ЦЪРКВАТА НЕ Е ЧАКАЛНЯ, А СЕМЕЙСТВО

(НЕДЕЛЯ СИРОПУСТНА)

Днес често чуваме – а понякога и сами си казваме: „По-добре да не се сближавам с другите“, „Ще стоя на разстояние, за да не бъда наранен“. „В света човек за човека е вълк, а и в Църквата не винаги знаеш какво се крие под агнешката кожа“.

И затова избираме нещо, което на пръв поглед изглежда разумно: идваме в храма, палим свещ, помолваме се – и си тръгваме, като си повтаряме: „Идвам при Бога, не при хората, от тях удари мога да очаквам“.

Но така, незабелязано, Църквата започва да прилича не на семейство, а на чакалня – хора заедно, но всеки сам. Телесно близо, а вътрешно – далеч.

Ще каже някой: „Отецът преувеличава – нали си говорим, пием кафе след литургията, не е ли това общение?“

Слава Богу, малко над точката на замръзване сме. Но нашето общение често е от типа на чакалнята. И в чакалнята хората разговарят, но само със своите близки. Така и в храма – хора, които години наред се причастяват от една Чаша, понякога дори не си знаят имената. Масите в кафенето може да не са големи, но могат да се съберат – а рядко някой прави първата крачка. Молим се след службата за частни нужди, но кръгът остава затворен. Ако някой приближи, в очите ни се появява знакът „Стоп, частен имот“.

Това са симптомите. Диагнозата е тъжна: отчуждение и индивидуализъм. Направили сме сърцата си непроницаеми за човека до нас, защото ни е страх от рани. И сме приели, че добрият християнин е осъден на самота. Имаме и „железен“ аргумент: Бог е верен, хората – неверни; следователно не се доверявай на никого.

Звучи духовно. Но е дълбоко невярно и обезсмисля самата Евхаристия, за която св. ап. Павел казва: „Хлябът, който разчупваме, не е ли общение с Христовото тяло? Понеже хлябът е един, едно тяло сме и ние, многото“ (1 Кор. 10:16–17).

Коментирайки тези думи, св. Йоан Златоуст пита: „Какво е хлябът? – Тялото Христово. А какво стават причастяващите се? – Тялото Христово: не много тела, а едно тяло.“

Ето защо Причастието не е лично духовно постижение. То е влизане в общо Тяло – общо Тяло с най-прекрасния Христос и с хора, които не винаги ни изглеждат толкова прекрасни, но са прегърнати от Него.

Хлябът става хляб, когато тестото е чисто и добре замесено. Както хлебарят пресява брашното, така и ние, преди да пристъпим към Евхаристията, сме призвани да пресяваме сърцата си – от обиди, раздори и омраза, но и от подозрение, самомнение, гордост, осъждане. Не за да се отстраним от другите, а за да станем способни да се съединим с всички в Христовата любов и да бъдем едно Тяло.

Индивидуалистът често си служи с думите на Йордан Радичков: „Спасението на давещия се е дело на самия давещ се“, но ги разбира криво – като оправдание да не подаде ръка. А Христос казва друго: „Ако принасяш дара си на жертвеника и си спомниш, че брат ти има нещо против тебе – иди първо се помири с брат си“ (Мат. 5:23–24). Любовта не е пасивна. Тя прави първата крачка.

Но някой ще каже: „А ако ме боли? Ако съм бил наранен? Защо да човъркам раната?“

В семейството няма истинска близост без риск от болка. Там, където има любов, има и рани. Въпросът не е дали ще бъдем наранени, а какво правим с раните.

Погледнете Христос и Юда. На Тайната вечеря Господ подава залък на Юда – жест на особена близост и чест. Поднася го, знаейки какво се готви, сякаш без думи го призовава към покаяние. Знае ясно, но умишлено говори неясно за останалите, за да не унижи Юда, защото Бог не затваря сърцето Си за неверните, те затварят себе си за Него. 

В Гетсимания Юда идва с предателска целувка, а Христос му казва: „Приятелю, за какво си дошъл?“ Използваната от евангелиста гръцка дума не означава „близък приятел“, но е силна - говори за човек, с когото си бил в общност. Сякаш Господ казва: „Ти още си от Моите. Аз не се отричам от теб, дори когато ти се отричаш от Мен.“ Това не оправдава предателството, но като не затваря сърцето Си за Юда, Иисус не му затваря вратата към покаянието. Христос остава верен на любовта, дори когато тя не е приета, защото не може да бъде друг, освен Любов.

Същата любов виждаме и у свети Нектарий Егински (†1920 г.). Срещу него е организирана клеветническа кампания с обвинение, че се стреми към патриаршеския престол. И както при Спасителя - не от далечни, а от събратя-духовници. Унижен, отстранен и доведен до крайна бедност, светецът има всички основания да се затвори и да каже: „Ще служа на Бога, но без хора“. Но не го прави. Когато по-късно един от неговите гонители тежко се разболява, светецът се моли за него и изпраща човек да го пита от какво има нужда. Това не е формална прошка, а прошка, която държейки сърцето отворено за ближния, го държи отворено и за благодатта.

Днес в нашите енории виждаме подобна ситуация: хора, които се познават от години, но не си говорят. Стари недоразумения, неизказани подозрения, погледи, които се избягват. За да не бъдем наранени, избираме самотата.

А без общение Църквата престава да бъде семейство и се превръща в чакалня – място за кратък престой, за изчакване, докато от царските двери се появи лъжичката, възприемана като лекарство за лична утеха. А когато търсим в Евхаристията единствено лична утеха, ние изкривяваме нейния смисъл.

Защото да „различаваш Тялото и Кръвта Христови“ означава не само да виждаш в лъжичката Христос, но и лицето на брата си, който е част от Неговото Тяло.

И понеже приемаме Евхаристията криво – като самотници – такива и оставаме: знаем се, но не се познаваме. И не се изправяме, не се молим един за друг така, както се е молил св. Нектарий за своите притеснители.

Прошката не означава, че болката не е реална. Тя означава, че не ѝ позволяваме да управлява отношенията ни. Пътят често започва с нещо малко – с поздрав, с дума, с молитва за човека, когото избягваме.

Малки стъпки, които превръщат чакалнята в семейство. Защото Църквата не е място за събиране, а за съединение.

Бог да ни даде смелостта не да се ограждаме, а да обичаме; да поемем риска на общението и, ако усетим, че брат ни има нещо против нас, да оставим дара си пред жертвеника и да кажем: „Приятелю, простено – прости“.

Защото сме въведени в Църквата чрез Христос, но оставаме в нея единствено чрез прошката. Амин.

Протойерей Красимир Кръстев

Храм "Света Троица" – Плевен