ИСТИНСКОТО ДЪЛБОКО ПОКАЯНИЕ

 

(Неделя 15 след Неделя подир Въздвижение)

    Евангелската история за неочакваната радикална промяна на митаря Закхей задава темата на нашите неделни разсъждения – истинското, дълбоко покаяние. От онова, което преизпълва сърцето, говорят устата – казва Спасителят. Ще рече, от сърце, пълно с покаяние, устата изваждат покайна изповед. Така тайнството Изповед се явява логичен завършек на покаянието. Често обаче ние се фокусираме върху нея, а пренебрегваме по-важната част, която невидимо се извършва в сърцето – покаянието. И нерядко става така, че устата говорят, а сърцето мълчи. Това е още едно „разкъсване“ в човешката личност, което ще опитваме да церим, като ползваме чудесната статия „Науката на покаянието“ на архимандрит Тихон (Агриков).

    Животът на православния християнин, най-общо казано, протича в цикъла „подготовка за причастие – причастие“. Този цикъл може да е по-дълъг, както са четирите големи годишни поста, а може и по-кратък, каквато е седмицата. Шест дни задълбочаваме в покаяние и завършваме подготовката с изповед пред свещеника. Ако сме били добросъвестни, достойно и ще се причастим в неделния ден.

    Истинското покаяние наричаме още дълбоко, защото засяга всички пластове на човешката личност: разума – промяна на мисленето, чувствата – съжаление за стореното и волята – решимост да не допускаме отново греха.

    1. Областта на разума

    Първото действие на достойната изповед е изпитването на сърцето. Обикновено неопитните в духовния живот не виждат нито множеството си грехове, нито тяхната гнусота. „Нищо особено не съм направил, съгрешил съм както всички други – само с малки грехове, не съм крал, не съм убивал“ – така обикновено говорят. А самоувереността, безчувствеността, раздразнението, човекоугодието, слабата вяра, недостатъчната любов, малодушието, ропотът, унинието – нима това са малки грехове? Нима някой може да каже, че достатъчно силно вярва в Бога, че любовта му е съвършена, че обича всеки човек като брат в Христа, че е достигнал кротост, смирение, пълно безгневие? С какво друго да си обясним нашата самоувереност на изповед, ако не с окаменялото ни безчувствие, с хладната мъртвост на сърцето, с душевната смърт, която приближава и телесната? Защо светите отци, оставяйки ни покайни молитви, са се считали за първи измежду грешниците и с искрена убеденост са викали към Сладчайшия Иисус: „Никой не е съгрешавал на земята така, както съгреших аз, окаяния и блуден“.

    А ние, само за кратко да останем без наказание от Бога (болест, материална или друга криза), вече сме убедени, че при нас всичко е благополучно и сърцата ни почват да се надигат. Но св. Антоний Велики казва: „Не е велико дело да твориш чудеса, не е велико дело да виждаш ангели; велико дело е да виждаш собствените си грехове."

    Вниквайки в душата си, е нужно да се постараем да различим основните грехове от производните. Например, разсеяността на молитва, невниманието в храма, нежеланието да четем Свещеното Писание. Не произтичат ли тези грехове от маловерие и слаба любов към Бога или от леност и нерадение? Хубаво е, че забелязваме в себе си своеволие, непослушание, самооправдание, нетърпение на упреци, упорство, но още по-важно е да открием връзката им със самолюбието, високоумието и гордостта. Ако забележим в себе си прекалена загриженост за нашата външност, за обстановката у дома и прочие, не е ли това признак на тщеславие? Ако прекалено присърце приемаме житейските неудачи, тежко понасяме разлъката с близки, безутешно скърбим за починалите, то не показва ли това неверие в Божия Промисъл?

    При изпитване на сърцето е необходимо да не изпадаме в прекалена мнителност и дребнава подозрителност към всяко негово движение; поемайки по този път може да загубим чувството да различаваме важно от неважно, оплитайки се в дреболии. В този случай светите отци съветват временно да оставим изпитването на душата си и да преминем към проста духовна диета, при която с молитва и добри дела да опростим и проясним душата си.

    2. Областта на чувствата

    Подготовката за Изповед се заключава не само в това да си спомним или даже да запишем своите грехове, а в това да осъзнаем вината си, да доведем покайното си чувство до сърдечно съкрушение. Бог не е безлична сила. Той е личност, нашите грехове Го наскърбяват и ако е възможно трябва да пролеем покайни сълзи. Сълзите на изповед са важни, но в никакъв случай не трябва да психологизираме изповедта и да ги търсим съзнателно. Всичко трябва да бъде естествено. На изповед не бива да се срамуваме от сълзите, които оросяват нашето лице. Те смекчават окаменението на сърцето и отстраняват главната пречка за покаянието – нашата самост. Гордите и самолюбивите не плачат. Не могат да плачат и тези, които не прощават на ближния, които таят в сърцето си злост и обида, обвинявайки другите и оправдавайки себе си.

    Признак на искрено покаяние е чувството на лекота, чистота, неизяснима радост и дълбок мир.

    3. Областта на волята

    Покаянието няма да бъде пълно и дълбоко, ако каещият се не вземе твърдото решение да не се връща повече към изповядания грях. Тази твърда решимост обаче не означава да се заричаме и заклеваме, а смирено да се надяваме на Бога, съзнавайки немощта си.

    Един селянин навикнал да краде вечер с каруцата от полето. Отишъл на изповед и признал: Отче, откраднах пет купи сено …, абе, я по-добре ги считай шест, че и тая вечер ще ходя по полето. Това не е истинско покаяние. Истинското покаяние означава отвращение от стореното и пренасочване на усилията в обратната посока.

    Един проповедник обяснил покаянието на каубой от Дивия Запад така: покаяние, това е да спреш да завързваш коня си пред кръчмата и да започнеш да го връзваш пред църквата. Може да ви се стори доста груба тази метафора, но смятам, че подходът на проповедника е правилен. Чувствата остават на трето място, златния медал се полага на волята. Волята на каещия се грешник трябва да бъде радикално преориентирана. Ако истински е намразил греха, той ще заобикаля всичко, свързано с него. Не само ще скърби, но ще бяга от греха, ще му се противи.

    Истинското покаяние изисква също възстановяване на нанесените щети (когато е възможно), по примера на митаря Закхей, който върна четирикратно на тези, които бе ограбил.

    Светите отци учат да не очакваме въпроси от духовника, но сами да изповядаме своите грехове, без да се срамуваме, без да скриваме или умаляваме тяхната тежест. Необходимо е да говорим точно, без да прикриваме конкретния грях зад общи фрази като например „Съгреших против седмата заповед“. Особено трудно на изповед е да избегнем съблазънта на самооправданието, опитите да обясним на духовника „смекчаващите обстоятелства“, посочвайки други хора, „съдействали“ за извършване на греха.

    Понякога се стига дотам, че изповядващите се неволно се въвличат в осъждане на други хора, извинявайки себе си и обвинявайки ближния. Това е лъжовно покаяние, лукаво, противно на Бога.

    Бягане от отговорност е и изтъкването слабостта на плътта като извинителна причина. Един християнин бил спрян от пътна полиция за шофиране с превишена скорост.

    - Господин полицай, какво да направя, старото ми естество се надигна, то е виновно за нарушението – заоправдавал се той.

    - Тогава – отсякъл строго полицая – аз ще наложа двойна глоба, една на старото ти естество, за това, че те е подвело и една на новото ти естество – за това, че се е съгласило със старото.

    Не Ви ли напомня тази шеговита история за двойната глоба съвсем нешеговитото предупреждение на свещеника при изповед: Ако ли нещо утаиш от мене, двоен грях ще имаш? Подобно самооправдание е един от начините за утаяване на греха. Всичко това е признак на самолюбие, на отсъствие на дълбоко покаяние.

    Възможно е с времето усилената строгост към себе си, обостреният страх от греха да създадат илюзия, че греховете ни са се умножили и усилили, и душевното ни състояние вместо да се подобри, се е влошило. Но Господ, по Своя дивен Промисъл, често закрива очите ни за нашите успехи (в духовно отношение), за да ни защити от най-злия враг – тщеславието и гордостта.

    Има упорити грехове, които приличат на дебел дънер. Изповядваме ги, причастяваме се, но грехът пак ни застига и падаме. Нека не се отчайваме, дебелите дънери не падат с един удар на брадвата. Трябват много удари и много пот, казано по православному трябва аскеза. И да помним какво казва преп. Йоан Лествичник: „Не се ужасявай, дори и всеки ден да падаш, не отстъпвай от Божия път, но стой на него мъжествено и без съмнение Ангелът, който те пази, ще зачете твоето търпение.“

    Накрая, искам да обърна внимание, че в последно време се наблюдава залитане в посока към често причастяване, но без дълбоко покаяние.

    Спрете и се замислете! Формалното прочитане на предпричастните молитви и формалната изповед не ни носят полза. Без истинско покаяние няма истинско причастие с Христа! Такъв велик светител като еп. Теофан Затворник в едно доста по-спокойно и по-духовно време е считал за нормално благочестивия християнин да се причастява веднъж или два пъти в месеца. Нека не се увличаме по модерни учения, призоваващи към ежеседмично причастяване, без да отчитат, че съвременния човек живее в условия, различни от тези в апостолските времена, различни и от монашеските условия. Живее в последните и ужасни „Ноеви“ дни. Динамика, стрес, социална експлоатация и разпад на обществения морал – условия, в които за човек е много трудно да утихне пред Бога, да изпита сърцето си и дълбоко да се покае. Затова не бързайте да обвинявате свещениците в закостенялост, когато Ви възпират от твърде често причастяване. Така те Ви помагат по-добре да изпълните заповяданото от св. ап. Павел: „Но нека човек изпитва себе си и тогава да яде от хляба и да пие от чашата. Защото, който яде и пие не както подобава, той яде и пие от своето осъждане, понеже не разпознава тялото на Господа. Затова сред вас има много немощни и болни, а и умират доста. Защото, ако бяхме изпитвали себе си, нямаше да бъдем осъждани.“ (1Кор.11:28-31)

    Тялото и Кръвта Христови са най-могъщото лекарство за нашите грехове, но за да разпознаем лекарството, първо трябва да разпознаем болестта и да я дадем на Лекаря на душите и телата ни. Амин. 

 Свещ. Красимир Кръстев

църква "Света Троица" - Плевен

29.01.2023 г.