ДА ПОЛЕТИМ С КРИЛАТА НА МОЛИТВАТА И ПОСТА

    Евхаристийният канон, или анафората, е най-важната част на литургията. В началото му свещеникът издига ръце и призовава: „Да издигнем сърцата си нагоре.“ Това е ясно напомняне на вярващите, че евхаристийната жертва се принася не на земята, а на небето. Ние трябва да оставим всичко земно и душата ни да полети. В такива моменти си спомням прекрасните думи на св. Йоан Златоуст: „Който се моли и пости, той има две крила, по-леки от вятъра. Той е по-бърз от огъня. Само той може да побеждава демонските сили, защото няма по-силен от тоя, който искрено се моли и пости“.

    В този свят молитвен момент на анафората свещеникът наподобява птица, устремена към небето с двете си разперени крила. И това се отнася за цялата църква, защото свещеникът изобразява събранието на всички верни, които издигат сърцето си нагоре. Трябва да обикнем тези две крила. Те са ни дадени не за да се измъчваме, а за да полетим. Ние, хората, се раждаме без крила, но трябва да направим да ни поникнат. А това не е лесно. Знае го всеки, който се е опитвал да пости сериозно. Започваме вдъхновени от подвига на някой светец, но скоро плътта започва да мърмори, да иска вкусните храни, на които е свикнала. Започва да надига аргументи срещу наложените и ограничения. И ние сме на ръба да намразим поста, да си харесаме някое от многото оправдания, например: „В крайна сметка, по-важно е да си добър и състрадателен към хората, отколкото да се самоизмъчваш. Постът не ми е силна страна, Бог го знае и не ме осъжда.“

    Трябва да отхвърлим тези вражески мисли! Трудността да постим ни показва, че сме роби, че сме привързани за земното. Не можем да полетим към небето с тези тежести. Спасителят предупреждава: „Прочее, внимавайте над себе си, да не би сърцата ви да бъдат отегчавани с преяждане, пиянство и житейски грижи, и да ви застигне оня ден внезапно“ (Лк.21:34)

    Постът изисква да изтласкаме на втори план не само храната, но и грижите за дома, за облеклото, за работата. Защото постът е повече от диета. Преподобни Исаия Отшелник казва: „Душевният пост се състои в отхвърляне на грижите”.

    Постът е ограничаване на насладата, който получаваме от всички телесни сетива – вкус, слух, зрение, обоняние и допир. Ние получаваме тези наслади чрез заседяване по кафенета, телевизия, интернет, социални мрежи. Постът изисква изключване на всичко това.

    „Който ограничава поста само до въздържане от храна, той напълно го лишава от достойнство – поучава св. Йоан Златоуст – Не само устата трябва да пости, не, нека да постят и окото, и слухът, и ръцете, и цялото наше тяло… Постът е отстраняване от злото, обуздаване на езика, пресичане на гнева, укротяване на похотта, прекратяване на клеветите, лъжите и вероломствата.“

    Но постът е не само пасивност и ограничения, той е активност! „Ти постиш? – възкликва св. Йоан Златоуст – Нахрани гладните, напой жадните, посети болните, не забравяй затворените в тъмниците, пожали измъчените, утеши скърбящите и плачещите. Бъди милосърден, кротък, добър, тих, дълготърпелив, състрадателен, незлопаметен, благоговеен и улегнал, благочестив, за да приеме Бог, и твоя пост, и да ти дари в изобилие плодове на покаяние”.

    Каква висока летва! Но и какви изобилни плодове за тези, които се подвизават! Плодове не само за тялото, много повече за духа!

    Защото постът не е самоцелно ограничаване на тялото, а за да укрепне духа. Той е ограничаване на телесните сетива, за да укрепнат духовните сетива. Постът – това не е само гладуване, т.е. диета, това е време за служене на Бога с молитва и сърдечно съкрушение, за потапяне в покайния дух на църковните служби. Особено благодатно време, което прот. Ал. Шмеман нарича „светла тъга“.

    Целта на поста и на цялата християнска аскеза е положена не в този свят. Тя е закотвена във вечността. Св. мъченик Юстин Философ, живял през втори век, казва: „Ние подлагаме тялото на аскеза, защото то се подготвя, за да живее вечно и научава тропосите на вечността”. С думата „тропос“ философът-мъченик означава начин на съществуване. Тялото се подлага на аскеза не защото  е "затвор за душата", както твърдят платониците, а защото трябва да живее в подчинение на духа. Следователно то трябва да се научава на един начин на живот, който е свързан с вечността, в която ще цари хармония.

    За да разберем това, трябва да се върнем там, където изгубихме вечността – Едем.

    Като какво същество бе създаден човекът? Като същество зависимо, неавтономно. Човек се нуждае от въздух, вода, храна, за да живее телесно. Тях получава от творението. Но и от още нещо, изключително важно – молитвата, храната за духа. Без общение с Бога, без Божията благодат, духът замъртвява. Ето го човекът, поставен между Твореца и творението, зависим и от двете реалности, но длъжен да постави едната на първо място! 

    Затова в прекрасните условия на рая, Адам и Ева не били без аскетично изискване – трябвало да не ядат от плода за познаване доброто и злото.  Малка аскеза, но пренебрегването и значело много. С греха си Адам сякаш казва: „Аз мога да живея автономно, без Бога“. Чрез знанието аз ще бъда вечен. Ще владея творението без Твореца. Но това е пътят към смъртта. Само дървото на живота носи безсмъртие! Първите хора трябваше да се въздържат от дървото на знанието само докато се утвърдят в правдата. Една временна аскеза, чрез която да се богоуподобят и да им се даде достъп до дървото на живота. 

    Човекът е създаден и като йерархично същество. Докато нашите прародители бяха в общение с Бога, техният дух владееше над тялото. Насочени към Бога, душевните сили на първите хора бяха в хармония. Светите отци обозначават това състояние с думата „безстрастие“.

    Но измамен от завистливата змия, човекът се отдели от Извора на Живота и отпадна от благодатта. Тялото му от слуга се превърна в господар. Избуяха страстите.

    Страстите – това са изкривяванията на душевните сили - на разумната, на волевата и на желателната част от душата. Докато прегрешение е отделното морално падение, конкретно нарушение на Божия закон, то страст е едно вкоренено състояние на злина; тя е вътрешна нравствена болест. Под очистване от страстите, следователно, трябва да разбираме не тяхното изкореняване, а тяхното изправяне. Целта е човекът от хаотичен да стане отново хармоничен. А хармонията се състои в йерархичността: Бог - човешки дух - човешко тяло. Трябва духът да се свърже с Бога и да поеме контрол над тялото. Аскезата е основния начин за това. Как действа тя?

    В Св. Кръщение ние се съчетаваме с Христа и ставаме нови човеци. Но има една важна подробност – тялото си остава същото. А в тялото дреме скрит враг – плътта. В Библията думите "тяло" и "плът" понякога са синоними, но по-често (особено при ап. Павел) плътта е противяща се на Бога сила. Освен центростремителна, тя е и „гравитационна“ сила, която ни дърпа надолу, към земното и телесното.

    Как да победим плътта, този троянски кон в самите нас? Като въздействаме върху нейното седалище – тялото! Но, много важно, въздействаме без да го повреждаме, защото самото то е храм на Светия Дух. Дисциплинираме го.

    Св. ап. Павел казва: „но изнурявам тялото си и се отнасям с него като с роб, за да не би като проповядвам на другите, сам да отпадна.” (1Кор.9:27). Тоест полагам аскетични усилия, за да царувам над греха. Знаете, че на робите се давало много работа, малко сън и малко храна, колкото да не умрат. Така трябва да се отнасяме и с тялото, защото прехраним ли го, от излишъците се храни плътта. Вкусите ястия не са за робите, те са за господарите. Искаме ли духът да е господар, трябва да го храним обилно с духовна храна, а тялото - с оскъдна и непретенциозна материална храна. Запомнете, излишъците (като количество и качество) на храна за тялото подхранват боговраждебната сила, наречена плът. И плътта неусетно заяква, взима контрол над човека и той става плътски. В посланието си до филипяните ап. Павел скърби за такива хора „… чиито край е погибел, техният бог – коремът“. (Фп.3:19). Това са покръстени християни, но плътски. В тях самите е била нарушена йерархичността, като телесните нужди са станали господар, а духът – слуга. „Като се храниш обилно ставаш плътски човек, който няма дух, а е бездушна плът, но като постиш, привличаш към себе си Светия Дух и ставаш духовен” – пише св. прав. Йоан Кронщадски. Кратко и ясно, и до болка актуално в нашия преситен консуматорски век.

Братя и сестри,

    Отново сме в началото на Великия пост. Това е едно пътуване, един преход, който има ясна цел – Възкресение Христово! Няма друг път към Възкресение, освен през Голгота. Аскезата е нашата Голгота, обратният път към рая. Затова св. Василий Велики казва: ,,Понеже не сме постили, затова сме изгонени от Рая. Нека да постим, за да се върнем там. Не подражавай на престъплението на Ева, не приемай отново съвета на змията, която ти предлага лакомия, за да угодиш на плътта. Не се оправдавай с недъзи и слабости на тялото, защото не на мен представяш тези оправдания, а на Бога.“

    Нека видим в този Велик пост велика възможност – да се развържем от връзките на греха и  преодолеем тежката "гравитация" на плътта. Само така ще полетим духовно, ще се съединим с възкръсналия Христос и ще участваме в неземната Пасхална радост!

    Еврейската Пасха е празникът, посветен на бягството на евреите от Египет и буквално означава преход. А Великден – християнската Пасха е преходът от смърт към живот. Със Своята собствена смърт Иисус Христос превърна смъртта в преход, в празник, в нова Пасха – преход в царството Божие. Само ако с аскеза се съединим с Христос в Неговата смърт, ще се съединим с радост и в Неговото възкресение.

    Затова нека разперим крилате на молитвата и поста, за да отговорим на свещеническия възглас „Да издигнем сърцата си нагоре“ с едно искрено „Издигнати са към Господа“. Амин.

Свещеник Красимир Кръстев

църква "Св. пророк Илия" - Д. Дъбник

04.03.2023 г.

ДУХОВЕН ИНФАРКТ

(НЕДЕЛЯ СИРОПУСТНА)

    На 9 февруари чествахме паметта на свети мъченик Никифор Антиохийски, който бил посечен за вярата през 257 г. сл. Хр.

    Никифор бил мирянин, който живеел в град Антиохия и бил свързан в тясно приятелство с един свещеник на име Саприкий. Така живеели няколко години, но духът на злобата смутил мира помежду им; те се скарали и между тях възникнала страшна вражда. След време Никифор разбрал колко е грешна и неугодна Богу такава вражда и пожелал да се помири със Саприкий. Той обаче не искал и да чуе. Никифор го молил със сълзи, падал в нозете му, но той се отдалечавал без да го погледне.

    Настанало тежко гонение против християните. Саприкий бил хванат пръв и отведен на съд, където той потвърдил християнската си вяра. Мъчили го жестоко, но той запазил вярата си не се отрекъл от Христа. Осъдили го на смърт и повели към лобното място. Изведнъж шествието било спряно от Никифор. Той коленичил пред нозете на Саприкий и молил със сълзи да му прости преди смъртта си! Но молбите му не били чути.

    Когато дошли на определеното за екзекуцията място, Никифор трети път казал на Саприкий: „Моля те, мъчениче Христов, прости ми, ако аз, като човек, съм съгрешил пред тебе. Писано е: Искайте и ще ви се даде, аз искам от тебе прощение".

    Но и тук Саприкий останал неумолим и със своето жестокосърдие прогневил Господа. Праведния Съдия отнел от него благодатната сила, която го укрепвала сред мъченията, сърцето му станало жестоко, а той изпълнен с малодушие и страх от смъртта. Когато видял меча, той веднага се отрекъл от Христа и извикал високо: „Не ме убивайте! Ще направя всичко, каквото заповядват царете: ще се поклоня на боговете и ще им принеса жертва."

    Тия думи ужасили Никифор и той извикал: "Какво правиш, опомни се, не се отричай от Господа, не изгубвай небесния венец. Господ ще ти даде вечен живот за временната смърт, която ще приемеш за Неговото име !"

    Но Саприкий затворил сърцето си за гласа на любовта... Тогава Никифор се обърнал към войниците и извикал: „Мене със смърт накажете! Аз съм християнин!"

    Един войник доложил на управителя и той наредил да освободят Саприкий, а на Никифор да отсекат главата. Никифор радостно склонил глава под меча.

Братя и сестри,

    Забележете, че в тази история не се казва кой е бил прав и кой виновен за възникналата вражда между свещеника и мирянина. Възможно е това да е бил всеки от двамата, а най-вероятно и двамата са имали вина. Житието мълчи за това, може би Бог е укрил тези подробности (които от нашата земна гледна точка ни се струват много важни), за да изведе на преден план съществените поуки.

    Преди всичко, силата принадлежи на Господа! Всеки наш успех дължим на благодатната Божия сила и ако Бог я отнеме от нас, ние рухваме така, както рухнал Саприкий. Но всъщност не Бог я отнема, а ние сме тези, които прогонваме благодатта. Както нездравословния живот води до натрупване на холестерол в кръвоносните съдове и кръвта трудно циркулира, така и нежеланието да простим стеснява канала, по който протича благодатта към нас. И така ден след ден, до деня, в който внезапно се откъсва тромб и запушва някоя от коронарните артерии, които кръвоснабдяват сърцето. Следва инфаркт. Това се получило и при Саприкий, но в духовно отношение – духовен инфаркт, последван от отричане от Христа, което е духовна смърт. За съжаление духовният инфаркт в следствие на непростителност е една от най-честите причини за духовна смърт сред християните от всички векове.

    Нищо не запушва канала на Божията благодат така, както нежеланието да простим. Колко много загубил Саприкий! Всичките си свещенически трудове, пости, молитви и грижи за паството. Накрая изгубил и душата си!

    На Сирна Неделя в храма чуваме Христовите думи: „Защото, ако простите на човеците съгрешенията им, и вам ще прости Небесният ви Отец; ако ли не простите на човеците съгрешенията им, и вашият Отец няма да прости съгрешенията ви.“ (Мат. 6:14-15). Искаме ли Бог да ни прости? Въпросът е риторичен, защото всеки нормален човек желае да му бъде простено.

    Искал това и Саприкий. Като свещеник той търсел да има Бога в живота си и затова се посветил да Му служи в едно време, когато това носело проблеми. Понасянето на мъченията е доказателство за това, че той се стремял да бъде верен на Бога. Но свещеник Саприкий допуснал страшна грешка, грешка, която мнозина допускат. За това пише още св. Йоан Богослов: „Ако някой каже: „Обичам Бога“, а мрази брат си, той е лъжец. Защото този, който не обича своя брат, когото е видял, как може да обича Бога, Когото не е видял? А ние имаме тази заповед от Него: който обича Бога, трябва да обича също своя брат..“ (1Йн.4:20-21)

    Ако истински обичаш Бога, тогава и за твоя брат трябва да има място в сърцето ти. Както казва свети Ефрем Сирин: Ако ти си се примирил с брата си тук долу, ти си се примирил и с Бога там горе. Ако приемеш брата си с пълна прошка, възприемаш в себе си Господа."

    Не е ли и Св. Причастие точно това – сядаш на една маса с Христос, но и с всички светии. А св. ап. Павел отива дори по-далече: „Чашата на благословението, която благославяме при богослужението, не е ли общение с Христовата кръв? Хлябът, който разчупваме, не е ли общение с Христовото тяло? Понеже хлябът е един, едно тяло сме и ние, многото, защото всички се причастяваме от единия хляб.“ (1Кор.11:16-17)

    В Павловото богословие Тялото Христово е както тялото на Спасителя, така и Църквата! Тази тайна е голяма, но запомнете това, не е случайна тази двойна символика! Христос и Църквата са едно! В този смисъл да разпознаваш тялото Христово означава не само да вярваш, че в потира е истинското тяло и кръв на Спасителя, но и да виждаш с духовните си очи във всеки кръстен християнин член на Тялото Христово. Затова тези, които пристъпват към Светите Дарове, трябва да изпитат себе си дали са спазили заповедите от двата скрижала - не само по отношение на Бога, но и по отношение на ближния. Не можеш достойно да пристъпиш към причастие, ако имаш вражда със своя ближен. Разпознаваш тялото Христово, ако разпознаваш ближния си като член на това тяло. Защото съединявайки се с Христа, ти се съединяваш и с членовете на Неговото Тяло – Църквата. Затова е задължително преди причастие да простим на тези, които са ни наскърбили.

    Да простиш означава да вложиш другия в сърцето си. Светите отци ни казват: видял си твоя брат, видял си твоя Бог.

    Какво бихте казали за някого, който влезе в храма и заплюе иконата на Христос? – пита Сисанийския и Сиатистки митрополит Павел.

    И отговаря: Постъпката му би ви ужасила. Нека тук си припомним, че ние, хората, сме живи икони и храмове на Бога. Всеки от нас е храм на Бога и Светият Дух живее в нас. Ако този, който заплюва една икона от дърво, е нечестив и богохулник, тогава какъв е този, който заплюва живата икона на Бога? Ако този, който руши един каменен храм, е нечестив и богохулник, тогава какъв е този, който осквернява живия храм?

    Ето, от този ъгъл искам и ние да погледнем нещата днес.

    В началото и Никифор бил несмислен и упорствал в спора. Но житието казва: „След време Никифор разбрал колко е грешна и неугодна Богу такава вражда и пожелал да се помири със Саприкия.“

    А Саприкий, макар и облечен в благодатта на свещенството, останал глух за молбите на Никифор. И сляп да види в него една жива икона на Бога.

    Да просветли Господ всеки от нас да осъзнае колко безумно нещо е непростителността. Ако сме запушили с нея канала на благодатта, да осъзнаем, че това състояние застрашава духовния ни живот. Затова нека не отлагаме очистването си от плаките на непростителността и от сърце да кажем на брата си: „Простено, прости!“ Амин.

Свещеник Красимир Кръстев

църква "Света Троица" - Плевен

26.02.2023 г.

ИСТИНСКОТО ДЪЛБОКО ПОКАЯНИЕ

 

(Неделя 15 след Неделя подир Въздвижение)

    Евангелската история за неочакваната радикална промяна на митаря Закхей задава темата на нашите неделни разсъждения – истинското, дълбоко покаяние. От онова, което преизпълва сърцето, говорят устата – казва Спасителят. Ще рече, от сърце, пълно с покаяние, устата изваждат покайна изповед. Така тайнството Изповед се явява логичен завършек на покаянието. Често обаче ние се фокусираме върху нея, а пренебрегваме по-важната част, която невидимо се извършва в сърцето – покаянието. И нерядко става така, че устата говорят, а сърцето мълчи. Това е още едно „разкъсване“ в човешката личност, което ще опитваме да церим, като ползваме чудесната статия „Науката на покаянието“ на архимандрит Тихон (Агриков).

    Животът на православния християнин, най-общо казано, протича в цикъла „подготовка за причастие – причастие“. Този цикъл може да е по-дълъг, както са четирите големи годишни поста, а може и по-кратък, каквато е седмицата. Шест дни задълбочаваме в покаяние и завършваме подготовката с изповед пред свещеника. Ако сме били добросъвестни, достойно и ще се причастим в неделния ден.

    Истинското покаяние наричаме още дълбоко, защото засяга всички пластове на човешката личност: разума – промяна на мисленето, чувствата – съжаление за стореното и волята – решимост да не допускаме отново греха.

    1. Областта на разума

    Първото действие на достойната изповед е изпитването на сърцето. Обикновено неопитните в духовния живот не виждат нито множеството си грехове, нито тяхната гнусота. „Нищо особено не съм направил, съгрешил съм както всички други – само с малки грехове, не съм крал, не съм убивал“ – така обикновено говорят. А самоувереността, безчувствеността, раздразнението, човекоугодието, слабата вяра, недостатъчната любов, малодушието, ропотът, унинието – нима това са малки грехове? Нима някой може да каже, че достатъчно силно вярва в Бога, че любовта му е съвършена, че обича всеки човек като брат в Христа, че е достигнал кротост, смирение, пълно безгневие? С какво друго да си обясним нашата самоувереност на изповед, ако не с окаменялото ни безчувствие, с хладната мъртвост на сърцето, с душевната смърт, която приближава и телесната? Защо светите отци, оставяйки ни покайни молитви, са се считали за първи измежду грешниците и с искрена убеденост са викали към Сладчайшия Иисус: „Никой не е съгрешавал на земята така, както съгреших аз, окаяния и блуден“.

    А ние, само за кратко да останем без наказание от Бога (болест, материална или друга криза), вече сме убедени, че при нас всичко е благополучно и сърцата ни почват да се надигат. Но св. Антоний Велики казва: „Не е велико дело да твориш чудеса, не е велико дело да виждаш ангели; велико дело е да виждаш собствените си грехове."

    Вниквайки в душата си, е нужно да се постараем да различим основните грехове от производните. Например, разсеяността на молитва, невниманието в храма, нежеланието да четем Свещеното Писание. Не произтичат ли тези грехове от маловерие и слаба любов към Бога или от леност и нерадение? Хубаво е, че забелязваме в себе си своеволие, непослушание, самооправдание, нетърпение на упреци, упорство, но още по-важно е да открием връзката им със самолюбието, високоумието и гордостта. Ако забележим в себе си прекалена загриженост за нашата външност, за обстановката у дома и прочие, не е ли това признак на тщеславие? Ако прекалено присърце приемаме житейските неудачи, тежко понасяме разлъката с близки, безутешно скърбим за починалите, то не показва ли това неверие в Божия Промисъл?

    При изпитване на сърцето е необходимо да не изпадаме в прекалена мнителност и дребнава подозрителност към всяко негово движение; поемайки по този път може да загубим чувството да различаваме важно от неважно, оплитайки се в дреболии. В този случай светите отци съветват временно да оставим изпитването на душата си и да преминем към проста духовна диета, при която с молитва и добри дела да опростим и проясним душата си.

    2. Областта на чувствата

    Подготовката за Изповед се заключава не само в това да си спомним или даже да запишем своите грехове, а в това да осъзнаем вината си, да доведем покайното си чувство до сърдечно съкрушение. Бог не е безлична сила. Той е личност, нашите грехове Го наскърбяват и ако е възможно трябва да пролеем покайни сълзи. Сълзите на изповед са важни, но в никакъв случай не трябва да психологизираме изповедта и да ги търсим съзнателно. Всичко трябва да бъде естествено. На изповед не бива да се срамуваме от сълзите, които оросяват нашето лице. Те смекчават окаменението на сърцето и отстраняват главната пречка за покаянието – нашата самост. Гордите и самолюбивите не плачат. Не могат да плачат и тези, които не прощават на ближния, които таят в сърцето си злост и обида, обвинявайки другите и оправдавайки себе си.

    Признак на искрено покаяние е чувството на лекота, чистота, неизяснима радост и дълбок мир.

    3. Областта на волята

    Покаянието няма да бъде пълно и дълбоко, ако каещият се не вземе твърдото решение да не се връща повече към изповядания грях. Тази твърда решимост обаче не означава да се заричаме и заклеваме, а смирено да се надяваме на Бога, съзнавайки немощта си.

    Един селянин навикнал да краде вечер с каруцата от полето. Отишъл на изповед и признал: Отче, откраднах пет купи сено …, абе, я по-добре ги считай шест, че и тая вечер ще ходя по полето. Това не е истинско покаяние. Истинското покаяние означава отвращение от стореното и пренасочване на усилията в обратната посока.

    Един проповедник обяснил покаянието на каубой от Дивия Запад така: покаяние, това е да спреш да завързваш коня си пред кръчмата и да започнеш да го връзваш пред църквата. Може да ви се стори доста груба тази метафора, но смятам, че подходът на проповедника е правилен. Чувствата остават на трето място, златния медал се полага на волята. Волята на каещия се грешник трябва да бъде радикално преориентирана. Ако истински е намразил греха, той ще заобикаля всичко, свързано с него. Не само ще скърби, но ще бяга от греха, ще му се противи.

    Истинското покаяние изисква също възстановяване на нанесените щети (когато е възможно), по примера на митаря Закхей, който върна четирикратно на тези, които бе ограбил.

    Светите отци учат да не очакваме въпроси от духовника, но сами да изповядаме своите грехове, без да се срамуваме, без да скриваме или умаляваме тяхната тежест. Необходимо е да говорим точно, без да прикриваме конкретния грях зад общи фрази като например „Съгреших против седмата заповед“. Особено трудно на изповед е да избегнем съблазънта на самооправданието, опитите да обясним на духовника „смекчаващите обстоятелства“, посочвайки други хора, „съдействали“ за извършване на греха.

    Понякога се стига дотам, че изповядващите се неволно се въвличат в осъждане на други хора, извинявайки себе си и обвинявайки ближния. Това е лъжовно покаяние, лукаво, противно на Бога.

    Бягане от отговорност е и изтъкването слабостта на плътта като извинителна причина. Един християнин бил спрян от пътна полиция за шофиране с превишена скорост.

    - Господин полицай, какво да направя, старото ми естество се надигна, то е виновно за нарушението – заоправдавал се той.

    - Тогава – отсякъл строго полицая – аз ще наложа двойна глоба, една на старото ти естество, за това, че те е подвело и една на новото ти естество – за това, че се е съгласило със старото.

    Не Ви ли напомня тази шеговита история за двойната глоба съвсем нешеговитото предупреждение на свещеника при изповед: Ако ли нещо утаиш от мене, двоен грях ще имаш? Подобно самооправдание е един от начините за утаяване на греха. Всичко това е признак на самолюбие, на отсъствие на дълбоко покаяние.

    Възможно е с времето усилената строгост към себе си, обостреният страх от греха да създадат илюзия, че греховете ни са се умножили и усилили, и душевното ни състояние вместо да се подобри, се е влошило. Но Господ, по Своя дивен Промисъл, често закрива очите ни за нашите успехи (в духовно отношение), за да ни защити от най-злия враг – тщеславието и гордостта.

    Има упорити грехове, които приличат на дебел дънер. Изповядваме ги, причастяваме се, но грехът пак ни застига и падаме. Нека не се отчайваме, дебелите дънери не падат с един удар на брадвата. Трябват много удари и много пот, казано по православному трябва аскеза. И да помним какво казва преп. Йоан Лествичник: „Не се ужасявай, дори и всеки ден да падаш, не отстъпвай от Божия път, но стой на него мъжествено и без съмнение Ангелът, който те пази, ще зачете твоето търпение.“

    Накрая, искам да обърна внимание, че в последно време се наблюдава залитане в посока към често причастяване, но без дълбоко покаяние.

    Спрете и се замислете! Формалното прочитане на предпричастните молитви и формалната изповед не ни носят полза. Без истинско покаяние няма истинско причастие с Христа! Такъв велик светител като еп. Теофан Затворник в едно доста по-спокойно и по-духовно време е считал за нормално благочестивия християнин да се причастява веднъж или два пъти в месеца. Нека не се увличаме по модерни учения, призоваващи към ежеседмично причастяване, без да отчитат, че съвременния човек живее в условия, различни от тези в апостолските времена, различни и от монашеските условия. Живее в последните и ужасни „Ноеви“ дни. Динамика, стрес, социална експлоатация и разпад на обществения морал – условия, в които за човек е много трудно да утихне пред Бога, да изпита сърцето си и дълбоко да се покае. Затова не бързайте да обвинявате свещениците в закостенялост, когато Ви възпират от твърде често причастяване. Така те Ви помагат по-добре да изпълните заповяданото от св. ап. Павел: „Но нека човек изпитва себе си и тогава да яде от хляба и да пие от чашата. Защото, който яде и пие не както подобава, той яде и пие от своето осъждане, понеже не разпознава тялото на Господа. Затова сред вас има много немощни и болни, а и умират доста. Защото, ако бяхме изпитвали себе си, нямаше да бъдем осъждани.“ (1Кор.11:28-31)

    Тялото и Кръвта Христови са най-могъщото лекарство за нашите грехове, но за да разпознаем лекарството, първо трябва да разпознаем болестта и да я дадем на Лекаря на душите и телата ни. Амин. 

 Свещ. Красимир Кръстев

църква "Света Троица" - Плевен

29.01.2023 г.

ХРИСТЕ БОЖЕ, УПОВАНИЕ НАШЕ

     

    Въпреки силното влияние на западната култура ние, в България, все още успяваме да избягаме от крайностите на индивидуализма и съхраним в някаква степен общностния живот. Семейните, родовите, комшийските и колегиалните връзки, макар и отслабнали, все още са живи. Това е нещо положително, но както знаем, най-големите опасности дебнат точно там, в сянката на най-силните ни страни.

    Имам житейски проблем, от кого ще потърся помощ? Разбира се, от роднина, от приятел, защото добре е казал народа „Приятел в нужда се познава“. Точно в нуждата на нашия ближен, ние сме длъжни не само молитвено, но всячески да го подкрепим. Но има една граница, до която приближим ли, съвестта ни започва да подава сигнали за ерозия на принципите. Тази граница е законът – не толкова държавния (за неговото престъпване дори мисълта трябва да ни ужасява), колкото закона на любовта в неговия най-широк обхват.

    Какво имам предвид? Ето някои дребни ежедневни примери:

    Има опашка пред лекарския кабинет – ще звънна на „моя човек“ и ще мина преди другите.

    Искам да бъда назначен на някаква работа или да спечеля оферта – ще звънна на „моя човек“ и ще триумфирам над другите.

    Ситуацията е до болка позната и можем да продължим много с примерите. В България си имаме и термин за това - мафията „мой човек“. Вярно, че не е италианската мафия, но съвсем не е невинна помощ от приятел, защото в тези случаи е налице онеправдаване на някой друг, някой, чието име може и да не знаем.

    Този някой, който неоснователно остава зад нас на опашката, този някой, който е „без връзки“ и остава под нас на конкурса, той по-малко обичан ли е от Бога или ние се смятаме за нещо повече от него?

    А какво да кажем за т. нар. „мой човек“, не въвеждаме ли и него в изкушение, поставяйки го на кръстопът да следва принципите си или да угоди на нас – неговия роднина, приятел или просто духовен брат?

   И след всичко това влизаме в църквата и високо прогласяваме: Вярвам в един Бог – Вседържител. Да, Той наистина всичко държи, но на Него ли се опираме или на „своя човек“? И искрен ли е литургичния ни възглас: „Слава Тебе, Христе Боже, упование наше“?

    Изповедание и упование – знаете тези два аспекта на вярата, но ако сме честни, ще признаем, че трудно ги съчетаваме. Точно изповядваме вярата на отците, но в ежедневието ни липсва упованието на отците. Силни сме в теорията, но когато се сблъскаме на практика с трудност, прибягваме не към Бога, а към човека.

    Ето това е едно от изкушенията на съвременния човек, особено на Изток – да уповава първо на себе, после на ближния и накрая на Бога. Ние основателно критикуваме западния индивидуализъм, но по един парадоксален начин той е довел много търсещи души до твърдо упование само в Бога. Западният човек отрано научава, че не може да разчита на никого, че е сам в живота. Навършвайки 18 години младежът се потапя в един турбулентен свят – динамичен, конкурентен, жесток. В него той или се саморазрушава с морални компромиси и наркотици или се прилепя към Бога. Във втория случай той научава от личен житейски опит що значат думите: „Защото, ако баща ми и майка ми ме изоставиха, то Господ ще ме приеме“. (Пс.27:10)

    Този урок ние на Изток рядко успяваме да усвоим. Имаме благословението на добрата семейна среда, имаме истинското духовно семейство – Църквата. И това ни подвежда. Започваме да злоупотребяваме с тези дарове и вместо помощ от приятел, започваме да търсим упование в приятел. Посрещаме проблемите като светските хора – без молитва и заглушавайки мисълта за „косвените жертви“ на мафията „мой човек“. Толкова ли сме безумни, та не схващаме, че не е важно какво си постигнал, а как си го постигнал! Предпочитаме да държим аморфна в себе си мисълта за средствата. Страх ни е да размислим, защото тогава неизбежно ще разпознаем в делата си принципа на страшния йезуит Игнаций Лойола: „Целта оправдава средствата“.

    В оригинал мисълта на този католически „светец“ звучи още по-страшно: „Ако целта е спасението на човешките души, то целта оправдава средствата“. Така стигаме до върховното дяволско изкушение – да действаш в името на Христа, но не чрез Христа, не чрез Неговите средства. Връх на лукавството!

    Но ще кажете, ние не сме йезуити, ние право славим Бога!

    Тогава, да попитам, когато Църквата има нужда от нещо (ремонт, благоустрояване, социална дейност), какво правим?

    Уповаваме ли тихо на Бога и чакаме ли търпеливо Неговата намеса? Или превиваме гръбнак и отиваме при силните на деня (бизнесмени, политици): дайте това, а пък ние в замяна ще дадем това. Да не се лъжем, такъв е железния принцип в света - никой не дава нищо безвъзмездно, освен ако сърцето му не е докоснато от Бога. Не казвам да сме пасивни, но виждате колко е тънка границата! После се чудим защо казват „И Църквата е една търговия“. А ако дарителят се е почувствал манипулиран да дари, тогава какво всъщност правим? Не ставаме ли така „православни“ йезуити?

    Колко прав е апостолът, като казва: Не заради нас ли, братя, се хули Божието име?

   Нека внимаваме, защото на Божиите везни една единствена човешка душа е по-тежка от всички църковни сгради.

    Братя и сестри, не е зле от време на време да разчупваме клиширания модел за проповед като даваме за добър пример хора, непринадлежащи към Църквата. С това в никакъв случай не утвърждаваме някаква равноценност на Православието и другите изповедания. Целта е да се подбудим към ревност и дори да се позасрамим. Така Христос даваше за пример на юдеите хора, които не принадлежаха към Божия народ: „Мъжете на Ниневия ще се явят като свидетели на съд с този род и ще го осъдят, защото те се покаяха от проповедта на Йона. А ето – тук стои Един, Който е повече от Йона.“ (Мат.12:41)

    Христос тук хвали покаянието на ниневийците, а не тяхното изповедание. В евангелието забелязваме също, че хвали упованието на хананейката и римския стотник, но не и тяхното изповедание. И аз днес, въпреки, че има множество примери от житията на светците, реших да разкажа накратко историята на един неправославен християнин, от който може да се поучим на упование в Бога. Това е протестантския социален деятел от 19 век Георг Мюлер. За него се твърди, че е чел Библията над 200 пъти, 50 от които на колене.

    Преди да умре, когато репортер попитал, какво би искал да направи отново, той отговорил:

    - Трябва да чета повече Библията, защото знам твърде малко за превъзходството на Христос.

    Мюлер създава няколко сиропиталища в Бристол и се грижи за над 10000 сираци въз основа на Божието обещание в Псалом 68: „Бог е баща на сираците“ (Пс.68:6).

    Веднъж, когато Мюлер се молел в стаята си, (а славата му вече била забележителна) в дома му дошла кралицата на Англия. Икономката му почукала на вратата на стаята и казала:

    - Г-н Мюлер, кралицата е в стаята и иска да говори с вас.

    На което той отговорил:

   - Кажете на кралицата, че не мога да дойда, защото говоря с Царя на царете и не мога да й помогна.

   В друг случай сиропиталището му останало без храна за повече от 1000 сираци, които живеели там по това време. Един час преди закуска, когато отчаянието обхванало всички служители, Мюлер казал:

    - Не искам нищо от човек, моят завет е с Бога.

    И така, той влезнал в стаята си и се помолил: „Отче на сираците, нямаме достатъчно хляб. В името на Иисус, амин!”

    След малко няколко коли с хляб се приближили до вратата на приюта и шефът, който ги докарал, казал:

    - Г-н Мюлер, дойдохме да доставим този хляб на кралското семейство в замъка, но ни казаха, че хлябът е много изпечен. Затова, за да не го изхвърлим, решихме да направим дарение на сиропиталището ви.

    Друг път, в сходна ситуация, точно пред сиропиталището се счупила оста на колата, която превозвала млякото. Млекарят дарил целия товар на децата, които отново били по чуден начин нахранени. Подобни чудесни снабдявания се случвали много пъти през цялото социално служение на Мюлер.

    Мюлер имал тетрадки, в които за 50 години записал над 50000 отговорени молитви. Опасявам се, че на Божия съд дневниците на този съвременен „ниневиец“ ще изобличи мнозина от нас, които право славим Бога, но тефтерите ни са пълни с бележки: „Да се обадя на този“, „Да почерпя онзи“ и т.н.

    Вярата, освен правилно изповедание, е и живот на упование в Бога, Който държи всичко в Своите ръце. Той се грижи за своите чада и ако сме Негови, трябва да можем като Георг Мюлер да кажем: „Не искам нищо от човек, моят завет е с Бога“. Вярно е, че приятел в нужда се познава, но в нужда се познава и кой на практика е истинския ни Бог.

   Затова нека отхвърлим страха, който ни сковава и ни кара да се вкопчваме в своите „спасители“. Пари, власт, приятели – все добри неща, но не когато уповаваме на тях, не когато те са основата на нашата сигурност. Упованието в Бога се гради тухла след тухла, ден след ден, на колене, с молитва и Божието слово. И всеки ден сме пред дилеми:

    - Мога да се обадя на моя човек или на моя Бог…

   - Мога да сложа в джобчето на „правилния“ човек (от който нещо зависи), или в протегнатата ръка на „неправилния“ …

  - Мога да затворя за правдата очи, да почерпя, да „кихна" подходящата сума, да използвам много лостове за успеха си в този свят, но все лостове, изковани в огъня на този свят …

    Мога, но кой тогава на практика е моят Бог? И дали един ден, когато си отида от този свят, няма да чуя страшните думи: „Махни се от Мене, защото Аз никога не съм те познавал“.

    Бог ни е дал свобода, но това е свобода да съединяваме своята воля с Неговата и така да прилагаме на практика вярата в единия Бог – Вседържител.

    Той единствен има пълен контрол върху всички обстоятелства във вселената и в нашия живот. Затова ни приканва чрез Своя апостол: „Възложете на Него всичките си грижи, защото Той се грижи за вас.“ (1Петр.5:7)

    С такова упование са живели всички православни светии. Такъв е и днес чествания – св. Василий Кападокийски. Неслучайно наричан Велики, защото освен светител, богослов, литургист и борец срещу ересите, бил също изключителен аскет и социален деец. Той основал селище за болни, бедни и нуждаещи се, известно като „Василиада“. Сякаш да даде пример на християните от всички векове за единство между изповедание и упование. Пример, който и ние да следваме. Амин.

Свещеник Красимир Кръстев

Църква „Света Троица“ – Плевен

01.01.2023 г.

ПЕЩЕРА И ХРАМ

    Преди 2000 години Бог похлопа на вратите на Своето творение. Една чиста Дева отвори своята душа и утроба, но повечето нейни съвременници Го отхвърлиха. Св. евангелист Лука пише с болка: „И роди своя първороден Син, пови Го и Го положи в ясли, защото нямаше за тях място в странноприемницата.“ (Лк.2:7).

   Когато за светото семейство не се намери място сред хората, тогава неживата природа отвори своите двери чрез една скалиста пещера в покрайнините на Витлеем. Да, човешкото сърце се оказа по-твърдо и по-студено от камъка.

    Прот. Сергий Булгаков казва: „Рождество Христово е дар за цялото човечество, във всеки човек Христос присъства със Своята тайнствена сила, въпреки че мнозина не знаят това, също както светът не разбра за Неговото раждане от Дева в пещерата. Христос трябва да се роди и в нашия дух. Душата трябва да разпознае в себе си Витлеемската пещера, трябва дивите страсти, които я раздират като зверове, да утихнат и да отстъпят място на кротостта и смирението…“

    "Бог стана човек" – вече 2000 години Църквата прогласява тази блага вест, но това е само първата част от вестта. "Приемете Го, за да станете богове" – така продължава тя. Сторете място на Христос в сърцата си така, както Дева Мария го стори и стана Царица Небесна. Това ни проповядва и символиката, свързана с Христовото Рождество. Човешката душа е като Витлеемската пещера – празна и замъртвяла без Бога. Тя е тъмна и студена без Неговата светлина и топлина. В нея се прокрадват змии и скорпиони, мрачни прилепи търсят да свият гнезда. Страсти и бесове!

    Душата трябва да разпознае всичко това и да отвори входа си за Богомладенеца. Христос трябва да се роди в нея, Неговата светлина и топлина да прогонят мрака и студа. Това е вестта на Рождество Христово. Не са нечетния брой ястия, не са гирляндите и светещите лампички, не са изкуствените елхи, нито сладникавите песни и греяното вино. Това е само някаква украса за идването на Рожденика. А когато Той хлопа, ще отворим ли вратите на сърцето си, ще се роди ли в нас? Това е въпросът!

    Или на сутринта след празника ще си останем само с купищата мръсни чинии, окъсани гирлянди и угаснали лампички. Сърцето ни пак ще е празно и мрачно, пак ще чака следващия празник с поредната коледна украса, за кратка душевна разтуха. И с поредната благотворителна „Българска Коледа“, която да претопли за няколко дни пещерата ... Но най-вече с поредната трапеза, вместо с яслите на Богомладенеца.

    И така пак и пак …, докато пещерата в душите един ден неусетно се превърне в кочина - луксозна, излъскана по всички евростандарти. Но свинете в нея грухтят и искат своето – свинското, животинското. Искат гуляи, искат празнична украса, която да скрие отсъствието на Рожденика. Колко хора са вървели и вървят по този мрачен път без изход…

    Нека чуем малко от автобиографията на един човек, опитал от всички пътеки под Слънцето – цар Соломон: „Намислих в сърце си да насладя плътта си с вино и, докато сърцето ми се води по мъдростта, да се придържам и о глупостта, докле видя, кое е хубаво за синовете човешки, какво би трябвало да правят те под небето през малкото дни на своя живот. Предприех големи работи: съградих си къщи, насадих си лозя, уредих си градини и садини и посадих там всякакви овощни дървета; направих си водоеми за поливане садините, в които растат дърветата; придобих слуги и слугини, имах си и слуги домородни; също и едър и дребен добитък имах повече, нежели всички, които бяха преди мене в Иерусалим; събрах си сребро и злато и скъпоценности от царе и области; доведох си певци и певици и това, що наслаждава синовете човешки – разни свирала. И станах аз велик и богат, повече от всички, които бяха преди мене в Иерусалим; и мъдростта ми си остана с мене. Каквото и да пожелаеха очите ми, не им отказвах, не забранявах на сърцето си никаква веселба, понеже сърцето ми се радваше във всички мои трудове, и това ми беше дял от всички тия трудове. И озърнах се, та погледнах всичките си работи, които бяха извършили ръцете ми, и труда, с който бях се трудил, вършейки ги: и ето – всичко е суета и гонене на вятър, и няма от тях полза под слънцето!" (Екл.2:2-11)

    И ние днес, братя и сестри, нека постъпим мъдро като Соломон и се озърнем назад. Да погледнем всичките си трудове и радости и да осъзнаем колко суетни и празни са те без Христа. Богатство, слава, власт, удоволствия – никое от тези неща не запълва човешкото сърце. Затова нека не ги складираме в него. Нашата душа не е предназначена за склад, още по-малко за кочина, в която свинете да грухтят радостни от подхвърлените рожкови.

    Истинската рождественска радост е друга. Радостта е самият Рожденик. Той изпълва пещерата на човешкото сърце и то става храм Божий. Защото пещерата е създадена, за да приеме Богомладенеца. Блажени Августин казва: „Ти палиш в него радостта да Те прославя: че си ни създал за Тебе, и неспокойно е сърцето ни, докато не намери в Тебе покой.“ Само Христос е истинската Светлина и Огън и само Той пали в човека истинската радост!

    Накрая, нека отново и по-внимателно прочетем прот. Булгаков: "във всеки човек Христос присъства със Своята тайнствена сила, въпреки че мнозина не знаят това". Всеки човек, още от зачатието си носи Божия образ в себе си. Христос присъства във всеки един човек на тази земя, но скрито, подобно на бебето Иисус, пребиваващо в Мариината утроба 9 месеца - от Благовещение до Рождество Христово. Нашето биологическо раждане не означава автоматично духовно раждане. Тези 9 месеца бременност за някои могат да продължат и 90 години. Какво от това, че сме осъзнали, че сме Божий образ, а не еволюирали маймуни? Какво от това, че сме чули разказа за това как една скална пещера е отворила вратите си за Божия Син?

    Ние оставаме духовно мъртви, ако лично не отворим вратите си за Христа, ако от Божия образ, който имаме като даденост по рождение, не се устремим към уподобяване на Бога. Може да са побелели косите ни и още да не сме започнали истински духовен живот. Това е осъзнал мъдрия Соломон. След като пробвал всички пътеки под Слънцето, той казал: "Белите коси са венец на слава, когато се намират на пътя на правдата" (Пр.16:31) Живуркаме биологически, лутаме се в суетите под Слънцето, но си оставаме мъртви за Бога дотогава, докато в духовно отношение не направим усилия да напуснем утробата и тръгнем по пътя на Божията правда. 

    От самите нас зависи дали ще превърнем пещерата в кочина или в храм! Нека в този светъл час разпознаем душата си като създадена за Божие обиталище. И нека, както казва прот. Булгаков „дивите страсти, които я раздират като зверове, да утихнат и да отстъпят място на кротостта и смирението“.

    Само така отваряме вратата на душите си за Христа – чрез кротост и смирение. Само така прогонваме зверовете от нея – чрез покаяние, не седнали оядени около масата, а коленичили около яслата с Богомладенеца. Проливайки истински сълзи, за да се случи тайната на Рождество Христово и в нашето сърце. И да преживеем истинската радост! Амин.

Свещеник Красимир Кръстев

Църква „Св. пророк Илия“ – Долни Дъбник

25.12.2022 г.

ЧИЯ РЪКА Е СЪЗДАЛА ТАЗИ КРАСОТА?!

    В днешния ден честваме паметта на св. великомъченица Варвара. Тя била предадена на мъчения за вярата си и посечена с меч от собствения си баща – Диоскор. Той живял през времето на император Максимиан в гр. Илиопол. Бил богат и знатен човек, но останал вдовец. Едничката си дъщеря Варвара той обичал и полагал големи грижи за нейното възпитание, но не в християнството, а в езичеството, защото сам бил езичник. Девойката била необикновено красива. До нейното пълнолетие баща й я държал далече от всяко общество. В своите богати стаи, построени на висока кула, Варвара не виждала никого освен възпитателките си и слугините. От високото й жилище се откривала великолепна гледка към намиращите се в далечината планини, гори и равнини, към светлия небесен лазур.

    Веднъж девойката, загледана в природната красота, започнала да размишлява:

    - Чия ръка – мислела тя и питала своите наставнички – е създала тая красота?

Възпитателките й отговорили, че боговете са създали Вселената. Но девойката им отговаряла:

    - Не може всичко това да е създадено от боговете, на които ние се кланяме! Те сами са творения на човешки ръце, направени са от злато, сребро и камък и нямат ни чувство, ни разум. Навярно има истински Бог, Който е създал небесата, основал земята, Който осветлява цялата Вселена чрез лъчите на слънцето, чрез сиянието на луната, чрез блясъка на звездите, а земята украсява с дървета и цветя и оросява с реки и извори. Навярно има един Бог, Който всичко поддържа, всичко оживява и всичко управлява.

    По такъв начин, като съзерцавала красотата на природата, девойката се издигала с мисълта и сърцето си към Създателя, стараейки се да Го узнае.

    Варвара пораснала, Диоскор вече мислел да я омъжи, но тя отхвърляла разговорите по този въпрос. Веднъж се наложило за известно време Диоскор да замине за някъде. На тръгване той заповядал на възпитателките да дават възможност на Варвара да се вижда с други млади девойки и да й позволяват да отива където поиска. Той се надявал, че като види връстниците си да се омъжват и да се ползват от удоволствията на света, Варвара ще поиска да последва техния пример.

    Излязло друго. Между младите девойки, с които общувала Варвара, имало и християнки. От тях чула името на Господа, Който създал небето и земята; от тях узнала, че Единородният Син Божи, Иисус Христос, слязъл на земята, станал човек и претърпял страдание и смърт, за да спаси людете от вечното осъждане. Сърцето на девойката приело с неописуема радост благата вест за спасението и тя скоро се покръстила.

    Диоскор се завърнал, но новата вяра на дъщеря му не го зарадвала, а напротив - довела го до ярост. Сбъднали се думите на Спасителя: „Не мислете, че дойдох да донеса мир на земята – не мир дойдох да донеса, а меч. Защото дойдох да разлъча син от баща му и дъщеря от майка ѝ, и снаха от свекърва ѝ. Врагове на човека ще станат собствените му домашни“ (Мат.10:34-36)

   Дискор останал верен на езическите богове и ожесточил сърцето си дотам, че убил собствената си дъщеря. Ние днес ще размислим за това странно явление – идолопоклонството, което отприщва такива пагубни страсти.

    Идолопоклонство! Не е ли то останало далече в миналото, не е ли отдавана победено от християнството?

    Прочетох във Фейсбук следния анекдот: Едно дете се похвалило на другарчето си: „Казах на тате, купи ми Айфон, и той ми купи. Обичам Айфон.“ А другото отговорило: „И за казах на тате, направи ми чай, и то ми направи. Обичам тате“.

    Няма да сравняваме различните дарове – Айфона и чая, по-важното в случая е, че едното дете насочило обичта си към Дарителя, а другото – към дара.

    Подобно нещо се случило и в историята със св. Варвара и баща и Диоскор. Години наред Варвара наблюдавала Божието творение и в нея се зародило благоговение пред Твореца. Тя правилно възприела слънцето, звездите, красивите планини и реки като знаци, които сочат към един всесилен и премъдър Творец. Затова, когато чула благата вест, сърцето и прегърнало истинния Бог.

    Питаме се, защо Диоскор и всички като него не схващат очевидната истина, че идолите са творения на човешки ръце, направени от злато, сребро и камък? Проблемът, както често се оказва, не е толкова интелектуален, колкото морален. Идолопоклонството е нелогично, затова и го нарекох „странно явление“. Истината е, че сърцето на Диоскор останало вързано за земното. Очите му не искали да се отместят нагоре, към Създателя. Както всички идолопоклонници, той търсел просто да омилостиви боговете на слънцето, звездите и планините. Тук дори не става дума за някаква любов към идолите, както детето, което обикнало подарения му Айфон. Диоскор просто искал природните стихии да го оставят на спокойствие, да върви бизнеса. Бил готов да си плаща „такса спокойствие“ като принася жертви на идолите, защото те (за разлика от Христос) не искали от него духовна промяна. А той само това и желаел - да го оставят да живее за себе си и да му е добре на земята. Страхувал се от природните стихии, защото се страхувал за земното си благоденствие. И от страх станал роб на творението, поклонил се на идолите, което Бог забранява: „Не си прави кумир и никакво, изображение на нещо, което е горе на небето, което е долу на земята и което е във водата под земята." (Изх.20:4) 

    В резултат на тези си страхове Диоскор изгубил способност за разумна преценка – неразумното му сърце се помрачило, както пише за такива хора св. ап. Павел: „Открива се и Божият гняв от небето върху всяко безчестие и неправда на хората, които с неправда потискат истината. Бог ги наказва, защото на тях е известно онова, което може да се знае за Бога, тъй като Бог им го откри. А невидимото у Него – вечната Му сила и божествената същност, се виждат още от създаването на света, като се съзерцават творенията Му. Така че за тях няма извинение, понеже познаха Бога, но не Го прославиха като Бог, нито Му благодариха, а се заблудиха в своите помисли и неразумното им сърце се помрачи. Те казват, че са мъдри, но загубиха разум и вместо нетленния Бог те почитат кумири, подобни на тленен човек, на птици, на четириноги и на влечуги.“ (Рим.1:18-22)

    Забелязвате ли Павловия акцент – всички познаха истината, т.е. никой няма интелектуален проблем, защото творението говори на всички. Творението е достъпно за телесните очи на всеки човек, но не всеки пожелава да погледне с духовните си очи в посоката, към която сочи то – Бог, Творецът!

    Затова Божият гняв спрямо Диоскор и управителя Мартиан не се забавил. Още същия ден, когато била посечена св. Варвара, се вдигнала страшна буря и двамата гонители били поразени от гръм и изгорени от мълния така, че дори останките им не могли да се намерят.

    Древните езичници обожествявали природните стихии, правили техни идоли и им се кланяли. В наши дни неоезичеството отново процъфтява, вече по-рафинирано. Неоезичници и идолопоклонници са всички, които не виждат зад творението Твореца. Това са всякакви езотерици, пантеисти, дъновисти и пр. Говорят за сливане с майката-природа, за зареждане с енергии от природата и т.н. Те активно пропагандират своите заблуди чрез медиите и киното. Един пример за това е филмът „Аватар“.

    Екологичното движение, което по начало има благородната цел за опазване на природата, също е на път да стане жертва на дявола. Това се случва като в него бавно и неусетно се инжектира пантеистична идеология, т.е. вече не се говори за опазваме, а за обожествяваме на природата. Чрез различни екоорганизации дяволът протяга пипалата си към най-идеалистично настроените хора – нашите младежи.

    Християнинът трябва да осъзнава своята отговорност към творението като негов стопанин и управител от името на Бога. Заповядано ни е още в Едем да „обладаваме и владеем“ творението. Затова трябва да го изследваме и изучаваме без никакъв страх уверени, че това ще ни води все повече към благоговение пред Твореца. Науката представлява такъв задълбочен поглед към творението, вникване в природните закони, които всъщност свидетелстват за наличието на премъдър Законодател.

    Немският физик Вернер Хайзенберг, удостоен с Нобеловата награда за 1932 г. за създаването на квантовата механика казва: „Първата глътка от чашата на природните науки прави човека атеист, но на дъното на чашата го очаква Бог.”

    Дяволът лансира в масовите медии псевдонаука или някаква повърхностна популярна "боза", която в най-добрия случай представлява само първа глътка от чашата на науката. Но ние не трябва да се плашим от истинската, сериозната наука и да затваряме очи и уши за нея. Тя сочи към Твореца и трябва да бъдем уверени, че колкото повече задълбочаваме в нея, толкова повече се доближаваме до Бога.

    И колкото повече доближаваме, толкова повече разбираме своето човешко нищожество и Божието величие, както е писано: „Когато гледам Твоите небеса, делото на Твоите пръсти, луната и звездите, които си поставил, казвам си: „Какво е човекът, та го помниш, и човешкото същество, та се грижиш за него?“ (Пс.8:4-5)

    И ние с вас, братя и сестри, трябва всеки ден с благоговение да поглеждаме към Божието творение, независимо дали с просто око или въоръжени с микроскоп и да възкликваме като св. великомъченица Варвара: „Коя ръка е създала тази красота?“

    Това е ръката на нашия Бог и ние няма да престанем да се учудваме, че този всемогъщ и премъдър Творец желае да общува с нас, нищожните и грешни същества, да има с нас истинско общение в лицето Иисус Христово.

    Затова ще вдигаме духовния си поглед нагоре и заедно с Давид ще пеем: „Сърцето ми повтаря Твоите думи: „Търсете лицето Ми.“ Аз ще търся, Господи, Твоето лице.“ (Пс.27:8) Амин.

Свещ. Красимир Кръстев

църква "Света Троица" - Плевен

04.12.2022 г.

ВЪВЕДЕНИЕТО В ХРАМА – ВЪВЕДЕНИЕ В ИСТИНСКИЯ ЖИВОТ

   Днес Църквата празнува въвеждането на Пресвета Дева Мария в Йерусалимския храм. Защо това скромно семейно тържество, случило се преди 2000 години в затънтената римска провинция Юдея е толкова важно за нас, християните, че сме го включили в цикъла от 12-те най-големи празници?

    Като християни ние вярваме, че Господ Иисус Христос „.. се въплъти от Светия Дух и Дева Мария и стана човек“. Затова Той има две природи – божествена и човешка, което изобразяваме със свитите към дланта безименен и малък пръст. Спасителят трябвало да приеме човешка природа не от покварен човек, а от чиста дева. (Под чиста нямаме предвид абсолютна чистота, а само, че живеещото в нея семе на греха не успяло да даде лошия си плод.) Падналото в греха човечеството чакало и копнеело за това повече от 5 хилядолетия. И Бог се смилил. Чул молитвата за чадорождение на двама престарели праведници - Йоаким и Анна, и ги удостоил с великата чест да станат родители и първи възпитатели на тази, от която, както пеем „дървото на живота (Христос) разцъфтя в пещерата от Дева“.

    Родила се Мария, а родителите и не се поколебали да изпълнят обета си – да я посветят в служба Богу.

    В новозаветния апокриф „Протоевангелие на св. ап. Иаков, брат Господен” четем: „Минавали се месеци след месеци, и детето навършило две години. И казал Иоаким: „Да я отведем в храма Господен, за да изпълним обещания обет, за да не ни отхвърли внезапно Господ и нашият дар да не стане неугоден Нему”. И казала Анна: „Да почакаме третата година, за да не започне детето да търси баща или майка”. И казал Иоаким: „Да почакаме”. И ето изпълнили се три години на детето, и казал Иоаким: „Повикайте непорочните дъщери иудейски, и нека да вземат светилници, и да стоят със запалени (светилници), за да не се върне детето назад и да възлюби тя в своето сърце храма Господен. И направили така по пътя към храма Господен. И свещеникът я приел, и я целунал, и дал благословение, казвайки: „Господ ще възвеличи твоето име във всички родове, защото чрез тебе ще яви Господ в последните дни изкуплението на синовете Израилеви”.

    Историята повествува, че малката Мария се затичала, изкачила петнадесетте високи стъпала и влязла в най-вътрешната част на храма, наречена Светая Светих.

    Тук сме длъжни да внесем някои уточнения, за да разберем, защо случилото се всъщност било знаменателно.

    Старозаветният храм бил разделен на три части:

- Двор – просторен двор, където се събирал целият народ, за да принесе своите жертви Богу за сторените грехове;

- Светилище – широка зала в храма, предназначена за молитви;

- Светая Светих – третата част, издигната няколко стъпала по-високо от Светилището и скрита зад плътна завеса. В нея бил поставен обкован със злато сандък, наричан кивот (ковчег) на завета. В кивота били двете каменни плочи, на които не човек, а сам Бог изписал 10-те Божии заповеди и една стомна с манна. Макар че Бог е навсякъде, тези светини в онова време обозначавали за евреите едно специално Божие присъствие.

    Векове наред храмът бил център на духовния живот на Израел. Но когато Израел бил завладян от вавилонците, кивотът изчезнал завинаги. По времето на Дева Мария, въпреки, че основната ценност в Светая Светих липсвала, никой нямал право да пристъпи вътре, освен първосвещеника, и то веднъж в годината. Тогава той влизал, за да принесе жертва за себе си и за греховете на народа, сторени по незнание. (Евр.9:7) Ако не бил духовно чист, не можел да влезе в Светая Светих. Грозяла го смъртна опасност, защото Божията светост е огън, който изгаря греха.

    И ето, виждаме, че за всеобща изненада и удивление малката Мария влязла смело и останала жива. Велико чудо, което било знак за нейната духовна чистота!

    Влизайки в най-светото място на храма, Мария, по Божий промисъл предобразно заела мястото на кивота на завета, вместилището на Божията слава. Казвам „предобразно“, защото това се изпълнило 13 години по-късно, при Христовото Рождество, когато тя се превърнала в нов и жив кивот, вместила Невместимия, както пеем в тропара „Нейната утроба е мислен рай, в който е Божествената градина, като ядем от нея, ще бъдем живи и няма като Адам да умрем.“

    След въвеждането на Мария в храма, Йоаким и Анна я оставили да бъде отгледана и възпитана от светите жени, които живеели в прихрамовите сгради и се грижили за храма. Около петнадесетата й година, по съвета на нейните възпитателки, била сгодена за възрастния вдовец Йосиф, с който заживява без интимни отношения в Назарет. Именно там я посещава Архангелът, носещ Благата вест, че ще роди Спасителя.

    Макар на пръв поглед разказът за Въведение Богородично да е лишен от особен външен блясък, той крие важни поуки за родителите и децата и неслучайно е определен за ден на християнското семейство.

    Великото дело на спасението ние дължим, заедно с всичко друго, и на факта, че едни родители – светите Йоаким и Анна изпълнили своя родителски дълг пред Бога. Те въвели своята дъщеря отрано в храма и положи в нея здравата основа на послушанието към родителите, което по-късно естествено се развило в послушание към небесния родител - Бога. Те ясно били разбрали, че тяхното родителство е сянка на Божието. Неизбежно във всяко семейство идва моментът, когато трябва да се скъса духовната пъпна връв и родителите да връчат своето пораснало дете на Божията бащинска грижа. Но колко голяма е отговорността им до този момент да се въвели детето си в храма, и не само в храма, а и в една дълбока лична връзка с Бога!

    Когато архангел Гавриил благовестява на Дева Мария, че е избрана да стане майка на Спасителя, тя изговаря най-важните думи, казани някога от човек: „Ето аз съм покорна пред Господа. Нека ми бъде според думата ти.“ (Лука 1:38) Тези думи се явяват съгласието на цялото болно човечество да бъде изцерено! Но това покорство, това послушание на Божията воля не се появило в Мария от нищото. То започнало да се гради в нея от зачеването, укрепнало при въведението в храма и се развивало през всички дни на земния и живот.

    Изпитът по покорство на Бога, на който Ева се провали в Едемската градина, Мария издържа успешно и донесе радост за всички хора.

    Преди всичко, нека осъзнаем, че още от бебешкото креватче пътищата пред всеки се разделят на две – на бунта или на послушанието. Дали детето ще израсне добро или лошо – нищо не е предопределено, а всичко е следствие от нашите действия и бездействия като родители. Искате да израсте добро? Вижте как Йоаким и Анна отвели своята дъщеря в храма и я посветили на Бога, как спазили след това обета си! Помислете за тяхната жертва, как оставили в Божиите ръце толкова желаното чадо! И как намерили духовни сили за това?!

    Първо, защото любовта им към Мария не била егоистична. Те я възприемали не като свое притежание, нито пък мислели егоистично как да си подсигурят опора за своите старини. Те виждали малкото момиче като дар от Бога, даден им с конкретна цел и за определен срок. Този срок за престарелите Йоаким и Анна бил кратък. Няколко години след въведението на Мария в храма, те си отишли от този свят. Но за това кратко време Йоаким и Анна вложили цялото си сърце в своята рожба и изпълнили целта, която Бог поставя пред всеки родител – да подготви своето чадо за жив храм, в която да обитава Бог. Предали и разказите за великите Божии дела, но използвали и това, което днес наричаме невербални методи. Какво прочетохме в протоевангелието на Яков? Как чрез светлината на запалените светилници мъдрите праотци Йоаким и Анна запалили в малката Мария любов към истинската нетленна светлина.

    Какъв пример е това за нас днес – да водим децата в храма още от най-ранна възраст, да бъдат огрени от меката светлина на свещите, да бъдат обгърнати от благозвучните църковни песни и да се вглеждат в светите лица от иконите!

    Всяка неделя трябва да бъдем с децата си в Божия храм, но да знаем: децата възприемат не толкова думите, колкото личния пример на своите родители! Затова животът ни извън храма трябва да съответства на нашата вероизповед. Пушим ли, пием ли, клюкарстваме ли, мамим ли, и децата ни ще правят същото, колкото и да ги увещаваме към обратното!

    Особено трябва да внимаваме в нашия говор. Да разказваме на децата за Божиите чудеса и да не допускаме никаква гнила дума. Св. Яков възкликва: „От една и съща уста излизат и благословия, и проклятие. Братя мои, не бива това да бъде така. Тече ли през един и същ отвор на извора сладка и горчива вода?“ (Як.3:10-11). Учените са установили, че още в майчината утроба бебетата чуват и подсъзнателно възприемат думите и настроенията на своите родители – било добри или лоши. Ние, вярващите, не сме изненадани от това, защото сме чели доктор Лука, евангелист и педагог, който преди 2000 години описва срещата на непразната Дева Мария със своята родственица Елисавета: „Още в същите дни Мария стана и бързо се запъти към един град в планинската част на Юдея. Там влезе в дома на Захария и поздрави Елисавета. Когато Елисавета чу поздрава на Мария, детето заигра в утробата ѝ, а Елисавета се изпълни със Светия Дух.“ (Лк.1:39-40)

    Преди безбожния комунистически режим в България, родителите водили от най-ранна възраст децата си в храма. Отрано ги научавали на молитва и благоговение пред светините, а с растенето на вярата растял в тях и душевния мир. Днес ние трябва да възстановим това! Децата ни са напред с технологиите, пълнят умовете си, но сърцата им остават празни.

    Празникът Въведение Богородично учи всички родители, че трябва от най-ранна възраст да водим децата в храма и да ги възпитаваме християнски. Не просто да отглеждаме деца (отглеждат се кучета, кокошки и др.), а да възпитаме деца! Деца, които отрано са намерили смисъла на живота, а не затъват в блатото на суетата и пороците. Деца, които живеят чисто и красиво, като украсяват себе си не външнотелесно, а вътредуховно – с добродетели.

    Църквата е училище за това. Семейството е първата църква, а училището е второто семейство, защото има за цел не само да дава знания, но и да продължи и утвърди доброто възпитание, което се дава в дома. Духът на всичко обаче е църковността, няма ли я нея, изпразва се от съдържание както семейството, така и училището. Защото само Църквата ражда хора, които живеят не за себе си, а за Бога и ближния!

    Пред нас, родителите, днес стои голямо предизвикателство – да възпитаме християнско поколение, като в движение попълним пропуските, които имаме поради атеистичното наследство. А да си признаем честно, и сами ние сме били нехайни в това отношение. Затова нека смирим гордия си ум, помнейки Христовите слова: „оставете децата да дохождат при Мене и не им пречете, защото на такива е царството Божие. Истина ви казвам: който не приеме царството Божие като дете, няма да влезе в него.“ (Лк.18:16-17) Амин.

Свещеник Красимир Кръстев

Църква „Св. пророк Илия“ – Долни Дъбник

21.11.2022 г.