ВЯРАТА, КОЯТО ИДВА ОТ СЛОВОТО БОЖИЕ

(ВТОРА НЕДЕЛЯ СЛЕД ПАСХА)

В тази втора неделя след Пасха, чрез евангелския текст (Йн.20:19-31) на нашето внимание се поставя въпросът за вярата. В неделята на Възкресение всички апостоли без Тома видяха възкръсналия Христос. Рационалистичният ум на св. ап. Тома го заведе вън от събранието на апостолите, но неговата интелектуална честност надделя и в следващата неделя го виждаме да постаня пръст в раните на Спасителя.  

    Отношенията на човеците с Бога трябваше да преминат на нов етап – от виждане към вярване, и чрез ап. Тома бе преподаден урок за необходимостта от вяра без никакъв сетивен опит с обекта на вярата – възкръсналият Спасител. "Блажени са тези, които не са видели, а са повярвали.“ 

Месец след Томината неделя, Иисус се възнесе при Отца и от Него сякаш останаха само спомени. Тези спомени бяха записани от евангелистите, ликът Му изрисуван от св. Лука, и това сякаш бяха всичките ресурси на "малкото стадо". С няколко пергамента и изображения Църквата трябваше да устои на огнените изпитания. От светска гледна точка, слаби шансове за оцеляване, но именно чрез писаното и рисувано Слово християнството съкруши  езичеството.

„И много други чудеса направи Иисус пред учениците Си, за които не е писано в тая книга.“. Вероятно евангелистът е можел да ни каже и много други подробности за Неговия външен вид, за обноските Му. Апокрифите от това време споменават такива неща, но забележете, ев. Йоан сякаш си е наложил някаква информационна диета и премълчава такива „пикантерии“, които биха направили книгата му успешна. Той има пред себе си велика цел: „А това е написано, за да повярвате, че Иисус е Христос, Син Божий, и като вярвате, да имате живот в Неговото име“.

Евангелията не са обикновени човешки творби. Чрез тях след Своето Възнесение „Сеячът сее семето си“. Семето е Божието слово. Има голяма разлика между Божието слово и всяко друго слово. Божието слово може да е записано от апостол или негов сподвижник, или пророк, но автор е Бог. Той е Този, Който им предава истината, затова наричаме тази боговдъхновена истина Св. Предание. Една част от Св. Предание, която е записана от апостолите или техни сподвижници, Църквата е определила като канон  (мярка) за богомислие и наричаме Св. Писание. Божието слово, останало извън канона,  е кристализирало в древни литургии, символи, песни и т.н. За да го отличаваме от каноничните Писание, сме приели да го наричаме Св. Предание. Но, по принцип Св. Писание се явява част от Св. Предание.  Св. Предание е предаденото на човеците слово Божие. А според думите на св. ап. Павел: „И тъй, вярата иде от слушане, а слушането - от слово Божие.“ (Римл.10:17)

За да има вяра и тя да расте, трябва първо да се сее семето на Божието слово, да се полива, да се плеви. В катехизиса четем: „От Свещеното или Апостолското предание Православната църква различава т. н. Църковно предание. Последното се е развивало на основата на Апостолското Предание и е в тясна връзка с него, но там са намерили място и много устни предания, стари и по-късни агиографски сведения, местни църковни обичаи и др., които не са задължителни за Църквата като цяло, ако не са в съгласие с духа на Свещеното Предание. Често пъти мнозина по традиция приемат с неограничено доверие като Свещеното Предание много от онова, което е проникнало в Църквата като обичай.“

Църковното Предание – това са второстепенни неща, които действат благотворно на душите ни, но не са боговдъхновени, не са семе, което да възраства и носи вяра. Те са за душата, не за духа. Те са украса на вярата.

Св. ап. Павел пише на своя ученик Тимотей: „Всичкото Писание е боговдъхновено и полезно за поука, изобличаване, изправяне и назидаване в правдата, за да бъде Божият човек съвършен и годен за всяко добро дело.“ (2Тим.4:16-17)

Само това слово, което е боговдъхновено (буквално - издишано от Бога), може да ни усъвършенства и ни представи такива пред Бога.

Когато говорим, ние изкарваме звука чрез въздушна струя. Всички човеци писали Библията, така са очистили себе си, че (ако можем така грубо да се изразим), са говорили не чрез своя въздушна струя, а чрез Божието дихание. Ап. Петър твърди: „….никое пророчество на Писанието не е собствено (на пророка) тълкувание на Божията воля.  Защото никога по човешка воля не е изречено пророчество, но от Дух Светий просветявани са говорили светите Божии човеци.“ (2Петр.1:20-21)

Налице е синергия (съработничество) между човека и Бога и резултатът е: Божието слово, облечено в човешки думи. Думи, използвани от всеки писател или говорител според неговия речников запас и стил, но думи издишани от Духа. Сам Спасителят отличава евангелските думи от всички останали: „Думите, що ви говоря, са дух и живот.“ (Йн.6:63)

Защо навлизаме днес в тези вероучителни въпроси?

Защото вярата е фундамента на нашия живот, върху който градим надеждата и любовта. Печално е, когато определят православните християни като хора на иконите и литургиите, а протестантите като хора на вярата и Божието слово.

На първо място ние, православните, трябва да четем Новия Завет,

На второ място – Стария Завет. Разбира се, и двете да четем не еднолично като протестантите, а църковнолично. Тоест, текста с неговото църковно тълкувание и лично приложение.

На трето място – Деянията на апостолите и тяхното продължение – Житията на светиите.

На четвърто място – творенията на съборите, светите отци и на всички канонизирани светии.

На пето място – православна литература на неканонизирани за светци автори, препоръчана от духовния наставник.

На шесто място – укрепналият във вярата може да черпи и от „външната“ мъдрост, но само с изрично благословение на духовния наставник. Свети Василий Велики пише: „Стойността на дървото се крие преди всичко в изобилните му плодове – то, обаче носи и друга украса: листа, които колебливо висят на клоните. Така е и с душата – нейният най-ценен плод е истината; за нея е приятно ако бъде и облечена със светска мъдрост, като листата, които дават покрив на плода и приличен вид на дървото.“ Тука е особено наложителна преценката и благословението на духовния наставник, защото, както продължава светителят: „нужно е да се оприличите във всичко на пчелите при изучаване разни книги – пчелите не на всички цветя еднакво кацат и от тези, на които останат, не всичко изнасят, а само това и толкова, колкото е необходимо за живота им: останалото не побутват!“

Ценното е плодът, листата са украшение. Това е още едно потвърждение от св. Василий Велики на това, което говорихме: Не всичко е семе, от което расте вяра. Св. ап. Павел заръчва на Тимотей: „Проповядвай словото!“. Опасявам се, че това, което ние четем и сами проповядваме, твърде често не е семе, а листа, листата на Църковното Предание и добрата светска мъдрост, които са предназначени за украса на плода. Това изкривяване се получава, когато от шестте вида литература, които посочихме, се насочваме предимно към светски автори и неканонизирани православни, някои от които богословстват с цигара в уста. Да внимаваме какво четем! Едно е благоуханието на светостта, друга е миризмата на тютюна.

Най-голямо благоговение трябва да имаме към това, което Църквата е канонизирала, приела и целунала.

Забележителна поука за отношението ни към Божиите заповеди ни дава мъдрият цар Соломон: „Синко, ако приемеш думите ми и спазиш в себе си заповедите ми, тъй че направиш ухото си внимателно към мъдростта, и приклониш сърцето си към размишление; ако призоваваш знанието и викаш към разума; ако го търсиш като сребро и го издирваш като съкровище, ще разумееш страха Господен и ще намериш познание за Бога.“ (Пр.2:1-3). Необходимо е:

1. внимателно ухо. „ето, излезе сеяч да сее; и когато сееше, едни зърна паднаха край пътя; и долетяха птици и ги изкълваха.“. Изкълвано слово е това, което не е разбрано. „Защо при всекиго, който слуша словото на царството и не разбира, дохожда лукавият и грабва посеяното в сърцето му: ето кого означава посеяното край пътя.“. Твърде често причината за неразбирането е липсата на внимание от слушателите. 

Големият композитор Бетовен, с напредването на възрастта все повече оглушавал. Колко трагично е това за един композитор! Но геният не се предавал. В музея му се пазят по-малки и по-големи фунии, които той поставял на глухите си уши, за да чуе поне малко тоновете. Към такова внимание спрямо Божиите думи ни призовава и Бог.

2. приклонено сърце към размишление. Приклонено означава смирено. Ние подчиняваме собственото си тълкуване на общоцърковното и винаги помним, че „Което е тайно, принадлежи на Господа, нашия Бог, а което е явно (т.е. разкрито в Писанието) - нам и на синовете ни довека, за да изпълняваме всички думи на тоя закон.“ (Втор.29:29)

3. призоваване знанието и мъдростта. Както преди хранене се молим, така нека винаги подхождаме с молитва и към духовната храна, защото тя е много по-важна за нас.

4. търсене "като сребро" и издирване "като съкровище". Трябва труд. Съкровищата не се намират на повърхността, трябва да дълбаем, за да ги достигнем.

Братя и сестри,

Вярвам, че забелязахте тази последователност: Слово – Вяра – Дела. От семето на Божието слово идва вярата. Чрез вярата общуваме с Бога, очистваме се и черпим сила. Делата на любовта са красивия плод, който принасяме. Ето защо дяволските усилия са насочени към отклоняване на вниманисто ни от четенето на духовни книги! Ако все пак не успее да ни отклони, дяволът ще ни насочва към високоумни автори, които освен съмнения и критикарски дух, няма нищо полезно да посеят в душите ни. 

Затова нека да сеем за вярата си всеки ден, но да внимаваме какво сеем. Да знаем, че само Божието слово – в Св. Писание и Св. Предание храни духа, а религиозните традиции, включени в Църковното Предание и част от светската мъдрост могат да обогатят душата, но не да възродят духа. Не е фатално, ако ги пренебрегнем, но ще е фатално, ако оставим онези опушени стари книги в нашата църковна библиотека да се разпаднат.

Нека си наложим пост по отношение на вредната и суетната светска информация, и да увеличим четенето на Библията и светите отци. Божието дихание, което е в Неговото слово, ще възрасти вярата ни, та „като вярваме, да имаме живот в Неговото име.“ Амин!

свещеник Красимир Кръстев

05.05.2019 г.

Плевен