Покаяние и изповед

(Беседа)

Автор: протойерей Красимир Кръстев

В тайнството Св. Кръщение ние получаваме велики блага – прошение на греховете, освобождаване от вина и нов живот. Получаваме амнистия, но не и изцеление. Грехът е простен, но страстите и раните от греха очакват изцеление. Изцелението е процес, който трябва да започне още с излизането от купела. Изцелението не е момент, а път, който неизбежно включва падания и ставания. Всяко падане пък неизбежно означава оцапване на бялата дреха на правдата, която сме облекли при кръщението. Греховната кал е голяма, но слава Богу, Той ни е оставил силно лекарство, които да приложим – тайнството Покаяние (Изповед). Тайнство на очистването, за което пророк Исаия пише: „Елате и ще отсъдим – казва Господ – дори греховете ви да бяха като тъмночервено, като сняг ще побелеят; ако бяха като червено, ще станат бели като вълна.“ (Ис.1:18)

Думата покаяние произлиза от гръцката „метаноя“, което означава промяна на мисленето. Покаянието е проглеждане и назоваване на нещата с истинските им имена – тъмночервеното е тъмночервено, червеното е червено. Не трябва да се самооправдаваме, като опитваме сами да изсветлим тъмночервения си грях до червен; само Бог може и едното, и другото петно да направи съвършено бели. Прошката, получена в Кръщението е дар, но очистването в Покаянието изисква синергия – съработничество между Божията благодат и човешкото усилие. И това наше усилие се олицетворява от сълзите на покаянието – течността, с която Бог ни омива. За разлика от кръщелните води, покайните са „собствено производство“ – от нашите души и очи.

За тайнството Покаяние св. Йоан Лествичник казва: “Изворът на сълзите след Кръщението е повече от Кръщението, макар тия думи да изглеждат малко смели. Защото Кръщението ни очиства от предишните злини, а сълзите очистват греховете, извършени и след Кръщението. Като сме приели Кръщение в детска възраст, ние всички сме го осквернили, а със сълзите си отново го очистваме. И ако Божието човеколюбие не беше ни дало тях (сълзите на покаянието) едва биха се намерили такива, които се спасяват.”

Днес ще подходим към въпроса за покаянието именно по този „воден“ път. Да размислим върху един Соломонов текст, който неслучайно се чете като задължителна паремия на големите Богородични празници и на Велики Четвъртък. В Притчи 9:1-6 се казва: „Премъдростта си създаде дом, издяла седемте му стълба, закла жертва, размеси виното, приготви трапезата си. Тя изпрати слугините си да призовават по най-високите места на града: „Който е неразумен, нека се обърне насам!“ И на безумните тя каза: „Елате, яжте хляба ми и пийте виното, което съм размесила. Изоставете неразумността и ще живеете, и вървете по пътя на разума.“

Тук са показани като предобрази Църквата и нейните служители, съборите, жертвата – Христос. Изпълнението на тази жертвена трапеза виждаме на Велики Четвъртък и в целия последвал евхаристиен живот на Църквата. „Виното, което съм размесила“ ни насочва към практиката винаги да се смесва евхаристийното вино с вода: първо на проскомидията – със студена, а после и с топла вода – „теплота“. Добавянето на вода не е случайна подробност, а древно апостолско предание, което съчетава няколко значения:
• следва историческия начин, по който се е употребявало виното. В древността в Средиземноморието почти никога не се е пиело чисто вино. То обикновено се е разреждало с вода;
• напомня за кръвта и водата, изтекли от Христовото ребро – образ на основните тайнства: Св. Евхаристия и Св. Кръщение;
• свидетелства за двете природи на Христос: виното – божествената, водата – човешката;
• изобразява единството между Христос и Неговата Църква: виното – Христос, водата – народа;
• чрез добавянето на „теплотата“ след освещаването изповядва, че Христос е живият и възкръснал Господ, защото топла вода указва живото Христово тяло, а също и символизира Светия Дух, Който дарява живот.

Тези значения не се изключват взаимно. В православната литургична традиция символиката често е многопластова: едно и също свещенодействие може едновременно да припомня историческо събитие, да изразява догматична истина и да разкрива духовната реалност.

Най-дълбокото богословско основание в гореизложените значения се вижда в думите на св. ап. Йоан: „Но един от войниците с копие прободе ребрата Му и веднага изтече кръв и вода.“ (Йоан 19:34) Светите отци виждат в това не просто исторически факт, а тайнствен образ на Църквата и на тайнствата. Кръвта и водата, изтекли от Христовото ребро, са образ на Евхаристията и Кръщението. А тъй като светите отци наричат покаянието „второ кръщение“, можем да видим в тази вода и напомняне, че към Светата Чаша се пристъпва не само като веднъж кръстени, но и като непрестанно очистващи се чрез сълзите на покаянието. Покаянието актуализира кръщението. Затова между покаянието и Причастието съществува неразривна духовна връзка: покаянието не се прибавя към Христовата Кръв, а подготвя човека да я приеме за живот, а не за осъждане. Тоест, само Божията благодат ни очиства, но не без нас, в такъв смисъл може да кажем, че е налице смесване.

Водата има голямо значение, защото преди да се налее виното, трябва да се измие съда. Какво става с висококачествено вино, ако се налее в мръсна чаша? Самото вино не губи вътрешните си качества, но човекът вече не може да ги усети. Проблемът не е във виното, а в съда, в който е налято. Светите отци често сравняват Божията благодат или Божието слово с чисто вино, а човешкото сърце – със съд. Ако съдът е замърсен от страсти, гордост или нечист живот, човек не може да възприеме в пълнота дара, който му се дава. Ето защо в православната традиция се поставя толкова силен акцент върху очистването на сърцето. Нашата традиция стъпва върху старозаветната юдейска, в която има много ритуални умивания. Но фарисеите и законоучителите съвсем забравили, че чрез външното Бог поучава за вътрешното. Затова Господ често ги изобличавал: „Горко ви, книжници и фарисеи, лицемери, защото чистите отвън чашата и блюдото, когато вътре те са пълни с грабеж и неправда. Слепи фарисеино, първо очисти отвътре чашата и блюдото, за да станат чисти и отвън.“ (Мат.23:25-26) Не важат ли тези думи и за нас, ако се фокусираме само върху телесния пост, а забравим неговата цел – очистването на душата и покаянието?!

А може ли човек не само да не усети качеството на виното, но и да се разболее от вино, замърсено от нечист съд? Разбирате символичния ми въпрос. Ако сърцето на причастника е този нечист съд, то ние се насочваме към предупреждението на св. Павел, че недостойно приемащия Тялото и Кръвта Христови, може да се разболее: „Така че който яде от този хляб и пие от чашата на Господа недостойно, той е виновен пред тялото и кръвта на Господа. Но нека човек изпитва себе си и тогава да яде от хляба и да пие от чашата. Защото, който яде и пие не както подобава, той яде и пие от своето осъждане, понеже не разпознава тялото на Господа. Затова сред вас има много немощни и болни, а и умират доста. Защото, ако бяхме изпитвали себе си, нямаше да бъдем осъждани. “ (1 Кор. 11:27–31).

Така ние разширяваме притчата за виното, сипано в нечист съд. А какво е разширената притча? Алегория! Винаги трябва да се подхожда с голямо внимание към разширяването на образността. Алегорията е продължително иносказание, при което почти всеки елемент от разказа съответства на определена идея или реалност. Докато притчата също използва образен разказ, но обикновено има една основна духовна истина, към която води, без непременно всеки детайл да има самостоятелно символично значение.

В примера с виното е допустимо разширяване на образността. Виното съдържа алкохол и органични киселини, които възпрепятстват развитието на много микроорганизми. Затова качественото вино само по себе си е неблагоприятна среда за бактериален растеж, но това не означава, че може да неутрализира всякакво замърсяване. Ако виното е било замърсено с прах, просто няма да се усети вкуса, ако обаче е замърсено с опасни микроорганизми – човек ще пострада.

Можем да сравним смъртните грехове с опасните микроорганизми, а несмъртните – с прах. Така, че примерът със замърсеното вино се превръща от притча в алегория. Но по тези жизненоважни въпроси трябва да подхождаме със страх Божий. Защото никой не трябва да се самоуспокоява, че понеже не е сторил смъртни грехове, неговите пропуски са само някакъв дребен греховен прах. Такова тълкуване е прекалено разширително.

Но водата присъства не само върху трапезата. Още по-недвусмислена е една друга нейна употреба на Тайната вечеря – за умиване преди трапезата. Ключов е разговорът между Христос и св. апостол Петър: „Който се е окъпал, няма нужда, освен нозете да умие, защото е цял чист.“ (Йоан 13:10)

Светите отци обикновено тълкуват това така:
• „Окъпал се е“ – това е Кръщението, което веднъж завинаги възражда човека.
• „Да умие нозете си“ – това е непрестанното очистване от ежедневните грехове чрез покаяние.

Тук връзката на покаянието с Евхаристията е много силна, защото умиването на нозете става непосредствено преди Тайната вечеря. Последователността е показателна:
1. измиване;
2. наставление;
3. установяване на Евхаристията.

Затова много православни богослови виждат в това духовен образ: който желае да седне на Христовата трапеза, трябва да позволи на Христос да очисти „нозете“ му, т.е. да се покае. Наставлението пък се получава в литургията на оглашените, която завършва с проповед върху евангелския текст. След проповедта започва литургията на верните, завършваща с кулминацията на богообщението – Причастието. (В нашата практика има изкривяване – проповедта е след Причастието; за това виж „Каква трябва да бъде съвременната проповед“)

И така, покаянието е дълбокият смисъл на подготовката за най-великото тайнство на единението ни с Бога – Св. Евхаристия. Ако покаянието е истинско и свещеникът като духовен лекар го е констатирал на Изповедта, значи чашата е умита и няма пречка божественото вино да не бъде налято в нея.

Дотук ние разглеждахме тайнството Покаяние в неговата връзка с тайнството Евхаристия, но трябва да направим някои важни уточнения, касаещи самото покаяние.

Първо. На една предишна беседа (Основни литургични понятия) казахме, че тайнството Покаяние се среща и под името „Изповед“, което не е грешно, но при него фокусът е върху изповядването на греховете, което е само част от тайнството. Проблемът с това именуване е, че неусетно забравяме нещо много важно: изповядването на греховете е само върхът на айсберга, много по-голямата част е себеизпитването и покаянието, което принасяме пред Бога в скритата стаичка. Там е мястото, където трябва пролеем покайни сълзи, а не да се опитваме пред свещеника да ги предизвикаме. Всичко това е вредно психологизиране и натоварване. Разбира се, ние в никакъв случай не догматизираме, че покаянието е само преди изповедта, то може, и често става и при самото изповядване. Важното е да го има и да осъзнаем, че целият ни живот трябва да е изтъкан от покаяние. Защо разделяме покаянието на ежедневно и на светотайнско? Покаянието е едно, то трябва да бъде ежедневно, защото всеки ден грешим и всеки ден трябва да се каем. Когато вдигнем температура, чакаме ли да започне работното време на лекаря (в миналото, а и днес по селата той не е всеки ден на разположение), за предприемем мерки. Не! Взимаме аспирин, и в първия сгоден случай отиваме при лекаря да прецени хода на лечението. Така и покаянието трябва да бъде ежедневно и да завършва с Изповед пред свещеника. Изповедта увенчава покаянието и трябва да бъде честа, а преди Причастие – задължителна. Така че спокойно можем да кажем за Покаянието и Изповедта „това, което Бог е съчетал, човек да не разлъчва“.

Второ. В покаянието скръбта по Бога се съединява с вярата в Бога. В своята чудесна книга „Забравеното лекарство“, архим. Серафим (Алексиев) сравнява спасителното покаяние на ап. Петър и безплодното разкаяние на Юда:

„От Христовите апостоли първият и последният съгрешили тежко. Петър се отрекъл от Христа, Иуда го предал. Но Петър бил простен, а Иуда погинал. Петър пак получил апостолското си достойнство, а над Иуда и до днес тегне проклятието на вековете. Какво спаси Петър и какво погуби Иуда? Какво трябваше да стори този нещастник? След като извърши греха, трябваше да се изповяда ли? Но ето, формално погледнато, той се изповяда, като отиде при книжниците и старейшините и им рече: “Съгреших, че предадох невинна кръв” (Мат.27:4) и заедно с изповедта, върна им трийсетте сребърника. Та това не е ли достатъчно? Уви, не! Една гола изповед не спасява! Трябва освен съкрушение на сърцето още и жива вяра в Божията милост. А Иуда се отчая в спасението си. Затова след изповедта си отиде, та се обеси. Тялото му увисна на едно дърво, а душата му отиде в ада за вечни мъки.

Не тъй постъпи Петър. В двора на Кайафа той три пъти се отрече от Христа, от Своя Благодетел и Учител: “Не познавам Човека” (Мат.26:74). Но при третото отричане, като чу да пее петел, спомни си какво му беше предрекъл Христос, осъзна греха си, съкруши сърцето си, излезе от оня двор, отдели се веднага от първосвещеническите слуги и, което е най-важното, взе да пролива горчиви сълзи сълзи на искрено, живо, дълбоко разкаяние. Според едно предание през целия си живот, когато чувал петел да пее, св. ап. Петър си спомнял за своя тежък грях, и очите му се превръщали в два извора на най-покайни сълзи. Той не се отчаял, вярвал в Божието милосърдие и с това се спасил.

По този начин св. Петър ни е оставил жива поука, кое е най-главното условие, на което трябва да отговаряме, когато искаме да се обърнем след грехопадението си пак към Бога. Това е вярата в Божието милосърдие, която пропъжда всяко отчаяние. Бог е любов. Колкото и тежък да е грехът ни, Той ще ни го прости, стига да се съкрушим от сърце. Дори и като планини да са високи греховете ни, те ще потънат в океана на Божията милост. Който обаче се отчае, той е загубен. Отчаянието е тържество на дявола. Прочее, да се пазим най-вече от отчаянието, защото отчаем ли се, никой не може да ни спаси.“

Трето. В покаянието всички дялове на душата – ум, чувства и воля – променят своята грешна посока и дружно се насочват към Бога. Не само размисляне, не само плач, но и дело! Затова архим. Серафим призовава:

„Нека да подражаваме на св. ап. Петър и в друго отношение. Като осъзна греха си, той веднага излезе от онзи проклет двор на първосвещеника, дето се отрече от Христа. И ти, брате или сестро, когато искаш да се изповядаш и върнеш към Бога, излез от оня проклет двор на греха, дето досега си се намирал и дето по всевъзможни подбуди не три пъти, а всеки ден по 33 пъти си се отричал от Христа, излез вън и с тялото, и със сърцето, и с ума си! Петър се отдалечи от първосвещениковите слуги. И ти остави дружбата си с тия хора, които те учат на грехове, или без да искат ти служат за съблазън.

Но най-важната поука от поведението на каещия се апостол е следната: като остана сам, св. ап. Петър размисли в себе си, изживя повторно ужаса на греха си и от дълбоко вътрешно страдание заплака горко. И ти, като се готвиш да отидеш при духовника си, не пристъпвай към него без предварителна подготовка. Отдалечи се първом и ти от шума на ежедневието, остави всяка друга грижа, събери мислите си, направи кратка, но сърдечна молитва, припомни си всички грехове и дори си ги запиши на едно листче, за да не би като идеш да ги изповядаш, в смущението си да ги забравиш и да останеш неочистен от тях. Спомни си десетте Божии заповеди, виж коя си нарушил, припомни си дали не си извършил някой смъртен грях, изпитай съвестта си, осъди себе си, поплачи за падението си и в такова настроение иди при духовника! Тогава бъди уверен, че ще получиш истинска прошка, защото “сърце съкрушено и смирено Бог не ще презре” (Пс. 50:19).

Тъгуването по повод на извършените от нас грехове е абсолютно необходимо, ако искаме да получим от Бога прошка. Та тъкмо в това се състои покаянието да пролееш сълзи, да изпиташ дълбока скръб поради своите падения. По свидетелството на св. Исаак Сирин, Бог приема нашата покайна скръб за подвиг.“

Докога ще куцате на две колена?

(Илинден)

Свети пророк Илия е един от най-великите старозаветни праведници и ревностен защитник на вярата в единия истинен Бог. Живял е през IX век преди Христа, по времето на израилския цар Ахав. Свещеното Писание го нарича „тесвитец, от жителите на Галаад“ (3 Цар. 17:1).

Името Илия означава: „Моят Бог е Господ“. В това име е събрана цялата му мисия – да покаже на народа, че Господ, а не идолите, е истинският Бог.

Свети пророк Илия е особено почитан у нас. От всички старозаветни Божии угодници единствено на св. пророк Илия българите сме посветели храмове. Защо е така? Защо нямаме храмове, посветени на праотеца Авраам, боговидеца Моисей или псалмопевеца Давид?

Някои учени са изтъквали, че нашият народ е земеделски и за него е особено важно да почита този, който с молитва изпросва ценен дъжд за реколтата. Като прибавим факта, че трудната съдба на българина го е направила скептичен към красиви слова, можем да си обясним поговорката „Това, което го пише по книгите, не расте по нивите“. Българинът трудно дава доверие, иска да види изява на Божията сила, както навремето е видял в св. Йоан Рилски. Точно това намираме в житието на св. пророк Илия – дивни чудеса и изяви на Божията сила! Но има нещо, което често остава скрито – цената на духовната сила.

Божиите чудеса не са нещо механично и не идват с човешки трикове и схеми. Те са дар от Бога, Който действа свободно, както Му е угодно. Но човекът, който се стреми към Бога, очиства сърцето си, смирява се и се учи да живее в Неговата воля, става способен да приеме тази благодат.

Пророк Илия бил именно такъв човек – изпълнен с ревност за Божието име. Той не търсел собствена слава, а истината. Ежедневно пребъдвал в общение с Бога. Когато видял отстъплението на народа, идолопоклонството и неправдата, не се поколебал да изобличи цар Ахав и царица Иезавел. Смелост, която често ни липсва, все намираме „мъдри“ аргументи, все чакаме някой друг да свърши тази работа..

Кулминацията на неговото служение е събитието на планината Кармил.

Царят и народът били увлечени в поклонение на Ваал – езическо божество. Пророкът предложил изпитание: жреците на Ваал да принесат жертва и той също да принесе, и този Бог, Който отговори с огън от небето, да бъде признат за истинен.

Събрали се множество народ и жреците на Ваал. Те викали дълго, но нищо не се случило.

Тогава пророк Илия извикал към народа: „Докога ще куцате на две колена? Ако Господ е Бог – вървете след Него; ако ли Ваал – вървете след него!“ (3 Цар. 18:21)

Какъв израз само! Прегъването на коляно е израз на поклонение, да куцаш на две колена значи да се кланяш на двама господари.

Тези думи са актуални и днес. Раздвоението на сърцето е една от най-големите духовни болести. Човек вярва, но не напълно; надява се на Бога, но и търси опора другаде. На въпрос в какво вярва, певицата Мадона отговаря: във всичко по малко. Колко характерно за съвременния човек! И колко трагично, защото той не може на нищо да се облегне!

Св. Яков предупреждава за тази постоянна опасност: „Но да моли с вяра и никак да не се съмнява, защото онзи, който се съмнява, прилича на морска вълна, издигана и разлюлявана от вятъра. Нека такъв човек да не мисли, че ще получи нещо от Господа, тъй като двуличният човек е непостоянен във всичките си начинания.“ (Як.1:6-8)

Така брата Господен започва своето послание с отрицателния пример, а го завършва с положителния – Илия, човек със същото естество като нас, но с нещо, което ние рядко притежаваме – неразделено сърце, отдадено само на единия истинен Бог!

И така, пророк Илия приготвил жертвеника, излял вода върху жертвата, така че да няма никакво съмнение или човешка хитрост. И се помолил от цялото си голямо неразделено сърце.

Господ отговорил – огън слязъл от небето и изгорил жертвата. Народът паднал на земята и признал: „Господ е Бог!“

Това събитие ни показва не просто чудо, а истина: Бог се открива на онези, които Го търсят с цялото си сърце. Това звучи някак клиширано, струва ни се че и ние така обичаме Бога. Но нека помислим какъв беше залога – на живот и смърт, който загуби облога, губи живота си. Готови ли сме ние на това, Ако не, значи сърцето ни не е напълно отдадено на Бога.

Животът на пророк Илия ни учи на няколко неща:
• че вярата изисква цялостност, а не раздвоение;
• че молитвата не е формалност, а живо общение с Бога;
• че ревността за Бога не е гняв, а любов към истината и към спасението на хората.

Но също така трябва да помним: не човекът „произвежда“ чудеса. Всичко е дар от Божията благодат.

Църквата ни призовава да гледаме на пророк Илия не просто като на недостижим пример, а като на свидетел за това какво може да направи Бог в живота на човека, ако той само избере непоколебимо Божия път.

Затова нека и ние се поучим:
– не да търсим чудеса, а да търсим Бога;
– не да осъждаме другите, а да започнем от себе си;
– не да бъдем хладни, а да се стремим към жива вяра.

И ако вървим по този път – нераздвоени, с покаяние, молитва и упование – Бог ще действа в живота ни. Ще видим чудесата на Неговата сила, ще се възрадваме и ще се спасим. Амин.

Автор: протойерей Красимир Кръстев

Тест за истинска любов

Днес честваме паметта на един от най-обичаните съвременни светци – преподобни Паисий Светогорец. Всеки може да намери в него нещо за себе си – чудеса, видения, прозрения, мъдрост. Затова и аз се замислих какво е това от неговия живот, което най-много ме докосна. Не е нищо от изброените.

Това, което дълбоко ме разтърсва, е цялостното отношение на светеца към другите, което става особено видно от няколко случая.

Преподобни Паисий разказвал, че някакво момиче, чиято майка била болна от рак, идвала при него и просила: „Помолете се за майка ми, за да оздравее!”. Той й отговорил:
– Добре, ще се помоля, твоята майка, която толкова много обичаш, да оздравее, т.е. Бог да вземе болестта от нея, но да я даде на теб, за да носиш този кръст вместо твоята майка.
– Отче, какво говорите? Аз Ви помолих да се молите за майка ми, за да оздравее!
– Да, тя ще оздравее, но нека Бог даде болестта на теб, така ще е по-добре, защото си млада и ще можеш да се справиш с нея.
– Не, отче! Не! Нека майка ми да оздравее и никой да не се разболява вместо нея!
– Но, чедо мое, как тогава ще покажем нашата любов? Как ще покажем поне своето мъничко съчувствие към болката на другия? Слушай, ето какво ще направим: нека твоята майка да оздравее, а ние с теб двамата ще си разделим нейния рак. Половината на теб и половината на мен.
– Отче, моля ви, чуйте ме! Може ли да се помолите майка ми напълно да оздравее и всички ние да бъдем здрави? Аз толкова я обичам! Умирам за нея!
– Как умираш за нея? Добре, ти ще се разболееш съвсем малко, а аз ще взема по-голямата част от болестта. И твоята мама ще се изцели!

В края на разговора девойката изпаднала в паника: „Край, отче, достатъчно! Просто попитах дали е възможно да излекувате майка ми, ако това не е възможно – довиждане!”

„Този разговор беше тест, – разказва отец Паисий, – за да се изясни до каква степен се простира нейната любов”. Оказало се, че любов няма.

Братя и сестри,

Тази неделя и ние заставаме пред това духовно огледало, за да си направим такъв тест. Струва ми се, че резултата ще е като при тази девойка – с някаква вяра в Бога, но не и с истинска любов. Защото често и ние „умираме за нашия ближен“, но само на думи. Когато стане въпрос за дела – намираме се в оскъдност. А когато стане въпрос за жертва – казваме и ние „довиждане“. И се проваляме на теста, защото той не е теоретичен – истинската любов е жертвена. Жертвата е истинският тест за любов.

Преподобни Паисий издържал този тест. Неговите поучения не останали само високопарни приказки. Той ги въплътил в живота си.

Веднъж при стареца дошъл дълбоко отчаян баща, чийто син бил болен от терминален рак. Човекът плачел неутешимо и умолявал светеца за чудо, тъй като лекарите не давали никаква надежда за сина му.

Виждайки огромната скръб на бащата и мислейки за съдбата на младото семейство, сърцето на преподобния се свило от болка. Понеже винаги избягвал да иска „евтини“ чудеса от Бога, Паисий взел радикално решение. Той се уединил в молитва и казал на Господ нещо поразително: „Боже мой, този човек е млад, има семейство и деца, които се нуждаят от него. Вземи неговата болест и я дай на мен. Аз съм стар, монах, изживял съм живота си и няма за кого да се грижа тук на земята. Нека аз изстрадам рака, а той да оздравее.“

Бог приел тази саможертвена молитва. Много скоро след това болният мъж преминал през нови изследвания и лекарите с изумление установили, че туморът е изчезнал напълно – човекът бил абсолютно здрав. В същото време обаче, старецът Паисий започнал да изпитва ужасни болки. Скоро бил диагностициран с рак на дебелото черво.

Този случай е пример за онова, което някои православни автори наричат „заместническо страдание“ – не в смисъл на изкупление, а като доброволно поемане на чуждата болка от любов. Защото изкупителната жертва е само една – тази на Христос, но ние можем и трябва да правим това, което св. ап. Павел правеше – „Допълвам в плътта си недостига на Христовите скърби…“ (Кол.1:24)

Старецът Паисий преминава във вечността през 1994 г. именно в резултат на тази заместнически поета болест. Болестта става последното стъпало на един вече свят живот, печат, чрез който старецът Паисий става преподобният Паисий.

Всяка болест, и изобщо, всяко страдание на нашия ближен, е тест не само за вярата на болния, но и за нашата любов. Ако Христос сега ни попита: „Любиш ли този твой ближен“, какво ще отговорим? Ако е „да“, тогава идва тестът за истинност: „Съгласен ли си да кажеш: Боже мой, заради него съм готов да изпитам най-ужасяващата болка, нека само той да се изцери? Съгласен ли си да вземеш неговата болка върху себе си?”

Звучи страшно, но Бог знае нашата немощ и затова не ни пита така. Това са въпроси към напреднали във вярата, като стареца Паисий. Бог не иска от нас такива жертви, а много по-малки, затова ни пита нещо по-простичко: „Ще отделиш ли част от времето, което съм ти дал, за да посетиш в болницата своя ближен, ще нарушиш ли само мъничко твоя комфорт?“
– А кой е моя ближен, този негодник ли?
– Да, точно той, твоя съсед, твоя труден колега или просто някой непознат, като в случая с отчаяния баща, дошъл при стареца Паисий.“
А може би въпросът е: „Ще отделиш ли малко от хляба, който Бог ти е дал, за този човек, изпаднал в материална нужда? Да, точно за този, който не ти е роднина?“

Това е малък тест за истинска любов – ще се пожертваш ли за онези, от които не очакваш нищо? Не може без жертва, тя е тестът. Като начало тя може да е нещо малко, но трябва да бъде жертва, а не даване от излишното, ненужното и повреденото. Малка, но чиста жертва, която постоянно да расте, и ние да растем с нея в любовта. За да се уподобяваме постепенно на нашия Господ, Който даде Себе Си напълно и без остатък, за да спаси човечеството.

„Тъй се изпълни словото на пророк Исаия, който казва: „Той взе върху Себе Си нашите страдания и понесе болестите ни.” (Мат.8:17). Амин.

протойерей Красимир Кръстев

храм "Света Троица" - Плевен

Скритото величие на Рилския светец

(Възвръщане честните мощи на преп. Йоан Рилски Чудотворец)

За най-великия български светец – преподобни Йоан Рилски Чудотворец – знаем, че е извършил много чудеса. Но ако се вгледаме по-внимателно в неговото житие, ще разберем: неговото величие не е в чудесата. Величието му е в това, че е постигнал целта на човешкия живот – да се съедини с Бога.

Чудесата не правят човека свят. Те са дар, който Бог понякога дава, а понякога – не. Светците не са търсили чудеса. Те са търсели Бога. Те не са се стремели „да правят велики неща“, а да станат други хора – хора с чисто сърце.

Такъв е бил и свети Йоан.

Още от младостта си той оставя света – раздава имота си, избира монашески живот и се оттегля в пустинята – първо на Витоша, а после на Рила. Живее в лишения, в пост и молитва, далеч от хората. Но не защото го дразнят. Не защото ги мрази. А за да бъде близо до Бога. Защото разбира, че може да даде на ближните само ако има какво да даде. И именно там, в скрития живот, той намира най-важното – живото общение с Бога. Намира благодат – и тя започва да прелива към другите.

И какво се случва? Хората сами започват да го търсят.

Не защото той ги привлича с обещания или някаква реклама, а защото Бог ги води при него. Болни и страдащи – светецът състрадавал с тях, носел тяхната болка в сърцето си и се молел, сякаш сам страда.

В житието му четем: „Един човек бил мъчен години наред от нечист дух. Като видял хора да отиват към пустинята на св. Йоан, тръгнал подир тях. Като стигнал до полите на планината, той паднал на земята и почнал да вика:
– Не мога да вървя по-нататък, огън ме изгаря! Спътниците вързали нещастния човек и го повели към жилището на преподобния. Замолили го да излекува болния.
– Деца мои – им казал той, – това не е по силите ми. Аз съм като вас немощен човек. Само Бог може да го излекува!
Те продължили по-усилено да молят светеца. Той се помолил горещо и обхванатия от нечист дух бил освободен.“

Братя и сестри, вижте това смирение. Светецът не казва: „Аз ще ви изцеля, моята молитва“, а казва „Само Бог може.“

Но вижте и още нещо – вторият необходим елемент за чудодейната вяра, за който св. ап. Павел пише: „Вярата действа чрез любов“. Любов – такава, че да почувстваш болката на другия като своя.

И именно в това смирение, съчетано със състрадание, Бог действа чрез него.

Ето тук е първият урок за нас: Бог действа не чрез силните, а чрез смирените и състрадателните.

Друг силен момент от живота му е срещата – макар и не лице в лице – с цар Петър.
Царят, който има власт, богатство и слава, търси отшелника. И когато му изпраща злато, свети Йоан го отказва. Не от презрение, а от духовно разбиране. Защото той добре знае: онова, което помага на един цар, може да погуби един монах. И пише писмо, което си заслужава да цитираме, според житието:
„Тези неща (злато) са потребни на Твое величество и на такива [като тебе]. Обаче дори и ти, увенчаният с диадема, не трябва да намираш сладост в тях, понеже е казано: „Кога се увеличава богатството, не привързвайте сърце към него.“ И макар че е писано: „Силата на царя е богатството“, но за да се употребява то за оръжие и войска, а не за свое удоволствие, а повече – за бедните и голите, и бездомните. И така, ако искаш заедно със земното да наследиш и небесното царство, бъди щедър, както е щедър нашият небесен Отец. Не се уповавай на неправда и не скланяй на грабеж; бъди кротък и тих, и благодостъпен за всички и нека очите ти са отворени за всички; нека елеят на твоето милосърдие да се излива върху всички; нека лявата ти ръка не знае какво прави дясната; да излизат бедните радостни от твоя палат, а князете ти да отварят уста за похвали; да сияе твоята багреница със светлината на добродетелите ти, а въздишките и сълзите да са ти чеда; споменът за смъртта да ти идва винаги наум, а твоята мисъл да мечтае неленостно за бъдещото царство. Валяй се под нозете на твоята Майка, Църквата, прекланяй се усърдно и скланяй глава пред Нейните първопрестолници, та Царят на царуващите и Господарят на Господстващите, като види толкова голямото ти усърдие, да ти даде ония блага, що „око не е виждало, ухо не е чувало и човеку на ум не е идвало това, що Бог е приготвил за ония, които Го обичат.“ А царят, когато прочете това, мислеше, че е получил нещо велико, и след като го целуна с любов, пазеше го в пазвата си, сякаш някакво многоценно съкровище, и чрез честото му четене прогонваше мрака на светската размирица.“

Ето вторият урок: не богатството, което имаш или нямаш в този живот, те спасява, а отношението ти към него – какъв ставаш с него или без него.

Цар Петър има злато, но започва да пази в пазвата си друго по-ценно съкровище – думите на живота, написани за него от светец. И сам става светец. Пустинникът Йоан избира друг път, външно по-различен – бедността, тишината и скритостта. За да просияе и стане най-богатият българин на небето. Именно този негов избор става основа на нещо велико – Рилската обител, духовното сърце на България. Йоан не строи с пари. Той строи със святост. И Бог довършва в слава това, което човекът започва в смирение.

Ето как стигаме до най-важното за нас днес.
Ние често търсим:
• успех,
• признание,
• „резултати“ в духовния живот.
Дори във вярата започваме да търсим „чудеса“ – нещо извънредно, нещо силно, нещо, което да ни увери.

Но свети Йоан ни показва друг път:
• не търси чудото – търси Бога;
• не търси преживяването – търси покаянието;
• не търси да изглеждаш духовен – стани такъв в тайна.
Защото когато човек намери Бога, всичко останало идва на мястото си.

Затова и днес, когато почитаме паметта на свети Йоан Рилски, нека не само се възхищаваме от живота и чудесата му.
Нека се запитаме: Къде търся аз Бога?
• В шумното или в тихото?
• В показното или в скритото?
• В това да правя впечатление или в това да се променям?
Защото пътят на светеца не е недостижим. Той започва от едно просто нещо – от обръщането на сърцето към Бога.

И ако тръгнем по този път, макар и с малки стъпки, ще разберем защо Църквата казва: величието на свети Йоан не е в чудесата, а в това, че е станал Божий човек. Амин.

протойерей Красимир Кръстев

Царският път към Светото Причастие

(Беседа)

Едва ли има друга тема в съвременния православен живот, която да поражда толкова спорове, колкото въпросът за честото причастяване. Той неизбежно се обвързва и с въпроса за поста, изповедта и цялостната подготовка за приемане на Светите Тайни.

Действително, съвременната църковна практика е изключително разнообразна. Като цяло в Руската, Грузинската, както и в много общини на Сръбската, Българската и Румънската православна църква вярващите пристъпват към Чашата по-рядко, и то почти винаги след задължителна изповед пред свещеник. Колкото до Гърция и Кипър – там хората по правило се причастяват редовно, без това неизменно да е свързано с предходна изповед, тъй като двете тайнства не се разглеждат като административно обвързани. На Света гора пък преобладава практиката на редовното евхаристийно участие, понякога повече от веднъж седмично. Това голямо разнообразие често обърква хората, които погрешно припознават единството на Църквата като външна еднаквост.

Ето защо, ако човек отвори православните сайтове или социалните мрежи, лесно ще остане с впечатлението, че Църквата е разделена на два непримирими лагера. Едните настояват, че всеки православен християнин трябва да се причастява на всяка Света Литургия. Другите предупреждават, че честото пристъпване води до опасно привикване към светинята, и настояват за изключително строга и продължителна подготовка. Любопитното е, че и двете страни говорят от името на Светото Предание.

Как тогава да се ориентира обикновеният енориаш?

Може би първата стъпка е да признаем, че самият въпрос е поставен неправилно. В центъра на православния живот никога не е стояло количественото питане: „Колко често трябва да се причастяваме?“. Там винаги е отеквал друг, много по-дълбок въпрос: „Как да живеем така, че достойно да пристъпваме към Христос?“

А между двете формулировки има огромна разлика.

Историята на проблема

Често можем да чуем твърдението, че първите християни са се причастявали винаги, когато са присъствали на Литургия, следователно така трябва да правим и днес. Това твърдение съдържа истина, но не цялата истина.

Действително, през първите векове Евхаристията е била центърът на живота на християнската общност. Литургията не е била просто богослужение, на което човек присъства като външен наблюдател, а събрание на Църквата около нейния Господ. Но тук трябва да си зададем въпроса: кои са били тези хора?

Това са били християни, които:са живели под постоянната заплаха от гонения и ежедневно са рискували живота си заради Христос;
са постили строго според църковния ритъм и са познавали в дълбочина Писанието;
са били не просто посетители в храма, а живи, органични членове на една неделима общност.

Следователно, не можем механично да отделим честото причастяване от целия този цялостен начин на живот.

По-късно, когато при св. Константин Велики християнството става официална религия, положението се променя. В Църквата влизат милиони хора с различна духовна зрелост. Появява се пастирска необходимост от практика, която да отчита новата реалност – много кръстени, но не всички достатъчно въцърковени.

Затова още през IV век виждаме различни обичаи. От една страна, св. Василий Велики свидетелства, че в неговата общност се причастяват четири пъти седмично: в неделя, сряда, петък и събота. На други места обаче практиката вече е различна – среща се причастие веднъж в месеца или дори по-рядко.

В монашеските общности нещата също варират. Монахът живее в непрекъснат ритъм на молитва, пост, послушание и ежедневно изповядване на помислите. Там по-честото причастяване е естествен плод на подвига. Но пък от житието на света Мария Египетска виждаме, че тя е постигнала дивна светост, приемайки Светите Тайни само два пъти в живота си.

Следователно, още в древността Църквата не познава една-единствена задължителна схема. Тя прилага различни практики според духовния живот на конкретната общност.

И тук достигаме до първия важен извод: Преданието на Църквата не е твърда, бездушна матрица. То не ни казва сляпо: „Причастявай се веднъж месечно“, нито: „Причастявай се всяка неделя“. То ни призовава към нещо много по-дълбоко: Живей така, че причастяването ти да бъде истинска, съдбовна среща с Христос.

Как се ражда спорът?

Интересно е, че векове наред този въпрос почти не поражда ожесточени конфликти. Истинските спорове започват едва през последните два века. Защо? Защото и двете страни започват да превръщат една иначе добра практика в универсално, административно правило.

Едните заявяват: „Всички трябва да се причастяват всяка неделя“. Другите отвръщат: „Всички трябва да се причастяват рядко и след изтощителна подготовка“. Изписани са томове в защита на всяка от двете тези. Но колкото и верни неща да се казват в тях (и в двете!), те сякаш пропускат целта. Защото по този начин въпросът престава да бъде духовен и се превръща в идеологически. А Църквата никога не е живяла чрез идеологии – тя винаги е дишала чрез пастирската мъдрост.

Думата, която трябва да заменим

В едно свое интервю Саратовският митрополит Лонгин казва нещо удивително просто и същевременно гениално: „Необходимо е да заменим само една дума. Вместо ‘трябва’, да кажем ‘може’.“

Колко дълбока е тази мисъл! Човек може да се причастява често, но не е длъжен под кодекса на закона. Човек може да има нужда от по-продължителна подготовка, но нейната мяра не е еднаква за всички.

Тази малка езикова замяна променя изцяло духовната перспектива. Думата „трябва“ твърде често ражда сляп страх, фарисейско сравнение с околните и в крайна сметка – осъждане. Докато думата „може“ отваря благодатно пространство за духовна свобода. Това не е свобода на слободията и произвола, а свобода Бог да ме води според моята лична духовна мяра.

Именно това е царският път на Православието. За него пише още свети апостол Павел: „Всичко ми е позволено, но не всичко е полезно“ (1 Кор. 6:12). Това не е анархия, нито законничество – това е свободно, синовно послушание. Можеш да се причастяваш често, можеш да се причастяваш и по-рядко, и в двата случая целта е една: да се съединяваш с Бога така, че да се променяш спасително и да се богоуподобяваш.

Мястото на пастирското ръководство

Разбира се, думата „трябва“ има своето незаменимо място, но то трябва да бъде правилно определено. Модернистите искат съвсем да я изхвърлят, зилотите – да я поставят начело, а православната разсъдителност я поставя в контекста на послушанието.

Можеш да се причастяваш често, но трябва да имаш духовен отец, който вярно и постепенно да те води по този път. Това е ключът за тесните врата, зад които започва благодатният и безопасен друм на достойното причастие.

Защото в крайна сметка въпросът за честотата на причастяване не е догматичен или каноничен, а чисто пастирски. И точно тук изпъква ролята на свещеника, който е призван да бъде истински духовник – човек на Духа. Именно това е един от най-сериозните ни дефицити днес.

Положението в съвременната градска енория е сложно. Миряните живеят под огромния натиск на професионалния стрес, семейните ангажименти и динамиката на всекидневието. Затова енорийският свещеник трябва да подхожда пастирски и строго индивидуално към всяка отделна душа.

Църковните канони могат да се сравнят с болничните правилници и медицинските инструкции. Те не са мъртва буква, а благодатни напътствия – „законът на духа, който дава живот в Христа Иисуса“ (Рим. 8:2). Каноните задават сигурната рамка, но в нея духовникът определя индивидуалната доза: мярата на поста, ритъма на изповедта и детайлите на подготовката.

Важното е болният да не се самолекува по субективно усмотрение. От една страна, апостол Павел изисква самоизпитване: „нека човек да изпитва себе си, и тогава да яде от хляба и да пие от чашата“ (1 Кор. 11:28). От друга страна обаче, това себеизпитване не бива да се противопоставя на изповедта пред свещеника, защото е казано: „Всичките пътища на човека са чисти в неговите очи, но Господ претегля духовете“ (Пр. 16:2). Няма човек, който да не се нуждае от духовен лекар. Дори тези в отлично здраве имат нужда от периодични профилактични прегледи, за да се открият евентуални скрити и коварни болести.

Целта на Тайнството е нашето изцеление, а как точно ще се приема „лекарството на безсмъртието“, се решава индивидуално. Свети Йоан Златоуст пита в своята Проповед върху Посланието към евреите: „Кого да оправдаем? Тези, които се причастяват веднъж годишно, тези, които го правят често, или тези, които стъпват рядко? Нито едните, нито другите, нито третите, а онези, които се причастяват с чиста съвест, с чисто сърце, с непорочен живот. Нека такива винаги се приближават; а които не са такива – да не пристъпват нито веднъж в годината.“

В крайна сметка – рядко или често? Защото, ще рече някой, добре звучи съвета да търсим опитен духовник, който да ни поведе по пътя на честото причастяване, но факт е, че такива са рядкост (и това оскъдняване на старците е провидяно от отци като св. Игнатий Брянчанинов). Затова, братя и сестри, като няма добър духовник, по-разумно е да не подхождаме лекомислено към светинята, за да не се изгорим. Бог не действа магически, нека се смирим и наблегнем на подготовката, а не на честотата на Причастие. Чували сте как майката увещава детето: хайде, колкото повече си отвориш устата, толкова по-голям залък ще ти дам. Така и Бог ни увещава: колкото повече си отвориш сърцето, толкова повече благодат ще получиш в Тайнството. Това отваряне на сърцето е смисълът на подготовката за Причастие.

Ще завършим с мъдростта на стареца Никон Оптински, който дава за пример двама евангелски образи: „Закхей с радост приел в своя дом скъпия Гост – Господ, и постъпил добре. А стотникът, поради смирението си и съзнавайки своето недостойнство, не се решил да Го приеме под покрива си, и също постъпил добре. Техните постъпки, макар и противоположни, извират от еднакви подбуди. И затова те се явили пред Господа в равно достойнство. Същността е в това – достойно да се приготвиш за Великото Тайнство.“

протойерей Красимир Кръстев

Храм "Света Троица" - Плевен

28.06.2026 г.

Основни литургични понятия в православния църковен живот

(Беседа)

В живота на Православна църква често употребяваме думи като „богослужение“, „литургия“, „тайнство“, „треба“, „служба“, „обред“, „чин“, „свещенодействие“, без винаги ясно да различаваме техния смисъл. Някои от тези понятия са богословски, други – богослужебни, трети – народно утвърдени. Добре е православният християнин да познава поне основното им значение.

Богослужение е общото понятие, с което изразяваме служението ни на Бога чрез молитва, песнопение, четене и свещенодействие. Център на целия богослужебен живот на Църквата е Тайнството Св. Евхаристия (Св. Причастие). Евхаристията (от гръцки: благодарение) е нашето безкръвно жертвоприношение или както го нарича св. Дионисий Ареопагит „Тайнство над тайнствата“. В него, под вид на хляб и вино, ние приемаме Тялото и Кръвта Христови, чрез които осъществяваме най-пълно (с душа и тяло) и действително общението си с Бога. Затова и богослужението, на което се извършва Св. Евхаристия – светата Литургия, логично се явява централно в целия богослужебен живот на Църквата.

Думата „литургия“ в превод от гръцки език означава общо дело, обществено служение. С течение на времето тя получила значение на обществено богослужение, по-специално­ на Тайнството Св. Евхаристия. За да се извърши литургия е желателно освен свещеника да присъства поне още един човек в църквата, чрез което да се символизира единството на цялото човечество, призовано да стане вселенска Църква. Всички останали свещенодействия черпят своя смисъл от евхаристийния живот на Църквата.

Според богослужебния Устав (Типик) в Православната църква ежедневните богослужения са девет. Освен светата Литургия това са:

Вечерня – Тъй като според древното времечисление денят започва от вечерта (Бит. 1:9), това е богослужението, което открива новия църковен ден и възпоменава както сътворението на света, така и очакването на спасението в Христос.
Повечерие (малко и велико) – вечерна молитвена служба (букв. „след вечернята“), чрез която вярващите предават себе си на Божията закрила преди нощния покой.
Полунощница – служба на духовно бодърстване, напомняща за нуждата от постоянна готовност за срещата с Господа (отслужва се около полунощ, предимно в манастирите).
Утреня – утринно богослужение на прослава и благодарение към Бога, изпълнено със светлината на Христовото Възкресение.
Първи час – служба, освещаваща началото на деня чрез молитва и призоваване на Божията помощ.
Трети час – служба, свързвана със слизането на Светия Дух над апостолите в деня на Петдесетница.
Шести час – служба, възпоменаваща страданията и разпятието на Господа по обяд.
Девети час – служба, възпоменаваща спасителната смърт на Иисус Христос на Кръста.
Към Часовете спадат и т.нар. Изобразителни – последование, което „изобразява“, т.е. представя отделни литургични елементи, без да бъдат самата Литургия.

Всяко свещено църковно действие, извършвано в литургичния живот на Православна църква се нарича Свещенодействие. Това включва тайнства, богослужения, благословения, освещавания, треби.

Установеният ред на извършване на службата, тоест, нейната структура: молитви, ектении, песнопения, действия, се нарича Чинопоследование  (чин).

Извършването на определен чин от духовенството в реалното богослужение се нарича Чинодействие.

На практика Свещенодействие и Чинодействие се припокриват, но при първия термин акцентът е върху свещения характер на действието, а при втория – върху самото извършване на чина.

Богослужебните свещенодействия се делят на Свети Тайнства и треби. Има нюанс при употребата на свят и свещен. „Свят“ означава преди всичко принадлежащ на Бога, изпълнен със святост  (Кръст, Евангелие, Тайнства, конкретен светец), докато „свещен“ подчертава по-скоро религиозното предназначение или сакралния характер  (храм, одежди, писание).

Всяко тайнство и всяка треба има две страни: видима или външна и невидима или вътрешна. Св. Тайнства са установени от Господа Иисуса Христа свещенодействия, в които, чрез видими знаци се дава невидима благодат Божия, която очиства от греховете, освещава човешката природа и я въвежда във вечен живот.
Видимата страна на тайнството са: веществото, което се употребява (например водата при Кръщението, хлябът и виното при Евхаристията, мирото при Миропомазването), думите, които се произнасят и главните действия. В православното разбиране външните материални елементи не са само символи, а видими знаци, чрез които човек реално участва в духовната страна на тайнството. Ние не противопоставяме видимо и невидимо, защото Бог действа чрез цялото човешко същество и чрез самото творение.
Невидимата страна е тайнственото възприемане на благодатните дарове на Светия Дух, които са различни за всяко тайнство.

В древната Църква, и на Изток и на Запад, всичко, отнасящо се до благодатния живот, откриващо Царството Божие, се е наричало „мистерион“ – тайна, тайнство. Стъпвайки на думите на св. ап. Павел: „Тази тайна е велика, но аз говоря за Христос и за църквата“ (Еф. 5:32), светите отци развиват идеята за Църквата като всеобхватна Тайна, в славянските езици – Всетайна.

Спасението започва с това, че „Словото стана плът“ и отдаде Себе Си, Своето Тяло и Кръв. Но Христовото дело не се изчерпва единствено с даването им „за живота на света“, а достига своята пълнота в тяхното предаване на учениците — не само в преломяването на Тялото и проливането на Кръвта, но и в подаването им под вид на хляб и вино: „Вземете, яжте…“, „Пийте от нея всички…“. Именно в тези дадени и предадени Свети Дарове се разкрива сърцевината на Преданието. Думите — записани или незаписани, образите, жестовете и знаците — не са второстепенни или маловажни, но изпълняват служебна роля спрямо Даровете, чрез които се осъществява най-пълното духовно общение и се дарява живот.

Възнасяйки се на небето, Господ не остави организация или книга¹ (които се оформят исторически впоследствие), а остави общност от ученици и Дарове, чрез които те да се освещават и да се изграждат като Църква.

Новородената Църква откликва и извършва Евхаристията (Благодарението), но и Евхаристията изгражда Църквата, като съединява вярващите с Иисус Христос и помежду им в едно Тяло Христово. Акцентираме на това, за да подчертаем, че останалите Тайнства в цялото си величие имат служебно отношение към Евхаристията – те въвеждат, подготвят, укрепват или служат на този евхаристиен живот.

В църковния език за някои от тайнствата се използват по две наименования, като в някои случаи едното се поставя в скоби. Те не се противопоставят, а описват събитието от различни гледни точки. Например, при употреба на названието „Света Евхаристия“ фокусът е върху цялостното богослужение и акта на благодарност към Бога за Неговата жертва, а при „Свето Причастие“ – върху личното участие на вярващия, който приема Тялото и Кръвта Христови. Така е и при някои от останалите тайнства. Не е грешно двойното изписване на техните названия, но стремежът ни трябва да бъде към повече точност в терминологията. За да внесем яснота, при по-долното изброяване ще поставим на първо място по-пълното и по-точно в богословско отношение наименование, а в скоби – утвърдилото се сред вярващите. И така, освен венецът на тайнствата – Светата Евхаристия, останалите тайнства са:

Кръщение – въвежда човека в Църквата;
Миропомазание – запечатва го с дара на Светия Дух;
Покаяние – възстановява нарушеното общение (среща се „Изповед“ – фокусът е върху изповядването на греховете, което е част от тайнството);
Свещенство – служи за извършването на Тайнствата (среща се „Ръкоположение “ – фокусът е върху свещенодействието, чрез което тайнството се извършва);
Брак – освещава семейния живот в Църквата (среща се „Венчание“ – фокусът е върху венчаването като негово извършване);
Елеосвещение – укрепва човека в страдание и болест (среща се „Маслосвет“ – това е утвърдил се превод на гръцката дума).

Изброените тайнства са седем, но трябва да знаем, че строго фиксиране на техния брой у светите отци не се среща, както не се среща и строго диференциране на тайнствата от требите, за разлика от Запада, който разделя тайнствата (sacramenta) и тайнодействията (sacramentalia).

След XV век в православното богословие постепенно се утвърждава систематизирането на светите Тайнства като седем. Това число символично изразява пълнота, но не бива да се възприема като строго ограничаваща или изчерпваща рамка.

Думата „треба“ произлиза от старославянската дума за „потребност“, „нужда“. В тази връзка требите са установени от Църквата свещенодействия, чрез които се измолва Божията помощ при една или друга духовна и телесна потреба. Такива са примерно: водосвет, панихида, опело, петохлебие, молебен, освещаване на дом, икона, църковна утвар или превозно средство и др. Монашеското пострижение е особено свещенодействие и чинопоследование, чрез което човек приема монашески живот и обети. То не се причислява към седемте Тайнства, но има дълбоко духовно значение и в светоотеческата традиция понякога се нарича „второ кръщение“. Затова по отношение на него се избягва думата „треба“, а се използва „чин на монашеското пострижение“.

В по-широк богословски смисъл между светите Тайнства и требите не съществува абсолютно разделение, защото и едните, и другите принадлежат към свещенодействията на Църквата и участват в нейния тайнствен живот. В този смисъл някои Тайнства, като Брак или Елеосвещение, могат да бъдат смятани за треби, защото отговарят на частни духовни потребности, присъщи на определени житейски състояния и обстоятелства (не всички хора се женят или са болни). Въпреки това Тайнствата и требите не следва да се отъждествяват, тъй като Тайнствата имат особено място в живота на Църквата. Ако може да се посочи критерий за тяхното различаване, това не е просто степента на важност, а отношението им към всеобщата потребност от единение с Бога. По този критерий трябва отново да се върнем на определението на св. Дионисий Ареопагит за Св. Евхаристия като „Тайнство над тайнствата“.

Под думата „обред“ се разбира външната, символната страна на свещенодействието. Такива са примерно: поклон, кадене, помазване, процесия, запалване на свещи и т.н.  В Православието думата „ритуал“ се избягва поради нейното външно и формално звучене.

Наблюдава се често объркване между „обреди“ и „треби“, и за това има различни причини. Основната причина, разбира се, е ниското ниво на религиозна грамотност, но за объркването допринася и факта, че в ежедневната употреба хората виждат предимно външната страна на църковните действия — свещи, кадене, вода, молитви, шествия — и естествено започват да наричат всичко това „обреди“. Така например, често наричат опелото и панихидата „погребални обреди“, докато те са треби. Нека първо себе си просветим, за станем светлина за околните.

Православното богослужение не е сбор от външни ритуали, а живото молитвено предание на Църквата. Термините, които употребяваме, не са просто технически думи — те изразяват начина, по който Църквата разбира човека, благодатта, общността и присъствието на Бога в света.

 

Бележки:

1. Де факто това се получава при католиците с папството като институционален център на единството и при протестантите с тяхното идолизиране на Библията

 

Има ли българска светост?

(2 Неделя след Петдесетница – на всички български светии)

В Неделята на всички български светии нека поставим директно въпроса: Има ли българска светост?

Всички народи тръгват от Адам, т.е. общия произход предполага и общи проблеми. Адамовото падение е универсално, и четейки Библията и житията, ние откриваме своите слабости в хора, които са много далече от нас етнически. Откриваме и че нашите срещи с Бога са от същия характер като срещите на светците от други народи и времена. Колкото и да бродим из времето и пространството, дълбинните проблеми на човека не са се променили и истинските решения са винаги „в Христа“.

В Едем има един език и един етнос, в Царството Небесно – изкупени от всеки народ. Светците са хора, преодолели земните различия на раса, език, етнос. Новото творение не е само изпълнение, а надминаване на Едем – човечеството не само се връща там, откъдето е паднало, а достига предназначението, за което е било създадено. В Царството Небесно светиите ще общуват без пречките на езика. Но това не става чрез някаква магия, то идва по пътя на изцелението, изцеление, което става тук, по пътя между земята и небето. Петдестница е знамение за това – различни хора от различни народи (апостолът неслучайно изброява различни етнически групи в Деян.2), обединени в едно ново общество – Църквата. За да опишат сегашното „попътно“ състояние на Божието Царство богословите често използват израза „дошло и още не“.

Църквата изразява литургически тази истина, като в Първата Неделя след Петдесетница акцентира на общото ни небесно гражданство, а във Втората Неделя – на неговия исторически аспект, ситуацията в който ние сега се намираме като граждани на различни държави.

И ние с Вас, братя и сестри, сега „опитваме силите на бъдещия век“, но още не сме достигнали Небесното царство. Към него водят различни пътеки, и ние вървим по една от тях – „българската пътека“. Тези пътеки са като маршрутите, по които се изкачват алпинистите. Различни маршрути, но върхът е един и на него се събират всички победители. Катерят по различни склонове и като се качат на духовния Еверест, се прегръщат братски. Всички са победители и радостно коментират преодолените различни трудности по различните трасета. Тази образност може да приложим и към монашеството и света, към различните категории светци, но не и към различните вери. Спасителният Еверест е православен и всички маршрути към него са църковни!

И така, тази символика е напълно валидна за пътя, по който вървят православните християни в различен етнически контекст. „Маршрутът“ във всяка страна има своите особености. Така св. ап. Павел предупреждава своя съработник Тит за особеностите на възложеното му мисионерско поле: „Един от тях, техен прорицател, казал: „Критяните открай време са лъжци, зли зверове, лениви търбуси.“ Това свидетелство е вярно. Поради това изобличавай ги строго, за да бъдат твърди във вярата и да не обръщат внимание на юдейски измислици и на наредби от хора, които се отвръщат от истината.“ (Тит1:12-14)

Апостолът цитира думите на древногръцкия философ и прорицател Епименид от Крит (живял около 600 г. пр. Хр.). Оригиналният цитат на Епименид се ражда от скандален мит: критяните твърдели, че на техния остров се намира гробът на Зевс. За останалите гърци това било върховна лъжа, тъй като Зевс се смятал за безсмъртен бог. Епименид ги нарекъл „лъжци“ именно заради това „богохулство“.

Цитирайки Епименид, целта на ап. Павел не е да нанесе етническа обида, а да даде реалистична диагноза на културната среда, в която младият му ученик Тит трябва да изгради новата църква, да предупреди за склонноста на критяните към спекулации.

Така и ние днес следваме апостолския подход и използваме народопсихологията, за да открием бариерите, които пречат на българина да приеме Христос. За „страстите български“ може да се напише многотомник, но в една проповед може само да маркираме 1-2 неща. Наистина, има и при нас някои „критски“ заболявания (че сме създали всички древни цивилизации, че всички велики култури произлизат от нас и пр.), но бих обърнал внимание на друго.

Светците казват, че дяволът ни изкушава с нашите най-силни страни, като ни тласка в крайност. Безспорно, силна българска черта е гостоприемството, но дяволът често ни тласка към лошата крайност чуждопоклонничество. Ние не ценим своето и своите. Винаги чакаме някой отвън да ни каже истината.

А най-малко българинът очаква истината от родните институции, в това число църковната. Това е една многовековна незараснала рана в народната плът, която отвориха богомилите и я държат отворена дъновисти и всякакви от този род. Тя е в основата на разделението на нашето общество. Разделението е причина за падането ни на два пъти под чуждо владичество, а и днес виждаме колко дълбоко раздвоението е проникнало в българската душа. От поп Богомил насам дяволската стратегия е образът на българският свещеник да се очерня и окарикатурява: „на този ще градим образ на скъперник, на другия на пияница и плътоугодник, за третия пък ще намекнем, че нещо е психически лабилен…“ Защо не си запушим ушите и не оставим бесовете да си говорят сами? И като казвам това, моята грижа не е за образа на свещеника, а за първообраза, защото свещеникът е икона на Христос в събранието. Запушвайки ушите си за гласа на свещеника, човек се затваря и за Божието слово.

Казвам това, защото дочувам приказки, и то от църковни хора: „идвам на църква, но не им вярвам много на нашите попове.“ Защо са тези думи? Много рядко има претърпяна лична обида. Тук се долавят вековни наслоения, които резонират в душата на всеки поотделно и го правят податлив. Бесовете градят това с векове: чрез вицове и поговорки, през лъжливи разкази за предателя „поп Кръстю“ до съвременни пошлости като „отец Нафарфорий“. Това прави почвата на нашите сърца недобра и семето на Божието слово трудно пуска корен.

Чуждото владичество също ни е направило консервативни и подозрителни. Консервирането има и добра страна, защото запазва от развала, но когато се разпростре до всяка форма и детайл, вече се превръща в окови. В църковния живот това проличава в сляпото и фанатично придържане към буквата и формата. Само маркираме тази огромна тема, като напомняме апостолското предупреждение, че „…буквата убива, а духът животвори.“ (2Кор.3:6)

В резултат на всички наши народни грехове и вековни неволи, българинът е свикнал да живее в „режим на оцеляване“, без дръзновение. Това се пренася и в отношенията му с Бога. Да сравним с руснака.

Константин Леонтиев казва: „Руският човек може да бъде светец, но не може да бъде почтен. Почтеността е западноевропейски идеал. Руският идеал е светостта.“ Известният публицист и философ на 19 век визира крайностите в руската душа. Руснакът е способен на дълбока духовност и себеотрицание, но може да отиде и в краен нихилизъм и поквара. Бердяев е още по-радикален: „руснакът може да бъде или светец, или свиня“. Макар и преувеличено, но улавя руската народопсихология.

А при нас как е? Доста различно. Ние се боим от крайностите на покварата, но и от близостта до Христа. Най-често следваме Иисус, но от „средно разстояние“. Пресметливи и боязливи сме, и рядко раждаме „радикални“ светци като св. Йоан Рилски. Жертваме се, едва когато „ножа опре до кокала“.

Затова, нека днес погледнем така на нещата: ние сме православни християни, но български. Приели сме от своите родители някои силни черти и някои слаби. Възпитани сме в тази среда и не можем да избягаме от това. Това е наследена рана, която обаче всеки трябва лично да изцели у себе си. Разумният човек, знаейки болестите на родителите си, внимава върху своя начин на живот. Такива трябва да бъдем и по отношение на духовните болести. Призвани сме да ги преодолеем. Такъв пример ни дават всички български светци, които изцелиха в себе си „страстите български“.

Българската светост не е някаква особена, различна светост. Тя е същата светост, която виждаме у всички Божии угодници. Но тя се ражда тук – сред нашия език, нашата история, нашите слабости и нашите дарове. Затова задачата ни не е да доказваме колко велик е българският народ, а да станем достойни наследници на онези българи, които са се осветили чрез Христос. Защото в Небесното царство няма да ни питат от кой народ сме, а дали сме останали верни на Господа. Амин.

протойерей Красимир Кръстев