СЛЯПА СЪДБА ИЛИ ОКО, НАДЗИРАВАЩО ВСИЧКИ

   Много често съвременните хора взаимно си пожелават късмет. Под думата „късмет” се разбират всевъзможни неща: печалба от тотото, случайна среща с добър човек, намерен предмет, който ни носи радост, гол в последната минута доказващ, че „Господ е българин“ и т.н. В българския тълковен речник думата „късмет” е директно обяснена като „щастлива случайност”, „съдба", щастие”.

    Такова мнение за съдбата – като за някаква своенравна сила, безразборно милостива към едни и жестока към други, безразлична към правда, мъдрост и благост – има езически характер и е заимствана от езичниците. Преклонението пред късмета се свързва с древното езическо божество Молох. Молох, или "Късмет", е бил бога на щастието при римляните, шумерите и картагенците. Идолите на Молох представлявали гигантска статуя на човек с глава на бик, отлята от мед и сребро и возена на колесница на две колела. От задната страна тя имала медна фурна, а пред него - меден казан; отзад в статуята хвърляли дърва, докато се нагрее, а жреците на Молох носели големи наточени брадви с които разсичали жертвите. Каква жертва е приемал бога на Късмета? Само малки бебетата! Жреците идвали в селото, бутайки колесницата на Късмета с тигана нажежен до червено и викали, пляскайки с ръце: "Който иска късмет, нека принесе жертва на Късмета!". И чувайки, безумните жени се надумвали една друга и предавали бебетата си в ръцете на идолските жреци, „за здраве и късмет“. А жреците нарязвали бебетата на парчета и ги поставяли в казана на Молох, за да се опекат. По 40-50 деца наведнъж били поставяли в казана. Тази отвратителна практика е забранена в тората: „Не принасяй в жертва на Молох от децата си и не скверни името на своя Бог. Аз съм Господ.“ (Лев.18:21)

    Гърци и римляни са вярвали, че съдбата е някакво особено божество, което има власт не само над хората, но и над самите богове. А при мохамеданите вярата в съдбата е дошла до крайна нелепост. Техният Аллах сам върши и добри, и лоши дела, сам въвежда хората в заблуждение: един човек направлява към добро, а друг – към зло. Всичко зависи от него, а хората са само нещастни оръдия в неговите ръце. Само че ако човек няма свободата да разполага със себе си и прави това, което му е предопределено, тогава не човекът е виновен за злото и греха, а Бог. Калвинизмът, с неговия акцент на Божия суверенитет и отсъствието на свободна човешка воля, кара някои богослови да поставят протестантството по-близо до исляма, отколкото до историческото християнство.

    В Евангелието ясно е казано, че Бог промисля дори за живота на малките врабчета, а да не говорим за нас, хората: „Не две ли врабчета се продават за един асарий? И ни едно от тях няма да падне на земята без волята на вашия Отец; а вам и космите на главата са всички преброени; не бойте се, прочее: от много врабчета вие сте по-ценни.” (Мат. 10:29-31).

    Следователно за всеки човек, считащ себе си за християнин, вярата в сляпата съдба и щастливите случайности е недопустима. Такава вяра в „късмета” е тежка заблуда, вид суеверие, липса на правилна догматическа вяра.

    В житието на св. Ефрем Сирин срещаме една много нагледна илюстрация на това, че няма щастливи или нещастни случайности, а има един свръхмъдър, всеобхватен Божий Промисъл. „В младостта си – пише св. Ефрем в своите „Изповеди” – когато аз още живеех в света, врагът ме нападна и едва не ме убеди в това, че всичко, което се случва с нас е случайно.” Но ето как Божият Промисъл явно вразумил колебаещия се Ефрем. Веднъж по волята на родителите си той се отправил към града, но закъснял и останал да нощува в гората заедно с един овчар. През нощта вълци нападнали стадото и разкъсали овцете. Когато овчарят разказал за това на стопаните на стадото, те не повярвали и обвинили Ефрем в това, че той самият бил довел крадци, които скришом откраднали овцете. Ефрем бил изправен пред съдията. Оттук нататък следва разказът на светеца: „Аз се оправдавах, – казва той, – разказвайки, как беше работата, но никой не ми повярва. След това в съдилището доведоха някакъв човек, който бил хванат в прелюбодеяние с жена, която обаче избягала и се скрила. Съдията отложи разследването на делото, а нас двамата ни изпрати в затвора. Там намерихме един земеделец, доведен тук за убийство. Но както доведеният с мене не беше прелюбодеец, така и земеделецът не беше убиец, а и аз не бях похитител на овцете. Междувременно, под охрана бяха взети следните свидетелства и свидетели: по делото на земеделеца – мъртвото тяло, по моето дело – овчаря, и по делото на прелюбодееца – мъжа на виновната жена. Прекарвайки там седем дни, на осмия ден виждам насън, че някой ми говори: „Бъди благочестив и ще разбереш Промисъла. Прехвърли наум за какво си мислил и какво си правил, и по себе си ще узнаеш, че хората около теб страдат справедливо; но няма да избегнат наказание и останалите виновни”. И тъй, пробуждайки се, започнах да размишлявам за виденията и изследвайки простъпката си, намерих, че когато друг път съм бил в това селище, на полето посред нощ, със зли намерения изгоних от ограждението кравата на един беден странник. Тя изнемощя от студ и от това, че беше непразна; настигна я там звяр и я разкъса. Веднага след като разказах своя сън на затворените с мене и вината си, те, възбудени от моя пример, започнаха да разказват: селянинът видял човек, който потъвал в реката и макар че можел да му помогне, не му помогнал. А градският жител разказа, че се присъединил към обвинителите на една жена, оклеветена като прелюбодейка. „А жената – казваше той, – беше вдовица. Братята ѝ, обвинявайки я чрез тази клевета, я лишиха от бащино наследство, давайки част от наследството и на мене, според условието”. При тези разкази аз започнах да изпадам в съкрушение, защото в това, което ставаше с нас, имаше някакво явно въздаяние. И ако бих бил сам, то може би щях да си кажа, че всичко, което се е случило с мене, е по човешка случайност. Но ние и тримата бяхме постигнати от еднаква участ. И не само това, но ето че имаше и някой четвърти, отмъстител, който нито аз, нито моите съкилийници бяхме виждали някога (така, както им описах външния вид на този, който ми се бе явил). Заспивам друг път, и виждам същият да ми казва: „Утре ще видите и тези, заради които търпите обида, и освобождението от хвърлената върху вас клевета.”

    И действително, на другия ден пред градоначалника били представени Ефрем, двамата му другари от тъмницата, и още пет души, обвиняеми за различни престъпления. От тези нови петима, двама били братя на гореспоменатата оклеветена вдовица, които били затворени заради някои нови престъпления, действително извършени от тях.

    В навечерието на деня, в който на всички им предстояло да се представят в съда, Ефрем отново имал съновидение и видял говорещия, който казал: „На следващия ден ще бъдеш освободен, а други ще отидат на справедлив съд; бъди вярващ и възвестявай Промисъла Божий”.

    Действително, на другия ден съдията разгледал делата на обвиняемите, отчел показанията на новите задържани и признал за невинни обвинените по грешка или злонамереност. Истинските виновници били предадени на наказание. След това Ефрем пак видял предишния мъж, който му казал: „Върни се там, където живееш и се покай за неправдата. Бъди убеден, че има Око, надзираващо всички.”

    От този чуден разказ се вижда ясно, че няма „липса на късмет” или някаква друга случайност, а Бог допуска някои неприятни събития в живота ни, за да осъзнаем нуждата от промяна в поведението си и да се обърнем изцяло към Него.

    Или както казва отново св. Ефрем Сирин: „Дали е изпратена война, раздор, глад, болест или смърт, или нещо друго, което ни се струва скръбно, всичко това се праща на земята за изправление, за да се устремят хората към целомъдрие и благочестие, защото всяко поколение има нужда от вразумително посещение от Господа.”

    Според учението на Православната Църква, Господ определя съдбата на всеки човек (в сегашния и бъдещия живот) НЕ безусловно, а на основание на Своето виждане (как се държи) и предвиждане (как би се държал) за този човек по време на земния му живот. Бог знае и вижда минало, настояще и бъдеще, без ни най-малко да отнема човешката възможност за свободен избор. Бог знае какво ще направим, а не го предопределя.

    Но вярата в сляпата съдба вместо във всевиждащия Бог е някак по-желателна за хората, които обичат тъмнината. Не им се нрави това, че Бог е личност и ще доведе всички на съд. Затова предпочитат да вярват, че Бог е само някаква сила, че съдбата на всеки човек е безусловна, че са предопределени всички обстоятелства в живота му и дори всички негови бъдещи постъпки и действия. Вярват, че всичко непременно ще се случи, независимо от волята на самия човек: колкото и човек да се старае, той не може да промени нищо от съдбата си.

    Тази неправилна вяра е закрепена и с пословици: „от съдбата си не можеш да избягаш”, „така му е писано” и пр. Могат да се чуят дори и църковни хора, които искат свещеника да се помоли за техен или на роднина късмет.

    Получава се също, че някои хора оправдават тежките си пороци, позовавайки се на Божията воля. Например някой пияница, в отговор на вразумлението на доброжелателни към него хора, казва: „Радвам ли се аз, че правя така? Сам виждам, че пропадам. Но аз зная, че моята участ е толкова горчива, защото Господ ме е наказал с тази проклета страст към алкохола. Болно ми е и на мен самия, но нищо не може да се направи”.

Братя и сестри,

    Вие добре знаете, че на мястото на алкохола в този пример може да поставим всеки друг порок – цигари, интернет, чревоугодие и пр. Не казвайте „не ми се дава благодат да се преборя“, защото така бягате от отговорност и отивате към фатализъм, което е форма на прекланяне пред съдбата. Благодатта ни е дадена със светото миропомазание, просто трябва по-силно да намразим греха. В миговете на изкушение да извикаме към Бога, да потърсим Неговата сила, а не да се предаваме. И Духът ще победи плътта!

  Нека добре запомним: "Късмет" – това е име на бяс. Бъдете просветени, пожелавайте си един на друг благополучие и търсете Божията помощ, а не беса! Как може да изповядвате: „Господ е мой пастир, от нищо няма да се нуждая.“ (Пс.22:1) и в същото време да играете тото, бинго или каквото и да е от този род? Това, което жертвате в тези „игри на късмета“, наистина не е вашето невинно бебе, но вие го хвърляте пак в нажежената пещ на идола, наречен Молох. А най-вече хвърляте там вечните си души! Защото така показвате „мъртва“ вяра – с устата изповядвате, че Бог се грижи за вас, а на дело търчите при Молох.

    Наистина, без волята Божия и косъм от главата ни не пада. „Стъпките на човека се насочват от Господа” (Пр. 20:24), но Той употребява Своята власт без да нарушава човешката свобода, без да отнема човешката воля.

    Нека се подвизаваме, като бъдем уверени, че всичко, което става в нашия живот е допуснато от Бога за наше вразумление!

  Да, случва се, че и благочестиви хора страдат от обиди и човешки несправедливости, нямат успех в своите дела и предприятия, а нечестивите благоденстват и успяват във всичко. Не действа ли Бог в този случай подобно на сляпата съдба, без да различава достойните от недостойните?

    За нас, в настоящия ни живот, много неща са неразбираеми в отношението на Бога към хората, в устройването на тяхната съдба. Сега делата Божии са пред нашия взор като през мътно огледало, но когато видим Бога лице в лице, тогава всичко ще ни стане ясно (1Кор.13:12). Но е несъмнено, че щастието на нечестивите е нетрайно, а успехите им – скоропреходни. Господ няма да ги остави без наказание, ако не в този живот, то в бъдещия ще им въздаде по делата. По същия начин, нека не се съмняваме, и благочестивите хора ще наследят толкова по-голяма награда, с колкото по-голямо смирение и преданост на Божията воля са понесли житейските несгоди, с които Господ ги е изпитвал за укрепване на вярата и любовта към Него.

    Ще завършим се едно увещание на стареца Йоан Крестянкин: „Божият Промисъл вижда всички. И Бог управлява света, само Бог и никой друг... Ние с вас трябва твърдо да знаем, че Бог е любов и благо и че всичко ни се изпраща от Него за наша полза. А самия начин, по който Господ прави това, не бива да изследваме, не бива да униваме и да роптаем, когато не можем да разберем какво става. Именно в такива обстоятелства човек извършва подвига на вярата и се увенчава със спасение.“

    Нека винаги помним историята на св. Ефрем Сирин и Божиите думи, казани му чрез този странен мъж от виденията: „Върни се там, където живееш и се покай за неправдата. Бъди убеден, че има Око, надзираващо всички.” Амин!

Свещеник Красимир Кръстев

Църква „Света Троица“ – Плевен

12.12.2021 г.

ЧИПОВЕ, ВАКСИНИ И ПРЕЛЪСТИТЕЛНИ КАПАНИ

"Молим ви, братя, да се не поколебаете тъй скоро в мислите си, нито да дохождате в ужас било чрез дух, било чрез слово, или чрез послание, като че ли от нас изпратено, какво уж настъпва вече Христовият ден. Никой да ви не прелъсти по никой начин” (2 Сол. 2:1-3)

    В прочетените стихове св. ап. Павел увещава солунските християни да запазят здравомислие по отношение на Второто Пришествие на Господ Иисус Христос и събитията, които непосредствено го предхождат. Историята на Църквата свидетелства, че християните често са били обземани от есхатологически очаквания и страхове, особено когато историческият контекст станел кризисен: войни, епидемии, кръгли годишнини и пр. Ще приведем само два примера – старообрядческия разкол от 1666 г. и следреволюционните бягства в „катакомби” (1927г. - 1945г.). Старообрядците виждали антихриста в руските императори, а „катакомбниците” - в болшевишките вождове. Всички те изпаднали в разкол, обвинявайки Църквата, че не прегърнала техните конспиративни теории. Но и първите и вторите явно сбъркали при определянето на антихриста. В Русия вече отдавна няма императорска власт. Последният руски император, който според представите на старообрядците е антихрист, Църквата дори причислила към лика на светиите. Така наречените „катакомбници“ напускали Църквата, защото във всеки разговор на църковните йереи с болшевиките им се привиждало отстъпление от вярата. Болшевиките търсели „врага с партиен билет“, а „катакомбниците“ - „врага с кръщелно свидетелство“. Но и болшевишките и „катакомбниците“ са в миналото, а Църквата продължава своя ход…

    Би трябвало от тези църковни разколи всички ние да сме се научили да се не поколебаваме тъй скоро в мислите си, според думите на апостола, нито да дохождаме в ужас, но от началото на 21 век подобни явления отново избуяха. Научно-техническата революция, тероризма и епидемиите създадоха апокалиптични усещания. Събитията около нас все по-често се тълкуват в следната парадигма: В ход е налагането на тъй наречения „нов световен ред” и „тайно световно правителство”, което ще използва глобализационните процеси и ще добие тотална власт над света. Тайното световно правителство ще изведе от обращение наличните пари и ще ги замени с индивидуални пластмасови карти, които пък на свой ред ще бъдат заменени с микрочипове, имплантирани по хирургически път под кожата на челото и на дясната ръка на човека. Цялата информация от тези чипове ще се предава в централен компютър, намиращ се в Брюксел. Това готвещо се възцаряване над света на „тайното световно правителство” се свързва с текстове от пророческата книга Откровение, касаещи възцаряването на антихриста и белязването на неговите последователи със специален „белег на дясната им ръка или на челата им, та никой да не може нито да купува, нито да продава, освен оня, който има тоя белег, или името на звяра, или числото на името му” (Откр. 13:17).

    Пандемията от Ковид-19 внесе нов елемент в тази схема. Ваксината се тълкува или като самия „белег“ на „звяра“, който след поставянето и, в удобен бъдещ момент ще се активира чрез 5G-технологията и ще направи човека несвободен, или най-малкото като фактор, който да ускори процеса на чипиране. Необходимостта от проследяване имунния статус на всеки човек, в съчетание със сигурността на безкасовата търговия, според тази теория, ще ускори чипирането. А чрез чипа този, който управлява от Брюксел, т.е. антихриста, ще има контрол над всеки човек. Според тази схема се оказва, че цялата борба на християнина се заключава в това да не допусне страшния чип в тялото си. В един руски вестник много добре е изразена позицията на един такъв православен „страж на вярата“, който казва: „Настъпва такова удивително време, когато хората и без други заслуги пред Христа само с единия отказ да приемат номер ще влизат в царството небесно. И обратното, приелите „белега” със сатанинската символика ще се лишат от спасение независимо от всички заслуги пред Църквата”.

    Звучи изкусително. Отказваш се от „белега“ и хоп – в Царството Небесно! Нищо, че Църквата 2000 години проповядва за ежедневна борба с греха и носене на кръста. Какво да кажем за всичко това?

    1. Тълкуването на светите отци. Сцената на кукления театър представлява един параван, над който се подават куклите, а под нивото на паравана се крият кукловодите. Ако децата видят кукловодите, ефектът ще се изгуби. Думата „апокалипсис“ означава откровение, разкриване. Можем да оприличим въздействието на книгата „Апокалипсис“ като отмахване на паравана и разкриване на действителните движещи сили в този свят. Разкриването показва една, можем да я наречем, несвета сатанинска троица – змей, първи „звяр“, излизащ от морето и втори „звяр“, излизащ от земята. Според светите отци змеят е самият сатана, първият „звяр“ е антихриста, а вторият - лъжепророка.

    Най-силно впечатление на съвременния човек, който от сутрин до вечер е облъчван с конспиративни теории, изглежда прави Откр.13:16-17, където се казва: „Той ще направи така, че всички – малки и големи, богати и сиромаси, свободни и роби – да бъдат белязани със знак на дясната ръка или на челата им, така че никой да не може нито да купува, нито да продава, освен онзи, който е белязан с името на звяра или с числото, което представлява името му.“

    Тези (и предходните) стихове говорят за богоборческата дейност на втория „звяр“ - лъжепророка, който чрез големи лъжезнамения ще има за цел да привлече хората под властта на първия „звяр“ - антихриста. За да се вникне обаче в свещения текст и се разкрият дяволските „козни“ са необходими обновен ум и очистено от страстите сърце, каквито са постигнали светите отци.

    Съвременният тълкувател на „Апокалипсис“ въобще не обръща внимание на многото светоотечески предупреждения, че в тая книга има „колкото думи, толкова и тайни“. С протестантски плам и лекомислие той се нахвърля на свещените слова и вече всичко му е пределно ясно: Поставянето на „белега“ е основата и кулминацията на сатанинското действие, което ни лишава от най-висшето благо! Кое е най-висшето благо в съвременното общество? Разбира се, да купуваш и продаваш. Как иначе ще се живее? Свободен ли си, когато нямаш пари? Според този прочит кулминацията е самото чипиране, а отхвърлянето на Христа и покоряването на дявола са следствие от това белязване.

    И тук наистина е налице една кулминация, но кулминация в погрешното тълкуване, кулминация на консуматорско мислене, характерно за човека от 21 век, за когото думата аскеза е непозната, а правото на потребление – най-висша ценност!

    Светите отци тълкуват по съвсем различен начин този текст. Те обръщат внимание, че духовното поробване предхожда икономическото. Това е по-видно при появата на първия „звяр“, непосредствено преди вече прочетения пасаж за поставянето на „белега“. В него се казва: „И видях да излиза от морето звяр с десет рога и седем глави. На роговете му имаше десет корони, а на главите му – богохулни имена. Звярът, който видях, приличаше на леопард; лапите му бяха като на мечка, а устата му – като уста на лъв. Змеят му даде силата си, престола си и голяма власт. Една от главите му изглеждаше смъртно ранена, но смъртната му рана заздравя. Тогава цялата земя удивена тръгна след звяра. Всички се поклониха на змея, защото бе дал власт на звяра. Те се поклониха на звяра с думите: „Кой е подобен на този звяр и кой може да воюва с него?“ (Откр.13:1-4)

    В третия стих ясно се вижда как и защо огромното мнозинство от човеците още на този етап, преди поставянето на „белега“ (стихове 16-17), загубват свободата си. „И видях, че една от главите му като да бе смъртно ранена, но тая му смъртна рана заздравя. Тогава се почуди цялата земя и тръгна подир звяра; и се поклониха на змея, който бе дал власт на звяра” (Откр. 13:3).

    Според св. Андрей Кесарийски антихристът ще успее да спечели битката за сърцата на хората чрез някакво фалшиво, привидно чудо. Други светоотечески тълкувания на този стих конкретизират, че антихристът ще представи имитация на Христовото Възкресение. Именно от това лъже-чудо хората ще попаднат под неговото силно очарование, ще тръгнат подир „звяра“ и като резултат ще се поклонят на змея. Тоест, доброволно ще преминат под робството на сатаната и антихриста. И много е важно да се отбележи – без политическа или икономическа принуда и употреба на високи технологии. Насилието съвсем не се изключва, но то, подчертаваме, е следващ етап.

    Очевидна е разликата с визията на новите есхатолози. Те виждат някаква магическа сила в самия „белег”, а освен това придават огромно значение на политиката, икономиката и технологиите. За тях явно борбата е на интелектуално ниво, защо в тяхната схема е най-важно човек да разпознае „белега“, за да не се излъже да го приеме. За светите отци обаче полето на бойните действия е сърцето, което, както казахме, ще бъде омаяно от фалшиви чудеса и това ще доведе първо до доброволно поклонение на „звяра“, а като финален етап – поставянето на „белега“.

    Поставянето на „белега“ на антихриста представлява сатанинско посвещение, което ще копира модела на християнското кръщение, в което първо е отречението от сатаната, следвано от кръщението и накрая е запечатването с дара на Св. Дух.

    2. Гласът на разума. Най-великият Божий дар за човека е свободната воля. Затова не е изненадващо, че дявола иска да му го отнеме, като го пороби да върши винаги неговата воля. Същевременно трябва да признаем, че на този етап поставянето под тотален контрол на човечеството с помощта на глобална масова компютъризация, също както и пълното извеждане от оборот на парите в брой по цялата планета са утопични идеи. Такива идеи могат да циркулират в по-развитите страни, но за хората от Втория и Третия свят проблемите са други: изхранването, електрификацията… Там дори телевизорът е лукс, да не говорим за компютри.

    С това не отричаме, че тоталния контрол на антихриста над човечеството, включително и в икономическата сфера, ще настъпи, когато това допусне Бог. Искаме само да подчертаем, че за това съвсем не е нужна някаква компютъризация. Антихристът ще бъде човек, в който ще се всели сам князът на тъмнината – сатаната. А сатаната знае всичко за всички хора живеещи или някога живели на земята и не му е нужно никакво събиране на информация с помощта на компютри. Цялата информация достига до него посредством подчинените му демони. Сатаната не само контролира човечеството в смисъл на най-пълно събиране на информация за него, но по Божие допущение оказва и силно влияние на текущи събития.

    3. Произходът на измамата. „Откъде дойдоха тези идеи и защо така стремително завладяха умовете? – пита Никополско-Превезийския митрополит Мелетий в своето изследване на темата – Оказва се, че те са почерпени съвсем не от светоотеческата литература. Тези мнения са възникнали в неправославна среда, в САЩ – страна, явяваща се развъдник на всевъзможни ереси, безумия и демонизъм. Един от първите разпространители на идеята била някоя си Мери Стюарт Релф, която през 1981 г. написала на тази тема две книги, станали бестселъри: „Когато вашите пари се обезценят ” и “Но­вата финансова система 666”.

Братя и сестри,

    За съжаление, идеите на г-жа Релф са проникнали и в православни среди и то толкова широко, че се считат едва ли не за критерий за правоверие. Какви са обаче плодовете на тази нова „православна“ есхатологична проповед?

   Забелязва се недоверие в Църквата и нейната йерархия. „Старообрядците“ и „катакомбниците“ навремето напускали спасителния кораб на Църквата, недоволни от нейната пасивност. Но времето показало, че Църквата в своята пълнота е незаблудима. Днес оценяваме тези разколи като духовно самоубийство – самоволно да се хвърлиш от борда и да се предадеш на вечна погибел. За съжаление и днес някои православни християни застрашително се насочват към този капан на прелъстяването.

    На новите „проповедници”, които са готови да завлекат в разкол част от православните християни, трябва да бъде обяснено, че брюкселският „звяр”, с който вече двадесет години плашат православните християни чрез различни листовки и книжки, не е истинският антихрист. Ваксината против Ковид-19 има своите недостатъци, най-вече недостатъчната и изпитаност, но вплитането и в тълкувателния контекст на книгата Откровение не е обосновано. Винаги си заслужава да се води борба за правото на свободен избор, включително и по въпроса за ваксинирането, защото в свободата се заключава достойнството на човека и неговото богоподобие.

    Системата, при която няма да можем нищо да купуваме и да продаваме няма да ни се размине, защото е обещана в Свещеното Писание. Но, както видяхме, дяволът първо ще наложи духовен диктат, който да доведе до отричане от Христа и след това ще наложи икономически диктат чрез поставяне на прословутия „белег“. Затова не бива да хабим сили и енергия за съпротива срещу всевъзможни неща, които биха могли да се окажат зародиш на тази система, но може и да не се окажат. Животът няма да ни стигне за това – да проследяваме всичко и да се борим с неизбежното. И защо? За да имаме все пак възможност „всичко да си купуваме и да продаваме” и да „затормозим” появата на чиповете? Нима това е целта на нашия живот?! Не е ли по-добре да хвърлим всичките си сили за укрепване в светата вяра и общението си с Господа, вместо да „дохождаме в ужас“ от всяка нова конспиративна теория. Защото, трябва да признаем, в основата на паническия страх пред чиповете, на практика стои любовта към този свят.

    Нека със смирение да слушаме църковната йерархия, защото тя е поставена от Бога да бди над човешките души. Ако „опазим печата /на Светия Дух/ неповреден“ (както се казва в една от молитвите при Светото Кръщение) тогава няма да приемем „белега“ на антихриста! Защото този дяволски „белег“ ще се поставя не на скептичните спрямо конспиративните теории, а на отреклите се от Христа. По-страшно от смъртта е отричането от Христа. Да ни пази Бог и да ни даде да бъдем от победителите, за които пише тайновидецът Йоан: „Те го победиха с кръвта на Агнеца и със словото, за което свидетелстваха, и не милееха за живота си, но бяха готови да умрат.“ (Откр.12:11). Амин!

Свещеник Красимир Кръстев

Църква „Света Троица“ – Плевен

07.11.2021 г.

"УМРЯЛО КУЧЕ" НА ЦАРСКАТА ТРАПЕЗА

  Днес, според църковното календарче трябва да отслужим молебен за децата с увреждания. Самото споменаване на тази комбинация - деца и увреждания - внася огромна тъга в душите ни. Но преди да се помолим, днес искам да погледнем на тях в истинска светлина, т.е. както ги вижда Бог.

    „След това Давид попита: „Не е ли останал още някой от Сауловия дом? Аз бих проявил към него милост заради Йонатан.“ В Сауловия дом имаше един служител на име Сива. Повикаха го при Давид и царят го попита: „Ти ли си Сива?“ Той отговори: „Аз, твоят служител, съм този.“ Царят продължи: „Не остана ли още някой от Сауловия дом? Бих проявил към него Божия милост.“ Сива отговори: „Има още един Йонатанов син, който е куц.“ И царят го попита: „Къде е той?“ Сива отговори: „Ето той е в къщата на Махир, син на Амиел, в Лодевар.“ Тогава цар Давид изпрати пратеници, за да го вземат от къщата на Махир, Амиеловия син, от Лодевар. И Мемфивостей, син на Йонатан, Саулов син, дойде при Давид, падна по лице и се поклони. Давид каза: „Мемфивостее!“ Той отговори: „Ето ме, аз съм твоят служител.“ Давид продължи: „Не бой се! Аз ще окажа милост към тебе заради баща ти Йонатан и ще ти върна всичките земи на дядо ти Саул, и ти винаги ще ядеш хляб на моята трапеза.“ А той му се поклони с думите: „Какво е твоят служител, та погледна милостно на такова мъртво куче като мене?“ Тогава царят повика Сауловия слуга Сива и му нареди: „Всичко, което принадлежеше на Саул и на целия му дом, дадох на сина на твоя господар. Ти ще му обработваш земите – ти, твоите синове и твоите слуги, и ще донасяш доходите, за да има синът на господаря ти хляб за прехрана. А Мемфивостей, синът на господаря ти, винаги ще яде на моята трапеза.“ А Сива имаше петнадесет синове и двадесет слуги. Сива отговори на царя: „Служителят ти ще изпълни всичко, което моят господар, царят, заповядва на своя служител.“ Мемфивостей ядеше на Давидовата трапеза като един от царските синове. А Мемфивостей имаше малък син на име Миха. Всички, които живееха в къщата на Сива, бяха служители на Мемфивостей. Така Мемфивостей живееше в Йерусалим, понеже винаги ядеше на царската трапеза. Той беше куц с двата си крака. (2Царе9:1-13)

    Това е историята на един сакат човек – Мемфивостей. Той имаше колоритни предшественици в своя род – негово хем благословение, хем проклятие.

    Негов дядо беше Саул, първият цар Израилев, който почна добре царуването си, но толкова се отклони впоследствие от Бога, че започна да се допитва до мъртвите и си навлече Божието проклятие.

    Баща му – Сауловият син Йонатан, беше съвсем различен, кротък и с еднакъв дух като Давид. Дотолкова, че четем следното: „Когато Давид завърши разговора със Саул, душата на Йонатан се привърза към душата на Давид и Йонатан го обикна като себе си. В онзи ден Саул задържа Давид и не го остави да се върне в дома на баща си. А понеже го обикна като себе си, Йонатан сключи съюз с Давид. Тогава Йонатан сне горната си дреха, която носеше, и я даде на Давид, също – снаряжението си, меча си, лъка си и пояса си.“ (1Царе18:1-4)

     Този завет бе допълнително актуализиран и за Йонатановото потомство. (1Царе20:14-17)

    Животът и на двамата – Саул и Йонатан, свърши в един и същи ден, на бойното поле, но делата им продължиха, по един особен начин, да живеят и след тях.

    Това са т.н. благословения и проклятия, за които основно се говори във Втор.28 глава, но не са обект на днешните разсъждения. Само ще ги оприличим на една невидима ръка от миналото, която в първия случай ни пази и повдига, а във втория сякаш ни спъва и дърпа надолу в най-неочаквани за нас моменти. Причината и за двете се явява послушанието, съответно непослушанието на Бога, показоно от нашите предци по плът. Ефектът от тежките грехове се наблюдава и в следващите поколения: „Аз съм Господ, Бог твой. Бог ревнител, Който за греха на бащи наказвам до трета и четвърта рода децата, които Ме мразят, и Който показва милост до хилядно коляно към ония, които Ме обичат и пазят Моите заповеди“ – казва Бог Израилев на Моисей, когато му дава десетте заповеди“ (Изх. 20:5-6). Дебело трябва да подчертаем, че наказанието за греховете на родителите не касае вечната участ на децата, а се отнася до земните условия и контекст, в който те ще живеят.

    Така е и в нашата история: „Сауловият син Йонатан имаше син, който беше недъгав в краката. Той беше на пет години, когато от Йезреел дойде вест за Саул и Йонатан. Кърмачката му, като го взела, побягнала. Както бягала бързо, той паднал и окуцял. Името му беше Мемфивостей.“ (2Царе4:4)

    Причината за страданието на Мемфивостей не се коренеше в него самия. Той беше само на 5 години, когато, по Божие допущение, се случи с него този инцидент. В следствие на него този Саулов потомък израсна не само телесно увреден, но и с наранена душа. Изпитваше страх и омраза към Давид. Страхуваше се за живота си, защото в онези времена царят винаги изтребваше потомците на предната династия. И за всичко лошо винеше Давид.

    Но св. цар Давид не питаеше лоши чувства към Мемфивостей. Неслучайно Господ Иисус е наречен в Библията Син Давидов. Давид е на само по плът предшественик на Иисус Христос, но се явява и негов прототип.

    Заветът между Давид и Сауловият син Йонатан също е прототип, макар и частично, на Новия Завет. Този завет беше завет на приятелство и почиваше на любовта помежду им. Като белег на завета Йонатан съблече мантията си и облече с нея Давид, даде му още и меча, лъка и пояса си. С този жест той му каза: “Всичко мое е твое, твоите неприятели са и мои неприятели.”

    Ето така чрез Саул дойде проклятието, а чрез Йонатан върху този род дойде благословението.

    Хората са увреждания не са рядкост около нас. Родовите проклятия, наложени поради тежки грехове на нашите предци по плът, са само една от причините за тях. От съвременната медицина знаем, че уврежданията се предават и по генетичен път. В един по-широк смисъл всичкото зло идва от Адамовия грях. В крайна сметка никой не е напълно здрав и не е душеспасително да седнем да гадаем върху Божиите съдби. Достатъчно е да знаем, че всеки от нас, независимо дали поради генетична предразположеност или поради проклятие, страда от последствията на греха. Независимо от причината за страданието, едно нещо трябва дебело да подчертаем: това страдание е по плът, временно, то ни лишава от земно щастие, но не касае вечността. Напротив, както св. Игнатий Брянчанинов пише: „Одърът на болестта често става място на богопознание и самопознание. Страданията на тялото често биват причина за духовни наслади, и одърът на болестта се оросява със сълзи на покаяние и сълзи на радост.“

    Ако не правим разлика между щастието /което е земна категория/ и блаженството /което е небесна категория/, ние никога няма да разберем Божията правда. А тя казва: „Онзи, който съгрешава, той ще умре! Синът не носи вината на баща си, нито бащата носи вината на сина си. Праведността на праведния ще бъде вменена единствено на него, а беззаконието ще тегне върху беззаконника“. (Йез.18:20) Ако не схванем, че тези думи касаят вечната участ, Бог ще изглежда за нас несправедлив, защото винаги е имало и има хора с увреждания, които са нещастни поради грехове на родителите.

    Но нещастният може да стане блажен, защото страданието изтънява преградата между него и Бога. Такъв страдалец по-лесно чува гласа на Бога, който го търси, както и в днешната библейска история четем тези вълнуващи думи: „И царят /Давид/ му каза: Где е той? А Сива рече на царя: Ето, той е в къщата на Махира, Амииловия син, в Лодавар.“

    Давид, вместо да издири и убие всеки от Сауловия род, показа защо Сам Бог го нарече „човек по Моето сърце“. Той потърси презрения, куц, нещастен и забравен от всички Мемфивостей. Този окаяник живееше в една пустош - Лодавар. Името „Лодавар” означава „няма паша”.

    Хей Царю, – чудим се ние – не трябва ли да пируваш с богатите, не трябва ли да водиш високи дискусии с мъдрите, да се наслаждаваш на красотите на този свят?

    Чуди се и Мемфивостей. Освен с почуда сърцето му е пълно с гняв и страх. Така, със свито сърце и куци крака той се явява, или по-точно е донесен пред цар Давид, без да чака нищо добро за себе си.

    Но човекът по Божието сърце отговаря: „Не бой се! Аз ще окажа милост към тебе заради баща ти Йонатан и ще ти върна всичките земи на дядо ти Саул, и ти винаги ще ядеш хляб на моята трапеза. На моята царска трапеза няма да седнат някои богаташи, мъдреци и красавици, но ти винаги ще имаш място.“

    Не е ли това Божията любов, която се простира и над враговете?!

    Затова и Мемфивостей прегъна някак куците си крака и се поклони на св. цар Давид с думите: „Какво е твоят служител, та погледна милостно на такова мъртво куче като мене?“

    Мъртво куче! Вижте какво смирение бе изработило в този човек страданието! Аз съм куче – нечисто създание, и то мъртво, премазано през краката и неподвижно.

Братя и сестри,

    Аз чувствам в тези думи на Мемфивостей смирение, но и изцерение. Велико изцерение на душата на един човек. „Царят не само не ме мрази, но толкова ме обича и цени, че ще бъда вече винаги на неговата трапеза, на царската трапеза.“

    Ето и при нас днес, едни ясно се виждат в образа на Мемфивостей, защото телесния недъг им го казва. Други, с по-малко недъзи, се колебаят да се припознаят. Не се колебайте, във всеки от нас има нещо болно и недъгаво. Ние трябва да изтърпим нашите телесни недъзи на тая земя.

    Призовавам Ви, нека като Давид показваме Божията любов към всички хора с увреждания и да не забравяме да освежаваме душите им, които стенат и се гърчат в повредените тела.

    Трябва да се откажем от идеята за задължителното земно щастие. Защото има нещо по-велико – вечното блаженство. Този свят за нас е Лодавир – място, което не предлага духовна храна. Христос ни кани да Му се поклоним в новия Йерусалим - Църквата. Както Давид изпрати слугата си Сива, така и Бог провожда днес своите слуги, за да призове всеки един човек на тази земя, независимо дали живее щастливо в земно благословение или пъшка под ярема на земно проклятие. Кани ни на Своята света трапеза, да се причастим с Неговите дарове за изцерение на душата и тялото. Какво са трапезите, които този свят ни предлага, щом Бог ни кани на Своята?! „Всичко считам за смет, само Христа да придобия!“ (Фил.3:8) Тази трапеза си заслужава цялото наше търпение, както казва и преп. Исаия Отшелник: „Ако почувстваш, че душата се смущава от болестта, й кажи: тази болест не е ли по-лека от геената, в която ще паднеш, ако не бъдеш твърд и постоянен в търпението?“

    Всички ние, на които е дарувано здраве, сме пратеници на Царя на царете. Той ни праща там, в панелния блок, на високия етаж, където в своя Лодавир е пленник един съвременен Мемфивостей. Ще го хванещ ли под мишниците, за да го доведеш на царската трапеза в неделя? Или ще кажеш като Каин: "Пазач ли съм аз на брата си?"

    Нима всеки от нас не е по някакъв начин Мемфивостей? И знаеш ли какво те чака в бъдеще, дали няма да станеш Мемфивостей?

    А ето и изкушение за всички, които по някакъв начин (телесно или духовно) страдат и стискат зъби: ако си помислим, че  причината за Божието благоволение към нас е в нашето търпение, смирение или нещо друго, тотално ще сбъркаме. Бог не ни дължи нищо, освен наказание за греха. Така и Давид пожали Мемфивостей не заради друго, а заради завета си с Йонатан!

    Както Давид пожали Мемфивостей заради завета си с Йонатан и пожела „да му покаже милост”, така и Бог днес ни приема поради завета в Христовата кръв и ни кани да седнем на Неговата трапеза. Страданието не изкупва, но води към Изкупителя. Ние можем само да преклоним глава пред необятната Божия любов и да кажем: „Царю на царете, аз съм само едно умряло куче. Благодаря ти, че ме приемаш на тази света евхаристийна трапеза не заради друго, а заради Новия Завет в Твоята кръв. 

    Аз съзнавам своето недостойнство, Виждам себе си като умряло куче и не разбирам какво правя на тази света трапеза? Не виждаш ли, Господи, че куцам духовно и телесно? 

   Не е ли това въпросът, който си поставихме в началото: „Как гледа Бог на човека с увреждания?" 

    И Божието слово ни дава отговора: „като един от царските синове.“ Амин!

Свещеник Красимир Кръстев

Църква „Света Троица“ - Плевен

24.10.2021 г.

СМЪРТТА И НЕЙНИТЕ СТРАШНИ ВЪПРОСИ

(ТРЕТА НЕДЕЛЯ СЛЕД ВЪЗДВИЖЕНИЕ)

    Цяла седмица светът ни занимава с неговите теми – политика, спорт, забавления, цени и т.н., някои от които не са маловажни, но всички те касаят нашия суетен и кратък земен живот.

    Като противовес на това, Църквата в неделните дни поставя нашия поглед върху вечните въпроси. Тази неделя ние ще бръкнем в най-кървящата човешка рана, ще мислим върху въпроса за смъртта. Въпрос, от който ние постоянно бягаме, (особено когато сме млади и здрави), но който е по-важен от всичко останало, защото отговорът му определя курса на нашия живот.

   Известният философ А. Шопенхауер отбелязва: „Въпросът за смъртта е в основата на всяка философия“. Върховете на мъдростта са достигнали тези общества и хора, които не са се страхували да мислят по тази тема.

    Бог не случайно се е въплътил в онзи исторически момент, преди 2000 години. Тогава животът се е движил на по-бавни обороти, хората са били с по-съзерцателна нагласа и езическият свят чрез философи като Платон и Сократ достигнал до върха на своята мисъл. В древна Гърция агората (централния площад) било мястото за философски спорове, а в Израил това били градските порти. Разбира се, Израил имал предимството на Старозаветното Писание. 

    Това, на което искам да обърнем внимание днес е, че градските порти се асоциират с мъдростта. Много са местата (особено в Притчи), които говорят за това, да споменем само: „Мъдростта е недостъпна за глупеца; той не отваря уста при портите.“ (Пр.24:7).

    Днес евангелския текст (Лк.7:11-16) ни поставя точно там – при градските порти, където става една забележителна среща. Срещат се две шествия – траурното шествие, носещо бездиханен единствения син на една вдовица и шествието на Иисус и Неговите ученици. Две шествия – на смъртта и Живота! И срещата става точно пред очите на градските мъдреци и стареи. Можем да си представим въпросите, изникнали в техните умовете при плача на скърбящите. Това не са въпроси на атеисти. Евреите добре знаят, че смъртта се намира в ръцете на Бога: "Аз умъртвявам и оживявам, Аз поразявам и Аз изцелявам, и никой няма да се избави от ръцете Ми" (Втор. 32:39). Въпросите им са други, още по-страшни: Защо млад човек, защо едничкия син на вдовица, наскоро изгубила и мъжа си?

    Страшни и трудни въпроси, които и днес ни мъчат, защото постоянно умират млади хора! Смъртта е тайна. Открито ни е малко, леко е отместена завесата за някои неща. И дори това, което ни е открито в Писанието, не виждаме ясно, а: „сега гледаме смътно, като в огледало“. (1Кор.13:12) Какви са причините Бог да призовава човека в този или в онзи момент? Ще дойде ден, когато тези и подобни въпроси ще получат своя отговор. Но този ден не е днешния.  В Библията той е наречен Христовия ден, денят на Неговото Завръщане. А днес смирено трябва да подходим към въпроса за смъртта, като говорим малко и предпазливо.

    В Евангелието се казва: "Царството Божие прилича, както кога човек хвърли семе в земята, и спи, и става нощ и ден; а как пониква семето, той не знае. Защото земята сама по себе си ражда първом злак, после клас, след туй пълно зърно в класа; а кога узрее плодът, незабавно изпраща сърп, понеже е настанала жетва" (Марк. 4:26-29).

    Царството Божие се развива вътре в човека, в неговата душа. Когато човек дозрее за вечността, той се взема, покосен от сърпа на смъртта. При това скоростта на духовното съзряване много често е различна от външното, наблюдавано от човеците съзряване.

    Първо ще се спрем на праведните. Обърнете внимание как ги вижда нечестивия свят и как Бог: „А душите на праведните са в Божията ръка и изпитание няма да ги докосне. В очите на безразсъдните те минават за умрели, техният край се смята за гибел, раздялата от нас – за унищожение. Но те пребъдват в мир. Макар в очите на хората да изглежда, че са наказани, тяхната надежда е пълна с безсмъртие. И пострадали за кратко, те ще получат голямо благодеяние, защото Бог ги е подложил на изпитание и ги е сметнал за достойни за Себе Си. Той ги е изпробвал като злато в огнена пещ и ги е приел като съвършена жертва. В съдния ден те ще блеснат и ще пълзят като искри по стърнище. Ще съдят племена и ще властват над народи, и Господ ще царува над тях за вечни времена. Онези, които се уповават на Него, ще познаят истината; и които имат вяра, ще пребъдват в Него с любов, защото Неговата благодат и милост са за благочестивите, а закрилата – за избраниците Му." (Прем. 3:1-9).

    Основен Божий принцип е, че правдата трябва да бъде изпитана: „Той ги е изпитал като злато в горнило“. Тук ще Ви припомня тази проповед, в която уподобихме изпитването на вярата с пречистването на сребро. За да се очисти то от нечистите примеси, бижутерът го поставя в огън. Докога майсторът-бижутер държи среброто над пламъка? Докато не види в него своя образ! Така и Христос, подобно на бижутер, виждайки Своя образ изобразен в нас, ни счита за готови съдове на Божията благодат. Отмахва ни от огъня на изпитанията, които са в този свят и ни взима при Себе Си. А и сами ние искаме да се приберем при Него, защото този свят не може нищо да ни предложи.

    По-нататък Соломоновата премъдрост говори: „А праведният намира покой, дори да го застигне ранна смърт. Защото почтената старост не е в дълголетието и не се измерва с броя на годините. За хората мъдростта означава старост и мярка за старостта е неопетненият живот. Понравилият се на Бога беше обикнат от Него. И понеже живееше сред грешници, Бог го прибра. Той бе грабнат, за да не би злоба да отклони ума му или коварство да измами душата му, защото магията на злото помрачава доброто и вълненията на страстта развращават невинния ум. И макар животът му да беше кратък, по добродетелност той е навършил много години. Понеже душата му се понрави на Господа, затова се измъкна от безчестието. Хората видяха това, но не го разбраха, дори и на ум не им дойде, че има благодат и милост за избраниците Му и закрила – за вярващите в Него. Така покойният праведник ще съди живите нечестиви, а бързо достигналата съвършенство младост – дълголетната старост на неправедния.“ (Прем. Сол. 4:7-16).

    Соломон подчертава, че в хорските очи нещата изглеждат по един начин, а в Божиите очи – по друг. Хорските очи виждат нашия „външен човек“, а Божиите очи – душата. За хората ранната смърт е проклятие, но за Бога „почтената старост не е в дълголетието и не се измерва с броя на годините“. Бог гледа нашия духовен човек. Ако той е съзрял в святост, Бог го прибира. Зрелостта в очите на Бога, това е светостта, изпитаната правда. „И макар животът му да беше кратък, по добродетелност той е навършил много години.“, т.е. въпреки че външно е малолетен, един такъв човек в очите на Бога е дълголетник, зрял за вечния живот. Затова и го изважда от общността на нечестивите, т.е. взима го при Себе Си, „за да не би злоба да отклони ума му или коварство да измами душата му“. Така ранната смърт на праведника, според Соломон, не трябва да се счита за наказание, а за благодат и милост.

    Случва се и така, Бог да остави вече съзрелия праведник за известно време още на земята. Това се прави, за да може човекът, придобил такъв образ (на святост), да бъде живо свидетелство за вечността пред очите на хората. Сещаме се за такива случаи, напоследък най-често светогорски старци. Праведникът вече е съзрял; той вече живее във вечния живот, но Господ го съхранява тук, на земята, за да може чрез него да привлече още някого към Себе Си. Всичко това Господ върши според Своята суверенна воля.

    Същият принцип е в сила и с явните грешници. При тях също има узряване, но не в святост, а в греховност. Човекът безобразничи и Господ го взема, когато е съзрял, закоравил се е в злото, потвърдил е ясно и многократно, че избира злото. Но и тук има изключения. Например Фараонът, царят Египетски, бил стигнал до пределите на злото, но Господ го оставил на земята. Защо? За да яви над него Своята сила и слава; за да бъде името Божие страшно пред всички народи. Господ специално казва, че в Неговите очи фараонът е вече мъртъв човек, но бил оставен заради това, да се прояви цялото Божествено могъщество. Именно с това са свързани случаите, когато крайни беззаконници остават на земята. Господ тях ги оставя нарочно, за да покаже после Своята слава и да напомни на хората, че не трябва да се привързваме към земното. Земята не е Царството Божие, в смисъл, че не е онова място, в което хората ще живеят вечно.

    Освен праведниците и злите грешници, има и така наречените "средни хора", голямото мнозинство. Господ също прибира такъв човек по Своята воля, понеже знае: ще дойде време и човекът може да изпадне в някой тежък грях - тогава Той го прибира предварително, ако и да ни изглежда, че не е узрял, че не е напреднал в светост. Ние, човеците сме слепи за това как „магията на злото помрачава доброто“, но Бог вижда бъдещето на всеки и го взема в най-подходящия за него момент, подходящ, разбира се, за неговата вечна участ.

    Каква е причината за смъртта на едничкия син на Наинската вдовица? Може би Бог допусна тази смърт, за да изяви властта Си над смъртта и любовта Си към хората? 

    Не е необходимо да имаме точния отговор. Защото всички сложни въпроси, които се заплитат около тази смърт, Христос разрешава не чрез някаква Своя философия, а по един най-радикален начин – чрез разсичане, така както е разсечен митичния Гордиев възел. Христос просто възкреси този млад човек и връщайки го на майка му, изтри всички нейни сълзи. С възкресяването сина на Наинската вдовица Той ясно заяви: "Имам в ръцете си ключовете на ада и смъртта" (Откр. 1:18). 

    Забележете, Иисус прави това точно при градските порти, пред очите на тогавашните философи – градските мъдреци. Предизвиква ги, сякаш за да покаже – отговорът на най-страшния човешки проблем – смъртта, не е философски. Той е в една Личност, която победи смъртта. Със Своето собствено възкресение Христос напълно и окончателно затвори устата на всички платоници и всякакви философи и философстващи. Защото Неговата победа е и наша: „Всеки, който вярва в Мене, дори и да умре, ще оживее.“ (Йн.12:25)

    Колко си живял на тази земя – 17 години или 117 години? Сравни ги с вечността и ще видиш, че разликата между 17 и 117 се губи. Защото за 17 години човек може да спечели вечното блаженство, а за 117 – да заработи вечната мъка. А какво да кажем за починалите младенци (до 7 годишна възраст)? Тях Църквата направо счита за сподобили се с Царството Божие. Защо тогава ние така неистово скърбим за 17 годишният, а за 117 годишния смятаме, че си е поживял и старостта му е знак за Божието благоволение към него? Не е ли по-важен въпроса за качеството на живота (дали сме се съединили с Бога), отколкото за неговото количество?!

Братя и сестри,

    Апостолската заповед гласи: „недейте се съобразява с тоя век, а се преобразявайте чрез обновения ваш ум“. (Рим.12:2) Особено належащо е това обновление на нашите умове по въпроса за смъртта.

    Свети Йоан Лествичник имал едно просто, но гениално правило, което споделил със свой познат свещеник: "Ти никога не пропускай случай да напомняш, че човек (рано или късно) умира". В съвременното общество се е утвърдила обратната култура. Нейният девиз е: "Да не говорим за смъртта". По-старите помнят как навремето покойникът го качваха върху открита кола, която минаваше през цялото село, а оркестърът свиреше скръбни песни. А днес – бързо в катафалката, спускат се щорите така, че никой да не гледа починалия човек и бързо потеглят. Децата – по-надалече! Но по такъв начин те изкуствено се държат в „стерилна“ среда, вместо да бъдат възпитавани в истината и да мислят за вечността.

    Хората от този свят се боят да мислят за смъртта, зариват глави в пясъка, подобно на щрауси! Това не решава въпроса! Нормалният християнин е длъжен да се стреми, както казва цар Соломон, по-често да ходи „в къща, дето плачат за умрял, нежели да отиваш в къща, дето се пирува" (Екл. 7:2). Особено е полезно да се ходи на гробищата, а заупокойните молитви освен на починалите, носят полза и на живите, които ги принасят, защото им напомнят собствената кратковременност на тази земя.

    Християнският отговор на смъртта и нейните страшни въпроси не е философски, той е във факта на Възкресението! Съединени ли сме с Христа, смъртта няма да има власт над нас! Ние „чакаме възкресение на мъртвите и живот в бъдещия век“. Това е нашата надежда и утеха, когато скърбим на гробовете на нашите покойници. Смъртта не е точка, а запетая в повестта на нашия живот. Но най-важната част от тази повест пишем самите ние тук, в краткото и земно въведение.

    Затова, нека не се боим от смъртта, а от това, къде ще се намерим след нея? Часът на смъртта ни е в Божиите ръце, нека бъдем уверени, че Той ще ни вземе от този свят в най-доброто за нас време. Нашата отговорност е да дадем „добър отговор на страшния Христов съд“. Амин!

Свещеник Красимир Кръстев

Църква „Света Троица“ – Плевен

10.10.2021 г.

ВЯРА, КОЯТО ГЛЕДА КЪМ ХРИСТА

(ДЕВЕТА НЕДЕЛЯ СЛЕД ПЕТДЕСЕТНИЦА)

    Изобилна духовна храна ни дава и днешния евангелски текст (Мат.14:22-34). Ние ще се фокусираме само върху един въпрос, но въпрос твърде важен за нашия живот. Учениците Христови попаднаха в морска буря, а техният Учител отсъстваше. Точно когато най-много се нуждаеха от Него, Той се бе оттеглил за молитва. Но съмненията им в Божията грижа за тях скоро отпаднаха. Разпознаха Иисус да ходи по вълните към тях, като Господар на стихиите природни. Бог владее над творението, но човекът също е призован да бъде бог, разбира се, винаги уточняваме по благодат, а не по същност. И като такъв той също може да има власт над творението. Ако се съединени с Бога, той ще изпълни зададената му още в Едем цел – да владее, да „обладае“ земята и нейните стихии.

    Едва ли такива богословски мисли са минали през главата на св. ап. Петър в онази бурна нощ. Но факт е, че той, може би инстинктивно, но дръзна да напусне лодката и тръгне по водата.

    В началото всичко тръгна по правилата: ап. Петър не се довери лекомислено, потърси Божията воля и получи ясен отговор: „Дойди при мене“. После прояви смелост, която липсваше у другите, а и у мнозина днешни християни: прехвърли крак зад борда и тръгна с вяра по пенещите се вълни. Трябва задължително да отбележим тази смелост. Тя не е просто вродена особеност на неговия характер, това е желание да бъдеш там, където е Христос, да се съединиш с Него. Това е любов към Бога, любов, която те кара да поемеш отговорност, а не да стоиш на завет и да се снишаваш, докато отмине бурята.

    И точно когато изглеждаше, че ап. Петър се справя, се случи провалът, за Петрово и за наше общо назидание във вярата.

    Апостолът започна да потъва точно тогава, когато се вгледа в силния вятър и ужасните вълни. До този момент той се бе фокусирал върху Спасителя и Неговите думи. Само с периферното си зрение виждаше морските вълни. Но в един момент ситуацията се обърна. Във фокуса му попаднаха водните талази, а Този, Който имаше власт над тях се оказа в периферното му зрение. Великият, „големият“ Бог се беше смалил в неговото съзнание и автоматично проблемите бяха станали грамадни. Много пъти сме повтаряли, че тялото и душата са неразривно свързани. И в този случай телесното зрение веднага повлия на духовното. Сърцето на апостола се изпълни със страх, а страхът, както добре знаем, е убиец на вярата или най-малкото я блокира. Ап. Петър допусна вълните в сърцето си и заприлича на човека, описан от св. Яков: „който се съмнява прилича на морска вълна, издигана и размятана от вятъра; такъв човек да не мисли, че ще получи нещо от Господа.“ (Як.1:6-7) Ето как един неправилно насочен поглед доведе до срив на вярата и пропадане. 

    Основната поука от Петровия неуспех е: действената вяра винаги гледа към Христа!

    Нека си припомним една случка от Стария Завет. Св. пр. Мойсей изпрати десет съгледвачи да разузнаят обещаната от Бога земя. Ето доклада на осем от тях: „ходихме в земята, в която ни изпрати; в нея наистина тече мед и мляко, и ето плодовете й; но народът, който живее в оная земя, е силен, и градовете са укрепени и твърде големи; там видяхме и синовете Енакови; …. ние изглеждахме пред тях като скакалци, такива бяхме и в техните очи.“ (Чис. 13:28, 29, 34)

    Но двама бяха на различно мнение – Иисус Навин и Халев. За тях четем, че те „успокояваха народа пред Мойсея, думайки: да идем и да я превземем, защото можем я завладя.“ (Чис.13:31)

    Какви оптимисти, ще си каже някой! Не, братя и сестри, те не бяха оптимисти. Оптимизмът не се корени в Бога, той не очаква от Него нищо, а просто разчита, че обстоятелствата някак от себе си ще се наредят. Той е надежда без основа, дърво без корен. Но двамата съгледвачи имаха корен, и то какъв само! Целият народ Израилев потъна в плач, после се разбунтува и искаше да се връща в египетската земя на робството. И това щеше да стане, ако не бяха двамата герои на вярата: „И Иисус, син Навинов, и Халев, син Иефониев, измежду ония, които бяха обгледали земята, раздраха дрехите си и казаха на всички събрани синове Израилеви: земята, която изходихме, за да я обгледаме, е много, много добра. Ако Господ е милостив към нас, ще ни въведе в тая земя и ще ни я даде - тая земя, дето тече мед и мляко; само не въставайте против Господа и не се бойте от народа на тая земя; защото той ще стане нам за храна: те нямат защита, а с нас е Господ; не се бойте от тях.“ (Чис.14:6-9)

    Ето истинска вяра, не празна надежда, а упование в Божията милост и закрила! Те имаха Божието обещание, че тази земя се дава на Израил. Бог го казва и никакви великани, караконджули, върколаци и демони не могат да провалят Неговата дума.

    Иисус Навин и Халев не бяха слепи. Те също бяха видели великаните, но ги бяха оставили в периферията на своето зрение. Във фокуса на техният духовен взор беше и през цялото време остана Господ Бог на силите.

    Ап. Петър също като тях бе чул ясната Божия воля „Дойди“. И той тръгна по водата в духа на Иисус Навин и Халев. Пропадна не за друго, а защото смени фокуса на своето внимание, не продължи да гледа към Спасителя.

    На църковнославянски има една дума „презри“, от която се е развила думата презрение. В своето първоначално значение обаче тази дума няма негативен смисъл, а просто означава „да виждаме през“. Това трябва да правим и ние днес. Бурите, с които се срещаме ние днес вероятно няма да са морски, те ще бъдат житейски, от най-различен характер, но принципът за преминаване през тях е винаги един и същ – с вяра, която гледа през тях, към Христос!

    Вяра, която стъпва на Неговите обещания, на Неговия характер, и не отстъпва нито милиметър. Такава е била вярата на всички светии, за което четем в посланието към евреите: „Затова и ние, заобиколени от такъв голям облак свидетели, нека свалим от себе си всякакво бреме и греха, който ни лесно омотава, и нека с търпение изминем предстоящото нам поприще, имайки пред очи началника и завършителя на вярата – Иисуса, Който, заради предстоящата Нему радост, претърпя кръст, като презря срама, и седна отдясно на престола Божий.“ (Евр.12 :1-2)

    Централно място в храмовата иконопис заема образът на Христос. От двете страни на царските двери е Неговата икона, отдясно като бебе, отляво в зряла възраст. В новият превод на на Библията, направен от православни богослови, в този пасаж Иисус е наречен „начало и завършек на вярата“. Това е точно така. Светите отци казват, че Христос трябва да расте в нас по начин, подобен на растежа му в пречистата утроба на Богородица. Растежът на Христос е растеж и на вярата. Да гледаме към Христа не означава да насилваме въображението си да рисува картини. Съзерцанието с телесните очи на иконите е отправна точка на нашето молитвено пътуване към Бога. То постепенно и плавно трябва да расте и премине в духовно виждане на Спасителя, в освобождаване от образите и слизане на ума в сърцето чрез постоянстване в умно-сърдечната (Иисусовата) молитва.

Братя и сестри,

    Днес животът е станал много динамичен и сложен. Не знаем кой е приятел и кой враг. Житейските бури приличат повече на водовъртежи. През тях можем да преминем само като хвърлим котва в Христа. Животът и вярата ни да станат Христоцентрични.

    В житията на светиите намираме примери за това как да останем верни на Бога и в такива сложни ситуации. Знаете, че любимият на целия православен свят светец Йоан Златоуст е бил атакуван не само от врагове на Христа, той е бил низвергнат от поста си от църковен събор, от братя във вярата. Поради интриги името му е било охулвано, бил е заточен и умира в заточение. Нека чуем трогателната реч на светителя по повод заточението му: „Силни вълни, жестока буря! Но аз не се боя от потъване, защото стоя на камък. Нека беснее морето! То не може да съкруши камъка. Нека се повдигат вълните! Те не могат да погълнат Иисусовия кораб. Кажете от какво да се боя? От смъртта ли? За мене животът е Христос, а смъртта придобивка (Фил. 1:21). От изгубване на имение ли? Нищо не сме донесли на тоя свят, явно е, че и нищо не можем да изнесем (1Тим.6:7). Не се боя от бедност, не желая богатства, не се боя от смърт и не искам да живея, освен за вашия успех. Аз за туй говоря за сегашното мое положение, възлюбени, за да ви успокоя. Никой не може да ни раздели, не се тревожете от това събитие, покажете ми в едно вашата любов в непоколебимата вяра. Аз имам залог от Господа и не се осланям на моите сили. Имам Неговото Писание и то ми е опора, то ми е крепост, то ми е спокойно пристанище. Нека цялата земя се разбърка, имам Писанието. Него чета аз и словата му са за мене стена и ограда. Кои са тези слова? „Аз съм с вас през всички дни до свършека на света“ (Мат.28:20). Христос е с мене! От кого да се боя?“

    Чудни думи, славни думи на човек, обикнал с цялото си сърце Иисуса Христа. Човек, който никоя буря не може да отнесе, защото е хвърлил котва на спасителната канара – Христос. Човек, който се осланя не на своите сили, а на Христа. Човек, чиито пример да следваме. Амин!

Свещ. Красимир Кръстев

Църква „Света Троица“ – Плевен

22.08.2021 г.

ДОКАТО СЕ ИЗОБРАЗИ ВЪВ ВАС ХРИСТОС

(ПЪРВА НЕДЕЛЯ СЛЕД ПЕТДЕСЕТНИЦА)

    „Ето, Аз пращам Ангела Си, и той ще приготви пътя пред Мене, и внезапно ще дойде в храма Си Господ, Когото вие търсите, и Ангелът на завета, Когото вие желаете; ето, Той иде, казва Господ Саваот. И кой ще издържи деня на дохождането Му, и кой ще устои, кога се Той яви? Защото Той е като огън, който разтопява, и като луга, която очистя; и ще седне да претопява и чисти сребро, ще очисти синовете на Левия и ще ги претопи като злато и като сребро, за да принасят жертва Господу с правда.“ (Мал.3:1-3)

    Днес отдаваме почит на всички светии, които са просияли през вековете. На някои от тях знаем имената и почитаме техния подвиг, на повечето само Бог знае. Четем житийната литература и се удивляваме – колко различни човешки съдби, колко многообразна е Божията благодат! И все пак, има нещо общо в тях - за всеки от тях казваме „просиял е в светост“. Светостта има сияние, има светлина. Иконописците се сблъскват с тази трудност – да изразят по лицата на светците тяхната вътрешна светлина, а на лицата на грешниците да явят тъмнината.

    Когато създава фреската „Тайната вечеря“, Леонардо да Винчи също бил затруднен от това: трябвало да изобрази Доброто, въплътено в образа на Иисус, и Злото - в образа на Юда Искариотски. Леонардо прекъснал работа по средата и започнал да търси и да оглежда човешките лица като подходящ модел.

    Един ден, по време на църковно богослужение, се вгледал в лицето на едно от момчетата, които пеели в църковния хор. От него струяла светлина и доброта. Това бил съвършеният образ на Иисус Христос, точно което и търсел художникът. На другия ден го поканил в ателието си и възпроизвел чертите му в етюди и скици. Образът на Христос бил завършен. Изминали три години. "Тайната вечеря" вече била почти готова, но художникът все не намирал подходящия модел за Юда. Не можел да открие лицето, олицетворение на злото. А вече започвали да го притискат да завърши фреската колкото се може по-бързо.

    И един ден, след дълго търсене, съвсем случайно Да Винчи най-после открил идеалния модел. В една крайпътна канавка лежал дрипав младеж – пиян, озлобен и преждевременно състарен. Макар и трудно, склонил помощниците си да го пренесат в църквата, понеже нямал време да прави скици. Бездомникът бил пренесен дотам, без дори да разбере, а помощниците му го придържали прав, за да може художникът веднага да започне да го рисува. Леонардо успял да улови и пресъздаде цялото зло, открояващо се върху това лице. Когато свършил, просякът – вече изтрезнял – отворил очи и като видял платното пред себе си, казал с почуда и тъга:

    - Вече съм виждал тази картина.

    - Как така? Това не е възможно... – попитал изненадан Леонардо.

    - Преди три години, когато още не бях изгубил всичко. Тогава пеех в един църковен хор, животът ми бе изпълнен с мечти и доброта. Тогава един художник ме покани да позирам като модел за лицето на Христос.

    Какво развитие у един човек, и то само за три години! Младеж, който бил тръгнал да изкачва лествицата на съвършенството, паднал от нея и само за три години заприличал на дявола! Не знаем по ричините за падението на този млад човек, но Божията цел за неговия живот била осуетена.

    А целта е добре известна. Сам Господ ни я казва: „Бъдете свети, защото и Аз съм свет“. Всички християни са призовани да станат светии. Те са съвършено умити в Св. Кръщение и наречени от ап. Павел светии. Но положението на новопокръстения християнин е подобно на това на първия Адам преди грехопадението. Умит е от греха, но подобно на нашия общ прародител има зададена цел да се издигне от невинност към съвършена и изпитана праведност.

    Пасажът от книгата на пророк Малахия, който Ви прочетох в началото, обикновено се цитира във връзка с Господният Предтеча Йоан – Ангелът, който приготвя пътя пред Христа. Но този текст ни казва много повече. Една вярваща жена изучавала тази пророческа книга и когато стигнала до трети стих на трета глава, у нея се появило недоумение, какво ще рече: „и ще седне да претопява и чисти сребро“

    Тогава тя решила да посети майстор-бижутер, за да наблюдава неговата работа със среброто. Тя нищо не му казала относно причината, поради която е дошла, отговорила само, че изпитва любопитство към този занаят. Когато дошла, застанала зад него и започнала да наблюдава. Майсторът тъкмо загрявал парче сребро над огъня. Той и обяснил, че основното в процеса на обработка на среброто е да се държи то над най-горещата част на пламъка, за да изгорят всички излишни примеси и да бъде очистено.

      Тогава жената попитала:

   - И вие сте длъжни да стоите през цялото време пред огъня, докато протича процеса на очистването на среброто?

    - Да. И аз не само трябва да стоя и държа среброто в огъня, но не трябва и да го изпускам от очи. Ако го задържа твърде дълго и мигновено щетите ще бъдат непоправими.

    Жената се замислила за кратко и попитала:

    - А как вие определяте момента, когато металът е готов и е достигнал нужната чистота?

    Майсторът се усмихнал и отговорил:

    - О, това е много просто. Когато видя в него своето отражение.

    Каква чудесна илюстрация на духовни истини е този случай! Той ни показва великата цел, поставена пред всеки един от нас – християнин значи подобен на Христос. Означава, че сме помазани с мирото на Светия Дух, тъй както и нашия Господ прие помазание от небето. Призовани сме към богоуподобяване. „Чеда мои – простенва ап. Павел, за които съм пак в родилни болки, докле се изобрази във вас Христос“ (Гал.4:19)

    Този пример ни показва и защо са всички мъки, изпитания и страдания в нашия живот – за да се очисти среброто, за да грейне Божият образ в нас! Така Господ държи всеки от нас подобно на майстор-бижутер в очистителния огън, докато се изобрази Неговият образ в нас.

    Нека не ставаме малодушни в изпитанията и изкушенията! Да си спомним как ап. Павел увещава коринтяните: „Друго изкушение вас не е постигнало, освен човешко; верен е обаче Бог, Който не ще остави да бъдете изкушени повече от силата ви, а заедно с изкушението ще даде и изход, за да можете да търпите.“ (1Кор. 10:13)

    Няма да ни остави Господ, не ни изпуска Той от очи, тъй както и майсторът-бижутер следи внимателно процесът на очистване на среброто!

    Божията грижа, разбира се, не е гаранция, че не може някой да се провали в изпитанията и бурите житейски. Добре знаем, че не са малко тези, които пропадат, както този нещастен младеж, позирал на Леонардо да Винчи. Причината обаче не е в Бога. „Верен е обаче Бог“ – акцентира апостолът - Той знае нашата сила и дава изходен път. Тъй че, ако се проваляме, то причината е изцяло в нас, в нашата неверност.

Братя и сестри,

    Нека на днешния празник, почитайки светците, които сияят на небето, да си напомним пак, че и те са били в плът като нашата и са чели същите Библии като нашите, но в доста по-нелуксозна подвързия. И все пак са победили! Имали са възможност да избегнат огъня на гонението и страданията, но е трябвало да се снишат, да замълчат, да се скрият. Ние, съвременните българи, сме станали специалисти в снишаването... Но древните християни са избрали друг път – на изповедничеството и мъченичеството.

  Има време за мълчание, но има и време, когато трябва да се говори, независимо от последствията. Когато ближният ти е онеправдан, издигни гласа си, не си казвай, както чух един човек „Че аз да не съм адвокат на бедните.“ Как напомня това на Каиновото оправдание: „Нима съм пазач на брата си?“ (Бит.4:9)

    Когато болшинството се гордее, че е толерантно и широкоскроено спрямо ЛГБТ-идеологията, снишаваш ли се и ти, за да не те помислят за закостенял и назадничав църковник? Мислиш ли си: какво значение има, че се руши семейството, нали с моето всичко си е наред?

    Ако е така, покай се! Защото „С мълчание се предава Бога“ – казва св. Григорий Богослов. Защото и в днешното евангелско четиво чухме гласа на Спасителя: „И тъй, всеки, който Мене признае пред човеците, ще призная и Аз Него пред Моя Отец Небесен“ (Мат.10:32) Пред човеците, братя и сестри, открито да застанем, с ясна църковна позиция, а не да се стаим, имайки „своя си лична вяра“, дълбоко скрита в някой мозъчна гънка!

    Нека говорят устата ни, нека и делата ни потвърждават нашата изповед! Тогава със сигурност ще дойде огън, очистващият огън на изпитанието. Няма светец, който да не е преминал през този огън! Ако няма огън в нашия живот, да размислим дали не сме се снишили и станали „тайни“ християни. Не се лъжете, няма такова нещо като таен християнин. Има такъв духовен закон – който не върви напред, върви назад и лицето му (понякога видимо само от Божиите очи), лека полека потъмнява. Да ни пази Бог от участта на този младеж, позирал навремето на Леонардо Да Винчи и уподобил се на предателя Юда!

    „Иисус Христос е същият вчера, и днес и вовеки“ (Евр.13:8). Така, както е очистил светците, така иска да очисти и нас от греховните петна, защото „Той е като огън, който разтопява, и като луга, която очистя“.

    „Затова – ще завърша днешната проповед с този призив на св. ап. Петър - радвайте се, макар сега и да поскърбите малко (ако е потребно) в различни изкушения, та изпитаната ваша вяра да излезе по-драгоценна от нетрайното, макар и чрез огън изпитвано злато, за похвала и чест и слава, кога се яви Иисус Христос, Когото обичате, без да сте Го видели, и в Когото вярвайки сега, без да Го виждате, радвате се с неизказана и преславна радост, като постигате края на вашата вяра - спасението на душите“ (1Петр.1:6-9) Амин!

Свещ. Красимир Кръстев

Църква „Света Троица“ - Плевен

27.06.2021 г.

БЛУДНИТЕ СИНОВЕ И БАЩИНОТО СЪРЦЕ

 

(НЕДЕЛЯ НА БЛУДНИЯ СИН)

 

 Вероятно сте чували поговорката „Вижда дървото, но не вижда гората“. Тя се отнася за хора, които толкова са се вторачили в детайлите, че изгубват поглед върху общата картина. Притчата за блудния син /Лк.15:11-32/ е вероятно най-богатата на образи и символи притча в Библията и се случва толкова да се задълбочим в нейните детайли, че да изгубим контекста. А той също има какво да ни каже. Ние четем и възприемаме притчата за блудния син самостоятелно, сама за себе си, но тя е част от един комплекс, в който св. Лука освен нея включва още две притчи – притчата за загубената овца и притчата за загубената драхма. Тонът и в трите притчи не е песимистичен, а оптимистичен, защото общият рефрен на трите текста е “загубен, но намерен”.

Първите две притчи се подчиняват на троична структура – първо, изгубване и намиране на нещо; второ, събиране на близки и приятели за отпразнуване на находката; трето, поука от Христос за приложението на притчата в живота на обикновените хора - грешниците, каквито сме всички ние.

Същата структура се открива и в третата притча – за блудния син. И тук има загубен “обект” – неразумният по-малък син. Въпреки че баща му не тръгва да го търси и връща у дома, както пастирят - овцата и жената – драхмата, той отдавна го очаква, бърза да го посрещне и е щастлив да го види отново. Но между първите две и третата притча има и разлики. В двете са включени по три действащи фигури – пастир, овца, приятели; жена, монета, приятелки. В третата те са четири – блуден син, баща, слуги, по-стар син. Сърдитото изказване на старшия син противоречи на радостното чувство, което изпълва трите притчи. Също е знаменателно, че в третата притча липсва допълнението на Христос за радост на небесата (ст. 7) или радост пред ангелите Божии (ст. 10). Уместна ли е радостта, когато е налице  сериозен проблем в отношението на големия брат с Бащата? Разбира се – не.

Образът на по-стария син е въведен нарочно от Спасителя. Можем да си представим скептичните физиономии на фарисеите и книжниците, докато са слушали за намирането на изгубената овца и драхмата, които олицетворяват изгубените грешници. Затова Христос въвежда в тази притча като тяхно олицетворение сърдещия се по-голям брат. На какво всъщност се сърди той?

По-старият син не се противопоставя на връщането на брат си и няма нищо против покаянието му, както някои повърхностно тълкуват. За фарисеите и книжниците повелите на Закона са смисъл на живота. Те не се противопоставят по принцип срещу покаянието на грешниците, към които естествено не причисляват себе си. Нека си се връщат към Закона и морала.

Причината, която ги вбесява, е че по-малкият брат от притчата получава всичко, без да е дал нищо. Онзи, който прахосва парите на баща си е посрещнат с радост и ликуване; другият, който всеки ден “тегли каиша” и върши голяма част от работата в имението, изобщо не е забелязан. Единият получава угоено теле, а за другия няма и заклано козле. Кой е по-ценен – рошавият, мръсен и мързелив бродяга или трудолюбивият, усърден и послушен наследник? И това трудолюбие какво всъщност е? Не е ли изпълнението на Божиите заповеди, благочестивите дела, заповядани от самия Бог? Защо тогава законоизпълнителят е пренебрегнат!

         Идва ред на бащата , който трябва да обясни своята “несправедливост”. От една страна той моли по-възрастния син да разбере покаянието на брат си, а от друга му доказва с какво той е благословен много повече от него. Думите “мъртъв беше и оживя, изгубен беше и се намери” оправдават ликуването на бащата. Завръщането у дома е един вид възкръсване, следователно и радостта трябва да е подобаваща. Знаете как се радват хората, когато им се роди дете, знаете и как скърбят когато умре вече отгледано дете. А колко голяма би била радостта ако някой чрез чудо го върне към живота! Бащиното сърце на Бога е било безкрайно наскърбено от напускането на малкия син, защото разлъката с  Бога е духовна смърт. Затова и завръщането му е повод за такава голяма радост. Питам се, гледаме ли ние с Божиите очи на нашите роднини и приятели. Скърбим ли за пагубното им неверие или като Каин си казваме: „Пазач ли съм аз на брата си“.  Уви, нито скърбим за падението, нито се радваме за изправянето. Уподобили сме се на големия брат.

Но бащата, учудващо, не бърза да съди хладността на големия си син. Не го обвинява, не се сопва за дързостта да търси сметка на баща си. Той дори разбира справедливостта на неговото възражение и кротко му обяснява: “Чедо, ти си винаги с мене и всичко мое е твое”. По-големият син има всичко, което му е необходимо за живота и спасението, но за него то не е достатъчно. Проблемът тогава къде е? На две места, и нито едно от двете не е в бащата. Проблемите са в окото, което не се засища с гледане и сърцето, което не е благодарно. Ако човек има проблем с тези два органа, нищо на този свят не може да го задоволи. Обръщението “чедо” изразява най-съкровените чувства, които бащата изпитва към сина си. Има ли по-голямо щастие да си ежедневно обект на Божията любов? Самият Бог е наградата на верните!  Блудният син за дълго бе лишен от тази най-велика радост и доволство – Божията благодат.  

Братя и сестри,

       Три притчи ни представя в тази 15 глава св. ев. Лука, за да ни разкрие великата Божия любов. В тях виждаме любовта на цялата Св. Троица: на Отца /бащата на блудния син/, на Сина /пастиря, търсещ изгубената овца/ и Св. Дух /жената, намерила изгубената драхма/. Бог-Отец не напуска небето; за домостроителството на спасението това стори Синът-Добрия Пастир, а на Петдесетница и Духът слезе от небето, разбира се, без да се въплъщава. Но има ли човек, който четейки притчата за блудния син, да се усъмни в любовта и благостта на бащата, който тича към завърналия се блудник, а после увещава кротко завистливия му брат?  Небето се радва за всеки каещ се грешник. Нека и ние се радваме на безмерната Божия любов, която ни намери!

Но нека не облажаваме прекалено себе си и нашия прототип - блудния син. За блудния син пиршеството е момент на радост, но не и на доживотно щастие. Периодът /по-дълъг или по-кратък/, прекаран в далечна страна, винаги оставя следа. За това време блудния син е бил отчужден от любовта на бащата и подкрепата на брата. Ако не е хванал венерическа болест с разпътния си живот, то вероятно е хванал язва от яденето на рожкови, или страхова невроза от угнетяващата атмосфера на тази далечна страна. Щом свърши угощението в чест на неговото завръщане и животът продължи отново, блудният син ще трябва доста да се лекува, а по-големият му брат, стига да спре със сърденето, пак ще изпитва радостта от присъствието и общението с Отца – много повече, отколкото него.

С тази притча св. Лука подчертава, че Бог не отхвърля съзнателно търсеното благочестие на фарисеите и книжниците, а го цени не по-малко от импулсивното покаяние на очевидните грешници и митари.

В Църквата винаги е имало и винаги ще има хора и като големия, и като малкия син. Трябва реалистично да погледнем и ние и да признаем, че живеейки разпътно, далече от Бога, и ние, като блудния син сме придобили редица лоши навици – духовни болести, които трябва да лекуваме.  

Тези, които от малки са израсли в православни семейства, свикнали са да постят, да се молят, въобще да живеят църковно и да се трудят за душите си, лесно могат да се отъждествят с по-големия син. Верността към Бога и ежедневните духовни трудове са небесно съкровище. Но това съкровище е застрашено от пълно изгубване, затова те трябва много трябва да внимават, да не станат като фарисеите – външно изрядни, а вътре хладни. Ако не се радват на всяко ново покаяние и нов човек в Църквата, значи сърцето им блуждае далече от Бога. Те не са избягали в далечна страна, но не са и в бащиния дом. Стоят близо до Църквата и не влизат в нея, или по-добре да кажа влизат само телом, а духом са вън, защото, о, ужас, в нея вече няма такъв ред и благочиние, „както едно време“. Напълнила се е с нови хора с ужасни дрехи и татуировки – доскорошни метали, рокери, наркомани. Ако не се радваме на тях, значи сърцето ни е далече от Бога. Защото Божието сърце прелива от любов към всяко Божие създание, особено към това, което се завръща към Него. Ако не се радваме на това, значи духовно блуждаем далече от Бога, ако и телесно да сме в храма. Вижте думата „блуждая“! Как да не се удивим на творците на българския език, които за да опишат объркаността и безпътицата използват корена блуд – разврат, отклонение.

Оказва се, че по-малкия син е блуден, а по-големия – блуждаещ, а коренът и на двете думи е еднакъв. Така, в крайна сметка тази притча е по-редно да наречем притчата за блудните синове.

Прави впечатление, че притчата има незавършен край. Ние не знаем как реагира по-старият син на обяснението на баща му – дали се съгласява накрая с него и се включва в празнуването или продължава да мърмори и да се противопоставя.

Ако по-големият брат се смири и с благодарност се радва на Божиите благословения, той ще напредне много повече в светостта.

Ако по-малкият блуден син след края на угощението се заеме сериозно със своето духовно лечение, ако се смири и спре да осъжда тези „сухи законници“, които го гледат хладно, и той ще напредне много в светостта.

Всичко е заключено в това „ако“ – в нашата свободна воля. За всички нас, и за блудните малки синове, и за блуждаещите по-големи техни братя, е оставено едно лекарство – ПОКАЯНИЕТО! Амин.

свещеник Красимир Кръстев

църква "Света Троица" - Плевен

28.02.2021 г.