Отплувай към дълбокото

Автор: протойерей Красимир Кръстев

"Отплувай към дълбокото и хвърлете мрежите си за лов.“ (Лука 5:4)

Тези думи на Христос към свети апостол Петър са кратки, но съдържат цял урок за духовния живот. Целият разказ за чудесния улов може да бъде прочетен като едно движение: от брега към дълбокото.

Най-напред Христос се качва в лодката на Симон и го моли да я отпусне малко от сушата. След това му казва: „Отплувай към дълбокото.“

Това движение не е случайно. Брегът е мястото на сигурността, на видимото и познатото. Той е и образ на нашето земно, материално и повърхностно разбиране на вярата. Брегът често е шумно място. Отделяйки се на лодката, няколко метра навътре в морето, Иисус всъщност изтегля своите слушатели максимално далече от светския шум, без да ги кара да напускат този свят. Затова и ние, братя и сестри, за да чуем Христовия глас, трябва да се откъснем от шума на този свят.

Не непременно с някакъв голям подвиг. Христос първо казва: „Отплувай малко от брега.“ Това е първата малка крачка — да оставим за малко суетата, грижите и непрекъснатия поток от информация, за да отворим Библията и житията на светиите. Шумът на ежедневието, на екраните и на социалните мрежи с техните празни и гневни коментари заглушава гласа на Бога.

Христос не се надвиква с никого, защото не насилва ничия свобода. Той говори с кротост. Затова и Църквата не трябва да се бори за внимание чрез крясъци, а с тихото свидетелство на Истината. И тук можем да се запитаме: ние самите къде се намираме — на брега или навътре?

Може да сме кръстени, да идваме в храма, да палим свещи, да знаем молитви и пак духовният ни живот да остане повърхностен. Тъжен пример за това е по-големият брат от притчата за блудния син — толкова години в дома на бащата, а толкова малко истинско общение, че накрая избухва в недоволство: „Ето, аз толкова години ти работя… а на мен и козле не си дал“ (Лука 15:29).

Може да знаем много за християнството и дори да се трудим на Божията нива, но да живеем твърде малко с Христа. Критерий за това къде се намираме е нашето вътрешно отношение. Нека се самоизпитаме:

Дали искаме Христос да ни помага, но без да променяме живота си?
Дали търсим утеха, но бягаме от покаянието?
Дали искаме Божията помощ, но не и Неговата воля?
Дали търсим чудото, но отказваме послушанието?

Хората със „синдрома на големия брат“ често не осъзнават, че живеят в плитчините. Но какво от това, че прекарват време в Божия дом, ако сърцето им е далеч от Него? От десетилетия са в църквата, но все в плитчините! А Христос ни призовава: „Отплувай към дълбокото.“

Но кое е Дълбокото?

Петър е опитен рибар. Той познава езерото и знае, че този улов е провален. Поради бистротата на водите в Генисаретското езеро, риболовът с дебели мрежи се е извършвал само нощем. Денем, и то в дълбокото, уловът е бил невъзможен, защото рибата е виждала мрежите. Затова казва: „Учителю, цяла нощ се трудихме и нищо не хванахме“ (Лука 5:5). Това е разумната преценка според човешкия опит и видимото.

Но след това идват великите думи на апостола: „Но по Твоята дума ще хвърля мрежата.“

Тук виждаме разликата между повърхностната и дълбоката вяра. Християнството не ни лишава от разум. Петър мисли и вижда реалността такава, каквато е, но разбира, че човешкият опит не е последната инстанция. Ние виждаме настоящия момент, а Бог вижда целия път. Ние виждаме празната мрежа, а Бог вижда това, което предстои. Дълбоката вяра не казва: „Разбирам всичко, затова вярвам.“ Тя казва: „Не разбирам всичко, но се доверявам на Този, Който вижда повече от мен.“

Защо ни е трудно да влезем в дълбокото? Защото там вече не можем да разчитаме само на собствените си сили. На брега човек стои стабилно на краката си, но в дълбочината трябва да се повери на лодката и на своя Спасител. Това не означава, че страхът и несигурността изчезват напълно. Може да вярваме и въпреки това да се страхуваме; може да се молим и да не виждаме веднага отговор. Но именно тогава се ражда истинското упование — когато насред неяснотата продължаваме да вървим след Христа.

И, както показва днешния евангелски текст, чудото не закъснява. На светло и пред очите на всички, природните закони отстъпват пред Божията воля.

Но най-важното чудо не е пълната с риба мрежа. Най-важното е това, което се случва в душата на Петър. Виждайки чудото, той пада пред нозете на Спасителя със думите: „Иди си от мене, Господи, понеже съм грешен човек“ (Лука 5:8). Апостолът вече не гледа улова — той вижда себе си в светлината на Божията чистота.

Всъщност, чудото е Петър – неговото сърцесъкрушение и задълбочаване!

Духовната дълбочина не се измерва с това колко книги сме прочели, колко молитви знаем или колко говорим за Бога. Тя се вижда в промененото сърце: ставаме ли по-смирени и по-милостиви, прощаваме ли повече и съдим ли по-малко ближния си?

Ако Божието слово не преобразява начина ни на живот, значи все още стоим близо до брeга. Слушаме, критикуваме или одобряваме (лайкваме) от разстояние, но не предприемаме нищо. А Христос ни зове: „Хвърлете мрежите си.“ Вярата не е само слушане, тя е дейна любов. Можем да говорим красиво за любовта, но да бъдем груби; да говорим за смирение, но да не понасяме дори една дребна забележка.

Дълбокият християнски живот започва там, където Божието слово се превръща в дело: „По Твоята дума ще хвърля мрежата.“

Братя и сестри,

Всеки от нас има своя „бряг“ — нашите страхове, навици, планове и пресметливост. Христос застава при нашата лодка днес и ни казва: „Отплувай към дълбокото.“

Може би първата крачка е съвсем малка:

Да отделяме време за тиха молитва.
Да простим на някой, който ни е обидил.
Да замълчим, вместо да отвърнем с остри думи.
Да изпълним онази Божия заповед, която отдавна знаем, но все отлагаме.

Нека кажем с вяра и доверие: „Господи, не разбирам всичко и не виждам изхода, но по Твоята дума ще хвърля мрежата.“ Защото християнството не е живот на повърхността. То е да позволиш на Христовото слово да слезе от ума в сърцето, а от сърцето — в целия ни живот. Това е траекторията на духовното движение, която можем да разчетем зад видимото отплуване на една лодка от брега на Галилейското езеро към дълбокото!

Христос и днес чака нашия отзив. Нека нашият отговор бъде отговорът на свети апостол Петър, защото истинският човешки живот е само онзи, който е преживян в дълбочината на Бога. Амин.

Кръстоносенето – да понесеш ближния

Автор: протойерей Красимир Кръстев

Утре е велик празник, по народному Кръстовден. Но точното наименование на празника е Въздвижение на Светия и Животворящ Кръст Господен. На иконите се изобразява намирането на Господния Кръст на Голгота през 326 г. Тогавашният архиепископ Макарий застанал на специално издигнато място и въздигнал високо кръста, та целият многоброен народ да го види и да му се поклони. След това го раздвижил във всички посоки, а християните се покланяли и възклицавали радостно и умилително: “Господи, помилуй!” Едва ли участниците в това събитие са осъзнавали колко много символика има в техните действия. Ние издигаме Христовия Кръст, за да му се поклонят всички краища на вселената, но и заради още нещо важно – всеки християнин трябва да приеме своя кръст, защото същината на кръста е любовта.

Когато Господ Иисус Христос изрече думите: „Който иска да върви след Мене, нека се отрече от себе си, да вземе кръста си и Ме последва“ (Мат. 16:24), Той не ни призова към абстрактно, духовно съзерцание на страданието, нито към някакъв сух аскетизъм. Той ни призова към любов. Защото за християнина кръстът никога не е просто дърво на болката – той е престол на любовта, която се разпъва за другите. Често забравяме това, фокусирани върху собственото си спасение. Но Христос никога не казва: „Спасете себе си.“ Той винаги говори за отношения! Обичай Бога и ближния, прощавай, помирявай се, носи товара на другия, моли се за враговете… Дори когато Христос казва „който повярва и се кръсти“, Той всъщност казва: „Който се довери и влезе във връзка с Мен и общността, той ще бъде изцелен и спасен.“ (Всъщност, тези, които говореха за самоспасение бяха фарисеите: „Ако си Син Божий, слез от кръста и спаси себе си!“ (Мат. 27:40)) Но Христос не слезе, не защото пироните го държаха прикован. Той държеше Кръста, а не Кръста Него, защото не мислеше за Себе Си, а за тези, които се нуждаеха от Кръста, за всички нас.

В съвременния забързан и егоистичен свят сме свикнали да възприемаме кръста като лично изпитание, като собствени болки, болести или житейски неуспехи. Но истинският Христов кръст има едно друго, по-дълбоко измерение, което често забравяме. Православният християнин е призован да носи в сърцето си целия свят. По подобие на нашия Спасител, чиито ръце бяха разперени на кръста, за да прегърнат цялото творение, нашето сърце трябва да се разшири в молитва за болката, греха и страданието на всяко създание.

Но това голямо, вселенско измерение не започва някъде далеч, в абстрактното пространство. То се ражда и изпитва на най-близкото, най-осезаемото място – в света на енорията, в нашия църковен дом.

Когато влезем в храма, ние често носим скрити очаквания. Искаме братята и сестрите около нас да бъдат смирени, винаги усмихнати, изпълнени с благодат и безупречна любезност. Забравяме, че църквата не е музей на праведници, а болница за грешници. Забравяме, че светците от иконите ни гледат като вече изцелени, но те също са били пациенти. И когато се сблъскаме с човешката слабост, с грубостта, с раздразнителността или трудния характер на някой енориаш, в нас веднага промърморва стария човек: „Защо не е като мен? Защо не се промени? Защо ме дразни?“.

Чуем ли този гласец в нас, нека обърнем очи към Христовия Кръст и размислим върху Неговия парадокс: тежестта пада върху праведния; победата идва чрез смирение, чрез това да поемеш другия като свой кръст. Помните ли сцената от филма „Властелинът на пръстените“, какво каза Сам на изтощения и станал раздразнителен и труден за понасяне Фродо? „Аз не мога да нося пръстена вместо теб… но мога да нося теб“. Сам не пречупва Фродо с упреци, а побеждава с дълготърпение, отдаденост и тихо състрадание. Когато Сам вдига Фродо на гърба си и го носи по склоновете на Съдбоносния връх, той на практика изобразява онази евангелска любов, която не съди човешките недостатъци, а ги покрива със собствените си плещи.

Така и преодоляването на междуличностните конфликти и напрежения в общността никога не става чрез нашите опити да превъзпитаме другия. Ние нямаме право и нямаме силата да бъдем съдии и коректори на чуждите души. Всеки опит да наложим добродетел насила, чрез упреци, намеци и поучения (зад които е скрита гордост), ражда само нови стени от отчуждение.

Истинският път, който ни завеща Христос, е друг. Вместо да изискваме перфектност от другите, ние сме призовани да приемем техните недостатъци като наш собствен кръст.

Ако някой брат е раздразнителен, затворен или тежък за общуване, неговата трудност не е просто негов проблем – тя е Божият дар за нашето собствено спасение, тя е нашето поле за кръстоносене. Бог го поставя до нас не за да го съдим, а за да го носим. Да го носим с неговите немощи, с неговите капризи, с неговите рани. Това означава да спрем да отвръщаме на удара с удар, на острите думи – с мълчаливо озлобление.

Когато братът ни нарани или огорчи, Христоподобният отговор не е външното оправдание или гордо оттегляне, а вътрешният плач за него пред Бога. Вместо да го съдим в ума си, нека влезем в тайната стаичка на своето сърце и с болка да извикаме към Господа: „Господи, виж неговата немощ и омекоти сърцето му, виж и моята окаяност“. Да, точно гневливия съдник е най-много за окайване!

Следвайки преподобни Силуан, св. Софроний Сахаров учи, че ако в мен се е родило раздразнение, проблемът не е в човека отвън, а в моето болно и гордо сърце, което няма достатъчно любов, за да побере слабостта на другия. Когато се сблъскаш с конфликт, кажи си: „Аз съм виновният тук, защото нямам Христовото смирение и кротост, за да запазя мира; не братовият грях е голям, а моето сърце е малко“. Това отнема силата на гнева.

Този таен, невидим за света вътрешен плач е онази тиха жертва, която разрушава стените на разделението. Когато носим немощите на другите без ропот, ние изпълняваме закона на Христа. Тогава кръстът ни става лек, защото върху него вече не страдаме самотни, а страдаме заедно с Онзи, Който понесе греховете на целия свят.

Нека не търсим лесни църкви и съвършени хора. Нека обичаме тези, които са ни дадени, с техните болки и недостатъци, виждайки в тях не дразнители, а братя, за които Христос е пролял кръвта Си. Само така нашият живот ще се превърне в истинско евангелско свидетелство, а нашите енории – в преддверие на Царството небесно, където любовта покрива всичко.

И както накрая Фродо пристигна в тихото и слънчево Графство само с верния Сам, така и ние можем да влезем в небесното царство само с нашия ближен. Никога сами, защото спасението винаги е съспасение, с нашите съгрешници-събратя. Амин.

Строители, които рушат

„Вие сте Божия нива, Божие здание“ (1 Кор. 3:9)

С тези думи св. апостол Павел прави преход от образа на Църквата като Божия нива към образа на духовна сграда. А всеки строеж на сграда започва с основата.

Тази основа е Сам Господ Иисус Христос. Затова апостолът категорично заявява: „Основа друга никой не може да положи освен положената, която е Иисус Христос.“ Апостолите не създават тази основа, а я полагат в човешките сърца чрез своето благовестие. С живота, проповедта и мъченичеството си те предават на Църквата неизменната апостолска вяра. Оттук нататък никой няма право да поставя друга основа.

Ето защо всяка ерес представлява опит да се подмени тази основа. Еретикът може да употребява името Христово, но вече не проповядва същия Христос, Когото Църквата е приела от апостолите. Църквата винаги е разпознавала подобни опити и ги е отсичала, за да съхрани непокътната основата.

Апостолите изпълниха съвършено своето служение. Основата бе положена веднъж завинаги. Днешният текст звучи като предаване на строежа в ръцете на следващите поколения. Оттук нататък задачата на всеки пастир, богослов и християнин е не да поставя нова основа, а да строи върху вече положената.

Но именно тук се появява новото изкушение.

Основата определя цялата сграда, но за етажите строителите могат да използват различни материали. Едни градят със злато, сребро и скъпоценни камъни, а други – с дърва, сено и слама. Първите символизират добродетелите, пастирската вярност. Тяхната ценност се състои не във външния блясък, а в това, че издържат на огън, т.е. на изпитание.

Некачественият градеж не означава непременно отстъпление от Христос. Човек може да стои върху правилната основа, но да строи недостойно – с човешка мъдрост вместо с Божия, с духовна повърхностност вместо с покаяние, с желание да се хареса на хората вместо на Бога, с нравствени компромиси вместо със святост. Такъв строеж може известно време да изглежда впечатляващ, но няма да издържи изпитанието.

„Делото ще изгори“ – казва апостолът. Самият строител може да се спаси, „но тъй, като през огън“, ала неговият труд ще се окаже напразен. Денят, който изпитва делото, без съмнение е Денят на Божия съд.

След това апостол Павел прави още една крачка. Той вече не говори за некачествено строителство, а за нещо много по-страшно.

„Ако някой развали Божия храм, него Бог ще развали.“

Тук вече не става дума за слаб строеж, а за разрушително действие срещу самата Църква. За рушител, който ще прави компания на еретиците в огненото езеро.

Преди да се стигне дотук, всичко започва много по-незабележимо. Още в началото на посланието коринтяните казвали: „Аз съм Павлов“, „Аз съм Аполосов“, „Аз съм Кифин“. Вместо около Христос те започнали да се групират около личности и оформили „партии“. Така партийната принадлежност постепенно измества Христос от центъра. Партийният дух е първата пукнатина в духовния градеж.

Когато тази болест се задълбочи, тя може да прерасне в разкол.

Светите отци неслучайно предупреждават, че разколът е една от най-тежките рани в живота на Църквата. При ереста отклонението е по-лесно разпознаваемо – човек открито изповядва лъжливо учение и отпада от Църквата. Но при разкола положението често е по-коварно. Разколникът обикновено смята себе си за истински православен. Той не иска да напусне Църквата – убеден е, че именно той я защитава. Такъв човек може дори да ремонтира храмове и манастири, но чрез своето непослушание, гордост и разделение да разрушава духовния храм отвътре.

През 90-те години на миналия век нашата БПЦ премина през такова тежко изпитание. Бог, по Своята велика милост, се смили и премести деня на Своя съд в историята. Разколниците бяха разобличени и осъдени на Всеправославния събор от 1998 г. и така им се даде възможност да се покаят. В Своята премъдрост, Бог даде урок на всички българи какво е истинско и какво – само привидно. „А и трябва да има разделения сред вас, за да може достойните да изпъкнат!“ (1Кор.11:19) Видяхме как изпъкнаха достойните и как политиканите в расо бяха посрамени.

Днес случаят е почти идентичен, затова просташките оскърбления срещу църковната власт в социалните мрежи са толкова изненадващи. Нищо ли не научихме, толоква бързо ли забравихме?

Питам се още: откъде се ражда това разделение?

От нашия вътрешен свят.

В основата на почти всички тежки конфликти стои себелюбието. Св. Софроний Сахаров често предупреждава за опасността човек да търси в Църквата своята „човешка правда“. Колко често ревностни християни спорят ожесточено за това как трябва да се извършва богослужението, как да се украси храмът, как да се пости или как трябва да постъпва църковното ръководство. Понякога защитаваме една справедлива кауза, но оставаме слепи за друга (като борбата на каноничната УПЦ). Съчувстваме на едни страдащи (украинци), а пренебрегваме други (руснаци, палестинци). Нашите симпатии започват да определят милостта ни. Трагично е, когато политическите ни пристрастия започнат да определят духовния ни поглед и постепенно се превърнат в греховни страсти.

А истината никога не може да бъде отделена от любовта.

Св. Софроний казва, че ако нашата „правда“ разрушава мира и любовта, тя вече престава да бъде Божия правда и се превръща в проява на егоизъм. Божията правда винаги ражда смирение, а не раздор.

Помислете. Колко от нашите спорове всъщност са за истината? И колко са за това кой ще има последната дума?

Ето така личният духовен провал постепенно започва да поврежда и целия духовен градеж.

Особено опасно става тогава, когато към гордостта се прибави личната харизма. Колко лесно човек може да увлече след себе си други! Самият той е убеден, че защитава истината. Но онези, които го слушат, попадат във водовъртеж от мнения, публикации, клипове и непрестанни спорове. На кого да повярват? Как да се ориентират, когато всички се позовават на едни и същи отци, на едни и същи канони и на едно и също Свещено Писание?

Едно древно монашеско предание разказва как млад брат попитал един старец:
– Отче, всички говорят различно. Всеки твърди, че притежава истината. Как да се ориентирам?
Старецът му отговорил:
– Между теб и Бога има само едно, което никога не се променя – Кръстът Христов. Дръж се за него. А онези, които постоянно говорят за Кръста, за покаянието и за смирението, ще ти помогнат да не се изгубиш. Всичко останало е второстепенно.

Именно това ни казва и апостол Павел: „Не исках да зная между вас нищо друго освен Иисуса Христа, и то Христа разпнат.“

Това трябва да стане и нашият критерий.

Когато четем, слушаме или гледаме нещо, нека се запитаме: води ли ме това към Христос? Прави ли ме по-смирен? Помага ли ми повече да разпна своето самолюбие? Ако не – нека не му даваме място в сърцето си, колкото и убедително да звучи.

Защото различаването на истината не става само по интелектуален път. Разумът участва, но не той е локомотивът. Локомотивът е очистеното сърце. Когато сърцето се очиства чрез покаяние, тогава и разумът започва да вижда ясно.

Затова нека по-малко гледаме навън и повече навътре. Нека първо очистим собственото си сърце и едва тогава да съдим за чуждите недостатъци.

В крайна сметка не е достатъчно само да проповядваме Разпнатия Христос. Нужно е и сами да живеем разпнати за греха, за своето самолюбие и за своята гордост. Само тогава ще градим със злато, сребро и скъпоценни камъни, а не с дърва, сено и слама.

И когато дойде Денят, нашето дело няма да изгори, защото ще бъде изградено не само върху Христос, но и с Христовия дух.

Амин.

протойерей Красимир Кръстев

Покаяние и изповед

(Беседа)

Автор: протойерей Красимир Кръстев

В тайнството Св. Кръщение ние получаваме велики блага – прошение на греховете, освобождаване от вина и нов живот. Получаваме амнистия, но не и изцеление. Грехът е простен, но страстите и раните от греха очакват изцеление. Изцелението е процес, който трябва да започне още с излизането от купела. Изцелението не е момент, а път, който неизбежно включва падания и ставания. Всяко падане пък неизбежно означава оцапване на бялата дреха на правдата, която сме облекли при кръщението. Греховната кал е голяма, но слава Богу, Той ни е оставил силно лекарство, които да приложим – тайнството Покаяние (Изповед). Тайнство на очистването, за което пророк Исаия пише: „Елате и ще отсъдим – казва Господ – дори греховете ви да бяха като тъмночервено, като сняг ще побелеят; ако бяха като червено, ще станат бели като вълна.“ (Ис.1:18)

Думата покаяние произлиза от гръцката „метаноя“, което означава промяна на мисленето. Покаянието е проглеждане и назоваване на нещата с истинските им имена – тъмночервеното е тъмночервено, червеното е червено. Не трябва да се самооправдаваме, като опитваме сами да изсветлим тъмночервения си грях до червен; само Бог може и едното, и другото петно да направи съвършено бели. Прошката, получена в Кръщението е дар, но очистването в Покаянието изисква синергия – съработничество между Божията благодат и човешкото усилие. И това наше усилие се олицетворява от сълзите на покаянието – течността, с която Бог ни омива. За разлика от кръщелните води, покайните са „собствено производство“ – от нашите души и очи.

За тайнството Покаяние св. Йоан Лествичник казва: “Изворът на сълзите след Кръщението е повече от Кръщението, макар тия думи да изглеждат малко смели. Защото Кръщението ни очиства от предишните злини, а сълзите очистват греховете, извършени и след Кръщението. Като сме приели Кръщение в детска възраст, ние всички сме го осквернили, а със сълзите си отново го очистваме. И ако Божието човеколюбие не беше ни дало тях (сълзите на покаянието) едва биха се намерили такива, които се спасяват.”

Днес ще подходим към въпроса за покаянието именно по този „воден“ път. Да размислим върху един Соломонов текст, който неслучайно се чете като задължителна паремия на големите Богородични празници и на Велики Четвъртък. В Притчи 9:1-6 се казва: „Премъдростта си създаде дом, издяла седемте му стълба, закла жертва, размеси виното, приготви трапезата си. Тя изпрати слугините си да призовават по най-високите места на града: „Който е неразумен, нека се обърне насам!“ И на безумните тя каза: „Елате, яжте хляба ми и пийте виното, което съм размесила. Изоставете неразумността и ще живеете, и вървете по пътя на разума.“

Тук са показани като предобрази Църквата и нейните служители, съборите, жертвата – Христос. Изпълнението на тази жертвена трапеза виждаме на Велики Четвъртък и в целия последвал евхаристиен живот на Църквата. „Виното, което съм размесила“ ни насочва към практиката винаги да се смесва евхаристийното вино с вода: първо на проскомидията – със студена, а после и с топла вода – „теплота“. Добавянето на вода не е случайна подробност, а древно апостолско предание, което съчетава няколко значения:
• следва историческия начин, по който се е употребявало виното. В древността в Средиземноморието почти никога не се е пиело чисто вино. То обикновено се е разреждало с вода;
• напомня за кръвта и водата, изтекли от Христовото ребро – образ на основните тайнства: Св. Евхаристия и Св. Кръщение;
• свидетелства за двете природи на Христос: виното – божествената, водата – човешката;
• изобразява единството между Христос и Неговата Църква: виното – Христос, водата – народа;
• чрез добавянето на „теплотата“ след освещаването изповядва, че Христос е живият и възкръснал Господ, защото топла вода указва живото Христово тяло, а също и символизира Светия Дух, Който дарява живот.

Тези значения не се изключват взаимно. В православната литургична традиция символиката често е многопластова: едно и също свещенодействие може едновременно да припомня историческо събитие, да изразява догматична истина и да разкрива духовната реалност.

Най-дълбокото богословско основание в гореизложените значения се вижда в думите на св. ап. Йоан: „Но един от войниците с копие прободе ребрата Му и веднага изтече кръв и вода.“ (Йоан 19:34) Светите отци виждат в това не просто исторически факт, а тайнствен образ на Църквата и на тайнствата. Кръвта и водата, изтекли от Христовото ребро, са образ на Евхаристията и Кръщението. А тъй като светите отци наричат покаянието „второ кръщение“, можем да видим в тази вода и напомняне, че към Светата Чаша се пристъпва не само като веднъж кръстени, но и като непрестанно очистващи се чрез сълзите на покаянието. Покаянието актуализира кръщението. Затова между покаянието и Причастието съществува неразривна духовна връзка: покаянието не се прибавя към Христовата Кръв, а подготвя човека да я приеме за живот, а не за осъждане. Тоест, само Божията благодат ни очиства, но не без нас, в такъв смисъл може да кажем, че е налице смесване.

Водата има голямо значение, защото преди да се налее виното, трябва да се измие съда. Какво става с висококачествено вино, ако се налее в мръсна чаша? Самото вино не губи вътрешните си качества, но човекът вече не може да ги усети. Проблемът не е във виното, а в съда, в който е налято. Светите отци често сравняват Божията благодат или Божието слово с чисто вино, а човешкото сърце – със съд. Ако съдът е замърсен от страсти, гордост или нечист живот, човек не може да възприеме в пълнота дара, който му се дава. Ето защо в православната традиция се поставя толкова силен акцент върху очистването на сърцето. Нашата традиция стъпва върху старозаветната юдейска, в която има много ритуални умивания. Но фарисеите и законоучителите съвсем забравили, че чрез външното Бог поучава за вътрешното. Затова Господ често ги изобличавал: „Горко ви, книжници и фарисеи, лицемери, защото чистите отвън чашата и блюдото, когато вътре те са пълни с грабеж и неправда. Слепи фарисеино, първо очисти отвътре чашата и блюдото, за да станат чисти и отвън.“ (Мат.23:25-26) Не важат ли тези думи и за нас, ако се фокусираме само върху телесния пост, а забравим неговата цел – очистването на душата и покаянието?!

А може ли човек не само да не усети качеството на виното, но и да се разболее от вино, замърсено от нечист съд? Разбирате символичния ми въпрос. Ако сърцето на причастника е този нечист съд, то ние се насочваме към предупреждението на св. Павел, че недостойно приемащия Тялото и Кръвта Христови, може да се разболее: „Така че който яде от този хляб и пие от чашата на Господа недостойно, той е виновен пред тялото и кръвта на Господа. Но нека човек изпитва себе си и тогава да яде от хляба и да пие от чашата. Защото, който яде и пие не както подобава, той яде и пие от своето осъждане, понеже не разпознава тялото на Господа. Затова сред вас има много немощни и болни, а и умират доста. Защото, ако бяхме изпитвали себе си, нямаше да бъдем осъждани. “ (1 Кор. 11:27–31).

Така ние разширяваме притчата за виното, сипано в нечист съд. А какво е разширената притча? Алегория! Винаги трябва да се подхожда с голямо внимание към разширяването на образността. Алегорията е продължително иносказание, при което почти всеки елемент от разказа съответства на определена идея или реалност. Докато притчата също използва образен разказ, но обикновено има една основна духовна истина, към която води, без непременно всеки детайл да има самостоятелно символично значение.

В примера с виното е допустимо разширяване на образността. Виното съдържа алкохол и органични киселини, които възпрепятстват развитието на много микроорганизми. Затова качественото вино само по себе си е неблагоприятна среда за бактериален растеж, но това не означава, че може да неутрализира всякакво замърсяване. Ако виното е било замърсено с прах, просто няма да се усети вкуса, ако обаче е замърсено с опасни микроорганизми – човек ще пострада.

Можем да сравним смъртните грехове с опасните микроорганизми, а несмъртните – с прах. Така, че примерът със замърсеното вино се превръща от притча в алегория. Но по тези жизненоважни въпроси трябва да подхождаме със страх Божий. Защото никой не трябва да се самоуспокоява, че понеже не е сторил смъртни грехове, неговите пропуски са само някакъв дребен греховен прах. Такова тълкуване е прекалено разширително.

Но водата присъства не само върху трапезата. Още по-недвусмислена е една друга нейна употреба на Тайната вечеря – за умиване преди трапезата. Ключов е разговорът между Христос и св. апостол Петър: „Който се е окъпал, няма нужда, освен нозете да умие, защото е цял чист.“ (Йоан 13:10)

Светите отци обикновено тълкуват това така:
• „Окъпал се е“ – това е Кръщението, което веднъж завинаги възражда човека.
• „Да умие нозете си“ – това е непрестанното очистване от ежедневните грехове чрез покаяние.

Тук връзката на покаянието с Евхаристията е много силна, защото умиването на нозете става непосредствено преди Тайната вечеря. Последователността е показателна:
1. измиване;
2. наставление;
3. установяване на Евхаристията.

Затова много православни богослови виждат в това духовен образ: който желае да седне на Христовата трапеза, трябва да позволи на Христос да очисти „нозете“ му, т.е. да се покае. Наставлението пък се получава в литургията на оглашените, която завършва с проповед върху евангелския текст. След проповедта започва литургията на верните, завършваща с кулминацията на богообщението – Причастието. (В нашата практика има изкривяване – проповедта е след Причастието; за това виж „Каква трябва да бъде съвременната проповед“)

И така, покаянието е дълбокият смисъл на подготовката за най-великото тайнство на единението ни с Бога – Св. Евхаристия. Ако покаянието е истинско и свещеникът като духовен лекар го е констатирал на Изповедта, значи чашата е умита и няма пречка божественото вино да не бъде налято в нея.

Дотук ние разглеждахме тайнството Покаяние в неговата връзка с тайнството Евхаристия, но трябва да направим някои важни уточнения, касаещи самото покаяние.

Първо. На една предишна беседа (Основни литургични понятия) казахме, че тайнството Покаяние се среща и под името „Изповед“, което не е грешно, но при него фокусът е върху изповядването на греховете, което е само част от тайнството. Проблемът с това именуване е, че неусетно забравяме нещо много важно: изповядването на греховете е само върхът на айсберга, много по-голямата част е себеизпитването и покаянието, което принасяме пред Бога в скритата стаичка. Там е мястото, където трябва пролеем покайни сълзи, а не да се опитваме пред свещеника да ги предизвикаме. Всичко това е вредно психологизиране и натоварване. Разбира се, ние в никакъв случай не догматизираме, че покаянието е само преди изповедта, то може, и често става и при самото изповядване. Важното е да го има и да осъзнаем, че целият ни живот трябва да е изтъкан от покаяние. Защо разделяме покаянието на ежедневно и на светотайнско? Покаянието е едно, то трябва да бъде ежедневно, защото всеки ден грешим и всеки ден трябва да се каем. Когато вдигнем температура, чакаме ли да започне работното време на лекаря (в миналото, а и днес по селата той не е всеки ден на разположение), за предприемем мерки. Не! Взимаме аспирин, и в първия сгоден случай отиваме при лекаря да прецени хода на лечението. Така и покаянието трябва да бъде ежедневно и да завършва с Изповед пред свещеника. Изповедта увенчава покаянието и трябва да бъде честа, а преди Причастие – задължителна. Така че спокойно можем да кажем за Покаянието и Изповедта „това, което Бог е съчетал, човек да не разлъчва“.

Второ. В покаянието скръбта по Бога се съединява с вярата в Бога. В своята чудесна книга „Забравеното лекарство“, архим. Серафим (Алексиев) сравнява спасителното покаяние на ап. Петър и безплодното разкаяние на Юда:

„От Христовите апостоли първият и последният съгрешили тежко. Петър се отрекъл от Христа, Иуда го предал. Но Петър бил простен, а Иуда погинал. Петър пак получил апостолското си достойнство, а над Иуда и до днес тегне проклятието на вековете. Какво спаси Петър и какво погуби Иуда? Какво трябваше да стори този нещастник? След като извърши греха, трябваше да се изповяда ли? Но ето, формално погледнато, той се изповяда, като отиде при книжниците и старейшините и им рече: “Съгреших, че предадох невинна кръв” (Мат.27:4) и заедно с изповедта, върна им трийсетте сребърника. Та това не е ли достатъчно? Уви, не! Една гола изповед не спасява! Трябва освен съкрушение на сърцето още и жива вяра в Божията милост. А Иуда се отчая в спасението си. Затова след изповедта си отиде, та се обеси. Тялото му увисна на едно дърво, а душата му отиде в ада за вечни мъки.

Не тъй постъпи Петър. В двора на Кайафа той три пъти се отрече от Христа, от Своя Благодетел и Учител: “Не познавам Човека” (Мат.26:74). Но при третото отричане, като чу да пее петел, спомни си какво му беше предрекъл Христос, осъзна греха си, съкруши сърцето си, излезе от оня двор, отдели се веднага от първосвещеническите слуги и, което е най-важното, взе да пролива горчиви сълзи сълзи на искрено, живо, дълбоко разкаяние. Според едно предание през целия си живот, когато чувал петел да пее, св. ап. Петър си спомнял за своя тежък грях, и очите му се превръщали в два извора на най-покайни сълзи. Той не се отчаял, вярвал в Божието милосърдие и с това се спасил.

По този начин св. Петър ни е оставил жива поука, кое е най-главното условие, на което трябва да отговаряме, когато искаме да се обърнем след грехопадението си пак към Бога. Това е вярата в Божието милосърдие, която пропъжда всяко отчаяние. Бог е любов. Колкото и тежък да е грехът ни, Той ще ни го прости, стига да се съкрушим от сърце. Дори и като планини да са високи греховете ни, те ще потънат в океана на Божията милост. Който обаче се отчае, той е загубен. Отчаянието е тържество на дявола. Прочее, да се пазим най-вече от отчаянието, защото отчаем ли се, никой не може да ни спаси.“

Трето. В покаянието всички дялове на душата – ум, чувства и воля – променят своята грешна посока и дружно се насочват към Бога. Не само размисляне, не само плач, но и дело! Затова архим. Серафим призовава:

„Нека да подражаваме на св. ап. Петър и в друго отношение. Като осъзна греха си, той веднага излезе от онзи проклет двор на първосвещеника, дето се отрече от Христа. И ти, брате или сестро, когато искаш да се изповядаш и върнеш към Бога, излез от оня проклет двор на греха, дето досега си се намирал и дето по всевъзможни подбуди не три пъти, а всеки ден по 33 пъти си се отричал от Христа, излез вън и с тялото, и със сърцето, и с ума си! Петър се отдалечи от първосвещениковите слуги. И ти остави дружбата си с тия хора, които те учат на грехове, или без да искат ти служат за съблазън.

Но най-важната поука от поведението на каещия се апостол е следната: като остана сам, св. ап. Петър размисли в себе си, изживя повторно ужаса на греха си и от дълбоко вътрешно страдание заплака горко. И ти, като се готвиш да отидеш при духовника си, не пристъпвай към него без предварителна подготовка. Отдалечи се първом и ти от шума на ежедневието, остави всяка друга грижа, събери мислите си, направи кратка, но сърдечна молитва, припомни си всички грехове и дори си ги запиши на едно листче, за да не би като идеш да ги изповядаш, в смущението си да ги забравиш и да останеш неочистен от тях. Спомни си десетте Божии заповеди, виж коя си нарушил, припомни си дали не си извършил някой смъртен грях, изпитай съвестта си, осъди себе си, поплачи за падението си и в такова настроение иди при духовника! Тогава бъди уверен, че ще получиш истинска прошка, защото “сърце съкрушено и смирено Бог не ще презре” (Пс. 50:19).

Тъгуването по повод на извършените от нас грехове е абсолютно необходимо, ако искаме да получим от Бога прошка. Та тъкмо в това се състои покаянието да пролееш сълзи, да изпиташ дълбока скръб поради своите падения. По свидетелството на св. Исаак Сирин, Бог приема нашата покайна скръб за подвиг.“

Докога ще куцате на две колена?

(Илинден)

Свети пророк Илия е един от най-великите старозаветни праведници и ревностен защитник на вярата в единия истинен Бог. Живял е през IX век преди Христа, по времето на израилския цар Ахав. Свещеното Писание го нарича „тесвитец, от жителите на Галаад“ (3 Цар. 17:1).

Името Илия означава: „Моят Бог е Господ“. В това име е събрана цялата му мисия – да покаже на народа, че Господ, а не идолите, е истинският Бог.

Свети пророк Илия е особено почитан у нас. От всички старозаветни Божии угодници единствено на св. пророк Илия българите сме посветели храмове. Защо е така? Защо нямаме храмове, посветени на праотеца Авраам, боговидеца Моисей или псалмопевеца Давид?

Някои учени са изтъквали, че нашият народ е земеделски и за него е особено важно да почита този, който с молитва изпросва ценен дъжд за реколтата. Като прибавим факта, че трудната съдба на българина го е направила скептичен към красиви слова, можем да си обясним поговорката „Това, което го пише по книгите, не расте по нивите“. Българинът трудно дава доверие, иска да види изява на Божията сила, както навремето е видял в св. Йоан Рилски. Точно това намираме в житието на св. пророк Илия – дивни чудеса и изяви на Божията сила! Но има нещо, което често остава скрито – цената на духовната сила.

Божиите чудеса не са нещо механично и не идват с човешки трикове и схеми. Те са дар от Бога, Който действа свободно, както Му е угодно. Но човекът, който се стреми към Бога, очиства сърцето си, смирява се и се учи да живее в Неговата воля, става способен да приеме тази благодат.

Пророк Илия бил именно такъв човек – изпълнен с ревност за Божието име. Той не търсел собствена слава, а истината. Ежедневно пребъдвал в общение с Бога. Когато видял отстъплението на народа, идолопоклонството и неправдата, не се поколебал да изобличи цар Ахав и царица Иезавел. Смелост, която често ни липсва, все намираме „мъдри“ аргументи, все чакаме някой друг да свърши тази работа..

Кулминацията на неговото служение е събитието на планината Кармил.

Царят и народът били увлечени в поклонение на Ваал – езическо божество. Пророкът предложил изпитание: жреците на Ваал да принесат жертва и той също да принесе, и този Бог, Който отговори с огън от небето, да бъде признат за истинен.

Събрали се множество народ и жреците на Ваал. Те викали дълго, но нищо не се случило.

Тогава пророк Илия извикал към народа: „Докога ще куцате на две колена? Ако Господ е Бог – вървете след Него; ако ли Ваал – вървете след него!“ (3 Цар. 18:21)

Какъв израз само! Прегъването на коляно е израз на поклонение, да куцаш на две колена значи да се кланяш на двама господари.

Тези думи са актуални и днес. Раздвоението на сърцето е една от най-големите духовни болести. Човек вярва, но не напълно; надява се на Бога, но и търси опора другаде. На въпрос в какво вярва, певицата Мадона отговаря: във всичко по малко. Колко характерно за съвременния човек! И колко трагично, защото той не може на нищо да се облегне!

Св. Яков предупреждава за тази постоянна опасност: „Но да моли с вяра и никак да не се съмнява, защото онзи, който се съмнява, прилича на морска вълна, издигана и разлюлявана от вятъра. Нека такъв човек да не мисли, че ще получи нещо от Господа, тъй като двуличният човек е непостоянен във всичките си начинания.“ (Як.1:6-8)

Така брата Господен започва своето послание с отрицателния пример, а го завършва с положителния – Илия, човек със същото естество като нас, но с нещо, което ние рядко притежаваме – неразделено сърце, отдадено само на единия истинен Бог!

И така, пророк Илия приготвил жертвеника, излял вода върху жертвата, така че да няма никакво съмнение или човешка хитрост. И се помолил от цялото си голямо неразделено сърце.

Господ отговорил – огън слязъл от небето и изгорил жертвата. Народът паднал на земята и признал: „Господ е Бог!“

Това събитие ни показва не просто чудо, а истина: Бог се открива на онези, които Го търсят с цялото си сърце. Това звучи някак клиширано, струва ни се че и ние така обичаме Бога. Но нека помислим какъв беше залога – на живот и смърт, който загуби облога, губи живота си. Готови ли сме ние на това, Ако не, значи сърцето ни не е напълно отдадено на Бога.

Животът на пророк Илия ни учи на няколко неща:
• че вярата изисква цялостност, а не раздвоение;
• че молитвата не е формалност, а живо общение с Бога;
• че ревността за Бога не е гняв, а любов към истината и към спасението на хората.

Но също така трябва да помним: не човекът „произвежда“ чудеса. Всичко е дар от Божията благодат.

Църквата ни призовава да гледаме на пророк Илия не просто като на недостижим пример, а като на свидетел за това какво може да направи Бог в живота на човека, ако той само избере непоколебимо Божия път.

Затова нека и ние се поучим:
– не да търсим чудеса, а да търсим Бога;
– не да осъждаме другите, а да започнем от себе си;
– не да бъдем хладни, а да се стремим към жива вяра.

И ако вървим по този път – нераздвоени, с покаяние, молитва и упование – Бог ще действа в живота ни. Ще видим чудесата на Неговата сила, ще се възрадваме и ще се спасим. Амин.

Автор: протойерей Красимир Кръстев

Тест за истинска любов

Днес честваме паметта на един от най-обичаните съвременни светци – преподобни Паисий Светогорец. Всеки може да намери в него нещо за себе си – чудеса, видения, прозрения, мъдрост. Затова и аз се замислих какво е това от неговия живот, което най-много ме докосна. Не е нищо от изброените.

Това, което дълбоко ме разтърсва, е цялостното отношение на светеца към другите, което става особено видно от няколко случая.

Преподобни Паисий разказвал, че някакво момиче, чиято майка била болна от рак, идвала при него и просила: „Помолете се за майка ми, за да оздравее!”. Той й отговорил:
– Добре, ще се помоля, твоята майка, която толкова много обичаш, да оздравее, т.е. Бог да вземе болестта от нея, но да я даде на теб, за да носиш този кръст вместо твоята майка.
– Отче, какво говорите? Аз Ви помолих да се молите за майка ми, за да оздравее!
– Да, тя ще оздравее, но нека Бог даде болестта на теб, така ще е по-добре, защото си млада и ще можеш да се справиш с нея.
– Не, отче! Не! Нека майка ми да оздравее и никой да не се разболява вместо нея!
– Но, чедо мое, как тогава ще покажем нашата любов? Как ще покажем поне своето мъничко съчувствие към болката на другия? Слушай, ето какво ще направим: нека твоята майка да оздравее, а ние с теб двамата ще си разделим нейния рак. Половината на теб и половината на мен.
– Отче, моля ви, чуйте ме! Може ли да се помолите майка ми напълно да оздравее и всички ние да бъдем здрави? Аз толкова я обичам! Умирам за нея!
– Как умираш за нея? Добре, ти ще се разболееш съвсем малко, а аз ще взема по-голямата част от болестта. И твоята мама ще се изцели!

В края на разговора девойката изпаднала в паника: „Край, отче, достатъчно! Просто попитах дали е възможно да излекувате майка ми, ако това не е възможно – довиждане!”

„Този разговор беше тест, – разказва отец Паисий, – за да се изясни до каква степен се простира нейната любов”. Оказало се, че любов няма.

Братя и сестри,

Тази неделя и ние заставаме пред това духовно огледало, за да си направим такъв тест. Струва ми се, че резултата ще е като при тази девойка – с някаква вяра в Бога, но не и с истинска любов. Защото често и ние „умираме за нашия ближен“, но само на думи. Когато стане въпрос за дела – намираме се в оскъдност. А когато стане въпрос за жертва – казваме и ние „довиждане“. И се проваляме на теста, защото той не е теоретичен – истинската любов е жертвена. Жертвата е истинският тест за любов.

Преподобни Паисий издържал този тест. Неговите поучения не останали само високопарни приказки. Той ги въплътил в живота си.

Веднъж при стареца дошъл дълбоко отчаян баща, чийто син бил болен от терминален рак. Човекът плачел неутешимо и умолявал светеца за чудо, тъй като лекарите не давали никаква надежда за сина му.

Виждайки огромната скръб на бащата и мислейки за съдбата на младото семейство, сърцето на преподобния се свило от болка. Понеже винаги избягвал да иска „евтини“ чудеса от Бога, Паисий взел радикално решение. Той се уединил в молитва и казал на Господ нещо поразително: „Боже мой, този човек е млад, има семейство и деца, които се нуждаят от него. Вземи неговата болест и я дай на мен. Аз съм стар, монах, изживял съм живота си и няма за кого да се грижа тук на земята. Нека аз изстрадам рака, а той да оздравее.“

Бог приел тази саможертвена молитва. Много скоро след това болният мъж преминал през нови изследвания и лекарите с изумление установили, че туморът е изчезнал напълно – човекът бил абсолютно здрав. В същото време обаче, старецът Паисий започнал да изпитва ужасни болки. Скоро бил диагностициран с рак на дебелото черво.

Този случай е пример за онова, което някои православни автори наричат „заместническо страдание“ – не в смисъл на изкупление, а като доброволно поемане на чуждата болка от любов. Защото изкупителната жертва е само една – тази на Христос, но ние можем и трябва да правим това, което св. ап. Павел правеше – „Допълвам в плътта си недостига на Христовите скърби…“ (Кол.1:24)

Старецът Паисий преминава във вечността през 1994 г. именно в резултат на тази заместнически поета болест. Болестта става последното стъпало на един вече свят живот, печат, чрез който старецът Паисий става преподобният Паисий.

Всяка болест, и изобщо, всяко страдание на нашия ближен, е тест не само за вярата на болния, но и за нашата любов. Ако Христос сега ни попита: „Любиш ли този твой ближен“, какво ще отговорим? Ако е „да“, тогава идва тестът за истинност: „Съгласен ли си да кажеш: Боже мой, заради него съм готов да изпитам най-ужасяващата болка, нека само той да се изцери? Съгласен ли си да вземеш неговата болка върху себе си?”

Звучи страшно, но Бог знае нашата немощ и затова не ни пита така. Това са въпроси към напреднали във вярата, като стареца Паисий. Бог не иска от нас такива жертви, а много по-малки, затова ни пита нещо по-простичко: „Ще отделиш ли част от времето, което съм ти дал, за да посетиш в болницата своя ближен, ще нарушиш ли само мъничко твоя комфорт?“
– А кой е моя ближен, този негодник ли?
– Да, точно той, твоя съсед, твоя труден колега или просто някой непознат, като в случая с отчаяния баща, дошъл при стареца Паисий.“
А може би въпросът е: „Ще отделиш ли малко от хляба, който Бог ти е дал, за този човек, изпаднал в материална нужда? Да, точно за този, който не ти е роднина?“

Това е малък тест за истинска любов – ще се пожертваш ли за онези, от които не очакваш нищо? Не може без жертва, тя е тестът. Като начало тя може да е нещо малко, но трябва да бъде жертва, а не даване от излишното, ненужното и повреденото. Малка, но чиста жертва, която постоянно да расте, и ние да растем с нея в любовта. За да се уподобяваме постепенно на нашия Господ, Който даде Себе Си напълно и без остатък, за да спаси човечеството.

„Тъй се изпълни словото на пророк Исаия, който казва: „Той взе върху Себе Си нашите страдания и понесе болестите ни.” (Мат.8:17). Амин.

протойерей Красимир Кръстев

храм "Света Троица" - Плевен

Скритото величие на Рилския светец

(Възвръщане честните мощи на преп. Йоан Рилски Чудотворец)

За най-великия български светец – преподобни Йоан Рилски Чудотворец – знаем, че е извършил много чудеса. Но ако се вгледаме по-внимателно в неговото житие, ще разберем: неговото величие не е в чудесата. Величието му е в това, че е постигнал целта на човешкия живот – да се съедини с Бога.

Чудесата не правят човека свят. Те са дар, който Бог понякога дава, а понякога – не. Светците не са търсили чудеса. Те са търсели Бога. Те не са се стремели „да правят велики неща“, а да станат други хора – хора с чисто сърце.

Такъв е бил и свети Йоан.

Още от младостта си той оставя света – раздава имота си, избира монашески живот и се оттегля в пустинята – първо на Витоша, а после на Рила. Живее в лишения, в пост и молитва, далеч от хората. Но не защото го дразнят. Не защото ги мрази. А за да бъде близо до Бога. Защото разбира, че може да даде на ближните само ако има какво да даде. И именно там, в скрития живот, той намира най-важното – живото общение с Бога. Намира благодат – и тя започва да прелива към другите.

И какво се случва? Хората сами започват да го търсят.

Не защото той ги привлича с обещания или някаква реклама, а защото Бог ги води при него. Болни и страдащи – светецът състрадавал с тях, носел тяхната болка в сърцето си и се молел, сякаш сам страда.

В житието му четем: „Един човек бил мъчен години наред от нечист дух. Като видял хора да отиват към пустинята на св. Йоан, тръгнал подир тях. Като стигнал до полите на планината, той паднал на земята и почнал да вика:
– Не мога да вървя по-нататък, огън ме изгаря! Спътниците вързали нещастния човек и го повели към жилището на преподобния. Замолили го да излекува болния.
– Деца мои – им казал той, – това не е по силите ми. Аз съм като вас немощен човек. Само Бог може да го излекува!
Те продължили по-усилено да молят светеца. Той се помолил горещо и обхванатия от нечист дух бил освободен.“

Братя и сестри, вижте това смирение. Светецът не казва: „Аз ще ви изцеля, моята молитва“, а казва „Само Бог може.“

Но вижте и още нещо – вторият необходим елемент за чудодейната вяра, за който св. ап. Павел пише: „Вярата действа чрез любов“. Любов – такава, че да почувстваш болката на другия като своя.

И именно в това смирение, съчетано със състрадание, Бог действа чрез него.

Ето тук е първият урок за нас: Бог действа не чрез силните, а чрез смирените и състрадателните.

Друг силен момент от живота му е срещата – макар и не лице в лице – с цар Петър.
Царят, който има власт, богатство и слава, търси отшелника. И когато му изпраща злато, свети Йоан го отказва. Не от презрение, а от духовно разбиране. Защото той добре знае: онова, което помага на един цар, може да погуби един монах. И пише писмо, което си заслужава да цитираме, според житието:
„Тези неща (злато) са потребни на Твое величество и на такива [като тебе]. Обаче дори и ти, увенчаният с диадема, не трябва да намираш сладост в тях, понеже е казано: „Кога се увеличава богатството, не привързвайте сърце към него.“ И макар че е писано: „Силата на царя е богатството“, но за да се употребява то за оръжие и войска, а не за свое удоволствие, а повече – за бедните и голите, и бездомните. И така, ако искаш заедно със земното да наследиш и небесното царство, бъди щедър, както е щедър нашият небесен Отец. Не се уповавай на неправда и не скланяй на грабеж; бъди кротък и тих, и благодостъпен за всички и нека очите ти са отворени за всички; нека елеят на твоето милосърдие да се излива върху всички; нека лявата ти ръка не знае какво прави дясната; да излизат бедните радостни от твоя палат, а князете ти да отварят уста за похвали; да сияе твоята багреница със светлината на добродетелите ти, а въздишките и сълзите да са ти чеда; споменът за смъртта да ти идва винаги наум, а твоята мисъл да мечтае неленостно за бъдещото царство. Валяй се под нозете на твоята Майка, Църквата, прекланяй се усърдно и скланяй глава пред Нейните първопрестолници, та Царят на царуващите и Господарят на Господстващите, като види толкова голямото ти усърдие, да ти даде ония блага, що „око не е виждало, ухо не е чувало и човеку на ум не е идвало това, що Бог е приготвил за ония, които Го обичат.“ А царят, когато прочете това, мислеше, че е получил нещо велико, и след като го целуна с любов, пазеше го в пазвата си, сякаш някакво многоценно съкровище, и чрез честото му четене прогонваше мрака на светската размирица.“

Ето вторият урок: не богатството, което имаш или нямаш в този живот, те спасява, а отношението ти към него – какъв ставаш с него или без него.

Цар Петър има злато, но започва да пази в пазвата си друго по-ценно съкровище – думите на живота, написани за него от светец. И сам става светец. Пустинникът Йоан избира друг път, външно по-различен – бедността, тишината и скритостта. За да просияе и стане най-богатият българин на небето. Именно този негов избор става основа на нещо велико – Рилската обител, духовното сърце на България. Йоан не строи с пари. Той строи със святост. И Бог довършва в слава това, което човекът започва в смирение.

Ето как стигаме до най-важното за нас днес.
Ние често търсим:
• успех,
• признание,
• „резултати“ в духовния живот.
Дори във вярата започваме да търсим „чудеса“ – нещо извънредно, нещо силно, нещо, което да ни увери.

Но свети Йоан ни показва друг път:
• не търси чудото – търси Бога;
• не търси преживяването – търси покаянието;
• не търси да изглеждаш духовен – стани такъв в тайна.
Защото когато човек намери Бога, всичко останало идва на мястото си.

Затова и днес, когато почитаме паметта на свети Йоан Рилски, нека не само се възхищаваме от живота и чудесата му.
Нека се запитаме: Къде търся аз Бога?
• В шумното или в тихото?
• В показното или в скритото?
• В това да правя впечатление или в това да се променям?
Защото пътят на светеца не е недостижим. Той започва от едно просто нещо – от обръщането на сърцето към Бога.

И ако тръгнем по този път, макар и с малки стъпки, ще разберем защо Църквата казва: величието на свети Йоан не е в чудесата, а в това, че е станал Божий човек. Амин.

протойерей Красимир Кръстев