ПРЕПАСАНИ С ИСТИНА

„Поради това приемете пълно снаряжение от Бога, за да можете да окажете съпротива в деня на злото и като надвиете всичко, да устоите. И тъй, бъдете готови, като се препашете с истината …“ (Еф.6:13-14)

    За да опише духовната война, в която християните участват, св. ап. Павел прави сравнение с римския войник и неговото снаряжение. И съвсем не случайно той започва от кръста на тялото. Това е централното място на воина, защото коланът държи цялото снаряжение. Според тогавашните обичаи жителите на римската империя, включително и войниците, са носили дълги туники. От воина се искало поясът му да бъде добре пристегнат, за да може тялото да усеща неговата заякчаваща сила и туниката да не пречи на вървежа и борбата. По същия начин поясът на истината трябва да държи другите части на духовното оръжие заедно и ги скрепява.

    Духовната борба е борба на истината с лъжата, на Иисус със сатана. Иисус е въплътената истина! Древногръцките философи разглеждат Логоса като мнение, слово, основа на нещата, докато за св. ап. и ев. Йоан Богослов Той е и личност - Божият Син. „И Словото стана плът и живя между нас, пълно с благодат и истина“. (Йн.1:14) Това Слово на истината не е застинало и фиксирано в някакъв религиозен текст. Затова, въпреки твърдата ни увереност в истинността на Библията, ние не можем да поставим знак за равенство между нея и Иисус Христос.

    Напомням това, защото се забелязва склонност към един елементарен, нединамичен подход по въпроса за истината. Протестантът казва: „Истината е в Библията, чети и изучавай“, а ние, православните правим стъпка напред и казваме „Вземи също и отците, чети и изучавай“. Но има поне още две стъпки, за да можем да кажем, че сме се препасали с истината като Христови воини.

    Първо. Бог не е спуснал от небето един книжен свитък, който да почитаме като идол. Бог винаги е снизхождал към нас и ни е говорил чрез човеци – пророците, а „в тези последни дни Той ни говори чрез Сина.“ (Евр.1:2), Който стана човек. В резултат на това говорене на Бога с Неговия народ се е появил книжния свитък, който наричаме Библия. Връзката е Бог – Човек – Библия, а не Бог – Библия – Човек. Затова не Библията, а Църквата като Божий народ е наречена стълб и крепило на истината. Именно в отношението на Бога с човека се е разкрила истината. Истината не може де се постигне, ако Бог не я открие, не я предаде на човека. Но, обръщам внимание, въпреки, че говорим за предаване, получаващият човек не е пасивен, не е статуя. И когато пада и когато се изправя, той обръща очи към небето. Дали задава въпроси или прославя Своя Създател, той е в диалог с Него. И именно в този диалог Бог разкрива истината за Себе Си, за човека и заобикалящата го вселена.

    Приелият истината християнин е длъжен да я живее, да я твори и пази: „Имай за образец здравото учение, което чу от мене, с вяра и любов в Иисус Христос. Запази добрия залог чрез Светия Дух, Който живее у нас.“ (2Тим.1:13-14). Тази истина, връчена ни като залог, наричаме Св. Предание. И може някои да се изненадат от това, което ще кажа, но това е исторически вярно: Всичко е Предание, дори и Библията! Така мисли ап. Павел: „И така, братя, устоявайте и се придържайте към преданията, които приехте било чрез наше слово (устно), било чрез наше послание (писмено).“ (2Сол.2:15). Писменото и устното предание са равноценни. Новозаветният канон не е бил някаква клетка, а посочване на апостолските писания – евангелия и послания – като образец и мярка за богословие.

    Три века по-късно св. Василий Велики гледа  на устното и писменото свидетелство по същия начин като ап. Павел: "От съхранените в Църквата установления и проповеди едни ние притежаваме благодарение на писаното учение, а други, предадени ни чрез апостолската традиция, сме приели в тайнството. Но и едните, и другите имат еднаква сила по отношение на благочестието. Срещу тях не ще възрази никой, който поне малко е запознат с църковните установления и принципи. Защото, ако решим да не спазваме неписаните обичаи, като смятаме, че нямат особено важно значение, то ние незабележимо и за нас самите ще навредим на Евангелието, засягайки основни неща и ценности в него. Дори нещо повече, ще превърнем проповедта в голи думи."

    Чак през 16 век, в споровете между католици и протестанти, започнало схоластично да се разграничава Писание и Предание. Ние, православните, сме приели това разделяне и то не е лошо (въпреки западния си произход), стига да помним, че е условно и да не противопоставяме тези два модуса на Божието слово. Библията е основната част, скелета на Преданието, който е бил веднага фиксиран чрез записване. Останалата част е била устно предавана и съхранена в Църквата и в даден момент е кристализирала в литургията, съборите, иконописта, символите на вярата, каноните и пр. Нея наричаме Св. Предание, разбира се в един по-тесен смисъл, защото в широкия смисъл и Св. Писание е част от Преданието. Важното е, че и двете са Божие слово. И двете представляват поясът на истината, с който трябва да се препашем.

    Както добре знаем от историята католиците прибавят човешки учения към Св. Предание, а протестантите отнемат от него. Вместо да изрежат само католическите тумори те, образно казано, изрязват почти цялата плът и остават само скелета – Библията. Разбира се, с годините си съставят свое собствено „пасторско“ предание, въпреки че отказват да назоват така вероизповедите си.

    Можем да кажем, че при католиците поясът става твърде дълъг и виси, а при протестантите – твърде къс и не може да се опаше добре. И в двата случая истината е повредена.

    Обръщам внимание на това, защото с появата на икуменическото движение, католическите и протестантски вируси започнаха да прескачат и в православния църковен организъм. Неосъждането и приемането на тези заблуди създава проблеми при опасването на православния воин с пояса на истината. Това се отразява и на останалото снаряжение. Обърнете внимание особено на това, че коланът държи ножницата на меча. Ако поясът ни не е добре опасан и е твърде дълъг (като при католиците) или твърде къс (като при протестантите), то боравенето с духовния меч на Божието слово ще бъде провалено. Затова категорично трябва да отхвърлим всяка ерес, повреждаща пояса на истината и да държим светоотеческото Предание.

   Второ. Трябва да отбележим, че в текста за Божието снаряжение, на гръцки липсва определителен член, т.е. писано е препасани с истина, а не с истината. Така ап. Павел разширява значението на тази част от духовното снаряжение, като ни насочва към искреността, вътрешната сърдечна истинност.

    „Ето Ти желаеш да има истина в сърцето на човека и ще ми дадеш мъдрост вътре в мене.“ (Пс.50:8). Това е един копнеж на човека да живее без маска, напълно открит пред своя Създател, да търси Него, дори когато се е омърсил от греха.

    Господ се обръща към повярвалите в Него (не към невярващите), като им казва: „Ако пребъдете в Моето учение, наистина сте Мои ученици. И ще познаете истината и истината ще ви направи свободни.“ (Йн.8:31–32)

    При светото Кръщение ние ставаме Христови воини, както показва и една от молитвите при тайнството, в която се казва: „И направи го избран воин на Христос“. Както първото задължение на новобранеца е да се запознае с уставите и правилата, така и новият християнин е длъжен да постави всеки аспект, и дори всеки най-дребен детайл от своя живот в светлината на православната вяра. И както новобранецът не усвоява строевите хватки и боравенето с оръжието, докато не започне да прилага теорията на полигона, така и в духовния живот само пребъдването в истината ни прави свободни! Да пребъдваме в Христовото учение означава да продължаваме да стоим, независимо от трудностите и житейските грижи. Означава да не преставаме да се оглеждаме в огледалото на Божието слово и когато образът ни не е красив, да не се извръщаме, но да се очистваме от греховните петна! Защото каква полза от огледалото, ако не ни води до промяна? Добре е казано, че Православието не е библиотека, която може да се изучава, а живот, който трябва да се живее в диалог с Бога. Прот. Г. Флоровски нарича Преданието "живота на Светия Дух в Църквата". Затова няма да е пресилено ако твърдим, че живеейки в такова общение с Бога и нашият живот се влива в пълноводната река на Духа, наречена Св. Предание.

    Изводът за нас е, че трябва да се опашем с Христовата истина не само като знание, а и като една сърдечна искреност и откритост пред Бога.

    В църковните среди наричаме повреждането на човешкото естество чрез лъжата прелест. Св. Игнатий Брянчанинов казва: „Прелестта е състояние на цялото човечество, без никакви изключения, произведено от падението на нашите праотци. Всички ние сме в прелест. Самото знание за това се явява величайшото предпазване от прелестта. А най-голямата прелест — това е да си мислиш, че си свободен от прелестта. Всички ние сме излъгани, всички сме заблудени, всички се намираме в лъжливо състояние и се нуждаем от освобождение чрез истината. Истината е Господ наш Иисус Христос. Нека усвоим тази Истина с вяра в Нея, да възплачем с молитва към тази Истина — и Тя ще ни извади от пропастта на самозаблудата и демонските прелести.“

Братя и сестри,

    Надявам се, че всички изпълняваме този светителски съвет и сутрин, отваряйки молитвениците си, зовем Бога: „Отвори ми очите да виждам живота в истинска, а не в лъжлива светлина“. Молитвата е велика сила и тези молитвени навици са безценни! Но както добре знаем, за да ни е светло в стаята, трябва освен ток по проводника, да има и електрическа крушка. А на мен ми се струва, че ние, съвременните православни християни все някак успяваме да отворим молитвениците, но пренебрегваме заповедта да възлюбим Бога с целия си ум. Неделната проповед не е достатъчна, особено в нашия лукав век. За да проумяваме Божията воля трябва да четем много повече Библията и духовна литература, като във всяко отношение следваме „царския“ път и не се отклоняваме нито вляво, нито в дясно. В Интернет-джунглата гъмжи от всякакви пророчества и съвети. Но и там могат да се видят поставените от Църквата знаци, маркиращи този път. Това са творбите на канонизираните светии, както и съветите на прекия ни духовен наставник. Четете, но преди да поднесете към очите си каквато и да е книга, първо потърсете отеческото благословение!

    И днес звучи актуално казаното чрез пророка: „Моят народ ще бъде изтребен, защото няма никакво знание за Бога. Понеже ти отхвърли това знание, и Аз ще те отхвърля да не свещенодействаш пред Мене.“ (Ос.4:6). Във века на информацията да погинеш от липса на знание – какъв парадокс! Както казва народа: Вода гази, жаден ходи. Трагично е това, братя, и трябва да спрем да се давим в светската информационна помия. Знам, че умората в нас е огромна и различни страсти ни повалят и мъчат. Но истинската почивка не е в телевизията, интернета и глупавите хобита, а в духовните книги, четени смирено и молитвено! Както казва св. Игнатий Брянчанинов: „Само верният на Божието Слово не позволява на себе си това състояние, обуздава страстите и отразява нападенията на врага. А неверният на учението Христово, следва своята воля и своя разум, като по този начин се подчинява на врага и от състояние на самозаблуда преминава съм състояние на бесовска прелест, губи своята свобода и встъпва в пълно подчинение на дявола.“

    Накрая, да посочим и една друга опасност. Ап. Петър предупреждава за нея: „Заради това, възлюбени, като препашете чреслата на ума си, бидейки бодри, напълно се надявайте на принасяната вам благодат при явяването Иисус Христово.“ (1Петр.1:13)

    Когато е трябвало да вървят бързо или да се бият, хората по онова време са събирали краищата на туниките и са ги напъхвали в пояса, за да бъдат свободни краката им. Нашият ум е като такава дълга туника. Той е разсеян и постоянно се разлива в различни посоки. Апостолът заповядва да го „напъхаме“ в пояса на истината.

    Нямам предвид само суетните забавления, ТВ-сериали и безкрайни политически дебати, с които дяволът краде времето и мира ни. Крадецът често дърпа умовете ни към неутрални, но странни и отвлечени теми. Една такава тема е за извънземните. Никой не може да докаже нито тяхното съществуване, нито тяхната липса. Просто Библията мълчи по този въпрос. Ако съществуват, то със сигурност няма да вземат никакво участие в човешката история. Но едни други „извънземни“, наричани в Библията демони, със сигурност се намесват в човешките дела, включително като се представят за извънземни. За борбата с тях трябва да се вслушаме в Петровите думи. Те не са препоръка, а заповед да дисциплинираме ума си.

    Да го обновим с Божията истина!

    Да не го пускаме да се влачи в прахоляка на земните суети!

    Да натъпчем всичко, което виси, в пояса на истината!

   Да се фокусираме върху изпълнението на Божиите заповеди като цел на нашето четене на Библията и на всяка духовна литература!

    Защото „Скритото принадлежи на Господа нашия Бог, а откритото принадлежи на нас и на чадата ни до века, за да изпълняваме всичките думи на тоя закон.“ (Втор.29:29). Амин.

Свещ. Красимир Кръстев

църква "Света Троица" - Плевен

09.10.2022 г.

ВЯРАТА, КОЯТО ИДВА ОТ СЛОВОТО БОЖИЕ

(ВТОРА НЕДЕЛЯ СЛЕД ПАСХА)

В тази втора неделя след Пасха, чрез евангелския текст (Йн.20:19-31) на нашето внимание се поставя въпросът за вярата. В неделята на Възкресение всички апостоли без Тома видяха възкръсналия Христос. Рационалистичният ум на св. ап. Тома го заведе вън от събранието на апостолите, но неговата интелектуална честност надделя и в следващата неделя го виждаме да постаня пръст в раните на Спасителя.  

    Отношенията на човеците с Бога трябваше да преминат на нов етап – от виждане към вярване, и чрез ап. Тома бе преподаден урок за необходимостта от вяра без никакъв сетивен опит с обекта на вярата – възкръсналият Спасител. "Блажени са тези, които не са видели, а са повярвали.“ 

Месец след Томината неделя, Иисус се възнесе при Отца и от Него сякаш останаха само спомени. Тези спомени бяха записани от евангелистите, ликът Му изрисуван от св. Лука, и това сякаш бяха всичките ресурси на "малкото стадо". С няколко пергамента и изображения Църквата трябваше да устои на огнените изпитания. От светска гледна точка, слаби шансове за оцеляване, но именно чрез писаното и рисувано Слово християнството съкруши  езичеството.

„И много други чудеса направи Иисус пред учениците Си, за които не е писано в тая книга.“. Вероятно евангелистът е можел да ни каже и много други подробности за Неговия външен вид, за обноските Му. Апокрифите от това време споменават такива неща, но забележете, ев. Йоан сякаш си е наложил някаква информационна диета и премълчава такива „пикантерии“, които биха направили книгата му успешна. Той има пред себе си велика цел: „А това е написано, за да повярвате, че Иисус е Христос, Син Божий, и като вярвате, да имате живот в Неговото име“.

Евангелията не са обикновени човешки творби. Чрез тях след Своето Възнесение „Сеячът сее семето си“. Семето е Божието слово. Има голяма разлика между Божието слово и всяко друго слово. Божието слово може да е записано от апостол или негов сподвижник, или пророк, но автор е Бог. Той е Този, Който им предава истината, затова наричаме тази боговдъхновена истина Св. Предание. Една част от Св. Предание, която е записана от апостолите или техни сподвижници, Църквата е определила като канон  (мярка) за богомислие и наричаме Св. Писание. Божието слово, останало извън канона,  е кристализирало в древни литургии, символи, песни и т.н. За да го отличаваме от каноничните Писание, сме приели да го наричаме Св. Предание. Но, по принцип Св. Писание се явява част от Св. Предание.  Св. Предание е предаденото на човеците слово Божие. А според думите на св. ап. Павел: „И тъй, вярата иде от слушане, а слушането - от слово Божие.“ (Римл.10:17)

За да има вяра и тя да расте, трябва първо да се сее семето на Божието слово, да се полива, да се плеви. В катехизиса четем: „От Свещеното или Апостолското предание Православната църква различава т. н. Църковно предание. Последното се е развивало на основата на Апостолското Предание и е в тясна връзка с него, но там са намерили място и много устни предания, стари и по-късни агиографски сведения, местни църковни обичаи и др., които не са задължителни за Църквата като цяло, ако не са в съгласие с духа на Свещеното Предание. Често пъти мнозина по традиция приемат с неограничено доверие като Свещеното Предание много от онова, което е проникнало в Църквата като обичай.“

Църковното Предание – това са второстепенни неща, които действат благотворно на душите ни, но не са боговдъхновени, не са семе, което да възраства и носи вяра. Те са за душата, не за духа. Те са украса на вярата.

Св. ап. Павел пише на своя ученик Тимотей: „Всичкото Писание е боговдъхновено и полезно за поука, изобличаване, изправяне и назидаване в правдата, за да бъде Божият човек съвършен и годен за всяко добро дело.“ (2Тим.4:16-17)

Само това слово, което е боговдъхновено (буквално - издишано от Бога), може да ни усъвършенства и ни представи такива пред Бога.

Когато говорим, ние изкарваме звука чрез въздушна струя. Всички човеци писали Библията, така са очистили себе си, че (ако можем така грубо да се изразим), са говорили не чрез своя въздушна струя, а чрез Божието дихание. Ап. Петър твърди: „….никое пророчество на Писанието не е собствено (на пророка) тълкувание на Божията воля.  Защото никога по човешка воля не е изречено пророчество, но от Дух Светий просветявани са говорили светите Божии човеци.“ (2Петр.1:20-21)

Налице е синергия (съработничество) между човека и Бога и резултатът е: Божието слово, облечено в човешки думи. Думи, използвани от всеки писател или говорител според неговия речников запас и стил, но думи издишани от Духа. Сам Спасителят отличава евангелските думи от всички останали: „Думите, що ви говоря, са дух и живот.“ (Йн.6:63)

Защо навлизаме днес в тези вероучителни въпроси?

Защото вярата е фундамента на нашия живот, върху който градим надеждата и любовта. Печално е, когато определят православните християни като хора на иконите и литургиите, а протестантите като хора на вярата и Божието слово.

На първо място ние, православните, трябва да четем Новия Завет,

На второ място – Стария Завет. Разбира се, и двете да четем не еднолично като протестантите, а църковнолично. Тоест, текста с неговото църковно тълкувание и лично приложение.

На трето място – Деянията на апостолите и тяхното продължение – Житията на светиите.

На четвърто място – творенията на съборите, светите отци и на всички канонизирани светии.

На пето място – православна литература на неканонизирани за светци автори, препоръчана от духовния наставник.

На шесто място – укрепналият във вярата може да черпи и от „външната“ мъдрост, но само с изрично благословение на духовния наставник. Свети Василий Велики пише: „Стойността на дървото се крие преди всичко в изобилните му плодове – то, обаче носи и друга украса: листа, които колебливо висят на клоните. Така е и с душата – нейният най-ценен плод е истината; за нея е приятно ако бъде и облечена със светска мъдрост, като листата, които дават покрив на плода и приличен вид на дървото.“ Тука е особено наложителна преценката и благословението на духовния наставник, защото, както продължава светителят: „нужно е да се оприличите във всичко на пчелите при изучаване разни книги – пчелите не на всички цветя еднакво кацат и от тези, на които останат, не всичко изнасят, а само това и толкова, колкото е необходимо за живота им: останалото не побутват!“

Ценното е плодът, листата са украшение. Това е още едно потвърждение от св. Василий Велики на това, което говорихме: Не всичко е семе, от което расте вяра. Св. ап. Павел заръчва на Тимотей: „Проповядвай словото!“. Опасявам се, че това, което ние четем и сами проповядваме, твърде често не е семе, а листа, листата на Църковното Предание и добрата светска мъдрост, които са предназначени за украса на плода. Това изкривяване се получава, когато от шестте вида литература, които посочихме, се насочваме предимно към светски автори и неканонизирани православни, някои от които богословстват с цигара в уста. Да внимаваме какво четем! Едно е благоуханието на светостта, друга е миризмата на тютюна.

Най-голямо благоговение трябва да имаме към това, което Църквата е канонизирала, приела и целунала.

Забележителна поука за отношението ни към Божиите заповеди ни дава мъдрият цар Соломон: „Синко, ако приемеш думите ми и спазиш в себе си заповедите ми, тъй че направиш ухото си внимателно към мъдростта, и приклониш сърцето си към размишление; ако призоваваш знанието и викаш към разума; ако го търсиш като сребро и го издирваш като съкровище, ще разумееш страха Господен и ще намериш познание за Бога.“ (Пр.2:1-3). Необходимо е:

1. внимателно ухо. „ето, излезе сеяч да сее; и когато сееше, едни зърна паднаха край пътя; и долетяха птици и ги изкълваха.“. Изкълвано слово е това, което не е разбрано. „Защо при всекиго, който слуша словото на царството и не разбира, дохожда лукавият и грабва посеяното в сърцето му: ето кого означава посеяното край пътя.“. Твърде често причината за неразбирането е липсата на внимание от слушателите. 

Големият композитор Бетовен, с напредването на възрастта все повече оглушавал. Колко трагично е това за един композитор! Но геният не се предавал. В музея му се пазят по-малки и по-големи фунии, които той поставял на глухите си уши, за да чуе поне малко тоновете. Към такова внимание спрямо Божиите думи ни призовава и Бог.

2. приклонено сърце към размишление. Приклонено означава смирено. Ние подчиняваме собственото си тълкуване на общоцърковното и винаги помним, че „Което е тайно, принадлежи на Господа, нашия Бог, а което е явно (т.е. разкрито в Писанието) - нам и на синовете ни довека, за да изпълняваме всички думи на тоя закон.“ (Втор.29:29)

3. призоваване знанието и мъдростта. Както преди хранене се молим, така нека винаги подхождаме с молитва и към духовната храна, защото тя е много по-важна за нас.

4. търсене "като сребро" и издирване "като съкровище". Трябва труд. Съкровищата не се намират на повърхността, трябва да дълбаем, за да ги достигнем.

Братя и сестри,

Вярвам, че забелязахте тази последователност: Слово – Вяра – Дела. От семето на Божието слово идва вярата. Чрез вярата общуваме с Бога, очистваме се и черпим сила. Делата на любовта са красивия плод, който принасяме. Ето защо дяволските усилия са насочени към отклоняване на вниманисто ни от четенето на духовни книги! Ако все пак не успее да ни отклони, дяволът ще ни насочва към високоумни автори, които освен съмнения и критикарски дух, няма нищо полезно да посеят в душите ни. 

Затова нека да сеем за вярата си всеки ден, но да внимаваме какво сеем. Да знаем, че само Божието слово – в Св. Писание и Св. Предание храни духа, а религиозните традиции, включени в Църковното Предание и част от светската мъдрост могат да обогатят душата, но не да възродят духа. Не е фатално, ако ги пренебрегнем, но ще е фатално, ако оставим онези опушени стари книги в нашата църковна библиотека да се разпаднат.

Нека си наложим пост по отношение на вредната и суетната светска информация, и да увеличим четенето на Библията и светите отци. Божието дихание, което е в Неговото слово, ще възрасти вярата ни, та „като вярваме, да имаме живот в Неговото име.“ Амин!

свещеник Красимир Кръстев

05.05.2019 г.

Плевен