СЛЕЗ ОТ СМОКОВНИЦАТА!

(НЕДЕЛЯ 15 СЛЕД НЕДЕЛЯ ПОДИР ВЪЗДВИЖЕНИЕ - НА ЗАКХЕЯ)

Днес отново ще се срещнем със Закхей – човек малък по ръст, но не и малък по жажда за спасение. Малък по тяло, но голям по търсене. Грешник по живот, но пример за велико покаяние.

По едно съвпадение, днес честваме и паметта на св. Григорий Богослов, който обръща внимание на неговото духовно извисяване. В своето Слово 39, възхвалявайки покаянието, светителят казва: „Христос не се срамува от митаря, нито отблъсна блудницата, нито презря Закхей, малкия по ръст, но големия по желание за спасение. Той се възкачи, за да види, но бе видян; търсеше, но бе намерен; стоеше високо по място, но слезе ниско по дух, за да бъде въздигнат от Този, Който смирява гордите и възвисява смирените.“

Ето тайната на спасението: човек търси Бога, но Бог пръв намира човека. Закхей се възкачи на смоковницата, за да види Иисус. Но преди още той да види – бе видян така, както Бог вижда всички на тази земя, които търсят истината.

В началото и Закхей, както повечето израилтяни по онова време, възприемаше Иисус като някакъв странстващ мъдрец, може би дори пророк. Но в сърцето на всеки човек, дори най-падналия, има духовна жажда. Защо и той, презираният от всички митар и слуга на римляните, да не излезе и потърси мъдрост, може би дори повече от мъдрост? И той тръгна да търси, тръгна на духовно изкачване по една смоковница …

Търсенето е толкова важно! Милиони ще станат гориво за ада защото не търсят, защото не искат да напуснат уютния си дом (символ на земния комфорт), когато Христос минава по улиците на техния град. А Той минава постоянно … и постоянно зове така, както повика Закхей.

Преди да повика към Христа, Закхей бе повикан от Него по име. Така Бог вика всеки човек на тази земя (без изключение!): когато чрез ръката на звънаря забие църковните камбани, когато заговори чрез устата на свещеник, приятел или колега, когато чрез шилото на болестта те прониже в сърцето…

Закхей стана образ на синергията на човека и Бога: човешкото усилие (качването) + божествения призив („Закхее, слез!“). Закхей стоеше високо по място, но трябваше да слезе ниско по дух. Защото спасението изисква човешкото усилие, но не е във височината, а в смирението.

Мнозина могат да свидетелстват, че и в техния живот е било така. В началото поели да качват нещо, което им изглеждало като духовна височина - някаква мъдрост от Изток (по-рядко от Запад), поезия, изкуство, нещо възвишено и изглеждащо красиво, може би дори богословие … до момента, в който са чули ГЛАСА. Гласът, който казва: „Слез, смири се, за да започнеш истински духовен живот, да получиш истински мир!

Милиони не търсят, а други милиони не искат да слезнат от смоковницата. Ах, тази смоковница, която омайва мнозина! Някои богослови казват, че дървото на знанието от Едемската градина е било точно смоковница. Не знаем със сигурност, но със сигурност на някои им харесва горе - гледаш отвисоко, сравняваш, критикуваш: Иисус и Буда, Иисус и папата, и Лутер, и Левски - българския Месия, според Мерсия (Макдермот) ... Иисус и всичко друго, и всеки друг, само не Иисус и най-големия грешник - мен, самия. Не е проблемът в смоковницата, та нали велики светители като Златоуст, Василий и самият Григорий са усвоили брилянтно всички земни науки! Усвоили, но се смирили и слезли! Проблемът е когато хората мъдруват, но не искат да слезнат от дървото на знанието и да седнат с Него на трапезата на общението. Защото покаянието е движение надолу, а те искат да останат на смоковницата, да трупат знания и да гледат на другите отгоре.

Всъщност, и при двете групи (нетърсещи и неслизащи) причината е една - страхът да не изпуснат сигурните благинки на този свят в "гонене на дивото": материалните благинки на дома и душевните благинки на смоковницата – да гледаш „от високото“. Спасението не е за такива хора; смоковницата изсъхна, заедно с нея ще отидат и те в огъня като сухи клони!

Изводът е: пълната и спасителна синергия между Бога и човека изисква от последния не само качване, а и слизане от смоковницата!

А когато Закхей слезе, Христос не му предяви обвинение, но му подари присъствие: „Днес трябва да бъда у дома ти.“

„И какъв бе плодът? – пита св. Григорий – Не само раздаване на имота, а оправдание; не само промяна на делата, а обновление на сърцето. Защото не златото очиства човека, а изповедта; не загубата на богатството, а придобиването на смирение. Затова и спасението влезе в дома му – не защото Христос намери праведник, а защото сътвори праведен грешника.“

Братя и сестри,

Забележете: Христос не влезе в дома му, защото Закхей вече бе праведен, а Закхей стана праведен, защото Христос влезе в дома му. Плодът на това влизане не бе просто раздаване на имота, а преобразяване на сърцето. Не златото очисти Закхей, а изповедта. Не загубата на богатството му донесе спасение, а придобиването на смирение. Така, започвайки от сърцето, Христос преобърна сребролюбеца в дарител.

Спасението влезна в дома и сърцето на Закхей, както казва св. Григорий: „не защото Христос намери праведник, а защото сътвори праведен грешника“. Нали и ние постоянно за това се молим „Сърце чисто създай в мене, Боже, и правия дух обнови вътре в мене.“! (Пс.50:12)

Днес същият зов е отправен към всеки от нас: „Слез!“. Слез от гордостта, от самодоволството, от оправданията. Слез, за да те въздигне благодатта!

Нека не се страхуваме от това слизане. Защото който се смирява, бива въздигнат, а който се кае, бива приет. И ако отворим дома на сърцето си, ще чуем същите думи: „Днес стана спасение на тоя дом.“ Амин.

Протойерей Красимир Кръстев

Църква "Света Троица" - Плевен

25.01.2025 г.

ЗНАЦИТЕ НА РОЖДЕСТВО ХРИСТОВО

„Какво да Ти принесем, Христе,
за това, че Се яви на земята
като Човек заради нас?
Всяко от творенията,
създадени от Тебе,
благодарност Ти принася,
ангелите – песен,
небесата – звезда,
мъдреците – дарове,
пастирите – удивление,
земята – пещера,
пустинята – ясли,
а ние – Майката Дева.
                                                                                         Предвечни Боже, помилуй ни!“

 Бог е обградил всяко голямо събитие със знаци – 2, 3 и повече. Те сочат и като свидетели свидетелстват за него. Това е ясно и поетично изразено в стихирата на Вечернята на Рождество Христово. В нея има 7 знака, сочещи към Христовото Рождество, и те са следните:

„Ангелите принасят песен“

Ангелите са небесният хор, който свидетелства за божественото събитие.  Ангелската песен е образ на чистото богопознание и поклонение.

„Небето принася звезда“

Звездата е знак на божествено водителство. Чрез нея небесното откровение влиза в човешката история и води мъдреците към Христос. Тъй като мъдреците не са евреи, това говори и за универсалността на спасението.

„Мъдреците принасят дарове“

Мъдреците са символ на търсещите с разума хора. Злато, ливан и смирна – тези символи свидетелстват за Христос като Цар, Бог и Страдалец. Тези дарове са предварително свидетелство за Кръста и Погребението – безсмъртния  Цар и Бог ще умре. В лицето на влъхвите човешката мъдрост се прекланя пред Божията.

„Пастирите принасят чудо“

Пастирите принасят простото удивление. Те представляват смирените, простодушните и „незначителните“, които нямат какво друго да принесат, но всъщност те принасят най-много – сърцето си. Тяхното свидетелство е опитно, не интелектуално.

„Земята принася пещера“

Пещерата е символ на падналия свят. Христос влиза в „мрака“ на човешкото битие.

„Пустинята принася ясли“

Яслите са образ на гроба. На иконите на Рождество яслите се рисуват като ковчег, за да се покаже връзката между Рождество и Разпятие. Христос се роди, не за да стане земен цар, а за да ни изкупи, „със смърт смъртта да разруши“

„Човекът принася Майката Дева“

Това е най-дълбокият образ - човечеството принася самото себе си. Дева Мария е образ на човечеството, което казва „да“ на Бога.

 

Разчитаме ли ние Божиите знаци? За съжаление, не всички ги разчитат! Иисус говори с болка: „Тъкмо над тях се сбъдва пророчеството на Исаия, което гласи: „С уши ще чуете и няма да разберете, с очи ще гледате и няма да видите.“ Защото сърцето на този народ е закоравяло – с уши трудно слушат и са затворили очите си, за да не би някога с очи да видят и с уши да чуят, и със сърце да разберат, и да се обърнат, и Аз да ги спася.“ (Мат.13:14-15)

Ангелите прогласяват „слава във висините Богу, на земята мир“, а в днешния евангелски откъс се случва точно обратното на този мир – убийство на 14000 младенци. И това е съблазън (от гръцки скандалон - препънка) за мнозина. Но причината не е в Бога, а в тези, които се спъват. Това са тези, които са затворили духовните си очи и са запушили духовните си уши. Тяхната нагласа е земна, те търсят правда и рай на земята, и винаги се разочароват. Социалисти, националисти, пантеисти, прогресисти… А в последно време все повече търсят вечен живот в технологиите, в превръщането на човека в киборг. Нещастни хора, които не разбират, че ангелите не прогласяват някакъв „век на любовта“ или „някаква ера на водолея“. Мирът, който ангелите прогласяват не е политически мир между народите, той е небесна категория. Това е мир с Бога, без който няма мир между човеците, няма любов, няма вечен живот.

Съвременният човек не гледа към звездите. Да, астрономията е много напреднала, но съвременният учен е по-сляп от влъхвите и дори от простодушните овчари. Защото и древните мъдреци, и древните пастири имаха нещо много общо помежду си. Те гледах към небето не само с телесни очи, а с духовни. Затова разпознаха във Витлеемската звезда Божий знак. Звезда, имаща вид на небесно тяло, но звезда различна.

В своята 6 беседа св. Йоан Златоуст пише: „Защото тая звезда не била от обикновените звезди, нито от ония, които се явяват по естествен път, но някаква разумна сила, приела образ на звезда.“ И пита: „Каква звезда е тая, която се движи не от изток към запад, но от север към юг; която се явява и пак се скрива; която, когато стигнаха до мястото, не стоеше високо, а слезе и се спря над главата на Младенеца?“

Днешния материалист вероятно би видял със своите слепи духовни очи извънземни, но за искрения боготърсач е ясно – това е ангелско или божествено действие. Ангел, а не бездушен природен феномен или някакво НЛО! Това е знак Божий, който Божиите хора трябва да следват и да стигнат до Христос, който е човек, но и повече от човек - богочовек!

Израил беше сляп духовно, затова Златоуст пише: „Мъдреците, без да имат пророци, повярваха на една звезда; а юдеите, макар да имаха пророците, не последваха и онова, което знаеха.“

Причината за тази слепота и тогава, и днес е една и съща, и Златоуст е ясен: „Звездата ги водеше не към царски дом, а към пещера, за да се научат още от самото начало да не търсят земно царство.“

Това е, братя и сестри, самата истина. Някои обвиняват Йоан Златоуст в антисемитизъм, но той е пределно откровен и абсолютно точен, когато анализира причината за неверието – закоравяването на сърцето!

А пред нас, които сме разчели Божиите знаци и сме повярвали в Господа Иисуса, стои друг важен въпрос: „Какво да Ти принесем, Христе?“. Този въпрос не е поетичен, а дълбоко екзистенциален и литургичен. Човекът се изправя пред Бога, Който не се нуждае от нищо, но въпреки това приема дарове. Защото не е важна стойността на дара, важно е отношението на благодарност. Пастирите нямаха скъпоценности като влъхвите, но това, което имаха, принесоха: „И пастирите се върнаха, славейки и хвалейки Бога за всичко, което чуха и видяха, както им беше казано.“ (Лк.2:20) Това е смисълът на евхаристийния живот – да живееш с благодарност към Христос, Който се яви за нашето спасение. И не само за човешкото спасение, стихирата разгръща спасението в своята космическа перспектива. Както в Адама цялото творение е въвлечено в падението, така сега в Христа влиза в тайната на спасението. Възстановява се хармонията между Творец и творение, нарушена от грехопадението.

Творението „благодарност Ти принася“. Това е ключов момент, защото показва, че творението не просто съществува, а отговаря. Отговорът е благодарение – евхаристийно отношение към Бога. Но всичко, в крайна сметка, е в ръцете на човека. От земните твари само той има разум и свободна воля. Човекът е свещеник на творението, който осъзнато принася света обратно на Бога. Това правим на всяка литургия, когато възгласяме: „Твоя от твоих, тебе приносяще о всех и за вся“. Принасяме хляб и вино, а Бог ни ги връща претворени като Тяло и Кръв Христови, като Живот!

В тези светли дни, когато спомняме историята на Христовото Рождество, нека съединим душата си с душата на Пречистата Дева и като нея  принесем себе си на Бога с думите: „Ето рабът Господен“, „Ето рабинята Господна“. Амин.

 

Протойерей Красимир Кръстев

Църква "Света Троица" - Плевен

28.12.2025 г.

 

ТОГАВА ЩЕ ИМАШ РАДОСТ В ГОСПОДА

(НИКУЛДЕН)

Иисус Христос е повтарял най-важните си проповеди. Една такава важна проповед четем за празника на св. Николай Мирликийски - тази за блаженствата (Лк.6:17-23). Наричана е от някои „Проповедта на равнината“ и е сходна по съдържание с „Проповедта на планината“, записана в Матей 5–7, но св. Лука уточнява, че Христос изговорил тези наставления „на равно място“. И в двата текста Спасителят очертава добродетели, които наричаме „блаженства“. 

Слушателите със сигурност са били шокирани. Представете си, Христос заобиколен от всякакви хора с проблеми – болни, бедни, бесновати. И изведнъж Той се обръща към тях „блажени“ сте вие, а не тези, които са в уютните си домове, охранени, обиколени от лукс и слуги. Какво Ви прави блажени?

Това, че сте тук! Това, че всички страдания и удари, които сте понесли, са Ви довели до това равно място, където Самият Господар на вселената говори. Блажени сте, затова, че сте приклонили ухо и слушате словото, което е "живо и действено и е по-остро от всеки двуостър меч." (Евр.4:12).

Светът казва: ти си богат духовно, ти си красива духовна личност, четеш философия, изкуство, източни религии, Дънов… Църквата е за хромите - да се церят, патерица за куците. Твоето място е в галериите, театрите, в културна среда, къде си тръгнал с тези „лузъри“, земното царство е твое.

А Иисус казва: „Блажени вие, бедни духом, защото ваше е царството Божие.“. Блажени са онези, които се чувстват бедни духом, които осъзнават своите грехове и се стремят към покаяние и приближаване към Бога. Точно те са истински богатите, защото тяхно е Царството Божие.

Смирението е в основата на духовния живот. Всеки час трябва да си го напомняме. Преди всяка молитва, винаги трябва да помним – аз съм бедняк, аз съм просяк, молитвата ми е просба. За съжаление ние често забравяме това. С годините изгубваме това блажено смирение. Избегнали сме суеверията, знаем много /догмати, молитви, канони/, молим се, причастяваме се … Влезли сме в една рутина и мърморим със самочувствието на по-големия брат на блудния син, сякаш никога не сме се валяли със свинете ...

Св. Симеон Стълпник веднъж имал видение: пред него се явила огнена колесница с ангели, които му казали, че е угодил толкова много на Бога, че Господ им заповядал да го вземат жив на небето, подобно на св. пророк Илия. И св. Симеон повярвал на видението, вдигнал единия си крак, за да се качи на колесницата, но щом се прекръстил, всичко внезапно изчезнало с голям шум. Великият стълпник бил на косъм от смъртта, защото щял да падне от височината на своя стълп и да загине. Като наказание за това, че се поддал на тщеславния помисъл, св. Симеон си наложил цяла година да стои на стълпа на един крак.

Нека това е урок и за нас, които след малка победа вирваме нос. Мислим си, че сме много израсли и сме угодили Богу, а под нас се отваря пропаст.

Светът казва: Блажени охранените и осигурените материално. Те и по време на пости са на трапезите, наперени и зачервили бузи…

А Иисус казва: „Блажени, които гладувате сега, защото ще се наситите“. Спасителят говори за духовен глад, за онези, които копнеят за Бога, които жадуват да познаят Него чрез Писанието. Те се хранят от Неговата благодат чрез молитва и най-вече са в храма да се хранят на Неговата трапеза в Св. Евхаристия.

Светът казва: Блажени намерилите вътрешния баланс, духовитите, които разказват вицове, смеят се и се наслаждават на този свят.

А Иисус казва: „Блажени, които плачете сега, защото ще се разсмеете“. Блажени са онези, които скърбят за греховете си — чрез покаянието те ще намерят истинската радост. Призвани сме за тази радост. Християнският живот не се състои в унилост и вина, а в копнеж като Давидовия: „Върни ми радостта на Твоето спасение“. Християнският живот е самоизпитване: кога и заради какво изгубих радостта си? Но изпитването не е самоцел, то има за цел да се върнем на верния път – този на радостта. Християнският път е път на радостта, на постигането на нейната пълнота. Но радост не плътска, нито театрална и душевна, а радост от придобиването на благодатта, „защото Божето царство не е ядене и пиене, а правда, мир и радост в Светия Дух.“ (Рим.14:17)

Светът казва: Блажени тези, които са силни, богати и известни, и хората им се кланят.

А Иисус казва: „Блажени ще бъдете, кога ви намразят човеците, кога ви отлъчат и похулят и изхвърлят името ви, като лошо, заради Сина Човечески. Възрадвайте се в оня ден и се развеселете, защото голяма е наградата ви на небесата“.

Ако сме мълчаливи съучастници в греховете на този свят, ние ще сме добре приети от него. Няма да станем хищни „лъвове“, но място за презряни чакали ще се намери. И някой кокал за утеха ще подхвърли света…

Но ако сме искрени във вярата си и следваме Христос, неизбежно ще станем изобличение за света и ще си навлечем неговата вражда.

Какъв парадокс - блаженството на гонените е най-висшето стъпало на живота, на което разцъфва най-великата радост! Пълното единение с Христос в Неговото страдание носи пълната радост и венеца на победата! От римския затвор св. ап. Павел пише: „но макар да се принасям като жертвено възлияние в служба на вярата ви, аз се радвам и споделям радостта на всички вас. Така също и вие се радвайте и споделяйте моята радост.“ (Фп.2:17-18)

Братя и сестри,

Не вярвам в мрачното и унило християнство, което винаги те държи депресиран. Вярвам, че Бог е създал човека за радост и всеки, който побеждава греха, е радостен. Сега е постно време, но не значи, че е време за депресия, защото писано е: „Такъв ли е постът, който Аз избрах – ден, в който човек се самоизмъчва, навежда главата си като тръстика и се облича с вретище и пепел? Това ли ще наречеш пост и ден, приятен на Господа? Не е ли това постът, който избрах: да разкъсаш оковите на несправедливостта, да свалиш въжето на ярема, да пуснеш на свобода угнетените и да счупиш всеки ярем; не е ли да отчупиш от хляба си на гладния и да заведеш вкъщи бездомни сиромаси; когато видиш гол, да го облечеш, и да не се криеш от твоя ближен? Тогава твоята светлина ще се появи като утринна зора и твоите рани бързо ще заздравеят. И твоята правда ще върви пред тебе и славата на Господа ще обгражда своя път. Тогава ще повикаш и Господ ще отговори, ще извикаш за помощ и Той ще каже: „Ето Ме!“ (Ис.58:-9)

Така е живял през 4 век св. Николай Мирликийски - велик молитвеник, постник и ходатай за грешните. Четем за неговите чудеса, как е извиквал за помощ и Господ му казвал „Ето Ме!“. Така с молитва той укротил морската буря и съживил падналия от мачтата моряк. 

Човек на молитвата, но и на действието. Житието му разказва как веднъж, стоейки на молитва, чул глас, който му говорел: "Николай, влез във всенародния подвиг, ако искаш да получиш от Мене венец!" По това време Николай бил възжелал монашество, но същият глас му казал отново: "Николай, това не е оная нива, на която можеш да принесеш очаквания плод. Обърни се към людете, та в тебе да се прослави името Ми!"

И светителят Николай намерил истинската радост в щастието на другите. Въздигнал се като истински воин на правдата, той освободил трима невинни граждани, несправедливо осъдени на смърт от градоначалника. Като дошъл при палача, сам смело изтръгнал меча от ръката му и снел оковите от нещастниците. Това е пастирска любов на дело, а не само на думи. Това е любовта, за която пише Исаия: "да разкъсаш оковите на несправедливостта".

Така трябва и ние да живеем – обърнати към ближните, а не към себе си. Тогава ще бъдем наистина блажени, ще имаме радост като тази, за която пророкува Исаия: „тогава ще имаш радост в Господа, ще те възкача на земните висини и ще ти дам за храна наследството на Яков, твоя отец, защото устата на Господа каза това.“ (Ис.58:14) Амин.

протойерей Красимир Кръстев

Църква "Св. пророк Илия" - Долни Дъбник

06.12.2025 г.

ПУСКАЙ ХЛЯБА СИ ПО ВОДИТЕ …

(13 НЕДЕЛЯ СЛЕД НЕДЕЛЯ ПОДИР ВЪЗДВИЖЕНИЕ) 

„Пускай хляба си по водите, защото след много дни ти пак ще го намериш. От дела си дай на седем души, даже и на осем, защото не знаеш какво нещастие ще настъпи на земята. Напълнят ли се облаците, изливат дъжд на земята; и ако дърво падне към юг или към север, на мястото, където падне, си остава.“ (Екл.11:1-3)

Днешното евангелско слово е актуално за всички, но с особено внимание трябва да бъде чуто от богатите. Господ учи: „богат мъчно ще влезе в небесното царство. И още ви казвам: по-лесно е камила да мине през иглени уши, отколкото богат да влезе в Божието царство.“ (Мат.19:23–24). За богатите спасението е трудно, защото мамона е демон, от чиито пипала никой не може да се освободи сам. Но Бог освобождава: „За хората това е невъзможно, но за Бога всичко е възможно.“ Бог отваря духовните очи на земните богаташи (както на всички търсещи хора) да видят, че освен тленните съкровища, има и „съкровища на небето, където нито молец, нито ръжда ги разяждат и където крадци не подкопават и не крадат“ (Мат.6:20) И като видят, да поревнуват за тях.

Ние проповядваме това Съкровище, но всеки човек трябва сам да стори нещо, за да го получи. Какво каза Господ на богатия юноша? „Ако искаш да бъдеш съвършен, иди, продай имота си и го раздай на бедните; и ще имаш съкровище на небесата“ (Мат. 19:21). Това е призив към монашество, което е съвършения път. Освен богат, евангелският юноша беше и самонадеян, и уверен, че всички заповеди е спазил, затова и отговорът за него не можеше да бъде друг. Но с това "ако искаш", Господ му даде свобода.

В книгата Еклисиаст има подобен смел призив: Пусни хляба си по водите! Тук се прави алюзия с доверието, присъстващо в търговията в древни времена. Случвало се често търговските кораби да се забавят много, преди да донесат някаква печалба от натоварената стока. Но въпреки това хората трябвало да поверят стоките си на тези кораби, т.е. да ги пуснат "по водите". Проповедникът (на еврейски Кохелет) вероятно е самият Соломон, но говорещ не от царска позиция, а като каещ се в края на живота си мъдрец. Осъзнал богатството като "суета и гонене на вятър", неговият призив е по-радикален - не само стоките, но и хлябът да бъде пуснат по водите. Тук хлябът е метонимия за цялото човешко препитание, т.е. призивът е подобен на Иисусовия към богатия момък. Но как ще се препитава човек, как ще живее, когато обещанието за възвръщане на инвестицията е отдалечено „след много дни ти пак ще го намериш“. Отговорът може да бъде само един – ще живее с вяра в Бога, Който се грижи за Своите верни чада. Можеш да пуснеш хляба си, само ако си готов да тръгнеш безусловно и категорично след Христа. Това правят монасите. Монахът се отказва от имущество, от семейство и от следване на своята воля, за да получи всичко от Христос.

Призивът на Кохелет е към смело упование в Бога, дори към приключение, но няма за цел да превръща старозаветните богаташи в монаси. Той просто призовава богатите към милосърдие, да дават щедро от дела си "на 7 души, даже и на 8".  Този така характерен за старозаветната литература израз „7, даже 8“ говори за пълнота (7) и надпълнота (8). В случая това е призив за голяма щедрост към много хора.

В същия дух призовава богатите към милосърдни дела и св. Йоан Златоуст: „Умивай греховете си в течащата край теб вода, тоест в бедните, които минават покрай вратите ти; в онези, които просят от теб хляб и вода, дреха, покой и измиване. Вземи ги при себе си, въведи ги в дома си, посади ги, нахрани ги, напои ги и стопли. Постъпвай така според силите си, а Бог ще ти въздаде стократно, както Сам истинно обеща. Ти сей, а Той ще възрасти… Ако тук скоро не получиш въздаяние за доброто си, ще го получиш, когато от този суетен свят преминеш в онзи светъл и вечен град, наричан горния Йерусалим… Дръж богатството, което Бог ти е дал, но не бъди сребролюбив… Не казвай: "Това е мое", а казвай, че то ти е поверено само за малко време, и раздавай повереното според заповедта на Този, Който ти го е поверил, тоест Бог… Постъпвай така и купувай с милостиня светлите небесни палати. И ако придобиеш дори най-малкия от тях, цената му ще бъде по-голяма от всички богатства на света. Помни, че с милостиня се купува Царството Небесно, ако само тя се дава от чисто сърце… Стреми се към такава милостиня, и милосърдието да бъде винаги с тебе. И когато така постъпваш, нито един враг няма да те победи, виждайки, че върху теб е печатът на Царя Небесен.“

За да се спаси богатия, той преди всичко трябва да бъдете милостив към бедните. Даващата ръка разсича пипалата на мамона, които го обгръщат. Така ден след ден сърцето на даващия се освобождава и разширява, а даденото на бедния отива направо в небесната съкровищница. Както казва св. Григорий Назиански: „Който раздава богатството си на бедните, той го употребява за полза на душата си“.

Кохелет предупреждава богаташа: „защото не знаеш какво нещастие ще настъпи на земята. Напълнят ли се облаците, изливат дъжд на земята; и ако дърво падне към юг или към север, на мястото, където падне, си остава.“ Не може да не се сетим за неразумния богаташ, който разширяваше хамбарите, а не сърцето си към бедните. Внезапно бе поразен. Така внезапно идва и нещастието, за което предупреждава Кохелет – природните стихии унищожават всичко, съсипват бизнеса и разоряват собственика. Всъщност, това е по-мекият вариант. С метафората за дървото, което падайки, остава на мястото, където падне, проповедникът намеква за внезапната смърт на богаташа и невъзможността му да се поправи, така, както поваленото дърво не може да се дигне. Това е трагедията, от която трябва всеки да се пази – смъртта да го завари в състояние на духовна закоравялост, вързан от смъртен грях като сребролюбието.

„Пусни хляба си по водите, защото след много дни ти пак ще го намериш.“ Това е Божие обещание; трябва непоколебимо да вярваме в него, но и добре да го разберем. То съвсем не е за материален просперитет. Чувал съм такива глупости от протестанти: пускаш пари в църковната касичка и Бог ти ги връща пак в пари, но умножени по 100. Малко като формулата на Карл Маркс: Пари - Стока - Пари прим  (т.е. печалба) Та и тези протестанти вместо "стока" са сложили "църковна каса": Пари - Църковна каса - Пари прим. Това е сектантското просперитетно учение, което въобще не си заслужава да коментираме, а само да въздъхнем: Земно, твърде земно и комерсиално!

Братя и сестри,

Ние не очакваме "Пари прим". Печалбата, която търсим, е духовна, както казва св. Серафим Саровски - "припечелването на Светия Дух"! Затова „Пусни хляба си“ на бедния, дори да виждаш, че той отплава като кораб в далечината, често и без да се обърне. Печалбата със сигурност ще се върне: "Давайте и ще ви се даде: мярка добра, натъпкана, стърсена и препълнена ще изсипят в пазвата ви; защото с каквато мярка мерите, с такава ще ви се отмери.“ (Лк.6:38) Ще ви се даде добра мярка, но, обърнете  внимание, не в джоба, както очакват просперитетните евангелисти, а в пазвата? В пазвата, защото там е сърцето! Даденото материално благо ще се върне преизобилно като благодат. И сякаш за да откаже сребролюбивите свои сънародници от просперитетни мечтания, Кохелет отдалечава обещания отговор „след много дни ти пак ще го намериш.“ Това е напълно валидно и за нас, християните - не тук, в този грешен свят, трябва да чакаме да намерим умножен хляба, който сме пуснали, а „след много дни“, т.е. в Царството небесно! По Божия воля, и това може да се случи (и се е случвало), но като изключение. Тук от нас се иска да разтворим ръка, да не стискаме в нея нищо, защото всичко, което запазим за себе си, ще изгубим за вечността. Ние не сме собственици на нищо, ние сме настоятели на всичко. Собственикът е Бог, затова и въпросът пред всеки един от нас не е "какво мога да дам от моето", а "какво имам право да задържа от Божието." Ето, да вземем например един християнин, който има успешен бизнес. Как разсъждава той, когато разпределя печалбата? Спомня ли си Павловите думи: "Като имаме прехрана и облекло, нека с това бъдем доволни." (1Тим.6:8) или си казва: "От моята печалба аз ще си купя нова вила и луксозна кола, защото съм вложил моята предприемчивост и ум, ще инвестирам и "в нови хамбари", а за работниците ми - каквото остане, те са по-долна класа. За Божия храм пак не остана, но пък ще викнем попа да направи един корбан за успех на фирмата." Както казва един търговец на розово масло, добре описан от Алеко Константинов: "С дявола сме добре, какво бива и на Господа малко тамян да покадим — за зор заман". Така става винаги - когато човек гледа на бизнеса като на "моят бизнес", а не на възложеният ми от Бога, тогава неговата персона е на първо място, ближния е на второ място, а Бог - на последно място (на Него ще платя една такса "спокойствие" - ще подаря нещо дребно на Църквата). Точно обратно на Христовата заповед за приоритетите на любовта: 1. Бог 2. ближния 3. себе си. Чудно ли е тогава, че навсякъде властва зверска експлоатация на работниците?!

Християнинът-бизнесмен трябва да мисли друго: Бог ми е дал сили и ум, за да служа на тези по-немощни мои братя в Христа. По-добре да дам малко повече на слабите, а себе си да лиша от луксове. Къща, прехрана, облекло като имам - благодаря Богу." Това вече е жертва, доброволен сваляне на "егото" от трона. Това е споделяне на блага с нуждаещите се, което Бог винаги възнаграждава. Пускаме материалния хляб „по водите“ и получаваме другия, съвършения небесен Хляб – Господ Иисус Христос. Това е нашата вяра! Това е спасението – споделяне на Божиите дарове, общение с Бога и ближния не само с думи, но и на дело! 

Да споделим хляба си с някой, който не е вложил нищо в нашите успехи, не е лесно. Давайки материални блага, които сме заработили с пот, ние даваме от живота си,  жертваме себе си за ближния. Една чиста безкръвна жертва, с която ние се уподобяваме на нашия Господ, Който даде живота си за нас, без ние с нещо да сме заслужили тази милост. Бог да ни изцери от тази духовна парализа, с която ни сковават страхът от обедняване, егоизмът и сребролюбието. Да даваме земния хляб, за да получим небесния. Амин.

Протойерей Красимир Кръстев

Църква „Света Троица“ - Плевен

30.11.2025 г.

РАБОТИЛНИЦА ЗА АНГЕЛИ

(ВЪВЕДЕНИЕ БОГОРОДИЧНО - ДЕН НА ПРАВОСЛАВНАТА ХРИСТИЯНСКА МЛАДЕЖ И СЕМЕЙСТВО)

Всяка година на 21 ноември Църквата чества Въведение Богородично. Праведните Йоаким и Анна дълго жадували за своя рожба и Бог чул молитвите им, дарувал им момиче – пресветата Дева Мария. След толкова години мъка, каква радост! Но те били истински Авраамови чеда и като такива имали вярата на своя праотец. Както Авраам не се поколебал да вдигне нож над Исаака, така и те дарили обратно дара на Дарителя! Когато Мария навършила 3 годинки, те я завели тържествено в храма за да остане там и изучава Свещеното Писание, и с молитва да служи на Бога. Тържеството за въвеждането и в храма удивило целия Йерусалим. Най-напред вървели хор девици със запалени свещи, а след тях родителите водели за ръце Пресветата Дева. Със запалени свещи ги следвали техните роднини, приятели и познати. А на стълбите на храма ги посрещнали със свещени химни първосвещениците и храмовите служители.

Родителите поставили тригодишната Мария на първото стъпало на храма и тя – за почуда на всички – сама изкачила петнадесетте стъпала и спряла на най- горното…

Това е много важен и символичен момент! Човешкият живот е една стълба, която върви или нагоре или надолу. Всяко дете се ражда невинно, но носи последствията от първородния грях и ако не му бъде дадена посока, ще последва тежнението на греха. Ще тръгне надолу. Затова първото, което трябва да кажем е, че родителите не могат да останат дистанцирани, да не възпитават детето и го оставят във вакуум. Вакуум няма, има гравитация на греховното, която дърпа надолу. Обърнете внимание, не говоря за „отглеждане“ на детето, а за неговото възпитание. Има огромна разлика и нашата чудесна дума „възпитание“ я показва. Питание означава хранене, а възпитание – да дадеш нещо повече от храненето! Да се погрижиш само за телесните нужди на детето, е равносилно да го оставиш във вакуум; злото постепенно ще го засмуче. Телесно обгрижено, а духовно - сираче. Както казва сръбският патриарх Павле: "За съжаление в нашето общество има деца, които са толкова бедни, че от родителите си не са получили друго ... освен пари." Така, че големият въпрос е: какво е това нещо повече от питанието, което трябва да се даде на детето? 

 Св. Йоан Златоуст дава точен отговор: „Майката, раждайки дете, първо дава на света човек, а после тя е длъжна в лицето на този човек да даде на небето ангел. Няма по-висше изкуство от възпитанието. Живописецът и майсторът творят просто безжизнени фигури, а мъдрият възпитател създава жив образ, на който се радват и Бог, и хората.“

Думата "възпитание" е гръцка и означава буквално "детеръководство". Светът  полагат големи усилия във възпитанието, но прилича на слепец, който се лута и не знае накъде да поведе своите деца. Детето трябва да бъде насочено нагоре, към целта, която Бог е поставил за всеки човек – богоуподобяването! Без ясно поставена цел, детето е изгубено. Родителите може (и е нормално) да имат различия по някои житейски теми, но по този въпрос трябва да имат пълно единодушие. Така било с Йоаким и Анна. Разказът, дошъл до нас по Предание, както и светите икони, ни ги представят хванали малката Мария за двете ръце и устремили се към Божия храм. Какъв знак за единомислие! И какъв очевиден (дори очеваден) отговор на въпроса "накъде". Към храма, пътя към храма е пътят нагоре, към Бога! 

Двамата родители сложили дъщеря си на първото стъпало. И тя сама изкачила петнадесетте стъпала. Виждате ли колко е важно това първо стъпало, то задава не само посоката, но е мощен тласък, който детето ще усеща цял живот. Първите години малкият човек попива всичко от своите родители. Всяка дума, жест, поглед, интонация … всичко! Първото и най-важно нещо за детето е примерът на родителите. Живота, ценностите, акциите (действията) и реакциите. Детето се уподобява на своите родители, ако те са богоподобни, и то ще става богоподобно, ако са скотоподобни и детето ще оскотява с времето.

Първите 7 години са станали нарицателно за формиране възпитанието на човек. Психолозите и педагозите са развили много теории за циклите в човешкото развитие. Ние, като въцърковени християни, можем да прозрем Божия ред в живота на най-висшето Негово творение. Числото 7 е символ на пълнота и завършеност, затова и в човешкия живот можем да разграничим такива периоди по около 7 години. Първите два периода формират първото стъпало в живота на човека, а третият бих определил като кризисното стъпало, своеобразен изпит за успеха на родителите в това най-висше изкуство.

През първият период, от раждането до 7 годишна възраст, наричаме детето младенец. В този период майката има ключовата роля. Майчиното мляко, майчиният глас, майчината топлина, майчината целувка се явяват първите усещания – база за всички по-нататъшни усещания в живота. По своето устроение жената е по-емоционалната половина и нейното влияние върху емоционалния свят на детето е по-голямо. Бебето е крехко, тя е тази, която трябва да внесе в неговата душа любов, мир и хармония.

Вторият период е от 7 до 14 годишна възраст. Църковното наименование на този период е отрочество. Характеризира се със силна връзка с бащата. В този период той е моделът, който детето следва. Мъжът, като по-рационалната половина е отговорен отрокът да развие своя ум, и не само като разум, а като ум Христов. Това означава всичко в заобикалящия свят да бъде осмислено през призмата на православната вяра. Бащата е символ на реда и закона. Детето навлиза в обществото и се учи да спазва правилата. Постъпва в училище и развива воля и постоянство.

Третият период е от 14 до 21 години. "Земетръсен" период на кризи и хормони, на бунт против авторитетите и обществото. В този период се подлага на проверка родителския труд на майката (от първия период) и бащата (от втория период). В младия човек се появява желание да променя света (и Църквата), да реформира и дори разруши съществуващите структури. Младежът е съблазняван от всичко, което “въстава” - бунтарска музика, стремеж към независимост, романтични отношения, анархистки ценности, отричане на традицията... Колкото и правилно да е било възпитанието в първите два периода, трусовете са неизбежни. Но дори сградата да се разлюлява през този период, важното е да не се срути. През този период става напускането на семейния пашкул. Това не е лесно както за младежа, така и за любящите родители. Но е изключително важно да се случи, защото в противен случай се развива т. нар. "синдром на непрекъснатата пъпна връв". Младежът трябва не само в материално отношение, но много повече в емоционално отношение да се отдели от своите родители. Родителят не трябва да препятства това, а напротив, трябва да остави детето си на грижата на Божиите ангели.

Братя и сестри родители,

Първото стъпало е за нас. Ние сме тези, които трябва да доведем детето до първото стъпало. Ние, родителите, сме тези, които трябва да го въведем в храма. Ние носим отговорност пред Бога и пред народа си. Не само да дойдем на 40-ия ден за молитва над бебето, но много повече. Отговорност с ежедневния пример на личния си живот да проправим за нашето потомство път към храма и небето.

Мъдрият Соломон казва: „Възпитай детето с оглед на предстоящия му път; то няма да се отклони от него, когато остарее.“ (Пр.22:6) Вярвам в това Божие слово и затова смятам за 99 % сигурно, че родителите, които възпитават със слово и пример децата си в правия път, ще сътворят „жив образ, на който се радват и Бог, и хората“. Оставям 1 % възможност това да не се изпълни, просто защото вярвам и в свободната воля на всеки човек да отхвърли без никакво основание щастието.

Всеки родител трябва да признае пред себе си: моето дете е това, което аз съм сътворил. Аз съм бил лош и детето ми е лошо. Грижата за детето не започва с раждането. Плодът чува още в майчината утроба. Но какво чува, молитви или крясъци? Всяка нервност, всяка цигара или глътка алкохол се отразяват и после се чудим защо детето е с аутизъм или някакъв друг „-изъм“. Какво да кажем за възпитанието на новороденото? Много често има само „питание“ и в редки случаи объркани и хаотични опити за водене на някъде, към някакви ценности. Някъде около храма, но не в храма (там е за бабите). Но във всички случаи трябва да знаем: 99% от това, което детето възприема, не са нашите думи, а нашият пример. Ако трябва да откроя най-големия враг на доброто възпитание, това е егоизмът. По-лесно ни е да дадем на децата дистанционното или да им пъхнем в ръцете някоя електронна играчка, за да си освободим поле за реализиране на нашите егоистични желания. Или да ги разглезим, като им даваме всичко, за да не ни надуват главата с плач или просто за да ни обичат (и в двата случая все егоизъм). А най-добре да ги връчим на бабите и дядовците, докато отидем да се забавляваме (че младостта си отива). Всичко това се връща, защото егоистичният родител възпитава егоисти и трябва да очаква като подарък от децата тъжни и горчиви старини.

Нека помним: майката е длъжна не само да даде на света човек, но и на небето ангел! Църквата е „работилницата за ангели“. След покръстването на детето, родители и деца не трябва да пропускат нито една църковна служба. Детето трябва да попие от родителите благоговение пред иконите и светините, почит към свещениците и възрастните, любов към доброто и красивото, омраза към злото и вяра в Бога. Този църковен дух трябва да се пренесе в дома, защото семейството не е друго, а домашна църква. Така и семейството трябва да бъде „работилница за ангели“.

Колко прав е Златоустият проповедник: „Няма по-висше изкуство от възпитанието.“ И дори повече от изкуство. Мъдрият възпитател се уподобява на Бога, защото става творец като Него, създава ангели, „създава жив образ, на който се радват и Бог, и хората“. Амин.

Протойерей Красимир Кръстев

Църква "Света Троица" - Плевен

21.11.2025 г.

МЪРТВА НАБОЖНОСТ ИЛИ ЖИВА ВРЪЗКА

Днес честваме паметта на свети евангелист Матей – апостол и ученик Христов. Свързваме името му с написването на едно от евангелията, но в Божиите очи това, което блести с диамантен блясък, е неговия живот и мъченическа смърт (74 г. сл. Хр., в Етиопия). Писателството било дар Божи, а с мъченичеството си той показал, че Евангелието е не само мъдра книга, но слово, което може и трябва да се въплъти в човешкия живот, да стане истински живо.

В първите години след обръщането си към вярата бях силно впечатлен от един протестант, който ревностно изследваше Писанията (разбира се, пречупвайки всичко през призмата на своя грехопаднал ум). При него веднъж дойде човек, който искаше да сподели някакви сложни лични проблеми. И отговорът на този „изследовател“ беше: „Съжалявам, брат, от 14:00 часа до 16:00 часа ми е времето за изучаване на Библията. Чао.“ Честно казано, тогава забелязах само големия контраст с „невежите православни набожници“, които бяха погълнати от външни ритуали и не четяха Библията. Икони, свещи, корбани и други външни неща - и до днес смятам, че не са истинските лекарства, а тяхната опаковка, и облягането на тях е фалшива "набожност“. Но с времето осъзнах, че и знанието, което трупаше протестанта, бе книжно и безполезно. Тези борци с „православната набожност“ се оказаха посвоему набожни. Осъждаха иконите и свещите, а бяха издигнали Библията в идол. 

Митрополит Атанасий Лимасолски казва: „Няма по-лош вид човек от така наречения „набожен“ – онзи, който се смята за защитник и продължител на православната вяра, а всъщност никога не я е разбрал истински, просто защото никога не я е преживял истински. Ако обичаш ближния си, не го осъждаш. Ако обичаш Бога, е невъзможно да не обичаш ближния си. Любовта към брата е естествено следствие от любовта към Бога. Отиваме на поклонения, постим, молим се, изповядваме се, палим свещи, четем житията на светиите. Трябва да правим всичко това, за да обикнем Христос. Мнозина казват, че вършат тези неща, за да станат „добри“ хора, по-добри от преди. Но това е голямата измама. Това е мястото, на което всички се препъваме. Защото, ако целта на Църквата беше просто да ни направи „по-добри хора“, тогава нямаше да има нужда от лична връзка с Христос. Нямаше да има и причина Христос да дойде в света. В Църквата се възпитава връзка – лична връзка между човека и Христос. Не с Неговото учение, не с Евангелието. Евангелието е средство, инструмент. То ни помага да достигнем до любовта на Христос.“

Тук някои ще се запитат: не беше ли старозаветния закон такъв инструмент, който да ни доведе до Христа? Така е, но обърнете внимание – до Христа като личност, а не до книгата Евангелие. Законът бе изписан лично от Бога на каменни плочи, а Евангелието е вестта, че "Словото стана плът", възнесе се и изпрати Духа в сърцата на вярващите. Евреите почитаха материалния носител - скрижалите, а протестантите-фундаменталисти, имам чувството - пергаментите с новозаветните текстове. Не са схванали, че се премина от каменните скрижали към човешкото сърце, а не към пергамента. Словото е Христос, а Библията е апостолското свидетелство за Словото! (Православните подчертаваме тази разликата като пишем думата "слово" с малка буква, когато визираме Библията и с голяма - когато говорим за Христос)

Как са живели и просиявали в светост християните от първите векове, като не са имали сборника "Нов завет" или пък той е бил на разположение само в храма? Как са просиявали, като не са "изучавали индуктивно" всеки ден Библията? Живели са със сърца, отворени за Божията любов! "Сърдечен" живот не значи живот без външни обреди и правила. Телесността изискава такива. И ранните християни са ги имали, ако и да не са били така разгърнати като днес. Кръстели са се, рисували са икони, палели са свещи ... всичко са правили със сърце, като така са показвали истинската религия. А днес думата религия е станала едва ли не знак за отсъствие на сърцето в нашите външни дела. Символ на мъртва набожност!

Всяка година лайтмотивът през Рождественския пост и на самия празник е този: Христос се роди във Витлеемската пещера, но трябва да се роди и в нашето сърце. Св. ап. Павел пише на ефесяните: „Затова прекланям колене пред Отеца на нашия Господ Иисус Христос … Христос да се всели в сърцата ви чрез вярата“ (Еф.3:14,17) Ефесяните бяха хора, просветени в евангелската истина, но св. ап. Павел се моли да се всели Христос в тях чрез вярата. Тоест, вярата също е инструмент, инструмент за единение с Христа. Истинската религия - това е свързване с Бога! Знание, дела, ритуали - всички те, ако не служат на свързването с Бога, стават преграда за нас. Изграждат в нас една фалшива увереност, че нещо правим за спасението си.

Веднъж при мен дойде един стар приятел, добър човек, кръстен „християнин“, но живеещ дълбоко в територията на светското. Типичния средностатистически българин! „Отче, реших да свърша нещо и за душата си.“ И какво мислите, бе това нещо? „Да ми осветиш корбан! Ето торбичката; всичко нося, както е по канона – пита, вино, риба. И свещи от църквата купих.“

Това ли е спасителното за душата? Не е смешно, а трагично. Ние си мислим, че много сме надскочили това битово православие, понеже сме осъзнали, че спасението не е „в торбичката“, нито в свещопаленето. Но разбрали ли сме къде е? Не е и в знанието на Евангелието, дори тълкувано светоотечески. Спасението е винаги там, където е било и преди Христа, и след Христа, и под закона, и под евангелието – в сърцето! „Жертва Богу е дух съкрушен; сърце съкрушено и смирено Ти, Боже, не ще презреш.“ (Пс.50:19) Повтаряме този псалом на всяка служба и пак не вникваме, че смисълът на всичко е в това не просто да си добър човек, а да си нов човек. „Сърце чисто създай в мене, Боже, и правия дух обнови вътре в мене.“ (Пс.50:12) Ново творение, което не се наслаждава на корбана, дори да е осветен, а се храни с нова храна – Св. Евхаристия. Не отричам корбаните (когато са правилно разбирани), нито обреди и ритуали, но ако останем само при тях, ние оставаме на прага пред Божието царство. 

Митр. Атанасий Лимасолски критикува радикално мъртвата набожност: „Когато стигнеш до любовта на Христос, вече не ти е нужно Евангелието. Не ти е нужно нищо. Всичко спира. Остава само живата връзка между човека и Бога. Това е основната разлика между Църквата и религията. Религията те учи да изпълняваш задължения – така, както са правели езичниците. Отиваме на поклонения, палим кандилца, пускаме пари в касичката, оставяме бутилки с масло, пишем имена, четем молебени. Изпълняваме религиозни задължения. Но сърцето ни не се променя. Щом свърши „задължението“, оставаме същите като преди: Готови да осъждаме, да нападнем, да се оплачем, да мърморим. Сърцето ни не се преобразява. Не придобиваме връзка с Христос, защото се задоволяваме с повърхностното, с външните дела. И знайте това: „Религиозните“ хора са най-опасният вид вътре в Църквата. Бог да ни пази от тях. Един атонски монах някога каза – наполовина на шега, наполовина сериозно: Когато по време на Литургия (отслужвана от епископ) казваме „Господи, спаси благочестивите,“ аз казвам: „Господи, спаси ни от благочестивите.“ Защото „религиозният“ човек е изкривена личност, човек, който никога не е преживял истинска връзка с Бога. Той просто върши своето „задължение“, без да разбира нищо по-дълбоко. И затова Бог няма какво да му каже. Няма какво да се каже. Изповядвам ви от личен опит: Не съм видял по-лоши врагове на Църквата от „религиозните“ хора.“

Братя и сестри,

Нека добрите и правилни неща да ги правим със сърце! Сърце, в което царува Христос! Единението с Него ще ни даде свобода не само от закона, но, както проповядва митр. Атанасий, дори и от Евангелието. Да внимаваме в думите му и да повторим важното условие: „Когато стигнеш до любовта на Христос", не защото ще вършим нещо различно от законното и евангелското, а защото ще бъдем заповедоизпълнители чрез силата на Евангелието, чрез Светия Дух. Тогава самият човек става живо Евангелие така, както музикантът-виртуоз е "свободен" от партитурата – той я знае наизуст и в дълбочина, тя е част от него и чрез нея той постига най-голямата творческа свобода. Блажени Августин казва: „Обичай Бога и прави каквото искаш.“ Това е съвършенството, свободата на Божиите чеда. 

Съзнавам, че ние сме много далеч от това, но вяма да се задоволя да проповядвам робски външни правила "прави това, не прави онова", защото спасението е в движението по пътя към дома. Самото покаяние е път навътре към сърдечните дълбини, където ни чака Бог. Виждаме го в причата за блудния син. Вярата на роба, на наемника, и на завърналия се син. 

Ние сме най-често като блудния син, поробили сме се, паднали сме до нивото на свинете, но (надявам се) дошли на себе си, т.е. каещи се. Избрали да се върнат у дома.

Някои са поели по този път към дома с мисълта „Колко наемни работници при баща ми имат хляб в изобилие, пък аз от глад умирам“. (Лк.15:17) Тези попътни мисли са добро нещо, дори да подсказват несъвършени мотиви, какъвто е мотивът за глада. Не само телесен, но и душевен глад – глад за любов, внимание… глад, който замърсява мотивите ни, но все пак е избор на доброто. Бог се радва на поставеното начало, на правилната посока.

И само малцина са тези, които са пристигнали в бащиния дом и са попаднали в бащините обятия. Срещата с Бащата очиства мотива. Устата замлъкват, сълзите заменят думите. Прегръдката на истинското и чисто покаяние е прегръдката на единението с Бога. Тогава човешката воля е едно с Божията. Тогава влиза в сила максимата на Бл. Августин.

Всички ние, които сме избрали пътя към храма, сме някъде по пътя към дома. Не сме пристигнали, или ако пристигнаме, е за кратко. Бързо ставаме като големия брат - недоволни съдници на ближните си. Излизаме сърдити от дома, мърморим и пак поглеждаме към далечната страна на греха. Това е, аз съм реалист - ние се люшкаме постоянно и единици са, които стоят като стълбове в дома на Отца. Но длъжни сме да си напомняме: трябва да се стремим към синовната вяра. Бог ни изкупи и осинови, не за да живеем като роби и наемници. "...не си вече роб, а син. Ако пък си син, ти си и Божий наследник чрез Христос." (Гал.4:7) Синовете наследяват, а не робите. Евангелист Матей е наследник, но не заради изписаното мастило, а заради кръвта, пролята от синовна любов към Бога. Всички светци са синове и наследници, и се молят за нас да станем сънаследници с тях на Божието царство. Амин.

Протойерей Красимир Кръстев

Църква "Св. пророк Илия" - Долни Дъбник

16.11.2025 г.

ОБЩЕНИЕТО СЪС СВЕТИТЕ АНГЕЛИ – ОБЩЕНИЕ НА СПАСЕНИЕТО

(АРХАНГЕЛОВДЕН)

Днес е голям църковен празник. Подчертавам, църковен, защото честните безплътни небесни сили също са част от Църквата. Свети Максим Изповедник пише в своята „Мистагогия“ (Тайноводство): „Целият свят е предназначен да бъде Църква за Бога.“ Вселената е място, където всички твари да бъдат в общение със Създателя, както пеем „Всякое дихание да хвалит Господа“. Едни от тези твари са светите ангели. Според Православието има тясна, жива и органична връзка между земната и небесната йерархия. Те не са две отделни царства, а една Църква в две състояния: земната воюваща Църква, включваща духовенството и миряните, и небесната тържествуваща Църква, включваща ангелите и светиите.

Единството между двете се основава на това, че Главата е една – Господ Иисус Христос. И земната, и небесната йерархия служат на Него и са обединени в Него.

Това твърдение звучи твърде теоретично, но от него следва най-важното за нас от практическо гледище – общението ни с небето. Ние се молим на светиите и ангелите, и те се молят за нас в нашето духовно пътуване. Те са като по-големи братя и сестри във вярата, които са поели напред по пътя и са пристигнали преди нас.

Това единство е ясно изразено в Православното богослужение, което можем да наречем небесно-земно. Когато църквата се събира за Литургия, тя се събира заедно с ангелите и всички светии. Това се подчертава постоянно в молитвите. От Преданието знаем, че ангелите на Небето пеят "Светий Боже, Светий Крепкий, Светий Безсмъртний", а ние се включваме в техния хор, добавяйки „помилуй нас“.

Понятието "йерархия" не означава бездушна пирамида на властта, а ред и служение, целящи спасителното единение с Бога, т.нар. обожение.

Небесната йерархия служи като образец и идеал за земната. Земната йерархия трябва да се стреми да възпроизвежда в живота на Църквата същата святост и ред, които съществуват на Небето. Ние често акцентираме на това, че светиите са примери за това как човек може да достигне до обожение, но Ангелите също са пример за нас - пример на послушание и служение на Бога.

Освен знание, ние трябва да постигнем и познание на небесната йерархия. Досещате се, че визирам необходимостта от общение със светите Божии ангели. Човешкият ум пита: как е възможно това, та нали само Бог е всеприсъстващ и всезнаещ, а ангелите (да не говорим за светиите) са ограничени същества? Отговорът е в подценяваната и заклеймявана като нещо чисто теоретично догматика. Христос е "Главата на Църквата"! (Еф. 5:23) От тук тръгва възможността за общение с всички безплътни небесни сили. Те ни знаят и чуват „чрез Христос, в Светия Дух“. От анатомията знаем, че всички неврони са по някакъв начин свързани с главния мозък. Дори невроните в периферната нервна система, които не са директно свързани с него, индиректно комуникират с централната нервна система чрез своите дълги влакна (аксони). Така и в духовен смисъл ролята на Светия Дух е като на невроните. В Тялото Христово - Църквата, земните и небесните твари са свързани чрез Главата Христос, в Светия Дух! Всяко общение, което не е "чрез Христос, в Духа", е общение с падналите ангели и път надолу. Такива са всяка форма на спиритизъм (врачки, гледачки, баячки, екстрасенси), паганизъм (почитане на природните сили), шаманизъм  и магия. 

Пътят на човека нагоре е в общението му със силите на светлината, защото при него има предаване на благодат!

Небесната йерархия (описана от св. Дионисий Ареопагит въз основа на библейски текстове) има за цел да предава Божествената светлина и благодат от Бога надолу към хората. Тя се състои от девет чина, разпределени в три триади (сфери).

 

Сфера	Чин	Основна функция
Първа (Най-близо до Бога)	Серафими	Любов и прослава на Бога
	Херувими	Познание на Божиите тайни
	Престоли	Носят Божие присъствие и правосъдие
Втора (Управление)	Господства	Управление на ангелските чинове
	Сили	Извършване на чудеса
	Власти	Борба с демоните и защита
Трета (Служение на хората)	Началства	Ръководство на народи и царства
	Архангели	Разкриване на пророчества и важни вести
	Ангели	Лична защита и изпълнение на Божиите повеления

Земната йерархия има за цел да насочва хората нагоре към Бога, да ги учи и да им преподава тайнствата, за да се съединят с Него. Тя се състои от клира (епископ, свещеник, дякон) и миряните. Св. Йоан Златоуст казва за свещеническото служение: "упражнява се на земята, но принадлежи на небесните чинове".

И двете йерархии са "канали" на Божията благодат, работещи в две посоки: от Бога към човека и от човека към Бога. Аналогията с човешкото тяло отново може да ни помогне. Външен или вътрешен дразнител (примерно огън) се улавя от рецепторите. Те го превръщат в сигнал, който се предава по верига от неврони. Сигналът се обработва и предава напред по аксона. Накрая сигналът достига до специфични зони в мозъка. Мозъкът интегрира тази информация с вече съществуващи спомени, емоции и цели, и генерира команда (в случая „отдръпни се“), която изпраща обратно през верига от неврони до т. н. ефектори – мускули или жлези. Здравият орган реагира на командата (мускулът се съкращава и ръката се отдръпва от горещото). Подобно е движението на благодатта в Тялото Христово, и ангелите са важни членове в това Тяло.

Братя и сестри,

Връзката между земната и небесната йерархия е връзка на любов, молитва и взаимопомощ в общия стремеж към спасение и единение с Бога. Това не е хладна бюрократична структура, а едно голямо семейство, в което живите и "починалите" християни, хората и ангелите са в реално и живо общение чрез Христос в Светия Дух. Пътят към Бога е личен, но не е индивидуален. Той е със светиите и с ангелите.

От Св. Писание и Св. Предание знаем имената на седем архангели:

Михаил — „Кой е като Бог“	Водач на небесното воинство, защитник срещу злото
Гавриил — „Божия сила“	Божий вестител, предава откровения от Бога
Рафаил — „Бог изцелява“	Предава изцеление на недъзите
Уриил — „Божия светлина“	Предава мъдрост, прозрение и пророчества
Салатиил — „Молитвата към Бога“	Насърчава молитвата и духовното съзерцание
Йехудиил — „Славещ Бога“	Възнаграждава онези, които служат на Бога
Варахиил — „Благословението на Бога“	Предава благословения и хармония

За някои от тези ангели знаем съвсем малко, но това, че са ни разкрити имената им, не е случайно и не е толкова незначително. Ние, хората, започваме общение с ближните чрез узнаване името на събеседника. На планината Хорив Мойсей също се интересуваше от Божието име, но не защото сам нямаше сигурност с кого общува (в сърцето си той знаеше), а защото целият Израилев народ трябваше да бъде доведен до общение с Бога. И Божието име е посредник на това общение! Затова Бог му разпореди: "Така да кажеш на израилтяните: АЗ СЪМ ме изпрати при вас." (Изх.3:14) Странно е това име, но Бог е един, няма с кого да бъде сравнен. Той е всичко, във всичко и отвъд всичко. (Можем само да Го описваме с имената, с които Той изявавя Своите качества.) При никое творение не е така. Всяка твар има своя характерна особеност, която доминира и определя неговото име. Разбира се, нашите полуслепи човешки очи не могат да видят ясно това, но Бог вижда всеки човек така, както видя Симон, синът на Йона, и му каза „Ти ще се наречеш Кифа (което значи Петър).“ Тоест, баща ти Йона, те е именувал Симон, но аз те именувам Кифа. Бог е определил на всеки ново име, което изразява неговата нова, истинска и вечна идентичност. (Откр. 2:17). В Библията името не е просто етикет, с който различаваме един индивид от друг, а израз на същността, мисията и присъствието на този, който го носи.  Името на архангела е посредник на общението и точка на срещата между него и нас. 

В молитвениците ни има молитви не само към Ангела-пазител, но и към всички небесни чинове, и към всички архангели поотделно. Нека развием нашето общение с тях, защото е общение на спасението. Амин.

Протойерей Красимир Кръстев

Църква „Света Троица“ - Плевен