КОГАТО ДУШАТА СТАВА ДРЕХА НА ТЯЛОТО

(ЗАДУШНИЦА)

Задушниците са особени дни – три съботи в годината. Аз за себе си наричам съботата ден на мислещия човек. А това неизбежно означава и ден на тъгуващия човек, защото, както казва Писанието: „Наистина – голямата мъдрост е голямо терзание, и щом познанието се увеличи, увеличава се и тъгата“ (Екл. 1:18).

Неразмишляващият човек живее в блажена неосъзнатост. Но това блаженство е блаженството на щрауса, забил глава в пясъка. Такъв човек пребивава в тъмнината на пирове и веселби, в гонене на богатство, слава, власт и наслади – в гонене на вятъра. Той не може да види, че над него изгрява Неделята. За него няма неделя, защото няма и събота; животът му се превръща в блудкава каша, която непрестанно трябва да се подправя, за да има вкус.

Неделята е ден на празник, „малък Великден“, но не за всички, а само за учениците – за онези, които в съботата, когато Христовото тяло пребивава в гроба, не заравят главите си в пясъка. За тези, които скърбят, но и с трепет размишляват върху големите въпроси на живота: Какво стана със Спасителя? Какво ще стане с мен?

Затова и днес ние не само си спомняме нашите починали сродници, близки и приятели. Стоим между земята и небето, между времето и вечността, и Църквата ни учи не само да скърбим, но и да се вглеждаме дълбоко – в живота, в смъртта и в смисъла на човешкото съществуване.

Светото Предание ни напомня, че човекът не е само тяло, но и душа, и че тялото е временна дреха, която душата облича за кратко време в този свят. Св. ап. Павел казва: „Защото знаем, че ако земното ни жилище, тая скиния, се разруши, имаме от Бога здание, дом неръкотворен, вечен на небесата“ (2 Кор. 5:1).

Да, тялото е дреха. То старее, боледува, износва се и накрая бива оставено в земята. Всички ние, рано или късно, ще захвърлим тази дреха, както се захвърля износена премяна. Но въпросът, който Задушница поставя пред съвестта ни, е друг:

Каква е станала душата ни, докато сме носили тази дреха?

Голямата трагедия на нашето време не е, че тялото умира – това е естествено. Трагедията е, че твърде често душата се превръща в слугиня на тялото, в негова дреха, в негово украшение. Човек започва да живее не за спасението на душата, а за удобството, насладата, славата и удоволствието на тялото.

Когато душата служи на страстите, когато оправдава греха, когато мълчи пред неправдата, когато забравя Бога, тогава се случва страшното обръщане: не тялото е дреха на душата, а душата става дреха на тялото.

Но тялото ще бъде оставено. И ако душата е живяла само за него – с какво ще застане тя пред Бога?

Затова днес се молим за нашите покойници – Бог да ги прости. Не защото те вече могат да променят земния си път, а защото любовта не умира и защото Божията милост е по-голяма от нашата немощ.

Но Задушница е и проповед към живите.

Докато още носим тази дреха – тялото – нека се грижим душата ни да не бъде разкъсана от грях и оголена от добродетели. Нека я обличаме с покаяние, с милосърдие, с молитва и с прошка. Защото когато дойде часът да съблечем тялото, само душата ще застане пред Христос.

Тялото ще иде в пръстта. И ако сме живели само за него – какво ще отговорим?

Тогава няма да ни попитат как сме изглеждали, а как сме обичали.

Няма да ни попитат колко сме имали, а какво сме дали.

Няма да ни попитат колко сме живели, а за какво сме живели.

Нека паметта за нашите починали ни направи по-мъдри, по-смирени и по-будни.

Нека живеем така, че когато захвърлим тази временна дреха, душата ни да бъде готова да се облече в нетленната светлина на Божието царство.

А лъчите на това Царство ще зърнем отново с духовните си очи в утрешния неделен ден. Нека се надяваме и се молим там, облечени в светлина, да се намерим заедно с нашите починали роднини и приятели. Амин.

протойерей Красимир Кръстев

Храм "Св. пророк Илия" - Долни Дъбник

14.02.2025 г.

ПЕЩЕРА И ХРАМ

    Преди 2000 години Бог похлопа на вратите на Своето творение. Една чиста Дева отвори своята душа и утроба, но повечето нейни съвременници Го отхвърлиха. Св. евангелист Лука пише с болка: „И роди своя първороден Син, пови Го и Го положи в ясли, защото нямаше за тях място в странноприемницата.“ (Лк.2:7).

   Когато за светото семейство не се намери място сред хората, тогава неживата природа отвори своите двери чрез една скалиста пещера в покрайнините на Витлеем. Да, човешкото сърце се оказа по-твърдо и по-студено от камъка.

    Прот. Сергий Булгаков казва: „Рождество Христово е дар за цялото човечество, във всеки човек Христос присъства със Своята тайнствена сила, въпреки че мнозина не знаят това, също както светът не разбра за Неговото раждане от Дева в пещерата. Христос трябва да се роди и в нашия дух. Душата трябва да разпознае в себе си Витлеемската пещера, трябва дивите страсти, които я раздират като зверове, да утихнат и да отстъпят място на кротостта и смирението…“

    "Бог стана човек" – вече 2000 години Църквата прогласява тази блага вест, но това е само първата част от вестта. "Приемете Го, за да станете богове" – така продължава тя. Сторете място на Христос в сърцата си така, както Дева Мария го стори и стана Царица Небесна. Това ни проповядва и символиката, свързана с Христовото Рождество. Човешката душа е като Витлеемската пещера – празна и замъртвяла без Бога. Тя е тъмна и студена без Неговата светлина и топлина. В нея се прокрадват змии и скорпиони, мрачни прилепи търсят да свият гнезда. Страсти и бесове!

    Душата трябва да разпознае всичко това и да отвори входа си за Богомладенеца. Христос трябва да се роди в нея, Неговата светлина и топлина да прогонят мрака и студа. Това е вестта на Рождество Христово. Не са нечетния брой ястия, не са гирляндите и светещите лампички, не са изкуствените елхи, нито сладникавите песни и греяното вино. Това е само някаква украса за идването на Рожденика. А когато Той хлопа, ще отворим ли вратите на сърцето си, ще се роди ли в нас? Това е въпросът!

    Или на сутринта след празника ще си останем само с купищата мръсни чинии, окъсани гирлянди и угаснали лампички. Сърцето ни пак ще е празно и мрачно, пак ще чака следващия празник с поредната коледна украса, за кратка душевна разтуха. И с поредната благотворителна „Българска Коледа“, която да претопли за няколко дни пещерата ... Но най-вече с поредната трапеза, вместо с яслите на Богомладенеца.

    И така пак и пак …, докато пещерата в душите един ден неусетно се превърне в кочина - луксозна, излъскана по всички евростандарти. Но свинете в нея грухтят и искат своето – свинското, животинското. Искат гуляи, искат празнична украса, която да скрие отсъствието на Рожденика. Колко хора са вървели и вървят по този мрачен път без изход…

    Нека чуем малко от автобиографията на един човек, опитал от всички пътеки под Слънцето – цар Соломон: „Намислих в сърце си да насладя плътта си с вино и, докато сърцето ми се води по мъдростта, да се придържам и о глупостта, докле видя, кое е хубаво за синовете човешки, какво би трябвало да правят те под небето през малкото дни на своя живот. Предприех големи работи: съградих си къщи, насадих си лозя, уредих си градини и садини и посадих там всякакви овощни дървета; направих си водоеми за поливане садините, в които растат дърветата; придобих слуги и слугини, имах си и слуги домородни; също и едър и дребен добитък имах повече, нежели всички, които бяха преди мене в Иерусалим; събрах си сребро и злато и скъпоценности от царе и области; доведох си певци и певици и това, що наслаждава синовете човешки – разни свирала. И станах аз велик и богат, повече от всички, които бяха преди мене в Иерусалим; и мъдростта ми си остана с мене. Каквото и да пожелаеха очите ми, не им отказвах, не забранявах на сърцето си никаква веселба, понеже сърцето ми се радваше във всички мои трудове, и това ми беше дял от всички тия трудове. И озърнах се, та погледнах всичките си работи, които бяха извършили ръцете ми, и труда, с който бях се трудил, вършейки ги: и ето – всичко е суета и гонене на вятър, и няма от тях полза под слънцето!" (Екл.2:2-11)

    И ние днес, братя и сестри, нека постъпим мъдро като Соломон и се озърнем назад. Да погледнем всичките си трудове и радости и да осъзнаем колко суетни и празни са те без Христа. Богатство, слава, власт, удоволствия – никое от тези неща не запълва човешкото сърце. Затова нека не ги складираме в него. Нашата душа не е предназначена за склад, още по-малко за кочина, в която свинете да грухтят радостни от подхвърлените рожкови.

    Истинската рождественска радост е друга. Радостта е самият Рожденик. Той изпълва пещерата на човешкото сърце и то става храм Божий. Защото пещерата е създадена, за да приеме Богомладенеца. Блажени Августин казва: „Ти палиш в него радостта да Те прославя: че си ни създал за Тебе, и неспокойно е сърцето ни, докато не намери в Тебе покой.“ Само Христос е истинската Светлина и Огън и само Той пали в човека истинската радост!

    Накрая, нека отново и по-внимателно прочетем прот. Булгаков: "във всеки човек Христос присъства със Своята тайнствена сила, въпреки че мнозина не знаят това". Всеки човек, още от зачатието си носи Божия образ в себе си. Христос присъства във всеки един човек на тази земя, но скрито, подобно на бебето Иисус, пребиваващо в Мариината утроба 9 месеца - от Благовещение до Рождество Христово. Нашето биологическо раждане не означава автоматично духовно раждане. Тези 9 месеца бременност за някои могат да продължат и 90 години. Какво от това, че сме осъзнали, че сме Божий образ, а не еволюирали маймуни? Какво от това, че сме чули разказа за това как една скална пещера е отворила вратите си за Божия Син?

    Ние оставаме духовно мъртви, ако лично не отворим вратите си за Христа, ако от Божия образ, който имаме като даденост по рождение, не се устремим към уподобяване на Бога. Може да са побелели косите ни и още да не сме започнали истински духовен живот. Това е осъзнал мъдрия Соломон. След като пробвал всички пътеки под Слънцето, той казал: "Белите коси са венец на слава, когато се намират на пътя на правдата" (Пр.16:31) Живуркаме биологически, лутаме се в суетите под Слънцето, но си оставаме мъртви за Бога дотогава, докато в духовно отношение не направим усилия да напуснем утробата и тръгнем по пътя на Божията правда. 

    От самите нас зависи дали ще превърнем пещерата в кочина или в храм! Нека в този светъл час разпознаем душата си като създадена за Божие обиталище. И нека, както казва прот. Булгаков „дивите страсти, които я раздират като зверове, да утихнат и да отстъпят място на кротостта и смирението“.

    Само така отваряме вратата на душите си за Христа – чрез кротост и смирение. Само така прогонваме зверовете от нея – чрез покаяние, не седнали оядени около масата, а коленичили около яслата с Богомладенеца. Проливайки истински сълзи, за да се случи тайната на Рождество Христово и в нашето сърце. И да преживеем истинската радост! Амин.

Свещеник Красимир Кръстев

Църква „Св. пророк Илия“ – Долни Дъбник

25.12.2022 г.