовният живот в нашата БПЦ е разстроен. Малко са истинските учители, на които да подражаваме. Днес няма старци, но ... няма и неофити. Днес старецът е Интернет, а на третия месец неофитът вече смята себе си за учител. Това е трагично, защото без опитен наставник хаосът бързо настъпва в неукрепналата душа на ученика. Умът, като най-неспокоен и любопитен елемент, започва неусетно и надменно да заобикаля аскетичните теми, смятайки ги за духовно мляко. Умът на такъв неофит полита или към сложните догмати, или към любопитните конспиративни теми, антихриста и пр. Вместо дървото на живота, започва да търси дървото на знанието. Както казва преп. Паисий Светогорец: "Христос хлопа на сърцето, а дяволът - на разума." 

    Такъв самоук и непослушен ученик пропуска, че богопознанието е опитно, а не разсъдъчно. Скоро започва да "преяжда", да "затлъстява" със знания, което в комбинация с неочистените страсти разрушава духовното здраве. Идва ден, когато животът му се срутва, съвсем по библейски, според Христовата притча за къщата, построена на пясък (Мат.7).

     В Христовото училище учителят трябва да преподава със слово и дело, учейки духовните си чеда как да се справят с изкушенията и страстите. Какво от това, че можеш да говориш за омоусис, ипостас и перихоресис, докато си тръскаш цигарата в пепелника?! С такива "сухи" знания можеш да станеш мастит професор в някоя богословска школа, но не и в Христовото училище. В него изпитите не са теоретични. В него знанието се изпитва чрез практиката и нагоре продължават тези, които прилагат знанието в живота си. Споменатите гръцки термини са важни, но са за тези, които са издържали успешно изпитите и са допуснати в по-горните класове.

    Обуздаването на страстите е задължително изискване към учителите в Христовото училище, независимо дали те са клирици или миряни. По думите на св. Василий Велики: "Обуздаването на страстите води до спокойствие и тишина на душата... Страстите са вълни; ако се държиш над тях, ще бъдеш надежден кормчия на живота."

    Колко тъжна картина е Христов служител, който иска да е кормчия на другите, а сам е потънал. Преп. Исихий Иерусалимски казва: "Умът се ослепява от следните три страсти: сребролюбие, тщеславие и сластолюбие. Мъдростта и вярата, съвъзпитатели на нашето естество, не от нещо друго, а от тях са притъпени."

    Когато нелекуваните, но добре прикрити страсти, се съчетаят с властова позиция в клира, се стига до уродливото явление "младостарчество", за което сега не е времето да говорим. 

   Плътската нечистота (чревоугодие, пиянство, пушене) поне е видима и алармира, че човекът е още в началните класове на Христовото училище. Но ако година след година повтаря първи клас, такъв плътоугодник според св. Йоан Кронщадски загрубява духовно и става нечувствителен за Божия глас. Както за да стане медицински лекар, човек се нуждае от здраво зрение и слух, така и за да стане духовен лекар, му е необходима чувствителност за диагностициране и лечение на Божия народ. "Лицемерецо, извади първом гредата от окото си, и тогава ще видиш, как да извадиш сламката от окото на брата си." (Мат.7:5) Никой не би искал сляп лекар да лекува най-скъпоценното му сетиво. Затова всеки здравомислещ човек е нормално да внимава на кого доверява скъпоценната си душа. Посрещнаха Главния Лекар с поговорката "Лекарю, излекувай себе си" (Лк.4:23), странно ли тогава, че и младшите лекари ще бъдат така посрещнати?! 

    

Братя и сестри,

    Казахме вече, че всеки, който не е неофит, в широкия смисъл на думата се явява учител. Не само към клирици, а към всички остарели в църквата, но неузрели духовно християни се обръща с критика св. ап. Павел:

    "Защото, макар и да бяхте длъжни според времето да бъдете учители, вие пак имате нужда да ви учат, кои са първите начала на Божието слово, и дойдохте до такова състояние, че се нуждаете от мляко, а не от твърда храна. Всякой, който се храни с мляко, не е опитен в словото на правдата, защото е младенец; а твърдата храна е за съвършени, които, благодарение на навика, имат чувства, обучени да различават добро и зло. Затова, като оставим първоначалното Христово учение, нека се стремим към съвършенство, без да полагаме пак основа на покаяние от мъртви дела и на вяра в Бога, на учение за кръщения, за възлагане ръце, за възкресяване мъртви и за вечен съд. И това ще направим, ако Бог позволи." (Евр.5:12-6:3)

    Да израсне до учител (в уточнения вече широк смисъл на думата) е задължение на всеки, който върви след Христа. Не за друго, а защото това е зрелостта, съвършенството. Сам Спасителят е задал такава цел - богоуподобяване: "Доста е за ученика да бъде като учителя си и за слугата да бъде като господаря си..." (Мат.10:25). 

    В прочетения текст св. ап. Павел изброява на евреите някои теми от програмата на началните класове. Забележете, все неща, свързани с очистването от греха, които, ако не бъдат усвоени, правят човека негоден както за Божието Царство, така и за църковно служение. Това е категорично заявено на апостолския ученик Тимотей: "В голяма къща има не само златни и сребърни съдове, а и дървени и глинени; и едни са за почетна употреба, а други за долна. И тъй, ако някой се очисти от тия, той ще бъде почетен съд, осветен, приспособен за употреба на Господаря и приготвен за всяко добро дело." (2Тим.2:20-21)

   Чистият живот отваря врата за употребата на дадените ни от Бога дарби - своеобразен следващ етап в училището на Христос. Пастири, учители, благовестители, певци, иконописци, социални работници - всеки човек има някаква дарба и трябва да я развива и използва за Божия слава. Но само след като започне да царува над страстите си и това стане видно за свещениците! От тях, свещениците, той трябва да потърси благословение да се обучи при някой благочестив християнин, който вече е показал добър плод в служението, към което самият израстващ се стреми и има предразположеност. 

    Църквата не е клерикална общност, в която  свещениците служат, а миряните само консумират. Свещеникът е треньор, но на терена се състезават неговите възпитаници. Той е офицер, но е повече в щаба, а на фронтовата линия са войниците. Впрочем, има толкова много родове войски и най-различни войнишки служби. Например, преподобни Паисий Светогорец е възприемал себе си като Божий войник, Божий "свързочник", и е отказал да стане свещеник...

    Длъжни сме да положим здрава основа и да градим върху нея сградата на нашия духовен живот. Затова, нека наваксаме пропуснатото поради леност и "санираме" пукнатините, причинени от греховете ни! Амин.

Свещеник Красимир Кръстев

Църква „Света Троица“ – Плевен

31.12.2023 г.

ПАК И ПАК … ЗА КРИЗАТА В СЪВРЕМЕННИЯ СВЯТ

  В едно свое писмо св. Николай (Велимирович) пише на разтревожен свещеник: „Питаш ме, човече Божий, откъде произхожда сегашната криза и какво означава тя.“

    Подобно на този свещеник и ние днес разтревожено питаме: Какво става с Русия и Украйна, с Израел и Палестина, и въобще с този полудял свят? Питаме, но сякаш не търсим отговор толкова от Бога, колкото от света! Слушаме новините, но трудно отсяваме зърното от плявата, защото те често са поднесени тенденциозно и манипулативно. Ето само малък пример от тази седмица. Британският „Гардиън“ в една фраза нарече израелските заложници „жени и деца“, а палестинските – „жени и лица под 18-годишна възраст“. Ясно е, че думата „деца“ предизвиква много повече емпатия, отколкото „лица под 18-годишна възраст“. Такива са игрите с чувствата на хората…

    Но дори когато коментарите са искрени или идват от хора, закичени с тежки титли, те не са задължително духовно проникновени. Защото в духовно отношение мнозина днешни коментатори приличат на ниневийците, „които не умеят да различават дясната си ръка от лявата“ (Йона 4:11).

   И когато християните бъдат повлияни от ловки манипулатори и светски анализатори, те загубват не само мира си, но и ума си. Стават жертви на информационната война. Забравят, че светските анализатори съвсем не оценяват събитията според Божието Слово, а издигат като върховни критерии понятия, свързани със земното, като „правата на човека“, „толерантност“, „върховенство на закона“ и пр. Всички тези понятия са свързани с външната форма, защото едно е правото, друго е справедливостта, и те не винаги се припокриват.

    Ако с някаква машина на времето върнем един такъв светски християнин-анализатор в дните на Иисус Навин, питам се, как ли би оценил той завземането на Ханаанската земя от израилтяните? Като анексия?! Или изтребването на цели народи от Израил /филистимци, аморейци, моавци и др./ – като геноцид?! Помрачението на такива "християни" стига до там, да твърдят, че старозаветният Бог е различен от новазаветния.

    В резултат на светските анализи днес светските християни се изпълват с омраза и осъдителност, и дори надигат глас срещу някакво въображаемо от тях „мълчание на Църквата“.

    Но още първият ред от отговора на светителя Николай (Велимирович) ги изобличава: „Кой съм аз, та искаш да узнаеш от мен такава велика тайна? Св. Григорий Богослов е казал: "Говори, ако у теб има нещо, което да превъзхожда мълчанието."

    Причините за глобалните бедствия са велика тайна, имаща малко общо с конспиративните теории. Но тези съвременни християни дързостно се поставят редом със св. Григорий. Уверени са, че вникват в духовното повече от св. Николай (Велимирович). Вместо да се смирят и да се молят за всички страдащи, те се хвърлят в „клавиатурни войни“, сипейки огън и жупел върху тези, които привиждат като виновни.

    Нека не изземват ролята на Съдията, а по-добре да се вслушат в думите на сръбския светител: „Думата "криза" (krisis) е гръцка и означава "съд". В Свещеното Писание тя се употребява многократно. Така например Псалмопевецът казва: „Затова нечестивците не ще устоят на съда“ (Пс.1:5). На друго място той говори: „Милост и съд ще възпявам; Тебе, Господи, ще пея“ (Пс.100:1). Сам Спасителят казва, че „Отец ... целия съд предаде на Сина“ (Йоан 5:22) и малко по-нататък продължава: „Сега е съд над този свят“ (Йоан 12:31). И св. ап. Петър пише: „Защото време е да почне съдът от Божия дом“ (1Петр.4:17).

    Замени думата "съд" с "криза" и чети: Затова нечестивите не ще устоят при криза. Милост и криза ще възпявам. Господ изпраща криза на всекиго. Сега е криза над този свят. Време е да почне кризата от Божия дом."

    Да се върнем на старозаветните „анексии“ и „геноциди“. Какво казва Господ за ханаанските народи? Мярката на техните беззакония вече е изпълнена. Нечестието им достигна крайни размери, затова идва Божият съд върху тях чрез мечовете на израилтяните. Ваал, Астарта, Дагон, Молох няма да ги спасят.

    „До неотдавна – пише св. Николай (Велимирович) европейските народи употребяваха вместо "криза" думата "съд", когато ги постигаше някакво нещастие. Сега старата дума е заменена с нова; разбираемата - с неразбираема. Когато настъпваше суша, хората казваха: "съд Божий!". Щом идваше война или мор, пак - "съд Божий!". Случеше ли се наводнение, земетресение, или скакалци нападнеха нивите - все "съд Божий!". Това означава криза от засушаване, криза от наводнение, от война, мор и т.н. И сегашните финансови и икономически несгоди народът разбира като съд Божий, но не ги нарича съд, а криза, та бедата да стане по-голяма чрез неразбирането й. Когато се употребяваше разбираемата дума съд, беше известна и причината за настъпилата беда. Известен беше и Съдията, Който е допуснал тази беда, и най-сетне известна беше целта, с която тя е допусната. А откакто започна да се употребява думата криза, никой не може да обясни нито защо, нито от кого, нито за какво е допусната тя. Тази е единствената разлика между днешната криза и кризата, причинена от засуха, от наводнения, от войни, глад, нападения на скакалци и други бедствия.

    Питаш ме за причината на сегашната криза или по-право казано на сегашния съд Божий. Тя винаги е била една и съща: човешкото богоотстъпничество. Именно грехът на богоотстъпничеството е породил тази криза и Бог я е допуснал, та хората да се опомнят, да станат по-духовни и да се върнат при Него...

    Дълго ли ще продължи кризата? Докато не се промени духът на хората; докато гордите виновници за тази криза не се преклонят пред Всемогъщия; докато хората не се досетят да преведат неразбираемата дума "криза" на своя език и не възкликнат с въздишка на покаяние: "съд Божий!"

    

Братя и сестри,

    В никое телевизионно студио не съм чул думата "съд Божий". Не се и учудвам, защото „този свят лежи в лукавия“. Лошото е, че и християните рядко я използват. Влизат в коловоза на светския анализ и политическото говорене. А точно това желае врагът на човешкото спасение - да не се разкрива истината за духовната война. Дяволът не желае да говорим за съд Божий, а за криза. Защото разкрие ли се причината за страданието – богоотстъпничеството, ще се разкрие и пътят към изцерението – покаянието. Затова дяволът иска да се фокусираме само върху "външните" събития. За тях той има изобилен арсенал от лъжи и манипулации, които да разделят християните. Има свои служители, мразещи Бога и Църквата. Лукавата му тактика винаги е била „Разделяй и владей“ и каква по-голяма радост за него от разделянето на Църквата!

    Тази година отбелязваме тъжна годишнина – 100 години откакто патриарха-масон Мелетий (Метаксакис) предизвика разцепление чрез несъборното решение за въвеждане на новия календар. В тази пукнатина на църковната сграда дяволът се опитва да вклини крайния икуменизъм, а сега и Руско-Украинския конфликт. Целта му е да раздели Божия дом. Нека не ставаме дяволски съработници в разделението, а всячески да търсим мира и заздравяването на Божията Църква.

    Съвременните медии твърде често служат, съзнателно или несъзнателно, на бащата на лъжата. А най-тъжното е, че в някои православни медии се срещат материали, подтикващи към омраза на цели етноси и към недоверие в отделни поместни църкви и техни йерарси. И все повече ще става така. Това отстъпление е предречено. Затова нека не се осланяме на своя разум за преценка, да не слушаме и „богословите с цигара в ръка“ (по израза на йером. Серафим Роуз), а само тези, които са очистили сърцето си. Бог ги е засвидетелствал и постоянно ги засвидетелства чрез чудеса и знаци. Да помним и предупреждението на св. Гавриил (Ургебадзе), че антихристът ще измами тези, чиято вяра е само в ума. Но тези, които вярват в сърцето си, ще го разпознаят.

    Все по-трудно става различаването на истинската и фалшивата новина. Да ограничим телевизията и Интернет, защото разумът е ненадежден помощник. По-добре да се фокусираме върху молитвата и да очистваме сърцето си. Не е задължително да имаме своя позиция по въпроси, по които Църквата няма съгласие. Смирено нека да признаем, че нямаме яснота и да замълчим. Съдбите, както на отделни хора, така и на цели народи, са велика Божия тайна и на малцина е дадено да проникнат в нея. Така ще изпълним съвета на св. Григорий Богослов: "Говори, ако у теб има нещо, което да превъзхожда мълчанието."

    Църквата обаче, в своята съборност, е длъжна да каже своята дума за разтърсващите света събития. А ние, нейните чада, сме длъжни да преклоним ума си пред тази дума. Една общоцърковна позиция има за цел не толкова да покаже по-виновната страна, колкото да предпази Тялото Христово, да посочи болестта и предизвика изцерение. Няма място за триумфиращи, когато има толкова страдание, защото ако и да има по-виновна страна в един конфликт, със сигурност няма невинна страна.

    А, че никой на този свят не е невинен, ни напомня Достоевски в „Братя Карамазови“. Старецът Зосима, наставникът на младия Алексей, на младини имал брат, починал рано, едва на 17 години. Бил по-голям и се казвал Маркел. Бил богохулник, карал се на майка си, когато се опитвала да запали кандилото в стаята му. Но се разболял от туберкулоза и взел да линее. Дошли Великите пости, а Маркел не спирал да богохулства. Напразно майка му се мъчила да го накара да попости малко и да се причасти, така че ако не получи изцеление на тялото си тук, в този свят, поне да помогне на душата си в другия. Маркел бил непоправим богохулник и сякаш колкото повече се приближавал към смъртта, толкова по-злобен ставал.

    Но в началото на Страстната седмица се случило чудо. Маркел се обърнал, изповядал Бога и сякаш намерил покой. Точно тогава казал онези думи, които после проповядвал брат му Зосима: „И ще ти кажа още, мамо, че всеки от нас пред всички е виновен за всичко, а аз най-много от всички“. И допълва: „Не знам как да ти го обясня, но чувствам до болка, че е така. И как сме живели, сърдили сме се и нищо не сме знаели тогава!“

    Да ни даде Бог да „чувстваме и ние до болка, че е така“ и с тази болка усилено да се молим за всички страдащи, за просветление на църковните водачи, „за мира по целия свят, за благоуспяването на светите Божии църкви и за единението им“. Амин.

Свещеник Красимир Кръстев

църква "Света Троица" - Плевен

03.12.2023 г.