ЗАБРАВИ СЕБЕ СИ И БОГ ЩЕ СИ СПОМНИ ЗА ТЕБЕ

(За вътрешните ни врагове)

    Протойерей Андрей Чиженко разказва, че в един филм видял една доста смешна, но в същото време и поучителна сцена. Психологът на един психически неуравновесен човек бил заминал някъде и той страдал поради това, че не може да го посети. Този болен човек имал болногледачка и веднъж, когато му било много тежко, тази жена от милосърдие му казала:

    – Нека да поиграем на психолог. За известно време аз ще бъда Ваш психолог.

     И те започнали да играят. Мъжът разказвал всичко, което бил натрупал в душата си. И изведнъж болногледачката му казала:

    – И аз съм имала подобна случка в живота си.

    И започнала да му разказва случката. Мъжът я погледна изненадан и ѝ казал:

    – Какво правиш? Аз трябва да разказвам, а ти да слушаш. Аз!

    Подобен егоизъм може да се наблюдава и в духовния живот на някои православни християни. Особено ярко той се проявява в „битките“ за изява на клира, за първенство по време на освещаването на върбовите клонки, богоявленската вода, козунаците и т. н. Духовният егоизъм може да се наблюдава и по време на изповед, когато човек се стреми по време на празничната Литургия да задържи вниманието на свещеника върху живота си, концентрирайки се не върху греховете си, а върху подробното им преразказване и не обръщайки внимание на това, че още хора чакат за изповед. Това може да се види и в края на богослужението, когато храмът е пълен с хора и някои християни пререждат другите, та първи да получат нафора.

    „Аз съм пръв! Аз трябва! Аз, Аз, Аз.“ Както се шегува един писател, такива хора са приели твърде много „витамин Аз“. Но този „витамин“ съвсем не е здравословен. Предозирането с него говори за погрешно възприемане на живота и неизпълнение на Христовата заповед за любов към Бога и ближния.

    Старецът Ефрем Аризонски казва: „Гордостта и самолюбието - това са тежки, хронически болести. Два страшни недъга, с които е сковано сърцето на всеки човек, на малък и голям, и които всеки ден и всеки час ни причиняват мъки и страдания.“

    Психиатрите напълно потвърждават тези думи на светеца. Повечето душевни болести, особено обсесивно-компулсивните разстройства, са вследствие на тези недъзи-близнаци, егоизма и гордостта. Човекът, в чието сърце те са свили гнездо, поставя себе си, своите нужди, интереси и цели в центъра на всичко. Той смята себе си за специален и че цялата вселена се върти около него.

    Ключов момент за всеки човек е обръщането му към Христос. Тогава той доброволно абдикира от трона на своя живот и кани там Господ Иисус. Но борбата за трона продължава и след обръщането, и тя е ежедневна и жестока. Често плътта и егото успяват, за съжаление, да узурпират трона за по-кратко или по-дълго време. Това бързо се разбира. Такъв човек или се самоотлъчва от Църквата, гледайки с високомерие на хората в нея като на „лузъри“ или ако остане, става участник в гореспоменатите „битки“.

    Но симптоми за егоизъм са и когато един църковен човек постоянно говори за своето служение, непрекъснато занимава другите със своите битки, и смята себе си за обект на постоянните атаки на дявола. Изповядва, че е голям грешник, но тайно в себе си се смята за велик Божий воин. И защо? Защото не е убил, не е прелюбодействал, или защото от ранни години е бил по-спартански възпитан и сега по-лесно пости? Нека такъв човек се вслуша в писмото на преп. Амвросий Оптински: „От примера на светия цар и пророк Давид е видно, че гордостта и самонадеяността са по-вредни от прелюбодейството и убийството. Последните привели пророка към смирение и покаяние, а първите го довели до падение, както той обяснява в един от псалмите, казвайки: „И аз си думах…: няма да се поколебая навеки” (Пс. 29:7). А след своето падение вече говори съвсем друго: „Аз пък съм червей, а не човек, гавра за човеците и презрение у народа” (Пс. 21:7)“.

    На такъв, който с уста изповядва, че е грешник, а тайно в сърцето си се вижда като велик подвижник, ще му кажа: Твърде високо мислиш за себе си, човече!

    Без всякакво съмнение, дяволът има стратегия и план как да погуби всяка човешка душа, но да смята някой, че лукавия дух е особено ангажиран с неговата персона значи, че мисли твърде високо за себе си. Нашият основен враг е в самите нас – нашето его. Дяволът няма интерес да се разкрива на хора, които са в плен на егото и плътта. Те и без това не вървят към спасение. Но ако забележи, че някой преодолява тези центростремителните сили, лукавия обръща поглед към него. Такъв е случаят с повечето светии, нека споменем само Йов. За него Сам Бог свидетелства: „А Господ рече на Сатана: „Забеляза ли Моя служител Йов? Няма на земята такъв човек като него: безукорен и справедлив, благоговеещ пред Бога и чужд на всякакво зло.“ (Йов 1:8)

    Йов беше покорил вътрешните си врагове – егото и страстите, и едва тогава дявола дойде със своите изкушения отвън. А ние, малко само да сполучим в нещо, и вече тайно се превъзнасяме и мислено се поставяме до великите Божии воини. Нека първо погледнем навътре и се справим с вътрешните си врагове!

    Макар и свещеникът да не е психиатър, то поради Божията мъдрост, която ни е дарувана в Божието слово, приемете това наставление: Забравете себе си! Това ще Ви държи далече от психиатрите, но то е спасително и за вечните Ви души, защото тогава Бог ще си спомни за Вас. Виждаме това специфично „забравяне за себе си“ при всички просияли светци. Но трябва ясно да обясним в какво се състои то.

    То не е занемаряване на личния духовен живот. Напротив, Спасителят ясно казва: „Аз съм лозата, вие – пръчките; който е съединен с Мене и Аз – с него, той дава много плод, защото без Мене не можете да постигнете нищо.“ (Йн.15:5)

    Това е един от най-важните стихове за християнския живот. Под „съединен с Мене“ не трябва да разбираме единствено молитвата, макар тя да е основния начин. Представете си, че съпругата Ви е била цял ден на работа, връща се и я чакат куп чинии за миене и дрехи за пране. Поглежда жално към съпруга си, а той я замеря с „православно“ поучение: най-важно е молитвата и четенето на духовна литература. Звучи православно, а всъщност говори егоизмът. Много хора (както и аз самия в миналото) имат погрешната представа, че монасите по цял ден се излежават на шарена сянка и четат духовни книжки. Не че не може и това да се види днес, но то е показател, че там дяволът си е свършил добре работата. Истинското монашество е постоянна и жестока борба с егоизма. Бях на Света Гора и не видях никой да се препича на шарена сянка. Напротив, през деня видях сериозен труд, а през нощта – малко сън и много молитва.

    Божието слово говори за съединение (връзка, общение) без да постулира, че това става единствено с молитва и без да слага печат на материалните дела като лоши. Важното е егото да бъде свалено от трона. И така, единението ни с Бога трябва да е единствената наша грижа.

    След това важно уточнение, нека се върнем на наставлението да забравим себе си. Най-висшата степен на това „забравяне“ е когато толкова се потопим в проблемите на ближните, че развием една „свята апатия“ към собственото си спасение. Подчертавам, „свята“, защото нерадивият се вълнува само от себе си и от нещата в този суетен свят, а ние говорим за точно обратното.

    Вижте какъв чудесен пример на „свята апатия“ по отношение на собственото си спасение ни дава св. ап. Павел: „Аз говоря истината в името на Христос, не лъжа и съвестта ми е свидетел чрез Светия Дух: голяма е скръбта ми и непрестанна е мъката на сърцето ми! Бих предпочел самият аз да бъда отлъчен от Христос заради братята си, мои сродници по плът,“ (Римл. 9:1-3)

    Това е истинска любов към ближните, когато си готов на жертва. И каква жертва само – да си готов да се изложиш на безкрайни адски мъчения за спасението на своите сънародници (които са го мразели като апостол на езичниците).

    Звучи смущаващо и объркващо. Но като повечето християнски истини, и тази има в себе си парадокс: спасяваме се, когато спрем да треперим за нашето спасение, а намерим себе си в живота на другите, на нашите ближни.

    Себеотречението на светците по посочения образец на св. ап. Павел е връх на християнския живот. По пътя към този връх, ние трябва да започнем с много по-простички неща, с които ежедневно да забиваме пирон в ковчега на собствения си егоизъм.

    Преди всичко, скъпи братко и сестро, считай ближния си за по-горен от тебе. Бъди търпелив към този, когото не харесваш и те дразни. Изчаквай човека, стоящ пред тебе за свещи. Не се ядосвай на просяка, който седи пред входа на храма, иска пари и „ухае” на алкохол и пот. Не се гневи на детето, което вдига шум в църквата по време на богослужение. Бъди търпелив и към свещеника си! Той също е човек от плът и кръв, със своите болести, грехове, страсти, семейни проблеми. Борейки се с тях, той в същото време се опитва да служи на Бога и на теб. Имай милост към него и към всеки, който се моли в храма.

    Отхвърли егоизма си! Егоизмът е врата към ада. Принуждавай себе си да служиш на ближния си с дарбите, които Бог ти е дал – пари, знания, умения, физическа сила. Това е вратата към рая! И всеки пирон, забит за потягане на църковен стол, и всяка прекопана от теб леха, и всеки поправен уред на сестра от църквата, и всяка набрана върбова клонка за раздаване от свещениците на Цветница! И всеки почистен от теб свещник, който сега в храма сияе! Това са вратите към рая! Всичко това е твоето богослужение.

    Чувал съм да казват за такива ревностни християни: Църквата му е станала втори дом. Това е добре, братко, но не се възгордявай! Има и по-добре, Църквата да е твой първи дом, а мястото където преспиваш да е твой втори дом. И размисли, за къде ще вложиш повече сили и средства, за първия или за втория ти дом, къде ще дадеш най-доброто?

    Ако живееш само и единствено за себе си, то тогава нищо няма да разбереш от християнството, и въобще от живота. Понякога трябва да чуем тези неща от устата на младенци, както трябва да призная, че много ме развълнува стихотворението на 10-годишната Божидара Ангелова от Бургас:

Реките не пият от водата си.
Дърветата не ядат плодовете си.
Цветята не ухаят за себе си.
Животът за другите е закон на природата.
Всички сме родени, за да си помагаме.
И не е важно колко е трудно.
Животът е прекрасен, когато си щастлив,
но е много по-хубаво,
когато другите са щастливи
благодарение на теб.
Нека всеки ден да си повтаряме:
„Животът е прекрасен!“

    Ще завърша така: Забрави себе си и спасявай ближния си! Предай себе си на Бога! Това е единственият начин Бог да си спомни за тебе в Своето Царство и да те спаси! Амин!

Свещеник Красимир Кръстев

Църква „Света Троица“ – Плевен

06.02.2022 г.

НЕПРЕСТАВАЩО СРЕТЕНИЕ

 

(СРЕТЕНИЕ ГОСПОДНЕ)

    На днешния празник отново си припомняме едно историческо събитие, което е останало съхранено само в свещената история. Светската история не вижда нищо забележително в него – една среща на престарял човек, макар и виден за времето си интелектуалец, с едно 40-дневно бебе и неговите родители. Църквата използва за това събитие не съвременна дума, а старобългарската „сретение“, която буквално означава „среща“, сякаш за да обозначи особеността на тази среща. Тази среща не е само историческо събитие (независимо дали ще го оценяваме като малко или голямо), това е метаистория, т.е. надистория, свръхистория. И именно като метаистория сретението се е случвало във всеки исторически периоди. Случва се и днес, защото Този, Който търси срещата е "същият вчера, и днес,и вовеки".

    Престарелите очи на св. Симеон видяха Спасителя и престарелите му ръце Го прегърнаха. Това е нещо съвсем различно от чисто интелектуалното занимание по прочитането и превеждането на пророческите писания за Месията. Това е истинското сретение, живата среща и опитност с Него.

    Бог желае да има лична среща не само с интелектуалци като св. Симеон Богоприимец, а с всеки един човек, живеещ и живял някога на тази планета. Разбира се, днес не можем да очакваме тази среща с Христос да бъде по плът, както беше при св. Симеон. Но истинската среща с Бога е възможна по един духовен начин. Всъщност, цялата Библия разказва за срещата на човека с Бога и затова ще приведем два примера, по един от Стария и един от Новия Завет, не за да доказваме, че тя е възможна. Това е очевидно. Но за да покажем общото и уникалното в тези срещи.

    Първо ще погледнем към финала на книгата Йов, когато Бог изобличи съветниците на страдалеца, но и показа на самия Йов, че Божиите пътища са по-високи от човешките и човек трябва да бъде верен на Бога, дори когато не разбира какво става с него и неговия живот.

    „Тогава Йов в отговор каза на Господа: „Познах, че Ти всичко можеш и че няма замисъл, който не можеш да осъществиш. Ти каза: „Кой е този, който омрачава Провидението с думи без познание?“ Ето защо аз говорих, без да разбирам, за чудни на мене дела, които не познавах. Ти каза още: „Послушай и Аз ще говоря, и каквото питам, обясни Ми!“ Слушал бях с ухо за Тебе от мълва, а сега очите ми Те виждат. Затова се отричам и се разкайвам в прах и пепел.“ (Йов42:1-6)

    Изводът от тази забележителна беседа на Йов с Бога е, че Бог желае от човека НЕ ПРОСТО ЗНАНИЕ за Него, А ПОЗНАНИЕ на Него. Богопознанието не е теоретично знание, нещо, за което сме „слушали с ухо за Тебе от мълвата“ или дори от някой мъдрец и велик учител. И ние лесно разпознаваме себе си в Йов, защото като него смело говорим за Бога и показваме знание, без истинско познание. Но после идва криза, за да признаем пред себе си: „говорих, без да разбирам, за чудни на мене дела, които не познавах.“

    Истинското богопознание е опитно, то е докосване до Бога. Въпреки, че не е телесно, а духовно, то е напълно реално и истинско. Както в материалната сфера това, което окото види, повече не се подлага на съмнение, така и когато с духовните сетива се докоснем до Бога, знанието се превръща в познание. За такава опитност, която слага край на всякакви съмнения ние, българите, казваме "око да види, ръка да пипне". Остава ни само да приемем, че има духовни очи и ръце.

    Както глината се втвърдява и става керамичен съд, така и онова, за което се надяваме, се превръща в твърда увереност, в убеденост за онова, което не се вижда. С други думи, невидимото става толкова реално за човека, както е реално видимото. Грънчарите знаят, че най-важното за да втвърдяването на глината е топлината. Необходимо е оформения съд да се подложи на изпичане, за да се превърне в твърда керамика. Топлината в тази метафора е Божият полъх, любящото Божие докосване до човека. Това е благодатта на Светия Дух, Който действа във всички, които идват към Бога, които се отзовават на поканата за среща с Него. От такива срещи се ражда вярата, за което говори св. ап. Павел в посланието си към евреите: "А вярата е твърда увереност в онова, на което се надяваме, и убеденост в онова, което не се вижда."  (Евр.11:1)

    Новозаветния пример е от евангелието на Йоан: „И много самаряни от този град повярваха в Него заради думите на жената, която свидетелстваше: „Той ми каза всичко, което съм извършила.“ Когато самаряните дойдоха при Него, помолиха Го да остане при тях. И Той остана там два дена. Тогава много повече хора повярваха заради думите Му и казваха на жената: „Ние вярваме вече не заради твоите думи, а понеже сами чухме и знаем, че Този наистина е Спасителят на света, Христос“. (Йн.4:39-42)

    Началото на нашата връзка с Бога е като началото на връзката ни с друг човек – чрез някой общ приятел, който познава отделно и двете страни и ги запознава. Но тази връзка между новозапознатите трябва да се развие, да стане лична. Ще се стигне ли до брак между един мъж и жена, ако техният общ приятел говори на всяка от страните хубави неща за другия, но двете страни никога не се срещнат, не общуват лице в лице. Или пък се срещнат само веднъж и после, по някаква причина, скъсат връзката. Разбира се, че няма да има брак.

    Добрата вест е, че Бог желае тази връзка с всеки човек, независимо от неговия пол, възраст, социално положение, професия или образование. Възрастният интелектуалец, преводача на Стария Завет Симеон стана Богоприимец. Необразованата Фотина също утоли своята духовна жажда независимо, че беше жена и то презряна самарянка. Тя дори стана благовестител, стана посредник, който доведе своите съселяни до Извора на живата вода. И тези не толкова религиозно грамотни самаряни не просто слушаха за тази жива вода, но лично опитаха от нея. Имаха своето „сретение“ със Спасителя, зададоха му своите въпроси и лично чуха Неговия топъл глас. В резултат: „Ние вярваме вече не заради твоите думи, а понеже сами чухме и знаем, че Този наистина е Спасителят на света, Христос“.

    Добрата вест е, че Бог желае тази връзка с всеки човек, независимо с какви грехове е обременен. Той не отпрати самарянката първо да оправи живота си (съсипан от пет провалени брака), а след това да дойде при Него. Просто я прие такава, каквато беше.

    Когато Господ Иисус Христос се срещаше с блудници и митари, без да изисква от тях първо да станат достойни за Него, Той показа че Бог желае да има общение с всеки един човек. Общение лично, приятелско, общение, което променя грешника. Тоест общение, което води до промяна, а не първо промяна, която да доведе до общение. И как, всъщност, ще се промени грешника, без благодатната Божия помощ, която получаваме при срещата с Него?

    Обърнете внимание, че дълбокото покаяние на Йов („Затова се отричам и се разкайвам в прах и пепел“) дойде като следствие от неговото духовно проглеждане, т.е. от срещата му с Бога.

    Св. цар Давид се моли:. „Господи, Ти ме изпита и ме познаваш. Ти знаеш кога сядам и кога ставам, Ти разбираш отдалече моите мисли. Ти определяш кога да странствам и кога да почивам и всички мои пътища са Ти известни.“ (Пс.138:1-3)

    Бог, разбира се, е Бог на отците ни, те са имали своите велики преживявания с Него и тяхна рефлексия са молитвите им, достигнали до нас и отпечатани в молитвениците ни. Тези молитви са богатство! Но освен от молитвеника, ние трябва да развиваме и личния си молитвен език, който да отразява личната ни опитност. Греховността е всеобща, но паденията са индивидуални. В цитирания псалом св. цар Давид акцентира на личното и интимното: „Господи, моето падане е уникално. Никой не е падал като мен и никой няма да падне точно така. Защото всеки човешки живот е неповторим и само Ти знаеш всички обстоятелства. И моето ставане също е уникално, и никой не се вдига от греха така, както аз. Защото всеки човек е уникален. Затова и моята връзка с Тебе е лична, интимна и уникална.“

   Всяка среща с Бога води до по-голяма близост, човек преминава на друг, по-висок етап в богопознанието и, разбира се, в себепознанието. Човек навлиза в дълбината на своето сърце, там, където е мястото на срещата. 

Братя и сестри,

    Духовният живот е немислим без личната среща с Бог. В нея се ражда вярата, в нея сърцата ни получават отговор и утеха.

    Бог ежедневно хлопа на нашето сърце, защото иска да има с нас ежедневно сретение. Нека не бягаме от близостта, а да се стремим общението ни с Него да става все по-интимно. Не трябва да изоставяме молитвениците си; те не са само проходилка, но и здрава котва за молитвения ни живот, която ще ни пази от падане в прелест. 

    Същевременно, трябва постепенно да прибавяме и свои думи в молитвите. Така, както двама влюбени, колкото повече се опознават, все по-смело разкриват сърцата си и все по-малко претеглят думите си, нека и ние да отпочиваме в Божията любов. Към такова молитвено усърдие и увереност в Божията любов ни призовава Спасителя: „Затова ви казвам: искайте и ще ви се даде; търсете и ще намерите; хлопайте и ще ви се отвори; защото всеки, който иска, получава, и който търси, намира, и на този, който хлопа, ще се отвори. И кой баща от вас, ако синът му поиска хляб, ще му даде камък, или ако поиска риба, ще му даде змия вместо риба, или ако поиска яйце, ще му даде скорпион? И тъй, ако вие, колкото и да сте греховни, умеете да давате добри неща на децата си, то колко повече Небесният Отец ще даде Светия Дух на онези, които Му искат.“ (Лука 11:9-13)

    Като имаме тази велика Божия любов, която ни приема такива каквито сме, нека без страх да се приближаваме до Бога, за да се приближава и Той към нас. Ден след ден, среща след среща, едно повтарящо се, непреставащо сретение, докато общението ни с Него се превърне в пълно и вечно единение. Амин!

Свещеник Красимир Кръстев

Църква „Света Троица“ – Плевен

02.02.2022 г.

ГОЛЯМОТО ПОКАЯНИЕ НА "МАЛКИЯ" ЧОВЕК

(Неделя 15 подир Въздвижение - на Закхея)

   Световната история е съхранила спомени за големи военни битки, спечелени от гениални пълководци – Александър Велики, Юлий Цезар, Наполеон, Нелсън, Суворов, Кутузов и редица други. Техните имена продължават да отекват през вековете, но звукът от този екот е ограничен само до училищните стаи и тесните академични среди.

    Днес ще се спрем на една друга битка, съвсем различна по характер. Тя не е част от светската история, а от свещената история. В тази странна битка не пострада нито един човек, напротив – имаше само печеливши. Най-големият победител в нея беше един нисък човек – Закхей. Богат материално, но в очите на своите сънародници „малък“ – не само на ръст, но и на патриотизъм, на морал.

    За тази битка няма да има любопитен въпрос в никое телевизионно шоу. Но за нея всяка година слушат хиляди и милиони хора в църквите по цял свят.

    Това е битката за душата на Закхей. Защото има един велик Бог, Който води битка за всяка една душа, независимо колко дълбоко е затънала тя в тинята на греха.

    Затънал беше и митарят Закхей. Ако и да беше се издигнал до „началник на митарите и богат“, в очите на неговите съграждани той си остана „малък“ човек, презиран поради начина на своя възход. Закхей е образ на обикновения човек, който, притиснат от менгемето на живота, не е намерил смелостта на бунтарите Макавеи, а е ползвал друг път за измъкване от „грубите лапи челични“ на този живот (както казва поетът). Начинът е безпринципно слугуване на силните на деня, т. е. римляните, нищо, че са омразни на всички. Бил е митар – алчен и безмилостен към бедните, затварящ очите си за тяхната нужда, запушващ ушите си за техния вопъл. И затова толкова мразен – никой не стъпваше в неговия дом. Но ето Един и то не кой да е, а Благодетелят на Израил, Който от три години обикаляше и изцеряваше всяка немощ и Чието име беше във всяка юдейска къща, му каза: „Закхее, слезе скоро от дървото, защото искам да споделя трапезата с тебе“., т. е. да имаме общение, да бъдем приятели и повече от приятели – да станем като братя с тебе. Каква изненада!

    Благият поглед на Спасителя, насочен към покачилия се на черницата митар, беше само началото на топенето на ледовете. Дали там, на трапезата, Иисус няма да насочи пръста Си към него? Дали този Прозорливец, Който знае всички човешки тайни, няма да го прониже с копието на справедливото Си обвинение?

    Не, явно нищо такова нямаше да се случи. Вечерята вървеше мирно и топло. А в сърцето на Закхей се водеше велика битка. Съвестта, прегоряла като бушон след множество „къси съединения“, изведнъж беше поправена. И започна да говори в него: не всичко в този свят е сиво, има добро и зло, има бяло и черно. И Закхей започна да си спомня черните си дела и хората, които е онеправдал. И най-вече, че Бог го е създал, за да ходи изправен – homo erectus, а той е започнал да пълзи. Да се спасява с пълзене и превиване на гръбнак. Да е сервилен към висшестоящите и строг към тези под него – нищо, че са му сънародници.

    Ние, българите, имаме този Закхеев синдром, изразен с поговорката: „Преклонена главица сабя не я сече“. Ще отворя скоби, за да кажа, че и в църковните ни среди се среща това явление – подмазване и раболепничене, погрешно отъждествявано с „послушание“ и „смирение“. Така някои се катерят по стълбата (не лествицата, а онази на Смирненски), търсейки лична изгода.

    Поетът би казал: „Човекът е роден, за да полети, а не за да пълзи“. А богословът би изразил същото с думите: „Човек е създаден по Божия образ с цел да достигне богоподобие“ или нещо друго мъдро и високо.

    Закхей обаче не беше от този тип поетични натури, а и смутното време не предразполагаше към високи идеали. Животът го беше направил прагматик, каквито сме и ние в 21 в. Имаше и нещо друго, много „българско“ в него, нещо от рода на „това, което го пише в книгите, не расте по нивите“.

    И понеже най-малкият човек срещна най-големия Човек (и Бог) и седнаха като братя на една трапеза, то в малкото митарево сърце се завихри голяма битка.

    Какъв да бъде отговорът му на тази велика и с нищо незаслужена милост, показана му от Христос?

    - Просто „Благодаря за гостуването!“. Или:

    - „Благодаря за гостуването! Аз съм грешен човек“. Или:

    - „Благодаря за гостуването! Аз съм грешен човек. Ще върна всичко откраднато“.

    Евангелският текст не ни разкрива мисловните дилеми на митаря в този час, но няма да сбъркаме, ако кажем, че там някъде отдолу едно лукаво гласче му е нашепвало:

    Избери първия вариант. Какво ще се унижаваш да се признаваш за грешник? Имаш достойнство, никого не си убил, къде по-грешни има от тебе, разни блудници и „вся остальная сволочь“. Е, добре, като толкова държиш да се унижаваш, може и втория вариант. Без да връщаш нищо на никого, нали „дума дупка не прави“?! Помисли за старините си, за потомците си. Искаш ли те да мизерстват? И, в крайна сметка, нали знаеш поговорката „Прекаления светец и Богу не е драг“.

Братя и сестри,

    Едно ключово решение от далечната 49 г. пр. Хр. е придобило символен характер. Римският сенат отказва да продължи пълномощията на Гай Юлий Цезар като проконсул на Галия, което го лишава от правото да командва легионите. Сенаторите възлагат на Помпей задачата да накара Цезар да сложи оръжие. Сутринта на 10 януари 49 г. пр. Хр. половината от верните на Цезар войски се намират на границата на провинция Цизалпийска Галия (южно от Алпите) с Италия. Границата преминава по малката местна река Рубикон. За Цезар е време за вземане на съдбоносно решение. Той трябва или да се подчини на сената и да предаде пълномощията си, или с верните си войски да премине Рубикон и да поеме към сърцето на републиката – Рим, нарушавайки по този начин закона, което се наказва със смърт. В душата на Цезар има борба. Той има популярността, но не по-малко популярен е и Помпей. Легионерите му са натрупали опит в Галската война, но и войските на Помпей са силни. Цезар взема решението да премине Рубикон и да поеме към Рим. Това предопределя не само собствената му съдба, но и следващите събития в историята на Рим, защото Помпей се разколебава от тази радикалност и отстъпва.

    През 33 г. сл. Хр. в юдейския град Йерихон в края на една вечеря един „малък“ човек взе радикално решение, което предопредели собствената му съдба и името му беше записано в свещената история.

    Закхей премина своя личен Рубикон с думите: „Ето, половината от имота си, Господи, давам на сиромаси; ако пък от някого съм взел нещо чрез измама, ще го върна четворно“ (Лука 19:8).

    Това е истинското покаяние! Голямото покаяние на „малкия“ човек, с което той записа името си не само в Библията, но и в книгата на живота.

    Целта на лукавия дух е да държи хората далече от Бога. Но Бог търси човека, търси и днес всеки един човек така, както тогава потърси Закхей. Той обдарява всяко едно същество на тази земя с изобилната Си любов. Той не дойде да съди, а да спаси. Затова очаква нашия отговор.

    Като види, че някой човек вече не може да бъде удържан в атеизъм, лукавият дух иска да го задържи само на нивото на една повърхностна религиозност – да уважава религията, да пали свещ на голям празник… Много голям процент от българите се намират на такова ниво. И това е трагично, защото е недостатъчно за спасението!

    Ако види, че съвестта на определен човек се е пробудила, лукавият дух иска да го задържи на нивото на „мъртвата“ вяра. Това е вяра, която признава религиозните истини, но не ги живее. Такъв човек изповядва своята греховност, но не подкрепя думите си с дела. Това е опасна самозаблуда, защото освен „ортодоксия“ трябва и „ортопраксия“ (т. е. правилно мислене и правилно действане).

    Нека всички внимателно да чуем: истинското покаяние не е само да съжаляваш за греха, но и да спреш да го вършиш, и да възстановиш нанесените от тебе щети. Това е заповядано още в Стария Завет, в кн. Изход, Глава 22. Ние може да не го знаем, но Закхей го знаеше. Влюбеният в звъна на монетите митар добре знаеше какво казва кн. Изход – крадецът трябва да върне откраднатото двойно! И точно тук идва най-удивителното, което превърна покаянието в победно оръжие.

    Изповедта на митаря не просто посрами лукавия дух на сребролюбието, но като с копие го прониза: „Ще върна не двойно, а четирикратно на тези, които съм ощетил“. Не двойно, а четирикратно! И половината от имота си! Как ви звучи това?

    На мене ми звучи като велика победа! Победа, донесена от смирението и истинското покаяние. Защото крадецът не само престана да бъде крадец, но се превърна в дарител, в благодетел на доскорошните си жертви! Радикалното покаяние предизвика и радикалните думи на Иисус: „Днес стана спасение на този дом!“. Нека не се изненадваме от категоричността на Спасителя. Радикалното посвещение носи радикално обещание. Затова и монашеският етос със своята пълна отдаденост на Бога ще бъде винаги идеал за православния християнин.

    Това са, братя и сестри, чудесата на Божията любов! За тях ние няма да спрем да разказваме. Но нека не бъдем само говорители. Нека подражаваме на Христос в Неговото любящо и благодатно отношение към всички хора. Щом Христос не съди, кои сме ние, та да си позволяваме да съдим човеците?

    Ощетили ли сме някого, законът на покаянието изисква не само да признаем с устата си пред свещеника, но и да възстановим щетата. Да не слушаме лукавия дух, а да бъдем радикални в своето покаяние.

    Нека особено внимателно слушат хората с богатство и власт. В едно драматично обръщение св. ап. Яков се обръща към тях, към всички Закхеевци през вековете: „Ето заплатата, от която сте лишили работниците, които ожънаха нивите ви, вика към небето и виковете на жътварите стигнаха до ушите на Господ Саваот“ (Иак. 5:3). Осъзнавате ли вие, че богатството и властта не ви правят големи в очите на Бога? Осъзнавате ли, че ощетяването на работниците ви е кражба, но и нещо много по-страшно? Това е убийство! Защото то разстройва живота и причинява много трагедии в семействата на тези, които Сам Бог ви е поверил да обгрижвате.

    Стоновете на вашите работници стигнаха до ушите на Господ Саваот. Апостолът неслучайно прави тази алюзия, съпоставяйки неплатената на работниците заплата с кръвта на праведния Авел. Неплатеното е откраднато и то вика към небето, както вика кръвта на убития праведник Авел! Да, вие, богатите, ще застанете на съда редом до убиеца Каин, ако не се покаете на дело, както това стори богатият данъчен началник Закхей!

    Нека следваме примера на неговото покаяние и категорично да изберем страната на Христос! Опасявам се, че нашето покаяние е твърде пресметливо. Иска ни се да придобием небето, но и да не се откажем от земните блага. И затова оставаме на едно топлохладно ниво на „мъртва“ вяра, което радва врага на нашето спасение.

    Наистина, човек е роден за велики дела! Но истински великите дела не са тези, за които шуми светската история. Истински великите дела често са видими само от Бога и небесните сили. Една покайна сълза, една топла дума, „една чаша студена вода в името на ученик“ – тези неща не се записват в историческите хроники. Но за тези дела ще се говори през цялата вечност. Като за голямото покаяние на „малкия“ човек Закхей и на всички други „малки“ хора, които извършиха най-великия подвиг, на който е способен човекът – победиха себе си и записаха името си в книгата на вечния живот! Амин!

свещеник Красимир Кръстев

църква "Света Троица" - Плевен