В ОБЩЕНИЕ СЪС СВЕТИИТЕ

(Неделя Първа след Петдесетница - на Всички светии)

    В края на Своето земно служение Господ Иисус Христос започва да акцентира пред Своите ученици върху ролята на Светия Дух в делото на човешкото спасение: Ще ви изпратя друг Утешител, Който ще бъде с вас, но и във вас - Светия Божий Дух. Гръцката дума за "друг" е някой от същото естество, затова с тези Си думи Иисус всъщност утешава учениците си, че няма да ги остави сираци, Светия Дух за тях няма да е патрок, а истински Баща. Той е третото лице на Светата Троица, чието слизане чествахме на Петдесетница, а в понеделник Му се поклонихме, както казва и Символа на вярата, наравно с Отца и Сина. Именно Светия Дух прилага плодовете на Христовото Изкупление във всеки вярващ. Иисус обещава на учениците Си: „Ако някой Ме обича, ще спази учението Ми и Моят Отец ще го обикне. Ние ще дойдем при него и при него ще живеем." (Йн.14:23). Това "живеене" в тези, които са Го обикнали, става чрез Светия Дух - чрез Неговата благодат  и дарове. 

    Днес земната Църква прославя небесната, прославя „тия, за които светът не беше достоен..., които чрез вяра победиха царства, вършиха правда, получиха обещания, затулиха уста на лъвове, угасиха огнена сила, избягнаха острието на меча, от немощни станаха крепки, бидоха силни на война, обърнаха на бяг чужди пълчища...” (Евр.11:38,33-34).

    Дали почитането на светците отнема от славата на Бога, както някои ни обвиняват? Съвсем не! Ние, православните, почитаме светците не като богове, а като верни приятели и раби Божии. Псалмистът възкликва: „Дивен Бог во светих Своих!”. Наблюдавайки живота на светиите, ние виждаме колко чуден се е показал Бог и така славата се отнася към Бога.

    Отдаването на почит към света Богородица и светиите е от първите векове на християнството. През втори век християните от Смирненската църковна община свидетелстват за мъченическата смърт на техния епископ св. Поликарп Смирненски следното: „Ние събрахме костите му – съкровище, по-ценно от многоцветни камъни и по-чисто от злато – и ги положихме където трябва така, че щом стане възможно, ние ще почнем да се събираме с радост и веселие, и Господ ще ни съизволи да празнуваме деня на мъченическото Му раждане“.

    Да благодарим на Бога, че съизволи да имаме благоприятно време да празнуваме Неговите светии!

    Днес на християнска основа има много общности и хората често задават въпроса: Коя от тях е истинската Църква при положение, че всяка претендира, че право слави Бога? Отговорът на този въпрос не е толкова сложен, ако човек подходи без предразсъдъци.

    Първо. Истинската Църква е тази, чиято история и богословие могат да се проследят без прекъсване от Петдесетница до днес. Тръгваме по нишката на времето и където има някакво разклонение спираме и правим анализ, кой е допуснал отклонение от догматите и каноните. Това обаче е по силите на малцина, затова ще акцентирам на

    Второ. Истинската Църква е тази, която „ражда“ светци. Поглеждаме назад и виждаме коя от общностите след точката на разделяне продължава да ражда светци и коя умножава само „богослови“, социални активисти и многознайковци. Благодатта е като живителна влага, без която растението не може. Има ли влага, има божествен живот, а не само думи и чисто човешки дела. Така и непросветеният в дълбините на богословието, но искрен боготърсач ще успее по плодовете да различи живото стебло от изсъхналата клонка. Бог недвусмислено свидетелства чрез велики дела, чудотворни изцеления и благоуханни мощи, че Неговата Църква е единствено Православната.

    Католицизмът е затънал в човешки дела, показателен пример за което е жената, чието име на Запад е станало равнозначно на светица - Майка Тереза. Както знаем, тя се посветила на самоотвержена служба на бедните и болните в Индия. Лауреат е и на Нобелова награда. Малко след смъртта и уредниците във Ватикана откриват десетки нейни писма с указание да бъдат изгорени без да се четат. А в тях пише: „За какво се трудя? Ако няма Бог, значи няма и душа. Ако няма душа, тогава Иисусе, ти също не си истински.“ В друго писмо тя предлага духовна подкрепа на колега, като пише: „Иисус изпитва много специална любов към теб. Що се отнася до мен, тишината и празнотата са толкова големи, че гледам, но не виждам. Слушам, но не чувам“. Майка Тереза загубила вярата си в края на 70-те години, т.е. 20 години преди смъртта си. Всичко при нея било имитация и безблагодатни човешки усилия…

    Протестантството пък е затънало в думи, превърнало се е в общност на „професорите“. Най-тачени и авторитетни при тях са кабинетните им богослови с тежки титли, за които много подхождат Христовите слова: „те са от света, затова и по светски говорят, и светът ги слуша.“ (1Йн.4:5). Усещайки това осветскостяване, новите протестантски секти отидоха в друга крайност - започнаха да "произвеждат" чудеса, естествено не с Божията сила.

    Сред цялата тази пяна Православието стои като Църквата на светците! Техният глас винаги се е издигал и ще се издига над гласовете на професорите и деятелите, и над всички други гласове. Където са светците, там е Духът, там е живият Бог!

    Освен, че прославяме светците, ние ги призоваваме в молитва да ходатайстват за нас пред Христа. За протестантите това се явява истински препъни-камък. Но трябва да отбележим, че още в Стария Завет срещаме молитви към светците. В книгата на св. пр. Йеремия 15:1 (векове след като Моисей и Самуил са се преселили на небето) четем: „И рече ми Господ: да се изправеха пред лицето Ми дори Моисей и Самуил, душата Ми пак няма да се приклони към тоя народ; отпъди ги от лицето Ми - нека си отидат.“, т.е. застъпничеството на светците е допустимо, но в самия народ трябва да има желание за добра промяна. В притчата за богаташа и бедния Лазар молитвата на богатия е отправена не към Бога, а към патриарха на вярата: „Отче Аврааме, имай милост към мене и прати Лазар да намокри върха на пръста си във вода и да ми разхлади езика, защото се мъча в този пламък.“ (Лк.16:24) Отговорът е, че богаташът няма да бъде послушан не защото е неправилна тази му молитва, а защото животът му на земята е бил неправилен.

    Ето и един пример за молитвено застъпничество на един свят наш съвременник - старецът Илий Ноздрин, записан от йеродякон Илиодор (Гариянц): "Есента летяхме до Турция и останахме там 2 седмици. Трябваше да се върнем обратно в Русия с нощен полет. Излетяхме в полунощ. Самолетът си летеше добре в продължение на 2 часа, когато внезапно отказа единият двигател. Моторът излезе от строя и самолетът накланяйки се на една страна, започна да пада… Вътре в салона започна голяма суматоха: хората се разбягаха, станаха от местата си. Всички разбраха, че самолетът е неизправен…Мъжът, който ми разказваше това, извикал: „Господи, помогни! Пресвета Богородице, спаси нас!” Тогава внезапно си спомнил, за едно свое посещение в Оптина и как се срещнал там с отец Илий и взел неговото благословение. Още тогава отецът много му се понравил на душата. И в последния момент той закрещял: „Господи, по молитвите на отец Илий, помогни ни!” - паднал на седалката и загубил съзнание. Пред мен, - продължи той, - възникна чудно нощно видение. Виждам един облак и Оптина отдолу. Пълна тишина, в двора нямаше жива душа. И изведнъж отец Илий се появява, натичвайки с една пръчка в ръка, бърза, хлопа по всички келии, събужда братята (а беше 2 часа през нощта!): „Братя, ставайте! Ставайте на молитва, самолетът пада!”. И изведнъж - край! - видението приключи. Събуждам се, гледам - самолетът се изправя: разклати се и започна да лети равно в един момент! Двигателят заработи и самолетът полетя нормално. Когато долетяхме, кацнахме меко, без трусове."

    Как да се спасим ние, немощните, без това безценно ходатайство на по-силните?! Както е напълно вярно, че спасението е лична отговорност, така е и напълно вярно, че никой не се спасява сам, без да помогне на другите и без да приеме помощ от другите!

    "Любовта никога не отпада" - казва апостолът - и това е причина не само ние да не преставаме да се молим за починалите, но е и причина починалите светци да не спират да се молят за нас. Ако такава сила има молитвеното застъпничество на живия светец като в горепосочения случай, помислете колко по-голяма ще е тя, когато той застане пред лицето на Христа, вече не в това тленно човешко тяло, което се уморява и отпада! Без да тича и хлопа по вратите на килиите, а само с един поглед към Бога да изпросва нам необходимото!

Братя и сестри,

    Такива истински чудеса са знак къде е истинската светост. Нека се вглеждаме в дирите на тези, които преди нас са вървели по този път и са се увенчали с небесни венци, а не с Нобелови награди. Не съдим инославните герои на вярата, но ние, грешните, освен от пример, се нуждаем от молитвено застъпничество и трябва да сме уверени, че нашите ходатаи съзерцават Христовото лице. Затова сме длъжни да подхождаме внимателно и критично, следвайки апостолската заповед: „Помнете вашите ръководители, които ви възвестиха Божието слово и като имате пред очи завършека на техния живот, подражавайте на вярата им.“ (Евр.13:7)

    След Света Богородица, Църквата почита светците, като условно ги е разграничила в категории: пророци, апостоли, светители, мъченици, преподобни, юродиви, безсребреници и праведни. Това са много пътечки в един път на спасението!

    Скромната пътечка, по която трябва да вървим е тази на праведните – миряни и свещеници, призвани да постигнат святост в света. Заедно с плътта и дявола, светът оформя една зла тройна коалиция. Светът е тази духовна нагласа и система от ценности и вярвания, която „лежи в злото” (1Йн.5:19), не защото е директно враждебна на Бога, а защото е насочена към  задоволяване на чисто земните нужди и егоистични стремежи на човека. 

    Бог ни заповядва: "И недейте се съобразява с този свят, а се преобразявайте чрез вашия обновен ум..." (Римл.12:2). За да станем годпи за небето, ние трябва с Божията благодат да извайваме себе си по Божия образ, а не да станем съобразни със света. За всеки Христов последовател това прави конфронтацията с духа на този свят неизбежна!

    Дяволът не пуска без съпротива нито един човек да премине от неговото царство към царството на светлината. Обидите, клеветите, омразата – това е малка част от неговия арсенал. Христовият войн няма право да воюва с такива оръжия. Молитвата, постът, смирението - това е само малка част от нашите духовни оръжия. Всеки път, когато приемаме със смирение незаслужено поругаване, ние се съчетаваме с Христа на Неговия кръст. Това е една нечовешки трудна война, защото трябва да побеждаваме "злото с добро" (Римл.12:21).

    А когато побеждаваме и вършим добро, не трябва да чакаме награди и благодарности от този свят, по-скоро обратното! Св. ап. Петър увещава: „Ако ви оскърбяват заради Христовото име, блажени сте, защото Духът на славата и силата, Божият Дух, почива върху вас. От тях Той бива хулен, а от вас – прославян.“ (1Петр4:14) Това е нашата награда - да обитава в нас Светия Дух. Но тя е предостатъчна, тя е едничкото необходимо ни, за което ежедневно зовем: "Съкровище на благата и Подателю на живота, дойди и се всели в нас".

    Затова нека поддържаме духовната си връзка с тези най-велики учители и духовни водачи - преподобните и богоносни наши отци. Нека се задълбочаваме в изучаването на житията и творбите им. И най-вече, нека търсим тяхното молитвено застъпничество! Само в общение с тях ще стигнем заветната цел - Царството Божие. Амин!

свещеник Красимир Кръстев

църква "Света Троица" - Плевен

19.06.2022 г.

ЗЛАТНИЯ ЖЕРТВЕНИК

(ВЪЗДВИЖЕНИЕ НА ЧЕСТНИЯ И ЖИВОТВОРЯЩ КРЪСТ ГОСПОДЕН)

    Днес Църквата се покланя пред Светия и Животворящ Кръст Господен.  Кръстът е мястото, където се принесе в жертва Самият наш Господ, той е Неговият жертвеник. Някои хора прибързано обявяват жертвоприношението за нещо ретроградно, мислейки, че единственият мотив за принасяне на жертвата е страхът от наказание. И при езичеството това наистина силно доминира. Но в библейските истории намираме друг доминиращ мотив – любовта. Защото любовта винаги е даваща. Дава до степен да усети дискомфорт и болка,.

       Чрез св. пр. Мойсей Бог установява жертвена система с предимно изкупително и умилостивително значение. В тази система всесъжението изразяваше пълно посвещение, а хлебният принос беше благодарствен. Всеизгарянето казваше: Всичко, което съм е Господне, а хлебният принос – всичко, което имам е Господне. Мирният принос беше израз на хвалението, което Господ заслужава да приеме. 

Директно умилостивителен и изкупителен характер имаха жертвите за грях (неволни простъпки) и за престъпление (волни простъпки). Изкупление е дума от стопанския живот на хората и означава „даване на откуп“. Схващането било, че  чрез изповедта и полагането на ръце, греховете се пренасяли върху невинното, без петно и недостатък животно. Неговата кръв и смърт били в откуп, като замяна за кръвта и смъртта на съгрешилия човек. Тъй нареченият „козел отпущения“ имал предназначението да вземе върху себе си изповяданите върху него грехове на народа и да ги отнесе в пустинята (Лев.16).

Старозаветните жертви са ярък израз на неподкупната Божия правда. Съгрешил ли си, трябва да се очистиш чрез кръвна жертва, защото „без проливане на кръв прошка не бива“. (Евр.9:22)

         И тук строгата Божия правда е съчетана, действа заедно с Божията любов, която щади съгрешилите и нарежда вместо кръвта на грешниците, да се пролива кръвта на животни.

Но защо старозаветните вярващи не почитали олтара, на който се принасяли тези жертви така, както ние, християните Кръста? Защото в Стария Завет всичко било само предобраз на идващата Голгота, където Христос принася Себе Си в жертва пред съда на Божията правда за съгрешилите човеци, за да могат те да се ползват от благата на Божията любов. Старозаветните жертви давали само външна, юридическа праведност. Те не могли да очистят човека вътрешно и да го избавят от страданията на съвестта. Старозаветният жертвеник бил несъвършен, защото всеки нов грях изисквал нова жертва. Затова юдеите очаквали с нетърпение изпълнението на пророчествата за Месия, Който сам ще се превърне в съвъшено жертвено Агне. С поразителна яснота св. пр. Исаия пророкува за това: „Той беше презрян и унизен пред людете, мъж на скърби и изпитал недъзи, и ние отвръщахме от Него лице си; Той беше презиран, и ние за нищо Го не смятахме. Но Той взе върху Си нашите немощи и понесе нашите недъзи; а ние мислехме, че Той беше поразяван, наказван и унизяван от Бога. А Той бе изпоранен за нашите грехове и мъчен за нашите беззакония; наказанието за нашия мир биде върху Него, и чрез Неговите рани ние се изцелихме. Всички ние блуждаехме като овци, отбихме се всеки от пътя си, - и Господ възложи върху Него греховете на всинца ни.“ (Ис.53:3-6)

Голготският Кръст се превърна в олтар, в жертвеник, на който бе положена великата и последна кръвна жертва – Господ Иисус Христос. Този жертвеник беше обагрен и осветен с безценната кръв на Христос. Възкресението Христово стана печат за приемането от Бога на тази жертва, и чрез този печат Кръстът от място на унижение се превърна в място на победа. Именно затова ние днес величаем Господния Кръст и заедно със св. ап. Павел изповядваме: „а мене да ми не дава Господ да се хваля, освен с кръста на Господа нашего Иисуса Христа, чрез който за мене светът е разпнат, и аз за света.“ (Гал.6:14)

С кръстна Си жертва „Бог доказва любовта Си към нас с това, че Христос умря за нас, още когато бяхме грешни“ (Римл.5:8) И ако Божията любов е неоспорима в делото на изкуплението, то през последния един век дори сред православни християни се повдигат спорове за мястото на Божията правда. На някои православни се струва, че юридическият акцент е привнесен от Запад. С други думи, питат те: не може ли Бог да прости виновните, просто да ги амнистира без да Му се принася никаква жертва, която да удовлетвори Неговата правда? Щом ние, хората прощаваме без да искаме откуп, защо Бог да не може да стори същото.

Но юридизмът съвсем не е западен, той е библейски. Друг е въпросът, че не изчерпва общирната тема за спасението. В същото това послание към Римляните ние четем: „Когото Бог отреди да бъде с кръвта Си умилостивна жертва чрез вярата, за да покаже Своята правда в прощението на сторените по-преди грехове, във време на Божието дълготърпение, за да покаже Своята правда в сегашно време, та да стане явно, че Той е справедлив и оправдава вярващия в Иисуса.“ (Римл.3:25-26)

Бог е едновременно и любяш и справедлив. Тези, които поставят под въпрос необходимосттта от изкупителна жертва не разбират, че когато човек прощава на другия, без да изисква от него да му се даде нещо в откуп, той „си затваря очите“ за правовата страна на нещата, а именно, че престъплението изисква наказание. Така ние човеците прощаваме, ущърбвайки правдата. Но ние не можем да мислим за Божеството с човешки стандарти!

Също така не са прави тези, които смятат, че необходимостта от удовлетворение на Божията правда означава, че прави Бога несвободен, принуден от някаква външна причина да изисква откуп. Той е напълно свободен, но да бъде Праведен това е Негова вътрешна необходимост, и тя не е е по-различна от необходимостта да бъде Любов. Бог не може да бъде друг, освен едновременно Любов и Правда. Затова твърдим, че Божията правда и Божията любов действат винаги заедно. И точно в това е величието на делото на изкуплението, което псалмистът възпява: „Милост и истина ще се срещнат, правда и мир ще се целунат; истината ще изникне из земята, и правдата ще надникне от небесата“. (Пс.84:11-12)

Св. Теофан Затворник отбелязва в едно свое слово на Велики Петък причината за страданията на Господ Иисус Христос. Той влага следните думи в устата на Спасителя, като да са изречени от Него: „Аз имах спор, съд и борба заради вас, Мои люде... спор и борба с безпределната Божия правда. Аз молех... милост за падналите човешки синове пред безкрайното Божие милосърдие. Но пред Божия престол застана вечната Правда и каза: помилвай, но справедливо!...Триединният Бог бе потвърдил тази присъда и Аз, бидейки един от Св. Троица, казах: ето идвам да изпълня, Боже, Твоята воля. Аз слязох на земята, приех човешко естество... Всичко в това тяло сега е Мое – Мои са раните, Моя е кръвта, Моя е смъртта. И ето смърт на човек с безкрайна цена. Защото Моята смърт е смърт на Бог! Така изискваната жертва е принесена. Радвайте се, човешки синове! Аз победих... Моите рани са за вас източници на Божиите милости, и Моята смърт – извор на живот...”

„Помилвай, но справедливо!“, тоест покажи милост, но без да пренебрегнеш правдата. И понеже Бог не може по човешки „да затвори очи“, затова даде Сина Си в жертва за нашите грехове, за да се удовлетвори Божията правда. Кръстът се превърна в гръмоотвод, който привлече целия Божий гняв. Без този гръмоотвод ние, човеците, трябваше да понесем този смъртоносен удар заради греховете си. Но Христос зае нашето място, така да се каже „изгоря“ на Голготския гръмоотвод!     Тази богооставеност, която трябваше ние да понесем като грешници, Той пое върху Себе Си. В пророческия за кръстните мъки на Месия псалом 21:7 се казва: „Аз пък съм червей, а не човек, гавра за човеците и презрение у народа.“ Спасителят се озова доброволно на мястото, където щеше да се излее Божия гняв заради грешника. Чуваме Го в този псалом как стене: „Боже мой, Боже мой! Защо си ме оставил?“ Но че Той не от Свое име, а от името на грешното човечество, за което страда, изговаря споменатите думи се вижда от следната съпоставка. Навсякъде в евангелията, където Христос от Свое име се обръща към Бога, Той, винаги казва: „Отче“.

За изгонените на изток от рая грешници обръщението не може да бъде „Отче“, а единствено „Боже“, и точно това обръщение използва Христос на кръста. От тук съдим, че на кръста Иисус заема мястото на грешника, отъждествява се с него, разбира се, без Самият Той да се превръща в такъв. Ако се бе превърнал в грешник, нямаше да последва Възкресение. Но знаем какво стана с вратите адови - бяха разбити, или както четем в Акатиста на Възкресение: "Христос възкръсна и портите адови се уплашиха".

Братя и сестри,

Всичко, което имаме ние, е плод на изкуплението в Христа. На Голгота Той стана пълна и вседостатъчна жертва за нас. Той стана всеизгаряне, хлебен принос, мирен принос, жертва за грях и жертва за престъпление. Ние не просто се очистваме чрез Христовата жертва, чрез нея благодарим, хвалим, посвещаваме се, имаме общение. В Христа, чрез Христа, за Христа! Дори молитвите ни към светиите пак са „в Христа“. Светиите се застъпват за нас, но те не са изкупители. Единствен Христос е и Застъпник, и Изкупител. Молитвите на светиите биват чувани „в Христа“ и минават през Неговата изкупителна жертва, за да получат своя отговор. Затова нека живеем Христоцентрично, за да можем да казваме като св. пр. и цар Давид: „Винаги виждах пред себе си Господа, защото Той е от дясната ми страна; няма да се поклатя.“ (Пс.15:8)

В едно от откровенията си на о-в Патмос св. ап. и ев. Йоан Богослов вижда: „Тогава дойде друг Ангел със златна кадилница и застана пред жертвеника; и му се даде много тамян, та с молитвите на всички светии да го тури на златния жертвеник, що беше пред престола.“ (Откр.8:3)

И ако символично кадилницата и тамянът са молитвите на вярващите, а Престолът е мястото на Отца, то златният Жертвеник, непосредствено до Престола е символ на Господа Иисуса Христа, и то Христа Разпнатия.

Как молитвата ни да стигне до Бога и да бъде приета? 

Ето как образно ни дава отговор на този въпрос видението на св. ап. и ев. Йоан. Ухаещият и издигащ се нагоре тамян са нашите молитви, но както знаем, за да бъдат приети от Отца, те трябва да бъдат „в името на Иисуса“. Старозаветният начин на молитва "В името на Авраама, Исаака и Якова" е заменен с молитва в името на Отца, и Сина и Светия Дух. Защото Божият Син дойде в плът и стана наш Изкупител!

Във видението тази новозаветна истина е представена с това, че ангелът поставя златната кадилница с молитвите  върху златния Жертвеник. Забележете, не на Престола, а на златния Жертвеник, символ на Христос. Истинската молитва е само тази, отправена чрез Иисус Христос, Който се принесе като изкупителна и умилостивителна жертва на Светата Троица. Ангелът от видението е посредник, той взема нашите молитви (тамянът) за да ги придвижи към Бога-Отца. Защото всяка молитва, дори към Богородица, светиите или ангелите не може да заобиколи Кръстната Жертва в пътя си към Бога. Всички Божии благословения получаваме само заради изкупителната жертва на Христа, по молитвеното застъпничество на небесните ходатаи (Пресвета Богородица, ангелите и всички светии) и земните ходатаи (тези, които сме помолили дап се молят за нас). 

Като сме прозрели смисъла на тази велика Жертва, нека в молитвите си смирено да коленичим мислено в подножието на Кръста. Да съзнаваме, че всичко, което получаваме е поради Жертвата на Христа, Който е Принасяният и Принасящият.  

Имайки тази вяра, нашата молитва ще бъде като зрънце тамян, което поставено на златния Жертвеник, ще се издигне и ще благоухание пред Божия престол. Амин!

свещеник Красимир Кръстев

храм „Света Троица“ – Плевен

14.09.2019 г.