(ПЕТНАДЕСЕТА НЕДЕЛЯ СЛЕД ВЪЗДВИЖЕНИЕ)
Случва се понякога в този живот известни хора, любимци на медиите, да изненадат всички. Цял живот са градили един образ, и изведнъж изненадват всички с някоя своя постъпка. „Изригват“, подобно на вулкан. Това „изригване“ е изненадващо за мнозина, но не и за самия изригнал. Често се оказва, че той дълго е живял в раздвоение. Външният му живот е бил един, а вътрешният, „скритият в сърцето“ човек съвсем друг, дори мразещ външните си дела.
В днешния евангелски текст (Лк.19:1-10) се говори за едно такова изригване. Ще го наречем вулканът Закхей. Пресилено ли Ви звучи? Нека оставим оценката за накрая.
Знаем, че литосферата е най-горната твърда обвивка на нашата планета, а под нея е мантията и ядрото. Магмата, намираща се дълбоко в земната мантия, е с висока температура и под високо налягане. Тя е в постоянно движение и компресира различни видове газове. Газовете остават разтворени в течност, подобно на мехурчета в затворена бутилка с газирана напитка. На места, където литосферата е изтъняла се получава пропукване и там лавата изригва така, както газираната напитка потича през разхлабената тапа.
Закхей беше митар и при това началник. Богатство и власт – две големи изкушения, два капана, в които бяха паднали мнозина силни мъже, и то Божии човеци, а не простосмъртни като Закхей. При това Закхей беше стигнал до тях по най-презреният начин – с пълзене. Беше се поставил в услуга на римската власт, като трябваше да скубе своите сънародници и да пълни хазната на омразния Рим. Като добавим и злоупотребите, за които сам си призна, не е чудно, че беше презиран от сънародниците си. Никой не влизаше в неговия дом. Беше като дамгосан, в пълна социална изолация – без човешка топлина и без одобрителен поглед от Бога. Закхей беше нисък на ръст, гледаха на него като на нищожество и сам се чувстваше като нищожество. С годините около сърцето му се бе образували твърда като скала обвивка, своеобразна литосфера. Но под нея, в сърцето на Закхей клокочеше вулкан. Никой не знаеше за това, но и нямаше кой да му помогне да разчупи скалите, за да даде път на огнената лава.
Ще попитате: Откъде съдим за това негово вътрешно неспокойствие? Много просто, именно то заведе нисичкият митар на смокинята, именно търсенето на мир му даде сили да презре етикецията и да се покачи на дървото. Искаше да види необикновения Човек, този, Който не е като другите, Който дружи с митари и блудници. Единственият, Който вижда под повърхността. „Защото човек гледа на лице, а Бог гледа на сърце“.
И Той, Приятелят на митари и пропаднали, действително видя сърцето му, защото Той беше Иисус - „Йехова спасява“. Той иска всички да се спасят и вижда всяко едно сърце. Той видя вътре в Закхей един неспокоен огън, породен от сблъсъка на съвестта с Божия закон.
Хората бяха заклеймили Закхей като грешник, лош човек. А този преблаг Иисус поиска да сподели неговата трапеза. Да споделиш трапезата с някой, в онези места и в онези времена се считало за най-голямо доверие, за покана за най-близко общение и приятелство. Общение, което и ние днес търсим в Църквата, споделяйки общата Трапеза Господна – св. Евхаристия.
Именно това доверие разпука твърдата литосфера около Закхеевото сърце. „Любовта на всичко се надява, на всичко хваща вяра“ – казва апостол Павел. Иисус е въплътената любов. Именно любовта предизвика разчупването на твърдата обвивка около това сърце, Божията Любов, която му каза: „Искам да влезна в твоя дом“
Вулканолозите казват на своя жаргон за такъв спящ вулкан, който започва да се пробужда и пропуква, че „похърква“, че се „уригва“. Хорската подозрителност води до втвърдяване, но духовният човек трябва да има духовни сетива за такива „похърквания“, които говорят за съвест, който е още жива в грешника. И ако следваме примера на нашия Спасител и показваме любов и вяра, че нашият ближен може да се промени, ще станем свидетели на такова пропукване.
Кой в Израил е вярвал, че това ще се случи точно с началника на митарите?
Никой, защото и тогава, както и сега, ние делим хората на добри и лоши. Това е погрешно, защото е деление според външната, видимата сфера на човешкия живот. Външните дела и думи на някого наистина могат да бъдат неправедни. Ние не можем да изкривяваме истината. Но сме длъжни да виждаме с духовните си очи под повърхността, че има вътрешен човек, който често е по-различен от външния, а понякога дори го мрази. Затова не трябва да съдим.
„Не съдете“ не означава да мълчим или да одобряваме неправдата. Напротив, длъжни сме да изобличаваме, но само неправедните дела, само външните изяви, с ясното съзнание, че човек не е само това, което прави, а и това, което го мотивира за това дело, това, което е под повърхността.
Затова „Не съдете“ означава да не поставяме присъда на никой. Може би под скалата клокочи вулкан от вина, като вулканът „Закхей“. И ние просто трябва да покажем любов, за да доведем този човек до покаяние и промяна.
Ето, да кажем, влезе в храма човек да запали свещ или за корбан. Човек недуховен, припрян и изнервен, човек с лоша слава. Нещо иска да пита, нещо наивно и глуповато. Но искрено търси човека. Как да подходим към него?
Братя, този човек е един „Закхей“. Идването му в храма за него е смокинята, по която той се катери и търси мир за душата си. Търси приемане, прошка. Поклони му се, приеми го с любов и му предложи общението си. Така ще разчупиш скалата около сърцето му и ще спасиш една душа.
Аз мисля, че не е пресилено да сравним покаянието на Закхей с изригване на вулкан. Митарят публично се разкая, а промяната му беше толкова радикална, че засрамва мнозина. Това е истинското покаяние, когато човек не просто с думи изказва съжаление за стореното, а на дело се кае, като поправя злините, които е сторил.
Но Закхей не просто поправи сторените от него злини. В Изх.22 глава Бог изисква от крадеца двойно заплащане на откраднатото. Закхей върна на ощетените от него не двойно, а четирикратно. И нещо повече - даде половината от имота си на бедните. Схващаме ли ние колко високо се издигна духовният ръст на този нисък телесно човек, как от нищожество се превърна във величество?
Закхей се превърна в благодетел, не просто в човек, който не върши нищо лошо, а в такъв, който активно проявява любов. Учудващи ли са тогава думите на Спасителя: „Днес стана спасение на този дом, защото и този е Авраамов син“.
Братя и сестри,
Накрая, ще задам въпрос, който често в телевизионните предавания задават социолозите: А къде сме ние? Къде сме и кои сме?
Ако сме кръстени, но в сърцето ни има лош огън, който ни мъчи, нека идваме при Иисус, както дойде Закхей. Да преодолеем препятствията стоящи между нас и Спасителя така, както митарят се покатери на смокинята и презря хорския присмех. Нека истински се каем, не само с думи, но като поправим щетите, които нашия грях е причинил на другите. Св. Николай Велимирович призовава: „Върни това, което си откраднал. Докато откраднатата вещ не се върне, душата ще живее в страх, а в дома ви - нещастия и беди".
Бедността не е извинение за кражбата, нито пък кражбата от държавата е по-малко кражба. А може да си работодател и да не плащаш на подчинените си според труда. Това също е кражба.
Нека особено внимаваме да не би по светски да делим хората на добри и лоши. Делата им са добри или лоши, но какво става вътре в човека? Само Бог вижда вътрешното у човека, затова само Той има право да съди.
Ако сме наистина Христови, ще разчупваме закоравелите сърца с любов, като следваме примера на нашия Господ. Хората около нас са изнервени, озлобени, поробени от страсти. И често влизат в храма с това бреме. Вместо да ги клеймим, нека се зарадваме. Влизането в храма и въобще всяка духовна активност е белег, че вулканът в тях „похърква“. Нека да приемем с доверие такъв човек и ще станем свидетели на „вулканични изригвания“. Има риск да бъдем наранени, но любовта винаги е риск. Нека рискуваме! И може би ще бъдем посрамени от внезапния духовен растеж на някой нов „Закхей“.
Бог желае у човека да има единство между вътрешния и външния живот. В сърцето ни да има любов и тази любов да се изявява както в топли думи, така и в дела милосърдни. Като Закхей да се преобразим от взимащи в даващи. „Ако някой брат или сестра нямат какво да облекат и ежедневно гладуват, а някой от вас им рече: „Вървете си в мир, гледайте да се стоплите и да се нахраните!“, без да им даде потребното за тялото, каква полза? Така и вярата – ако няма дела, сама по себе си е мъртва.“ (Як.2:15-17)
Единство на вътрешния и външния живот, единство на вяра и дела – това е пътят на спасението. Амин!
Свещеник Красимир Кръстев
Църква „Света Троица“ – Плевен
31.01.2021 г.
