НЕПРЕСТАВАЩО СРЕТЕНИЕ

 

(СРЕТЕНИЕ ГОСПОДНЕ)

    На днешния празник отново си припомняме едно историческо събитие, което е останало съхранено само в свещената история. Светската история не вижда нищо забележително в него – една среща на престарял човек, макар и виден за времето си интелектуалец, с едно 40-дневно бебе и неговите родители. Църквата използва за това събитие не съвременна дума, а старобългарската „сретение“, която буквално означава „среща“, сякаш за да обозначи особеността на тази среща. Тази среща не е само историческо събитие (независимо дали ще го оценяваме като малко или голямо), това е метаистория, т.е. надистория, свръхистория. И именно като метаистория сретението се е случвало във всеки исторически периоди. Случва се и днес, защото Този, Който търси срещата е "същият вчера, и днес,и вовеки".

    Престарелите очи на св. Симеон видяха Спасителя и престарелите му ръце Го прегърнаха. Това е нещо съвсем различно от чисто интелектуалното занимание по прочитането и превеждането на пророческите писания за Месията. Това е истинското сретение, живата среща и опитност с Него.

    Бог желае да има лична среща не само с интелектуалци като св. Симеон Богоприимец, а с всеки един човек, живеещ и живял някога на тази планета. Разбира се, днес не можем да очакваме тази среща с Христос да бъде по плът, както беше при св. Симеон. Но истинската среща с Бога е възможна по един духовен начин. Всъщност, цялата Библия разказва за срещата на човека с Бога и затова ще приведем два примера, по един от Стария и един от Новия Завет, не за да доказваме, че тя е възможна. Това е очевидно. Но за да покажем общото и уникалното в тези срещи.

    Първо ще погледнем към финала на книгата Йов, когато Бог изобличи съветниците на страдалеца, но и показа на самия Йов, че Божиите пътища са по-високи от човешките и човек трябва да бъде верен на Бога, дори когато не разбира какво става с него и неговия живот.

    „Тогава Йов в отговор каза на Господа: „Познах, че Ти всичко можеш и че няма замисъл, който не можеш да осъществиш. Ти каза: „Кой е този, който омрачава Провидението с думи без познание?“ Ето защо аз говорих, без да разбирам, за чудни на мене дела, които не познавах. Ти каза още: „Послушай и Аз ще говоря, и каквото питам, обясни Ми!“ Слушал бях с ухо за Тебе от мълва, а сега очите ми Те виждат. Затова се отричам и се разкайвам в прах и пепел.“ (Йов42:1-6)

    Изводът от тази забележителна беседа на Йов с Бога е, че Бог желае от човека НЕ ПРОСТО ЗНАНИЕ за Него, А ПОЗНАНИЕ на Него. Богопознанието не е теоретично знание, нещо, за което сме „слушали с ухо за Тебе от мълвата“ или дори от някой мъдрец и велик учител. И ние лесно разпознаваме себе си в Йов, защото като него смело говорим за Бога и показваме знание, без истинско познание. Но после идва криза, за да признаем пред себе си: „говорих, без да разбирам, за чудни на мене дела, които не познавах.“

    Истинското богопознание е опитно, то е докосване до Бога. Въпреки, че не е телесно, а духовно, то е напълно реално и истинско. Както в материалната сфера това, което окото види, повече не се подлага на съмнение, така и когато с духовните сетива се докоснем до Бога, знанието се превръща в познание. За такава опитност, която слага край на всякакви съмнения ние, българите, казваме "око да види, ръка да пипне". Остава ни само да приемем, че има духовни очи и ръце.

    Както глината се втвърдява и става керамичен съд, така и онова, за което се надяваме, се превръща в твърда увереност, в убеденост за онова, което не се вижда. С други думи, невидимото става толкова реално за човека, както е реално видимото. Грънчарите знаят, че най-важното за да втвърдяването на глината е топлината. Необходимо е оформения съд да се подложи на изпичане, за да се превърне в твърда керамика. Топлината в тази метафора е Божият полъх, любящото Божие докосване до човека. Това е благодатта на Светия Дух, Който действа във всички, които идват към Бога, които се отзовават на поканата за среща с Него. От такива срещи се ражда вярата, за което говори св. ап. Павел в посланието си към евреите: "А вярата е твърда увереност в онова, на което се надяваме, и убеденост в онова, което не се вижда."  (Евр.11:1)

    Новозаветния пример е от евангелието на Йоан: „И много самаряни от този град повярваха в Него заради думите на жената, която свидетелстваше: „Той ми каза всичко, което съм извършила.“ Когато самаряните дойдоха при Него, помолиха Го да остане при тях. И Той остана там два дена. Тогава много повече хора повярваха заради думите Му и казваха на жената: „Ние вярваме вече не заради твоите думи, а понеже сами чухме и знаем, че Този наистина е Спасителят на света, Христос“. (Йн.4:39-42)

    Началото на нашата връзка с Бога е като началото на връзката ни с друг човек – чрез някой общ приятел, който познава отделно и двете страни и ги запознава. Но тази връзка между новозапознатите трябва да се развие, да стане лична. Ще се стигне ли до брак между един мъж и жена, ако техният общ приятел говори на всяка от страните хубави неща за другия, но двете страни никога не се срещнат, не общуват лице в лице. Или пък се срещнат само веднъж и после, по някаква причина, скъсат връзката. Разбира се, че няма да има брак.

    Добрата вест е, че Бог желае тази връзка с всеки човек, независимо от неговия пол, възраст, социално положение, професия или образование. Възрастният интелектуалец, преводача на Стария Завет Симеон стана Богоприимец. Необразованата Фотина също утоли своята духовна жажда независимо, че беше жена и то презряна самарянка. Тя дори стана благовестител, стана посредник, който доведе своите съселяни до Извора на живата вода. И тези не толкова религиозно грамотни самаряни не просто слушаха за тази жива вода, но лично опитаха от нея. Имаха своето „сретение“ със Спасителя, зададоха му своите въпроси и лично чуха Неговия топъл глас. В резултат: „Ние вярваме вече не заради твоите думи, а понеже сами чухме и знаем, че Този наистина е Спасителят на света, Христос“.

    Добрата вест е, че Бог желае тази връзка с всеки човек, независимо с какви грехове е обременен. Той не отпрати самарянката първо да оправи живота си (съсипан от пет провалени брака), а след това да дойде при Него. Просто я прие такава, каквато беше.

    Когато Господ Иисус Христос се срещаше с блудници и митари, без да изисква от тях първо да станат достойни за Него, Той показа че Бог желае да има общение с всеки един човек. Общение лично, приятелско, общение, което променя грешника. Тоест общение, което води до промяна, а не първо промяна, която да доведе до общение. И как, всъщност, ще се промени грешника, без благодатната Божия помощ, която получаваме при срещата с Него?

    Обърнете внимание, че дълбокото покаяние на Йов („Затова се отричам и се разкайвам в прах и пепел“) дойде като следствие от неговото духовно проглеждане, т.е. от срещата му с Бога.

    Св. цар Давид се моли:. „Господи, Ти ме изпита и ме познаваш. Ти знаеш кога сядам и кога ставам, Ти разбираш отдалече моите мисли. Ти определяш кога да странствам и кога да почивам и всички мои пътища са Ти известни.“ (Пс.138:1-3)

    Бог, разбира се, е Бог на отците ни, те са имали своите велики преживявания с Него и тяхна рефлексия са молитвите им, достигнали до нас и отпечатани в молитвениците ни. Тези молитви са богатство! Но освен от молитвеника, ние трябва да развиваме и личния си молитвен език, който да отразява личната ни опитност. Греховността е всеобща, но паденията са индивидуални. В цитирания псалом св. цар Давид акцентира на личното и интимното: „Господи, моето падане е уникално. Никой не е падал като мен и никой няма да падне точно така. Защото всеки човешки живот е неповторим и само Ти знаеш всички обстоятелства. И моето ставане също е уникално, и никой не се вдига от греха така, както аз. Защото всеки човек е уникален. Затова и моята връзка с Тебе е лична, интимна и уникална.“

   Всяка среща с Бога води до по-голяма близост, човек преминава на друг, по-висок етап в богопознанието и, разбира се, в себепознанието. Човек навлиза в дълбината на своето сърце, там, където е мястото на срещата. 

Братя и сестри,

    Духовният живот е немислим без личната среща с Бог. В нея се ражда вярата, в нея сърцата ни получават отговор и утеха.

    Бог ежедневно хлопа на нашето сърце, защото иска да има с нас ежедневно сретение. Нека не бягаме от близостта, а да се стремим общението ни с Него да става все по-интимно. Не трябва да изоставяме молитвениците си; те не са само проходилка, но и здрава котва за молитвения ни живот, която ще ни пази от падане в прелест. 

    Същевременно, трябва постепенно да прибавяме и свои думи в молитвите. Така, както двама влюбени, колкото повече се опознават, все по-смело разкриват сърцата си и все по-малко претеглят думите си, нека и ние да отпочиваме в Божията любов. Към такова молитвено усърдие и увереност в Божията любов ни призовава Спасителя: „Затова ви казвам: искайте и ще ви се даде; търсете и ще намерите; хлопайте и ще ви се отвори; защото всеки, който иска, получава, и който търси, намира, и на този, който хлопа, ще се отвори. И кой баща от вас, ако синът му поиска хляб, ще му даде камък, или ако поиска риба, ще му даде змия вместо риба, или ако поиска яйце, ще му даде скорпион? И тъй, ако вие, колкото и да сте греховни, умеете да давате добри неща на децата си, то колко повече Небесният Отец ще даде Светия Дух на онези, които Му искат.“ (Лука 11:9-13)

    Като имаме тази велика Божия любов, която ни приема такива каквито сме, нека без страх да се приближаваме до Бога, за да се приближава и Той към нас. Ден след ден, среща след среща, едно повтарящо се, непреставащо сретение, докато общението ни с Него се превърне в пълно и вечно единение. Амин!

Свещеник Красимир Кръстев

Църква „Света Троица“ – Плевен

02.02.2022 г.