ХРИСТЕ БОЖЕ, УПОВАНИЕ НАШЕ

     

    Въпреки силното влияние на западната култура ние, в България, все още успяваме да избягаме от крайностите на индивидуализма и съхраним в някаква степен общностния живот. Семейните, родовите, комшийските и колегиалните връзки, макар и отслабнали, все още са живи. Това е нещо положително, но както знаем, най-големите опасности дебнат точно там, в сянката на най-силните ни страни.

    Имам житейски проблем, от кого ще потърся помощ? Разбира се, от роднина, от приятел, защото добре е казал народа „Приятел в нужда се познава“. Точно в нуждата на нашия ближен, ние сме длъжни не само молитвено, но всячески да го подкрепим. Но има една граница, до която приближим ли, съвестта ни започва да подава сигнали за ерозия на принципите. Тази граница е законът – не толкова държавния (за неговото престъпване дори мисълта трябва да ни ужасява), колкото закона на любовта в неговия най-широк обхват.

    Какво имам предвид? Ето някои дребни ежедневни примери:

    Има опашка пред лекарския кабинет – ще звънна на „моя човек“ и ще мина преди другите.

    Искам да бъда назначен на някаква работа или да спечеля оферта – ще звънна на „моя човек“ и ще триумфирам над другите.

    Ситуацията е до болка позната и можем да продължим много с примерите. В България си имаме и термин за това - мафията „мой човек“. Вярно, че не е италианската мафия, но съвсем не е невинна помощ от приятел, защото в тези случаи е налице онеправдаване на някой друг, някой, чието име може и да не знаем.

    Този някой, който неоснователно остава зад нас на опашката, този някой, който е „без връзки“ и остава под нас на конкурса, той по-малко обичан ли е от Бога или ние се смятаме за нещо повече от него?

    А какво да кажем за т. нар. „мой човек“, не въвеждаме ли и него в изкушение, поставяйки го на кръстопът да следва принципите си или да угоди на нас – неговия роднина, приятел или просто духовен брат?

   И след всичко това влизаме в църквата и високо прогласяваме: Вярвам в един Бог – Вседържител. Да, Той наистина всичко държи, но на Него ли се опираме или на „своя човек“? И искрен ли е литургичния ни възглас: „Слава Тебе, Христе Боже, упование наше“?

    Изповедание и упование – знаете тези два аспекта на вярата, но ако сме честни, ще признаем, че трудно ги съчетаваме. Точно изповядваме вярата на отците, но в ежедневието ни липсва упованието на отците. Силни сме в теорията, но когато се сблъскаме на практика с трудност, прибягваме не към Бога, а към човека.

    Ето това е едно от изкушенията на съвременния човек, особено на Изток – да уповава първо на себе, после на ближния и накрая на Бога. Ние основателно критикуваме западния индивидуализъм, но по един парадоксален начин той е довел много търсещи души до твърдо упование само в Бога. Западният човек отрано научава, че не може да разчита на никого, че е сам в живота. Навършвайки 18 години младежът се потапя в един турбулентен свят – динамичен, конкурентен, жесток. В него той или се саморазрушава с морални компромиси и наркотици или се прилепя към Бога. Във втория случай той научава от личен житейски опит що значат думите: „Защото, ако баща ми и майка ми ме изоставиха, то Господ ще ме приеме“. (Пс.27:10)

    Този урок ние на Изток рядко успяваме да усвоим. Имаме благословението на добрата семейна среда, имаме истинското духовно семейство – Църквата. И това ни подвежда. Започваме да злоупотребяваме с тези дарове и вместо помощ от приятел, започваме да търсим упование в приятел. Посрещаме проблемите като светските хора – без молитва и заглушавайки мисълта за „косвените жертви“ на мафията „мой човек“. Толкова ли сме безумни, та не схващаме, че не е важно какво си постигнал, а как си го постигнал! Предпочитаме да държим аморфна в себе си мисълта за средствата. Страх ни е да размислим, защото тогава неизбежно ще разпознаем в делата си принципа на страшния йезуит Игнаций Лойола: „Целта оправдава средствата“.

    В оригинал мисълта на този католически „светец“ звучи още по-страшно: „Ако целта е спасението на човешките души, то целта оправдава средствата“. Така стигаме до върховното дяволско изкушение – да действаш в името на Христа, но не чрез Христа, не чрез Неговите средства. Връх на лукавството!

    Но ще кажете, ние не сме йезуити, ние право славим Бога!

    Тогава, да попитам, когато Църквата има нужда от нещо (ремонт, благоустрояване, социална дейност), какво правим?

    Уповаваме ли тихо на Бога и чакаме ли търпеливо Неговата намеса? Или превиваме гръбнак и отиваме при силните на деня (бизнесмени, политици): дайте това, а пък ние в замяна ще дадем това. Да не се лъжем, такъв е железния принцип в света - никой не дава нищо безвъзмездно, освен ако сърцето му не е докоснато от Бога. Не казвам да сме пасивни, но виждате колко е тънка границата! После се чудим защо казват „И Църквата е една търговия“. А ако дарителят се е почувствал манипулиран да дари, тогава какво всъщност правим? Не ставаме ли така „православни“ йезуити?

    Колко прав е апостолът, като казва: Не заради нас ли, братя, се хули Божието име?

   Нека внимаваме, защото на Божиите везни една единствена човешка душа е по-тежка от всички църковни сгради.

    Братя и сестри, не е зле от време на време да разчупваме клиширания модел за проповед като даваме за добър пример хора, непринадлежащи към Църквата. С това в никакъв случай не утвърждаваме някаква равноценност на Православието и другите изповедания. Целта е да се подбудим към ревност и дори да се позасрамим. Така Христос даваше за пример на юдеите хора, които не принадлежаха към Божия народ: „Мъжете на Ниневия ще се явят като свидетели на съд с този род и ще го осъдят, защото те се покаяха от проповедта на Йона. А ето – тук стои Един, Който е повече от Йона.“ (Мат.12:41)

    Христос тук хвали покаянието на ниневийците, а не тяхното изповедание. В евангелието забелязваме също, че хвали упованието на хананейката и римския стотник, но не и тяхното изповедание. И аз днес, въпреки, че има множество примери от житията на светците, реших да разкажа накратко историята на един неправославен християнин, от който може да се поучим на упование в Бога. Това е протестантския социален деятел от 19 век Георг Мюлер. За него се твърди, че е чел Библията над 200 пъти, 50 от които на колене.

    Преди да умре, когато репортер попитал, какво би искал да направи отново, той отговорил:

    - Трябва да чета повече Библията, защото знам твърде малко за превъзходството на Христос.

    Мюлер създава няколко сиропиталища в Бристол и се грижи за над 10000 сираци въз основа на Божието обещание в Псалом 68: „Бог е баща на сираците“ (Пс.68:6).

    Веднъж, когато Мюлер се молел в стаята си, (а славата му вече била забележителна) в дома му дошла кралицата на Англия. Икономката му почукала на вратата на стаята и казала:

    - Г-н Мюлер, кралицата е в стаята и иска да говори с вас.

    На което той отговорил:

   - Кажете на кралицата, че не мога да дойда, защото говоря с Царя на царете и не мога да й помогна.

   В друг случай сиропиталището му останало без храна за повече от 1000 сираци, които живеели там по това време. Един час преди закуска, когато отчаянието обхванало всички служители, Мюлер казал:

    - Не искам нищо от човек, моят завет е с Бога.

    И така, той влезнал в стаята си и се помолил: „Отче на сираците, нямаме достатъчно хляб. В името на Иисус, амин!”

    След малко няколко коли с хляб се приближили до вратата на приюта и шефът, който ги докарал, казал:

    - Г-н Мюлер, дойдохме да доставим този хляб на кралското семейство в замъка, но ни казаха, че хлябът е много изпечен. Затова, за да не го изхвърлим, решихме да направим дарение на сиропиталището ви.

    Друг път, в сходна ситуация, точно пред сиропиталището се счупила оста на колата, която превозвала млякото. Млекарят дарил целия товар на децата, които отново били по чуден начин нахранени. Подобни чудесни снабдявания се случвали много пъти през цялото социално служение на Мюлер.

    Мюлер имал тетрадки, в които за 50 години записал над 50000 отговорени молитви. Опасявам се, че на Божия съд дневниците на този съвременен „ниневиец“ ще изобличи мнозина от нас, които право славим Бога, но тефтерите ни са пълни с бележки: „Да се обадя на този“, „Да почерпя онзи“ и т.н.

    Вярата, освен правилно изповедание, е и живот на упование в Бога, Който държи всичко в Своите ръце. Той се грижи за своите чада и ако сме Негови, трябва да можем като Георг Мюлер да кажем: „Не искам нищо от човек, моят завет е с Бога“. Вярно е, че приятел в нужда се познава, но в нужда се познава и кой на практика е истинския ни Бог.

   Затова нека отхвърлим страха, който ни сковава и ни кара да се вкопчваме в своите „спасители“. Пари, власт, приятели – все добри неща, но не когато уповаваме на тях, не когато те са основата на нашата сигурност. Упованието в Бога се гради тухла след тухла, ден след ден, на колене, с молитва и Божието слово. И всеки ден сме пред дилеми:

    - Мога да се обадя на моя човек или на моя Бог…

   - Мога да сложа в джобчето на „правилния“ човек (от който нещо зависи), или в протегнатата ръка на „неправилния“ …

  - Мога да затворя за правдата очи, да почерпя, да „кихна" подходящата сума, да използвам много лостове за успеха си в този свят, но все лостове, изковани в огъня на този свят …

    Мога, но кой тогава на практика е моят Бог? И дали един ден, когато си отида от този свят, няма да чуя страшните думи: „Махни се от Мене, защото Аз никога не съм те познавал“.

    Бог ни е дал свобода, но това е свобода да съединяваме своята воля с Неговата и така да прилагаме на практика вярата в единия Бог – Вседържител.

    Той единствен има пълен контрол върху всички обстоятелства във вселената и в нашия живот. Затова ни приканва чрез Своя апостол: „Възложете на Него всичките си грижи, защото Той се грижи за вас.“ (1Петр.5:7)

    С такова упование са живели всички православни светии. Такъв е и днес чествания – св. Василий Кападокийски. Неслучайно наричан Велики, защото освен светител, богослов, литургист и борец срещу ересите, бил също изключителен аскет и социален деец. Той основал селище за болни, бедни и нуждаещи се, известно като „Василиада“. Сякаш да даде пример на християните от всички векове за единство между изповедание и упование. Пример, който и ние да следваме. Амин.

Свещеник Красимир Кръстев

Църква „Света Троица“ – Плевен

01.01.2023 г.

ПЕЩЕРА И ХРАМ

    Преди 2000 години Бог похлопа на вратите на Своето творение. Една чиста Дева отвори своята душа и утроба, но повечето нейни съвременници Го отхвърлиха. Св. евангелист Лука пише с болка: „И роди своя първороден Син, пови Го и Го положи в ясли, защото нямаше за тях място в странноприемницата.“ (Лк.2:7).

   Когато за светото семейство не се намери място сред хората, тогава неживата природа отвори своите двери чрез една скалиста пещера в покрайнините на Витлеем. Да, човешкото сърце се оказа по-твърдо и по-студено от камъка.

    Прот. Сергий Булгаков казва: „Рождество Христово е дар за цялото човечество, във всеки човек Христос присъства със Своята тайнствена сила, въпреки че мнозина не знаят това, също както светът не разбра за Неговото раждане от Дева в пещерата. Христос трябва да се роди и в нашия дух. Душата трябва да разпознае в себе си Витлеемската пещера, трябва дивите страсти, които я раздират като зверове, да утихнат и да отстъпят място на кротостта и смирението…“

    "Бог стана човек" – вече 2000 години Църквата прогласява тази блага вест, но това е само първата част от вестта. "Приемете Го, за да станете богове" – така продължава тя. Сторете място на Христос в сърцата си така, както Дева Мария го стори и стана Царица Небесна. Това ни проповядва и символиката, свързана с Христовото Рождество. Човешката душа е като Витлеемската пещера – празна и замъртвяла без Бога. Тя е тъмна и студена без Неговата светлина и топлина. В нея се прокрадват змии и скорпиони, мрачни прилепи търсят да свият гнезда. Страсти и бесове!

    Душата трябва да разпознае всичко това и да отвори входа си за Богомладенеца. Христос трябва да се роди в нея, Неговата светлина и топлина да прогонят мрака и студа. Това е вестта на Рождество Христово. Не са нечетния брой ястия, не са гирляндите и светещите лампички, не са изкуствените елхи, нито сладникавите песни и греяното вино. Това е само някаква украса за идването на Рожденика. А когато Той хлопа, ще отворим ли вратите на сърцето си, ще се роди ли в нас? Това е въпросът!

    Или на сутринта след празника ще си останем само с купищата мръсни чинии, окъсани гирлянди и угаснали лампички. Сърцето ни пак ще е празно и мрачно, пак ще чака следващия празник с поредната коледна украса, за кратка душевна разтуха. И с поредната благотворителна „Българска Коледа“, която да претопли за няколко дни пещерата ... Но най-вече с поредната трапеза, вместо с яслите на Богомладенеца.

    И така пак и пак …, докато пещерата в душите един ден неусетно се превърне в кочина - луксозна, излъскана по всички евростандарти. Но свинете в нея грухтят и искат своето – свинското, животинското. Искат гуляи, искат празнична украса, която да скрие отсъствието на Рожденика. Колко хора са вървели и вървят по този мрачен път без изход…

    Нека чуем малко от автобиографията на един човек, опитал от всички пътеки под Слънцето – цар Соломон: „Намислих в сърце си да насладя плътта си с вино и, докато сърцето ми се води по мъдростта, да се придържам и о глупостта, докле видя, кое е хубаво за синовете човешки, какво би трябвало да правят те под небето през малкото дни на своя живот. Предприех големи работи: съградих си къщи, насадих си лозя, уредих си градини и садини и посадих там всякакви овощни дървета; направих си водоеми за поливане садините, в които растат дърветата; придобих слуги и слугини, имах си и слуги домородни; също и едър и дребен добитък имах повече, нежели всички, които бяха преди мене в Иерусалим; събрах си сребро и злато и скъпоценности от царе и области; доведох си певци и певици и това, що наслаждава синовете човешки – разни свирала. И станах аз велик и богат, повече от всички, които бяха преди мене в Иерусалим; и мъдростта ми си остана с мене. Каквото и да пожелаеха очите ми, не им отказвах, не забранявах на сърцето си никаква веселба, понеже сърцето ми се радваше във всички мои трудове, и това ми беше дял от всички тия трудове. И озърнах се, та погледнах всичките си работи, които бяха извършили ръцете ми, и труда, с който бях се трудил, вършейки ги: и ето – всичко е суета и гонене на вятър, и няма от тях полза под слънцето!" (Екл.2:2-11)

    И ние днес, братя и сестри, нека постъпим мъдро като Соломон и се озърнем назад. Да погледнем всичките си трудове и радости и да осъзнаем колко суетни и празни са те без Христа. Богатство, слава, власт, удоволствия – никое от тези неща не запълва човешкото сърце. Затова нека не ги складираме в него. Нашата душа не е предназначена за склад, още по-малко за кочина, в която свинете да грухтят радостни от подхвърлените рожкови.

    Истинската рождественска радост е друга. Радостта е самият Рожденик. Той изпълва пещерата на човешкото сърце и то става храм Божий. Защото пещерата е създадена, за да приеме Богомладенеца. Блажени Августин казва: „Ти палиш в него радостта да Те прославя: че си ни създал за Тебе, и неспокойно е сърцето ни, докато не намери в Тебе покой.“ Само Христос е истинската Светлина и Огън и само Той пали в човека истинската радост!

    Накрая, нека отново и по-внимателно прочетем прот. Булгаков: "във всеки човек Христос присъства със Своята тайнствена сила, въпреки че мнозина не знаят това". Всеки човек, още от зачатието си носи Божия образ в себе си. Христос присъства във всеки един човек на тази земя, но скрито, подобно на бебето Иисус, пребиваващо в Мариината утроба 9 месеца - от Благовещение до Рождество Христово. Нашето биологическо раждане не означава автоматично духовно раждане. Тези 9 месеца бременност за някои могат да продължат и 90 години. Какво от това, че сме осъзнали, че сме Божий образ, а не еволюирали маймуни? Какво от това, че сме чули разказа за това как една скална пещера е отворила вратите си за Божия Син?

    Ние оставаме духовно мъртви, ако лично не отворим вратите си за Христа, ако от Божия образ, който имаме като даденост по рождение, не се устремим към уподобяване на Бога. Може да са побелели косите ни и още да не сме започнали истински духовен живот. Това е осъзнал мъдрия Соломон. След като пробвал всички пътеки под Слънцето, той казал: "Белите коси са венец на слава, когато се намират на пътя на правдата" (Пр.16:31) Живуркаме биологически, лутаме се в суетите под Слънцето, но си оставаме мъртви за Бога дотогава, докато в духовно отношение не направим усилия да напуснем утробата и тръгнем по пътя на Божията правда. 

    От самите нас зависи дали ще превърнем пещерата в кочина или в храм! Нека в този светъл час разпознаем душата си като създадена за Божие обиталище. И нека, както казва прот. Булгаков „дивите страсти, които я раздират като зверове, да утихнат и да отстъпят място на кротостта и смирението“.

    Само така отваряме вратата на душите си за Христа – чрез кротост и смирение. Само така прогонваме зверовете от нея – чрез покаяние, не седнали оядени около масата, а коленичили около яслата с Богомладенеца. Проливайки истински сълзи, за да се случи тайната на Рождество Христово и в нашето сърце. И да преживеем истинската радост! Амин.

Свещеник Красимир Кръстев

Църква „Св. пророк Илия“ – Долни Дъбник

25.12.2022 г.

ЧИЯ РЪКА Е СЪЗДАЛА ТАЗИ КРАСОТА?!

    В днешния ден честваме паметта на св. великомъченица Варвара. Тя била предадена на мъчения за вярата си и посечена с меч от собствения си баща – Диоскор. Той живял през времето на император Максимиан в гр. Илиопол. Бил богат и знатен човек, но останал вдовец. Едничката си дъщеря Варвара той обичал и полагал големи грижи за нейното възпитание, но не в християнството, а в езичеството, защото сам бил езичник. Девойката била необикновено красива. До нейното пълнолетие баща й я държал далече от всяко общество. В своите богати стаи, построени на висока кула, Варвара не виждала никого освен възпитателките си и слугините. От високото й жилище се откривала великолепна гледка към намиращите се в далечината планини, гори и равнини, към светлия небесен лазур.

    Веднъж девойката, загледана в природната красота, започнала да размишлява:

    - Чия ръка – мислела тя и питала своите наставнички – е създала тая красота?

Възпитателките й отговорили, че боговете са създали Вселената. Но девойката им отговаряла:

    - Не може всичко това да е създадено от боговете, на които ние се кланяме! Те сами са творения на човешки ръце, направени са от злато, сребро и камък и нямат ни чувство, ни разум. Навярно има истински Бог, Който е създал небесата, основал земята, Който осветлява цялата Вселена чрез лъчите на слънцето, чрез сиянието на луната, чрез блясъка на звездите, а земята украсява с дървета и цветя и оросява с реки и извори. Навярно има един Бог, Който всичко поддържа, всичко оживява и всичко управлява.

    По такъв начин, като съзерцавала красотата на природата, девойката се издигала с мисълта и сърцето си към Създателя, стараейки се да Го узнае.

    Варвара пораснала, Диоскор вече мислел да я омъжи, но тя отхвърляла разговорите по този въпрос. Веднъж се наложило за известно време Диоскор да замине за някъде. На тръгване той заповядал на възпитателките да дават възможност на Варвара да се вижда с други млади девойки и да й позволяват да отива където поиска. Той се надявал, че като види връстниците си да се омъжват и да се ползват от удоволствията на света, Варвара ще поиска да последва техния пример.

    Излязло друго. Между младите девойки, с които общувала Варвара, имало и християнки. От тях чула името на Господа, Който създал небето и земята; от тях узнала, че Единородният Син Божи, Иисус Христос, слязъл на земята, станал човек и претърпял страдание и смърт, за да спаси людете от вечното осъждане. Сърцето на девойката приело с неописуема радост благата вест за спасението и тя скоро се покръстила.

    Диоскор се завърнал, но новата вяра на дъщеря му не го зарадвала, а напротив - довела го до ярост. Сбъднали се думите на Спасителя: „Не мислете, че дойдох да донеса мир на земята – не мир дойдох да донеса, а меч. Защото дойдох да разлъча син от баща му и дъщеря от майка ѝ, и снаха от свекърва ѝ. Врагове на човека ще станат собствените му домашни“ (Мат.10:34-36)

   Дискор останал верен на езическите богове и ожесточил сърцето си дотам, че убил собствената си дъщеря. Ние днес ще размислим за това странно явление – идолопоклонството, което отприщва такива пагубни страсти.

    Идолопоклонство! Не е ли то останало далече в миналото, не е ли отдавана победено от християнството?

    Прочетох във Фейсбук следния анекдот: Едно дете се похвалило на другарчето си: „Казах на тате, купи ми Айфон, и той ми купи. Обичам Айфон.“ А другото отговорило: „И за казах на тате, направи ми чай, и то ми направи. Обичам тате“.

    Няма да сравняваме различните дарове – Айфона и чая, по-важното в случая е, че едното дете насочило обичта си към Дарителя, а другото – към дара.

    Подобно нещо се случило и в историята със св. Варвара и баща и Диоскор. Години наред Варвара наблюдавала Божието творение и в нея се зародило благоговение пред Твореца. Тя правилно възприела слънцето, звездите, красивите планини и реки като знаци, които сочат към един всесилен и премъдър Творец. Затова, когато чула благата вест, сърцето и прегърнало истинния Бог.

    Питаме се, защо Диоскор и всички като него не схващат очевидната истина, че идолите са творения на човешки ръце, направени от злато, сребро и камък? Проблемът, както често се оказва, не е толкова интелектуален, колкото морален. Идолопоклонството е нелогично, затова и го нарекох „странно явление“. Истината е, че сърцето на Диоскор останало вързано за земното. Очите му не искали да се отместят нагоре, към Създателя. Както всички идолопоклонници, той търсел просто да омилостиви боговете на слънцето, звездите и планините. Тук дори не става дума за някаква любов към идолите, както детето, което обикнало подарения му Айфон. Диоскор просто искал природните стихии да го оставят на спокойствие, да върви бизнеса. Бил готов да си плаща „такса спокойствие“ като принася жертви на идолите, защото те (за разлика от Христос) не искали от него духовна промяна. А той само това и желаел - да го оставят да живее за себе си и да му е добре на земята. Страхувал се от природните стихии, защото се страхувал за земното си благоденствие. И от страх станал роб на творението, поклонил се на идолите, което Бог забранява: „Не си прави кумир и никакво, изображение на нещо, което е горе на небето, което е долу на земята и което е във водата под земята." (Изх.20:4) 

    В резултат на тези си страхове Диоскор изгубил способност за разумна преценка – неразумното му сърце се помрачило, както пише за такива хора св. ап. Павел: „Открива се и Божият гняв от небето върху всяко безчестие и неправда на хората, които с неправда потискат истината. Бог ги наказва, защото на тях е известно онова, което може да се знае за Бога, тъй като Бог им го откри. А невидимото у Него – вечната Му сила и божествената същност, се виждат още от създаването на света, като се съзерцават творенията Му. Така че за тях няма извинение, понеже познаха Бога, но не Го прославиха като Бог, нито Му благодариха, а се заблудиха в своите помисли и неразумното им сърце се помрачи. Те казват, че са мъдри, но загубиха разум и вместо нетленния Бог те почитат кумири, подобни на тленен човек, на птици, на четириноги и на влечуги.“ (Рим.1:18-22)

    Забелязвате ли Павловия акцент – всички познаха истината, т.е. никой няма интелектуален проблем, защото творението говори на всички. Творението е достъпно за телесните очи на всеки човек, но не всеки пожелава да погледне с духовните си очи в посоката, към която сочи то – Бог, Творецът!

    Затова Божият гняв спрямо Диоскор и управителя Мартиан не се забавил. Още същия ден, когато била посечена св. Варвара, се вдигнала страшна буря и двамата гонители били поразени от гръм и изгорени от мълния така, че дори останките им не могли да се намерят.

    Древните езичници обожествявали природните стихии, правили техни идоли и им се кланяли. В наши дни неоезичеството отново процъфтява, вече по-рафинирано. Неоезичници и идолопоклонници са всички, които не виждат зад творението Твореца. Това са всякакви езотерици, пантеисти, дъновисти и пр. Говорят за сливане с майката-природа, за зареждане с енергии от природата и т.н. Те активно пропагандират своите заблуди чрез медиите и киното. Един пример за това е филмът „Аватар“.

    Екологичното движение, което по начало има благородната цел за опазване на природата, също е на път да стане жертва на дявола. Това се случва като в него бавно и неусетно се инжектира пантеистична идеология, т.е. вече не се говори за опазваме, а за обожествяваме на природата. Чрез различни екоорганизации дяволът протяга пипалата си към най-идеалистично настроените хора – нашите младежи.

    Християнинът трябва да осъзнава своята отговорност към творението като негов стопанин и управител от името на Бога. Заповядано ни е още в Едем да „обладаваме и владеем“ творението. Затова трябва да го изследваме и изучаваме без никакъв страх уверени, че това ще ни води все повече към благоговение пред Твореца. Науката представлява такъв задълбочен поглед към творението, вникване в природните закони, които всъщност свидетелстват за наличието на премъдър Законодател.

    Немският физик Вернер Хайзенберг, удостоен с Нобеловата награда за 1932 г. за създаването на квантовата механика казва: „Първата глътка от чашата на природните науки прави човека атеист, но на дъното на чашата го очаква Бог.”

    Дяволът лансира в масовите медии псевдонаука или някаква повърхностна популярна "боза", която в най-добрия случай представлява само първа глътка от чашата на науката. Но ние не трябва да се плашим от истинската, сериозната наука и да затваряме очи и уши за нея. Тя сочи към Твореца и трябва да бъдем уверени, че колкото повече задълбочаваме в нея, толкова повече се доближаваме до Бога.

    И колкото повече доближаваме, толкова повече разбираме своето човешко нищожество и Божието величие, както е писано: „Когато гледам Твоите небеса, делото на Твоите пръсти, луната и звездите, които си поставил, казвам си: „Какво е човекът, та го помниш, и човешкото същество, та се грижиш за него?“ (Пс.8:4-5)

    И ние с вас, братя и сестри, трябва всеки ден с благоговение да поглеждаме към Божието творение, независимо дали с просто око или въоръжени с микроскоп и да възкликваме като св. великомъченица Варвара: „Коя ръка е създала тази красота?“

    Това е ръката на нашия Бог и ние няма да престанем да се учудваме, че този всемогъщ и премъдър Творец желае да общува с нас, нищожните и грешни същества, да има с нас истинско общение в лицето Иисус Христово.

    Затова ще вдигаме духовния си поглед нагоре и заедно с Давид ще пеем: „Сърцето ми повтаря Твоите думи: „Търсете лицето Ми.“ Аз ще търся, Господи, Твоето лице.“ (Пс.27:8) Амин.

Свещ. Красимир Кръстев

църква "Света Троица" - Плевен

04.12.2022 г.

ВЪВЕДЕНИЕТО В ХРАМА – ВЪВЕДЕНИЕ В ИСТИНСКИЯ ЖИВОТ

   Днес Църквата празнува въвеждането на Пресвета Дева Мария в Йерусалимския храм. Защо това скромно семейно тържество, случило се преди 2000 години в затънтената римска провинция Юдея е толкова важно за нас, християните, че сме го включили в цикъла от 12-те най-големи празници?

    Като християни ние вярваме, че Господ Иисус Христос „.. се въплъти от Светия Дух и Дева Мария и стана човек“. Затова Той има две природи – божествена и човешка, което изобразяваме със свитите към дланта безименен и малък пръст. Спасителят трябвало да приеме човешка природа не от покварен човек, а от чиста дева. (Под чиста нямаме предвид абсолютна чистота, а само, че живеещото в нея семе на греха не успяло да даде лошия си плод.) Падналото в греха човечеството чакало и копнеело за това повече от 5 хилядолетия. И Бог се смилил. Чул молитвата за чадорождение на двама престарели праведници - Йоаким и Анна, и ги удостоил с великата чест да станат родители и първи възпитатели на тази, от която, както пеем „дървото на живота (Христос) разцъфтя в пещерата от Дева“.

    Родила се Мария, а родителите и не се поколебали да изпълнят обета си – да я посветят в служба Богу.

    В новозаветния апокриф „Протоевангелие на св. ап. Иаков, брат Господен” четем: „Минавали се месеци след месеци, и детето навършило две години. И казал Иоаким: „Да я отведем в храма Господен, за да изпълним обещания обет, за да не ни отхвърли внезапно Господ и нашият дар да не стане неугоден Нему”. И казала Анна: „Да почакаме третата година, за да не започне детето да търси баща или майка”. И казал Иоаким: „Да почакаме”. И ето изпълнили се три години на детето, и казал Иоаким: „Повикайте непорочните дъщери иудейски, и нека да вземат светилници, и да стоят със запалени (светилници), за да не се върне детето назад и да възлюби тя в своето сърце храма Господен. И направили така по пътя към храма Господен. И свещеникът я приел, и я целунал, и дал благословение, казвайки: „Господ ще възвеличи твоето име във всички родове, защото чрез тебе ще яви Господ в последните дни изкуплението на синовете Израилеви”.

    Историята повествува, че малката Мария се затичала, изкачила петнадесетте високи стъпала и влязла в най-вътрешната част на храма, наречена Светая Светих.

    Тук сме длъжни да внесем някои уточнения, за да разберем, защо случилото се всъщност било знаменателно.

    Старозаветният храм бил разделен на три части:

- Двор – просторен двор, където се събирал целият народ, за да принесе своите жертви Богу за сторените грехове;

- Светилище – широка зала в храма, предназначена за молитви;

- Светая Светих – третата част, издигната няколко стъпала по-високо от Светилището и скрита зад плътна завеса. В нея бил поставен обкован със злато сандък, наричан кивот (ковчег) на завета. В кивота били двете каменни плочи, на които не човек, а сам Бог изписал 10-те Божии заповеди и една стомна с манна. Макар че Бог е навсякъде, тези светини в онова време обозначавали за евреите едно специално Божие присъствие.

    Векове наред храмът бил център на духовния живот на Израел. Но когато Израел бил завладян от вавилонците, кивотът изчезнал завинаги. По времето на Дева Мария, въпреки, че основната ценност в Светая Светих липсвала, никой нямал право да пристъпи вътре, освен първосвещеника, и то веднъж в годината. Тогава той влизал, за да принесе жертва за себе си и за греховете на народа, сторени по незнание. (Евр.9:7) Ако не бил духовно чист, не можел да влезе в Светая Светих. Грозяла го смъртна опасност, защото Божията светост е огън, който изгаря греха.

    И ето, виждаме, че за всеобща изненада и удивление малката Мария влязла смело и останала жива. Велико чудо, което било знак за нейната духовна чистота!

    Влизайки в най-светото място на храма, Мария, по Божий промисъл предобразно заела мястото на кивота на завета, вместилището на Божията слава. Казвам „предобразно“, защото това се изпълнило 13 години по-късно, при Христовото Рождество, когато тя се превърнала в нов и жив кивот, вместила Невместимия, както пеем в тропара „Нейната утроба е мислен рай, в който е Божествената градина, като ядем от нея, ще бъдем живи и няма като Адам да умрем.“

    След въвеждането на Мария в храма, Йоаким и Анна я оставили да бъде отгледана и възпитана от светите жени, които живеели в прихрамовите сгради и се грижили за храма. Около петнадесетата й година, по съвета на нейните възпитателки, била сгодена за възрастния вдовец Йосиф, с който заживява без интимни отношения в Назарет. Именно там я посещава Архангелът, носещ Благата вест, че ще роди Спасителя.

    Макар на пръв поглед разказът за Въведение Богородично да е лишен от особен външен блясък, той крие важни поуки за родителите и децата и неслучайно е определен за ден на християнското семейство.

    Великото дело на спасението ние дължим, заедно с всичко друго, и на факта, че едни родители – светите Йоаким и Анна изпълнили своя родителски дълг пред Бога. Те въвели своята дъщеря отрано в храма и положи в нея здравата основа на послушанието към родителите, което по-късно естествено се развило в послушание към небесния родител - Бога. Те ясно били разбрали, че тяхното родителство е сянка на Божието. Неизбежно във всяко семейство идва моментът, когато трябва да се скъса духовната пъпна връв и родителите да връчат своето пораснало дете на Божията бащинска грижа. Но колко голяма е отговорността им до този момент да се въвели детето си в храма, и не само в храма, а и в една дълбока лична връзка с Бога!

    Когато архангел Гавриил благовестява на Дева Мария, че е избрана да стане майка на Спасителя, тя изговаря най-важните думи, казани някога от човек: „Ето аз съм покорна пред Господа. Нека ми бъде според думата ти.“ (Лука 1:38) Тези думи се явяват съгласието на цялото болно човечество да бъде изцерено! Но това покорство, това послушание на Божията воля не се появило в Мария от нищото. То започнало да се гради в нея от зачеването, укрепнало при въведението в храма и се развивало през всички дни на земния и живот.

    Изпитът по покорство на Бога, на който Ева се провали в Едемската градина, Мария издържа успешно и донесе радост за всички хора.

    Преди всичко, нека осъзнаем, че още от бебешкото креватче пътищата пред всеки се разделят на две – на бунта или на послушанието. Дали детето ще израсне добро или лошо – нищо не е предопределено, а всичко е следствие от нашите действия и бездействия като родители. Искате да израсте добро? Вижте как Йоаким и Анна отвели своята дъщеря в храма и я посветили на Бога, как спазили след това обета си! Помислете за тяхната жертва, как оставили в Божиите ръце толкова желаното чадо! И как намерили духовни сили за това?!

    Първо, защото любовта им към Мария не била егоистична. Те я възприемали не като свое притежание, нито пък мислели егоистично как да си подсигурят опора за своите старини. Те виждали малкото момиче като дар от Бога, даден им с конкретна цел и за определен срок. Този срок за престарелите Йоаким и Анна бил кратък. Няколко години след въведението на Мария в храма, те си отишли от този свят. Но за това кратко време Йоаким и Анна вложили цялото си сърце в своята рожба и изпълнили целта, която Бог поставя пред всеки родител – да подготви своето чадо за жив храм, в която да обитава Бог. Предали и разказите за великите Божии дела, но използвали и това, което днес наричаме невербални методи. Какво прочетохме в протоевангелието на Яков? Как чрез светлината на запалените светилници мъдрите праотци Йоаким и Анна запалили в малката Мария любов към истинската нетленна светлина.

    Какъв пример е това за нас днес – да водим децата в храма още от най-ранна възраст, да бъдат огрени от меката светлина на свещите, да бъдат обгърнати от благозвучните църковни песни и да се вглеждат в светите лица от иконите!

    Всяка неделя трябва да бъдем с децата си в Божия храм, но да знаем: децата възприемат не толкова думите, колкото личния пример на своите родители! Затова животът ни извън храма трябва да съответства на нашата вероизповед. Пушим ли, пием ли, клюкарстваме ли, мамим ли, и децата ни ще правят същото, колкото и да ги увещаваме към обратното!

    Особено трябва да внимаваме в нашия говор. Да разказваме на децата за Божиите чудеса и да не допускаме никаква гнила дума. Св. Яков възкликва: „От една и съща уста излизат и благословия, и проклятие. Братя мои, не бива това да бъде така. Тече ли през един и същ отвор на извора сладка и горчива вода?“ (Як.3:10-11). Учените са установили, че още в майчината утроба бебетата чуват и подсъзнателно възприемат думите и настроенията на своите родители – било добри или лоши. Ние, вярващите, не сме изненадани от това, защото сме чели доктор Лука, евангелист и педагог, който преди 2000 години описва срещата на непразната Дева Мария със своята родственица Елисавета: „Още в същите дни Мария стана и бързо се запъти към един град в планинската част на Юдея. Там влезе в дома на Захария и поздрави Елисавета. Когато Елисавета чу поздрава на Мария, детето заигра в утробата ѝ, а Елисавета се изпълни със Светия Дух.“ (Лк.1:39-40)

    Преди безбожния комунистически режим в България, родителите водили от най-ранна възраст децата си в храма. Отрано ги научавали на молитва и благоговение пред светините, а с растенето на вярата растял в тях и душевния мир. Днес ние трябва да възстановим това! Децата ни са напред с технологиите, пълнят умовете си, но сърцата им остават празни.

    Празникът Въведение Богородично учи всички родители, че трябва от най-ранна възраст да водим децата в храма и да ги възпитаваме християнски. Не просто да отглеждаме деца (отглеждат се кучета, кокошки и др.), а да възпитаме деца! Деца, които отрано са намерили смисъла на живота, а не затъват в блатото на суетата и пороците. Деца, които живеят чисто и красиво, като украсяват себе си не външнотелесно, а вътредуховно – с добродетели.

    Църквата е училище за това. Семейството е първата църква, а училището е второто семейство, защото има за цел не само да дава знания, но и да продължи и утвърди доброто възпитание, което се дава в дома. Духът на всичко обаче е църковността, няма ли я нея, изпразва се от съдържание както семейството, така и училището. Защото само Църквата ражда хора, които живеят не за себе си, а за Бога и ближния!

    Пред нас, родителите, днес стои голямо предизвикателство – да възпитаме християнско поколение, като в движение попълним пропуските, които имаме поради атеистичното наследство. А да си признаем честно, и сами ние сме били нехайни в това отношение. Затова нека смирим гордия си ум, помнейки Христовите слова: „оставете децата да дохождат при Мене и не им пречете, защото на такива е царството Божие. Истина ви казвам: който не приеме царството Божие като дете, няма да влезе в него.“ (Лк.18:16-17) Амин.

Свещеник Красимир Кръстев

Църква „Св. пророк Илия“ – Долни Дъбник

21.11.2022 г.

КЛЕВЕТНИК, КОЙТО СЕ КРИЕ

 

 

(За войната на небето и на земята)

    Съвременният човек все повече осъзнава, че има скрити сили, които движат световните процеси. В резултат на това избуяват всякакви конспиративни теории, опитващи да дадат обяснение на задкулисието. Плътският ум обаче не може да вникне в най-древната и най-реална конспирация, която св. ап. Павел нарича „тайната на беззаконието“.

   Още от зората на човечеството съществува конфликт с космически мащаби, чието разбиране надхвърля човешкия интелект. Завесата за него отдръпва самият Бог и ние днес ще проповядваме според мярката на това, което ни е разкрито.

    Апокалипсис означава точно това – разкриване, откровение. Център на тази библейска книга е 12 глава, където четем: „И настана война на небето: Михаил и ангелите му воюваха със змея, а змеят и ангелите му воюваха против тях, но не устояха и нямаха вече място на небето. И беше повален големият змей, древната змия, наречена дявол и Сатана, който съблазнява цялата вселена. Той беше повален на земята, а заедно с него бяха повалени и ангелите му. И чух висок глас да говори на небето: „Сега настъпиха спасението, силата и царството на нашия Бог и властта на Неговия Помазаник, понеже е повален клеветникът на братята ни, който ги клеветеше пред нашия Бог денем и нощем. Те го победиха с кръвта на Агнеца и със словото, за което свидетелстваха, и не милееха за живота си, но бяха готови да умрат.“ (Откр. 12:8-11)

    Това е основен текст по темата за духовната война. В нашите проповеди ние винаги прогласяваме победителя в нея – Господ Иисус Христос. Но сме длъжни, без да се фиксираме прекалено (защото не е душеполезно), да имаме представа и за нашия духовен враг.

    Видението на св. ап. и ев. Йоан Богослов посочва ясно кой е той, а имената му разкриват неговите качества:

- големият змей – свиреп и жесток, чиято сила далече надхвърля човешката;

- древната змия – хитър и лукав, с поне осем хилядолетия опит в изкушаването;

- дявол – клеветник и лъжец;

- сатана – противник, който съблазнява цялата вселена.

    Някои хора се смущават да говорим за духовния ни враг, но св. Йоан Златоуст наставлява: „Не се учудвай, че е казано много за силата на врага. Знанието за това не бива да предизвиква страх и плахост, но може да предпази от безгрижие“.

    Това, което знаем е, че в началото Бог сътворил ангелите. От гордост, обаче, някои от тях, водени от херувима Денница, отпаднали и станали бесове. Бог създал съвършеното творение – човека, за да замени отпадналия ангелски чин и бъде съуправител с Него на цялото творение. От тогава дяволът завижда на човека и воюва срещу него. Воюва прикрито и подло, като целта му е да го вкара в грях и отдели от Бога. За тази си цел дяволът клевети Бога пред нас и нас пред Бога. И, като всеки клеветник, го прави скрито.

    Първо, той клевети Бога като всява в нашите умове съмнение в Неговата любов и грижа за творението. Виждаме това още в Едемската градина: „Тогава змията каза на жената: „Вие няма да умрете! Не! Бог знае, че когато вие ядете от него, очите ви ще се отворят и ще бъдете като богове, които познават добро и зло.“ (Бит.3:4-5). Лукавото внушение е, че Бог е егоистичен и не иска да допусне хората да владеят света чрез вникване в тайните на творението, че иска да ги държи безпросветни роби. Това, както добре знаем, е лъжа, защото Бог създаде човека точно с тази цел – да бъде съуправител на творението. Но Бог иска чрез любовта да постигнем истинското познание, докато дявола обръща нещата и чрез самоцелното знание води жертвите си към гордост. Изкривеният образ на Бога, който дявола ни представя, има за цел да ни отклони от Него и ни тласне към падение.

    Второ. Когато паднем, същият този, който ни е вкарал в греха, се явява пред Бога и започва да ни обвинява. „Един ден, когато Божиите синове дойдоха да се представят пред Господа, дойде също и Сатана между тях.“ (Йов1:6)

    В този небесен събор сатана изтъква всички наши прегрешения и изисква Бог да покаже Своята правда като накаже престъпника. Според преподобни Паисий Светогорец: „Бесът казва: „Ние извършихме една постъпка, а ти ни наказваш, а хората, които имат на сметката си толкова много провинения – Ти им прощаваш. Да, прощава им, но хората се каят, а бившите ангели паднали така низко, че станали бесове и вместо да се постараят да се покаят, стават все по-лукави, все по-злобни“.

    Но дяволът клевети не само съгрешилите, а и праведници като Йов. Ето какво казва: „Нима случайно Йов благоговее пред Бога? Нали Ти Самият пазиш от всяко зло него, семейството му и целия му имот? Ти благослови неговите дела и трудове – затова стадата му се ширят по земята. Но простри ръка и се докосни до всичко, което той притежава, тогава дали няма да се отрече от Тебе пред Твоето лице.“ (Йов 1:9-11)

    Горкият Йов, той не подозираше нито причината за своето страдание, нито какъв скрит враг има! Бог допусна изпитание, за да излезе наяве истинското му сърдечно разположение, да бъде той разкрит пред цялата вселена като праведник.

    Но не само Йов бе разкрит като праведник, врагът също бе разкрит, и ние днес вече не сме в неведение за скрития клеветник, а сме „слушали за търпението на Йов и видяхте какъв край му отреди Господ“ (Як.5:11)

    Боговидецът Йоан ни разкрива, че дяволът е изгонен от Божието събрание, повален на земята. Различни са мненията кога точно и до каква степен той е лишен от достъп до Бога, но преобладават тълкуванията, че това се случва на Голгота. Ден преди Голгота, докато Иисус говори за Своята предстояща смърт, се чува гласа на Бог-Отец от небето, който оповестява началото на тази „война на небето“, за която четем в Откровение. Ето реакцията: „А народът, който стоеше и чу гласа, казваше: „Гръмна се.“ Други пък казаха: „Ангел Му говори.“ Иисус отговори: „Не за Мене беше този глас, а за вас. Сега започва съдът над този свят; сега князът на този свят ще бъде изгонен вън. (Йн.12:29-31) Хората тогава не схванаха случващото се. Сетивата им бяха закърнели за духовните неща и затова чуха само гръм. Народът тогава не разбра, че започва решаващата битка на най-великата война, чийто изход напълно ще промени позициите на воюващите страни. Възкресение и Петдесетница отвориха очите на учениците за истината – чрез Кръста сатана беше обезоръжен. Беше му отнето оръжието на клеветата, изгонен беше вън от небесния събор и над него беше произнесена осъдителна присъда. Така денонощната му клеветническа дейност се проваля от пречистата кръв на Иисус, с която всички наши грехове са умити.

    „Затова ликувайте, небеса, и вие, които обитавате в тях! Горко на вас, които населявате земята и морето, защото дяволът е слязъл при вас с голяма ярост, понеже знае, че му остава малко време.“ (Откр. 12:12)

    Небесата ликуват, защото дяволът е изгонен от там, но земната църква, която воюва духовно, ще срещне цялата сатанинска ярост. Точно това наблюдаваме в цялата християнска история – жестока война на злите сили със светиите, като главната им цел е да ги отдели от скъпоценната кръв на Христа, без която няма очистване от греха.

    В тази жестока война дяволът използва хиляди капани, залага по пътя хиляди мини. Такъв духовен великан като св. Антоний Велики се отчаял, като видял във видение всичките дяволски капани. И сами ние, колкото повече научаваме от светите отци и от личен опит, толкова повече осъзнаваме какво плътно минно поле е пред нас. И все повече ни идва да възкликнем като св. Антоний: „Кой може да ги избегне“. Да не се отчайваме, светецът получил отговор, че има водач, с който и ние днес можем да минем между мините - „Смирението“.

    С днешната проповед ние нямаме за цел да ставаме сапьори и да издирваме скритите мини. Това е жизнено важно и ще го правим през целият ни духовен път към небето. Днес само искаме да посочим смирението като сигурен наш водач по пътя и да запомним, че ако и врагът да сменя постоянно своите тактики, неговата стратегия винаги е една и съща – да ни отдели от Източника на живота.

    Преди всичко, трябва да знаем, че сатана е враг, който се крие. Най-големият му успех е да убеди хората, че не съществува, че причина за злото са социалните фактори, лошия хормонален баланс, ретроградния Меркурий, извънземните, рептилите и кой ли не.

    Ако до някой достигне Божия глас чрез проповед или по друг начин, дяволът бързо му „подсказва“: „гръмна се“ (т.е. това е природно явление) или „ангел говори“ (спиритуализъм). Така лукавият замъглява умовете за своето поражение. Подобни обяснения на Христовата победа дават фалшивите религии и идеологии. Чуйте обясненията им на Възкресението Христово и ще се убедите, че те се явяват дяволски инструмент, с който да отклони хората от спасителната Православна вяра!

    Слава Богу, Иисус и днес отваря очите на духовните слепци. Слепецът проглежда за греховете си, проглежда за Спасителя, но проглежда и за друго. Маскировъчната мрежа пада и зад нея той разпознава истинския виновник за злото – дявола.

    Но тъкмо разкрит, лукавия веднага подхваща друга тактика. „Дяволът – казва св. Григорий Богослов – е или най-дълбока тъма, или, ако го разкриеш, веднага се престорва на светъл ангел и прелъстява ума с кротка усмивка.“

    Разкритият враг не бърза да влезе в открита битка с нас. Той знае, че ако уплаши някой прибързано, има риск същия да се прилепи още по-силно към Бога. Затова предпочита метода на „кротката усмивка“ – ласкателството, приятелството със света и себелюбието. Дяволът знае, че в това си дело има съюзници: един извън нас – света и един в нас – плътта. Те са работили дълги години да формират в нас светски мироглед и навици за плътоугаждане. Но за да са тези дяволски съюзници ефективни, необходимо е повярвалият да бъде отделен от Църквата и тайнствата. И дяволът прави точно това – скрива своето поражение на Голгота и се стреми да отклони вярващите от молитвата и църковните тайнства.

    Всички блага получаваме поради кръвта на Агнеца! Истинската молитва е възможна само „като се осмеляваме да влизаме в небесното светилище чрез кръвта на Иисус Христос" (Евр.10:19). Няма очистване без проливане на кръв и всички тайнства са учредени на основата на Христовата кръв. Чрез тях ние прилагаме Изкуплението и ставаме победители над дявола „с кръвта на Агнеца“.

    Ако някой християнин напредва по тесният път на спасението, тогава сатаната влиза в тотална война с него, като се опитва да го смаже душевно и телесно. Но и в този случай дяволът често се крие зад свои прокси-слуги – хора злобни и завистливи, а понякога дори настройва роднини и близки. Много от верните Божии служители са търпели страдание дори от клирици. Св. Йоан Златоуст, който е бил наклеветяван, низвергнат на църковен лъжесъбор и пратен на заточение, отбелязва: „Нека не мислим, че срещу нас воюват човеци. Бесовете водят война срещу нас чрез човешки средства. Нека не забравяме, че войната е срещу бесовете, които, ако искаме, можем да победим. Можем да ги победим, защото имаме заедно с нас силата на непобедимата благодат на Светия Дух и Христовото уверение: „Давам ви власт да настъпвате на змии и скорпии и на всяка вражеска сила“.

Братя и сестри,

    Виждате, че врагът ни е коварен, клевети ни и се прикрива. Но нашият отговор не трябва да е такъв, а „с възвестяване на истината, с Божия сила, с оръжията на правдата в дясната и лявата ръка“ (2Кор.6:7).

    Св. Йоан Златоуст казва: „Онзи, който има враг, онзи, който е бил онеправдан от някого, който се гневи някому, нека цялата своя ярост, целия свой гняв и целия си яд да насочи срещу дявола. Срещу дявола яростта е добра, гневът към сатаната е потребен, към него и злопаметството е похвално. Някой те онеправда, обиди те, похули те, удари те? Обърни срещу дявола омразата и яда, които си изпитал към брата си, който е част от твоето собствено тяло, и насочи брата си към осъзнаване безумността на злото“.

    Дяволът крие от хората най-великата вест – пролятата на Голгота кръв напълно обръща позициите на воюващите страни. От победени ние ставаме победители, от роби на греха – царуващи над него. Грехът е пробойната в нашите доспехи и само през него дяволът има достъп во нас. Върху борбата с греха трябва да е нашият акцент. Затова ще завършим с думи отново на златоустия проповедник: „Нека настъпим греховете – гняв, пожелания, надменност и всички страсти, за да не станем предатели на властта, която Бог ни даде. Нека не оставяме истинските Божии служители – светите ангели, които Бог ни е дал като пазители, и да дружим с дявола. Обратно, нека приемем Божието всеоръжие, за да победим дявола и да станем наследници на Царството небесно“. Амин.

Свещ. Красимир Кръстев

църква "Света Троица" - Плевен

06.11.2022 г.

ПРЕПАСАНИ С ИСТИНА

„Поради това приемете пълно снаряжение от Бога, за да можете да окажете съпротива в деня на злото и като надвиете всичко, да устоите. И тъй, бъдете готови, като се препашете с истината …“ (Еф.6:13-14)

    За да опише духовната война, в която християните участват, св. ап. Павел прави сравнение с римския войник и неговото снаряжение. И съвсем не случайно той започва от кръста на тялото. Това е централното място на воина, защото коланът държи цялото снаряжение. Според тогавашните обичаи жителите на римската империя, включително и войниците, са носили дълги туники. От воина се искало поясът му да бъде добре пристегнат, за да може тялото да усеща неговата заякчаваща сила и туниката да не пречи на вървежа и борбата. По същия начин поясът на истината трябва да държи другите части на духовното оръжие заедно и ги скрепява.

    Духовната борба е борба на истината с лъжата, на Иисус със сатана. Иисус е въплътената истина! Древногръцките философи разглеждат Логоса като мнение, слово, основа на нещата, докато за св. ап. и ев. Йоан Богослов Той е и личност - Божият Син. „И Словото стана плът и живя между нас, пълно с благодат и истина“. (Йн.1:14) Това Слово на истината не е застинало и фиксирано в някакъв религиозен текст. Затова, въпреки твърдата ни увереност в истинността на Библията, ние не можем да поставим знак за равенство между нея и Иисус Христос.

    Напомням това, защото се забелязва склонност към един елементарен, нединамичен подход по въпроса за истината. Протестантът казва: „Истината е в Библията, чети и изучавай“, а ние, православните правим стъпка напред и казваме „Вземи също и отците, чети и изучавай“. Но има поне още две стъпки, за да можем да кажем, че сме се препасали с истината като Христови воини.

    Първо. Бог не е спуснал от небето един книжен свитък, който да почитаме като идол. Бог винаги е снизхождал към нас и ни е говорил чрез човеци – пророците, а „в тези последни дни Той ни говори чрез Сина.“ (Евр.1:2), Който стана човек. В резултат на това говорене на Бога с Неговия народ се е появил книжния свитък, който наричаме Библия. Връзката е Бог – Човек – Библия, а не Бог – Библия – Човек. Затова не Библията, а Църквата като Божий народ е наречена стълб и крепило на истината. Именно в отношението на Бога с човека се е разкрила истината. Истината не може де се постигне, ако Бог не я открие, не я предаде на човека. Но, обръщам внимание, въпреки, че говорим за предаване, получаващият човек не е пасивен, не е статуя. И когато пада и когато се изправя, той обръща очи към небето. Дали задава въпроси или прославя Своя Създател, той е в диалог с Него. И именно в този диалог Бог разкрива истината за Себе Си, за човека и заобикалящата го вселена.

    Приелият истината християнин е длъжен да я живее, да я твори и пази: „Имай за образец здравото учение, което чу от мене, с вяра и любов в Иисус Христос. Запази добрия залог чрез Светия Дух, Който живее у нас.“ (2Тим.1:13-14). Тази истина, връчена ни като залог, наричаме Св. Предание. И може някои да се изненадат от това, което ще кажа, но това е исторически вярно: Всичко е Предание, дори и Библията! Така мисли ап. Павел: „И така, братя, устоявайте и се придържайте към преданията, които приехте било чрез наше слово (устно), било чрез наше послание (писмено).“ (2Сол.2:15). Писменото и устното предание са равноценни. Новозаветният канон не е бил някаква клетка, а посочване на апостолските писания – евангелия и послания – като образец и мярка за богословие.

    Три века по-късно св. Василий Велики гледа  на устното и писменото свидетелство по същия начин като ап. Павел: "От съхранените в Църквата установления и проповеди едни ние притежаваме благодарение на писаното учение, а други, предадени ни чрез апостолската традиция, сме приели в тайнството. Но и едните, и другите имат еднаква сила по отношение на благочестието. Срещу тях не ще възрази никой, който поне малко е запознат с църковните установления и принципи. Защото, ако решим да не спазваме неписаните обичаи, като смятаме, че нямат особено важно значение, то ние незабележимо и за нас самите ще навредим на Евангелието, засягайки основни неща и ценности в него. Дори нещо повече, ще превърнем проповедта в голи думи."

    Чак през 16 век, в споровете между католици и протестанти, започнало схоластично да се разграничава Писание и Предание. Ние, православните, сме приели това разделяне и то не е лошо (въпреки западния си произход), стига да помним, че е условно и да не противопоставяме тези два модуса на Божието слово. Библията е основната част, скелета на Преданието, който е бил веднага фиксиран чрез записване. Останалата част е била устно предавана и съхранена в Църквата и в даден момент е кристализирала в литургията, съборите, иконописта, символите на вярата, каноните и пр. Нея наричаме Св. Предание, разбира се в един по-тесен смисъл, защото в широкия смисъл и Св. Писание е част от Преданието. Важното е, че и двете са Божие слово. И двете представляват поясът на истината, с който трябва да се препашем.

    Както добре знаем от историята католиците прибавят човешки учения към Св. Предание, а протестантите отнемат от него. Вместо да изрежат само католическите тумори те, образно казано, изрязват почти цялата плът и остават само скелета – Библията. Разбира се, с годините си съставят свое собствено „пасторско“ предание, въпреки че отказват да назоват така вероизповедите си.

    Можем да кажем, че при католиците поясът става твърде дълъг и виси, а при протестантите – твърде къс и не може да се опаше добре. И в двата случая истината е повредена.

    Обръщам внимание на това, защото с появата на икуменическото движение, католическите и протестантски вируси започнаха да прескачат и в православния църковен организъм. Неосъждането и приемането на тези заблуди създава проблеми при опасването на православния воин с пояса на истината. Това се отразява и на останалото снаряжение. Обърнете внимание особено на това, че коланът държи ножницата на меча. Ако поясът ни не е добре опасан и е твърде дълъг (като при католиците) или твърде къс (като при протестантите), то боравенето с духовния меч на Божието слово ще бъде провалено. Затова категорично трябва да отхвърлим всяка ерес, повреждаща пояса на истината и да държим светоотеческото Предание.

   Второ. Трябва да отбележим, че в текста за Божието снаряжение, на гръцки липсва определителен член, т.е. писано е препасани с истина, а не с истината. Така ап. Павел разширява значението на тази част от духовното снаряжение, като ни насочва към искреността, вътрешната сърдечна истинност.

    „Ето Ти желаеш да има истина в сърцето на човека и ще ми дадеш мъдрост вътре в мене.“ (Пс.50:8). Това е един копнеж на човека да живее без маска, напълно открит пред своя Създател, да търси Него, дори когато се е омърсил от греха.

    Господ се обръща към повярвалите в Него (не към невярващите), като им казва: „Ако пребъдете в Моето учение, наистина сте Мои ученици. И ще познаете истината и истината ще ви направи свободни.“ (Йн.8:31–32)

    При светото Кръщение ние ставаме Христови воини, както показва и една от молитвите при тайнството, в която се казва: „И направи го избран воин на Христос“. Както първото задължение на новобранеца е да се запознае с уставите и правилата, така и новият християнин е длъжен да постави всеки аспект, и дори всеки най-дребен детайл от своя живот в светлината на православната вяра. И както новобранецът не усвоява строевите хватки и боравенето с оръжието, докато не започне да прилага теорията на полигона, така и в духовния живот само пребъдването в истината ни прави свободни! Да пребъдваме в Христовото учение означава да продължаваме да стоим, независимо от трудностите и житейските грижи. Означава да не преставаме да се оглеждаме в огледалото на Божието слово и когато образът ни не е красив, да не се извръщаме, но да се очистваме от греховните петна! Защото каква полза от огледалото, ако не ни води до промяна? Добре е казано, че Православието не е библиотека, която може да се изучава, а живот, който трябва да се живее в диалог с Бога. Прот. Г. Флоровски нарича Преданието "живота на Светия Дух в Църквата". Затова няма да е пресилено ако твърдим, че живеейки в такова общение с Бога и нашият живот се влива в пълноводната река на Духа, наречена Св. Предание.

    Изводът за нас е, че трябва да се опашем с Христовата истина не само като знание, а и като една сърдечна искреност и откритост пред Бога.

    В църковните среди наричаме повреждането на човешкото естество чрез лъжата прелест. Св. Игнатий Брянчанинов казва: „Прелестта е състояние на цялото човечество, без никакви изключения, произведено от падението на нашите праотци. Всички ние сме в прелест. Самото знание за това се явява величайшото предпазване от прелестта. А най-голямата прелест — това е да си мислиш, че си свободен от прелестта. Всички ние сме излъгани, всички сме заблудени, всички се намираме в лъжливо състояние и се нуждаем от освобождение чрез истината. Истината е Господ наш Иисус Христос. Нека усвоим тази Истина с вяра в Нея, да възплачем с молитва към тази Истина — и Тя ще ни извади от пропастта на самозаблудата и демонските прелести.“

Братя и сестри,

    Надявам се, че всички изпълняваме този светителски съвет и сутрин, отваряйки молитвениците си, зовем Бога: „Отвори ми очите да виждам живота в истинска, а не в лъжлива светлина“. Молитвата е велика сила и тези молитвени навици са безценни! Но както добре знаем, за да ни е светло в стаята, трябва освен ток по проводника, да има и електрическа крушка. А на мен ми се струва, че ние, съвременните православни християни все някак успяваме да отворим молитвениците, но пренебрегваме заповедта да възлюбим Бога с целия си ум. Неделната проповед не е достатъчна, особено в нашия лукав век. За да проумяваме Божията воля трябва да четем много повече Библията и духовна литература, като във всяко отношение следваме „царския“ път и не се отклоняваме нито вляво, нито в дясно. В Интернет-джунглата гъмжи от всякакви пророчества и съвети. Но и там могат да се видят поставените от Църквата знаци, маркиращи този път. Това са творбите на канонизираните светии, както и съветите на прекия ни духовен наставник. Четете, но преди да поднесете към очите си каквато и да е книга, първо потърсете отеческото благословение!

    И днес звучи актуално казаното чрез пророка: „Моят народ ще бъде изтребен, защото няма никакво знание за Бога. Понеже ти отхвърли това знание, и Аз ще те отхвърля да не свещенодействаш пред Мене.“ (Ос.4:6). Във века на информацията да погинеш от липса на знание – какъв парадокс! Както казва народа: Вода гази, жаден ходи. Трагично е това, братя, и трябва да спрем да се давим в светската информационна помия. Знам, че умората в нас е огромна и различни страсти ни повалят и мъчат. Но истинската почивка не е в телевизията, интернета и глупавите хобита, а в духовните книги, четени смирено и молитвено! Както казва св. Игнатий Брянчанинов: „Само верният на Божието Слово не позволява на себе си това състояние, обуздава страстите и отразява нападенията на врага. А неверният на учението Христово, следва своята воля и своя разум, като по този начин се подчинява на врага и от състояние на самозаблуда преминава съм състояние на бесовска прелест, губи своята свобода и встъпва в пълно подчинение на дявола.“

    Накрая, да посочим и една друга опасност. Ап. Петър предупреждава за нея: „Заради това, възлюбени, като препашете чреслата на ума си, бидейки бодри, напълно се надявайте на принасяната вам благодат при явяването Иисус Христово.“ (1Петр.1:13)

    Когато е трябвало да вървят бързо или да се бият, хората по онова време са събирали краищата на туниките и са ги напъхвали в пояса, за да бъдат свободни краката им. Нашият ум е като такава дълга туника. Той е разсеян и постоянно се разлива в различни посоки. Апостолът заповядва да го „напъхаме“ в пояса на истината.

    Нямам предвид само суетните забавления, ТВ-сериали и безкрайни политически дебати, с които дяволът краде времето и мира ни. Крадецът често дърпа умовете ни към неутрални, но странни и отвлечени теми. Една такава тема е за извънземните. Никой не може да докаже нито тяхното съществуване, нито тяхната липса. Просто Библията мълчи по този въпрос. Ако съществуват, то със сигурност няма да вземат никакво участие в човешката история. Но едни други „извънземни“, наричани в Библията демони, със сигурност се намесват в човешките дела, включително като се представят за извънземни. За борбата с тях трябва да се вслушаме в Петровите думи. Те не са препоръка, а заповед да дисциплинираме ума си.

    Да го обновим с Божията истина!

    Да не го пускаме да се влачи в прахоляка на земните суети!

    Да натъпчем всичко, което виси, в пояса на истината!

   Да се фокусираме върху изпълнението на Божиите заповеди като цел на нашето четене на Библията и на всяка духовна литература!

    Защото „Скритото принадлежи на Господа нашия Бог, а откритото принадлежи на нас и на чадата ни до века, за да изпълняваме всичките думи на тоя закон.“ (Втор.29:29). Амин.

Свещ. Красимир Кръстев

църква "Света Троица" - Плевен

09.10.2022 г.

ОРЪЖИЯТА, С КОИТО ВОЮВАМЕ

 

„Сам аз, Павел, който уж съм бил смирен, когато съм лично сред вас, и дързък спрямо вас, когато съм далече, ви призовавам с Христова кротост и снизхождение и ви моля да не се налага и когато съм при вас, да прибягна към дързостта с онази убеденост, с която възнамерявам да се опълча против някои, които мислят, че ние действаме с човешко мерило. Защото, макар и да живеем в плът, не воюваме от човешки подбуди. Оръжията, с които воюваме, не са човешки, но имат от Бога силата да разрушават крепости. С тях побеждаваме лоши замисли и всяко превъзнасяне, което се надига срещу знанието за Бога, и пленяваме всеки помисъл, за да се покорява на Христос.“ (2Кор.10:1-5)

    Днес ще продължим военната тема, като се фокусираме върху особените оръжия, с които воюваме като християни. Нашата борба не е срещу плът и кръв и съответно оръжията ни не са плътски. Ние не сме някакви талибани, които секат глави и взривяват сгради. Проблемите, с които постоянно се сблъскваме, касаят мисленето - погрешни убеждения, изградени предварително, т.н. предразсъдъци. Нека не се лъжем, става въпрос за дяволски внушения, както по отношение на Бога, така и на Неговите светии и служители. Ден след ден, камък след камък, дявола гради в умовете на хората вавилонски кули, които „се надигат срещу знанието за Бога“. Ап. Павел използва за тях метафората „крепости“. Какво представляват тези крепости? Това са помисли, скрепени с „аргументи“ – силно укрепени мисловни гарнизони, които се противопоставят на Истината. Това са лъжливи възгледи за Бога, човека и спасението, издигнати от гордостта, себелюбието, алчността, завистта и плътските страсти. В църковните среди за такъв човек се казва, че пребивава в "прелест". Според св. Игнатий (Брянчанинов), за всички хора, намиращи се далеч от Бога, прелестта е естествено състояние. Но често в нея изпадат и християни, които не живеят в покаяние и смирение.

    В последните години, с развитието на информационната среда, тези своеобразни крепости в умовете растат с голяма бързина. Телевизии и медии, тайно финансирани от масоните, бълват наукоподобни фалшификати срещу вярата. В социалните мрежи Христовите служители са клеветени, набързо заклеймявани и поставяни под общ знаменател. Дяволската тактика е ясна: Ако не можеш да удариш директно посланието, удари посланика, за да сринеш посланието.

    С подобен проблем се е натъкнал и св. ап. Павел. Твърде непорядъчните и порочни коринтяни са го обвинявали в двуличие и лицемерие, че „уж съм бил смирен, когато съм лично сред вас, и дързък спрямо вас, когато съм далече“. Подозренията в двуличие били крепост в техните умове, която им пречела да приемат апостолското послание.

    Апостолът описва някои аспекти на духовната битка и оръжията, с които тя се води:

    1. Нашата борба не е с методите и мотивите, с които светът воюва – не се човешко мерило, не с човешки подбуди. Земните военни хитрости не са изцяло приложими в духовното воюване. „На война като на война“ – това е поговорка, според която всичко е позволено за постигане на победа – лъжи, манипулации, подлости. Знаем, че много земни крепости са превзети с предателство. За Христовия воин това е недопустимо! Всяка крепост има слаби страни и е логично там да се атакува, но атаката трябва да е винаги открита и честна, а не подмолна. Така и Ап. Павел заявява готовността си да посети коринтяните и да им говори по същия прям начин, по който пише писмата си. Другите апостоли са били критикувани, че взимат пари за служението си. Това също били дяволски внушения и въпреки, че получили аргументиран отговор от ап. Павел, виждаме, че работят и до днес, особено у нас, където завистта национална черта.

    Мотивът на Христовият воин във всичко трябва да бъде един – любов. Благовестването трябва да бъде подбудено от истинска грижа за човека, а не от желание да остроумничим или да привлечем още един свещопалец в храма. Какво като го привлечем? Ще попали свещи месец-два и като не усети любов и приемане, ще си тръгне. Защото крепостите в неговия ум може да са били поразени, но не и напълно ликвидирани. И техните строители – демоните, ще ги издигнат отново от руините. „Остави ги тези лицемери-богомолци, едно говорят, друго вършат; стой си в къщи и си вярвай посвоему“ – ще почнат лукаво да шепнат те, за да върнат повярвалия човек на стария му път.

    2. Оръжията, с които воюваме, не са човешки

    Отличен пример за това е добре познатата история за битката между Давид и Голиат. Филистимецът с гигантски ръст Голиат се присмивал над израилтяните и хулел истинския Бог. Това изпълнило юношата Давид със свещен гняв. Той получил благословението на цар Саул и бойни доспехи: „Саул облече Давид с дрехата си, постави на главата му бронзов шлем и му надяна ризница. Давид запаса меча му върху дрехите си и се опита да ходи, понеже не се беше опитвал да ходи с такова въоръжение. И Давид каза на Саул: „Не мога да ходя с това, понеже не съм свикнал.“ Давид сне всичко това от себе си. И той взе своята тояга в ръката си и си избра пет гладки камъка от потока, и ги постави в овчарската торбичка, която му служеше за паласка. С прашката в ръка той тръгна към филистимеца“. (1Царе17:38-40)

    Щом видял момъка, Голиат се разсмял на неговата дързост. Но Давид не се изплашил, а думите му до ден днешен вдъхновяват със своята смелост: „Тогава Давид отвърна на филистимеца: „Ти идваш срещу мене с меч, дълго копие и късо копие за хвърляне, но аз идвам против тебе в името на Господ Вседържител, Бога на Израилевото войнство. Днес Господ ще те предаде в ръката ми и аз ще те убия и ще отсека главата ти. Тогава ще дам още днес твоя труп и труповете на филистимската войска на небесните птици и на дивите животни и цялата земя ще узнае, че в Израил има Бог. всички, които са се събрали, ще узнаят, че не с меч или копие спасява Господ, защото сражението е на Господа и Той ще ви предаде в ръцете ни.“ (1Царе17:45-47).

    Давид сложил камък в прашката си и като се прицелил, метнал камъка с такава сръчност, че той ударил великана в челото. Голиат се строполил на земята, а враговете се обърнали в бягство.

    Каква смелост, каква вяра, каква победа! Обърнете внимание на великия финал на този двубой: „Така Давид надви с прашка и камък филистимеца; удари го и го уби, без Давид да има меч в ръка. Тогава Давид се затича и застана до филистимеца, взе меча му, изтегли го от ножницата, уби го и отсече главата му.“ (1Царе17:50-51).

    Обичам този стих, но не защото съм кръвожаден, а защото в неговото новозаветно осветление той показва, че трябва да водим битката докрай. След като се свестил, мислите ли, че филистимецът щял благородно да признае поражението си? Не, разбира се! Затова Давид не се поколебал да го обезглави. Така и ние, след като поразим крепостите в умовете на нашите опоненти и те, докоснати от Бога, дойдат в църквата, трябва да продължим борбата за тези души. Да я продължим с много любов, неосъдителност и приемане. Да заличим из основи всяка вражеска крепост, или както напоследък е модерно да казваме „да я изчегъртаме“ от умовете.

    Нека се върнем към началото на историята, за да извлечем една важна поука. Давид отхвърли предложените му от Саул доспехи, които бяха от типа на Голиатовите, но по-малък размер. Защото Саул, макара и израилтянин, си беше плътски човек. Сауловите доспехи бяха неудобни за Давид. Той избра прашка и камъни – едно оръжие, което предизвика смях у противника. Но Давид знаеше, че „не с меч или копие спасява Господ, защото сражението е на Господа“.

    И ние, братя и сестри, като християни сме призовани да отхвърлим светските и плътските оръжия и да вземем пълното Божие снаряжение, за което пише на ефесяните св ап. Павел. Срещу демонските оръжия трябва да издигнем Божиите, както и св. Василий Велики казва: „Лукавите демони имат свои оръжия, противоположни по свойства на оръжията на праведника. Праведникът притежава щит на вярата, а лукавият – щит на неверието. Единият има меч на словото, а другият – меч на безсловесността. Единият се пази с бронята на правдата, другият е покрит с броня на неправдата. Единият е поставил на главата си шлем на спасението, а другият е надянал шлемът на погибелта. Единият е готов за благовестване на мира, а другият – за провъзгласяване на злото.“

    Ако искаме да сме Христови воини, ние трябва да внимаваме над всяка своя дума, жест и дело, да търпим и да се молим за враговете си.

    Да, светът ще се смее на тези оръжия, но така се присмиваше и Голиат...

    Нашето воюване е новозаветно, ние днес не сечем Голиатови глави, но трябва да посичаме лъжите в тези глави. Както казва св. ап. Павел, нашето воюване е добро, то цели не смъртта на противника, а неговото спасение. По-добре ние да страдаме като добри воини, но да отхвърлим изкушението да воюваме по плътски – с интриги, клевети, заплахи, подкупи и пр. Ние знаем добре, че враговете ни не подбират средства, за да ни смажат. Нека ни подиграват, че сме тесногръди, нека ни хулят, че сме изостанали, нека ни утесняват всячески, хорското мнение е без значение за Христовия воин. Както казва Св. Йоан Златоуст: „Ако знаехте колко бързо хората ще ви забравят след смъртта ви, нямаше да се стремите да угодите на никого, освен на Бог в живота си“. Затова нека търсим само одобрението на нашия Военачалник, чието слово ни утешава : „Кой ще обвини Божиите избраници? Никой, тях Бог ги оправдава! Кой ще ни осъди? Никой, защото за нас се застъпва Иисус Христос, Който умря, но и възкръсна, Който е отдясно на Бога. Какво ще ни отлъчи от Божията любов: скръб ли, притеснение или гонение, глад ли или голотия, опасност ли или меч? Както е писано: „Заради Тебе всеки ден ни умъртвяват; гледат на нас като на овце за клане.“ Но над всичко това тържествуваме с победа чрез Онзи, Който ни обикна. Защото аз съм уверен, че нито смърт, нито живот, нито ангели, нито началства, нито сили, нито настояще, нито бъдеще, нито висините, нито дълбините, нито друго някакво творение ще може да ни отлъчи от Божията любов, която се прояви чрез Иисус Христос, нашия Господ. (Римл.8:33-39)

    3. ... но имат от Бога силата да разрушават крепости.

    И днес ще завърша с това, с което завърших и предната проповед (а мисля, трябва да завършваме винаги, когато говорим за духовната борба): Победата идва само чрез Господа и Неговото оръжие! 

   Юноша срещу гигант, прашка срещу меч - светът уверено залага на Голиат, но победата ще бъде на този, който уповава на живия Бог и воюва с Неговите оръжия, по Неговия начин!

„Едни се надяват на колесници, други – на коне, но ние призоваваме името на Господа, нашия Бог. Те се препънаха и паднаха, а ние станахме и стоим прави. (Пс.20:8-9)

    Не е изключено да паднем, подразбира се от думите на Давид „ние станахме“. Всички падат, но тези, които уповават на плътта, остават да се валят в прахта „…а ние станахме и стоим прави“. Крайната победа ще е за Христовите воини!

    Нека въздаваме слава на Неговото име, защото „над всичко това тържествуваме с победа чрез Онзи, Който ни обикна.“ Амин.

Свещеник Красимир Кръстев

църква "Света Троица" - Плевен

21.08.2022 г.