СЪМНЕНИЕТО – ГРАДИВНО И РУШИТЕЛНО

 

(ВТОРА НЕДЕЛЯ СЛЕД ПАСХА - ТОМИНА)

   Въпросът за вярата и съмнението е кардинален за всеки човек. Преди всичко нека уточним, че съмнението не е антипод на вярата, такъв антипод е неверието. Съмнението е болест на вярата, то стои някъде между вярата и неверието или по-точно казано не стои, а се люшка между тях. Често прибързано го прикачваме към някой от тези полюси, какъвто е случая с апостол Тома, който влязъл в световната история с прозвището „Неверни”.

    Тома не бил сред другите ученици на Христос, когато Той им се явил след Своето Възкресение. От евангелския текст не ни е известно по какви причини апостолът е отсъствал. Възможно е да е бил дотолкова сломен от целият ужас на случващото се с Учителя, че напълно да се е изолирал и за известно време дори да е отказвал общуване с други хора. Хора като него, с критичен и аналитичен ум, по-бързо схващат дълбочината на проблема. Всички негови надежди и идеали сякаш останали зад огромния камък, закриващ входа на пещерата – гробът на Разпнатия. В своята самота апостолът се опитвал да осмисли последствията от този неочакван развой на събитията. И когато накрая се събрал отново с апостолите, на техния разказ за срещата с възкръсналия Учител, той искал непоклатимо доказателство, за да продължи напред: „Ако не видя на ръцете Му белега от гвоздеите, и не туря пръста си в раните от гвоздеите, и не туря ръката си в ребрата Му, няма да повярвам.“ (Йн. 20:25)

    Тома вероятно се боял, че неговите приятели са видели не Христос, а халюцинация, призрак. Затова той настоявал: „Ако не видя“… В някакъв смисъл това било научно изискване за нагледност и доказуемост. Апостолът по-ясно от другите осъзнавал какво предстои – гонения и страдания, и се нуждаел от твърда основа за своята вяра. Можеш ли да издържиш на всичко, ако не си напълно убеден, ако рискуваш да се довериш на нещо, което може да е халюцинация?

    Както знаем, човешката душа има три сфери – разум, чувства и воля. Съмнението е колебание, което може да се настани във всяка от тях. То е раздвояване, несигурност в нещо.

    Добре знаем, че когато почнем да губим почва под краката си, започваме да проверяваме на какво сме стъпили, търсим проблема. И в духовната сфера е така, с тази разлика, че и когато не вървим напред, т.е. не напредваме в богопознанието, дяволът също започва да ни смущава с различни въпроси: Само Православието ли притежава истината? А другите? А прераждането? А светските герои и великите личности? А не сме ли творение на извънземен разум? И още много от този род, с които наукоподобните богоборчески медии постоянно ни облъчват. Незнанието поражда съмнение - болест на ленивия ум, паразит, залепил се за разумната част на душата.

    Лекарството за него ни дава ап. Павел: „Моля се вашата любов все повече и повече да се усилва чрез знание и преценка за всичко, за да различавате какво е добро.“ (Фп. 1:9-10) Гръцката дума за различаване тук е диаферо. А апостолската молитва е всички да изградят в себе си знание и преценка за всичко, което ги заобикаля в този свят. Вярата не е само един сегмент от нашия живот, трябва да осмислим всички факти, събития и процеси в нейната светлина. Това, което пропуснем, става дупка в щита на вярата, през която ще влезе съмнението.

    Паразитът на съмнението може да се прилепи и към чувствата. „Имаме много да говорим за това, но то е трудно да се обясни, понеже слушате разсеяно. Въпреки че имахте достатъчно време да станете учители, отново се нуждаете от някого, който да ви учи кои са първите начала на Божието учение, и стигнахте дотам, че да се нуждаете от мляко, а не от твърда храна. А всеки, който се храни с мляко, е неспособен да разбере истината, защото още е дете, докато твърдата храна е за зрели хора, които поради опита си притежават усет да различават добро от зло.“ (Евр. 5:11-14)

    Думата е сходна – диакрисис, и отново означава различаване, разделяне! Има такава специална дарба на Духа (1Кор.12:10), но тук копнежът на ап. Павел е отново всички християни да узреят за тази способност.

    Проблемът на юдеите, до които пише ап. Павел, бил както в разума, така и в чувствата. Но нека и днес Ви попитам: От колко години сте в Църквата? Десет, двадесет, тридесет? "Имахте достатъчно време да станете учители" – казва ап. Павел (отново визирайки не специално служение, а зрелостта), но "слушате разсеяно". Кой е този, който Ви разсейва? Или е плътта, или е дявола, но не е Бог.

    Когато на бебето пораснат зъбки, то не може да продължава с мляко. Нуждае се от твърда храна. Как Ви изглежда едно двадесетгодишно бебе, с набола брада, което посяга да суче?! Гротескно! Така и в духовно отношение, за да израснем, трябва да вървим напред и да не чакаме от амвона само мляко. Вместо да обвиняваме проповедника, че философства, по-скоро трябва да се замислим дали не сме станали лениви в слушане. Дали не сме спрели да израстваме в Христа? Дали не сме си казали: достатъчно ми е да знам „Отче наш“ и „Символа на вярата“, не ми се слушат отвлечени проповеднически приказки. Ако е така, значи каним съмнението в ума си.

    Чувствата на християнина също трябва да бъдат осветени и дисциплинирани. Както казва ап. Павел „твърдата храна е за зрели хора, които поради опита си притежават усет да различават добро от зло.“ Така например, зрелият християнин от опит се е научил да разпознава кога изобличението е от Бога и кога дяволът му навява вина. Именно чувствата са любимо бойно поле за нашия враг. Там чувствителните души често губят битки. Най-много обаче губят тези, които трупат знание, но не го прилагат. Както зърното започва да гние в хамбарите ако не се реализира по предназначение, така и в тях започва един „гнилостен“ процес, в резултат на който стигат до там, че не могат да заявят с категоричност нищо. Каква е печалбата им от цялото това неприложено знание? Ако не се възгордеят, то ще се изпълнят със съмнения.

    От казаното дотук е видно, че съмнението е криза. Кризата означава съд за нас, за нашите заблуди и нерадение. Но както добре знаем, кризата означава и възможност. Пубертетът е една криза. Човек израства най-много в кризите. Затова ние трябва да погледнем по друг начин на съмнението. То е възможност да задълбочим вярата си. Целият наш живот е един диалог между вярата и съмнението. И често точно появата на съмнението ни подтиква, преодолявайки го, да вървим напред.

    Блажени Теофилакт Български в своето тълкувание на Евангелието от Йоан отбелязва за ап. Тома следното: „Виж, той не казал: аз не вярвам на очите си, а добавил: „ако не туря ръцете си”. На принципа на съмнението, апостолът искал да изпита фактът на вярата, тоест чудото. И когато неговите собствени очи видели възкръсналия Учител и той чул от Него: „дай пръста си тук, и виж ръцете Ми; дай си ръката и тури в ребрата Ми; и не бъди невярващ, а вярващ“, вече в нищо не се съмнявал и възкликнал: „Господ мой и Бог мой“.

    Тези думи на апостола често се възприемат праволинейно, просто като признание. Но споменатият блажени Теофилакт посочва, че зад него се открива и нещо по-важно: Тома изповядал в Христа две природи. Казвайки: „Господ мой“, апостолът се обърнал към Него като към свой Господар и Учител, признавайки в Него Човека. Казвайки: „Бог мой“, Тома изповядал в Христа Неговата божествена природа. Така съмнението родило богословие. Затова ние не трябва да осъждаме съмняващите се, нито пък да сравняваме различните начини на преживяване на вярата.

    Ап. Петър бил по-праволинеен и емоционален, винаги изпреварвал другите, както станало с прозрението „Ти си Христос, Синът на живия Бог“. (Мат.16:16) Но пък изповедта на ап. Тома се оказала по-съвършена от изповедта на ап. Петър. Християнската история показва, че и арианите изповядвали, че Иисус е Син Божий, но се препънали в Неговата божественост. Монофизитите пък смятали, че човешката природа на Христа била погълната от Неговата Божественост.

    А ето, един съмняващ се апостол дава най-точния отговор за Христа – едновременно и Бог и Човек. И така става пример за доброто съмнение, което води напред и нагоре – към духовно израстване.

    Накрая да се запитаме: Как да бъдем и ние като Тома? Как да водим безопасно този опасен диалог между вярата и съмнението?

    Ключът е във волевата част на душата. Спомнете си, че когато Иисус заговори на множеството за необходимостта да ядат Неговата плът и пият Неговата кръв, мнозина (дори и от учениците) Го напуснаха. А тези, които останаха, нима разбираха в пълнота думите Му? Разбира се, че не!

    „А Иисус каза на дванадесетте: „Да не искате и вие да си отидете?“ Симон Петър Му отговори: „Господи, при кого да отидем? Ти имаш думи за вечен живот. И ние сме повярвали и сме се убедили, че Ти си Христос, Синът на живия Бог.“ (Йн.6:67-69)

    Ап. Петър всъщност казва: Да, ние не разбираме как ще ядем плътта и пием кръвта Ти, но знаем, че само при Тебе е спасението. Затова ще останем при Тебе, дори да сме пълни със съмнения. Няма да отидем да търсим отговора при фарисеите или при книжниците, или при елинските философи, а само при Тебе.

    Това е волеви избор. Имам много въпроси, имам съмнения, но хвърлям котва в Христа, защото едно със сигурност знам: грехът е факт, а друг Спасител от него няма. Блажени Августин е написал: „Аз вярвам, за да разбирам, и разбирам, за да вярвам по-добре“. Това е духовният градеж, който е спасителен и за който пише ап. Павел: „...от вяра във вяра, както е писано: "праведният чрез вяра ще бъде жив". (Рим.1:17) 

     Ще Ви кажа нещо и от личен опит: имал съм много атаки от духа на съмнението, но той винаги е отстъпвал при тези думи: „При кого да отида? Само Господ има думи за вечен живот!“ Остър меч на Духа е заявлението на ап. Петър, показващо избора ни да останем при Христос! Пронизва врага, вълните вълните утихват, а въпросите скоро получават своя отговор.

    Но ще попита някой: А къде е Христос? Там, където е Неговото тяло - Църквата! Ап. Павел изповядва: „Един е Господ, една е вярата, едно е кръщението.“ (Еф.4:5) Една е Православната вяра и тя се пази неповредена само в Неговата една църква - Православната. Там е пространството, в което диалогът на вярата и съмнението води до добър и спасителен резултат. Затова имаме ли съмнения, нека търсим Божият отговор в Църквата – при съборите, при светците. Не търсете в светските медии, питайте свещениците! Съмнението е пагубно, ако ни изведе извън кошарата. Там дебне духовния вълк.

    История на Томовото съмнение завършва с потвърждение на гореказаното. „След осем дена учениците Му бяха пак вкъщи, както и Тома заедно с тях“. (Йн.20:26) Да, Тома беше отново с тях, върна се в събранието на Христовите ученици, в кошарата на Божиите агънца. Нищо, че в ума му беше пълно с въпроси и съмнения. Той потърси отговорите на единственото правилно място – в Църквата. И Христос му се яви там – в пространството, където диалогът между вяра вярата и съмнението е безопасен и винаги води до спасение – в Църквата. Да обикнем и ние Църквата и да целунем нейните огради! Амин.

Свещеник Красимир Кръстев

Църква „Света Троица“ - Плевен

ВЕРНИЯТ ТОМА НЕВЕРНИ

(ВТОРА НЕДЕЛЯ СЛЕД ПАСХА)

„А вечерта в тоя ден, първи на седмицата, когато вратата на къщата, дето се бяха събрали учениците Му, стояха заключени, поради страх от иудеите, дойде Иисус, застана посред и им казва: мир вам! И това като рече, показа им ръцете и нозете и ребрата Си. Учениците се зарадваха, като видяха Господа. А Иисус пак им рече: мир вам! Както Ме Отец прати, тъй и Аз ви пращам. И като рече това, духна и им казва: приемете Духа Светаго. На които простите греховете, тям ще се простят; на които задържите, ще се задържат. А Тома, един от дванайсетте, наричан Близнак, не беше с тях, когато дохожда Иисус. Другите ученици му казваха: видяхме Господа. А той им рече: ако не видя на ръцете Му белега от гвоздеите, и не туря пръста си в раните от гвоздеите, и не туря ръката си в ребрата Му, няма да повярвам. След осем дена учениците Му бяха пак вкъщи, и Тома с тях. Дойде Иисус, когато вратата бяха заключени, застана посред тях и рече: мир вам! После казва на Тома: дай си пръста тук, и виж ръцете Ми; дай си ръката и тури в ребрата Ми; и не бъди невярващ, а вярващ. Отговори Тома и Му рече: Господ мой и Бог мой! Иисус му казва: Тома, ти повярва, защото Ме видя; блажени, които не са видели, и са повярвали. И много други чудеса направи Иисус пред учениците Си, за които не е писано в тая книга. А това е написано, за да повярвате, че Иисус е Христос, Син Божий, и като вярвате, да имате живот в Неговото име“ (Йн.20:19-31)

На възкресното богослужение този вторник имахме възможност мислено да се включим в пътешествието на двама Христови ученика от Йерусалим към Емаус. Видяхме, че те бяха объркани и обезверени след смъртта на своя Учител. В сърцето им още не се беше родила вярата, че Иисус е нещо повече от Пророк, Учител и Вожд, Който щеше да избави Израиля. Видяхме и как Ги излекува Иисус – чрез една своеобразна литургия в две части – на Словото, когато Той им тълкуваше писаното за Него в Стария Завет, и на Тайнството „когато Той седеше с тях на трапезата, взе хляба, благослови, преломи и им подаваше; тогава им се отвориха очите, и те Го познаха; ала Той стана невидим за тях.“ (Лк.19:30-31)

Учениците бяха духовно изцерени. И не само това – в тях се извърши вътрешна духовна революция. Тяхната вяра премина на съвсем ново ниво – те повярваха, че Иисус е Самият Господ Бог. Това се случва и в нашите литургии днес, чрез Словото и Тайнството, Бог издига нашата вяра в Иисус до спасителното ниво.

    Ала точно когато те Го познаха, Той стана невидим за тях. Клеопа и неговият спътник бяха много развълнувани от срещата с възкръсналия Христос, но всъщност бяха стъпили едва на първото стъпало на богопознанието. Християнството е път, стълба на познание на Бога – лично, опитно и чрез вяра.

Както знаем от науката, Бог е съчетал пространството и времето в единен пространствено-времеви континуум. Влизайки в историческото време, Бог влезе и в конкретна точка на пространството. Ставайки човек, Той можеше в определен времеви момент да бъде само на едно място в земното пространство. Затова и кръгът на учениците Му неизбежно беше ограничен. Повече от 3 години учениците общуваха ежедневно на сетивно ниво със Спасителя.

Но настъпва Възкресението - повратният момент, с който изгрява нова ера. Обещаният друг Утешител – Светият Дух, ще слезе на Петдесетница, но без да се въплъти в свое видимо тяло, както Бог-Син. Именно в Духа Христос може да бъда навсякъде с вярващите. Така апостолите и въобще всички християнски поколения не сме оставени сираци, но общуването ни с Бога е поставено на друга основа – то е изцяло с вяра в Св. Троица, Чиито три Лица са невидими за нас. А вярата, по определението на св. ап. Павел е „разкриване на онова, що се не вижда“. И това е още една причина след появяването Си пред Клеопа и неговият другар, Господ отново да стане невидим за тях. Пътниците към Емаус трябваше да се научат да вървят по житейското поприще „не с виждане, а с вярване“. Този преходен период от Възкресение до Възнесение, в която Господ Иисус „им се явяваше през четирийсет дена и говореше за царството Божие“  беше необходим за учениците, за да получат редица уроци, и най-вече за живота с вяра.

Днешната неделя ние продължаваме по същата тема - „не с виждане, а с вярване“. Това е историята на ап. Тома. По своята същност това е същата духовна революция, която видяхме, че се извърши и по пътя към Емаус. Пак да кажем, употребяваме думата „революция“, защото не просто трябваше един пророк да бъде признат за учител или изцелител или нещо подобно. Трябваше Един, Който е човек да бъде признат едновременно и за Бог. В днешния евангелски текст виждаме как тази революция се извърши в друго сърце, това на Тома.

Всеки човек е уникален, всяко сърце представлява различна почва за Божието слово. Учените-психолози разграничават различни темпераменти и те почти винаги се намират смесени в отделния индивид.

Клеопа и неговият спътник към Емаус бяха хора-идеалисти. Казахме, че Емаус означава „извор“. Макар и с болка, те обърнаха гръб на Йерусалим, и продължиха да търсят друг извор, може би друг Месия.

         Тома беше по-различен човек. Евангелията ни го представят като мислещ, трезв рационалист. Видяхме, че той не присъстваше на събранието в деня на Възкресението и причината бе именно неговото неверие в нещата, които не могат да бъдат видени и сетивно възприети. Тази негова нагласа му е донесла незаслуженото прозвище Неверни. Но ап. Тома бе искрен боготърсач, затова следващата неделя неговото търсене продължи. Той прецени, че ако свидетелствата на неговите приятели са верни, то Иисус ще се яви отново не другаде, а в събранието на своите приятели. Дойде в събранието, като едновременно с това остана дълбоко честен спрямо себе си: „За вас може да са достатъчни думите на жените-мироносици, за вас може и да е достатъчно, че сте видели нещо, и затова да вярвате. Но аз просто не мога така. Може това да е било привидение, а вие да не сте изпитали нещата. Аз се нуждая от личен сетивна опитност“. Така разсъждаваше Тома, така разсъждава и човекът на науката. Защото науката работи с метода на опита и измерването.

      Колко различни хора в тоя свят са намирали Бога, и всеки път към Него е уникален! Чрез книга, чрез песен, чрез икона, чрез болест, чрез скръб, чрез успех, чрез приятел или родител, чрез лутане по секти, чрез изкуство, чрез наука, внезапно или като дълъг процес – различни са пътищата, по които намираме Бога.

Някои хора днес твърдят, че имат скептицизма и рационализма на Тома и не могат да вярват. Но къде ги води техният скепсис? Някои спират духовните търсения, а други се обръщат към най-екзотични и невероятни учения (източни религии, извънземни).

Ап. Тома беше скептичен, но продължи да търси. И търсеше не там, където е екзотично, а там, където умът му подсказваше, че е най-вероятно Христос да бъде намерен (ако е възкръснал) – в събранието на неговите ученици. Затова, макар и пълен със съмнения, го виждаме осем дни след първото явяване на Христа, да стои в събранието на верните. Виждаме го в събранието на Църквата, в първия ден на седмицата.

Къде са днешните „Томовци“? Истинските са изключителна рядкост,  повечето само се крият зад гърба на Тома. Те рядко стъпват в храма, а изливат всичката си душевна каша  в социалните мрежи. Те не търсят истината, защото нямат духа на ап. Тома.

А ап. Тома, често забравяме това, имаше и други качества, освен рационализма. Виждаме ги изявени, когато се получава вестта за смъртта на Лазаря и трябваше да се отиде до Витания. Какво казаха учениците, и какво Тома? „Учениците Му рекоха: Рави, сега иудеите искаха с камъни да Те убият, и пак ли там отиваш?“ (Йн.11:8) „Тогава Тома, наричан Близнак, каза на е съучениците: да идем и ние да умрем с Него.“ (Йн.11:16) Рационализмът на Тома е явен. В неговия ум нямаше план, който да включва избавление чрез чудо. Отиваме там и умираме. 1+1=2. Това е логиката.

Но вижда се ясно и друго. Тома беше смел, истински обичащ, отдаден на истината. Парадоксално, но бих казал, че беше верен, без да има вяра. А когато в сърцето на Тома дойде вярата, виждаме как тя, „вярата действа чрез любов“. Св. Предание показва това. На ап. Тома се паднал нелекият жребий да отиде в Партия, Мидия и далечна Индия. Из земите на Индия ап. Тома удивил хората с много чудеса и мнозина повярвали в проповядваното от него учение. Сред тях били и две сестри царици. Царят, заради покръстването на жена си (която била едната от двете сестри), се разгневил, подложил Тома на жестоки мъчения и накрая го убил. Но дори и царят, който пожелал смъртта на апостола, скоро приел християнството, убеден от изцелението на сина си Азан.

На съвременните „Томовци“ липсва неговата смелост и интелектуална честност. Те рядко достигат до вярата, защото ги е страх, че трябва да изоставят любимите си греховни удоволствия, издигнати до идоли.

След тази своеобразна апология на св. ап. Тома, нека отбележим, че Христос все пак облажава тези, които без да са видели, са повярвали. Вярата е разумна, но се простира отвъд границите на разума. А разумът трябва да знае, че има свои предели. Извън тези предели, примерно 1+1+1=1, а не на три. Визирам тайната за Светата Троица, която се явява кръст, на който се разпъва човешкия разум.

Братя и сестри,

Бог знае нашите вътрешни борби, знае трудностите с които се сблъсква нашия разум. Те рядко са по догматични въпроси, по-често са свързани с въпроса „Защо“. Защо се случва на мен, защо сега и т.н. Просто трябва да продължим търсенето. Бог е невидимия Спътник, Който винаги ни съпътства. Когато очите ни са премрежени от скръб, като при пътниците към Емаус, Той ще се разкрие и умири сърцата ни. Ще стъпим на ново стъпало в познанието на себе си и на Бога.

Когато изглежда, че сме в задънена улица, Той ще покаже изходен път. Бог е винаги е с нас. Изцелява ни чрез Словото и Тайнството в светата литургия. Но ние трябва да сме там, където се проповядва Словото и се отслужва Тайнството – на литургия в Неговата Църква.

Не можем да скрием скъпоценния Бисер само за себе си, да Го обвием като в мидена черупка. Трябва да занесем Бисера на хората около нас. След неделната литургия, започва нашата делнична „литургия след литургията“, в която да сторим това.  Пример са ни отново Клеопа и неговия другар: „И те си казаха един другиму: не гореше ли в нас сърцето ни, когато Той ни говореше по пътя и когато ни обясняваше Писанието? И в същия час станаха, върнаха се в Иерусалим и намериха събрани единайсетте и ония, които бяха с тях, да казват, че Господ наистина възкръснал и се явил на Симона. И те разказваха за случилото се по пътя, и как Го познаха, когато преломяваше хляба.“ (Лк.24:32-35)

Ето, че и при тези двама ученици наблюдаваме тази „литургия след литургията“. Завой обратно към Йерусалим, завръщане към истинския Извор на Живота и свидетелство за това. 

Нека и ние, в чиито сърца гори Христовият пламък, да отидем в този мрачен свят и да светим. Да разкзваме случилото се по нашия личен път и как Го познахме. 

Ако нашите ближни си отидат от този свят без да вярват в Богочовека и без поне веднъж да са приели Неговото Тяло и Кръв, всички свещи и панихиди на света не могат да ги спасят. Затова вярата на всеки човек трябва да бъде издигната до небето и всеки трябва да види с духовните си очи Христа като Богочовек. И макар това да коства вътрешни тревоги и трусове, всеки трябва като Тома да Му се поклони: „Господ мой и Бог мой“. Амин!

свещеник Красимир Кръстев

църква „Света Троица“ – Плевен

26.04.2020 г.