(Рождество Христово)
„Слава във висините Богу, и на земята мир, между човеците благоволение!“. Повече от 2000 години хората по цялата Земя пеят ангелската песен, но все по-често с изкуствено залепена коледна усмивка на лицето. В същото време сърцето им смутено пита: Къде е обещаният мир? Постоянно го търсим и постоянно затъваме във войни: между расите, между държавите, между половете, между институциите в държавата, в семейството, накрая война вътре в самия човек. Къде са небесните сили, които прогласиха този мир? Не са ли те само приказни същества, плод на човешките блянове и сънища? Не е ли Рождество Христово само една приказка, както приказките на Андерсен, но за възрастни? Приказки, които трябва да ни правят по-добри, но които, в крайна сметка, не са истина?
Много са причините за този скептизицъм, но ще маркирам само основните.
Първо, хората не разбират за какъв
мир става въпрос. Това не е политически мир, защото и Христос, и апостолите
предупреждават, че до Второто Пришествие войните и природните бедствия няма да
престанат. Това въобще не е мир, който зависи от външни фактори.
Мирът,
за който говорим, можем да илюстрираме със следната история. Един цар обещал награда за най-хубавата картина, която изобразява мир.
Мнозина художници се опитали да я нарисуват, но царят харесал само две платна.
На едното имало езеро с широка гладка повърхност, в която се отразявали
величествени планини, покрити със зеленина и синьо небе с нежни бели облаци.
Всичко изглеждало толкова мирно! На другото също имало планини, но те били
скалисти и голи. Надвиснали над тях тежки сиви облаци
изливали дъжд, светкавици разкъсвали небето. Буен
водопад се стичал с грохот в бездната. На фона на бушуващата стихия малка
птичка с птиченцата си спокойно седяла в гнездото, свито
в храст върху една от скалите. Царят гледал известно време ту едната, ту
другата картина, но в крайна сметка се спрял на втората. Тя получила голямата
награда. Царят решил, че мирът не е там, където няма шум, трудности и тежка
работа, а там, където сред всичко това сърцето остава спокойно.
Такъв
дълбок, сърдечен мир е имал св. цар Давид. Колко много войни, перипетии и
гонения от врагове и от „приятели“ е преживял този човек! Ето Давидовият трети псалом,
написан когато собствения му син Авесалом искаше да отнеме живота му: „Господи, колко се умножиха враговете ми! Мнозина въстават против мене; мнозина
казват за душата ми: за него спасение няма в Бога. Но Ти,
Господи, си щит пред мене, моя слава, и Ти въздигаш главата ми. С
гласа си викам към Господа, и Той ме чува от светата Си планина.
Лягам, спя и ставам, защото Господ ме закриля. Няма да се уплаша
от десетки хиляди люде, които отвред са се опълчили против мене.
Стани, Господи! спаси ме, Боже мой! защото Ти удряш по лицето всички мои
врагове и трошиш зъбите на нечестивите. От Господа е спасението.
Върху Твоя народ е Твоето благословение.“
Това, което ни поразява, е
вътрешният мир, с който цар Давид заявява:
„Лягам, спя и ставам, защото
Господ ме закриля.“ Каква увереност в Божията закрила, когато
врагът е на един хвърлей разстояние! За да разберем тайната на тази увереност, не трябва да пропускаме тези
толкова прости и същевременно удивителни думи: „Викам към Господа, и Той ме чува“. Защото това са думи на човек, дълбоко
свързан с Бога и уверен, че е приет от Него. Може ли човек нерадив за духовното,
блуждаещ далече от Бога и нехаещ за Неговата воля, да каже „Викам към Господа, и Той ме чува“?! Това, разбира се е абсурд! Дори
и за слепороденият от евангелския разказ беше ясно „че Бог не слуша грешници; но, който почита
Бога и върши волята Му, тогова слуша.“ (Йн.9:31) Грехът е като стена,
която човек издига между себе си и своя Творец. Нашите прародители в Едем поставиха
първата тухла, а ние сме се родили зад тази стена и живеейки в грях, добавяме
ежедневно нови тухли в нея. Докато не се разруши тази невидима стена, гласът на
грешника ще се блъска в нея и ще отскача обратно. Молитвата ще е мъчителна за
него и той ще я избягва подсъзнателно.
Тази стена се разрушава само на
колене, само с покаяние! Самодоволният фарисей никога няма да има мир, защото му
липсва съзнанието за дълоката греховност, което имаше митаря, който „не смееше дори
да подигне очи към небето; но удряше се в гърди и казваше: Боже, бъди милостив
към мене грешника!“ (Лк.18:13) Бог не враждува с нас, но ние с
Него. Той не се крие, но протяга ръка към нас в лицето на Иисус Христос. Трябва
час по-скоро да спрем враждата и да приемем тази ръка. Тогава Бог ще стане за
нас Отец, а ние за Него – деца. Виждали ли сте дете, загубило родителите си в
големия мол?! Колко страх изпитва то, и какво облекчение и мир, когато отново
се сгуши в родителските обятията! Как затормозен обмисля молитвата си блудния
син, когато е далече от родния дом („Ще стана и ще отида при баща си и ще му река…“),
и каква благодат и приемане намира при завръщането си в къщи! Не са необходими
много думи, защото вече е в Бащините обятия. След искреното „Съгреших против небето и пред тебе“ вече
царува мирът. Не е нужно много да обясняваш, защото Божието око прониква до
дъното на човешкото сърце. В това от опит се увери и ап. Петър, когато след трикратното
си отричане от Христа бе трикратно
възстановен и поставен за пастир, и изповяда: „Господи, Ти всичко знаеш; Ти знаеш, че Те обичам.“ (Йн.21:17)
Второ,
най-голямата рядкост днес са хората на мира. Хора като Давид, като апостолите и
светците. Срещаме умни, търсещи, харизматични, владеещи себе си, но хора с
дълбок, преливащ мир срещаме изключително рядко. А как ни се иска да се
докоснем до тях, в някой далечен манастир, на Атон или другаде, и техният мир
да прелее и към нашите души…
Най-страшният
фронт, който грехът е отворил, е този в собствените ни души. От тук трябва да започне
изцелението и след това да се разпростре във всяка област на битието, докато
обхване цялата вселена.
Без завръщане при Бога и увереност, че сме приети, няма
истинска молитва. В началото на Великата ектения, когато свещеникът
призовава „С мир на Господа да се
помолим“, той има предвид точно това примирие, чрез жертвата на Иисуса Христа,
която всеки човек лично усвоява при своето покръстване и повярване. Но настъпилият мир между
нас и Бога трябва да се възцари и в душите ни – собствените и на нашите ближни.
Затова в първото
прошение на
Великата ектения ние се
молим „за мира от небето и за спасението на нашите души” т.е. този мир да обхване душите ни, а във второто - „за мира на
целия свят…”, т.е. мирът да се разпростре към целия свят. Това е
благата вест, която прогласиха ангелите на Рождество Христово – Князът на мира
дойде от небето, направете сърцата си Витлеемска пещера и Го подслонете в нея!
Нашият Господ
Иисус призовава: „Дойдете при Мене
всички отрудени и обременени, и Аз ще ви успокоя; вземете Моето иго върху си и
се поучете от Мене, понеже съм кротък и смирен по сърце, и ще намерите покой за
душите си;
защото игото Ми е благо, и бремето Ми леко“. (Мат.11:28-30)
„Дойдете при Мене всички отрудени и обременени..“ - това става чрез покаянието, за което вече
говорихме. Мирът с Бога е началото на изкачването на стълбицата на
блаженствата: „Блажени плачещите, защото
те ще се утешат“ (Мат.5:4). Мирът с Бога носи мир и в душата на помирилия се
човек. Но човек, който е опитал един или няколко пъти през живота си това
блаженство, все още е рано да бъде наречен човек на мира. Защото християнството
не е еднократна опитност, то е път, по който поемаме и вървим до последния си
дъх. Затова и Спасителят продължава своята реч, като ни разкрива ключа към трайния,
изпитания мир – вземането на Неговото иго и Неговото бреме.
Мирът в нас трябва да расте и да
обхване не само душата, но и сърцето. Сам Спасителят много пъти и по много
начини е обяснявал как става това. Трябва да вземем Неговото иго върху си, да
станем Негови ученици, да Го следваме. Следването на Христа изисква отказ от
себичността, вдигане на собствения кръст и кръстен ход. Ден след ден, ходейки
по Божиите пътища, ние ще добиваме такова дръзновение и мир, че ще можем да
изповядаме като Давид: „Ти приготви пред
мене трапеза пред очите на враговете ми, помаза главата ми с елей; чашата ми е
препълнена.” (Пс.22:5). Само когато „чашата
ни прелива“ с мир и благодат, ние ще можем да сторим нещо за спасението на
нашите ближни. Това е прозрял преп. Серафим Саровски, когато казвал: „Радост
моя, придобий мирен дух, и тогава хиляди ще се спасят около тебе“.
Следването на Христа води до нашето
преобразяване, което наричаме богоуподобяване. Мирът е плод на Светия Дух и като
велик художник, Той ще рисува картината на нашия живот винаги, щом следваме
Христа. И когато Небето се взре в тази картина, на фона на
бушуващите стихии ще различи и нашето лице. Там, върху вечната Канара –
Христос и ние, както малката птичка със своите
птиченца ще седим в гнездото, спокойно и с истински мир.
свещеник
Красимир Кръстев
църква
„Света Троица“ - Плевен
