ВЯРА, КОЯТО ГЛЕДА КЪМ ХРИСТА

(ДЕВЕТА НЕДЕЛЯ СЛЕД ПЕТДЕСЕТНИЦА)

    Изобилна духовна храна ни дава и днешния евангелски текст (Мат.14:22-34). Ние ще се фокусираме само върху един въпрос, но въпрос твърде важен за нашия живот. Учениците Христови попаднаха в морска буря, а техният Учител отсъстваше. Точно когато най-много се нуждаеха от Него, Той се бе оттеглил за молитва. Но съмненията им в Божията грижа за тях скоро отпаднаха. Разпознаха Иисус да ходи по вълните към тях, като Господар на стихиите природни. Бог владее над творението, но човекът също е призован да бъде бог, разбира се, винаги уточняваме по благодат, а не по същност. И като такъв той също може да има власт над творението. Ако се съединени с Бога, той ще изпълни зададената му още в Едем цел – да владее, да „обладае“ земята и нейните стихии.

    Едва ли такива богословски мисли са минали през главата на св. ап. Петър в онази бурна нощ. Но факт е, че той, може би инстинктивно, но дръзна да напусне лодката и тръгне по водата.

    В началото всичко тръгна по правилата: ап. Петър не се довери лекомислено, потърси Божията воля и получи ясен отговор: „Дойди при мене“. После прояви смелост, която липсваше у другите, а и у мнозина днешни християни: прехвърли крак зад борда и тръгна с вяра по пенещите се вълни. Трябва задължително да отбележим тази смелост. Тя не е просто вродена особеност на неговия характер, това е желание да бъдеш там, където е Христос, да се съединиш с Него. Това е любов към Бога, любов, която те кара да поемеш отговорност, а не да стоиш на завет и да се снишаваш, докато отмине бурята.

    И точно когато изглеждаше, че ап. Петър се справя, се случи провалът, за Петрово и за наше общо назидание във вярата.

    Апостолът започна да потъва точно тогава, когато се вгледа в силния вятър и ужасните вълни. До този момент той се бе фокусирал върху Спасителя и Неговите думи. Само с периферното си зрение виждаше морските вълни. Но в един момент ситуацията се обърна. Във фокуса му попаднаха водните талази, а Този, Който имаше власт над тях се оказа в периферното му зрение. Великият, „големият“ Бог се беше смалил в неговото съзнание и автоматично проблемите бяха станали грамадни. Много пъти сме повтаряли, че тялото и душата са неразривно свързани. И в този случай телесното зрение веднага повлия на духовното. Сърцето на апостола се изпълни със страх, а страхът, както добре знаем, е убиец на вярата или най-малкото я блокира. Ап. Петър допусна вълните в сърцето си и заприлича на човека, описан от св. Яков: „който се съмнява прилича на морска вълна, издигана и размятана от вятъра; такъв човек да не мисли, че ще получи нещо от Господа.“ (Як.1:6-7) Ето как един неправилно насочен поглед доведе до срив на вярата и пропадане. 

    Основната поука от Петровия неуспех е: действената вяра винаги гледа към Христа!

    Нека си припомним една случка от Стария Завет. Св. пр. Мойсей изпрати десет съгледвачи да разузнаят обещаната от Бога земя. Ето доклада на осем от тях: „ходихме в земята, в която ни изпрати; в нея наистина тече мед и мляко, и ето плодовете й; но народът, който живее в оная земя, е силен, и градовете са укрепени и твърде големи; там видяхме и синовете Енакови; …. ние изглеждахме пред тях като скакалци, такива бяхме и в техните очи.“ (Чис. 13:28, 29, 34)

    Но двама бяха на различно мнение – Иисус Навин и Халев. За тях четем, че те „успокояваха народа пред Мойсея, думайки: да идем и да я превземем, защото можем я завладя.“ (Чис.13:31)

    Какви оптимисти, ще си каже някой! Не, братя и сестри, те не бяха оптимисти. Оптимизмът не се корени в Бога, той не очаква от Него нищо, а просто разчита, че обстоятелствата някак от себе си ще се наредят. Той е надежда без основа, дърво без корен. Но двамата съгледвачи имаха корен, и то какъв само! Целият народ Израилев потъна в плач, после се разбунтува и искаше да се връща в египетската земя на робството. И това щеше да стане, ако не бяха двамата герои на вярата: „И Иисус, син Навинов, и Халев, син Иефониев, измежду ония, които бяха обгледали земята, раздраха дрехите си и казаха на всички събрани синове Израилеви: земята, която изходихме, за да я обгледаме, е много, много добра. Ако Господ е милостив към нас, ще ни въведе в тая земя и ще ни я даде - тая земя, дето тече мед и мляко; само не въставайте против Господа и не се бойте от народа на тая земя; защото той ще стане нам за храна: те нямат защита, а с нас е Господ; не се бойте от тях.“ (Чис.14:6-9)

    Ето истинска вяра, не празна надежда, а упование в Божията милост и закрила! Те имаха Божието обещание, че тази земя се дава на Израил. Бог го казва и никакви великани, караконджули, върколаци и демони не могат да провалят Неговата дума.

    Иисус Навин и Халев не бяха слепи. Те също бяха видели великаните, но ги бяха оставили в периферията на своето зрение. Във фокуса на техният духовен взор беше и през цялото време остана Господ Бог на силите.

    Ап. Петър също като тях бе чул ясната Божия воля „Дойди“. И той тръгна по водата в духа на Иисус Навин и Халев. Пропадна не за друго, а защото смени фокуса на своето внимание, не продължи да гледа към Спасителя.

    На църковнославянски има една дума „презри“, от която се е развила думата презрение. В своето първоначално значение обаче тази дума няма негативен смисъл, а просто означава „да виждаме през“. Това трябва да правим и ние днес. Бурите, с които се срещаме ние днес вероятно няма да са морски, те ще бъдат житейски, от най-различен характер, но принципът за преминаване през тях е винаги един и същ – с вяра, която гледа през тях, към Христос!

    Вяра, която стъпва на Неговите обещания, на Неговия характер, и не отстъпва нито милиметър. Такава е била вярата на всички светии, за което четем в посланието към евреите: „Затова и ние, заобиколени от такъв голям облак свидетели, нека свалим от себе си всякакво бреме и греха, който ни лесно омотава, и нека с търпение изминем предстоящото нам поприще, имайки пред очи началника и завършителя на вярата – Иисуса, Който, заради предстоящата Нему радост, претърпя кръст, като презря срама, и седна отдясно на престола Божий.“ (Евр.12 :1-2)

    Централно място в храмовата иконопис заема образът на Христос. От двете страни на царските двери е Неговата икона, отдясно като бебе, отляво в зряла възраст. В новият превод на на Библията, направен от православни богослови, в този пасаж Иисус е наречен „начало и завършек на вярата“. Това е точно така. Светите отци казват, че Христос трябва да расте в нас по начин, подобен на растежа му в пречистата утроба на Богородица. Растежът на Христос е растеж и на вярата. Да гледаме към Христа не означава да насилваме въображението си да рисува картини. Съзерцанието с телесните очи на иконите е отправна точка на нашето молитвено пътуване към Бога. То постепенно и плавно трябва да расте и премине в духовно виждане на Спасителя, в освобождаване от образите и слизане на ума в сърцето чрез постоянстване в умно-сърдечната (Иисусовата) молитва.

Братя и сестри,

    Днес животът е станал много динамичен и сложен. Не знаем кой е приятел и кой враг. Житейските бури приличат повече на водовъртежи. През тях можем да преминем само като хвърлим котва в Христа. Животът и вярата ни да станат Христоцентрични.

    В житията на светиите намираме примери за това как да останем верни на Бога и в такива сложни ситуации. Знаете, че любимият на целия православен свят светец Йоан Златоуст е бил атакуван не само от врагове на Христа, той е бил низвергнат от поста си от църковен събор, от братя във вярата. Поради интриги името му е било охулвано, бил е заточен и умира в заточение. Нека чуем трогателната реч на светителя по повод заточението му: „Силни вълни, жестока буря! Но аз не се боя от потъване, защото стоя на камък. Нека беснее морето! То не може да съкруши камъка. Нека се повдигат вълните! Те не могат да погълнат Иисусовия кораб. Кажете от какво да се боя? От смъртта ли? За мене животът е Христос, а смъртта придобивка (Фил. 1:21). От изгубване на имение ли? Нищо не сме донесли на тоя свят, явно е, че и нищо не можем да изнесем (1Тим.6:7). Не се боя от бедност, не желая богатства, не се боя от смърт и не искам да живея, освен за вашия успех. Аз за туй говоря за сегашното мое положение, възлюбени, за да ви успокоя. Никой не може да ни раздели, не се тревожете от това събитие, покажете ми в едно вашата любов в непоколебимата вяра. Аз имам залог от Господа и не се осланям на моите сили. Имам Неговото Писание и то ми е опора, то ми е крепост, то ми е спокойно пристанище. Нека цялата земя се разбърка, имам Писанието. Него чета аз и словата му са за мене стена и ограда. Кои са тези слова? „Аз съм с вас през всички дни до свършека на света“ (Мат.28:20). Христос е с мене! От кого да се боя?“

    Чудни думи, славни думи на човек, обикнал с цялото си сърце Иисуса Христа. Човек, който никоя буря не може да отнесе, защото е хвърлил котва на спасителната канара – Христос. Човек, който се осланя не на своите сили, а на Христа. Човек, чиито пример да следваме. Амин!

Свещ. Красимир Кръстев

Църква „Света Троица“ – Плевен

22.08.2021 г.

ВЯРАТА, КОЯТО ИДВА ОТ СЛОВОТО БОЖИЕ

(ВТОРА НЕДЕЛЯ СЛЕД ПАСХА)

В тази втора неделя след Пасха, чрез евангелския текст (Йн.20:19-31) на нашето внимание се поставя въпросът за вярата. В неделята на Възкресение всички апостоли без Тома видяха възкръсналия Христос. Рационалистичният ум на св. ап. Тома го заведе вън от събранието на апостолите, но неговата интелектуална честност надделя и в следващата неделя го виждаме да постаня пръст в раните на Спасителя.  

    Отношенията на човеците с Бога трябваше да преминат на нов етап – от виждане към вярване, и чрез ап. Тома бе преподаден урок за необходимостта от вяра без никакъв сетивен опит с обекта на вярата – възкръсналият Спасител. "Блажени са тези, които не са видели, а са повярвали.“ 

Месец след Томината неделя, Иисус се възнесе при Отца и от Него сякаш останаха само спомени. Тези спомени бяха записани от евангелистите, ликът Му изрисуван от св. Лука, и това сякаш бяха всичките ресурси на "малкото стадо". С няколко пергамента и изображения Църквата трябваше да устои на огнените изпитания. От светска гледна точка, слаби шансове за оцеляване, но именно чрез писаното и рисувано Слово християнството съкруши  езичеството.

„И много други чудеса направи Иисус пред учениците Си, за които не е писано в тая книга.“. Вероятно евангелистът е можел да ни каже и много други подробности за Неговия външен вид, за обноските Му. Апокрифите от това време споменават такива неща, но забележете, ев. Йоан сякаш си е наложил някаква информационна диета и премълчава такива „пикантерии“, които биха направили книгата му успешна. Той има пред себе си велика цел: „А това е написано, за да повярвате, че Иисус е Христос, Син Божий, и като вярвате, да имате живот в Неговото име“.

Евангелията не са обикновени човешки творби. Чрез тях след Своето Възнесение „Сеячът сее семето си“. Семето е Божието слово. Има голяма разлика между Божието слово и всяко друго слово. Божието слово може да е записано от апостол или негов сподвижник, или пророк, но автор е Бог. Той е Този, Който им предава истината, затова наричаме тази боговдъхновена истина Св. Предание. Една част от Св. Предание, която е записана от апостолите или техни сподвижници, Църквата е определила като канон  (мярка) за богомислие и наричаме Св. Писание. Божието слово, останало извън канона,  е кристализирало в древни литургии, символи, песни и т.н. За да го отличаваме от каноничните Писание, сме приели да го наричаме Св. Предание. Но, по принцип Св. Писание се явява част от Св. Предание.  Св. Предание е предаденото на човеците слово Божие. А според думите на св. ап. Павел: „И тъй, вярата иде от слушане, а слушането - от слово Божие.“ (Римл.10:17)

За да има вяра и тя да расте, трябва първо да се сее семето на Божието слово, да се полива, да се плеви. В катехизиса четем: „От Свещеното или Апостолското предание Православната църква различава т. н. Църковно предание. Последното се е развивало на основата на Апостолското Предание и е в тясна връзка с него, но там са намерили място и много устни предания, стари и по-късни агиографски сведения, местни църковни обичаи и др., които не са задължителни за Църквата като цяло, ако не са в съгласие с духа на Свещеното Предание. Често пъти мнозина по традиция приемат с неограничено доверие като Свещеното Предание много от онова, което е проникнало в Църквата като обичай.“

Църковното Предание – това са второстепенни неща, които действат благотворно на душите ни, но не са боговдъхновени, не са семе, което да възраства и носи вяра. Те са за душата, не за духа. Те са украса на вярата.

Св. ап. Павел пише на своя ученик Тимотей: „Всичкото Писание е боговдъхновено и полезно за поука, изобличаване, изправяне и назидаване в правдата, за да бъде Божият човек съвършен и годен за всяко добро дело.“ (2Тим.4:16-17)

Само това слово, което е боговдъхновено (буквално - издишано от Бога), може да ни усъвършенства и ни представи такива пред Бога.

Когато говорим, ние изкарваме звука чрез въздушна струя. Всички човеци писали Библията, така са очистили себе си, че (ако можем така грубо да се изразим), са говорили не чрез своя въздушна струя, а чрез Божието дихание. Ап. Петър твърди: „….никое пророчество на Писанието не е собствено (на пророка) тълкувание на Божията воля.  Защото никога по човешка воля не е изречено пророчество, но от Дух Светий просветявани са говорили светите Божии човеци.“ (2Петр.1:20-21)

Налице е синергия (съработничество) между човека и Бога и резултатът е: Божието слово, облечено в човешки думи. Думи, използвани от всеки писател или говорител според неговия речников запас и стил, но думи издишани от Духа. Сам Спасителят отличава евангелските думи от всички останали: „Думите, що ви говоря, са дух и живот.“ (Йн.6:63)

Защо навлизаме днес в тези вероучителни въпроси?

Защото вярата е фундамента на нашия живот, върху който градим надеждата и любовта. Печално е, когато определят православните християни като хора на иконите и литургиите, а протестантите като хора на вярата и Божието слово.

На първо място ние, православните, трябва да четем Новия Завет,

На второ място – Стария Завет. Разбира се, и двете да четем не еднолично като протестантите, а църковнолично. Тоест, текста с неговото църковно тълкувание и лично приложение.

На трето място – Деянията на апостолите и тяхното продължение – Житията на светиите.

На четвърто място – творенията на съборите, светите отци и на всички канонизирани светии.

На пето място – православна литература на неканонизирани за светци автори, препоръчана от духовния наставник.

На шесто място – укрепналият във вярата може да черпи и от „външната“ мъдрост, но само с изрично благословение на духовния наставник. Свети Василий Велики пише: „Стойността на дървото се крие преди всичко в изобилните му плодове – то, обаче носи и друга украса: листа, които колебливо висят на клоните. Така е и с душата – нейният най-ценен плод е истината; за нея е приятно ако бъде и облечена със светска мъдрост, като листата, които дават покрив на плода и приличен вид на дървото.“ Тука е особено наложителна преценката и благословението на духовния наставник, защото, както продължава светителят: „нужно е да се оприличите във всичко на пчелите при изучаване разни книги – пчелите не на всички цветя еднакво кацат и от тези, на които останат, не всичко изнасят, а само това и толкова, колкото е необходимо за живота им: останалото не побутват!“

Ценното е плодът, листата са украшение. Това е още едно потвърждение от св. Василий Велики на това, което говорихме: Не всичко е семе, от което расте вяра. Св. ап. Павел заръчва на Тимотей: „Проповядвай словото!“. Опасявам се, че това, което ние четем и сами проповядваме, твърде често не е семе, а листа, листата на Църковното Предание и добрата светска мъдрост, които са предназначени за украса на плода. Това изкривяване се получава, когато от шестте вида литература, които посочихме, се насочваме предимно към светски автори и неканонизирани православни, някои от които богословстват с цигара в уста. Да внимаваме какво четем! Едно е благоуханието на светостта, друга е миризмата на тютюна.

Най-голямо благоговение трябва да имаме към това, което Църквата е канонизирала, приела и целунала.

Забележителна поука за отношението ни към Божиите заповеди ни дава мъдрият цар Соломон: „Синко, ако приемеш думите ми и спазиш в себе си заповедите ми, тъй че направиш ухото си внимателно към мъдростта, и приклониш сърцето си към размишление; ако призоваваш знанието и викаш към разума; ако го търсиш като сребро и го издирваш като съкровище, ще разумееш страха Господен и ще намериш познание за Бога.“ (Пр.2:1-3). Необходимо е:

1. внимателно ухо. „ето, излезе сеяч да сее; и когато сееше, едни зърна паднаха край пътя; и долетяха птици и ги изкълваха.“. Изкълвано слово е това, което не е разбрано. „Защо при всекиго, който слуша словото на царството и не разбира, дохожда лукавият и грабва посеяното в сърцето му: ето кого означава посеяното край пътя.“. Твърде често причината за неразбирането е липсата на внимание от слушателите. 

Големият композитор Бетовен, с напредването на възрастта все повече оглушавал. Колко трагично е това за един композитор! Но геният не се предавал. В музея му се пазят по-малки и по-големи фунии, които той поставял на глухите си уши, за да чуе поне малко тоновете. Към такова внимание спрямо Божиите думи ни призовава и Бог.

2. приклонено сърце към размишление. Приклонено означава смирено. Ние подчиняваме собственото си тълкуване на общоцърковното и винаги помним, че „Което е тайно, принадлежи на Господа, нашия Бог, а което е явно (т.е. разкрито в Писанието) - нам и на синовете ни довека, за да изпълняваме всички думи на тоя закон.“ (Втор.29:29)

3. призоваване знанието и мъдростта. Както преди хранене се молим, така нека винаги подхождаме с молитва и към духовната храна, защото тя е много по-важна за нас.

4. търсене "като сребро" и издирване "като съкровище". Трябва труд. Съкровищата не се намират на повърхността, трябва да дълбаем, за да ги достигнем.

Братя и сестри,

Вярвам, че забелязахте тази последователност: Слово – Вяра – Дела. От семето на Божието слово идва вярата. Чрез вярата общуваме с Бога, очистваме се и черпим сила. Делата на любовта са красивия плод, който принасяме. Ето защо дяволските усилия са насочени към отклоняване на вниманисто ни от четенето на духовни книги! Ако все пак не успее да ни отклони, дяволът ще ни насочва към високоумни автори, които освен съмнения и критикарски дух, няма нищо полезно да посеят в душите ни. 

Затова нека да сеем за вярата си всеки ден, но да внимаваме какво сеем. Да знаем, че само Божието слово – в Св. Писание и Св. Предание храни духа, а религиозните традиции, включени в Църковното Предание и част от светската мъдрост могат да обогатят душата, но не да възродят духа. Не е фатално, ако ги пренебрегнем, но ще е фатално, ако оставим онези опушени стари книги в нашата църковна библиотека да се разпаднат.

Нека си наложим пост по отношение на вредната и суетната светска информация, и да увеличим четенето на Библията и светите отци. Божието дихание, което е в Неговото слово, ще възрасти вярата ни, та „като вярваме, да имаме живот в Неговото име.“ Амин!

свещеник Красимир Кръстев

05.05.2019 г.

Плевен