ВЕРНИЯТ ТОМА НЕВЕРНИ

(ВТОРА НЕДЕЛЯ СЛЕД ПАСХА)

„А вечерта в тоя ден, първи на седмицата, когато вратата на къщата, дето се бяха събрали учениците Му, стояха заключени, поради страх от иудеите, дойде Иисус, застана посред и им казва: мир вам! И това като рече, показа им ръцете и нозете и ребрата Си. Учениците се зарадваха, като видяха Господа. А Иисус пак им рече: мир вам! Както Ме Отец прати, тъй и Аз ви пращам. И като рече това, духна и им казва: приемете Духа Светаго. На които простите греховете, тям ще се простят; на които задържите, ще се задържат. А Тома, един от дванайсетте, наричан Близнак, не беше с тях, когато дохожда Иисус. Другите ученици му казваха: видяхме Господа. А той им рече: ако не видя на ръцете Му белега от гвоздеите, и не туря пръста си в раните от гвоздеите, и не туря ръката си в ребрата Му, няма да повярвам. След осем дена учениците Му бяха пак вкъщи, и Тома с тях. Дойде Иисус, когато вратата бяха заключени, застана посред тях и рече: мир вам! После казва на Тома: дай си пръста тук, и виж ръцете Ми; дай си ръката и тури в ребрата Ми; и не бъди невярващ, а вярващ. Отговори Тома и Му рече: Господ мой и Бог мой! Иисус му казва: Тома, ти повярва, защото Ме видя; блажени, които не са видели, и са повярвали. И много други чудеса направи Иисус пред учениците Си, за които не е писано в тая книга. А това е написано, за да повярвате, че Иисус е Христос, Син Божий, и като вярвате, да имате живот в Неговото име“ (Йн.20:19-31)

На възкресното богослужение този вторник имахме възможност мислено да се включим в пътешествието на двама Христови ученика от Йерусалим към Емаус. Видяхме, че те бяха объркани и обезверени след смъртта на своя Учител. В сърцето им още не се беше родила вярата, че Иисус е нещо повече от Пророк, Учител и Вожд, Който щеше да избави Израиля. Видяхме и как Ги излекува Иисус – чрез една своеобразна литургия в две части – на Словото, когато Той им тълкуваше писаното за Него в Стария Завет, и на Тайнството „когато Той седеше с тях на трапезата, взе хляба, благослови, преломи и им подаваше; тогава им се отвориха очите, и те Го познаха; ала Той стана невидим за тях.“ (Лк.19:30-31)

Учениците бяха духовно изцерени. И не само това – в тях се извърши вътрешна духовна революция. Тяхната вяра премина на съвсем ново ниво – те повярваха, че Иисус е Самият Господ Бог. Това се случва и в нашите литургии днес, чрез Словото и Тайнството, Бог издига нашата вяра в Иисус до спасителното ниво.

    Ала точно когато те Го познаха, Той стана невидим за тях. Клеопа и неговият спътник бяха много развълнувани от срещата с възкръсналия Христос, но всъщност бяха стъпили едва на първото стъпало на богопознанието. Християнството е път, стълба на познание на Бога – лично, опитно и чрез вяра.

Както знаем от науката, Бог е съчетал пространството и времето в единен пространствено-времеви континуум. Влизайки в историческото време, Бог влезе и в конкретна точка на пространството. Ставайки човек, Той можеше в определен времеви момент да бъде само на едно място в земното пространство. Затова и кръгът на учениците Му неизбежно беше ограничен. Повече от 3 години учениците общуваха ежедневно на сетивно ниво със Спасителя.

Но настъпва Възкресението - повратният момент, с който изгрява нова ера. Обещаният друг Утешител – Светият Дух, ще слезе на Петдесетница, но без да се въплъти в свое видимо тяло, както Бог-Син. Именно в Духа Христос може да бъда навсякъде с вярващите. Така апостолите и въобще всички християнски поколения не сме оставени сираци, но общуването ни с Бога е поставено на друга основа – то е изцяло с вяра в Св. Троица, Чиито три Лица са невидими за нас. А вярата, по определението на св. ап. Павел е „разкриване на онова, що се не вижда“. И това е още една причина след появяването Си пред Клеопа и неговият другар, Господ отново да стане невидим за тях. Пътниците към Емаус трябваше да се научат да вървят по житейското поприще „не с виждане, а с вярване“. Този преходен период от Възкресение до Възнесение, в която Господ Иисус „им се явяваше през четирийсет дена и говореше за царството Божие“  беше необходим за учениците, за да получат редица уроци, и най-вече за живота с вяра.

Днешната неделя ние продължаваме по същата тема - „не с виждане, а с вярване“. Това е историята на ап. Тома. По своята същност това е същата духовна революция, която видяхме, че се извърши и по пътя към Емаус. Пак да кажем, употребяваме думата „революция“, защото не просто трябваше един пророк да бъде признат за учител или изцелител или нещо подобно. Трябваше Един, Който е човек да бъде признат едновременно и за Бог. В днешния евангелски текст виждаме как тази революция се извърши в друго сърце, това на Тома.

Всеки човек е уникален, всяко сърце представлява различна почва за Божието слово. Учените-психолози разграничават различни темпераменти и те почти винаги се намират смесени в отделния индивид.

Клеопа и неговият спътник към Емаус бяха хора-идеалисти. Казахме, че Емаус означава „извор“. Макар и с болка, те обърнаха гръб на Йерусалим, и продължиха да търсят друг извор, може би друг Месия.

         Тома беше по-различен човек. Евангелията ни го представят като мислещ, трезв рационалист. Видяхме, че той не присъстваше на събранието в деня на Възкресението и причината бе именно неговото неверие в нещата, които не могат да бъдат видени и сетивно възприети. Тази негова нагласа му е донесла незаслуженото прозвище Неверни. Но ап. Тома бе искрен боготърсач, затова следващата неделя неговото търсене продължи. Той прецени, че ако свидетелствата на неговите приятели са верни, то Иисус ще се яви отново не другаде, а в събранието на своите приятели. Дойде в събранието, като едновременно с това остана дълбоко честен спрямо себе си: „За вас може да са достатъчни думите на жените-мироносици, за вас може и да е достатъчно, че сте видели нещо, и затова да вярвате. Но аз просто не мога така. Може това да е било привидение, а вие да не сте изпитали нещата. Аз се нуждая от личен сетивна опитност“. Така разсъждаваше Тома, така разсъждава и човекът на науката. Защото науката работи с метода на опита и измерването.

      Колко различни хора в тоя свят са намирали Бога, и всеки път към Него е уникален! Чрез книга, чрез песен, чрез икона, чрез болест, чрез скръб, чрез успех, чрез приятел или родител, чрез лутане по секти, чрез изкуство, чрез наука, внезапно или като дълъг процес – различни са пътищата, по които намираме Бога.

Някои хора днес твърдят, че имат скептицизма и рационализма на Тома и не могат да вярват. Но къде ги води техният скепсис? Някои спират духовните търсения, а други се обръщат към най-екзотични и невероятни учения (източни религии, извънземни).

Ап. Тома беше скептичен, но продължи да търси. И търсеше не там, където е екзотично, а там, където умът му подсказваше, че е най-вероятно Христос да бъде намерен (ако е възкръснал) – в събранието на неговите ученици. Затова, макар и пълен със съмнения, го виждаме осем дни след първото явяване на Христа, да стои в събранието на верните. Виждаме го в събранието на Църквата, в първия ден на седмицата.

Къде са днешните „Томовци“? Истинските са изключителна рядкост,  повечето само се крият зад гърба на Тома. Те рядко стъпват в храма, а изливат всичката си душевна каша  в социалните мрежи. Те не търсят истината, защото нямат духа на ап. Тома.

А ап. Тома, често забравяме това, имаше и други качества, освен рационализма. Виждаме ги изявени, когато се получава вестта за смъртта на Лазаря и трябваше да се отиде до Витания. Какво казаха учениците, и какво Тома? „Учениците Му рекоха: Рави, сега иудеите искаха с камъни да Те убият, и пак ли там отиваш?“ (Йн.11:8) „Тогава Тома, наричан Близнак, каза на е съучениците: да идем и ние да умрем с Него.“ (Йн.11:16) Рационализмът на Тома е явен. В неговия ум нямаше план, който да включва избавление чрез чудо. Отиваме там и умираме. 1+1=2. Това е логиката.

Но вижда се ясно и друго. Тома беше смел, истински обичащ, отдаден на истината. Парадоксално, но бих казал, че беше верен, без да има вяра. А когато в сърцето на Тома дойде вярата, виждаме как тя, „вярата действа чрез любов“. Св. Предание показва това. На ап. Тома се паднал нелекият жребий да отиде в Партия, Мидия и далечна Индия. Из земите на Индия ап. Тома удивил хората с много чудеса и мнозина повярвали в проповядваното от него учение. Сред тях били и две сестри царици. Царят, заради покръстването на жена си (която била едната от двете сестри), се разгневил, подложил Тома на жестоки мъчения и накрая го убил. Но дори и царят, който пожелал смъртта на апостола, скоро приел християнството, убеден от изцелението на сина си Азан.

На съвременните „Томовци“ липсва неговата смелост и интелектуална честност. Те рядко достигат до вярата, защото ги е страх, че трябва да изоставят любимите си греховни удоволствия, издигнати до идоли.

След тази своеобразна апология на св. ап. Тома, нека отбележим, че Христос все пак облажава тези, които без да са видели, са повярвали. Вярата е разумна, но се простира отвъд границите на разума. А разумът трябва да знае, че има свои предели. Извън тези предели, примерно 1+1+1=1, а не на три. Визирам тайната за Светата Троица, която се явява кръст, на който се разпъва човешкия разум.

Братя и сестри,

Бог знае нашите вътрешни борби, знае трудностите с които се сблъсква нашия разум. Те рядко са по догматични въпроси, по-често са свързани с въпроса „Защо“. Защо се случва на мен, защо сега и т.н. Просто трябва да продължим търсенето. Бог е невидимия Спътник, Който винаги ни съпътства. Когато очите ни са премрежени от скръб, като при пътниците към Емаус, Той ще се разкрие и умири сърцата ни. Ще стъпим на ново стъпало в познанието на себе си и на Бога.

Когато изглежда, че сме в задънена улица, Той ще покаже изходен път. Бог е винаги е с нас. Изцелява ни чрез Словото и Тайнството в светата литургия. Но ние трябва да сме там, където се проповядва Словото и се отслужва Тайнството – на литургия в Неговата Църква.

Не можем да скрием скъпоценния Бисер само за себе си, да Го обвием като в мидена черупка. Трябва да занесем Бисера на хората около нас. След неделната литургия, започва нашата делнична „литургия след литургията“, в която да сторим това.  Пример са ни отново Клеопа и неговия другар: „И те си казаха един другиму: не гореше ли в нас сърцето ни, когато Той ни говореше по пътя и когато ни обясняваше Писанието? И в същия час станаха, върнаха се в Иерусалим и намериха събрани единайсетте и ония, които бяха с тях, да казват, че Господ наистина възкръснал и се явил на Симона. И те разказваха за случилото се по пътя, и как Го познаха, когато преломяваше хляба.“ (Лк.24:32-35)

Ето, че и при тези двама ученици наблюдаваме тази „литургия след литургията“. Завой обратно към Йерусалим, завръщане към истинския Извор на Живота и свидетелство за това. 

Нека и ние, в чиито сърца гори Христовият пламък, да отидем в този мрачен свят и да светим. Да разкзваме случилото се по нашия личен път и как Го познахме. 

Ако нашите ближни си отидат от този свят без да вярват в Богочовека и без поне веднъж да са приели Неговото Тяло и Кръв, всички свещи и панихиди на света не могат да ги спасят. Затова вярата на всеки човек трябва да бъде издигната до небето и всеки трябва да види с духовните си очи Христа като Богочовек. И макар това да коства вътрешни тревоги и трусове, всеки трябва като Тома да Му се поклони: „Господ мой и Бог мой“. Амин!

свещеник Красимир Кръстев

църква „Света Троица“ – Плевен

26.04.2020 г.

АКО ИМАМ ТАКАВА СИЛНА ВЯРА, ЩОТО И ПЛАНИНИ /ОТ ВИРУСИ/ ДА ПРЕМЕСТВАМ …

(ЧЕТВЪРТА НЕДЕЛЯ ОТ ВЕЛИКИЯ ПОСТ)

    Епидемията от коронавирус е сериозна криза и като всяка криза се явява възможност за осмисляне на нашата вяра, и най-вече прилагането и в нашия живот в специфичните условия на карантина.

   Нека първо тръгнем от това: от кое Църквата може да се откаже или видоизмени, и от кое не може, ако иска да остане Църква?

    Най-общо казано Църквата е събрание на вярващите в Христа, с една много важна подробност, събрание, в което реално и истински присъства Христос. Без Христос това събрание е просто човешка сбирка на единомишленици. Тогава как Христос е в нашите събрания и как ставаме причастни на Нему?

    Светите отци са ясни по този въпрос – чрез Словото и Тайнството. Светата Литургия нагледно потвърждава това. Тя е поредица от духовни възкачвания, започваща още с началния възглас „Благословено е царството на Отца и Сина и Светия Дух …“. Има два входа – Малкия, след който ние се причастяваме с Христа чрез Неговото слово и Великия, след който става и причастието с Тялото и Кръвта. Степените ни на причастност към най-общо Христа съответстват на имената на входовете, по-малко чрез проповедта и изключително много чрез Евхаристията.

    Не желая да коментираме сектите. Няма да спорим и доколко християнски събрания, които проповядват общовалидни, приемливи за православния слух християнски истини се явяват църква. Само ще кажем, че Евхаристията прави едно християнско събрание в пълнота да бъде Църква. Евхаристията е ключовият критерий!

   За да бъде Христос истински присъстващ в Евхаристията е необходимо апостолска приемственост в учението и в ръкоположението. Католиците имат приемственост, но са прибавили фалшиви учения към вярата. Протестантите не отговарят и на двата критерия.

    Но дори да приемем, че някоя инославна общност е копирала вероизповедта си от нас, то пак стои въпросът доколко техните предстоятели се явяват благодатни, т.е. имащи законното ръкоположение, с което им се дава благодат да служат тайнството. В литургията епископът иконизира Христос, Който на Тайната вечеря „благослови, разчупи и даде“. Без епископ (или оторизиран от него свещеник) няма Евхаристия. Затова и св. Игнатий Богоносец е пределно ясен: „Където е епископът, там трябва да бъде и събранието – така, както където е Христос, там трябва да бъде и съборната Църква“. Видно е, че единствено Православието е Църква в пълнота. Затова и днес категорично можем да заявим, че ако искаме в кризата да останем в пълнота Църква, не трябва да изоставяме Св. Евхаристия. Причаставянето с Божието слово можем (и сме длъжни) да правим и в къщи, но за Евхаристията е необходимо да бъдем в храма. Както казват и древните отци: Сам християнин не е християнин.

    Въпросът с лъжичката, надявам се, е ясен на всички. Той може да бъде много сложен, но само ако го прехвърлим в областта на разума. Така направили на Запад. Под влияние на Аристотеловата логика, те разделили същност от външни белези (акциденции). При установителните думи на месата, според тях, същността на хляба и виното се променя и те стават Тяло и Кръв Христови (терминът е „транссубстанциация“ /пресъществяване/), но външно запазват своите акциденции така, че хлябът да продължи да изглежда хляб и виното – вино. При това положение, според тях, те са податливи на вируси и микроорганизми, т.е. има причина за безпокойство.

    За протестантите най-често хлябът и виното са само символи, така че вирусът спокойно поставя своята "корона" върху тях. точно там. 

    Църквата на Изток винаги е акцентирала на това, че на богослужението ние се въздигаме духом и освен участници в историческия еон, ставаме и участници в есхатона, и така „вкусваме от силите на бъдещия век“. В мисленето на Запада не християните се възкачват литургично, а Христос сякаш слиза отново тайнствено в историческия свят, повикан от католическия свещеник.

    Точният термин за обозначаване на това, което става при православната Евхаристия е претворяване. И хлябът и виното са си напълно хляб и вино, и двете природи на Христос са напълно в тях. При това нямаме ново слизане на Христа в този паднал свят, а наше, човешко възкачване, влизане в есхатона. Хлябът и виното, чрез приношението си на Бога („Тези Твои дарове от всичко, което е Твое, принасяме на Тебе, за всички и заради всичко“) стават част от бъдещия век, в който няма болести и вируси.

    Човек не може да се зарази от Бога! Затова дори и в слюнката на предния причастник да има вирус, той бива унищожен от Божествения огън, който е в Божествената Кръв. А лъжичката постоянно загребва от този свят Огън и затова винаги се очиства. Такава проста вяра трябва да има всеки от нас!

    Настоящата криза повдига и други въпроси: целуването на иконите, църковната утвар и ръцете на свещениците. Смятам, че за времето на епидемията трябва да се лишим от тези благочестиви практики. Тука някои твърде ревностни, но не по разум (от вежливост така обозначаваме „православните“ фанатици) братя и сестри биха възкликнали: това вече е пълна дехристиянизация и разцърковяване.

    Длъжни сме първо да потърсим насоки в областта на богословието.

    Какво е иконата? Според решението на Седмия вселенски събор „честта, въздавана на иконата, се отнася към нейния първообраз, и онзи, който се покланя на иконата, се покланя на личността, изобразена на нея". Защо възникнали тогава проблемите с иконоборците?

   Отново поради ревност, съчетана с невежество. Мнозина ревностни невежи придавали значение главно на външната обредност, и като се покланяли на иконите, не отправяли мисълта си към личността, изобразена на тях, а считали, че изобразените лица са неотделими от иконите. Оттук се развило суеверие, граничещо с идолопоклонство. Имало и съвсем груби изопачавания на почитта към иконите: например при кръщаване на деца някои избирали за кръстници икони вместо живи хора; духовници извършвали Тайнството Евхаристия върху икони вместо върху осветен престол; слагали в св. Причастие боя, настъргана от икони и вършели много други подобни неща. Иконоборчеството било реакция в обратната посока. Също толкова невежа.

    Разбира се, иконата не е само парче изрисувано дърво, тя е обект на Божествените енергии и като такава е обект на нашето почитание. Но образът си остава образ, а първообразът – първообраз. И факт е, че именно в Евхаристията, макар и невидимо за нашите очи, присъства Първообразът - самият пречист наш Господ Иисус Христос. Изводът ни е, че и през тази карантина ние не трябва да прекратяваме отслужването на Св. Евхаристия, но за целуването на образи като иконите и свещеническите ръце нямаме гаранции, че е безопасно.

    В Православието свещеникът не е наместник на Христос, а само Го иконизира в събранието, така, че по ръката му теоретично може да има вируси.

    Самото събиране на много хора вече е предпоставка за разпространение на вируси. Защото, както е вярно, че човек не може да се зарази от Бога, така е и безспорно, че човек от човека може, дори и в рамките на храмовото пространство. Примери много, както в миналото, така и в настоящата ситуация (Румъния, Гърция, дори Атон). Затова е разумно ограничаване броя на участниците в литургията.

    Прот. Павел Великанов разказва за учудването си, когато бил на алпинистки поход: „Аз се удивих от това, че инструкторът винаги вървеше най-отзад. “Защо?” – в недоумение попитах аз. Той на шега отговори: “Добрият инструктор се ориентира по най-слабия, а лошият – по най-пъргавия…” Може би и този злобен вирус да е изпратен на всички ни с такава цел – да проверим себе си за това доколко сме способни изобщо да приемем в полезрението си този същия “слабак”, който плете крака на края на опашката и само разваля показателите на групата? Нашият църковен “слабак” или, ако трябва да използвам евангелската терминология – “ближен”, това е този същият човек, който се смущава да целува кивотите с иконите, смущава се от блъскането за нафора в храма, от причастяването с една лъжица“ и т.н. можем да разширим още доста този списък.

    Тук е налице един друг поглед, от страна не на вярата, а от страна на любовта. И този поглед е особено актуален в днешната 4 седмица от Великия Пост, посветена на св. Йоан Лествичник. Защото ние всички сме участници в един своеобразен алпинистки поход, всички сме катерачи по една такава стълбица, чиито горен край е небето. Там, на най-високото 30 стъпало е Любовта, т.е. самият Бог. Всеки един от нас обаче е на различно стъпало, и това винаги е създавало проблеми, проблеми, породени от човешката гордост и желание да се сравняваме с някой ближен, а не да гледаме към целта – Самият Христос.

    Може, - продължава прот. Великанов – както обикновено да го погледнем от канарата на своята вяра и снизходително да му помахаме: виж, брат, недей да ни тормозиш там, а се изкачи по-бързо до нас! А може да направим и обратното: да се спуснем към него и, без да се товарим с неговите тежести, просто да бъдем до него, като го поддържаме и го вдъхновяваме. Най-важният тест, който днес ни предлага ситуацията с коронавируса, е много прост: дали евангелският ближен е реалност в моя живот, или – нищо повече от красива и напълно абстрактна идея? Нали цялото коварство на новия вирус е в това, че в течение на две седмици заболяването протича безсимптомно, и до провеждането на клинично изследване никой не може да бъде уверен, че не е преносител на тази зараза. Какво означава това? Означава, че моята небрежност по отношение на предпазните мерки може да стане за човека от енорията – на първо място за възрастния – решаваща, смъртоносна. Работата не е там дали аз ще се заразя в храма, защото това е въпрос на моята вяра и моите отношения с Бога. Въпросът е как ще мога по-нататък да живея със съвестта си, ако изведнъж се изясни, че именно аз съм станал източник за инфектиране на други? И ако това – не дай Боже – има летален изход?“

    Днес аз не призовавам към преразглеждане на традиции. Съдържанието и формата не трябва да се противопоставят. Формите, под които са кристализирали верските истини в Църквата, не са случайни и не могат с лека ръка да се променят. Но те не са и абсолюти, които не могат да се отменят или променят за определен период, какъвто е настоящата карантина. Ако ние се боим да се докоснем до тази, както я нарича прот. Великанов „порцеланова кукла на традицията“ от страх, че тя ще се разпадне пред очите ни, то това само още веднъж ще потвърди, че за нас Преданието е мъртва кукла, а съвсем не е “Живото Тяло на Живия Христос”!

    Ще остане ли нещо от Православието, ако се приберат аналойните икони, престанат да се целуват ръце на свещеника, спрат да помазват с осветен елей, а Причастието са дава на всекиго в ръка, както са правели в ранната църква? Или за нас преди всичко е безкрайно скъп нашият човешки, крепко установен в съзнанието обряд; даже с риск да загубим живи хора?

Братя и сестри,

    Не за храмовите светини умира Христос. Даже не за самия храм като такъв. Той умира за тези живи хора, които сега стоят в храмовете.

    Опасявам се, че мнозина гледат на кризата само като на изпитание на нашата вяра. Освен на вярата, тя е и изпитание на нашата любов. И добре ни напомня днес св. Йоан в своята Лествица: „Онзи, който обича Господа, по-рано е възлюбил своя брат; защото второто служи за доказателство на първото.“

    Затова не заради себе си, а заради моя ближен аз няма да целувам светите икони и ръката на свещеника. Макар, че лично съм убеден, че чрез лъжичката не се пренася вирус, аз ще изчаквам търпеливо свещеникът да я дезинфекцира в спирт и няма да негодувам от маловерието на ближния си. Ще стоя в храма там, където има свободно пространство, също заради моя ближен.     А ако се появят най-незначителните признаци на простуда – кашлица, хрема – дори да знам, че не е от коронавирус, ще си остана вкъщи, за да не давам повод на тези, чиято вяра не е толкова силна, колкото моята.

    И като правя така, аз със сигурност ще изкача още няколко стъпала по Лествицата на съвършенството. Защото „ако имам такава силна вяра, щото и планини /от вируси/ да премествам, а любов нямам, нищо не съм.“ (1Кор.13:2)

    Тя, Любовта, стои на царски престол най-горе на Лествицата. Нека накрая погледнем нагоре, към нея и завършим с думите, с които завършва своето бележито произведение св. Йоан: „Любовта е подателка на пророчеството; любовта е причинителка на чудотворенията; любовта е бездна на озаренията; любовта е извор на сърдечния огън, който колкото повече струи в сърцето, толкова повече разпалва в него жажда. Любовта е утвърждение на Ангелите, вечно преуспяване. Кажи ни, Ти, най-прекрасна от добродетелите, къде пасеш твоите овци, къде и пладнуваш (Песен 1:6)? Просвети ни, напой ни, упъти ни, ръководи ни; защото ние жадуваме да дойдем при Тебе. Ти властваш над всички. Ти нарани моята душа и моето сърце не може да изтърпи Твоя пламък..."  Амин!

свещ. Красимир Кръстев

църква "Св. Троица" - Плевен

29.03.2020 г.