ЗАКОНЪТ НА ПОСТЕПЕННОСТТА

(4 НЕДЕЛЯ НА ВЕЛИКИЯ ПОСТ - НА ПРЕП. ЙОАН ЛЕСТВИЧНИК)

В Неделята на св. Йоан Лествичник си напомняме, че духовният живот е изкачване. Не със скок, а стъпало по стъпало. Най-голямата опасност в това изкачване не е слабостта, а прибързаната ревност.

Често новоначалните във вярата, като прочетат житията на светиите, се въодушевяват. Виждат великите подвизи на монасите – строг пост, малко сън, непрестанна молитва – и искат веднага да започнат същото. Но когато поискат благословение, духовникът ги спира. И понякога това ги смущава: „Защо, отче? Виждаме и днес примери за светост – като св. Паисий Светогорец и неговия старец, наскоро канонизирания Тихон. Те са живели в крайно въздържание и непрестанна радост. На ден Тихон ядял по една смокиня, която разделял на две – половината сутрин и половината следобед. И се чувствал на небето. Нима това не е добро, искаме тази небесна радост?“

Добро е, и е напълно вярно, че духовният подвиг носи духовна радост. Той сваля небето в сърцата ни още в този живот, а финалът е вечно блаженство. Но св. ап. Павел казва и друго много важно: „Ако пък някой се състезава, той не получава победния венец, щом не се състезава по правилата.“ (2Тим.2:5) Тук апостолът говори точно за духовния подвиг и в руския превод вместо „състезава“ е използвана думата „подвизава“. Подвизаването е състезание, но не спринт, а маратон, в който финалът не е толкова близо. Затова и участниците трябва да познават правила на духовния маратон. Тези правила важат не само за поста, но и за молитвата, и въобще за всички наши аскетични усилия. Това са законите на духовният живот. Законотворци са духоносните свети отци. Нарочно използвам думата "духоносни", защото те са достигнали до тези прозрения чрез своята опитност под действието на Светия Дух. Пътят на спасението е Христос, а отците са прокарали пътечки по този път и са описали капаните, които лукавият е положил по него. От нас се иска да вървим по техните стъпки. Отците ни учат, че един от най-важните духовни закони е законът на постепенността.

Виждаме това ясно в житието на св. Доситей, ученик на авва Доротей. Този млад човек бил военнослужещ, но израсъл в разкош и нямал навик към въздържание. Когато дошъл в манастира, неговият наставник не му наложил строг подвиг изведнъж, а започнал да го води постепенно. В житието на св. Доситей четем за първите му опити в аскезата:

„Когато станало време да се хранят, авва Доротей му казал: „яж до насита, само ми кажи, колко си изял”. Той дошъл и му казал: „изядох един хляб и половина (около 2 кг.). Авва Доротей го запитал: „Доситее, това достатъчно ли ти е?” Той отговорил: „Да, отче, достатъчно ми е”. Аввата го запитал: „Не си ли гладен, Доситее?” Той му отговорил: „не, владико, не съм гладен”. Тогава авва Доротей му казал: „следващият път изяж един хляб, а другата половина раздели на две части, изяж едната четвърт, а другата четвърт раздели на две и изяж едната половина”. Доситей постъпил така. Когато авва Доротей го запитал: „гладен ли си, Доситее?,” той отговорил: „да, отче, малко съм гладен”. След няколко дни пак му казал: „как си, Доситее, още ли си гладен?”, той му отговорил: „не, отче, добре съм, с твоите молитви”. Аввата му казал: „остави и другата половина на четвъртинката”. Той изпълнил и това. Пак след няколко дни (авва Доротей) го питал: „Как си сега, (Доситее), не си ли гладен?”, той отговорил: „добре съм, отче”. Аввата му казал: „раздели и другата четвърт на две и изяж половината, а другата половина остави”. Той постъпил така. И така, с Божия помощ, малко по малко, от около 2 килограма, Доситей достигнал до около 200 грама. Защото и употребяването на храната зависи от навика.“

Малко по малко, като добър духовен лекар, авва Доротей намалявал храната на своя млад пациент Доситей, учел го на послушание и така изграждал в него нов навик. И чрез тази постепенност Доситей достигнал духовна зрялост за кратко време.

Тук виждаме един прост, но дълбок закон: без постепенност няма устойчивост.

Ние често искаме бързи резултати. Искаме веднага да станем духовни, веднага да победим страстите. Но забравяме, че години наред сме изграждали в себе си навици – и те не се променят за един ден. Не случайно още Аристотел е отбелязал, че навикът е по-силен от порива.

Затова и Църквата действа като лекар. Както добрият лекар съобразява лечението със състоянието на пациента, така и духовникът дава мярка според силите на човека. Един може да понесе по-строг пост, друг – не. Един е укрепнал, друг тепърва започва.

Отговорността за правилното лечение е и на двете страни, лекаря и пациента. Свещеникът трябва да следва примера на авва Доротей, т.е. да бъде и духовник, загрижен за душата на своя енориаш, а не само за буквата на канона. Преди да бъде армия, Църквата е болница и свещениците - лекари. Воюването и строгата армейска дисциплина идват след това, когато болният укрепне. Отговорността на пациентите е да си помагат и подкрепят, а не да о(б)съждат лекарите и лекарските решения. (Когато много обсъждаш, накрая "б"-то изпада и почваш да осъждаш)

Не си затварям очите за лекарските грешки, но основният фактор за успешно лечение е в самия човек, който търси духовно изцерение. Това е смирението! Да приемеш мярката, която ти се дава. Да не бързаш. Да не се сравняваш. Да не търсиш подвизи, а изцеление.

Когато човек за първи път влиза в поста, по-добре е да започне с мярка – но да бъде постоянен.

Ето един прост пример. Двама души решават да постят. Първият започва много строго – налага си тежък режим, но издържа само няколко дни и се отказва. Вторият започва по-умерено, но издържа целия пост. В края първият е направил много – но за кратко, а вторият е направил малко – но вярно и докрай. И именно вторият е напреднал повече, защото е изградил навик и устойчивост.

Затова по-добре малко, но вярно, отколкото много – и за кратко. Защото духовният живот не се гради върху ентусиазъм, а върху вярност.

Понякога, от ревност, човек поема повече, отколкото може да носи. Започва с въодушевление, но пада, обезкуражава се и си казва: „Това не е за мен.“ Вместо да завърши поста с мир и благодат, завършва с телесни и душевни киселини. Но проблемът не е в пътя, а в начина, по който върви по него.

Постът е велико средство. Той отслабва властта на навика, учи ни на въздържание, отваря сърцето за Бога. Но действа правилно само когато е съчетан с разсъдливост и послушание.

Защото целта на поста не е просто да променим храната си, а да променим сърцето си.

Братя и сестри,

Нека в този пост не търсим крайности. Нека не се хвърляме в подвизи, които не можем да понесем. Нека започнем с това, което е по силите ни – но да го вършим вярно.

Стъпка по стъпка. Ден след ден.

Бог не иска от нас подвизи над силите ни, а вярност в малкото.

Защото духовният живот не е скок, а път. Лествица, която стъпало след стъпало ни води към Бога. Амин.

Протойерей Красимир Кръстев

Храм "Света Троица" - Плевен

ЦЪРКВАТА НЕ Е ЧАКАЛНЯ, А СЕМЕЙСТВО

(НЕДЕЛЯ СИРОПУСТНА)

Днес често чуваме – а понякога и сами си казваме: „По-добре да не се сближавам с другите“, „Ще стоя на разстояние, за да не бъда наранен“. „В света човек за човека е вълк, а и в Църквата не винаги знаеш какво се крие под агнешката кожа“.

И затова избираме нещо, което на пръв поглед изглежда разумно: идваме в храма, палим свещ, помолваме се – и си тръгваме, като си повтаряме: „Идвам при Бога, не при хората, от тях удари мога да очаквам“.

Но така, незабелязано, Църквата започва да прилича не на семейство, а на чакалня – хора заедно, но всеки сам. Телесно близо, а вътрешно – далеч.

Ще каже някой: „Отецът преувеличава – нали си говорим, пием кафе след литургията, не е ли това общение?“

Слава Богу, малко над точката на замръзване сме. Но нашето общение често е от типа на чакалнята. И в чакалнята хората разговарят, но само със своите близки. Така и в храма – хора, които години наред се причастяват от една Чаша, понякога дори не си знаят имената. Масите в кафенето може да не са големи, но могат да се съберат – а рядко някой прави първата крачка. Молим се след службата за частни нужди, но кръгът остава затворен. Ако някой приближи, в очите ни се появява знакът „Стоп, частен имот“.

Това са симптомите. Диагнозата е тъжна: отчуждение и индивидуализъм. Направили сме сърцата си непроницаеми за човека до нас, защото ни е страх от рани. И сме приели, че добрият християнин е осъден на самота. Имаме и „железен“ аргумент: Бог е верен, хората – неверни; следователно не се доверявай на никого.

Звучи духовно. Но е дълбоко невярно и обезсмисля самата Евхаристия, за която св. ап. Павел казва: „Хлябът, който разчупваме, не е ли общение с Христовото тяло? Понеже хлябът е един, едно тяло сме и ние, многото“ (1 Кор. 10:16–17).

Коментирайки тези думи, св. Йоан Златоуст пита: „Какво е хлябът? – Тялото Христово. А какво стават причастяващите се? – Тялото Христово: не много тела, а едно тяло.“

Ето защо Причастието не е лично духовно постижение. То е влизане в общо Тяло – общо Тяло с най-прекрасния Христос и с хора, които не винаги ни изглеждат толкова прекрасни, но са прегърнати от Него.

Хлябът става хляб, когато тестото е чисто и добре замесено. Както хлебарят пресява брашното, така и ние, преди да пристъпим към Евхаристията, сме призвани да пресяваме сърцата си – от обиди, раздори и омраза, но и от подозрение, самомнение, гордост, осъждане. Не за да се отстраним от другите, а за да станем способни да се съединим с всички в Христовата любов и да бъдем едно Тяло.

Индивидуалистът често си служи с максимата: „Спасението на давещия се е дело на самия давещ се“, но я разбира криво – не като акцент на личната отговорност, а като оправдание да не подаде ръка. А Христос казва друго: „Ако принасяш дара си на жертвеника и си спомниш, че брат ти има нещо против тебе – иди първо се помири с брат си“ (Мат. 5:23–24). Любовта не е пасивна. Тя прави първата крачка, и всеки трябва да бърза да я направи.

Но някой ще каже: „А ако ме боли? Ако съм бил наранен? Защо да човъркам раната?“

В семейството няма истинска близост без риск от болка. Там, където има любов, има и рани. Въпросът не е дали ще бъдем наранени, а какво правим с раните.

Погледнете Христос и Юда. На Тайната вечеря Господ подава залък на Юда – жест на особена близост и чест. Поднася го, знаейки какво се готви, сякаш без думи го призовава към покаяние. Знае ясно, но умишлено говори неясно за останалите, за да не унижи Юда, защото Бог не затваря сърцето Си за неверните, те затварят себе си за Него. 

В Гетсимания Юда идва с предателска целувка, а Христос му казва: „Приятелю, за какво си дошъл?“ Използваната от евангелиста гръцка дума не означава „близък приятел“, но е силна - говори за човек, с когото си бил в общност. Сякаш Господ казва: „Ти още си от Моите. Аз не се отричам от теб, дори когато ти се отричаш от Мен.“ Това не оправдава предателството, но като не затваря сърцето Си за Юда, Иисус не му затваря вратата към покаянието. Христос остава верен на любовта, дори когато тя не е приета, защото не може да бъде друг, освен Любов.

Същата любов виждаме и у свети Нектарий Егински (†1920 г.). Срещу него е организирана клеветническа кампания с обвинение, че се стреми към патриаршеския престол. И както при Спасителя - не от далечни, а от събратя-духовници. Унижен, отстранен и доведен до крайна бедност, светецът има всички основания да се затвори и да каже: „Ще служа на Бога, но без хора“. Но не го прави. Когато по-късно един от неговите гонители тежко се разболява, светецът се моли за него и изпраща човек да го пита от какво има нужда. Това не е формална прошка, а прошка, която държейки сърцето отворено за ближния, го държи отворено и за благодатта.

Днес в нашите енории виждаме подобна ситуация: хора, които се познават от години, но не си говорят. Стари недоразумения, неизказани подозрения, погледи, които се избягват. За да не бъдем наранени, избираме самотата.

А без общение Църквата престава да бъде семейство и се превръща в чакалня – място за кратък престой, за изчакване, докато от царските двери се появи лъжичката, възприемана като лекарство за лична утеха. А когато търсим в Евхаристията единствено лична утеха, ние изкривяваме нейния смисъл.

Защото да „различаваш Тялото и Кръвта Христови“ означава не само да виждаш в лъжичката Христос, но и лицето на брата си, който е част от Неговото Тяло.

И понеже приемаме Евхаристията криво – като самотници – такива и оставаме: знаем се, но не се познаваме. И не се изправяме, не се молим един за друг така, както се е молил св. Нектарий за своите притеснители.

Прошката не означава, че болката не е реална. Тя означава, че не ѝ позволяваме да управлява отношенията ни. Пътят често започва с нещо малко – с поздрав, с дума, с молитва за човека, когото избягваме.

Малки стъпки, които превръщат чакалнята в семейство. Защото Църквата не е място за събиране, а за съединение.

Бог да ни даде смелостта не да се ограждаме, а да обичаме; да поемем риска на общението и, ако усетим, че брат ни има нещо против нас, да оставим дара си пред жертвеника и да кажем: „Приятелю, простено – прости“.

Защото сме въведени в Църквата чрез Христос, но оставаме в нея единствено чрез прошката. Амин.

Протойерей Красимир Кръстев

Храм "Света Троица" – Плевен

КОГАТО ДУШАТА СТАВА ДРЕХА НА ТЯЛОТО

(ЗАДУШНИЦА)

Задушниците са особени дни – три съботи в годината. Аз за себе си наричам съботата ден на мислещия човек. А това неизбежно означава и ден на тъгуващия човек, защото, както казва Писанието: „Наистина – голямата мъдрост е голямо терзание, и щом познанието се увеличи, увеличава се и тъгата“ (Екл. 1:18).

Неразмишляващият човек живее в блажена неосъзнатост. Но това блаженство е блаженството на щрауса, забил глава в пясъка. Такъв човек пребивава в тъмнината на пирове и веселби, в гонене на богатство, слава, власт и наслади – в гонене на вятъра. Той не може да види, че над него изгрява Неделята. За него няма неделя, защото няма и събота; животът му се превръща в блудкава каша, която непрестанно трябва да се подправя, за да има вкус.

Неделята е ден на празник, „малък Великден“, но не за всички, а само за учениците – за онези, които в съботата, когато Христовото тяло пребивава в гроба, не заравят главите си в пясъка. За тези, които скърбят, но и с трепет размишляват върху големите въпроси на живота: Какво стана със Спасителя? Какво ще стане с мен?

Затова и днес ние не само си спомняме нашите починали сродници, близки и приятели. Стоим между земята и небето, между времето и вечността, и Църквата ни учи не само да скърбим, но и да се вглеждаме дълбоко – в живота, в смъртта и в смисъла на човешкото съществуване.

Светото Предание ни напомня, че човекът не е само тяло, но и душа, и че тялото е временна дреха, която душата облича за кратко време в този свят. Св. ап. Павел казва: „Защото знаем, че ако земното ни жилище, тая скиния, се разруши, имаме от Бога здание, дом неръкотворен, вечен на небесата“ (2 Кор. 5:1).

Да, тялото е дреха. То старее, боледува, износва се и накрая бива оставено в земята. Всички ние, рано или късно, ще захвърлим тази дреха, както се захвърля износена премяна. Но въпросът, който Задушница поставя пред съвестта ни, е друг:

Каква е станала душата ни, докато сме носили тази дреха?

Голямата трагедия на нашето време не е, че тялото умира – това е естествено. Трагедията е, че твърде често душата се превръща в слугиня на тялото, в негова дреха, в негово украшение. Човек започва да живее не за спасението на душата, а за удобството, насладата, славата и удоволствието на тялото.

Когато душата служи на страстите, когато оправдава греха, когато мълчи пред неправдата, когато забравя Бога, тогава се случва страшното обръщане: не тялото е дреха на душата, а душата става дреха на тялото.

Но тялото ще бъде оставено. И ако душата е живяла само за него – с какво ще застане тя пред Бога?

Затова днес се молим за нашите покойници – Бог да ги прости. Не защото те вече могат да променят земния си път, а защото любовта не умира и защото Божията милост е по-голяма от нашата немощ.

Но Задушница е и проповед към живите.

Докато още носим тази дреха – тялото – нека се грижим душата ни да не бъде разкъсана от грях и оголена от добродетели. Нека я обличаме с покаяние, с милосърдие, с молитва и с прошка. Защото когато дойде часът да съблечем тялото, само душата ще застане пред Христос.

Тялото ще иде в пръстта. И ако сме живели само за него – какво ще отговорим?

Тогава няма да ни попитат как сме изглеждали, а как сме обичали.

Няма да ни попитат колко сме имали, а какво сме дали.

Няма да ни попитат колко сме живели, а за какво сме живели.

Нека паметта за нашите починали ни направи по-мъдри, по-смирени и по-будни.

Нека живеем така, че когато захвърлим тази временна дреха, душата ни да бъде готова да се облече в нетленната светлина на Божието царство.

А лъчите на това Царство ще зърнем отново с духовните си очи в утрешния неделен ден. Нека се надяваме и се молим там, облечени в светлина, да се намерим заедно с нашите починали роднини и приятели. Амин.

протойерей Красимир Кръстев

Храм "Св. пророк Илия" - Долни Дъбник

14.02.2025 г.

СЛЕЗ ОТ СМОКОВНИЦАТА!

(НЕДЕЛЯ 15 СЛЕД НЕДЕЛЯ ПОДИР ВЪЗДВИЖЕНИЕ - НА ЗАКХЕЯ)

Днес отново ще се срещнем със Закхей – човек малък по ръст, но не и малък по жажда за спасение. Малък по тяло, но голям по търсене. Грешник по живот, но пример за велико покаяние.

По едно съвпадение, днес честваме и паметта на св. Григорий Богослов, който обръща внимание на неговото духовно извисяване. В своето Слово 39, възхвалявайки покаянието, светителят казва: „Христос не се срамува от митаря, нито отблъсна блудницата, нито презря Закхей, малкия по ръст, но големия по желание за спасение. Той се възкачи, за да види, но бе видян; търсеше, но бе намерен; стоеше високо по място, но слезе ниско по дух, за да бъде въздигнат от Този, Който смирява гордите и възвисява смирените.“

Ето тайната на спасението: човек търси Бога, но Бог пръв намира човека. Закхей се възкачи на смоковницата, за да види Иисус. Но преди още той да види – бе видян така, както Бог вижда всички на тази земя, които търсят истината.

В началото и Закхей, както повечето израилтяни по онова време, възприемаше Иисус като някакъв странстващ мъдрец, може би дори пророк. Но в сърцето на всеки човек, дори най-падналия, има духовна жажда. Защо и той, презираният от всички митар и слуга на римляните, да не излезе и потърси мъдрост, може би дори повече от мъдрост? И той тръгна да търси, тръгна на духовно изкачване по една смоковница …

Търсенето е толкова важно! Милиони ще станат гориво за ада защото не търсят, защото не искат да напуснат уютния си дом (символ на земния комфорт), когато Христос минава по улиците на техния град. А Той минава постоянно … и постоянно зове така, както повика Закхей.

Преди да повика към Христа, Закхей бе повикан от Него по име. Така Бог вика всеки човек на тази земя (без изключение!): когато чрез ръката на звънаря забие църковните камбани, когато заговори чрез устата на свещеник, приятел или колега, когато чрез шилото на болестта те прониже в сърцето…

Закхей стана образ на синергията на човека и Бога: човешкото усилие (качването) + божествения призив („Закхее, слез!“). Закхей стоеше високо по място, но трябваше да слезе ниско по дух. Защото спасението изисква човешкото усилие, но не е във височината, а в смирението.

Мнозина могат да свидетелстват, че и в техния живот е било така. В началото поели да качват нещо, което им изглеждало като духовна височина - някаква мъдрост от Изток (по-рядко от Запад), поезия, изкуство, нещо възвишено и изглеждащо красиво, може би дори богословие … до момента, в който са чули ГЛАСА. Гласът, който казва: „Слез, смири се, за да започнеш истински духовен живот, да получиш истински мир!

Милиони не търсят, а други милиони не искат да слезнат от смоковницата. Ах, тази смоковница, която омайва мнозина! Някои богослови казват, че дървото на знанието от Едемската градина е било точно смоковница. Не знаем със сигурност, но със сигурност на някои им харесва горе - гледаш отвисоко, сравняваш, критикуваш: Иисус и Буда, Иисус и папата, и Лутер, и Левски - българския Месия, според Мерсия (Макдермот) ... Иисус и всичко друго, и всеки друг, само не Иисус и най-големия грешник - мен, самия. Не е проблемът в смоковницата, та нали велики светители като Златоуст, Василий и самият Григорий са усвоили брилянтно всички земни науки! Усвоили, но се смирили и слезли! Проблемът е когато хората мъдруват, но не искат да слезнат от дървото на знанието и да седнат с Него на трапезата на общението. Защото покаянието е движение надолу, а те искат да останат на смоковницата, да трупат знания и да гледат на другите отгоре.

Всъщност, и при двете групи (нетърсещи и неслизащи) причината е една - страхът да не изпуснат сигурните благинки на този свят в "гонене на дивото": материалните благинки на дома и душевните благинки на смоковницата – да гледаш „от високото“. Спасението не е за такива хора; смоковницата изсъхна, заедно с нея ще отидат и те в огъня като сухи клони!

Изводът е: пълната и спасителна синергия между Бога и човека изисква от последния не само качване, а и слизане от смоковницата!

А когато Закхей слезе, Христос не му предяви обвинение, но му подари присъствие: „Днес трябва да бъда у дома ти.“

„И какъв бе плодът? – пита св. Григорий – Не само раздаване на имота, а оправдание; не само промяна на делата, а обновление на сърцето. Защото не златото очиства човека, а изповедта; не загубата на богатството, а придобиването на смирение. Затова и спасението влезе в дома му – не защото Христос намери праведник, а защото сътвори праведен грешника.“

Братя и сестри,

Забележете: Христос не влезе в дома му, защото Закхей вече бе праведен, а Закхей стана праведен, защото Христос влезе в дома му. Плодът на това влизане не бе просто раздаване на имота, а преобразяване на сърцето. Не златото очисти Закхей, а изповедта. Не загубата на богатството му донесе спасение, а придобиването на смирение. Така, започвайки от сърцето, Христос преобърна сребролюбеца в дарител.

Спасението влезна в дома и сърцето на Закхей, както казва св. Григорий: „не защото Христос намери праведник, а защото сътвори праведен грешника“. Нали и ние постоянно за това се молим „Сърце чисто създай в мене, Боже, и правия дух обнови вътре в мене.“! (Пс.50:12)

Днес същият зов е отправен към всеки от нас: „Слез!“. Слез от гордостта, от самодоволството, от оправданията. Слез, за да те въздигне благодатта!

Нека не се страхуваме от това слизане. Защото който се смирява, бива въздигнат, а който се кае, бива приет. И ако отворим дома на сърцето си, ще чуем същите думи: „Днес стана спасение на тоя дом.“ Амин.

Протойерей Красимир Кръстев

Храм "Света Троица" - Плевен

25.01.2025 г.

ЗНАЦИТЕ НА РОЖДЕСТВО ХРИСТОВО

„Какво да Ти принесем, Христе,
за това, че Се яви на земята
като Човек заради нас?
Всяко от творенията,
създадени от Тебе,
благодарност Ти принася,
ангелите – песен,
небесата – звезда,
мъдреците – дарове,
пастирите – удивление,
земята – пещера,
пустинята – ясли,
а ние – Майката Дева.
                                                                                         Предвечни Боже, помилуй ни!“

 Бог е обградил всяко голямо събитие със знаци – 2, 3 и повече. Те сочат и като свидетели свидетелстват за него. Това е ясно и поетично изразено в стихирата на Вечернята на Рождество Христово. В нея има 7 знака, сочещи към Христовото Рождество, и те са следните:

„Ангелите принасят песен“

Ангелите са небесният хор, който свидетелства за божественото събитие.  Ангелската песен е образ на чистото богопознание и поклонение.

„Небето принася звезда“

Звездата е знак на божествено водителство. Чрез нея небесното откровение влиза в човешката история и води мъдреците към Христос. Тъй като мъдреците не са евреи, това говори и за универсалността на спасението.

„Мъдреците принасят дарове“

Мъдреците са символ на търсещите с разума хора. Злато, ливан и смирна – тези символи свидетелстват за Христос като Цар, Бог и Страдалец. Тези дарове са предварително свидетелство за Кръста и Погребението – безсмъртния  Цар и Бог ще умре. В лицето на влъхвите човешката мъдрост се прекланя пред Божията.

„Пастирите принасят чудо“

Пастирите принасят простото удивление. Те представляват смирените, простодушните и „незначителните“, които нямат какво друго да принесат, но всъщност те принасят най-много – сърцето си. Тяхното свидетелство е опитно, не интелектуално.

„Земята принася пещера“

Пещерата е символ на падналия свят. Христос влиза в „мрака“ на човешкото битие.

„Пустинята принася ясли“

Яслите са образ на гроба. На иконите на Рождество яслите се рисуват като ковчег, за да се покаже връзката между Рождество и Разпятие. Христос се роди, не за да стане земен цар, а за да ни изкупи, „със смърт смъртта да разруши“

„Човекът принася Майката Дева“

Това е най-дълбокият образ - човечеството принася самото себе си. Дева Мария е образ на човечеството, което казва „да“ на Бога.

 

Разчитаме ли ние Божиите знаци? За съжаление, не всички ги разчитат! Иисус говори с болка: „Тъкмо над тях се сбъдва пророчеството на Исаия, което гласи: „С уши ще чуете и няма да разберете, с очи ще гледате и няма да видите.“ Защото сърцето на този народ е закоравяло – с уши трудно слушат и са затворили очите си, за да не би някога с очи да видят и с уши да чуят, и със сърце да разберат, и да се обърнат, и Аз да ги спася.“ (Мат.13:14-15)

Ангелите прогласяват „слава във висините Богу, на земята мир“, а в днешния евангелски откъс се случва точно обратното на този мир – убийство на 14000 младенци. И това е съблазън (от гръцки скандалон - препънка) за мнозина. Но причината не е в Бога, а в тези, които се спъват. Това са тези, които са затворили духовните си очи и са запушили духовните си уши. Тяхната нагласа е земна, те търсят правда и рай на земята, и винаги се разочароват. Социалисти, националисти, пантеисти, прогресисти… А в последно време все повече търсят вечен живот в технологиите, в превръщането на човека в киборг. Нещастни хора, които не разбират, че ангелите не прогласяват някакъв „век на любовта“ или „някаква ера на водолея“. Мирът, който ангелите прогласяват не е политически мир между народите, той е небесна категория. Това е мир с Бога, без който няма мир между човеците, няма любов, няма вечен живот.

Съвременният човек не гледа към звездите. Да, астрономията е много напреднала, но съвременният учен е по-сляп от влъхвите и дори от простодушните овчари. Защото и древните мъдреци, и древните пастири имаха нещо много общо помежду си. Те гледах към небето не само с телесни очи, а с духовни. Затова разпознаха във Витлеемската звезда Божий знак. Звезда, имаща вид на небесно тяло, но звезда различна.

В своята 6 беседа св. Йоан Златоуст пише: „Защото тая звезда не била от обикновените звезди, нито от ония, които се явяват по естествен път, но някаква разумна сила, приела образ на звезда.“ И пита: „Каква звезда е тая, която се движи не от изток към запад, но от север към юг; която се явява и пак се скрива; която, когато стигнаха до мястото, не стоеше високо, а слезе и се спря над главата на Младенеца?“

Днешния материалист вероятно би видял със своите слепи духовни очи извънземни, но за искрения боготърсач е ясно – това е ангелско или божествено действие. Ангел, а не бездушен природен феномен или някакво НЛО! Това е знак Божий, който Божиите хора трябва да следват и да стигнат до Христос, който е човек, но и повече от човек - богочовек!

Израил беше сляп духовно, затова Златоуст пише: „Мъдреците, без да имат пророци, повярваха на една звезда; а юдеите, макар да имаха пророците, не последваха и онова, което знаеха.“

Причината за тази слепота и тогава, и днес е една и съща, и Златоуст е ясен: „Звездата ги водеше не към царски дом, а към пещера, за да се научат още от самото начало да не търсят земно царство.“

Това е, братя и сестри, самата истина. Някои обвиняват Йоан Златоуст в антисемитизъм, но той е пределно откровен и абсолютно точен, когато анализира причината за неверието – закоравяването на сърцето!

А пред нас, които сме разчели Божиите знаци и сме повярвали в Господа Иисуса, стои друг важен въпрос: „Какво да Ти принесем, Христе?“. Този въпрос не е поетичен, а дълбоко екзистенциален и литургичен. Човекът се изправя пред Бога, Който не се нуждае от нищо, но въпреки това приема дарове. Защото не е важна стойността на дара, важно е отношението на благодарност. Пастирите нямаха скъпоценности като влъхвите, но това, което имаха, принесоха: „И пастирите се върнаха, славейки и хвалейки Бога за всичко, което чуха и видяха, както им беше казано.“ (Лк.2:20) Това е смисълът на евхаристийния живот – да живееш с благодарност към Христос, Който се яви за нашето спасение. И не само за човешкото спасение, стихирата разгръща спасението в своята космическа перспектива. Както в Адама цялото творение е въвлечено в падението, така сега в Христа влиза в тайната на спасението. Възстановява се хармонията между Творец и творение, нарушена от грехопадението.

Творението „благодарност Ти принася“. Това е ключов момент, защото показва, че творението не просто съществува, а отговаря. Отговорът е благодарение – евхаристийно отношение към Бога. Но всичко, в крайна сметка, е в ръцете на човека. От земните твари само той има разум и свободна воля. Човекът е свещеник на творението, който осъзнато принася света обратно на Бога. Това правим на всяка литургия, когато възгласяме: „Твоя от твоих, тебе приносяще о всех и за вся“. Принасяме хляб и вино, а Бог ни ги връща претворени като Тяло и Кръв Христови, като Живот!

В тези светли дни, когато спомняме историята на Христовото Рождество, нека съединим душата си с душата на Пречистата Дева и като нея  принесем себе си на Бога с думите: „Ето рабът Господен“, „Ето рабинята Господна“. Амин.

 

Протойерей Красимир Кръстев

Църква "Света Троица" - Плевен

28.12.2025 г.

 

ТОГАВА ЩЕ ИМАШ РАДОСТ В ГОСПОДА

(НИКУЛДЕН)

Иисус Христос е повтарял най-важните си проповеди. Една такава важна проповед четем за празника на св. Николай Мирликийски - тази за блаженствата (Лк.6:17-23). Наричана е от някои „Проповедта на равнината“ и е сходна по съдържание с „Проповедта на планината“, записана в Матей 5–7, но св. Лука уточнява, че Христос изговорил тези наставления „на равно място“. И в двата текста Спасителят очертава добродетели, които наричаме „блаженства“. 

Слушателите със сигурност са били шокирани. Представете си, Христос заобиколен от всякакви хора с проблеми – болни, бедни, бесновати. И изведнъж Той се обръща към тях „блажени“ сте вие, а не тези, които са в уютните си домове, охранени, обиколени от лукс и слуги. Какво Ви прави блажени?

Това, че сте тук! Това, че всички страдания и удари, които сте понесли, са Ви довели до това равно място, където Самият Господар на вселената говори. Блажени сте, затова, че сте приклонили ухо и слушате словото, което е "живо и действено и е по-остро от всеки двуостър меч." (Евр.4:12).

Светът казва: ти си богат духовно, ти си красива духовна личност, четеш философия, изкуство, източни религии, Дънов… Църквата е за хромите - да се церят, патерица за куците. Твоето място е в галериите, театрите, в културна среда, къде си тръгнал с тези „лузъри“, земното царство е твое.

А Иисус казва: „Блажени вие, бедни духом, защото ваше е царството Божие.“. Блажени са онези, които се чувстват бедни духом, които осъзнават своите грехове и се стремят към покаяние и приближаване към Бога. Точно те са истински богатите, защото тяхно е Царството Божие.

Смирението е в основата на духовния живот. Всеки час трябва да си го напомняме. Преди всяка молитва, винаги трябва да помним – аз съм бедняк, аз съм просяк, молитвата ми е просба. За съжаление ние често забравяме това. С годините изгубваме това блажено смирение. Избегнали сме суеверията, знаем много /догмати, молитви, канони/, молим се, причастяваме се … Влезли сме в една рутина и мърморим със самочувствието на по-големия брат на блудния син, сякаш никога не сме се валяли със свинете ...

Св. Симеон Стълпник веднъж имал видение: пред него се явила огнена колесница с ангели, които му казали, че е угодил толкова много на Бога, че Господ им заповядал да го вземат жив на небето, подобно на св. пророк Илия. И св. Симеон повярвал на видението, вдигнал единия си крак, за да се качи на колесницата, но щом се прекръстил, всичко внезапно изчезнало с голям шум. Великият стълпник бил на косъм от смъртта, защото щял да падне от височината на своя стълп и да загине. Като наказание за това, че се поддал на тщеславния помисъл, св. Симеон си наложил цяла година да стои на стълпа на един крак.

Нека това е урок и за нас, които след малка победа вирваме нос. Мислим си, че сме много израсли и сме угодили Богу, а под нас се отваря пропаст.

Светът казва: Блажени охранените и осигурените материално. Те и по време на пости са на трапезите, наперени и зачервили бузи…

А Иисус казва: „Блажени, които гладувате сега, защото ще се наситите“. Спасителят говори за духовен глад, за онези, които копнеят за Бога, които жадуват да познаят Него чрез Писанието. Те се хранят от Неговата благодат чрез молитва и най-вече са в храма да се хранят на Неговата трапеза в Св. Евхаристия.

Светът казва: Блажени намерилите вътрешния баланс, духовитите, които разказват вицове, смеят се и се наслаждават на този свят.

А Иисус казва: „Блажени, които плачете сега, защото ще се разсмеете“. Блажени са онези, които скърбят за греховете си — чрез покаянието те ще намерят истинската радост. Призвани сме за тази радост. Християнският живот не се състои в унилост и вина, а в копнеж като Давидовия: „Върни ми радостта на Твоето спасение“. Християнският живот е самоизпитване: кога и заради какво изгубих радостта си? Но изпитването не е самоцел, то има за цел да се върнем на верния път – този на радостта. Християнският път е път на радостта, на постигането на нейната пълнота. Но радост не плътска, нито театрална и душевна, а радост от придобиването на благодатта, „защото Божето царство не е ядене и пиене, а правда, мир и радост в Светия Дух.“ (Рим.14:17)

Светът казва: Блажени тези, които са силни, богати и известни, и хората им се кланят.

А Иисус казва: „Блажени ще бъдете, кога ви намразят човеците, кога ви отлъчат и похулят и изхвърлят името ви, като лошо, заради Сина Човечески. Възрадвайте се в оня ден и се развеселете, защото голяма е наградата ви на небесата“.

Ако сме мълчаливи съучастници в греховете на този свят, ние ще сме добре приети от него. Няма да станем хищни „лъвове“, но място за презряни чакали ще се намери. И някой кокал за утеха ще подхвърли света…

Но ако сме искрени във вярата си и следваме Христос, неизбежно ще станем изобличение за света и ще си навлечем неговата вражда.

Какъв парадокс - блаженството на гонените е най-висшето стъпало на живота, на което разцъфва най-великата радост! Пълното единение с Христос в Неговото страдание носи пълната радост и венеца на победата! От римския затвор св. ап. Павел пише: „но макар да се принасям като жертвено възлияние в служба на вярата ви, аз се радвам и споделям радостта на всички вас. Така също и вие се радвайте и споделяйте моята радост.“ (Фп.2:17-18)

Братя и сестри,

Не вярвам в мрачното и унило християнство, което винаги те държи депресиран. Вярвам, че Бог е създал човека за радост и всеки, който побеждава греха, е радостен. Сега е постно време, но не значи, че е време за депресия, защото писано е: „Такъв ли е постът, който Аз избрах – ден, в който човек се самоизмъчва, навежда главата си като тръстика и се облича с вретище и пепел? Това ли ще наречеш пост и ден, приятен на Господа? Не е ли това постът, който избрах: да разкъсаш оковите на несправедливостта, да свалиш въжето на ярема, да пуснеш на свобода угнетените и да счупиш всеки ярем; не е ли да отчупиш от хляба си на гладния и да заведеш вкъщи бездомни сиромаси; когато видиш гол, да го облечеш, и да не се криеш от твоя ближен? Тогава твоята светлина ще се появи като утринна зора и твоите рани бързо ще заздравеят. И твоята правда ще върви пред тебе и славата на Господа ще обгражда своя път. Тогава ще повикаш и Господ ще отговори, ще извикаш за помощ и Той ще каже: „Ето Ме!“ (Ис.58:-9)

Така е живял през 4 век св. Николай Мирликийски - велик молитвеник, постник и ходатай за грешните. Четем за неговите чудеса, как е извиквал за помощ и Господ му казвал „Ето Ме!“. Така с молитва той укротил морската буря и съживил падналия от мачтата моряк. 

Човек на молитвата, но и на действието. Житието му разказва как веднъж, стоейки на молитва, чул глас, който му говорел: "Николай, влез във всенародния подвиг, ако искаш да получиш от Мене венец!" По това време Николай бил възжелал монашество, но същият глас му казал отново: "Николай, това не е оная нива, на която можеш да принесеш очаквания плод. Обърни се към людете, та в тебе да се прослави името Ми!"

И светителят Николай намерил истинската радост в щастието на другите. Въздигнал се като истински воин на правдата, той освободил трима невинни граждани, несправедливо осъдени на смърт от градоначалника. Като дошъл при палача, сам смело изтръгнал меча от ръката му и снел оковите от нещастниците. Това е пастирска любов на дело, а не само на думи. Това е любовта, за която пише Исаия: "да разкъсаш оковите на несправедливостта".

Така трябва и ние да живеем – обърнати към ближните, а не към себе си. Тогава ще бъдем наистина блажени, ще имаме радост като тази, за която пророкува Исаия: „тогава ще имаш радост в Господа, ще те възкача на земните висини и ще ти дам за храна наследството на Яков, твоя отец, защото устата на Господа каза това.“ (Ис.58:14) Амин.

протойерей Красимир Кръстев

Църква "Св. пророк Илия" - Долни Дъбник

06.12.2025 г.

ПУСКАЙ ХЛЯБА СИ ПО ВОДИТЕ …

(13 НЕДЕЛЯ СЛЕД НЕДЕЛЯ ПОДИР ВЪЗДВИЖЕНИЕ) 

„Пускай хляба си по водите, защото след много дни ти пак ще го намериш. От дела си дай на седем души, даже и на осем, защото не знаеш какво нещастие ще настъпи на земята. Напълнят ли се облаците, изливат дъжд на земята; и ако дърво падне към юг или към север, на мястото, където падне, си остава.“ (Екл.11:1-3)

Днешното евангелско слово е актуално за всички, но с особено внимание трябва да бъде чуто от богатите. Господ учи: „богат мъчно ще влезе в небесното царство. И още ви казвам: по-лесно е камила да мине през иглени уши, отколкото богат да влезе в Божието царство.“ (Мат.19:23–24). За богатите спасението е трудно, защото мамона е демон, от чиито пипала никой не може да се освободи сам. Но Бог освобождава: „За хората това е невъзможно, но за Бога всичко е възможно.“ Бог отваря духовните очи на земните богаташи (както на всички търсещи хора) да видят, че освен тленните съкровища, има и „съкровища на небето, където нито молец, нито ръжда ги разяждат и където крадци не подкопават и не крадат“ (Мат.6:20) И като видят, да поревнуват за тях.

Ние проповядваме това Съкровище, но всеки човек трябва сам да стори нещо, за да го получи. Какво каза Господ на богатия юноша? „Ако искаш да бъдеш съвършен, иди, продай имота си и го раздай на бедните; и ще имаш съкровище на небесата“ (Мат. 19:21). Това е призив към монашество, което е съвършения път. Освен богат, евангелският юноша беше и самонадеян, и уверен, че всички заповеди е спазил, затова и отговорът за него не можеше да бъде друг. Но с това "ако искаш", Господ му даде свобода.

В книгата Еклисиаст има подобен смел призив: Пусни хляба си по водите! Тук се прави алюзия с доверието, присъстващо в търговията в древни времена. Случвало се често търговските кораби да се забавят много, преди да донесат някаква печалба от натоварената стока. Но въпреки това хората трябвало да поверят стоките си на тези кораби, т.е. да ги пуснат "по водите". Проповедникът (на еврейски Кохелет) вероятно е самият Соломон, но говорещ не от царска позиция, а като каещ се в края на живота си мъдрец. Осъзнал богатството като "суета и гонене на вятър", неговият призив е по-радикален - не само стоките, но и хлябът да бъде пуснат по водите. Тук хлябът е метонимия за цялото човешко препитание, т.е. призивът е подобен на Иисусовия към богатия момък. Но как ще се препитава човек, как ще живее, когато обещанието за възвръщане на инвестицията е отдалечено „след много дни ти пак ще го намериш“. Отговорът може да бъде само един – ще живее с вяра в Бога, Който се грижи за Своите верни чада. Можеш да пуснеш хляба си, само ако си готов да тръгнеш безусловно и категорично след Христа. Това правят монасите. Монахът се отказва от имущество, от семейство и от следване на своята воля, за да получи всичко от Христос.

Призивът на Кохелет е към смело упование в Бога, дори към приключение, но няма за цел да превръща старозаветните богаташи в монаси. Той просто призовава богатите към милосърдие, да дават щедро от дела си "на 7 души, даже и на 8".  Този така характерен за старозаветната литература израз „7, даже 8“ говори за пълнота (7) и надпълнота (8). В случая това е призив за голяма щедрост към много хора.

В същия дух призовава богатите към милосърдни дела и св. Йоан Златоуст: „Умивай греховете си в течащата край теб вода, тоест в бедните, които минават покрай вратите ти; в онези, които просят от теб хляб и вода, дреха, покой и измиване. Вземи ги при себе си, въведи ги в дома си, посади ги, нахрани ги, напои ги и стопли. Постъпвай така според силите си, а Бог ще ти въздаде стократно, както Сам истинно обеща. Ти сей, а Той ще възрасти… Ако тук скоро не получиш въздаяние за доброто си, ще го получиш, когато от този суетен свят преминеш в онзи светъл и вечен град, наричан горния Йерусалим… Дръж богатството, което Бог ти е дал, но не бъди сребролюбив… Не казвай: "Това е мое", а казвай, че то ти е поверено само за малко време, и раздавай повереното според заповедта на Този, Който ти го е поверил, тоест Бог… Постъпвай така и купувай с милостиня светлите небесни палати. И ако придобиеш дори най-малкия от тях, цената му ще бъде по-голяма от всички богатства на света. Помни, че с милостиня се купува Царството Небесно, ако само тя се дава от чисто сърце… Стреми се към такава милостиня, и милосърдието да бъде винаги с тебе. И когато така постъпваш, нито един враг няма да те победи, виждайки, че върху теб е печатът на Царя Небесен.“

За да се спаси богатия, той преди всичко трябва да бъдете милостив към бедните. Даващата ръка разсича пипалата на мамона, които го обгръщат. Така ден след ден сърцето на даващия се освобождава и разширява, а даденото на бедния отива направо в небесната съкровищница. Както казва св. Григорий Назиански: „Който раздава богатството си на бедните, той го употребява за полза на душата си“.

Кохелет предупреждава богаташа: „защото не знаеш какво нещастие ще настъпи на земята. Напълнят ли се облаците, изливат дъжд на земята; и ако дърво падне към юг или към север, на мястото, където падне, си остава.“ Не може да не се сетим за неразумния богаташ, който разширяваше хамбарите, а не сърцето си към бедните. Внезапно бе поразен. Така внезапно идва и нещастието, за което предупреждава Кохелет – природните стихии унищожават всичко, съсипват бизнеса и разоряват собственика. Всъщност, това е по-мекият вариант. С метафората за дървото, което падайки, остава на мястото, където падне, проповедникът намеква за внезапната смърт на богаташа и невъзможността му да се поправи, така, както поваленото дърво не може да се дигне. Това е трагедията, от която трябва всеки да се пази – смъртта да го завари в състояние на духовна закоравялост, вързан от смъртен грях като сребролюбието.

„Пусни хляба си по водите, защото след много дни ти пак ще го намериш.“ Това е Божие обещание; трябва непоколебимо да вярваме в него, но и добре да го разберем. То съвсем не е за материален просперитет. Чувал съм такива глупости от протестанти: пускаш пари в църковната касичка и Бог ти ги връща пак в пари, но умножени по 100. Малко като формулата на Карл Маркс: Пари - Стока - Пари прим  (т.е. печалба) Та и тези протестанти вместо "стока" са сложили "църковна каса": Пари - Църковна каса - Пари прим. Това е сектантското просперитетно учение, което въобще не си заслужава да коментираме, а само да въздъхнем: Земно, твърде земно и комерсиално!

Братя и сестри,

Ние не очакваме "Пари прим". Печалбата, която търсим, е духовна, както казва св. Серафим Саровски - "припечелването на Светия Дух"! Затова „Пусни хляба си“ на бедния, дори да виждаш, че той отплава като кораб в далечината, често и без да се обърне. Печалбата със сигурност ще се върне: "Давайте и ще ви се даде: мярка добра, натъпкана, стърсена и препълнена ще изсипят в пазвата ви; защото с каквато мярка мерите, с такава ще ви се отмери.“ (Лк.6:38) Ще ви се даде добра мярка, но, обърнете  внимание, не в джоба, както очакват просперитетните евангелисти, а в пазвата? В пазвата, защото там е сърцето! Даденото материално благо ще се върне преизобилно като благодат. И сякаш за да откаже сребролюбивите свои сънародници от просперитетни мечтания, Кохелет отдалечава обещания отговор „след много дни ти пак ще го намериш.“ Това е напълно валидно и за нас, християните - не тук, в този грешен свят, трябва да чакаме да намерим умножен хляба, който сме пуснали, а „след много дни“, т.е. в Царството небесно! По Божия воля, и това може да се случи (и се е случвало), но като изключение. Тук от нас се иска да разтворим ръка, да не стискаме в нея нищо, защото всичко, което запазим за себе си, ще изгубим за вечността. Ние не сме собственици на нищо, ние сме настоятели на всичко. Собственикът е Бог, затова и въпросът пред всеки един от нас не е "какво мога да дам от моето", а "какво имам право да задържа от Божието." Ето, да вземем например един християнин, който има успешен бизнес. Как разсъждава той, когато разпределя печалбата? Спомня ли си Павловите думи: "Като имаме прехрана и облекло, нека с това бъдем доволни." (1Тим.6:8) или си казва: "От моята печалба аз ще си купя нова вила и луксозна кола, защото съм вложил моята предприемчивост и ум, ще инвестирам и "в нови хамбари", а за работниците ми - каквото остане, те са по-долна класа. За Божия храм пак не остана, но пък ще викнем попа да направи един корбан за успех на фирмата." Както казва един търговец на розово масло, добре описан от Алеко Константинов: "С дявола сме добре, какво бива и на Господа малко тамян да покадим — за зор заман". Така става винаги - когато човек гледа на бизнеса като на "моят бизнес", а не на възложеният ми от Бога, тогава неговата персона е на първо място, ближния е на второ място, а Бог - на последно място (на Него ще платя една такса "спокойствие" - ще подаря нещо дребно на Църквата). Точно обратно на Христовата заповед за приоритетите на любовта: 1. Бог 2. ближния 3. себе си. Чудно ли е тогава, че навсякъде властва зверска експлоатация на работниците?!

Християнинът-бизнесмен трябва да мисли друго: Бог ми е дал сили и ум, за да служа на тези по-немощни мои братя в Христа. По-добре да дам малко повече на слабите, а себе си да лиша от луксове. Къща, прехрана, облекло като имам - благодаря Богу." Това вече е жертва, доброволен сваляне на "егото" от трона. Това е споделяне на блага с нуждаещите се, което Бог винаги възнаграждава. Пускаме материалния хляб „по водите“ и получаваме другия, съвършения небесен Хляб – Господ Иисус Христос. Това е нашата вяра! Това е спасението – споделяне на Божиите дарове, общение с Бога и ближния не само с думи, но и на дело! 

Да споделим хляба си с някой, който не е вложил нищо в нашите успехи, не е лесно. Давайки материални блага, които сме заработили с пот, ние даваме от живота си,  жертваме себе си за ближния. Една чиста безкръвна жертва, с която ние се уподобяваме на нашия Господ, Който даде живота си за нас, без ние с нещо да сме заслужили тази милост. Бог да ни изцери от тази духовна парализа, с която ни сковават страхът от обедняване, егоизмът и сребролюбието. Да даваме земния хляб, за да получим небесния. Амин.

Протойерей Красимир Кръстев

Църква „Света Троица“ - Плевен

30.11.2025 г.