(Беседа)
Автор: протойерей Красимир Кръстев
В тайнството Св. Кръщение ние получаваме велики блага – прошение на греховете, освобождаване от вина и нов живот. Получаваме амнистия, но не и изцеление. Грехът е простен, но страстите и раните от греха очакват изцеление. Изцелението е процес, който трябва да започне още с излизането от купела. Изцелението не е момент, а път, който неизбежно включва падания и ставания. Всяко падане пък неизбежно означава оцапване на бялата дреха на правдата, която сме облекли при кръщението. Греховната кал е голяма, но слава Богу, Той ни е оставил силно лекарство, които да приложим – тайнството Покаяние (Изповед). Тайнство на очистването, за което пророк Исаия пише: „Елате и ще отсъдим – казва Господ – дори греховете ви да бяха като тъмночервено, като сняг ще побелеят; ако бяха като червено, ще станат бели като вълна.“ (Ис.1:18)
Думата покаяние произлиза от гръцката „метаноя“, което означава промяна на мисленето. Покаянието е проглеждане и назоваване на нещата с истинските им имена – тъмночервеното е тъмночервено, червеното е червено. Не трябва да се самооправдаваме, като опитваме сами да изсветлим тъмночервения си грях до червен; само Бог може и едното, и другото петно да направи съвършено бели. Прошката, получена в Кръщението е дар, но очистването в Покаянието изисква синергия – съработничество между Божията благодат и човешкото усилие. И това наше усилие се олицетворява от сълзите на покаянието – течността, с която Бог ни омива. За разлика от кръщелните води, покайните са „собствено производство“ – от нашите души и очи.
За тайнството Покаяние св. Йоан Лествичник казва: “Изворът на сълзите след Кръщението е повече от Кръщението, макар тия думи да изглеждат малко смели. Защото Кръщението ни очиства от предишните злини, а сълзите очистват греховете, извършени и след Кръщението. Като сме приели Кръщение в детска възраст, ние всички сме го осквернили, а със сълзите си отново го очистваме. И ако Божието човеколюбие не беше ни дало тях (сълзите на покаянието) едва биха се намерили такива, които се спасяват.”
Днес ще подходим към въпроса за покаянието именно по този „воден“ път. Да размислим върху един Соломонов текст, който неслучайно се чете като задължителна паремия на големите Богородични празници и на Велики Четвъртък. В Притчи 9:1-6 се казва: „Премъдростта си създаде дом, издяла седемте му стълба, закла жертва, размеси виното, приготви трапезата си. Тя изпрати слугините си да призовават по най-високите места на града: „Който е неразумен, нека се обърне насам!“ И на безумните тя каза: „Елате, яжте хляба ми и пийте виното, което съм размесила. Изоставете неразумността и ще живеете, и вървете по пътя на разума.“
Тук са показани като предобрази Църквата и нейните служители, съборите, жертвата – Христос. Изпълнението на тази жертвена трапеза виждаме на Велики Четвъртък и в целия последвал евхаристиен живот на Църквата. „Виното, което съм размесила“ ни насочва към практиката винаги да се смесва евхаристийното вино с вода: първо на проскомидията – със студена, а после и с топла вода – „теплота“. Добавянето на вода не е случайна подробност, а древно апостолско предание, което съчетава няколко значения:
• следва историческия начин, по който се е употребявало виното. В древността в Средиземноморието почти никога не се е пиело чисто вино. То обикновено се е разреждало с вода;
• напомня за кръвта и водата, изтекли от Христовото ребро – образ на основните тайнства: Св. Евхаристия и Св. Кръщение;
• свидетелства за двете природи на Христос: виното – божествената, водата – човешката;
• изобразява единството между Христос и Неговата Църква: виното – Христос, водата – народа;
• чрез добавянето на „теплотата“ след освещаването изповядва, че Христос е живият и възкръснал Господ, защото топла вода указва живото Христово тяло, а също и символизира Светия Дух, Който дарява живот.
Тези значения не се изключват взаимно. В православната литургична традиция символиката често е многопластова: едно и също свещенодействие може едновременно да припомня историческо събитие, да изразява догматична истина и да разкрива духовната реалност.
Най-дълбокото богословско основание в гореизложените значения се вижда в думите на св. ап. Йоан: „Но един от войниците с копие прободе ребрата Му и веднага изтече кръв и вода.“ (Йоан 19:34) Светите отци виждат в това не просто исторически факт, а тайнствен образ на Църквата и на тайнствата. Кръвта и водата, изтекли от Христовото ребро, са образ на Евхаристията и Кръщението. А тъй като светите отци наричат покаянието „второ кръщение“, можем да видим в тази вода и напомняне, че към Светата Чаша се пристъпва не само като веднъж кръстени, но и като непрестанно очистващи се чрез сълзите на покаянието. Покаянието актуализира кръщението. Затова между покаянието и Причастието съществува неразривна духовна връзка: покаянието не се прибавя към Христовата Кръв, а подготвя човека да я приеме за живот, а не за осъждане. Тоест, само Божията благодат ни очиства, но не без нас, в такъв смисъл може да кажем, че е налице смесване.
Водата има голямо значение, защото преди да се налее виното, трябва да се измие съда. Какво става с висококачествено вино, ако се налее в мръсна чаша? Самото вино не губи вътрешните си качества, но човекът вече не може да ги усети. Проблемът не е във виното, а в съда, в който е налято. Светите отци често сравняват Божията благодат или Божието слово с чисто вино, а човешкото сърце – със съд. Ако съдът е замърсен от страсти, гордост или нечист живот, човек не може да възприеме в пълнота дара, който му се дава. Ето защо в православната традиция се поставя толкова силен акцент върху очистването на сърцето. Нашата традиция стъпва върху старозаветната юдейска, в която има много ритуални умивания. Но фарисеите и законоучителите съвсем забравили, че чрез външното Бог поучава за вътрешното. Затова Господ често ги изобличавал: „Горко ви, книжници и фарисеи, лицемери, защото чистите отвън чашата и блюдото, когато вътре те са пълни с грабеж и неправда. Слепи фарисеино, първо очисти отвътре чашата и блюдото, за да станат чисти и отвън.“ (Мат.23:25-26) Не важат ли тези думи и за нас, ако се фокусираме само върху телесния пост, а забравим неговата цел – очистването на душата и покаянието?!
А може ли човек не само да не усети качеството на виното, но и да се разболее от вино, замърсено от нечист съд? Разбирате символичния ми въпрос. Ако сърцето на причастника е този нечист съд, то ние се насочваме към предупреждението на св. Павел, че недостойно приемащия Тялото и Кръвта Христови, може да се разболее: „Така че който яде от този хляб и пие от чашата на Господа недостойно, той е виновен пред тялото и кръвта на Господа. Но нека човек изпитва себе си и тогава да яде от хляба и да пие от чашата. Защото, който яде и пие не както подобава, той яде и пие от своето осъждане, понеже не разпознава тялото на Господа. Затова сред вас има много немощни и болни, а и умират доста. Защото, ако бяхме изпитвали себе си, нямаше да бъдем осъждани. “ (1 Кор. 11:27–31).
Така ние разширяваме притчата за виното, сипано в нечист съд. А какво е разширената притча? Алегория! Винаги трябва да се подхожда с голямо внимание към разширяването на образността. Алегорията е продължително иносказание, при което почти всеки елемент от разказа съответства на определена идея или реалност. Докато притчата също използва образен разказ, но обикновено има една основна духовна истина, към която води, без непременно всеки детайл да има самостоятелно символично значение.
В примера с виното е допустимо разширяване на образността. Виното съдържа алкохол и органични киселини, които възпрепятстват развитието на много микроорганизми. Затова качественото вино само по себе си е неблагоприятна среда за бактериален растеж, но това не означава, че може да неутрализира всякакво замърсяване. Ако виното е било замърсено с прах, просто няма да се усети вкуса, ако обаче е замърсено с опасни микроорганизми – човек ще пострада.
Можем да сравним смъртните грехове с опасните микроорганизми, а несмъртните – с прах. Така, че примерът със замърсеното вино се превръща от притча в алегория. Но по тези жизненоважни въпроси трябва да подхождаме със страх Божий. Защото никой не трябва да се самоуспокоява, че понеже не е сторил смъртни грехове, неговите пропуски са само някакъв дребен греховен прах. Такова тълкуване е прекалено разширително.
Но водата присъства не само върху трапезата. Още по-недвусмислена е една друга нейна употреба на Тайната вечеря – за умиване преди трапезата. Ключов е разговорът между Христос и св. апостол Петър: „Който се е окъпал, няма нужда, освен нозете да умие, защото е цял чист.“ (Йоан 13:10)
Светите отци обикновено тълкуват това така:
• „Окъпал се е“ – това е Кръщението, което веднъж завинаги възражда човека.
• „Да умие нозете си“ – това е непрестанното очистване от ежедневните грехове чрез покаяние.
Тук връзката на покаянието с Евхаристията е много силна, защото умиването на нозете става непосредствено преди Тайната вечеря. Последователността е показателна:
1. измиване;
2. наставление;
3. установяване на Евхаристията.
Затова много православни богослови виждат в това духовен образ: който желае да седне на Христовата трапеза, трябва да позволи на Христос да очисти „нозете“ му, т.е. да се покае. Наставлението пък се получава в литургията на оглашените, която завършва с проповед върху евангелския текст. След проповедта започва литургията на верните, завършваща с кулминацията на богообщението – Причастието. (В нашата практика има изкривяване – проповедта е след Причастието; за това виж „Каква трябва да бъде съвременната проповед“)
И така, покаянието е дълбокият смисъл на подготовката за най-великото тайнство на единението ни с Бога – Св. Евхаристия. Ако покаянието е истинско и свещеникът като духовен лекар го е констатирал на Изповедта, значи чашата е умита и няма пречка божественото вино да не бъде налято в нея.
Дотук ние разглеждахме тайнството Покаяние в неговата връзка с тайнството Евхаристия, но трябва да направим някои важни уточнения, касаещи самото покаяние.
Първо. На една предишна беседа (Основни литургични понятия) казахме, че тайнството Покаяние се среща и под името „Изповед“, което не е грешно, но при него фокусът е върху изповядването на греховете, което е само част от тайнството. Проблемът с това именуване е, че неусетно забравяме нещо много важно: изповядването на греховете е само върхът на айсберга, много по-голямата част е себеизпитването и покаянието, което принасяме пред Бога в скритата стаичка. Там е мястото, където трябва пролеем покайни сълзи, а не да се опитваме пред свещеника да ги предизвикаме. Всичко това е вредно психологизиране и натоварване. Разбира се, ние в никакъв случай не догматизираме, че покаянието е само преди изповедта, то може, и често става и при самото изповядване. Важното е да го има и да осъзнаем, че целият ни живот трябва да е изтъкан от покаяние. Защо разделяме покаянието на ежедневно и на светотайнско? Покаянието е едно, то трябва да бъде ежедневно, защото всеки ден грешим и всеки ден трябва да се каем. Когато вдигнем температура, чакаме ли да започне работното време на лекаря (в миналото, а и днес по селата той не е всеки ден на разположение), за предприемем мерки. Не! Взимаме аспирин, и в първия сгоден случай отиваме при лекаря да прецени хода на лечението. Така и покаянието трябва да бъде ежедневно и да завършва с Изповед пред свещеника. Изповедта увенчава покаянието и трябва да бъде честа, а преди Причастие – задължителна. Така че спокойно можем да кажем за Покаянието и Изповедта „това, което Бог е съчетал, човек да не разлъчва“.
Второ. В покаянието скръбта по Бога се съединява с вярата в Бога. В своята чудесна книга „Забравеното лекарство“, архим. Серафим (Алексиев) сравнява спасителното покаяние на ап. Петър и безплодното разкаяние на Юда:
„От Христовите апостоли първият и последният съгрешили тежко. Петър се отрекъл от Христа, Иуда го предал. Но Петър бил простен, а Иуда погинал. Петър пак получил апостолското си достойнство, а над Иуда и до днес тегне проклятието на вековете. Какво спаси Петър и какво погуби Иуда? Какво трябваше да стори този нещастник? След като извърши греха, трябваше да се изповяда ли? Но ето, формално погледнато, той се изповяда, като отиде при книжниците и старейшините и им рече: “Съгреших, че предадох невинна кръв” (Мат.27:4) и заедно с изповедта, върна им трийсетте сребърника. Та това не е ли достатъчно? Уви, не! Една гола изповед не спасява! Трябва освен съкрушение на сърцето още и жива вяра в Божията милост. А Иуда се отчая в спасението си. Затова след изповедта си отиде, та се обеси. Тялото му увисна на едно дърво, а душата му отиде в ада за вечни мъки.
Не тъй постъпи Петър. В двора на Кайафа той три пъти се отрече от Христа, от Своя Благодетел и Учител: “Не познавам Човека” (Мат.26:74). Но при третото отричане, като чу да пее петел, спомни си какво му беше предрекъл Христос, осъзна греха си, съкруши сърцето си, излезе от оня двор, отдели се веднага от първосвещеническите слуги и, което е най-важното, взе да пролива горчиви сълзи сълзи на искрено, живо, дълбоко разкаяние. Според едно предание през целия си живот, когато чувал петел да пее, св. ап. Петър си спомнял за своя тежък грях, и очите му се превръщали в два извора на най-покайни сълзи. Той не се отчаял, вярвал в Божието милосърдие и с това се спасил.
По този начин св. Петър ни е оставил жива поука, кое е най-главното условие, на което трябва да отговаряме, когато искаме да се обърнем след грехопадението си пак към Бога. Това е вярата в Божието милосърдие, която пропъжда всяко отчаяние. Бог е любов. Колкото и тежък да е грехът ни, Той ще ни го прости, стига да се съкрушим от сърце. Дори и като планини да са високи греховете ни, те ще потънат в океана на Божията милост. Който обаче се отчае, той е загубен. Отчаянието е тържество на дявола. Прочее, да се пазим най-вече от отчаянието, защото отчаем ли се, никой не може да ни спаси.“
Трето. В покаянието всички дялове на душата – ум, чувства и воля – променят своята грешна посока и дружно се насочват към Бога. Не само размисляне, не само плач, но и дело! Затова архим. Серафим призовава:
„Нека да подражаваме на св. ап. Петър и в друго отношение. Като осъзна греха си, той веднага излезе от онзи проклет двор на първосвещеника, дето се отрече от Христа. И ти, брате или сестро, когато искаш да се изповядаш и върнеш към Бога, излез от оня проклет двор на греха, дето досега си се намирал и дето по всевъзможни подбуди не три пъти, а всеки ден по 33 пъти си се отричал от Христа, излез вън и с тялото, и със сърцето, и с ума си! Петър се отдалечи от първосвещениковите слуги. И ти остави дружбата си с тия хора, които те учат на грехове, или без да искат ти служат за съблазън.
Но най-важната поука от поведението на каещия се апостол е следната: като остана сам, св. ап. Петър размисли в себе си, изживя повторно ужаса на греха си и от дълбоко вътрешно страдание заплака горко. И ти, като се готвиш да отидеш при духовника си, не пристъпвай към него без предварителна подготовка. Отдалечи се първом и ти от шума на ежедневието, остави всяка друга грижа, събери мислите си, направи кратка, но сърдечна молитва, припомни си всички грехове и дори си ги запиши на едно листче, за да не би като идеш да ги изповядаш, в смущението си да ги забравиш и да останеш неочистен от тях. Спомни си десетте Божии заповеди, виж коя си нарушил, припомни си дали не си извършил някой смъртен грях, изпитай съвестта си, осъди себе си, поплачи за падението си и в такова настроение иди при духовника! Тогава бъди уверен, че ще получиш истинска прошка, защото “сърце съкрушено и смирено Бог не ще презре” (Пс. 50:19).
Тъгуването по повод на извършените от нас грехове е абсолютно необходимо, ако искаме да получим от Бога прошка. Та тъкмо в това се състои покаянието да пролееш сълзи, да изпиташ дълбока скръб поради своите падения. По свидетелството на св. Исаак Сирин, Бог приема нашата покайна скръб за подвиг.“
