(ВТОРА НЕДЕЛЯ СЛЕД ПАСХА - ТОМИНА)
Въпросът за вярата и съмнението е кардинален за всеки човек. Преди всичко нека уточним, че съмнението не е антипод на вярата, такъв антипод е неверието. Съмнението е болест на вярата, то стои някъде между вярата и неверието или по-точно казано не стои, а се люшка между тях. Често прибързано го прикачваме към някой от тези полюси, какъвто е случая с апостол Тома, който влязъл в световната история с прозвището „Неверни”.
Тома не бил сред другите ученици на Христос, когато Той им се явил след Своето Възкресение. От евангелския текст не ни е известно по какви причини апостолът е отсъствал. Възможно е да е бил дотолкова сломен от целият ужас на случващото се с Учителя, че напълно да се е изолирал и за известно време дори да е отказвал общуване с други хора. Хора като него, с критичен и аналитичен ум, по-бързо схващат дълбочината на проблема. Всички негови надежди и идеали сякаш останали зад огромния камък, закриващ входа на пещерата – гробът на Разпнатия. В своята самота апостолът се опитвал да осмисли последствията от този неочакван развой на събитията. И когато накрая се събрал отново с апостолите, на техния разказ за срещата с възкръсналия Учител, той искал непоклатимо доказателство, за да продължи напред: „Ако не видя на ръцете Му белега от гвоздеите, и не туря пръста си в раните от гвоздеите, и не туря ръката си в ребрата Му, няма да повярвам.“ (Йн. 20:25)
Тома вероятно се боял, че неговите приятели са видели не Христос, а халюцинация, призрак. Затова той настоявал: „Ако не видя“… В някакъв смисъл това било научно изискване за нагледност и доказуемост. Апостолът по-ясно от другите осъзнавал какво предстои – гонения и страдания, и се нуждаел от твърда основа за своята вяра. Можеш ли да издържиш на всичко, ако не си напълно убеден, ако рискуваш да се довериш на нещо, което може да е халюцинация?
Както знаем, човешката душа има три сфери – разум, чувства и воля. Съмнението е колебание, което може да се настани във всяка от тях. То е раздвояване, несигурност в нещо.
Добре знаем, че когато почнем да губим почва под краката си, започваме да проверяваме на какво сме стъпили, търсим проблема. И в духовната сфера е така, с тази разлика, че и когато не вървим напред, т.е. не напредваме в богопознанието, дяволът също започва да ни смущава с различни въпроси: Само Православието ли притежава истината? А другите? А прераждането? А светските герои и великите личности? А не сме ли творение на извънземен разум? И още много от този род, с които наукоподобните богоборчески медии постоянно ни облъчват. Незнанието поражда съмнение - болест на ленивия ум, паразит, залепил се за разумната част на душата.
Лекарството за него ни дава ап. Павел: „Моля се вашата любов все повече и повече да се усилва чрез знание и преценка за всичко, за да различавате какво е добро.“ (Фп. 1:9-10) Гръцката дума за различаване тук е диаферо. А апостолската молитва е всички да изградят в себе си знание и преценка за всичко, което ги заобикаля в този свят. Вярата не е само един сегмент от нашия живот, трябва да осмислим всички факти, събития и процеси в нейната светлина. Това, което пропуснем, става дупка в щита на вярата, през която ще влезе съмнението.
Паразитът на съмнението може да се прилепи и към чувствата. „Имаме много да говорим за това, но то е трудно да се обясни, понеже слушате разсеяно. Въпреки че имахте достатъчно време да станете учители, отново се нуждаете от някого, който да ви учи кои са първите начала на Божието учение, и стигнахте дотам, че да се нуждаете от мляко, а не от твърда храна. А всеки, който се храни с мляко, е неспособен да разбере истината, защото още е дете, докато твърдата храна е за зрели хора, които поради опита си притежават усет да различават добро от зло.“ (Евр. 5:11-14)
Думата е сходна – диакрисис, и отново означава различаване, разделяне! Има такава специална дарба на Духа (1Кор.12:10), но тук копнежът на ап. Павел е отново всички християни да узреят за тази способност.
Проблемът на юдеите, до които пише ап. Павел, бил както в разума, така и в чувствата. Но нека и днес Ви попитам: От колко години сте в Църквата? Десет, двадесет, тридесет? "Имахте достатъчно време да станете учители" – казва ап. Павел (отново визирайки не специално служение, а зрелостта), но "слушате разсеяно". Кой е този, който Ви разсейва? Или е плътта, или е дявола, но не е Бог.
Когато на бебето пораснат зъбки, то не може да продължава с мляко. Нуждае се от твърда храна. Как Ви изглежда едно двадесетгодишно бебе, с набола брада, което посяга да суче?! Гротескно! Така и в духовно отношение, за да израснем, трябва да вървим напред и да не чакаме от амвона само мляко. Вместо да обвиняваме проповедника, че философства, по-скоро трябва да се замислим дали не сме станали лениви в слушане. Дали не сме спрели да израстваме в Христа? Дали не сме си казали: достатъчно ми е да знам „Отче наш“ и „Символа на вярата“, не ми се слушат отвлечени проповеднически приказки. Ако е така, значи каним съмнението в ума си.
Чувствата на християнина също трябва да бъдат осветени и дисциплинирани. Както казва ап. Павел „твърдата храна е за зрели хора, които поради опита си притежават усет да различават добро от зло.“ Така например, зрелият християнин от опит се е научил да разпознава кога изобличението е от Бога и кога дяволът му навява вина. Именно чувствата са любимо бойно поле за нашия враг. Там чувствителните души често губят битки. Най-много обаче губят тези, които трупат знание, но не го прилагат. Както зърното започва да гние в хамбарите ако не се реализира по предназначение, така и в тях започва един „гнилостен“ процес, в резултат на който стигат до там, че не могат да заявят с категоричност нищо. Каква е печалбата им от цялото това неприложено знание? Ако не се възгордеят, то ще се изпълнят със съмнения.
От казаното дотук е видно, че съмнението е криза. Кризата означава съд за нас, за нашите заблуди и нерадение. Но както добре знаем, кризата означава и възможност. Пубертетът е една криза. Човек израства най-много в кризите. Затова ние трябва да погледнем по друг начин на съмнението. То е възможност да задълбочим вярата си. Целият наш живот е един диалог между вярата и съмнението. И често точно появата на съмнението ни подтиква, преодолявайки го, да вървим напред.
Блажени Теофилакт Български в своето тълкувание на Евангелието от Йоан отбелязва за ап. Тома следното: „Виж, той не казал: аз не вярвам на очите си, а добавил: „ако не туря ръцете си”. На принципа на съмнението, апостолът искал да изпита фактът на вярата, тоест чудото. И когато неговите собствени очи видели възкръсналия Учител и той чул от Него: „дай пръста си тук, и виж ръцете Ми; дай си ръката и тури в ребрата Ми; и не бъди невярващ, а вярващ“, вече в нищо не се съмнявал и възкликнал: „Господ мой и Бог мой“.
Тези думи на апостола често се възприемат праволинейно, просто като признание. Но споменатият блажени Теофилакт посочва, че зад него се открива и нещо по-важно: Тома изповядал в Христа две природи. Казвайки: „Господ мой“, апостолът се обърнал към Него като към свой Господар и Учител, признавайки в Него Човека. Казвайки: „Бог мой“, Тома изповядал в Христа Неговата божествена природа. Така съмнението родило богословие. Затова ние не трябва да осъждаме съмняващите се, нито пък да сравняваме различните начини на преживяване на вярата.
Ап. Петър бил по-праволинеен и емоционален, винаги изпреварвал другите, както станало с прозрението „Ти си Христос, Синът на живия Бог“. (Мат.16:16) Но пък изповедта на ап. Тома се оказала по-съвършена от изповедта на ап. Петър. Християнската история показва, че и арианите изповядвали, че Иисус е Син Божий, но се препънали в Неговата божественост. Монофизитите пък смятали, че човешката природа на Христа била погълната от Неговата Божественост.
А ето, един съмняващ се апостол дава най-точния отговор за Христа – едновременно и Бог и Човек. И така става пример за доброто съмнение, което води напред и нагоре – към духовно израстване.
Накрая да се запитаме: Как да бъдем и ние като Тома? Как да водим безопасно този опасен диалог между вярата и съмнението?
Ключът е във волевата част на душата. Спомнете си, че когато Иисус заговори на множеството за необходимостта да ядат Неговата плът и пият Неговата кръв, мнозина (дори и от учениците) Го напуснаха. А тези, които останаха, нима разбираха в пълнота думите Му? Разбира се, че не!
„А Иисус каза на дванадесетте: „Да не искате и вие да си отидете?“ Симон Петър Му отговори: „Господи, при кого да отидем? Ти имаш думи за вечен живот. И ние сме повярвали и сме се убедили, че Ти си Христос, Синът на живия Бог.“ (Йн.6:67-69)
Ап. Петър всъщност казва: Да, ние не разбираме как ще ядем плътта и пием кръвта Ти, но знаем, че само при Тебе е спасението. Затова ще останем при Тебе, дори да сме пълни със съмнения. Няма да отидем да търсим отговора при фарисеите или при книжниците, или при елинските философи, а само при Тебе.
Това е волеви избор. Имам много въпроси, имам съмнения, но хвърлям котва в Христа, защото едно със сигурност знам: грехът е факт, а друг Спасител от него няма. Блажени Августин е написал: „Аз вярвам, за да разбирам, и разбирам, за да вярвам по-добре“. Това е духовният градеж, който е спасителен и за който пише ап. Павел: „...от вяра във вяра, както е писано: "праведният чрез вяра ще бъде жив". (Рим.1:17)
Ще Ви кажа нещо и от личен опит: имал съм много атаки от духа на съмнението, но той винаги е отстъпвал при тези думи: „При кого да отида? Само Господ има думи за вечен живот!“ Остър меч на Духа е заявлението на ап. Петър, показващо избора ни да останем при Христос! Пронизва врага, вълните вълните утихват, а въпросите скоро получават своя отговор.
Но ще попита някой: А къде е Христос? Там, където е Неговото тяло - Църквата! Ап. Павел изповядва: „Един е Господ, една е вярата, едно е кръщението.“ (Еф.4:5) Една е Православната вяра и тя се пази неповредена само в Неговата една църква - Православната. Там е пространството, в което диалогът на вярата и съмнението води до добър и спасителен резултат. Затова имаме ли съмнения, нека търсим Божият отговор в Църквата – при съборите, при светците. Не търсете в светските медии, питайте свещениците! Съмнението е пагубно, ако ни изведе извън кошарата. Там дебне духовния вълк.
История на Томовото съмнение завършва с потвърждение на гореказаното. „След осем дена учениците Му бяха пак вкъщи, както и Тома заедно с тях“. (Йн.20:26) Да, Тома беше отново с тях, върна се в събранието на Христовите ученици, в кошарата на Божиите агънца. Нищо, че в ума му беше пълно с въпроси и съмнения. Той потърси отговорите на единственото правилно място – в Църквата. И Христос му се яви там – в пространството, където диалогът между вяра вярата и съмнението е безопасен и винаги води до спасение – в Църквата. Да обикнем и ние Църквата и да целунем нейните огради! Амин.
Свещеник Красимир Кръстев
Църква „Света Троица“ - Плевен
