Покаяние и изповед

(Беседа)

Автор: протойерей Красимир Кръстев

В тайнството Св. Кръщение ние получаваме велики блага – прошение на греховете, освобождаване от вина и нов живот. Получаваме амнистия, но не и изцеление. Грехът е простен, но страстите и раните от греха очакват изцеление. Изцелението е процес, който трябва да започне още с излизането от купела. Изцелението не е момент, а път, който неизбежно включва падания и ставания. Всяко падане пък неизбежно означава оцапване на бялата дреха на правдата, която сме облекли при кръщението. Греховната кал е голяма, но слава Богу, Той ни е оставил силно лекарство, които да приложим – тайнството Покаяние (Изповед). Тайнство на очистването, за което пророк Исаия пише: „Елате и ще отсъдим – казва Господ – дори греховете ви да бяха като тъмночервено, като сняг ще побелеят; ако бяха като червено, ще станат бели като вълна.“ (Ис.1:18)

Думата покаяние произлиза от гръцката „метаноя“, което означава промяна на мисленето. Покаянието е проглеждане и назоваване на нещата с истинските им имена – тъмночервеното е тъмночервено, червеното е червено. Не трябва да се самооправдаваме, като опитваме сами да изсветлим тъмночервения си грях до червен; само Бог може и едното, и другото петно да направи съвършено бели. Прошката, получена в Кръщението е дар, но очистването в Покаянието изисква синергия – съработничество между Божията благодат и човешкото усилие. И това наше усилие се олицетворява от сълзите на покаянието – течността, с която Бог ни омива. За разлика от кръщелните води, покайните са „собствено производство“ – от нашите души и очи.

За тайнството Покаяние св. Йоан Лествичник казва: “Изворът на сълзите след Кръщението е повече от Кръщението, макар тия думи да изглеждат малко смели. Защото Кръщението ни очиства от предишните злини, а сълзите очистват греховете, извършени и след Кръщението. Като сме приели Кръщение в детска възраст, ние всички сме го осквернили, а със сълзите си отново го очистваме. И ако Божието човеколюбие не беше ни дало тях (сълзите на покаянието) едва биха се намерили такива, които се спасяват.”

Днес ще подходим към въпроса за покаянието именно по този „воден“ път. Да размислим върху един Соломонов текст, който неслучайно се чете като задължителна паремия на големите Богородични празници и на Велики Четвъртък. В Притчи 9:1-6 се казва: „Премъдростта си създаде дом, издяла седемте му стълба, закла жертва, размеси виното, приготви трапезата си. Тя изпрати слугините си да призовават по най-високите места на града: „Който е неразумен, нека се обърне насам!“ И на безумните тя каза: „Елате, яжте хляба ми и пийте виното, което съм размесила. Изоставете неразумността и ще живеете, и вървете по пътя на разума.“

Тук са показани като предобрази Църквата и нейните служители, съборите, жертвата – Христос. Изпълнението на тази жертвена трапеза виждаме на Велики Четвъртък и в целия последвал евхаристиен живот на Църквата. „Виното, което съм размесила“ ни насочва към практиката винаги да се смесва евхаристийното вино с вода: първо на проскомидията – със студена, а после и с топла вода – „теплота“. Добавянето на вода не е случайна подробност, а древно апостолско предание, което съчетава няколко значения:
• следва историческия начин, по който се е употребявало виното. В древността в Средиземноморието почти никога не се е пиело чисто вино. То обикновено се е разреждало с вода;
• напомня за кръвта и водата, изтекли от Христовото ребро – образ на основните тайнства: Св. Евхаристия и Св. Кръщение;
• свидетелства за двете природи на Христос: виното – божествената, водата – човешката;
• изобразява единството между Христос и Неговата Църква: виното – Христос, водата – народа;
• чрез добавянето на „теплотата“ след освещаването изповядва, че Христос е живият и възкръснал Господ, защото топла вода указва живото Христово тяло, а също и символизира Светия Дух, Който дарява живот.

Тези значения не се изключват взаимно. В православната литургична традиция символиката често е многопластова: едно и също свещенодействие може едновременно да припомня историческо събитие, да изразява догматична истина и да разкрива духовната реалност.

Най-дълбокото богословско основание в гореизложените значения се вижда в думите на св. ап. Йоан: „Но един от войниците с копие прободе ребрата Му и веднага изтече кръв и вода.“ (Йоан 19:34) Светите отци виждат в това не просто исторически факт, а тайнствен образ на Църквата и на тайнствата. Кръвта и водата, изтекли от Христовото ребро, са образ на Евхаристията и Кръщението. А тъй като светите отци наричат покаянието „второ кръщение“, можем да видим в тази вода и напомняне, че към Светата Чаша се пристъпва не само като веднъж кръстени, но и като непрестанно очистващи се чрез сълзите на покаянието. Покаянието актуализира кръщението. Затова между покаянието и Причастието съществува неразривна духовна връзка: покаянието не се прибавя към Христовата Кръв, а подготвя човека да я приеме за живот, а не за осъждане. Тоест, само Божията благодат ни очиства, но не без нас, в такъв смисъл може да кажем, че е налице смесване.

Водата има голямо значение, защото преди да се налее виното, трябва да се измие съда. Какво става с висококачествено вино, ако се налее в мръсна чаша? Самото вино не губи вътрешните си качества, но човекът вече не може да ги усети. Проблемът не е във виното, а в съда, в който е налято. Светите отци често сравняват Божията благодат или Божието слово с чисто вино, а човешкото сърце – със съд. Ако съдът е замърсен от страсти, гордост или нечист живот, човек не може да възприеме в пълнота дара, който му се дава. Ето защо в православната традиция се поставя толкова силен акцент върху очистването на сърцето. Нашата традиция стъпва върху старозаветната юдейска, в която има много ритуални умивания. Но фарисеите и законоучителите съвсем забравили, че чрез външното Бог поучава за вътрешното. Затова Господ често ги изобличавал: „Горко ви, книжници и фарисеи, лицемери, защото чистите отвън чашата и блюдото, когато вътре те са пълни с грабеж и неправда. Слепи фарисеино, първо очисти отвътре чашата и блюдото, за да станат чисти и отвън.“ (Мат.23:25-26) Не важат ли тези думи и за нас, ако се фокусираме само върху телесния пост, а забравим неговата цел – очистването на душата и покаянието?!

А може ли човек не само да не усети качеството на виното, но и да се разболее от вино, замърсено от нечист съд? Разбирате символичния ми въпрос. Ако сърцето на причастника е този нечист съд, то ние се насочваме към предупреждението на св. Павел, че недостойно приемащия Тялото и Кръвта Христови, може да се разболее: „Така че който яде от този хляб и пие от чашата на Господа недостойно, той е виновен пред тялото и кръвта на Господа. Но нека човек изпитва себе си и тогава да яде от хляба и да пие от чашата. Защото, който яде и пие не както подобава, той яде и пие от своето осъждане, понеже не разпознава тялото на Господа. Затова сред вас има много немощни и болни, а и умират доста. Защото, ако бяхме изпитвали себе си, нямаше да бъдем осъждани. “ (1 Кор. 11:27–31).

Така ние разширяваме притчата за виното, сипано в нечист съд. А какво е разширената притча? Алегория! Винаги трябва да се подхожда с голямо внимание към разширяването на образността. Алегорията е продължително иносказание, при което почти всеки елемент от разказа съответства на определена идея или реалност. Докато притчата също използва образен разказ, но обикновено има една основна духовна истина, към която води, без непременно всеки детайл да има самостоятелно символично значение.

В примера с виното е допустимо разширяване на образността. Виното съдържа алкохол и органични киселини, които възпрепятстват развитието на много микроорганизми. Затова качественото вино само по себе си е неблагоприятна среда за бактериален растеж, но това не означава, че може да неутрализира всякакво замърсяване. Ако виното е било замърсено с прах, просто няма да се усети вкуса, ако обаче е замърсено с опасни микроорганизми – човек ще пострада.

Можем да сравним смъртните грехове с опасните микроорганизми, а несмъртните – с прах. Така, че примерът със замърсеното вино се превръща от притча в алегория. Но по тези жизненоважни въпроси трябва да подхождаме със страх Божий. Защото никой не трябва да се самоуспокоява, че понеже не е сторил смъртни грехове, неговите пропуски са само някакъв дребен греховен прах. Такова тълкуване е прекалено разширително.

Но водата присъства не само върху трапезата. Още по-недвусмислена е една друга нейна употреба на Тайната вечеря – за умиване преди трапезата. Ключов е разговорът между Христос и св. апостол Петър: „Който се е окъпал, няма нужда, освен нозете да умие, защото е цял чист.“ (Йоан 13:10)

Светите отци обикновено тълкуват това така:
• „Окъпал се е“ – това е Кръщението, което веднъж завинаги възражда човека.
• „Да умие нозете си“ – това е непрестанното очистване от ежедневните грехове чрез покаяние.

Тук връзката на покаянието с Евхаристията е много силна, защото умиването на нозете става непосредствено преди Тайната вечеря. Последователността е показателна:
1. измиване;
2. наставление;
3. установяване на Евхаристията.

Затова много православни богослови виждат в това духовен образ: който желае да седне на Христовата трапеза, трябва да позволи на Христос да очисти „нозете“ му, т.е. да се покае. Наставлението пък се получава в литургията на оглашените, която завършва с проповед върху евангелския текст. След проповедта започва литургията на верните, завършваща с кулминацията на богообщението – Причастието. (В нашата практика има изкривяване – проповедта е след Причастието; за това виж „Каква трябва да бъде съвременната проповед“)

И така, покаянието е дълбокият смисъл на подготовката за най-великото тайнство на единението ни с Бога – Св. Евхаристия. Ако покаянието е истинско и свещеникът като духовен лекар го е констатирал на Изповедта, значи чашата е умита и няма пречка божественото вино да не бъде налято в нея.

Дотук ние разглеждахме тайнството Покаяние в неговата връзка с тайнството Евхаристия, но трябва да направим някои важни уточнения, касаещи самото покаяние.

Първо. На една предишна беседа (Основни литургични понятия) казахме, че тайнството Покаяние се среща и под името „Изповед“, което не е грешно, но при него фокусът е върху изповядването на греховете, което е само част от тайнството. Проблемът с това именуване е, че неусетно забравяме нещо много важно: изповядването на греховете е само върхът на айсберга, много по-голямата част е себеизпитването и покаянието, което принасяме пред Бога в скритата стаичка. Там е мястото, където трябва пролеем покайни сълзи, а не да се опитваме пред свещеника да ги предизвикаме. Всичко това е вредно психологизиране и натоварване. Разбира се, ние в никакъв случай не догматизираме, че покаянието е само преди изповедта, то може, и често става и при самото изповядване. Важното е да го има и да осъзнаем, че целият ни живот трябва да е изтъкан от покаяние. Защо разделяме покаянието на ежедневно и на светотайнско? Покаянието е едно, то трябва да бъде ежедневно, защото всеки ден грешим и всеки ден трябва да се каем. Когато вдигнем температура, чакаме ли да започне работното време на лекаря (в миналото, а и днес по селата той не е всеки ден на разположение), за предприемем мерки. Не! Взимаме аспирин, и в първия сгоден случай отиваме при лекаря да прецени хода на лечението. Така и покаянието трябва да бъде ежедневно и да завършва с Изповед пред свещеника. Изповедта увенчава покаянието и трябва да бъде честа, а преди Причастие – задължителна. Така че спокойно можем да кажем за Покаянието и Изповедта „това, което Бог е съчетал, човек да не разлъчва“.

Второ. В покаянието скръбта по Бога се съединява с вярата в Бога. В своята чудесна книга „Забравеното лекарство“, архим. Серафим (Алексиев) сравнява спасителното покаяние на ап. Петър и безплодното разкаяние на Юда:

„От Христовите апостоли първият и последният съгрешили тежко. Петър се отрекъл от Христа, Иуда го предал. Но Петър бил простен, а Иуда погинал. Петър пак получил апостолското си достойнство, а над Иуда и до днес тегне проклятието на вековете. Какво спаси Петър и какво погуби Иуда? Какво трябваше да стори този нещастник? След като извърши греха, трябваше да се изповяда ли? Но ето, формално погледнато, той се изповяда, като отиде при книжниците и старейшините и им рече: “Съгреших, че предадох невинна кръв” (Мат.27:4) и заедно с изповедта, върна им трийсетте сребърника. Та това не е ли достатъчно? Уви, не! Една гола изповед не спасява! Трябва освен съкрушение на сърцето още и жива вяра в Божията милост. А Иуда се отчая в спасението си. Затова след изповедта си отиде, та се обеси. Тялото му увисна на едно дърво, а душата му отиде в ада за вечни мъки.

Не тъй постъпи Петър. В двора на Кайафа той три пъти се отрече от Христа, от Своя Благодетел и Учител: “Не познавам Човека” (Мат.26:74). Но при третото отричане, като чу да пее петел, спомни си какво му беше предрекъл Христос, осъзна греха си, съкруши сърцето си, излезе от оня двор, отдели се веднага от първосвещеническите слуги и, което е най-важното, взе да пролива горчиви сълзи сълзи на искрено, живо, дълбоко разкаяние. Според едно предание през целия си живот, когато чувал петел да пее, св. ап. Петър си спомнял за своя тежък грях, и очите му се превръщали в два извора на най-покайни сълзи. Той не се отчаял, вярвал в Божието милосърдие и с това се спасил.

По този начин св. Петър ни е оставил жива поука, кое е най-главното условие, на което трябва да отговаряме, когато искаме да се обърнем след грехопадението си пак към Бога. Това е вярата в Божието милосърдие, която пропъжда всяко отчаяние. Бог е любов. Колкото и тежък да е грехът ни, Той ще ни го прости, стига да се съкрушим от сърце. Дори и като планини да са високи греховете ни, те ще потънат в океана на Божията милост. Който обаче се отчае, той е загубен. Отчаянието е тържество на дявола. Прочее, да се пазим най-вече от отчаянието, защото отчаем ли се, никой не може да ни спаси.“

Трето. В покаянието всички дялове на душата – ум, чувства и воля – променят своята грешна посока и дружно се насочват към Бога. Не само размисляне, не само плач, но и дело! Затова архим. Серафим призовава:

„Нека да подражаваме на св. ап. Петър и в друго отношение. Като осъзна греха си, той веднага излезе от онзи проклет двор на първосвещеника, дето се отрече от Христа. И ти, брате или сестро, когато искаш да се изповядаш и върнеш към Бога, излез от оня проклет двор на греха, дето досега си се намирал и дето по всевъзможни подбуди не три пъти, а всеки ден по 33 пъти си се отричал от Христа, излез вън и с тялото, и със сърцето, и с ума си! Петър се отдалечи от първосвещениковите слуги. И ти остави дружбата си с тия хора, които те учат на грехове, или без да искат ти служат за съблазън.

Но най-важната поука от поведението на каещия се апостол е следната: като остана сам, св. ап. Петър размисли в себе си, изживя повторно ужаса на греха си и от дълбоко вътрешно страдание заплака горко. И ти, като се готвиш да отидеш при духовника си, не пристъпвай към него без предварителна подготовка. Отдалечи се първом и ти от шума на ежедневието, остави всяка друга грижа, събери мислите си, направи кратка, но сърдечна молитва, припомни си всички грехове и дори си ги запиши на едно листче, за да не би като идеш да ги изповядаш, в смущението си да ги забравиш и да останеш неочистен от тях. Спомни си десетте Божии заповеди, виж коя си нарушил, припомни си дали не си извършил някой смъртен грях, изпитай съвестта си, осъди себе си, поплачи за падението си и в такова настроение иди при духовника! Тогава бъди уверен, че ще получиш истинска прошка, защото “сърце съкрушено и смирено Бог не ще презре” (Пс. 50:19).

Тъгуването по повод на извършените от нас грехове е абсолютно необходимо, ако искаме да получим от Бога прошка. Та тъкмо в това се състои покаянието да пролееш сълзи, да изпиташ дълбока скръб поради своите падения. По свидетелството на св. Исаак Сирин, Бог приема нашата покайна скръб за подвиг.“

СЛЕЗ ОТ СМОКОВНИЦАТА!

(НЕДЕЛЯ 15 СЛЕД НЕДЕЛЯ ПОДИР ВЪЗДВИЖЕНИЕ - НА ЗАКХЕЯ)

Днес отново ще се срещнем със Закхей – човек малък по ръст, но не и малък по жажда за спасение. Малък по тяло, но голям по търсене. Грешник по живот, но пример за велико покаяние.

По едно съвпадение, днес честваме и паметта на св. Григорий Богослов, който обръща внимание на неговото духовно извисяване. В своето Слово 39, възхвалявайки покаянието, светителят казва: „Христос не се срамува от митаря, нито отблъсна блудницата, нито презря Закхей, малкия по ръст, но големия по желание за спасение. Той се възкачи, за да види, но бе видян; търсеше, но бе намерен; стоеше високо по място, но слезе ниско по дух, за да бъде въздигнат от Този, Който смирява гордите и възвисява смирените.“

Ето тайната на спасението: човек търси Бога, но Бог пръв намира човека. Закхей се възкачи на смоковницата, за да види Иисус. Но преди още той да види – бе видян така, както Бог вижда всички на тази земя, които търсят истината.

В началото и Закхей, както повечето израилтяни по онова време, възприемаше Иисус като някакъв странстващ мъдрец, може би дори пророк. Но в сърцето на всеки човек, дори най-падналия, има духовна жажда. Защо и той, презираният от всички митар и слуга на римляните, да не излезе и потърси мъдрост, може би дори повече от мъдрост? И той тръгна да търси, тръгна на духовно изкачване по една смоковница …

Търсенето е толкова важно! Милиони ще станат гориво за ада защото не търсят, защото не искат да напуснат уютния си дом (символ на земния комфорт), когато Христос минава по улиците на техния град. А Той минава постоянно … и постоянно зове така, както повика Закхей.

Преди да повика към Христа, Закхей бе повикан от Него по име. Така Бог вика всеки човек на тази земя (без изключение!): когато чрез ръката на звънаря забие църковните камбани, когато заговори чрез устата на свещеник, приятел или колега, когато чрез шилото на болестта те прониже в сърцето…

Закхей стана образ на синергията на човека и Бога: човешкото усилие (качването) + божествения призив („Закхее, слез!“). Закхей стоеше високо по място, но трябваше да слезе ниско по дух. Защото спасението изисква човешкото усилие, но не е във височината, а в смирението.

Мнозина могат да свидетелстват, че и в техния живот е било така. В началото поели да качват нещо, което им изглеждало като духовна височина - някаква мъдрост от Изток (по-рядко от Запад), поезия, изкуство, нещо възвишено и изглеждащо красиво, може би дори богословие … до момента, в който са чули ГЛАСА. Гласът, който казва: „Слез, смири се, за да започнеш истински духовен живот, да получиш истински мир!

Милиони не търсят, а други милиони не искат да слезнат от смоковницата. Ах, тази смоковница, която омайва мнозина! Някои богослови казват, че дървото на знанието от Едемската градина е било точно смоковница. Не знаем със сигурност, но със сигурност на някои им харесва горе - гледаш отвисоко, сравняваш, критикуваш: Иисус и Буда, Иисус и папата, и Лутер, и Левски - българския Месия, според Мерсия (Макдермот) ... Иисус и всичко друго, и всеки друг, само не Иисус и най-големия грешник - мен, самия. Не е проблемът в смоковницата, та нали велики светители като Златоуст, Василий и самият Григорий са усвоили брилянтно всички земни науки! Усвоили, но се смирили и слезли! Проблемът е когато хората мъдруват, но не искат да слезнат от дървото на знанието и да седнат с Него на трапезата на общението. Защото покаянието е движение надолу, а те искат да останат на смоковницата, да трупат знания и да гледат на другите отгоре.

Всъщност, и при двете групи (нетърсещи и неслизащи) причината е една - страхът да не изпуснат сигурните благинки на този свят в "гонене на дивото": материалните благинки на дома и душевните благинки на смоковницата – да гледаш „от високото“. Спасението не е за такива хора; смоковницата изсъхна, заедно с нея ще отидат и те в огъня като сухи клони!

Изводът е: пълната и спасителна синергия между Бога и човека изисква от последния не само качване, а и слизане от смоковницата!

А когато Закхей слезе, Христос не му предяви обвинение, но му подари присъствие: „Днес трябва да бъда у дома ти.“

„И какъв бе плодът? – пита св. Григорий – Не само раздаване на имота, а оправдание; не само промяна на делата, а обновление на сърцето. Защото не златото очиства човека, а изповедта; не загубата на богатството, а придобиването на смирение. Затова и спасението влезе в дома му – не защото Христос намери праведник, а защото сътвори праведен грешника.“

Братя и сестри,

Забележете: Христос не влезе в дома му, защото Закхей вече бе праведен, а Закхей стана праведен, защото Христос влезе в дома му. Плодът на това влизане не бе просто раздаване на имота, а преобразяване на сърцето. Не златото очисти Закхей, а изповедта. Не загубата на богатството му донесе спасение, а придобиването на смирение. Така, започвайки от сърцето, Христос преобърна сребролюбеца в дарител.

Спасението влезна в дома и сърцето на Закхей, както казва св. Григорий: „не защото Христос намери праведник, а защото сътвори праведен грешника“. Нали и ние постоянно за това се молим „Сърце чисто създай в мене, Боже, и правия дух обнови вътре в мене.“! (Пс.50:12)

Днес същият зов е отправен към всеки от нас: „Слез!“. Слез от гордостта, от самодоволството, от оправданията. Слез, за да те въздигне благодатта!

Нека не се страхуваме от това слизане. Защото който се смирява, бива въздигнат, а който се кае, бива приет. И ако отворим дома на сърцето си, ще чуем същите думи: „Днес стана спасение на тоя дом.“ Амин.

Протойерей Красимир Кръстев

Храм "Света Троица" - Плевен

25.01.2025 г.

ТЕСНИЯТ ПЪТ НА ДУХОВНОТО ОЧИСТВАНЕ

   В Православието очистването от греха представлява духовно движение по следния маршрут: Покаяние ⟶ Изповед ⟶ Причастие. Кулминацията на това движение е единението с Бога в Св. Евхаристия. Ше сбъркаме обаче, ако не отчетем, че това е само половината истина, и то втората половина. Движението ни към Бога е възможно само защото първо Той стана човек и бе разпнат за нас. Чрез Светия Дух Той продължава да снизхожда към нас, да ни изкарва от духовната летаргия и ни води към мястото на срещата с Него. Кое е това място? Разбира се, там, където се проля очистващата Кръв – Голготския Кръст! Там, в светите тайнства, нашият път се среща с Божия. Св. Николай Кавасила казва: "Тайнствата - това е пътят, вратата, която Христос ни отвори. Преминавайки по този път и през тази врата, Той се връща при хората."

    За да има среща е нужно двустранно движение: не само Бог към нас, но и ние към Него. Въпросът е: вървим ли ние по верния път, утъпкан от нозете на светиите? Питам това, защото днес има много short cuts, т.е. преки пътища. 

    Един такъв пряк път предлага Изповед без покаяние - уста, откъсната от сърцето. Още св. Ефрем Сирин отбелязва: "Много са тези, които се изповядват, но малцина са тези, които се каят."

    Друг крив път е протестантския – покаяние без  тайнство Изповед. Отново short cut - индивид, откъснат от общността. Това е опит да се отстрани Църквата в лицето на свещеника-изповедник. Но всеки наш грях, освен, че накърнява връзката ни с Бога, смущава и Църквата, защото тя е Тяло Христово.

    В последните години, пак по тази индивидуалистична линия, в някои православни среди стана модерно причастяването без Изповед, само с покаяние. Но дали очистването е завършено без светотайнска Изповед и без свещеника като лекар?

    А най-наглия дяволски път предлага да се причастиш само защото си кръстен, без никаква подготовка с пост, покаяние и Изповед.

    Това са преките, но криви пътеки на лукавия, а верният път, който ни сочат светците е все същия, стар и тесен, по който стоят табелите „Покаяние ⟶ Изповед ⟶ Причастие“.

    Думата покаяние, на гр. ез. метаноя, означава промяна на ума, светогледа и начина на живот. В основата на нравствеността е любовта към Бога и ближния. Обичаме ли така, както Бог обича? – това е въпросът на въпросите. Колкото повече човек познава Бога, толкова повече проглежда за липсата на такава божествена, безусловна, жертвена любов (на гр. ез. агапе) в собственото си сърце. И все повече осъзнава, че тесният път, по който може до стигне крайната спирка – небето и богоуподобяването, е същото това старомодно, възхвалявано от отците „ПОКАЯНИЕ“.

    Ежедневно трябва да изпитваме всички свои дела, думи и помисли. В лична изповед да изповядваме пред Бога това, за което съвестта и ближния ни обвиняват. Нашият индивидуализъм обаче е неизтощим: а защо тогава да се изповядаме и пред свещеник в тайнството Изповед? Този въпрос издава юридически подход и е присъщ на западното мислене. Така протестанта си представя, едва ли не, че в момента, в който се изповяда тайно пред Бога, с греха му е приключено. Разбира се, ние, православните, въобще не се съмняваме в безграничната Божия любов към нас, и що се отнася до Бога, Той веднага ни прощава. Но има нещо по-дълбоко и то е в това, че грехът не е само нарушаване на заповед, той е болест, която трябва да се лекува, не само да се прости, а да се очисти. 

    Божият закон е като термометър – показва, че сме вдигнали температура, но не може да ни излекува. Личната изповед пред Бога, ако е искрена, носи прошка, но е само началото на лечението. Тя е като хапчето аспирин, което взимаме веднага щом констатираме високата температура. Необходимо е, но не е достатъчно. Затова ние, православните, не се самолекуваме. Самолечението, както на телесните, така и на духовните болести, освен недостатъчно, може да е и опасно.

    Пълноценното лечение става в лечебницата – Църквата. Затова ние, православните християни, след като в скришната ни стаичка сме признали греха си пред Бога, пристъпваме и към тайнството на Изповедта.

    Тук вече сме в лекарския кабинет. Свещеникът е младшия лекар, а Главният Лекар невидимо присъства с Духа си, а видимо с поставената в изповедалния кът икона. Тук особено проличава дали свещеникът е лекар-духовник или само шивач. Ако е чист и смирен, ще чуе гласа на Духа, ще почисти раната и ще даде правилното лекарство под вид на съвет или епитимия, и тогава ще я зашие. Ако е недуховен, ще хване иглата и ще зашие набързо раната, като прочете една разрешителна молитва.

    За такива небрежни „шивачи“ говори и преподобни Паисий Светогорец като казва, че поради липсата на добри изповедници днес психиатриите са пълни, а църквите празни. А добър не означава непременно образован. Схиархимандрит Амвросий (Тюроленков), казва: „Чувал съм от някои свещеници, които бяха грамотни, да казват така: „Какво е покаянието? Покаянието е да съзнаваме греховете си и да съжаляваме, че сме грешили”. Но това не е покаяние. Да се бием в гърдите, да си скубем косите - това все още не е покаянието. Покаянието е пълната ликвидация с греха, т. е. да се стремим, с Божията помощ, да не грешим повече. Най-главното е човек да не греши”.

    С колко простички думи приснопаметният Зографски игумен ни посочва целта – да не грешим повече! Тази цел не се постига с еднократно душевно гимнастическо упражнение – да се напрегнем и разплачем пред Бога и (евентуално) пред свещеника.

    Истинското покаяние обхваща не само чувствата, но и разума и волята.

    Братя попитали авва Сисой Велики: „Ако брат изпадне в грях, достатъчна ли е една година да се покае?"

    - Жестока е тази дума, отговорил старецът.

    - Шест месеца тогава? – попитали отново.

    - Много е, отговорил старецът.

    - 40 дни тогава?

    - Много е, отговорил старецът, вярвам в милостта на Човеколюбеца, че Той, покае ли се с душата си, след три дни ще получи покаянието си."

    Това твърдение на светеца, разбира се, не е богословски прецизно, но не е и невярно. Защото в Божият ум прошката може и да става в мига, в който признаем греха си, но кога ще усетим лекуващото действие на благодатта, това е друг въпрос. Може на мига, но може и по-късно. 

   Затова отговорът на авва Сисой не бил в западния юридически дух, т.е. че покаянието е в конкретен момент - когато признаеш греха си пред Бога (според протестантите) или когато изпълниш наказанието във вид на епитимия (както е при католиците, поне на практика). Светецът отговорил като мъдър лекар на човешката душа. Защото вярвал в милостта на Човеколюбеца, но и съзнавал, че очистването е процес, който започва с проглеждане, продължава със съжаление и решимост да не се пада в същата мерзост. След това минава през Изповед и кулминира с Причастие. Тоест, необходимо е време (три дни - казва авва Сисой), за да обхване покаянието и трите дяла на душата! Затова е добра и мъдра нашата традиция за най-малко три дни постна подготовка за Св. Причастие!

    Ето, св. цар Давид беше изповядал греха си пред Натан и пророкът му бе обявил прошката. Защо тогава царят продължава да се терзае: "Измий ме напълно от моята вина и ме очисти от моя грях! Защото аз съзнавам своята вина и моят грях е винаги пред мене" и да се моли: „Върни ми радостта на Твоето спасение и с властния Дух ме утвърди.“ (Пс.50:4-5,14)? Защото му бе простено, но душата му оставаше омърсена и наранена! 

    Не можем да дефинираме душата в математически формули и да и определим точен срок на изцерение. Рани различни, в зависимост от конкретния пациент и болест, ефектът от лечението може да се усети в различен момент. Може и веднага, но знаем, че дори при леко телесно порязване, раната „хваща ръбове“ на втория-третия ден. Често лекарят не бърза да зарадва пациента веднага след манипулацията, а му казва „Пий тези горчиви лекарства и ела след седмица на контролен преглед“. Така е и с греховните рани! В Православието епитимиите са духовно-назидателни мерки, налагани от свещеника като средства за покаяние, а не като наказание. Те са тези лекарства, които имат за цел да формират в грешника нова, по-различна и твърда реакция на изкушението. Целта е изцерение на болното място, за да може човек да даде решителен отпор на изкушението! След като ни нарани, бесът няма да се оттегли доброволно. Той не иска раната да заздравява и в рамките на няколко дни ще атакува пак на слабото ни място или около него. Бих казал, че всички ние понасяме ежедневни драскотини от изкушенията, затова тридневният пост преди да се помаже раната с Евхаристийния балсам е необходим за всички, за да може раните да бъдат подготвени за най-силното лекарство - Св. Причастие. При Изповедта, свещеникът трябва да прецени дали е необходимо продължаване на подготовката за Причастие. Само при достойно причастяване  ние отиваме към ликвидация на греха.

   От гореказаното виждаме, че не само лекарят е важен за доброто лечение на болестта; пациентът носи голяма отговорност. Той трябва не само да изпълнява лекарските предписания, но и точно да покаже раната, дори тя да е на деликатно и неприлично място.

   От старогръцки, думата, която най-често стои зад библейската „изповед“, е exomologéomai. Основното и значение е признавам. Етимологията и е следната: ἐх - „от“, „навън“; homologéō - „съгласявам се, признавам“.

    На старобългарски глаголът е „изповѣдати“, чиято етимология е много сходна: „из-“ – представка със значение на извън, открито, навън; „повѣдати“ – означава „казвам, говоря“, сродно с думата „повест“. 

    Всичко това ни насочва към извода, че отношението „покаяние – изповед“ показва едно движение навън, от сърцето към устата, едно желание да изхвърлим отровата от нас.

    Към тайнството Изповед може да се пристъпи по всяко време, без постът преди него да е задължителен. За покайна нагласа на душата, Църквата препоръчва към това тайнство да се подходи с предварителна молитва.

    И въпреки, че тайнството Изповед не е обвързано със задължително пристъпване след това към тайнството Евхаристия, то тайнството Евхаристия е обвързано с предварително минаване през тайнството Изповед. Тук трябва да излезем от човешката логика и да дадем място на свещеника като лекар. Както добрият лекар няма да изпише силно лекарство без поне да изслуша пациента, така и добрият свещеник не трябва да причастява без Изповед. С какво внимание и предварителна диета ние пристъпваме към хирургическа операция; колко повече трябва да пристъпваме със страх Божий към операцията по очистване от тумора на греха чрез Тялото и Кръвта Христови! Свещеникът трябва винаги да помни, че Св. Трапеза е не само място за духовно хранене, но и духовна операционна маса. Затова е длъжен да възпре неподготвения с духовен и телесен пост, и ако трябва да му наложи епитимия.

    Всички хора се нуждаят от базова аскетична подготовка, за да пристъпят достойно към Св. Причастие. Всъщност постът в сряда и петък е една Божествена епитимия, наложена на всички от нашия велик Лекар и Първосвещеник, поради всеобщата греховност, за задълбочаване на покаянието.

   

 Братя и сестри, 

„Тясна е вратата и стеснен е пътят, които водят към живота, и малцина ги намират.“ (Мат.7:13). Не само вратата, но и пътят е тесен, и това е пътя на духовното очистване. Само вървейки по него ще можем да седнем достойно на Господната трапеза. И понеже Христос е „пътят, истината и живота“, то и Св. Причастие освен, че е крайната цел – Живота, е и пътя, по който вървейки, се очистваме чрез  истината. Само така, приемайки достойно Бога в себе, ще се утвърдим като вечни човеци и ще можем да запеем със св. цар Давид „Върни ми радостта на Твоето спасение и с властния Дух ме утвърди.“ Амин.

Свещеник Красимир Кръстев

Църква "Света Троица" - Плевен

15.06.2025 г.

ЗА (НЕ)ОЧАКВАНОТО СТРАДАНИЕ

    Днес ще потърсим поуките в една история от 4 век сл. Хр., историята на едно нещастие, което сполетяло един добър младеж от Сирия. Страдание, което изглеждало колкото неочаквано, толкова и несправедливо, но превърнало добрия младеж във велик певец на покаянието - свети Ефрем Сирин.

  Веднъж родителите на Ефрем го изпратили по работа извън града. Увлечен в мечти и размисли, младежът замръкнал на полето. Един овчар го поканил да пренощува при него на открито при стадото му. Ефрем приел. Вечерта овчарят се напил и дълбоко заспал. През нощта дошли вълци и отвлекли няколко овце. На сутринта пристигнали стопаните на стадото и като узнали за загубата, не повярвали, че е имало вълци, но обвинили Ефрем, че той е скроил открадването на овцете. Овчарят, за да не бъде обвинен от стопаните в немарливост, поддържал това обвинение. Закарали Ефрем при съдията. "Точно в това време, разказва св. Ефрем, докараха някого, хванат в прелюбодеяние с една жена, която успяла да избяга. Съдията, като отложи разследването за друг път, нареди да откарат двама ни в затвора. Там сварихме един селянин, затворен за убийство. Но нито доведеният с мене беше прелюбодеец, нито селянинът убиец, както и аз - крадец на овце. Като доказателство по делото на селянина беше докарано мъртвото тяло на убития, по моето дело - овчарят, а по делото на прелюбодееца - мъжът на виновната жена."

    Изминали седем дни в мъчителна неизвестност. Сполетян от такова неочаквано нещастие, Ефрем се самовглъбил и замислил над себе си и Божия промисъл. Дали станалото с него е дело на сляп случай, или то има някакъв смисъл, някаква връзка с неговото минало или пък с неговото бъдеще?

    Заспивайки с тези размисли през осмата нощ, Ефрем видял насън един непознат човек, който му казал: "Бъди благочестив и ще разбереш промисъла; припомни си всичко за каквото си мислил и каквото си правил, и ще разбереш, че както ти, така и тия люде не страдате несправедливо. Но няма да избегнат наказанието и виновните."

    Като се събудил, Ефрем започнал напрегнато да си припомня всичко, каквото бил извършил преди това, и изведнъж се сетил, че не преди много време, минавайки една вечер наблизо край същото онова място, дето нощувал при овчаря, той видял кошара с крави. Пазачът на кравите го нямало там, и поради младежко лекомислие, търсещо да направи някоя пакостна шега, Ефрем изгонил от кошарата една от кравите. Това била кравата на един бедняк; през нощта зверовете я изяли.

    След като му станало ясно за какво го наказва Бог, Ефрем разказал това на останалите. Подбудени от неговия пример, и те започнали да ровят своите постъпки, и да откриват греховете си. Селянинът разказал, че някога видял да се дави един човек в реката и не му помогнал, въпреки че можел. Другият казал, че се присъединил към обвинителите на една жена, оклеветена в прелюбодеяние. Това била една вдовица; нейните братя нарочно я обвинили в това, за да я лишат от бащиното й наследство, част от което дали на този човек, за да свидетелства против нея, по предварително споразумение.

    Като изслушал тия признания, Ефрем започнал силно да се съкрушава и разкайва, защото видял безспорно доказателство за Божия справедлив промисъл. В голямо съкрушение той се молел на Бога да бъде освободен, като дал обет целия си останал живот да посвети на покаяние. След известно време, насън, непознатият му казал: "Утре ще бъдеш освободен." След разпита на следващия ден, овчарят неочаквано направил признание за истинността на случката и така Ефрем бил освободен от затвора, както и останалите, които били задържани несправедливо, чиито лъжесвидетели също признали вината си.

    Същата нощ Ефрем видял насън Непознатия, който го предупредил занапред строго да внимава и да не забравя, защото има едно Око, което всичко вижда и за всичко държи сметка.

   Верен на дадения в затвора обет, Ефрем станал смирен монах, който помнел греховете си, денем и нощем ги оплаквал и се поучавал в Словото Божие.

    Братя и сестри, какви изводи можем да извлечем за себе си от тази история?

    - „Може ли някой да сложи огън в пазвата си и дрехите му да не изгорят?“ (Пр.6:27) - пита риторично мъдрецът. Грехът винаги има последствия, макар, че не винаги можем да ги обозрем, защото те често излизат извън личното ни пространство. Можем да не "изгорим" веднага, а по-късно, когато не очакваме. Но последствията неизбежно ще ни застигнат. Младежкият грях на Ефрем първо "изгорил" бедния собственик на кравата, а след години, както видяхме, "неочаквано" и самият него. Така станало и при неговите съкилийници. Селянинът проявил пасивност, но тя се оказала фатална за един човешки живот. Обвиненият в прелюбодейство не бил инициатор на измамата, той просто се присъединил към заговора. Но се оплел и в лъжесвидетелстване. Никой от тримата не бил дързък убиец, крадец или злодей, но и тримата неочаквано се сблъскали с правосъдието. Позната и днес ситуация за много "добри" хора, "малки" грешници, които се ядосват, че "за кокошка няма прошка, а за милиони няма закони". Длъжни сме да кажем, че Бог не е някакъв дребнав счетоводител, погълнат от мисълта да изравнява всяко лошо дело с наказание. Не всички наши грехове предизвикват Божието дисциплиниране, но щом то вече е налице, значи със сигурност има причина за това. Според преп. Макарий Оптински: „Трябва твърдо да вярваме, че без Божията воля никаква скръб няма да ни се случи, макар и да смятаме хората за причина на скърбите ни, те са само оръдия на Божия промисъл, действащи за делото на спасението ни, и те могат да ни причинят само това, което Бог допусне.“ В разглеждания случай и при тримата обвинени имало едно подценяване на стореното зло, последвано от неговото забравяне. Реална била опасността неглижирането на греха да се превърне в трайна нагласа. Влизането в тези релси води до самодоволство и себеправедност, а крайната гара знаем коя е... Затова Бог допуснал това изпитание, за да изкара тримата от грешния коловоз. Страданието отворило духовните очи на Ефрем и той погледнал на "невинните" младежки лудории по друг начин - като на грехове, които нараняват ближния. 

    - Св. пророк Йеремия поставя тежка диагноза на цялото човечество: "Сърцето е лукаво повече от всичко и порочно – кой може да го разбере?" (Йер.17:9) Скръбта довела Ефрем до по-ясно разбиране дълбочината на греховната повреда на собственото му сърце. Обща черта на всички светци е, че те ясно са съзнавали своята причастност към Йеремиевата диагноза. Затова не се изненадвали от Божиите наказания, а дори се притеснявали, ако останат продължително време без тях, „Защото Господ поправя този, когото обича, и наказва всеки син, когото приема.“ (Евр.12:6) Веднъж, след като свършил божествената служба, св. Йоан Милостиви забелязал, че една жена горчиво плаче в ъгъла на църквата. Той рекъл на дякона си: „Иди, доведи оная жена, да видим защо е тъй опечалена: мъж и ли се е поминал, или децата и са болни, или някое друго нещастие и е пратил Бог.“ Дяконът довел жената при патриарха и тя отговорила: „Как да не плача, владико свети, ето вече три години се изминаха, а никаква скръб не ни е споходила. Бог като че ли ни е забравил съвсем. Никаква болест няма у дома, нито вол ни се е загубил, нито овчица ни е умряла, и моите домашни взеха да живеят безгрижно и нехайно. Боя се да не погинем поради охолния си живот. И затова плача“.

   - Св. Ефрем Сирин ни дава пример за това как да посрещаме неочакваното и (на пръв поглед) незаслужено страдание. Не с гняв или отчаяние, а със смирение, както ни учи Христос: „Аз пък ви казвам: Да не въздавате за стореното зло. Но ако някой ти удари плесница по дясната страна, обърни му и другата.“ (Мат.5:39) Читателят се пита: Защо дясната буза? Човек обикновено удря с дясната ръка по лявата буза на отсрещния. Иисус би могъл да не уточнява, просто да каже: „Когато те ударят по едната страна…" Но не, Той съвсем конкретно е посочил дясната страна. В Библията дясното е символ на истината и правото, а лявото - на кривото и лъжата. Така, че ударът по дясната буза действително е несправедлив, удрят ни по праведната страна, наказват ни неочаквано за нещо лошо, което не сме извършили, но Иисус добавя „обърни и другата страна", т.е. лявата. Защо? За да си спомним тъмните неща от нашето минало: неуважението към нашите родители, предателството към някой приятел, жестокото отношение към беззащитни хора и животни. Колкото и да сме добри, животът ни е пълен с такива провинения. Стараем се да ги забравим; човекът е майстор в приспиването на своята съвест. Но когато сме изцяло честни със себе си, всичко извършено се завръща в паметта ни. Да не мислим, следователно, за несправедливостта на понесения удар, а обръщайки другата страна, да признаем: "... Ти си прав в Твоята присъда и чист в Своя съд." (Пс.50:6)
    - Дойде ли скръб, трябва да размислим и с Божията помощ да открием причината за нея, за да се покаем и подобрим. В това Бог ни помага, като ни насочва чрез обстоятелствата на допуснатото от Него изпитание. Всеки от тримата бил несправедливо обвинен в престъпление, сходно на това, в което действително участвал в миналото. А при св. Ефрем дори мястото на загубата на овцете била близо до младежкото му провинение с кравата на бедняка. Често и при нас се случва така - чрез спецификата на допуснатата скръб Бог ни подсеща за нещо тъмно от нашето минало. 

   - Превръщането ни в някакви вманиачени мрачни детективи на собствените минали грешки обаче е тактика на лукавия, целяща да отклони погледа ни от Христа и да го залепи за собствената ни персона. Но ние не можем да различим тъмното петно на черен фон; на сив фон пък не е толкова стряскащо. Покайваме се истински и дълбоко, само когато видим греха си на фона на Божията любов. Виждаме грозотата си само когато застанем пред "най-прекрасния от синовете човечески" (Пс.44:3). Пътят на проглеждането и очистването не е психоанализата, а благочестието, търсенето на Божието лице, какъвто бил съвета от видението: "Бъди благочестив и ще разбереш промисъла". Основните "версии" при всяко "разследване" на причините за нашите скърби винаги са няколко. Ще цитираме преп. Макарий Оптински, който съчетава несъчетаемите тези за изследване и непостижимост: "Божият промисъл е непостижим за нас. Защо допуска да си болен? Това, разбира се, е или за наказание, или за изпитание, а може би, и за предпазване от някакви грехопадения и удържане в границите на смирението." Не можем да обхванем Божиите съдби, защото "... сега гледаме смътно, като в огледало, а тогава ще гледаме лице в лице" (1Кор.13:12) За нас е достатъчно да уловим лъчът светлина, процеждащ се през открехнатия небесен прозорец и да видим върху кое наше болно място той пада. 

 - Не трябва да се изненадваме от внезапно връхлетели ни скърби. Св. Ефрем призовава: "Нека имаме примера на плаващите по морето. Когато се надигне вятър и силна буря, те не губят надежда за спасението си, а се борят с вълните с очакване да утихне вълнението. Когато настане спокойно време, те очакват буря и затова са винаги бдителни, така че внезапната поява на вятъра да не ги застигне неподготвени и да не ги обърне в морето. Така и ние трябва да имаме предвид както едното, така и другото. Ако дойде очакваното, това няма да бъде изненада за очакващия го, защото той е подготвен за него. Затова, когато се случи да бъдем в скърби и притеснения, трябва да очакваме облекчаване и помощ от Господа, така че при продължителна скръб да не ни доведе до смърт мисълта, че за нас повече няма надежда за спасение. По същия начин, когато сме радостни, трябва да очакваме скърби, да не би поради излишък от радост, да забравим за сълзите".

   - Дали материална, телесна или душевна, но всеки християнин има своя болка, свое страдание. "Ако пък останете без наказание, което всички са понесли, тогава сте незаконни деца, а не синове." (Евр.12:8) Наказанието, за което говори апостола, има смисъл на възпитание, необходимо за духовното очистване и израстване. Така го възприемал и св. Ефрем Сирин: “Както прясно изработеният съд не е полезен за човека, ако грънчарят не го сложи в огъня, или както младенецът не може да направи нищо в света, ако не израсне, така и душите, които не бъдат подложени на изпитание от лукавите духове чрез различни изкушения и скърби, за свидетелство на своето търпение, са като младенци, недостойни за Царството Небесно”. 

  - Скръбта довела св. Ефрем до по-дълбоко посвещение и в горнилото на изпитанието се родил неговия монашески обет. По-нататъшният му живот и творби се превърнали в апотеоз на покаянието. Ако старозаветното време имало своя "плачещ" пророк Йеремия, то в новозаветен такъв се превърнал св. Ефрем. Св. Григорий Нисийски писал за него: "За Ефрем да плаче било същото, каквото за другите да дишат; ден и нощ по лицето му се леели сълзи, но лицето на Ефрем сияело от това." Така трябва да бъде и при нас - да оплакваме греховете си и с покайни сълзи да поливаме дървото на нашия нов живот, та да даде добър плод. И занапред всеки „строго да внимава и да не забравя, защото има едно Око, което всичко вижда и за всичко държи сметка.“ 

   -  Бог има промисъл за всеки човек. Неговото око вижда всяка болестна клетка на греха в нас. Той знае най-добре какво е добро за нас, кое лекарство е достатъчно силно и колко време трябва да се приема. Целта винаги е една – да оздравеем за вечното Божие Царство. Това Царство е не просто на "добрите, които никого не са убили и не са ощетили", а на светите хора, на изцерените!

   Като имаме пред очите си тази велика цел, нека посрещаме скърбите с повече мъжество и благодарност към Бога. Тази цел напълно заслужава да изтърпим и най-горчивото лекарство. Св. Антоний Велики казва: “Странно е да благодарим на лекарите, които ни дават горчиви и неприятни лекарства за здравето на тялото, а да нямаме благодарност към Бога за трудностите и изпитанията и да не разбираме, че всичко става за наша полза, според както е дадено да стане, и съгласно с Неговия промисъл”.

   Затова нека се доверим на нашия Лекар, да бъдем послушни пациенти в Неговите любящи ръце и с радост да Го прославим! Амин.

Свещеник Красимир Кръстев

Църква "Света Троица" - Плевен

26.01.2025 г.

МОЛИТВАТА НА ПРАВЕДНИКА

(ИЛИНДЕН)

„Изповядвайте си един на друг греховете и се молете един за друг, за да се изцелите. Голяма сила има усърдната молитва на праведника. Илия беше човек също като нас. Той отправи молитва да няма дъжд и не валя дъжд на земята три години и шест месеца. После пак се помоли: и небето даде дъжд, и земята принесе своя плод.“ (Як.5:16-18)

    Когато разглеждаме въпроса за молитвата, трябва с особено внимание да се вслушваме в тези, които сам Бог с чудесни отговори е потвърдил като велики молитвеници. Най-яркият старозаветен човек на молитвата е св. пророк Илия. За него свидетелства един от най-големите новозаветни молитвеници - св. ап. Яков. Преданието разказва за брата Господен по плът, че от дългите часове, в които предстоял в молитва, коленете му станал груби като на камила. Св. ап. Яков получил прозвището Праведния и сам той, в своето съборно послание, лаконично, с една дума, ни разкрива тайната на чудотворната молитва – праведността!

    Що е праведност? Голяма тема, не можем дори да я отворим с една проповед. Но можем поне леко да я открехнем.

    Бог е праведен и праведността е едно от Неговите свойства. Божия правда е способността на Бога да поддържа вселената в хармония и ред. А хармонията и редът се базират на Божия закон. За да функционира Божието творение, този закон трябва да се спазва, нарушителите му да бъдат наказвани, а изпълнителите – възнаграждавани, като същевременно и двете групи бъдат насочвани към вечното благо.

    Кой човек тогава е праведен? Отговорът ще е стриктно библейски: „Няма нито един праведен, няма кой да разбира, няма кой да търси Бога всички се отвърнаха от Бога, до един станаха негодни; няма кой да прави добро, няма нито един.“ (Рим.3:10-12)

    Тъжна констатация! Всички, повече или по-малко, попадаме в групата на нарушителите и никой не е достоен да получи отговор на молитвата си. Но виждаме, че Бог отговаря на молитвите, не само на св. пророк Илия и на светците, но и на безброй други молитви. Непрекъснато и ежедневно Той дава от Своите блага на обикновени хора, които Му се молят. Безспорно, това е поради безграничната Му милост. Но дилемата остава - Божията праведност не допуска Той да "затвори очи" за неправдата и да отговаря на молитви на грешници. "А знаем, че Бог не слуша грешници, но слуша този, който Го почита и изпълнява Неговата воля." (Йн.9:31). Какава е тогава тази правда, кояго отваря небесните прозорци за някои хора? 

    Протестантите казват: Причината Бог да дава е в това, че чрез вяра ние сме станали праведни, не действително праведни, но праведни в Неговите очи. Божията правда, казват те, се приема от грешния човек в един еднократен акт на вяра. Бог ни вменява Своята правда и дори когато продължаваме да грешим, Бог ни вижда праведни; да се наричаме повече грешници е неуместно. Няма тайнства (а само символи и ритуали), няма нужда от добри дела (те ще си дойдат неминуемо), няма нужда от аскеза (човешки усилия, водещи до себеправедност). Молитвата е изместена от "говорене на езици", което по думите на един сектантски пастор е "като да те вземе Духът на автостоп". Какъв магичен начин за бягство от истинска молитвена среща с Бога?! 

    Ние, като православни, не можем да се съгласим с всичко това. Ние изповядваме, че при Св. Кръщение се умиваме от греховете, но това е само началото на нашето духовно изцерение. Както казва св. Николай Кавасила тайнствата са вратата и пътят по които Христос се връща в нас. Възцаряването на Христос в нашите души и живот – това е най-важното!

    Православието акцентира на лечебната страна на спасението, а не на юридическата. Но тъй като ап. Павел определено използва и юридически понятия, които изискват обяснение, нека онагледим въпроса с един пример.

    Образно казано, ние се раждаме в затвор, не влизаме по-късно, а се раждаме в него, т.е. „в грях“. При Св. Кръщение ние биваме освободени от този затвор. Кръщението, погледнато от друг аспект, е и оправдание. Затова е необходимо съдебно решение. Не, че Бог го дължи на някой, но цялото творение трябва да познае и признае правилността на Неговите решения. Затова, поради жертвата на Христос, Бог, чрез устата на свещеника провъзгласява на новопокръстения: "Оправдан си, просветен си, осветен си, умит си, с името на Господа нашего Иисуса Христа и Духа на Бога нашего." Излизай от затвора и живей свободен от греха! И ние излизаме от купела и тръгваме в нов живот. Там, отвън, ни чака бащиния дом и Небесния Отец, който желае да удовлетвори всяка наша нужда. Протестантите спират дотук. Вече сме спасени и оправдани, казват те, и с тази праведност, заставаме пред Бога за молитва и смачкваме всяко чувство за вина у себе си.

    Да, ако излизайки от затвора, веднага ни застигне внезапна смърт, ще бъдем спасени. Такава смърт застигна разбойника, разпънат отдясно на Христа. Изповяда Спасителя и веднага умря. Нямаше време нито за добри, нито за лоши дела.

    Но това е изключителен случай. При всички останали хора не е така. Още с излизането от храма ние се сблъскваме с изкушенията. Защото сме освободени, но не и вътрешно променени. Нашите страсти не се изцерени и ние започваме бързо да нарушаваме Божиите заповеди.

    Образно казано, падайки в грях, ние сами издигаме разрушената от Бога стена. Грешейки, омърсяваме бялата кръщелна дреха и обличаме пак затворническата риза. Връщаме се доброволно в затвора, от който сме били освободени. А от затвора, колкото и да викаме, трудно гласът ни ще стигне до бащиния дом.

    Какво да се прави тогава? Веднъж вече сме били оправдани и втори съдебен процес няма да има. (До смъртта ни, когато ще е т.н. частен съд, а последен ще е всеобщият съд.) Канонът забранява повторно кръщение. 

    Добрата новина е: както сами сме влезли в затвора, така можем и сами да го напуснем, без ново съдебно решение. Ключът за килията е в нас. Този ключ се нарича покаяние и ни е даден при кръщението. Затова свещениците често наставляват новопокръстения: ето, сега вече имаш достъп до всички тайнства на Църквата. За тайнството на Изповедта говори и контекста на разглеждания въпрос за силата на молитвата. Предходният стих гласи: „Изповядвайте си един на друг греховете и се молете един за друг, за да се изцелите“.

    Светите отци наричат тайнството Изповед „второ кръщение“, защото без нов съдебен процес и ново оправдание, ние получаваме същия ефект - излизаме отново на свобода.

    Сто пъти да паднеш на ден, сто пъти извади ключа на покаянието и излез на свобода. Там, на свобода, ти си при Бога и Той слуша твоя глас. Стената вече я няма. Сълзите на покаянието са я разрушили и отново усещаш Божията благодат и присъствие. В теб се заражда надежда и дързост да просиш от Бога.

    Св. ап. Йоан казва: „Възлюбени, ако нашите сърца не ни осъждат, тогава имаме смелост пред Бога, получаваме от Него това, което молим, защото спазваме Неговите заповеди и вършим, което Той одобрява.“ (1Йн.3:21-22)

    Праведността е нещо, което извира от сърцето и се изявява в спазване на Божиите заповеди и добри дела. „Дечица, нека никой не ви заблуждава! Който върши правда, праведен е, както и Той е праведен“ (1Йн.3:7) Колкото и с ума си, по протестантски маниер, да се насилва някой да се счита за облечен в Божията правда, сърцето не може да бъде излъгано. В сърцето на съгрешаващия няма място за смелост и вяра. Грешникът трябва да бъде развързан от греховете си. Но ако си протестант и нямаш тайнства и законно свещенство, кой тогава ще те развърже? И как вярата ще слезе от ума в неочистеното сърце? Как молитва от неочистено сърце ще свали огън и дъжд от небето? Трудни въпроси за протестанта.

    И така, първата и най-важна стъпка е да излезем от затвора на греха и да си върнем дръзновението на детето, което моли своя любящ баща.

    Излезли от затвора на порока, ние трябва да насочим всичките си сили към нашето духовно излекуване. Никой не се е родил светец. Правдата е път, в който има много падания и ставания. Винаги трябва да помним, че „Илия беше човек също като нас“. Той беше замесен от същата мая, човешкото му естество бе повредено, също като нашето. От житието му знаем, че имаше периоди на сривове и униние. Виждаме, че този, който с молитва отваряше и затваряше небето над Израил, който изби Вааловите пророци, се уплаши за живота си „…седна под една хвойна и искаше да умре, казвайки: „Достатъчно е! Сега, Господи, вземи живота ми, защото не съм по-добър от предците си.“ (3Царе 19:4)

    Това е човешката слабост. „Защо - пита блаж. Теодорит - Илия, имайки такава сила, се уплаши от една Иезавел?" И отговаря: "Защото, освен пророк беше и човек. От друга страна, и страхът бе дело на Божият промисъл. За да не може величието на чудотворството да заплени мисленето му, благодатта даде място на природата в него да се появи боязън, а пророкът чрез това да познае собствената си немощ".

    Пророкът не оправдаваше слабостта си, а строго я осъждаше. За разлика от съвременните „праведни“ протестанти, той считаше себе си за човек недостоен, за каквито винаги, през всички епохи, са считали себе си Божиите светии. И св. Илия, както всички светии, беше строг аскет, който се бореше за вътрешна чистота. С една дума – праведник!

    В заключение, стигаме до извода, че протестантското разбиране за правдата като нещо външно, като някаква дреха, която в мига на повярването сме наметнали, е статично и едностранчиво. Освен юридическо оправдание, правдата е и вътрешно състояние, което може и трябва да расте. В този смисъл, то е сходно с освещението. Приведеният пример показва, че освободеният затворник трябва и вътрешно да се освободи. Защото може да излезеш от затвора, но затворът да не излезе от теб.

    Западното богословие, като цяло, не прави разлика между „Божия правда“ и „правда от Бога“. Като атрибут на Бога, Божията правда наистина е съвършена и не подлежи на растеж или смаляване. Казахме, че получаваме това съвършено оправдание при Св. Кръщение. Правдата от Бога обаче е тази благодат, която расте в нас, когато чрез аскетичен и светотайнствен живот се очистваме от греха и изпълваме със Светия Дух. Когато тази правда расте в нас, тогава ще расте и нашата увереност в молитва. Нашият молитвен глас ще идва не от ума, а дълбоко от сърцето. Няма да звучи като отчаян вопъл на затворник, процеждащ се през прозореца на затворническата килия, а като радостния и смирен шепот на блудния син, завърнал се в родния дом и усещащ любящата прегръдка на своя Баща. Амин.

Свещ. Красимир Кръстев

Църква "Св. пророк Илия" - Долни Дъбник

20.07.2024 г.

ТРУДНОИЗЦЕЛИМАТА БЛУДНА СТРАСТ

(ПЕТА НЕДЕЛЯ НА ВЕЛИКИЯ ПОСТ)

    В днешната Пета Неделя от Великия пост си припомняме подвига на преп. Мария Египетска. Тя водила люта битка не срещу плът и кръв, но срещу жестокия и гнусен демон на блудството. Това винаги е битка на два фронта. От една страна срещу внушенията на демона, а от друга - борба за разтуряне гнездото, в което този враг мъти отровните си яйца. Това гнездо е плътта! Затова борбата е особено трудна, защото е борба със самите себе си.

    Днес ще разсъждаваме именно за блудният грях и борбата с него.

    Архимандрит Лазар Абашидзе обръща внимание на това, което в повествуванието за митарствата ангелите открили за блудния грях: "... че душите биват задържани и изтезавани най-вече при това митарство и най-често оттук душата бива низвергната в ада, тъй като целият човешки род е крайно блуден и сладострастен, невъздържан и развратен, така че рядко ще се срещне и един човек, непричастен към този смраден грях. Четейки древната история на човечеството в книгите на Стария Завет, ние виждаме колко пъти именно плътската развратеност е погубвала народи и страни и е довеждала Божия гняв и наказание. Така при потопа е било унищожено цялото човечество, освен осем души и това е било наказание за развратеност. С горяща сяра била изгорена Содомската земя с цялото й население - пет града в плодородната, богата със земни блага долина, където сега е Мъртво море, морето, в което няма риба, защото дори и да попадне в него от река Иордан, тя веднага загива във водите му. Местността наоколо е мъртва, гола, лишена от живот, покрита с прах и пепел и дори въздухът тук е нездравословен. Ето такова страшно надгробие е издигнал Божият гняв върху останките на развратилия се народ, който забравил всякакъв срам. Това е паметникьт на греха и напомняне за онези мъки, които очакват подобни грешници във вечността. Ето колко отвратителен е блудният грях пред Бога! Ние знаем от Светото Писание, че никой блудник не ще влезе в Царството Небесно, било то поради прелюбодейство, ръкоблудие или кръвосмешение, да не говорим за мъжеложството (хомосексуализъм, лесбийство), содомията и други подобни грехове.

    Но нашето време надминава всички времена по масовата си развратеност, по дълбочината, разюздаността и безсрамието на разврата. Всички наши сетива са осквернени вече от онези грехове, заради които са били изгорени, изпепелени и потопени в солените, отровни води петте града в долината Сидим. И ние помним, че при края на света цялата земя ще бъде изгорена за подобно отстъпление от Божиите заповеди, за развратеност и неистов блуд, за поклонение на сатаната и за изпълнение на неговите дела.

    А колко се развихри този разврат в наши дни! Огромни сборища от развратници се обединяват вече в нечестиви общности, създават свои клубове, свои фирми и свое изкуство, диктуват на целия свят своите моди, вкусове и дори издават илюстрирани книги със съвети как по рафинирано да се отдава човек на този разврат, как най-тежко да оскверни, унижи и опорочи тялото и душата си, как най-лесно да се отдалечи от Бога и да стане трудноизцелим, как да му се постави клеймото на дявола. За широкото разпространение на тази съблазън се използват всички постижения на съвременността, всички средства за въздействие на съвременната наука върху душите на хората: телевизията, киното, списанията, вестниците, рекламата, музиката, живописта и литературата, като всичко това, с помощта на съвременната техника, е оформено така ярко и впечатляващо, „осезаемо”, че подобно на остър тънък и дълъг нож се врязва в съзнанието, поразява чувствата и навлиза дълбоко в сърцето на човека. Подобно на отровен газ, пуснат направо в лицето на обърканата жертва, то внезапно парализира и замъглява разума, прониква във всички вътрешности, навлиза в кръвта, лишава от живота и за много години отравя душата и тялото.“

    След обръщането си от проституцията и оттеглянето в пустинята, преп. Мария Египетска цели 17 години воювала с блудната страст, докато вземе контрол над нея. Така дълбоко била проникнала тя в душата и. Днес нерядко блудници и прелюбодейци идват на изповед и признават, че допреди седмица са съгрешавали. Настояват да бъдат допуснати до Св. Причастие и дори се сърдят, ако бъдат възпряни от свещеника. Искат да се причастят и младежи, които живеят „на семейни начала“ и дори в „свободна връзка“, без да осъзнават колко дълбоко са потънали в греха на блудството. Вместо да се съпротивят на дявола още в момента на „прилога“, т.е. когато се появява самата мисъл за блудство или прелюбодейство, такива хора започват да си задават въпроси чак когато се стигне до остър конфликт или нежелана бременност. Идват при свещеника и говорят за проблем не със съпруга/та, а с партньора/ката. Всичко това говори за трагично прегаряне на съвестта, за загуба на духовните сетива. В Православието няма такова нещо като „на семейни начала“ и „свободна връзка“. Няма и „партньор“, защото любовта не е игра. Има завет, има обричане до смърт!

    Затова и св. отци са били строги по тези въпроси. Нека припомним някои епитимии, налагани в миналото:

    - за предбрачен секс /дори и за сгодени/, т.е. блудство – 1 година лишаване от причастие

    - за прелюбодейство св. Василий Велики постановява 15 години лишаване от причастие, а според св. Йоан Постник – 3 години лишаване от причастие с по 250 поклона дневно.

    - за хомосексуално сношение и всякакво противостествено сношение - същите епитимии,

    - за мислено блудство или прелюбодейство – 3-дневен сух пост с по 40 поклона дневно, но при системност епитимията се удължавала до 3 години.

    - за ръкоблудство – от 40 до 60 дни пост със 150 поклона дневно и лишаване от причастие, но при системност срокът се удължавал до 3 години.

    - за скотоложство Анкирският събор постановява 20 години лишаване от причастие.

    Питам ви днес: как да постъпи свещеникът при такива блудни грехове? Да покаже ли снизхождение след само 3 дни пост? Да допусне ли блудника до Светите Дарове само защото изповядва, че е сбъркал, но е прочел какви чудеса прави Св. Причастие? И наистина прави, и наистина ни съединява с Христа и ближните, но само след като грешникът осмисли по-дълбоко своето престъпление, след като усилно се потруди и изкорени бурените! Така трябва да гледаме на епитимията – като на лекарство, а не като на наказание, както се е получило на Запад...

    Преп. Мария Египетска много добре осъзнала мерзостта на своя грях и си самоналожила епитимия от 47 години, през които не се причастявала, а се отдала на покаяние в пустинята. Защото въпросът не е само да спреш да вършиш блудни дела, а да очистиш до дъно душата си от всяка блудна следа, да се изцериш. Колко важно е да осъзнаем това ние, които още от най-ранна възраст сме засипани с блудни образи и звуци.

    Архимандрит Лазар Абашидзе пише: „Днес дори и най-малките деца виждат и знаят за най-отвратителните полови извращения всичко, което преди са знаели само най-пропадналите хора. А сега децата подобно на содомските юноши вече усилено се стараят да подражават на възрастните негодници и бързат да се докоснат до смъртоносната отрова, да опитат от смъртоносния плод, от който за цял живот (дори и да започнат покайна и очистителна работа над себе си) в душите им ще остане тежка рана, язва, понеже нито една греховна зараза не се просмуква толкова дълбоко в сърцето, както развратът, още повече онзи, който е опознат от детинство. Разпространителите на тази отрова могат да бъдат смятани без колебание за най-тежки престъпници - по-лоши дори от убийци и грабители. Онзи, който не се бори (имайки такава възможност) с порнографската отрова, която днес като мръсен въздух влиза лесно във всеки дом през отворените прозорци, който не се огражда сам, не опазва ближния и особено децата - такъв е причастен към тежко престъпление (подобно на онзи, който, виждайки човек, застанал на релсите пред връхлитащ върху него влак, не го е извикал и не го е грабнал, а спокойно е гледал смъртта му). „Християнин”, който се запленява от подобно „забавление” - гледа порнографски снимки, филми и други подобни, - не е християнин! Светото Евангелие ясно ни предава словото Божие: „Слушали сте, че бе казано на древните: „не прелюбодействай”. Аз пък ви казвам, че всеки, който поглежда жена с пожелание, вече е прелюбодействал с нея в сърцето си” (Мат. 5:27-28). В Стария Завет на израилския народ е бил даден закон да убива с камъни и след това да изгаря блудниците. А днес в общество, което най-често нарича себе си „християнско”, за срам се смятат не блудът и развратът, а целомьдрието! Много млади хора, които още не са осквернили телата си с блуд, се срамуват от другарите си и се стараят да изглеждат разпътни, търсят случай по-скоро да познаят греха, за да се похвалят с това пред връстниците си и да придобият уважение в техните очи - и това не са редки, а повсеместни случаи…”

    Братя и сестри, на всички ни предстои да застанем на съд. Но не пред съда на нашите приятели, не пред човешки съд, а пред страшния Божи съд. Затова нека следваме примера на преп. Мария Египетска и обявим тотална война на блудния грях. Да действаме радикално още от момента на "прилога", както ни заповядва Христос: „и ако те съблазнява окото ти, извади го и хвърли от себе си: по-добре е за тебе с едно око да влезеш в живота, отколкото да имаш две очи, и да бъдеш хвърлен в геената огнена.“ (Мат.18:9) Разбира се, не буквално да се самоослепяваме телесно, а да не допускаме компромис с това, което гледаме. С пост  и молитва да омаломощим плътта и така да разтурим гнездото на блудния демон. Нека не се отчайваме в тази жестока духовна бран. Щом преп. Мария Египетска, която била паднала толкова ниско, е успяла да се възкачи до небето, то значи за всички ни е възможно. Затова на Христовото съдилище тя ще стои отдясно на Христа като свидетел, че победата над блудната страст е възможна. И дано по Божията милост преминем и ние (когато дойде на всеки времето) това най-страшно митарство и наследим блаженството на чистите по сърце, които ще видят Бога. Амин.

Свещеник Красимир Кръстев

Църква "Света Троица" - Плевен

21.04.2024 г.

ИСТИНСКОТО ДЪЛБОКО ПОКАЯНИЕ

 

(Неделя 15 след Неделя подир Въздвижение)

    Евангелската история за неочакваната радикална промяна на митаря Закхей задава темата на нашите неделни разсъждения – истинското, дълбоко покаяние. От онова, което преизпълва сърцето, говорят устата – казва Спасителят. Ще рече, от сърце, пълно с покаяние, устата изваждат покайна изповед. Така тайнството Изповед се явява логичен завършек на покаянието. Често обаче ние се фокусираме върху нея, а пренебрегваме по-важната част, която невидимо се извършва в сърцето – покаянието. И нерядко става така, че устата говорят, а сърцето мълчи. Това е още едно „разкъсване“ в човешката личност, което ще опитваме да церим, като ползваме чудесната статия „Науката на покаянието“ на архимандрит Тихон (Агриков).

    Животът на православния християнин, най-общо казано, протича в цикъла „подготовка за причастие – причастие“. Този цикъл може да е по-дълъг, както са четирите големи годишни поста, а може и по-кратък, каквато е седмицата. Шест дни задълбочаваме в покаяние и завършваме подготовката с изповед пред свещеника. Ако сме били добросъвестни, достойно и ще се причастим в неделния ден.

    Истинското покаяние наричаме още дълбоко, защото засяга всички пластове на човешката личност: разума – промяна на мисленето, чувствата – съжаление за стореното и волята – решимост да не допускаме отново греха.

    1. Областта на разума

    Първото действие на достойната изповед е изпитването на сърцето. Обикновено неопитните в духовния живот не виждат нито множеството си грехове, нито тяхната гнусота. „Нищо особено не съм направил, съгрешил съм както всички други – само с малки грехове, не съм крал, не съм убивал“ – така обикновено говорят. А самоувереността, безчувствеността, раздразнението, човекоугодието, слабата вяра, недостатъчната любов, малодушието, ропотът, унинието – нима това са малки грехове? Нима някой може да каже, че достатъчно силно вярва в Бога, че любовта му е съвършена, че обича всеки човек като брат в Христа, че е достигнал кротост, смирение, пълно безгневие? С какво друго да си обясним нашата самоувереност на изповед, ако не с окаменялото ни безчувствие, с хладната мъртвост на сърцето, с душевната смърт, която приближава и телесната? Защо светите отци, оставяйки ни покайни молитви, са се считали за първи измежду грешниците и с искрена убеденост са викали към Сладчайшия Иисус: „Никой не е съгрешавал на земята така, както съгреших аз, окаяния и блуден“.

    А ние, само за кратко да останем без наказание от Бога (болест, материална или друга криза), вече сме убедени, че при нас всичко е благополучно и сърцата ни почват да се надигат. Но св. Антоний Велики казва: „Не е велико дело да твориш чудеса, не е велико дело да виждаш ангели; велико дело е да виждаш собствените си грехове."

    Вниквайки в душата си, е нужно да се постараем да различим основните грехове от производните. Например, разсеяността на молитва, невниманието в храма, нежеланието да четем Свещеното Писание. Не произтичат ли тези грехове от маловерие и слаба любов към Бога или от леност и нерадение? Хубаво е, че забелязваме в себе си своеволие, непослушание, самооправдание, нетърпение на упреци, упорство, но още по-важно е да открием връзката им със самолюбието, високоумието и гордостта. Ако забележим в себе си прекалена загриженост за нашата външност, за обстановката у дома и прочие, не е ли това признак на тщеславие? Ако прекалено присърце приемаме житейските неудачи, тежко понасяме разлъката с близки, безутешно скърбим за починалите, то не показва ли това неверие в Божия Промисъл?

    При изпитване на сърцето е необходимо да не изпадаме в прекалена мнителност и дребнава подозрителност към всяко негово движение; поемайки по този път може да загубим чувството да различаваме важно от неважно, оплитайки се в дреболии. В този случай светите отци съветват временно да оставим изпитването на душата си и да преминем към проста духовна диета, при която с молитва и добри дела да опростим и проясним душата си.

    2. Областта на чувствата

    Подготовката за Изповед се заключава не само в това да си спомним или даже да запишем своите грехове, а в това да осъзнаем вината си, да доведем покайното си чувство до сърдечно съкрушение. Бог не е безлична сила. Той е личност, нашите грехове Го наскърбяват и ако е възможно трябва да пролеем покайни сълзи. Сълзите на изповед са важни, но в никакъв случай не трябва да психологизираме изповедта и да ги търсим съзнателно. Всичко трябва да бъде естествено. На изповед не бива да се срамуваме от сълзите, които оросяват нашето лице. Те смекчават окаменението на сърцето и отстраняват главната пречка за покаянието – нашата самост. Гордите и самолюбивите не плачат. Не могат да плачат и тези, които не прощават на ближния, които таят в сърцето си злост и обида, обвинявайки другите и оправдавайки себе си.

    Признак на искрено покаяние е чувството на лекота, чистота, неизяснима радост и дълбок мир.

    3. Областта на волята

    Покаянието няма да бъде пълно и дълбоко, ако каещият се не вземе твърдото решение да не се връща повече към изповядания грях. Тази твърда решимост обаче не означава да се заричаме и заклеваме, а смирено да се надяваме на Бога, съзнавайки немощта си.

    Един селянин навикнал да краде вечер с каруцата от полето. Отишъл на изповед и признал: Отче, откраднах пет купи сено …, абе, я по-добре ги считай шест, че и тая вечер ще ходя по полето. Това не е истинско покаяние. Истинското покаяние означава отвращение от стореното и пренасочване на усилията в обратната посока.

    Един проповедник обяснил покаянието на каубой от Дивия Запад така: покаяние, това е да спреш да завързваш коня си пред кръчмата и да започнеш да го връзваш пред църквата. Може да ви се стори доста груба тази метафора, но смятам, че подходът на проповедника е правилен. Чувствата остават на трето място, златния медал се полага на волята. Волята на каещия се грешник трябва да бъде радикално преориентирана. Ако истински е намразил греха, той ще заобикаля всичко, свързано с него. Не само ще скърби, но ще бяга от греха, ще му се противи.

    Истинското покаяние изисква също възстановяване на нанесените щети (когато е възможно), по примера на митаря Закхей, който върна четирикратно на тези, които бе ограбил.

    Светите отци учат да не очакваме въпроси от духовника, но сами да изповядаме своите грехове, без да се срамуваме, без да скриваме или умаляваме тяхната тежест. Необходимо е да говорим точно, без да прикриваме конкретния грях зад общи фрази като например „Съгреших против седмата заповед“. Особено трудно на изповед е да избегнем съблазънта на самооправданието, опитите да обясним на духовника „смекчаващите обстоятелства“, посочвайки други хора, „съдействали“ за извършване на греха.

    Понякога се стига дотам, че изповядващите се неволно се въвличат в осъждане на други хора, извинявайки себе си и обвинявайки ближния. Това е лъжовно покаяние, лукаво, противно на Бога.

    Бягане от отговорност е и изтъкването слабостта на плътта като извинителна причина. Един християнин бил спрян от пътна полиция за шофиране с превишена скорост.

    - Господин полицай, какво да направя, старото ми естество се надигна, то е виновно за нарушението – заоправдавал се той.

    - Тогава – отсякъл строго полицая – аз ще наложа двойна глоба, една на старото ти естество, за това, че те е подвело и една на новото ти естество – за това, че се е съгласило със старото.

    Не Ви ли напомня тази шеговита история за двойната глоба съвсем нешеговитото предупреждение на свещеника при изповед: Ако ли нещо утаиш от мене, двоен грях ще имаш? Подобно самооправдание е един от начините за утаяване на греха. Всичко това е признак на самолюбие, на отсъствие на дълбоко покаяние.

    Възможно е с времето усилената строгост към себе си, обостреният страх от греха да създадат илюзия, че греховете ни са се умножили и усилили, и душевното ни състояние вместо да се подобри, се е влошило. Но Господ, по Своя дивен Промисъл, често закрива очите ни за нашите успехи (в духовно отношение), за да ни защити от най-злия враг – тщеславието и гордостта.

    Има упорити грехове, които приличат на дебел дънер. Изповядваме ги, причастяваме се, но грехът пак ни застига и падаме. Нека не се отчайваме, дебелите дънери не падат с един удар на брадвата. Трябват много удари и много пот, казано по православному трябва аскеза. И да помним какво казва преп. Йоан Лествичник: „Не се ужасявай, дори и всеки ден да падаш, не отстъпвай от Божия път, но стой на него мъжествено и без съмнение Ангелът, който те пази, ще зачете твоето търпение.“

    Накрая, искам да обърна внимание, че в последно време се наблюдава залитане в посока към често причастяване, но без дълбоко покаяние.

    Спрете и се замислете! Формалното прочитане на предпричастните молитви и формалната изповед не ни носят полза. Без истинско покаяние няма истинско причастие с Христа! Такъв велик светител като еп. Теофан Затворник в едно доста по-спокойно и по-духовно време е считал за нормално благочестивия християнин да се причастява веднъж или два пъти в месеца. Нека не се увличаме по модерни учения, призоваващи към ежеседмично причастяване, без да отчитат, че съвременния човек живее в условия, различни от тези в апостолските времена, различни и от монашеските условия. Живее в последните и ужасни „Ноеви“ дни. Динамика, стрес, социална експлоатация и разпад на обществения морал – условия, в които за човек е много трудно да утихне пред Бога, да изпита сърцето си и дълбоко да се покае. Затова не бързайте да обвинявате свещениците в закостенялост, когато Ви възпират от твърде често причастяване. Така те Ви помагат по-добре да изпълните заповяданото от св. ап. Павел: „Но нека човек изпитва себе си и тогава да яде от хляба и да пие от чашата. Защото, който яде и пие не както подобава, той яде и пие от своето осъждане, понеже не разпознава тялото на Господа. Затова сред вас има много немощни и болни, а и умират доста. Защото, ако бяхме изпитвали себе си, нямаше да бъдем осъждани.“ (1Кор.11:28-31)

    Тялото и Кръвта Христови са най-могъщото лекарство за нашите грехове, но за да разпознаем лекарството, първо трябва да разпознаем болестта и да я дадем на Лекаря на душите и телата ни. Амин. 

 Свещ. Красимир Кръстев

църква "Света Троица" - Плевен

29.01.2023 г.