сряда, 25 май 2022 г.

В ОБЩЕНИЕ СЪС СВЕТИИТЕ

(Неделя Първа след Петдесетница - на Всички светии)


    В края на Своето земно служение Господ Иисус Христос започва да акцентира пред Своите ученици върху ролята на Светия Дух в делото на човешкото спасение: Ще ви изпратя друг Утешител, Който ще бъде с вас, но и във вас - Светия Божий Дух. Гръцката дума за "друг" е някой от същото естество, затова с тези Си думи Иисус всъщност утешава учениците си, че няма да ги остави сираци, Светия Дух за тях няма да е патрок, а истински Баща. Той е третото лице на Светата Троица, чието слизане чествахме на Петдесетница, а в понеделник Му се поклонихме, както казва и Символа на вярата, наравно с Отца и Сина. Именно Светия Дух прилага плодовете на Христовото Изкупление във всеки вярващ. Иисус обещава на учениците Си: „Ако някой Ме обича, ще спази учението Ми и Моят Отец ще го обикне. Ние ще дойдем при него и при него ще живеем." (Йн.14:23). Това "живеене" в тези, които са Го обикнали, става чрез Светия Дух - чрез Неговата благодат  и дарове. 
    Днес земната Църква прославя небесната, прославя „тия, за които светът не беше достоен..., които чрез вяра победиха царства, вършиха правда, получиха обещания, затулиха уста на лъвове, угасиха огнена сила, избягнаха острието на меча, от немощни станаха крепки, бидоха силни на война, обърнаха на бяг чужди пълчища...” (Евр.11:38,33-34).
    Дали почитането на светците отнема от славата на Бога, както някои ни обвиняват? Съвсем не! Ние, православните, почитаме светците не като богове, а като верни приятели и раби Божии. Псалмистът възкликва: „Дивен Бог во светих Своих!”. Наблюдавайки живота на светиите, ние виждаме колко чуден се е показал Бог и така славата се отнася към Бога.
    Отдаването на почит към света Богородица и светиите е от първите векове на християнството. През втори век християните от Смирненската църковна община свидетелстват за мъченическата смърт на техния епископ св. Поликарп Смирненски следното: „Ние събрахме костите му – съкровище, по-ценно от многоцветни камъни и по-чисто от злато – и ги положихме където трябва така, че щом стане възможно, ние ще почнем да се събираме с радост и веселие, и Господ ще ни съизволи да празнуваме деня на мъченическото Му раждане“.
    Да благодарим на Бога, че съизволи да имаме благоприятно време да празнуваме Неговите светии!
    Днес на християнска основа има много общности и хората често задават въпроса: Коя от тях е истинската Църква при положение, че всяка претендира, че право слави Бога? Отговорът на този въпрос не е толкова сложен, ако човек подходи без предразсъдъци.
    Първо. Истинската Църква е тази, чиято история и богословие могат да се проследят без прекъсване от Петдесетница до днес. Тръгваме по нишката на времето и където има някакво разклонение спираме и правим анализ, кой е допуснал отклонение от догматите и каноните. Това обаче е по силите на малцина, затова ще акцентирам на
    Второ. Истинската Църква е тази, която „ражда“ светци. Поглеждаме назад и виждаме коя от общностите след точката на разделяне продължава да ражда светци и коя умножава само „богослови“, социални активисти и многознайковци. Благодатта е като живителна влага, без която растението не може. Има ли влага, има божествен живот, а не само думи и чисто човешки дела. Така и непросветеният в дълбините на богословието, но искрен боготърсач ще успее по плодовете да различи живото стебло от изсъхналата клонка. Бог недвусмислено свидетелства чрез велики дела, чудотворни изцеления и благоуханни мощи, че Неговата Църква е единствено Православната.
    Католицизмът е затънал в човешки дела, показателен пример за което е жената, чието име на Запад е станало равнозначно на светица - Майка Тереза. Както знаем, тя се посветила на самоотвержена служба на бедните и болните в Индия. Лауреат е и на Нобелова награда. Малко след смъртта и уредниците във Ватикана откриват десетки нейни писма с указание да бъдат изгорени без да се четат. А в тях пише: „За какво се трудя? Ако няма Бог, значи няма и душа. Ако няма душа, тогава Иисусе, ти също не си истински.“ В друго писмо тя предлага духовна подкрепа на колега, като пише: „Иисус изпитва много специална любов към теб. Що се отнася до мен, тишината и празнотата са толкова големи, че гледам, но не виждам. Слушам, но не чувам“. Майка Тереза загубила вярата си в края на 70-те години, т.е. 20 години преди смъртта си. Всичко при нея било имитация и безблагодатни човешки усилия…
    Протестантството пък е затънало в думи, превърнало се е в общност на „професорите“. Най-тачени и авторитетни при тях са кабинетните им богослови с тежки титли, за които много подхождат Христовите слова: „те са от света, затова и по светски говорят, и светът ги слуша.“ (1Йн.4:5). Усещайки това осветскостяване, новите протестантски секти отидоха в друга крайност - започнаха да "произвеждат" чудеса, естествено не с Божията сила.
    Сред цялата тази пяна Православието стои като Църквата на светците! Техният глас винаги се е издигал и ще се издига над гласовете на професорите и деятелите, и над всички други гласове. Където са светците, там е Духът, там е живият Бог!
    Освен, че прославяме светците, ние ги призоваваме в молитва да ходатайстват за нас пред Христа. За протестантите това се явява истински препъни-камък. Но трябва да отбележим, че още в Стария Завет срещаме молитви към светците. В книгата на св. пр. Йеремия 15:1 (векове след като Моисей и Самуил са се преселили на небето) четем: „И рече ми Господ: да се изправеха пред лицето Ми дори Моисей и Самуил, душата Ми пак няма да се приклони към тоя народ; отпъди ги от лицето Ми - нека си отидат.“, т.е. застъпничеството на светците е допустимо, но в самия народ трябва да има желание за добра промяна. В притчата за богаташа и бедния Лазар молитвата на богатия е отправена не към Бога, а към патриарха на вярата: „Отче Аврааме, имай милост към мене и прати Лазар да намокри върха на пръста си във вода и да ми разхлади езика, защото се мъча в този пламък.“ (Лк.16:24) Отговорът е, че богаташът няма да бъде послушан не защото е неправилна тази му молитва, а защото животът му на земята е бил неправилен.
    Ето и един пример за молитвено застъпничество на един свят наш съвременник - старецът Илий Ноздрин, записан от йеродякон Илиодор (Гариянц): "Есента летяхме до Турция и останахме там 2 седмици. Трябваше да се върнем обратно в Русия с нощен полет. Излетяхме в полунощ. Самолетът си летеше добре в продължение на 2 часа, когато внезапно отказа единият двигател. Моторът излезе от строя и самолетът накланяйки се на една страна, започна да пада… Вътре в салона започна голяма суматоха: хората се разбягаха, станаха от местата си. Всички разбраха, че самолетът е неизправен…Мъжът, който ми разказваше това, извикал: „Господи, помогни! Пресвета Богородице, спаси нас!” Тогава внезапно си спомнил, за едно свое посещение в Оптина и как се срещнал там с отец Илий и взел неговото благословение. Още тогава отецът много му се понравил на душата. И в последния момент той закрещял: „Господи, по молитвите на отец Илий, помогни ни!” - паднал на седалката и загубил съзнание. Пред мен, - продължи той, - възникна чудно нощно видение. Виждам един облак и Оптина отдолу. Пълна тишина, в двора нямаше жива душа. И изведнъж отец Илий се появява, натичвайки с една пръчка в ръка, бърза, хлопа по всички келии, събужда братята (а беше 2 часа през нощта!): „Братя, ставайте! Ставайте на молитва, самолетът пада!”. И изведнъж - край! - видението приключи. Събуждам се, гледам - самолетът се изправя: разклати се и започна да лети равно в един момент! Двигателят заработи и самолетът полетя нормално. Когато долетяхме, кацнахме меко, без трусове."
    Как да се спасим ние, немощните, без това безценно ходатайство на по-силните?! Както е напълно вярно, че спасението е лична отговорност, така е и напълно вярно, че никой не се спасява сам, без да помогне на другите и без да приеме помощ от другите!
    "Любовта никога не отпада" - казва апостолът - и това е причина не само ние да не преставаме да се молим за починалите, но е и причина починалите светци да не спират да се молят за нас. Ако такава сила има молитвеното застъпничество на живия светец като в горепосочения случай, помислете колко по-голяма ще е тя, когато той застане пред лицето на Христа, вече не в това тленно човешко тяло, което се уморява и отпада! Без да тича и хлопа по вратите на килиите, а само с един поглед към Бога да изпросва нам необходимото!

Братя и сестри,
    Такива истински чудеса са знак къде е истинската светост. Нека се вглеждаме в дирите на тези, които преди нас са вървели по този път и са се увенчали с небесни венци, а не с Нобелови награди. Не съдим инославните герои на вярата, но ние, грешните, освен от пример, се нуждаем от молитвено застъпничество и трябва да сме уверени, че нашите ходатаи съзерцават Христовото лице. Затова сме длъжни да подхождаме внимателно и критично, следвайки апостолската заповед: „Помнете вашите ръководители, които ви възвестиха Божието слово и като имате пред очи завършека на техния живот, подражавайте на вярата им.“ (Евр.13:7)
    След Света Богородица, Църквата почита светците, като условно ги е разграничила в категории: пророци, апостоли, светители, мъченици, преподобни, юродиви, безсребреници и праведни. Това са много пътечки в един път на спасението!
    Скромната пътечка, по която трябва да вървим е тази на праведните – миряни и свещеници, призвани да постигнат святост в света. Заедно с плътта и дявола, светът оформя една зла тройна коалиция. Светът е тази духовна нагласа и система от ценности и вярвания, която „лежи в злото” (1Йн.5:19), не защото е директно враждебна на Бога, а защото е насочена към  задоволяване на чисто земните нужди и егоистични стремежи на човека. 
    Бог ни заповядва: "И недейте се съобразява с този свят, а се преобразявайте чрез вашия обновен ум..." (Римл.12:2). За да станем годпи за небето, ние трябва с Божията благодат да извайваме себе си по Божия образ, а не да станем съобразни със света. За всеки Христов последовател това прави конфронтацията с духа на този свят неизбежна!
    Дяволът не пуска без съпротива нито един човек да премине от неговото царство към царството на светлината. Обидите, клеветите, омразата – това е малка част от неговия арсенал. Христовият войн няма право да воюва с такива оръжия. Молитвата, постът, смирението - това е само малка част от нашите духовни оръжия. Всеки път, когато приемаме със смирение незаслужено поругаване, ние се съчетаваме с Христа на Неговия кръст. Това е една нечовешки трудна война, защото трябва да побеждаваме "злото с добро" (Римл.12:21).
    А когато побеждаваме и вършим добро, не трябва да чакаме награди и благодарности от този свят, по-скоро обратното! Св. ап. Петър увещава: „Ако ви оскърбяват заради Христовото име, блажени сте, защото Духът на славата и силата, Божият Дух, почива върху вас. От тях Той бива хулен, а от вас – прославян.“ (1Петр4:14) Това е нашата награда - да обитава в нас Светия Дух. Но тя е предостатъчна, тя е едничкото необходимо ни, за което ежедневно зовем: "Съкровище на благата и Подателю на живота, дойди и се всели в нас".
    Затова нека поддържаме духовната си връзка с тези най-велики учители и духовни водачи - преподобните и богоносни наши отци. Нека се задълбочаваме в изучаването на житията и творбите им. И най-вече, нека търсим тяхното молитвено застъпничество! Само в общение с тях ще стигнем заветната цел - Царството Божие. Амин!

свещеник Красимир Кръстев
църква "Света Троица" - Плевен
19.06.2022 г.

вторник, 3 май 2022 г.

ЖИВАТА И МЪРТВАТА ВОДА

(Пета Неделя след Пасха - на Самарянката)


    Днес ще се спрем на срещата на Господ Иисус Христос с една жена от Самария (Йн.4:5-42), една обикновена жена, чиято душа жадувала за истина и любов. Както знаем от историята, самаряните вместо в Йерусалим, се покланяли в храма, който съградили на хълма Гаризин. Но в Гаризин тази самарянка не открила истината, а в петте си брака не открила любовта. Истината и Любовта тя неочаквано открила в покрайнините на  града, в който живеела. Както напуканата от сушата почва жадува за живителна влага, така изсъхналата и душа била напоена с благодатна вода, с „правда, мир и радост в Светия Дух“.
    В един обикновен зноен ден тази самарянска жена, според Преданието наричаща се  Фотина, се отправила с празна стомна до кладенеца в покрайнините на самарийския град Сихар. Там тя провела най-необикновената беседа с един обикновен на външен вид юдеин – Господ Иисус Христос.
    Разговорът започва от нещо съвсем земно, съвсем естествено като утоляването на жаждата, която човешкото тяло изпитва. Но Бог, Който е създал човека, знае най-добре, че венецът на Неговото творение освен телесни нужди, има и духовни такива. Затова Спасителят насочва мисълта на жената към духовното, към водата, която утолява духовна жажда у човека. 
    У нас отминаха годините на грубия, войнстващ атеизъм. Днес не е модерно да си атеист, но все още се намират хора, които възприемат човешка душа за някаква еманация на материята. Говорят за душа и духовност, но дефакто са прикрити марксисти, защото Карл Маркс твърди: „В света няма нищо, освен организирана движеща се материя“. Сериозната наука е опровергала това. През миналия век А. Айнщайн доказа обратното на Маркс, а именно, че материята е форма на изява на енергията, т.е. не материята, а енергията е първична. Но когато една истина е неудобна, силата на аргументите бива заглушена с аргументите на силата. Никой обаче не може да заглуши аргументите на човешкото сърце, което крещи: Аз съм повече от материя, душата ми изсъхва за духовна вода!
   Комунизмът, както и всяка друга идеология, не може да даде истинско духовно удовлетворение. Както казва Тертулиан: „Човешката душа по природа е християнка“, т.е. тя е устроена от Бога за Бога. Затова дори по време на атеистичния режим в България духовните търсения си пробиваха път и душите жадно поглъщаха всяка капка вода. Социалистическият режим трябваше да предложи нещо за утоляване на душевната жажда и затова поощряваше творците. 
    Всеки, който е чел поетите от онази епоха, не може да не е забелязал жаждата им за вечност и огромното отчаяние, което обхваща най-искрените от тях при сблъсъка с атеистичната действителност. Тези творци искат да станат вечни чрез своето творчество. Талантливата Петя Дубарова пише:
„Аз следвам на времето светлия ход
и искам, как искам след моя живот
пак някой да трепне, внезапно спасен,
открил в моя стих своя пристан зелен.“
    Вечният живот за тези творци беше само символичен. Художници, композитори, архитекти, строители - много са хората, които и тогава, и днес се надяват чрез своите гениални творби да се увековечат. Но това е фалшиво упование. Гениалните им творби могат да се превърнат в "пристан зелен" за жадния човек, но това е само земен пристан. Това не е вода, която извира за вечен живот, това е земна, душевна мъдрост и самите творци, надявайки се на гения си, всъщност бягат от истинския вечен живот. Защото творбите могат да продължат да живеят известно време след смъртта, но въпросът е дали самият творец ще победи смъртта? Именно това тревожи мъдрия Соломон: „Мъдрецът има на главата си очи, глупецът броди из тъмата, но аз разбрах – една съдба постига всички тях. И аз размислих в сърцето си: щом и мен съдбата на глупеца ще постигне, защо съм станал толкова премъдър? Затуй си казах пак в сърцето – и това е суета. Защото, както за глупеца, така и за мъдреца споменът не трае вечно, и двамата ще ги забравят напълно бъдещите дни. Уви, мъдрецът не умира ли тъй, както и глупецът?“ (Екл.2:14-16)
    Ние, православните християни, не се задоволяваме със символична вечност, ние жадуваме за истински вечен живот! Човешката душа е сътворена вечна и копнее за вечност. Затова следваме този вътрешен глас, който ни кара да търсим нашето изгубено праотечество: „Той вложи вечността в сърцето на човека, макар и човек да не вниква отначало докрай в онова, което Бог извършва.“ (Екл.3:11) 
    Има една дълбока мъдрост: Започваш истински да живеещ, когато намериш за какво да умреш. Св. Фотина завършила мъченически своя земен път., като изпълнила със съдържание името си, което означава "Просветителка". Тази най-обикновена жена намерила истинската Светлина и станала светлина за другите! Тя нямала никаква гениална дарба, но намерила за какво (или по-скоро за Кого) да умре.
    Младата наша поетеса, която цитирахме, пък имала огромна дарба, но следвайки „на времето светлия ход“ не открила за какво да живее. Дълбоко чувствителната и душа потънала в отчаяние и тя сама сложила край на живота си. Какъв контраст! Едната следвала духа на времето и потънала, а другата му се противопоставила, и като маяк разпръсква до днес светлина.
    В разговора си със самарянката Иисус прави аналогия между телесната жажда и духовната жажда. Водата е живот. Знаем обаче, че вода, която не тече, започва да се замърсява, както казваме „да блатясва“. Такава вода вече не носи живот, а болест и смърт. Това е така, защото такава вода е откъсната от своя извор. Тя не се обновява. Затова и хората не наливат повече от една-две стомни от нея. "Който пие от нея, пак ще ожаднее" - казва Спасителят за тази земна вода, която не утолява жаждата за вечност и поради това не е пресилено да наречем мъртва вода. 
    В онзи зноен ден самарянката тръгна с една стомна, но Иисус и обеща друго: „водата, която му дам, ще стане в него извор с вода, която тече в живот вечен.“, т.е. Той обеща не просто вода, а жива вода и не просто водоизточник, а извор, който е в самата нея. Това е голямата разлика между живата вода и мъртвата вода. Едната има срок на годност, а другата е непрекъснато течаща – изворна, и затова винаги носи живот. И, което е удивително и повторено от Спасителя, този извор е в човешкото сърце: „който е жаден, да дойде при Мене и да пие. Който вярва в Мене, из неговата утроба, както е речено в Писанието, ще потекат реки от жива вода“ (Йоан 7:37).
    Живата вода, това е символ на Светия Дух и на Божественото учение на Господа Иисуса. Всъщност те са едно. Словата на Господа са изречени чрез Духа. Духът и Словото са неделими. Затова ние прославяме едната, свята, неразделна и животворяща Троица. Бог е Изворът, Духът вечно извира, т.е. изхожда от Отца, а във времето се изпраща на света от Сина. Ако едни слова не извират от Бога, те не са жива вода, дори да претендират, че утоляват духовната жажда.
    Но има и друга вода, която освен че е мъртва е и силно отровна. Тя започна де се предлага преди 1989 г., но особено силно се разпространи след тази дата. Наистина, отпушен бе чистия Извор на светата Православана вяра, но заедно с него и всякаква езотерична литература, и окултни практики.  Влезте в която и да е светска книжарница и вижте колко книги за езотерика и самоусъвършенстване, и почти никаква християнска. Колко много учения, които претендират че гасят духовната жажда, но оставят човек духовно жаден! Това не е жива вода, това е блато, застояла вода, изкуствено ароматизирана с красиви слова. 
    Когато си наливаме вода да пием, ние първо поглеждаме дали е чиста. Даже поднасяме чашата към светлината, за да преценим по-добре. И днес ние сме длъжни, заради духовното ни здраве, да поднесем водата, с която насищаме душите си, към Божита светлина и да се запитаме: Всичко ли, което приемаме, е жива вода? Чиста ли е тя? Извира ли за вечен живот?
  Теософията, дъновизмът и всички езотерични учения от древността до наши дни (днес популярни като „ню ейдж“) гъделичкат ума, галят човешкото его, но не решават големия проблем – не премахват преградата между човека и Бога. Обещават себереализация, разгръщане на някакви скрити човешки възможности. Това са сатанински хитрости, отровна вода!
   Как да намерим живата вода? Можем да се поучим от една самарянка с лоша репутация:
    - „Господине, дай ми тая вода, за да не ожаднявам и да не дохождам тук да вадя.“
    - „Иди повикай мъжа си и дойди тука.“
    - „Нямам мъж.“
    - „Петима мъжа си имала, и тоя, когото сега имаш, не ти е мъж.“
    Искаш тази жива вода, – казва и Господ – но има една пречка пред тебе! Пречка, която Петър Дънов и Елена Блаватска няма да ти покажат как да преодолееш! Грехът е тази пречка, като бент, който е затлачил притока на жива вода към сърцата ни. Само Христос е Този, Който го разрушава и чрез Който се дава живата вода!
    Първото нещо, което трябва да има човек, за да стигне до живата вода е да чувства жажда за нея, както беше при самарянката: „Господине, дай ми тая вода" (ст.15). Фотина беше отвратена от мъртвата вода, която светът и предлагаше.
    Второ. Търсене. „Казва Му жената: Зная, че ще дойде Месия, наричан Христос" (ст.25). От целия разговор е видно, че самарянката очаквала Дарителя на живата вода и се интересувала от Неговото идване.
    Трето. Честност. „Дойдете и вижте един човек, Който ми каза всичко, що съм направила. Да не би Той да е Христос?" (ст.29) Самарянката първо признала греха си пред Христа, а после Го изповядала и пред хората. Те отдавана шушукали за нейния пропаднал живот. Но тя вече не мислела за техните криви усмивки. Тя намерила мир като река, намерила безценния бисер и изоставила всички земни съкровища. И най-вече, изоставила мъртвата вода.
   Четвърто. Решителност. „Тогава жената остави стомната си и отиде в града“ (ст.28), отиде за да проповядва Христа.

Братя и сестри,
    Колко много има да ни каже тази изоставена стомна, колко силно проповядва тя днес. Тази стомна бе пълна с вода, която не насища, пълна бе с вода, която след два дни ще се превърне в жабуняк. Тази стомна остана там, до кладенеца с вода, която не насища. Тази оставена стомна днес ни изобличава, като ни пита:
    Остави ли лъжовните учения на този свят?
    Остави ли мъдростта, което не извира от Бога, а от човека?
    Остави ли водата, която този свят ти предлага, или се опитваш да пиеш от двете?
   Идваш в неделя, слушаш Божиите слова и се молиш, а от понеделник пак четеш хороскопите, разгръщаш зодиите, даваш ухо на врачките, цитираш Дънов, търсиш вътрешен йога-баланс?
    Или пък си погълнат от политическите новини?
   Кой ще ти даде жива вода? Евросъюзът или Русия? Или патриотизмът ще утоли духовната ти жажда?
    Само Господ Иисус Христос утолява жаждата в човешкото сърце!
   Един философ мъдро е казал: "Всичко, което не е вечно, е непоносимо". Дори да не е отровна водата, която даваме на душите ни да пият, все пак да се запитаме извира ли тя за вечен живот или е една непоносима блатясала земна вода?!  
   Добре е да си политически ориентиран, добре е да се наслаждаваш на изкуството, но упованието в тези неща е мъртва вода. Трябва да обичаме родината си, но да не забравяме, че решението на човешките проблеми не е политическо.
    Нека вземем за пример св. Фотина – самарянката, чиято мъченическа смърт доказа, че наистина е намерила вода, която извира за вечен живот. Намерила Някой, за Когото да умре, затова живяла истински. Намерила Извора на живата вода и сама се превърнала в извор за своите съвременници. Житието на св. Фотина разказва, че тя отхвърлила всяко предложение да замени живата вода с мъртвата вода на този свят. След ужасни изтезания била хвърлена в кладенец.
    Какъв знаменателен край! При кладенец някога тя получила от Христа първата глътка "жива вода". И пак кладенец й послужил като врата, през която тя преминала във вечния живот!
    Бог да ни даде духовната жажда на св. Фотина и вода, който блика за вечен живот. Амин!

свещеник Красимир Кръстев
Църква „Света Троица“ - Плевен
22.05.2022 г.