ЖЕРТВАТА, ПРЕДЛАГАНА НА ЧОВЕЦИТЕ

(ПЪРВА НЕДЕЛЯ СЛЕД НЕДЕЛЯ ПОДИР ВЪЗДВИЖЕНИЕ)

    На Кръстовден ние имахме привилегията да се поклоним пред Честния и Животворящ Кръст Господен – този свят Жертвеник, на който Сам Господ от любов към грешното човечество принесе Себе Си на Бога като изкупителна жертва за удовлетворяване на Божията правда. Така Кръстът стана „гръмоотвод“, който отклони Божият гняв, справедливо насочен към нас - грешните.

    Но спасяващото нас, човеците, дело на Христос не завършва на Кръста. Защото жертвата на Христос не е просто смъртта на Господа, в резултат на която Бог вече „не се гневи” на човека, както единствено са склонни да утвърждават някои протестантски изповедания.

    Със смъртта Си Христос далеч не просто „умилостивява” Бога  и „изкупва” човеците. Със смъртта Си Христос извършва нещо много по-голямо и светоразтърсващо. Той умъртвява смъртта, и това узнаваме от следващото подир Кръста и погребението –. от Възкресението. Смъртта Му на Кръста е решителният акт, с който умъртвява смъртта, „заразила” човешкия род, но на Разпети Петък ние все още не пеем „смертию смерт поправ“. Пеем на Великден, защото само чрез възкресението победата се подпечатва, човешката история се възпълва и става възможно идването на новата ера, в която историята съжителства и се взаимно прониква с есхатона.

    Както казва един съвременен богослов: „Възкресението е съвършеният и съвършенстващ край на кръстната смърт. Възкресението не е някакво събитие, идващо след живота и страстите на Иисус, а онова, което най-дълбинно се е случило в смъртта на Иисус. Възкресението… е дълбинното божествено измерение на Кръста… Кръстът и Възкресението образуват в своята заедност едната Пасха Господня” и „даже би могло да се каже, че Разпети Петък, Възкресение, Възнесение и Петдесетница съставляват една-единствена неделима мистерия”.

    Църквата винаги е знаела това. Старобългарският език е уникален със своята богословска аналитичност. Той не дава буквален, а богословски осмислен превод на думи като кръщение и възкресение. Кръщението не е просто умиване или потапяне, а единение с кръста на Христос. Въз-кръс[т]-ването пък изразява идеята за въздигане над и върху основата на Кръста, т.е. възкръсването на живота е вече скрито в Кръста, и „стъпва“ върху него. Затова можем да кажем, че смислово жертвата на Агнеца съвсем не приключва на Кръста.

    Това не са само теоретични постановки. Ако всичко се изчерпва с Кръста, то необходимо е само да вярваме като протестантите, че Бог вече не ни се гневи, не „вменява” греховете ни, защото в Неговия Божествен ум вече са помирени Божията правда и Божията любов. И тук идват въпросите: защо ни е необходимо Причастието, защо ни е дори Кръщението? Всичко е станало при повярването. По-оправдани, по-умити няма да станем. По-радикалните протестанти дори наричат тайнствата ритуали, в които само външно се демонстрира вътрешната промяна, която вече е станала, един вид „духовен театър“. Тайнствата, както излиза от това схващане, не носят нищо повече, защото Христос само символично присъства в тях. Така светостта за протестантите се оказва незадължителна, защото вече са спасени чрез оправданието, извършено от Христа и прието чрез мисленото съгласие на грешника с кръстната жертва. Всичко върви леко и лежерно по отношение на личното спасение. Спасението е гарантирано, ако прибавиш  и добри дела, това е бонус. Усилията естествено почват да се насочват към прозелитизъм, наричан от тях евангелизиране. Това, което протестантите трагично не разбират е, какво се случва с тялото и кръвта Христови на Голгота. За тях изглежда сякаш пролятата Кръв, след като е умилостивила Бога, просто е напоила Голготския хълм. В своето възвисяване на Кръста, на практика те го  отделят от следващите го свещени събития.

    Да, действително Жертвата на Христос бе принесена на Кръста, Тялото преломено, Кръвта пролята, но тази велика Жертва се завършва ... КЪДЕ? На Голгота? Не! А там, в самото НЕБЕ! 

    В Посланието към евреите четем: „Но Христос, като дойде Първосвещеник на бъдещите блага, с по-голяма и по-съвършена скиния, неръкотворна, сиреч не от обикновена направа, нито с козя и телешка кръв, но със Своята кръв влезе веднъж завинаги в светилището и придоби вечно изкупление.“ (Евр.9:11-12)

    Лутер не признавал посланието към евреите (заедно с това на св. Яков) за канонично и бил фокусиран върху Кръста и вярата. Затова не успял да види, че в следствие на тази „неделима мистерия“ (Разпети Петък, Възкресение, Възнесение и Петдесетница) Христовата кръв бе положена върху… Престола на Отца – в небето, в обиталището, в което смъртта няма достъп. А небето, както добре е изяснено след средновековните спорове с католиците за чистилището, е не пространствен, а есхатологичен феномен. То не просто „е” някъде при Бога, но то също възниква тук на земята, в мига, в който първото творение чрез възкръсналия от смъртта Христос идва при Бога. Това е духовното, възкресено Тяло на Христос.

    Жертвата на Христос включва смъртта, но не приключва със смъртта. И не приключва, защото смъртта на Богочовека е не просто нещо претърпявано, но и нещо активно, нещо извършващо – тя е умъртвяването на смъртта. Затова Христовата смърт на Разпети Петък налага Възкресението, Възнесението „отдясно на Отца”, на Престола на славата и Петдесетница.

    В своята завършеност Жертвата на Христос е тържеството на изцеления, освободения от смъртта живот. На Кръста – казано кратко – Христос отдава Тялото Си, Кръвта Си, за да ги положи обаче върху Престола на Отца, победили смъртта и следователно като вечно живи. Така на Престола е положено изцереното от смъртта, възкръсналото от нея човешко естество, което Синът е възнесъл. 

    Тайновидецът Йоан пише: „Погледнах, и ето, сред престола и четирите животни и сред старците стоеше Агнец, като заклан, със седем рога и седем очи, които са седемте духове Божии, разпратени по цялата земя.“ (Откр. 5:6)

    На Кръстовден видяхме Христос в образа на златния Жертвеник, поставен непосредствено до Престола. Само чрез този Жертвеник – Христовият Кръст, нашите молитви могат да стигнат до Престола на Отца. А днес виждаме закланият Агнец посред Престола! Какво откровение е за нас това! Защото Престолът горе и Престолът зад този иконостас са една и съща есхатологична реалност. Малко преди да се причасти, свещеникът тихо казва: „Раздробява се и разделя се Божия Агнец, Който е раздобляем и неразделим, всякога яден и никога неоскъдваем, но Който освещава причащаващите се.“ Божият Агнец е и сред Престола в небето, и на Престола зад този иконостас. Няма два Агнеца, истината е, че Престолът със заклания Агнец в небето е Престолът зад този иконостас и във всеки православен храм. Този Престол в небето е достъпен за всеки християнин, защото преди 2000 години Христос отвори пътя към него. Небесният престол е престолът, от който и ние днес се причастяваме. Защото жертвата освен на Бога, се предлага и на човеците като „хлябът, който Аз ще дам, е Моята плът, която ще отдам за живота на света" (Иоан.6:51). Слава на Бога за великите Негови дарове, които ни дава в Светата Евхаристия!

Братя и сестри,

    Съществува мнение, че на миряните не трябва да се проповядват абстрактни неща, а само да се наставляват „прави това, не прави онова“. Не съм съгласен с това. Отдавна и много дълбоко съм повлиян от една мисъл на Антоан дьо Сент-Екзюпери: “Ако искаш да построиш кораб, не започвай да караш хората да събират дъски, да разпределяш работата и да даваш заповеди. Вместо това ги научи да копнеят за огромното и безкрайно море.”

    Днес отделям по-малко място на практически напътствия, защото вярвам, че събуждайки у вас копнеж за безкрайното море на Христовата любов, вие сами бихме положили всички сили да се подвизавате и достойно да се причастите с Неговите Тяло и Кръв.

    Говорейки днес за това, че Христос е положил Тялото Си и Кръвта Си като жертва върху Престола на Отца, ние достигаме до една двуяка истина, ключова за нашия християнски живот.

    Първо, както на Кръстовден разкрихме, тази жертва беше нужна за да бъде удовлетворена Божията правда. Тя бе дадена на цялата Света Троица.

    Второ, което удивително как Лутер не е забелязал. Иисус дава тази жертва на своите ученици, като казва: „вземете, яжте: това е Моето тяло.“ (Мат.26:26). Тоест, Христос дава Себе Си не само на Отца, но и на вярващите. Болезнено фиксиран върху въпроса за оправданието само чрез вяра, което (оправдание) според него е изнесено времево пред освещението, Лутер не успява да види истинският смисъл и полза от Причастието. Той, повече като дан към поколенията богослови преди него, продължава да настоява, че в Причастието вярващите приемат истинското тяло и кръв Христови. Но следващите протестантски секти логично падат до там да гледат на Господната трапеза само като на спомен за онази вечеря, станала и останала в миналото. Една драматизация, в която ние единствено си спомняме, че „както ние днес разчупваме този безквасен хляб, така бе преломено на Кръста и безгрешното тяло на Христа“. Символика и нищо повече! Това е трагичното следствие от отделянето на Кръста от останалите велики събития от свещената история. В крайна сметка това е и следствието от отделянето на един богословски ум (пък бил той и гениален) от цялото църковно съзнание, от Св. Предание.

    Завършвам с думите на един наш философ, чиито богословски анализ ме насочваше в настоящата тема: "Димящата върху Престола Кръв и разпростряното върху него Тяло, от които смъртта излита и се утаява придобитият покой на изцеления живот, на вечния живот, представляват положения върху Престола дар за нас – угощението с плодовете от Дървото на Живота. Това, което получаваме, което приемаме в себе си в Светата Евхаристия е Божият дар, който Бог, понеже е Любов, е решил да ни поднесе в самата Си Жертва и със самата Си Жертва." Да пристъпваме към нея винаги „със страх Божи, вяра и любов“. Амин!

свещеник Красимир Кръстев

храм „Света Троица“ – Плевен

22.09.2019 г.

ЗЛАТНИЯ ЖЕРТВЕНИК

(ВЪЗДВИЖЕНИЕ НА ЧЕСТНИЯ И ЖИВОТВОРЯЩ КРЪСТ ГОСПОДЕН)

    Днес Църквата се покланя пред Светия и Животворящ Кръст Господен.  Кръстът е мястото, където се принесе в жертва Самият наш Господ, той е Неговият жертвеник. Някои хора прибързано обявяват жертвоприношението за нещо ретроградно, мислейки, че единственият мотив за принасяне на жертвата е страхът от наказание. И при езичеството това наистина силно доминира. Но в библейските истории намираме друг доминиращ мотив – любовта. Защото любовта винаги е даваща. Дава до степен да усети дискомфорт и болка,.

       Чрез св. пр. Мойсей Бог установява жертвена система с предимно изкупително и умилостивително значение. В тази система всесъжението изразяваше пълно посвещение, а хлебният принос беше благодарствен. Всеизгарянето казваше: Всичко, което съм е Господне, а хлебният принос – всичко, което имам е Господне. Мирният принос беше израз на хвалението, което Господ заслужава да приеме. 

Директно умилостивителен и изкупителен характер имаха жертвите за грях (неволни простъпки) и за престъпление (волни простъпки). Изкупление е дума от стопанския живот на хората и означава „даване на откуп“. Схващането било, че  чрез изповедта и полагането на ръце, греховете се пренасяли върху невинното, без петно и недостатък животно. Неговата кръв и смърт били в откуп, като замяна за кръвта и смъртта на съгрешилия човек. Тъй нареченият „козел отпущения“ имал предназначението да вземе върху себе си изповяданите върху него грехове на народа и да ги отнесе в пустинята (Лев.16).

Старозаветните жертви са ярък израз на неподкупната Божия правда. Съгрешил ли си, трябва да се очистиш чрез кръвна жертва, защото „без проливане на кръв прошка не бива“. (Евр.9:22)

         И тук строгата Божия правда е съчетана, действа заедно с Божията любов, която щади съгрешилите и нарежда вместо кръвта на грешниците, да се пролива кръвта на животни.

Но защо старозаветните вярващи не почитали олтара, на който се принасяли тези жертви така, както ние, християните Кръста? Защото в Стария Завет всичко било само предобраз на идващата Голгота, където Христос принася Себе Си в жертва пред съда на Божията правда за съгрешилите човеци, за да могат те да се ползват от благата на Божията любов. Старозаветните жертви давали само външна, юридическа праведност. Те не могли да очистят човека вътрешно и да го избавят от страданията на съвестта. Старозаветният жертвеник бил несъвършен, защото всеки нов грях изисквал нова жертва. Затова юдеите очаквали с нетърпение изпълнението на пророчествата за Месия, Който сам ще се превърне в съвъшено жертвено Агне. С поразителна яснота св. пр. Исаия пророкува за това: „Той беше презрян и унизен пред людете, мъж на скърби и изпитал недъзи, и ние отвръщахме от Него лице си; Той беше презиран, и ние за нищо Го не смятахме. Но Той взе върху Си нашите немощи и понесе нашите недъзи; а ние мислехме, че Той беше поразяван, наказван и унизяван от Бога. А Той бе изпоранен за нашите грехове и мъчен за нашите беззакония; наказанието за нашия мир биде върху Него, и чрез Неговите рани ние се изцелихме. Всички ние блуждаехме като овци, отбихме се всеки от пътя си, - и Господ възложи върху Него греховете на всинца ни.“ (Ис.53:3-6)

Голготският Кръст се превърна в олтар, в жертвеник, на който бе положена великата и последна кръвна жертва – Господ Иисус Христос. Този жертвеник беше обагрен и осветен с безценната кръв на Христос. Възкресението Христово стана печат за приемането от Бога на тази жертва, и чрез този печат Кръстът от място на унижение се превърна в място на победа. Именно затова ние днес величаем Господния Кръст и заедно със св. ап. Павел изповядваме: „а мене да ми не дава Господ да се хваля, освен с кръста на Господа нашего Иисуса Христа, чрез който за мене светът е разпнат, и аз за света.“ (Гал.6:14)

С кръстна Си жертва „Бог доказва любовта Си към нас с това, че Христос умря за нас, още когато бяхме грешни“ (Римл.5:8) И ако Божията любов е неоспорима в делото на изкуплението, то през последния един век дори сред православни християни се повдигат спорове за мястото на Божията правда. На някои православни се струва, че юридическият акцент е привнесен от Запад. С други думи, питат те: не може ли Бог да прости виновните, просто да ги амнистира без да Му се принася никаква жертва, която да удовлетвори Неговата правда? Щом ние, хората прощаваме без да искаме откуп, защо Бог да не може да стори същото.

Но юридизмът съвсем не е западен, той е библейски. Друг е въпросът, че не изчерпва общирната тема за спасението. В същото това послание към Римляните ние четем: „Когото Бог отреди да бъде с кръвта Си умилостивна жертва чрез вярата, за да покаже Своята правда в прощението на сторените по-преди грехове, във време на Божието дълготърпение, за да покаже Своята правда в сегашно време, та да стане явно, че Той е справедлив и оправдава вярващия в Иисуса.“ (Римл.3:25-26)

Бог е едновременно и любяш и справедлив. Тези, които поставят под въпрос необходимосттта от изкупителна жертва не разбират, че когато човек прощава на другия, без да изисква от него да му се даде нещо в откуп, той „си затваря очите“ за правовата страна на нещата, а именно, че престъплението изисква наказание. Така ние човеците прощаваме, ущърбвайки правдата. Но ние не можем да мислим за Божеството с човешки стандарти!

Също така не са прави тези, които смятат, че необходимостта от удовлетворение на Божията правда означава, че прави Бога несвободен, принуден от някаква външна причина да изисква откуп. Той е напълно свободен, но да бъде Праведен това е Негова вътрешна необходимост, и тя не е е по-различна от необходимостта да бъде Любов. Бог не може да бъде друг, освен едновременно Любов и Правда. Затова твърдим, че Божията правда и Божията любов действат винаги заедно. И точно в това е величието на делото на изкуплението, което псалмистът възпява: „Милост и истина ще се срещнат, правда и мир ще се целунат; истината ще изникне из земята, и правдата ще надникне от небесата“. (Пс.84:11-12)

Св. Теофан Затворник отбелязва в едно свое слово на Велики Петък причината за страданията на Господ Иисус Христос. Той влага следните думи в устата на Спасителя, като да са изречени от Него: „Аз имах спор, съд и борба заради вас, Мои люде... спор и борба с безпределната Божия правда. Аз молех... милост за падналите човешки синове пред безкрайното Божие милосърдие. Но пред Божия престол застана вечната Правда и каза: помилвай, но справедливо!...Триединният Бог бе потвърдил тази присъда и Аз, бидейки един от Св. Троица, казах: ето идвам да изпълня, Боже, Твоята воля. Аз слязох на земята, приех човешко естество... Всичко в това тяло сега е Мое – Мои са раните, Моя е кръвта, Моя е смъртта. И ето смърт на човек с безкрайна цена. Защото Моята смърт е смърт на Бог! Така изискваната жертва е принесена. Радвайте се, човешки синове! Аз победих... Моите рани са за вас източници на Божиите милости, и Моята смърт – извор на живот...”

„Помилвай, но справедливо!“, тоест покажи милост, но без да пренебрегнеш правдата. И понеже Бог не може по човешки „да затвори очи“, затова даде Сина Си в жертва за нашите грехове, за да се удовлетвори Божията правда. Кръстът се превърна в гръмоотвод, който привлече целия Божий гняв. Без този гръмоотвод ние, човеците, трябваше да понесем този смъртоносен удар заради греховете си. Но Христос зае нашето място, така да се каже „изгоря“ на Голготския гръмоотвод!     Тази богооставеност, която трябваше ние да понесем като грешници, Той пое върху Себе Си. В пророческия за кръстните мъки на Месия псалом 21:7 се казва: „Аз пък съм червей, а не човек, гавра за човеците и презрение у народа.“ Спасителят се озова доброволно на мястото, където щеше да се излее Божия гняв заради грешника. Чуваме Го в този псалом как стене: „Боже мой, Боже мой! Защо си ме оставил?“ Но че Той не от Свое име, а от името на грешното човечество, за което страда, изговаря споменатите думи се вижда от следната съпоставка. Навсякъде в евангелията, където Христос от Свое име се обръща към Бога, Той, винаги казва: „Отче“.

За изгонените на изток от рая грешници обръщението не може да бъде „Отче“, а единствено „Боже“, и точно това обръщение използва Христос на кръста. От тук съдим, че на кръста Иисус заема мястото на грешника, отъждествява се с него, разбира се, без Самият Той да се превръща в такъв. Ако се бе превърнал в грешник, нямаше да последва Възкресение. Но знаем какво стана с вратите адови - бяха разбити, или както четем в Акатиста на Възкресение: "Христос възкръсна и портите адови се уплашиха".

Братя и сестри,

Всичко, което имаме ние, е плод на изкуплението в Христа. На Голгота Той стана пълна и вседостатъчна жертва за нас. Той стана всеизгаряне, хлебен принос, мирен принос, жертва за грях и жертва за престъпление. Ние не просто се очистваме чрез Христовата жертва, чрез нея благодарим, хвалим, посвещаваме се, имаме общение. В Христа, чрез Христа, за Христа! Дори молитвите ни към светиите пак са „в Христа“. Светиите се застъпват за нас, но те не са изкупители. Единствен Христос е и Застъпник, и Изкупител. Молитвите на светиите биват чувани „в Христа“ и минават през Неговата изкупителна жертва, за да получат своя отговор. Затова нека живеем Христоцентрично, за да можем да казваме като св. пр. и цар Давид: „Винаги виждах пред себе си Господа, защото Той е от дясната ми страна; няма да се поклатя.“ (Пс.15:8)

В едно от откровенията си на о-в Патмос св. ап. и ев. Йоан Богослов вижда: „Тогава дойде друг Ангел със златна кадилница и застана пред жертвеника; и му се даде много тамян, та с молитвите на всички светии да го тури на златния жертвеник, що беше пред престола.“ (Откр.8:3)

И ако символично кадилницата и тамянът са молитвите на вярващите, а Престолът е мястото на Отца, то златният Жертвеник, непосредствено до Престола е символ на Господа Иисуса Христа, и то Христа Разпнатия.

Как молитвата ни да стигне до Бога и да бъде приета? 

Ето как образно ни дава отговор на този въпрос видението на св. ап. и ев. Йоан. Ухаещият и издигащ се нагоре тамян са нашите молитви, но както знаем, за да бъдат приети от Отца, те трябва да бъдат „в името на Иисуса“. Старозаветният начин на молитва "В името на Авраама, Исаака и Якова" е заменен с молитва в името на Отца, и Сина и Светия Дух. Защото Божият Син дойде в плът и стана наш Изкупител!

Във видението тази новозаветна истина е представена с това, че ангелът поставя златната кадилница с молитвите  върху златния Жертвеник. Забележете, не на Престола, а на златния Жертвеник, символ на Христос. Истинската молитва е само тази, отправена чрез Иисус Христос, Който се принесе като изкупителна и умилостивителна жертва на Светата Троица. Ангелът от видението е посредник, той взема нашите молитви (тамянът) за да ги придвижи към Бога-Отца. Защото всяка молитва, дори към Богородица, светиите или ангелите не може да заобиколи Кръстната Жертва в пътя си към Бога. Всички Божии благословения получаваме само заради изкупителната жертва на Христа, по молитвеното застъпничество на небесните ходатаи (Пресвета Богородица, ангелите и всички светии) и земните ходатаи (тези, които сме помолили дап се молят за нас). 

Като сме прозрели смисъла на тази велика Жертва, нека в молитвите си смирено да коленичим мислено в подножието на Кръста. Да съзнаваме, че всичко, което получаваме е поради Жертвата на Христа, Който е Принасяният и Принасящият.  

Имайки тази вяра, нашата молитва ще бъде като зрънце тамян, което поставено на златния Жертвеник, ще се издигне и ще благоухание пред Божия престол. Амин!

свещеник Красимир Кръстев

храм „Света Троица“ – Плевен

14.09.2019 г.