ДУШАТА – ХРАМ И КРЕПОСТ

(НЕДЕЛЯ ПЕТА СЛЕД ПЕТДЕСЕТНИЦА)

Днешното евангелско четиво ни разкрива, че злото може да проникне дълбоко в човешката душа и да заеме мястото, полагащо се на Бога. Човек е създаден от Бога да бъде Негов храм. От Свещеното Писание знаем, че храмът има тройна структура. Най-външен е дворът, а самата скиния (а после и храм) е разделена на две – Светая и Светая Светих. Св. ап. Павел често нарича човека храм Божий, а църковното храмостроителство следва тази богоустановена още в Стария завет структура.

Човешкото тяло съответства на храмовия двор, а душата – на светилището, в което се извършва срещата с Бога. Но и в самата душа има едно вътрешно място, където се извършва най-интимното богообщение – сърцето, което съответства на Светая Светих. „От всичко, което трябва да пазиш, най-много пази сърцето си, защото от него са изворите на живота.“ (Пр.4:23) – заявява мъдрецът.

Когато Адам съгрешава, Бог го облича в кожени дрехи. Светите отци тълкуват това като огрубяване на човешката плът, която преди това била по-ефирна и лека. Тъй като нашите прародители отпаднали от богообщение и насочили духовните си сили към творението вместо към Твореца, това огрубяване било за тях предпазна мярка, за да не бъдат толкова уязвими на бесовските атаки. Така човек заприличал на една добре укрепена крепост, която обаче трябвало да пази от вражески нападения. Тоест, храмът вече става и крепост.

Враговете имат за цел да превземат крепостта и се установят в нейната сърцевина. Когато забият своето знаме в нея, значи са установили пълен контрол. Такъв беше и случаят с Гергесинските бесновати (Марко и Лука ги наричат Гадарински, указвайки по-големия град, до който се състояло събитието - Гадара). Дяволът беше пленил волята им, беше превзел напълно крепостта на техните души и развял своето знаме на кулата. Рошави, мръсни, покрити със запечена кръв и струпеи човеци, които крещят и вият като зверове из пущинаците. На въпроса на Спасителя как се казват, евангелист Лука разкрива, че те дали отговор „Легион“. Всъщност не говори самият човек, а демоните, които са го обладали. Легион се нарича най-голямата войскова част в римската армия, която обхваща между 3300 и 6300 души. Така пред нас е печалният образ на човека, отпаднал от Бога, и не просто отпаднал, а паднал до дъното. Преди грехопадението Адам е гол, но безгрешен, след грехопадението неговият разум и нравствено чувство все пак са съхранени, защото търси листа да прикрие голотата си. Обладаният от демони „анти-Адам” е гол, но вече не търси дреха, а злобата му е съвсем открита.

Само няколко хиляди години „еволюция“ в греха и човек много повече прилича на див звяр, отколкото на венец на Божието творение. Първият Адам бе поставен в градина, а този живее в гробищата, като жив мъртвец.

Жив мъртвец - това е тъжната диагноза на съвременния човек. Тя е следствие от липсата на борба. Човек вече почти не се бори с греха, защото е отхвърлил това понятие като старомодно. Вкарал е всичко в коловоза на психологията.  Няма Бог, следователно няма и Божий закон, а като няма закон, няма и престъпване на закона. Само дето всеки втори около нас е гадаринец...

Имаше преди години една ТВ-реклама „Най-лесният начин да се справиш с изкушението, е да му се отдадеш“. Казано уж на шега, но трагично вярно за много наши съвременници, които напълно са се отпуснали по течението на този свят. Бих казал, че всеки от нас в някаква степен е повлиян негативно от това мощно течение. Презадоволеността с материални блага, пресищането с храна и нечисти картини ни омърсяват и отдалечават от Бога. Консуматорската нагласа ни пречи да постим сериозно. Визуалните нечистоти вече не дразнят очите ни и духовното ни зрение отслабва до степен, че не различаваме опасността.

Когато повярвах в Бога беше актуална една сръбска певица, чиято група се казваше „Сладки грех“. Звучи закачливо, но грехът съвсем е не е сладък. Той е сладък само за миг, като отрова, която на езика е приятна, а в стомаха става горчива и ако не я повърнем, ни убива.

Борбата с греха е борба на живот и смърт. Тази борба започва още с опазването на крепостната стена на нашата личност. Там са нашите сетива. Те са прозорци към този свят, но ние трябва да ги превърнем в бойници. Вражите стрели проникват през тях, разпалват страстите и предизвикват пожари. Разузнавачи обхождат непрестанно стените и търсят пролука и слабо място, през където да проникнат в душата. Устата пък е врата, за която трябва непрестанно да призоваваме Бога като Давид: „Господи, постави стража на устата ми, пази вратата на устните ми;“ (Пс.141:3)

В зависимост от територията, която бесовете са превзели, има различни степени на бесовско влияние: присъствие, угнетяване, обсебване. Когато е превзето сърцето – Светая Светих в човека, тогава говорим за пълно обладаване. Ние трябва да дадем решителен отпор още на външните стени, а ако някой враг проникне в крепостта, бързо да го умъртвим с покаяние, Изповед и Св. Причастие. Когато Христос се възцари в нас, крепостта на нашата душа става непревземаема.

Някои хора, поради лоша среда и възпитание, и грешни решения, губят битката още в младежка възраст. Предават се на пороци и стават обиталище на бесовете. Ден след ден врагът завзема територии в тяхната душа и сърце. Стават подобни на Гергесинските бесновати и само силни психотропни лекарства могат да прикрият тяхната бесноватост. Да прикрият, но не и да освободят. Само Бог може да ги освободи! Това е добрата вест от днешното евангелие - колкото и дълоко да е проникнал врага в нашата душа, Бог е силен с една дума да го прогони!

Братя и сестри, 

От нас се иска да мразим злото и да воюваме в тази духовна бран. А тя е жестока и трудна. Най-голямата трудност се състои в това, че още от раждането ни в крепостта е проникнал троянски кон – плътта. В него са скрити страстите и чакат да им дадем храна. Нахраним ли ги, излизат и вилнеят в нас. Трябва чрез редовен пост да ги омаломощим от глад, да ги посичаме с меча на Духа. Плътта се храни от излишъците и кулинарните глезотии. Всичко, с което преяждаме и си угаждаме, всъщност храни бесовете, скрити в троянския кон.

Нашата борба е за духовна свобода. Ако не се освободим от враговете си в този свят, след смъртта пак ще бъдем в тяхното присъствие. И тогава робството ни ще бъде многократно по-жестоко и мъчително. Ще бъде вечно и безнадеждно.

Защо навремето чорбаджиите не са били толкова ревностни да се освободят от турското робство? (Както на шега казваме: Искали са, но … са нямали желание.) Защото не са искали да рискуват земното богатство! Затова и ние нека възлюбим небето, да възжелаем радикална промяна и си кажем като нашите революционери-възрожденци „Свобода от греха или смърт“.

протойерей Красимир Кръстев

Църква "Света Параскева" - Плевен

13.07.2025 г.

АЗ СЪМ ИСАВ - МИСЛЯ СИ, ЧЕ СЪМ ЛОВЕЦ, А СЪМ УЛОВЕН

    Братя и сестри, разтвориха се и тази година дверите на Великия пост за всеки боголюбец, или по-точно казано, Църквата разтвори тези двери. Отново можем да се върнем в Едемската градина, както казва св. Василий Велики: ,,Понеже не сме постили, затова сме изгонени от Рая. Нека да постим, за да се върнем там. Не подражавай на престъплението на Ева, не приемай отново съвета на змията, която ти предлага лакомия, за да угодиш на плътта. Не се оправдавай с недъзи и слабости на тялото, защото не на мен представяш тези оправдания, а на Бога.“

    Ева се провали в Божия рай. Не се обърна към своята глава – Адам, а тръгна сама да мъдрува и решава. Тя е първият индивидуалист в човешката история. Пожела свобода от мъжа си, но стана негов роб. Адам не се излъга, но предпочете любовта към жената пред любовта към Бога. И той пожела да се освободи, но от властта на Този, Който единствен освобождава. Така и двамата наши прародители търсеха свобода, но и двамата станаха роби на греха. И бяха изгонени на Изток от рая... 

    Бог-Слово доброволно остави небето и заживя на Изток от рая. През своя 40-дневен пост Той победи изкушенията, в които се провалиха нашите прародители. Затова Църквата е установила Св. Четиридесетница в памет на Господния пост. Но не само като спомняне, а като път, по който всеки християнин трябва да върви.

    Ние, човеците от 21 век, сме разслабени повече от нашите предци, но значи ли това, че трябва да разслабим каноните и правилата на Църквата? Протестантите направо са ги изхвърлили, а православните модернисти са ги обявили за остарели. Един такъв модернист, Андрей Кураев, дори съветва православните да вземат Книгата с каноните, „да я целунат и оставят на рафта” като нещо излишно за Православното съзнание и живот.

    Използвам думата "разслабен" не в буквалния смисъл на телесно парализиран (въпреки, че и телесно сме по-увредени от предците), а повече като духовно изнемощели. Разслабени сме, но това не може да ни бъде оправдание, защото нашият враг не е станал по-разслабен. Точно духовното разслабване ни кара да сме толкова милостиви към най-малкия ни телесен проблем. Но св. Василий Велики казва: „Ако някой е болен и е изсъхнал от болестта така, че друг човек го обръща от една страна на друга, и той вече не е в сили сам да се преобърне на одъра си, на такъв му се позволява да яде скромно по време на поста, но не месо, а само бяла скромна храна”. На такива действително болни и неофити свещеникът може да благослови облекчаване на поста, но не и на разслабени - стари християни, които самоволно си решават, че постът не е „тяхното нещо“ и сами си избират да постят, да речем, само първата и последната седмица. Кое тогава е „тяхното нещо“? Може би да гледат сериали или да сърфират в Интернет?! Разслабеният трябва чрез поста да стане силен духовно, а и телесно.

    Питам се, можем ли ние да изпостим една цяла Св. Четиридесетница, без да завием в грешна посока? Или ще тръгнем твърде вляво, намирайки си оправдания и правейки компромиси, в следствие на което така ще ерозираме строгостта на поста, че ще преминем постепенно към бял пост. Или пък ще завием твърде вдясно, слагайки лупата, за да разчетем и най-ситния шрифт, да не би в продукта да има следи от мляко. Да, следите от мляко лесно ще избегнем, но с лупата няма да видим по-важни неща като егоизъм, осъждане, тщестлавие… 

    Скоро след обръщането ми в православната вяра се запознах с един обръщенец от Православие в протестантство. И каква беше причината за това странно негово обръщане? Човекът беше започнал добре пътя, но после беше сложил лупата, беше станал капризен,  притеснявайки постоянно родителите си с претенции да му готвят без следи от „греховна храна“. Накрая така ги изтормозил, че сринал и малкото вяра, която те имали. Старите станали атеисти, а той се разочаровал и от крайнодясно завил към крайноляво, и станал протестант. „Човече, казах му, аз заради поста, от евангелист станах православен, а ти заради поста вървиш обратно. Не виждаш ли, че протестантството не е армия, а детска забавачница, в която всеки си прави това, което на него му харесва?“ Защото при евангелистите пост на практика няма, макар и на теория да се цени. На практика евангелистите постят само на 29 февруари, ще рече на високосна година. Но не всяка високосна; аз за 15 години в протестантски общности съм постил само един път за 3 дни, защото там всичко е оставено на личната преценка. Всичко минава под етикета „свобода“. А техните пастори „Обещават им свобода, макар самите те да са роби на развалата. Защото от когото някой бъде победен, от него бива и поробен.“ (2Петр.2:19)

    И така, тогава аз много неща не знаех, но знаех, че християнинът трябва да е воин и виждах, че протестантството не ражда воини, а слаби хора. Силният човек е този, който има твърда воля. Компромисът ни разслабва, прави ни меки и непостоянни. Може ли в една армия всеки войник да воюва по свои правила и свой устав? Църквата е армия и щом е постановила конкретен начин на постене, значи той трябва да се спазва така, както войникът спазва устава и заповедите на командването. Стриктно и без своеволия! В казармата има поговорка: уставите са писани с кръв. На война пострадват най-вече неподготвените и недисциплинираните!

    Големият въпрос е какъв е царския път по отношение на поста? Защото ако не го намерим, самите ние ще се сринем, а и свидетелството ни като православни ще е ужасно. Ще избегнем свинското, но ще почнем да ръфаме човешко месо, както предупреждава апостолът: „Ако пък един друг се хапете и се ядете, пазете се да не би един друг да се изтребите.“ (Гал.5:15) Така става, когато забравим, че освен от плътската трябва да се очистим и от духовната нечистота. 

  Правилният пост не ни прави унили, а ни учи на смирение пред духовните военачалници. Прави ни не някакви самотни самураи, а дисциплинирани Христови воини, които не се отделят своеволно от войсковата част.

    На тези, „които се подвизават по правилата“, постът дава сила и непоколебимост на волята, носи богопознание и себепознание. Ето опитността на един православен свещеник, който бил свикнал самоволно и неоснователно да си отваря и затваря дверите на поста. В първия ден на Великия пост свещеникът бил поканен да направи водосвет на дом. Но идвайки в дома, се оказало, че домакините, които не били особено вярващи, имали предвид да направи освещаване на корбан. Досетил се той, че корбана ще е с риба и не е редно да го освещава, но не обърнал внимание на червената лампичка. Успокоявал се, че няма да вкусва от рибата, че ще е грубо да откаже на домакините и пр. Но когато влязъл в дома, краката му се подкосили. На трапезата го чакало най-красивото печено агне, което бил виждал през живота си. Истинско произведение на кулинарното изкуство! В същия момент получил, по думите му, внезапен "световъртеж". В умствения му хаос се промъкнали мисли, че Бог му е дал свобода и като свещеник може сам да си реши да почне поста от следващия ден. И тогава той приел една кутия с препечено агнешко и сладко си го изял. Но с последния залък световъртежа изчезнал и в ума му се избистрила познатата библейска сцена при която Исав, завръщайки се от лов и гладен като вълк, се отказа от първородството си за паница леща. Леща, червеникава като препечено агне. А Исав неслучайно е описан като много космат. И по душа бил като животно, което не може да се въздържи и винаги, когато е гладно, трябва да яде, трябва да задоволи животинските си инстинкти. Не е грях да си космат, но е грях да робуваш на животинските страсти. Не е грях да ядеш леща или агнешко, но е грях да се откажеш от първородството, т.е. от духовното благословение, заради угаждане на плътта. Помните ли какво казва Исав на брат си? „Ей, аз умирам от глад, защо ми е сега това първородство?“. (Бит.25:32) Не казват ли това и всички тези, които в Св. Кръщение са се родили "от вода и Дух", но гледат лекомислено на това велико благословение. За една паница леща и за една порция агнешко са готови да се откажат от първородството. Това правят всички, за които християнството е игра на войници. Постът обаче не е игра, а истинска война и не можеш самоволно да влизаш и излизаш през неговите двери.

    И свещеникът осъзнал това, навел глава и горчиво въздъхнал: "Боже, аз съм Исав, аз не съм ловец, аз съм уловен от животинските си страсти, защото живея като животно. Мисля си, че съм голям ловец, а всъщност съм уловен."

    Постът не е въпрос на лична преценка, той е духовна борба на живот и смърт. Ако за някой това звучи странно, значи още не се е събудил и не се е включил в битката. А който не участва в духовната война, няма как да влезе в обещаната земя! От книгата Числа разбираме, че когато съгледвачите се върнаха „И те разказаха на Мойсей: „Ходихме в страната, в която ни изпрати; и наистина, там текат мляко и мед, ето и плодовете ѝ. Но народът, който живее в тази страна, е силен, а градовете са укрепени и твърде големи; там видяхме и Енаковите синове.“ (Чис.13:27-28) Казаното от съгледвачите не беше лъжа, но не беше и цялата истина. Враговете ни са силни, но Бог е по-силен от тях. Той ни дава Царството така, както даде и обещаната земя по времето на Иисус Навин: „Давам ви всяко място, където стъпи кракът ви, както казах на Мойсей“. (Иис.Нав.1:3) Спасението ни се дава, но не Божият крак трябва да стъпи там, а нашият. Бог няма да ни спаси без нас. Той ни спасява като ни дава сила, но ние сме тези, които трябва да се обучим в Църквата като в духовна казарма, да станем по-силни от враговете си и да ги изгоним от душите си, както пее св. цар Давид:

    „Бог ме обдарява с мощ, прави съвършен моя път; прави краката ми като на елен и извисява ме във висините; учи ръцете ми да воюват, така че те опъват меден лък. Ти ми даряваш щит за спасение чрез Тебе и Твоята благост ме възвеличава. Ти си ми дарил свобода да бродя и моите нозе не се люлеят. Аз преследвам враговете си и ги изтребвам – не се връщам, докато не ги унищожа; изтребвам ги и ги поразявам, и те не можаха да се надигнат и паднаха под нозете ми. Ти ме обдаряваш с мощ за бой и поваляш пред мене онези, които ме нападат. Ти обръщаш в бяг моите врагове и аз изтребвам онези, които ме мразят.“ (2Цар.22:33-41)

    Постът е нашата мощ, нашето оръжие, нашата свобода! Амин.

Свещеник Красимир Кръстев

Църква "Св. пророк Илия" - Д. Дъбник

08.03.2025 г.

ВСИЧКИ СМЕ ПРИЗОВАНИ КЪМ ИЗПОВЕДНИЧЕСТВО

(СЕДМА НЕДЕЛЯ СЛЕД ПАСХА - НА СВЕТИТЕ ОТЦИ ОТ ПЪРВИЯ ВСЕЛЕНСКИ СЪБОР)

    В днешната неделя поменаваме светите отци от Първия вселенски събор, които преживели много страдания и несгоди заради любовта си към истината. Те били не само просветени от Бога хора, но велики изповедници на правата вяра. Днес ще даваме често думата на един велик съвременен светец - преподобни Паисий Светогорец, който поставя една от най-точните диагнози на болното ни общество и Църква:

    „Днес се стремят да разрушат вярата и за да рухне нейното здание, бавно премахват камъче по камъче. Но за това разрушение са виновни всички: не само тези, които разрушават, но и ние, които виждаме как целенасочено се разрушава вярата и не полагаме усилия, за да я укрепим. Впоследствие тези развратители ще ни създадат още по-големи трудности, ще се озлобят на Църквата, на монашеството… На днешната ситуация може да се противодейства само духовно, а не по мирски. Бурята ще се засили още, ще изхвърли на брега всички боклуци, всичко ненужно, а след това положението ще се проясни. И едни ще получат чиста награда, а други ще плащат дълговете си... Сега мнозина се стремят да разложат всичко: семейството, младежта, Църквата. В нашите дни да радееш за народа - това си е изповедничество, защото държавите воюват против Бога. Законите, които държавите приемат сега са насочени пряко против Божия Закон.“

    Рушене камъче по камъче – това е лукавия метод на сатаната, защото една солидна крепост много трудно се превзема с директна атака. Такава атака по-скоро мобилизира защитниците. Виждаме обаче, че 35 години след преп. Паисий църковната сграда е още по-разядена. Икуменизъм, модернизъм, ереси и разколи. Камъче по камъче – така руши врагът.

    В държавите, особено от ЕС – аборти, проституция, порнография, хазарт, наркотици, хомосексуализъм, джендър-идеология, социални неправди – всичко върви към узаконяване.

    Глупаците мъдруват: спокойно, тези неща винаги ги е имало, ще отминат сами. Фалшиви пророци, за които пророкува Йеремия: „Как казвате: «Ние сме мъдри и законът на Господа е с нас»? А ето лъжливото перо на книжовниците го е обърнало в лъжа. Мъдрите ще бъдат посрамени, ще бъдат уплашени и хванати в мрежа. Ето те отхвърлиха словото на Господа, тогава в какво е мъдростта им? Затова ще отдам жените им на други, полята им – на други собственици. Защото всеки, от малък до голям, се е предал на користолюбие. от пророк до свещеник – всеки постъпва лъжливо. И лекуват раната на дъщерята на народа ми повърхностно, като казват: «мир, мир!», а мир няма. Срамуват ли се, когато вършат отвратителни неща? Не, никак не ги е срам и не знаят да се изчервяват. Затова ще паднат между падналите, ще бъдат повалени по време на посещението ми.“ (Йер.8:8-12).

    Дяволът желае да ни успи, да приемем извращението за норма. И негови (не)волни съработници стават християни с талантливо перо, но объркан нехристов ум, издигнал човека над Бога и кланящ се на идола на хуманизма. Един от тях дори съветва православните да вземат Книгата с каноните, „да я целунат и оставят на рафта” като нещо излишно за Православното съзнание и живот. За такова отношение към Божия закон пророкът казва: "А ето лъжливото перо на книжовниците го е обърнало в лъжа." Не всички светци са били талантливи, но всички всички ересиарси са били. Таланти, които обаче са гледали отгоре на другите. Перо талантливо, но лъжливо!

    Обърнете внимание на думите на преп. Паисий: „Да радееш за народа - това си е изповедничество.“ Днес чистата любов към родината е осмяна и заменена с глобализъм. Глобализмът е откъсване от корените, абстрактна любов към далечния, а не към близкия. Защото кой е нашия ближен? Не просто този, който е в нужда, но този, който е в нужда и лежи ранен на нашия път! А на нашия път лежат първо нашите съграждани, нашите сънародници. На тях да помогнем, а след това да разширяваме сърцето си към целия свят. 

    За да тласне хората към глобализъм, дяволът първо ги тласка към другата крайност – нацизъм. Виждаме това ясно в историята на 20 век. Жалкото е, че днес християни, които по начало трябва да са патриоти, са заразени с вируса на глобализма и толстоизма. Да, още от времето на Лев Толстой и Махатма Ганди дяволът прокарва своите идеи за непротивене на злото с насилие при никакви ситуации. Какви са плодовете от толстоизма век и половина по-късно? Пасивност, мекушавост, квиетизъм (самовдълбочаване и търсене на душевен покой) – отровни двойници на православните добродетели.

    Преп. Паисий казва: „Всички ние сме отговорни да не позволим на враговете на Църквата да я съсипят. Макар че съм чувал дори и от свещеници да казват: „Не се занимавайте с тези неща, това не е ваша работа!” Те са станали безразлични и топлохладни, защото искат да бъдат добри в очите на всички и да живеят дълго. Но Господ казва друго: „Горко вам, кога всички човеци заговорят добро за вас” (Лк. 6:26). Ако безразличието е недопустимо за миряните, то колко повече за духовенството? Благочестивият човек, духовният човек, не трябва нищо да прави с безразличие. „Проклет, който върши нехайно делото на Господа” (Иер. 48:10)... Сега се води война, духовна война. Аз съм длъжен да съм най-отпред. Толкова масони, толкова сатанисти и всякакви други! Толкова бесновати, анархисти, прелъстени… Аз мога да видя какво ни чака, и затова ми е много болно. Устата ми е изпълнена с горчилка от човешката болка... Духът на топлохладността господства, мъжеството съвсем го няма! Как сме се развалили! Как ни търпи все още Бог? Днешното поколение е поколението на равнодушните. Разрешават на безбожници, на хулители да се изказват по телевизията. А Църквата мълчи и не отлъчва тези богохулници. А би следвало да ги отлъчва…“

    В Гърция наскоро приеха закон за еднополовите бракове. Как биха реагирали древните свети изповедници? Мисля, че биха казали на депутатите: Да, имате свободна воля да го сторите, но тези от вас, които са православни, от следващия ден сте отлъчени от Църквата. Никакъв достъп, никакви молитви и тайнства за вас. Анатема!

    Вярно е, че Църквата в Гърция възмутена зажужа като кошер, но чух само един-два архиерейски гласа, които споменаха думата „Анатема“. Скоро и те ще прегракнат, защото дяволът добре знае поговорката „Кучетата си лаят, керванът си върви“. Опасявам се, че ако това зло дойде до нас, картината ще е сходна и дори по-лоша. Ако вълкът напада стадото, овчарското куче трябва да лае, а не да подвива опашка. Пастирът трябва да скочи срещу вълците, а не да се снишава: Ама, не може така остро, ще ни отнемат субсидията, свещеническите заплати, в крайна сметка сме отделени от държавата, тя не ни е длъжна, любовта към различните и прочее опашати неща. Но пророческите думи на Йеремия изобличават такова страхливо мъдруване: „Ето, те отхвърлиха словото на Господа, тогава в какво е мъдростта им?“

    

    Преп. Паисий казва: „Ако ние не противостоим, тогава ще се дигнат от гробовете нашите предци. Те толкова са изстрадали за Отечеството, а какво правим ние за него? Опитайте се да бъдете мъжествени. Напрегнете се малко. Вижте какво търпят християните в другите страни. В Русия търпят такива гонения! А у нас такова безразличие. Ако християните не станат изповедници днес, ако не противостоят на злото, то разорителите ще станат още по-нагли. Но днешните християни не са бойци. Ако Църквата мълчи, за да не влиза в конфликт с държавата, ако митрополитите мълчат, ако монасите мълчат, то кой тогава да говори?.. Нерадивото духовенство успива народа, оставя го такъв, какъвто е, за да не се вълнува. „Вижте, - казват, - в никакъв случай не им говорете, че идва война, че идва Второто Пришествие, че трябва да се готвят за смъртта. Нека не се вълнуват хората!” А други поради лъжливо разбиране за доброто, казват: „Не разобличавайте еретиците, че са в прелест, за да покажем нашата любов към тях”. Днешният народ е замесен на вода. Закваската не е същата... Ако аз избягвам вълненията, за да не нарушавам своя плътски комфорт, тогава аз съм равнодушен към светинята! Духовната кротост е едно, а мекостта на равнодушието - съвсем друго. Някои казват: „Аз съм християнин. Трябва винаги да съм радостен и спокоен”. Но това не са християни. Това е равнодушие, мирска радост... Този, в когото присъстват тези мирски начала - не е духовен човек. Духовният човек е целият една непрекъсната болка, т.е. на него му е болно за това, което се случва, болно му е за хората, които погиват. И именно заради тази болка му се дава Божествено утешение.” 

       

    Такива духовни човеци са били и честваните днес отци от Първия вселенски събор. Пример за нас какво означава истинска духовност. Амин.

Свещ. Красимир Кръстев

Църква "Света Троица" - Плевен

16.06.2024 г.

РАЖДАНЕТО НА ГРЕХА

„Всеки се изкушава, увличан и примамван от собствената си страст. Сетне страстта зачева и ражда грях, а грехът, като съзрее, ражда смърт.“

(Як.1:14-15)

   Темата за изкушенията и изпитанията е винаги актуална и ежедневно приложима в нашата християнска обхода. Под изкушения разбираме препятствия, поставени ни от дявола, за да ни погуби, а под изпитания - такива трудности, които Бог изпраща за нашето утвърждаване и усъвършенстване в праведността. В Новия Завет е използвана една и съща дума (гр. - пейрасмòс) и това, смятам аз, не е случайно. Както за Йов остана скрито явяването на сатаната сред Божиите синове и разговора му с Бога, така и за нас е трудно да разберем точно духовните причини. Дали Бог изпраща изпитание или допуска да бъдем изкушени от дявола? Не знаем това, но апостолът е категоричен в едно, трябва да знаем, че "Бог не се изкушава от зло, а и Сам не изкушава никого" (Як.1:13) Независимо, че изкушението и изпитанието си приличат, нито Бог, нито  дяволът са отговорни за нашата реакция. Бог действа с добра цел, а дяволът - с лоша, но ключовата роля има човека. 

    Св. ап. Яков разкрива това с метафората за страстта, която ражда грях. Както всички знаем, за да има раждане, трябва да има зачеване, а до зачеване се стига само след съчетаване, т.е. полов акт. Няма зачеване, ако няма две страни - активна и пасивна. Но пасивността е относителна, добре знаем, че колкото и активен да е един мъж, крайното решение за тяхното съчетаване е у жената. В този смисъл може да кажем, че във всеки човек има такова "женско" начало, което може да се поддаде на "ухажването", да "зачене" и роди уродливо бебе, наречено грях. Това е страстта. Човек се ражда отделен от Бога и вследствие на тази отделеност душевните му сили са изкривени по рождение. Наричаме ги страсти. С годините те могат да се изкривят още повече или да се хармонизират. Това зависи от много фактори, но основни са възпитанието, житейската среда и, разбира се, личния избор. 

    Бременността е 9 месеца, но св. ап. Яков маркира само първия и последния ден от нея - зачеването и раждането. В своите творения светите отци са ни разкрили какво се случва в духовно отношение през периода на тази своеобразна бременност. Те ни посочват стадиите на развитие на греха. Стъпвайки основно върху словата на преп. Нил Сорски, може да разграничим следните седем стадии, като последните два са вече след раждането на греха:

    1. Прилогът е някаква небогоугодна мисъл, която ни идва на ум. Тя може да е от всякакъв източник. Но дори да е от бесовете, все още на тази степен няма грях, защото не е включена нашата воля. Няма зачеване. Чували сте тази поговорка: "Мислите са като птици, не можем да ги спрем да летят в главата ни, но можем да не им позволим да си свият гнездо". Тя е напълно вярна, затова е необходима духовна бдителност, или трезвение. Необходимо е също по-чувствителните души да не се вглеждат толкова в птиците, а по-страхливите – да не приемат прелитането за кацане. Колкото и да са грозни мислите, щом няма кацане, все още няма и грях, и не трябва да допускаме дявола да ни угнетява с фалшиво чувство за вина.

    2. Светите отци наричат съчетание събеседването с появилия се прилог, тоест сякаш тайно наше слово към появилия се помисъл. Тук се проявява нашата воля, тук е момента, в който човек трябва да отхвърли и отсече лукавия помисъл и да му противопостави противоположни - добри мисли. 

   Ако човек приеме "ухажването" на врага, вече е налице грях, макар да е все още само в мисловната сфера. Използвайки речника на св. ап. Яков, можем да кажем, че тук "страстта зачева", а зачеването е възможно само при съчетаването на две страни, което значи и съчетаване на две воли.  

    3. Отците наричат сложение сладостното съгласяване на душата с влезлия в нея помисъл или с предмета, който и се е представил. Това става когато, след като приеме внушаваните от врага помисли и образи, човекът окончателно реши в ума си, че трябва да бъде така, както му внушава вражеският помисъл.

    4. Пленяването е постоянното настаняване на помисъла в нас - съединяване с него, което е гибелно за добрия ни богоугоден живот. Тази степен бележи пълното овладяване на цялото човешко сърце – разум, воля, чувства.

    5. Греховна простъпка или самото извършване на греха е логично следствие от пленяването. Тук грехът вече става видим - дело или дума. Така, както бебето излиза от майчината утроба и става видимо за всички, така тук става раждане. „…страстта зачева и ражда грях“. Какъв парадоксален израз само! Раждането на нов живот е повод за голяма радост, а тук е обратното: ражда се, но не нещо, което отива към живот, а към смърт! Трябва да кажем, че растежът на бебето в майчината утроба е 9 месеца, но в духовно отношение това „бебе“, наречено грях, може да израсте и за секунди. 

   6. „…а грехът като съзрее“. Бебето не само се е родило, но е станало зрял човек. Съзряването е предпоследната степен, при която греховните дела стават системни. Тогава говорим за острастяване. Ако при раждането ни страстите са били леки изкривявания, подлежащи на обратно "огъване", тук вече има уродливо изкривяване и закоравяване. С думата страст отците наричат такава склонност, която се загнездва за дълго време в душата, чрез навиците става като че ли нейна природа, влиза сякаш в естеството и. Човек и се подчинява по своя воля, съзнателно, и тя постоянно го залива с внушавани от врага страстни помисли. Страстта укрепва от самоуслаждането и по този начин се превръща вече в навик. Това става – казва преп. Нил Сорски – когато врагът, като представя често някаква вещ, към която човек изпитва влечение, разпалва силна любов към нея, и човекът мислено бива победен от нея. Това се случва най-често, когато човек поради небрежност не е обръщал внимание на лошите си мисли и дори се е стараел да ги развива по своя воля.

   7. Последната степен - "... ражда смърт" е трагичното състояние, наречено духовна смърт. Забележете, че ако човек не убие "бебето на греха" с покаяние, то ще расте все повече и повече, ще се роди, ще съзрее и накрая и ще го убие духовно. Това е пълното закоравяване на грешника, нежелание и неспособност за покаяние. "Ако ние по своя воля грешим, след като постигнахме познанието на истината, не остава повече жертва за грехове, а само страшно очакване на съд и яростен огън, който ще погълне противниците на Бога." (Евр.10:26-27). Ако телесната смърт сполети човек, намиращ се в това състояние, пред душата му има само една врата, над която пише "вечна смърт". Това е едно своеобразно последно "раждане за смърт". Както светите отци наричат смъртта на праведника "раждане за вечния живот", така аналогично можем да наречем смъртта на острастения човек "раждане за вечната смърт".

Братя и сестри,

    "Блажен е човекът, който търпи изкушение, защото след като устои на изпитанието, ще получи венеца на живота, който Господ е обещал на ония, които Го обичат" (Як1:12). За да получим този венец е н необходимо преди всичко да не допускаме страстта да зачене в нас. Това става като омаломощваме плътта с молитва, пост и бдителност към всякакви мисли, идващи в нашия ум.  

    А ако страстта е заченала в нас ембриона на греха, нека не се колебаем и да направим спешно духовен аборт. Това става с покаяние и изповед! Нека не се поддаваме на дяволските лъжи и дори жилото на греха да е проникнало в мислите ни, да го извадим с Христовите лекарства - тайнствата. Защото колкото повече допускаме грехът да извърви пътя от съчетаването до страстта, толкова по-тежки и горчиви лекарства ще ни трябват за неговото изцерение. Толкова по-дълбоко трябва лекарят да забие скалпела, за да извади греховното жило и неговата отрова.

    Цар Соломон пита риторично: "Може ли някой да тури огън в пазвата си и дрехите му да не изгорят?" (Пр.6:27). Какво правим, ако попадне въгленче върху дрехата ни? Бързо го изтръскваме, защото ако прогори дрехата, ще мине към плътта. Пазвата на човека е символ на неговото сърце. Въгленът на вид е черен и е символ на греха. Допуснем ли го да проникне в ума, бързо ще слезе към сърцето и ще изгори и замърси духовния ни живот. Да опазим бялата дреха на светостта неопетнена можем само ако бързо, категорично и с молитва отхвърляме появилите се прилози. Всяко забавяне усилва огъня на изкушението. Тази битка е жестока и който се е борил в нея, знае добре това. 

    Всяка пазва е направена така, че да може да се закопчава, т.е. да бъде защитена. От всеки лично зависи дали ще даде достъп на въглена до нея или не. А когато човек сам поставя въглена (какъвто е намекът в Соломоновите думи), това е равносилно на  самозапалване.

     Бог е с нас, битката е Негова и Негови са "царството и силата, и славата", но ние сме съвоюващи с Бога. Ние сме тези, които трябва да се съпротивим на дявола!

    Светите отци казват, че разумната и изкусна борба се състои в това да отсичаме и да прогонваме от себе си лошия помисъл, тоест прилога, още в началото и непрестанно да призоваваме Бога: "Господи Иисусе Христе, помилуй мене, грешния. Господи, махни от мене лукавия помисъл и дай ми добра мисъл". Защото, който съумее да се противопостави на първия прилог на помисъла, той, така да се каже, с един удар ще пресече всичките му последващи действия.

    Нека не забравяме никога: Победни венци ще бъдат дадени само на онези, които са надвили врага. Те са тези, които наистина обичат Бога. Амин.

Свещеник Красимир Кръстев

Църква „Света Троица“ – Плевен

13.08.2023 г.

КЛЕВЕТНИК, КОЙТО СЕ КРИЕ

 

 

(За войната на небето и на земята)

       Още от зората на човечеството съществува конфликт с космически мащаби, чието разбиране надхвърля човешкия интелект. Завесата за него отдръпва самият Бог и ние днес ще разсъждаваме не според плътския ум, който ражда всевъзможни конспиративни теории, а според мярката на това, което ни е разкрито.

    Апокалипсис означава точно това – разкриване, откровение. Център на тази библейска книга е 12 глава, където четем: „И настана война на небето: Михаил и ангелите му воюваха със змея, а змеят и ангелите му воюваха против тях, но не устояха и нямаха вече място на небето. И беше повален големият змей, древната змия, наречена дявол и Сатана, който съблазнява цялата вселена. Той беше повален на земята, а заедно с него бяха повалени и ангелите му. И чух висок глас да говори на небето: „Сега настъпиха спасението, силата и царството на нашия Бог и властта на Неговия Помазаник, понеже е повален клеветникът на братята ни, който ги клеветеше пред нашия Бог денем и нощем. Те го победиха с кръвта на Агнеца и със словото, за което свидетелстваха, и не милееха за живота си, но бяха готови да умрат.“ (Откр. 12:8-11)

    Това е основен текст по темата за духовната война. В нашите проповеди ние винаги прогласяваме победителя в нея – Господ Иисус Христос. Но сме длъжни, без да се фиксираме прекалено (защото не е душеполезно), да имаме представа и за нашия духовен враг.

    Видението на св. ап. и ев. Йоан Богослов посочва ясно кой е той, а имената му разкриват неговите качества:

- големият змей – свиреп и жесток, чиято сила далече надхвърля човешката;

- древната змия – хитър и лукав, с поне осем хилядолетия опит в изкушаването;

- дявол – клеветник и лъжец;

- сатана – противник, който съблазнява цялата вселена.

    Някои хора се смущават да говорим за духовния ни враг, но св. Йоан Златоуст наставлява: „Не се учудвай, че е казано много за силата на врага. Знанието за това не бива да предизвиква страх и плахост, но може да предпази от безгрижие“.

    Това, което знаем е, че в началото Бог сътворил ангелите. От гордост, обаче, някои от тях, водени от херувима Денница, отпаднали и станали бесове. Бог създал съвършеното творение – човека, за да замени отпадналия ангелски чин и бъде съуправител с Него на цялото творение. От тогава дяволът завижда на човека и воюва срещу него. Воюва прикрито и подло, като целта му е да го вкара в грях и отдели от Бога. За тази си цел дяволът клевети Бога пред нас и нас пред Бога. И, като всеки клеветник, го прави скрито.

    Първо, той клевети Бога като всява в нашите умове съмнение в Неговата любов и грижа за творението. Виждаме това още в Едемската градина: „Тогава змията каза на жената: „Вие няма да умрете! Не! Бог знае, че когато вие ядете от него, очите ви ще се отворят и ще бъдете като богове, които познават добро и зло.“ (Бит.3:4-5). Лукавото внушение е, че Бог е егоистичен и не иска да допусне хората да владеят света чрез вникване в тайните на творението, че иска да ги държи безпросветни роби. Това, както добре знаем, е лъжа, защото Бог създаде човека точно с тази цел – да бъде съуправител на творението. Но Бог иска чрез любовта да постигнем истинското познание, докато дявола обръща нещата и чрез самоцелното знание води жертвите си към гордост. Изкривеният образ на Бога, който дявола ни представя, има за цел да ни отклони от Него и ни тласне към падение.

    Второ. Когато паднем, същият този, който ни е вкарал в греха, се явява пред Бога и започва да ни обвинява. „Един ден, когато Божиите синове дойдоха да се представят пред Господа, дойде също и Сатана между тях.“ (Йов1:6)

    В този небесен събор сатана изтъква всички наши прегрешения и изисква Бог да покаже Своята правда като накаже престъпника. Според преподобни Паисий Светогорец: „Бесът казва: „Ние извършихме една постъпка, а ти ни наказваш, а хората, които имат на сметката си толкова много провинения – Ти им прощаваш. Да, прощава им, но хората се каят, а бившите ангели паднали така низко, че станали бесове и вместо да се постараят да се покаят, стават все по-лукави, все по-злобни“.

    Но дяволът клевети не само съгрешилите, а и праведници като Йов. Ето какво казва: „Нима случайно Йов благоговее пред Бога? Нали Ти Самият пазиш от всяко зло него, семейството му и целия му имот? Ти благослови неговите дела и трудове – затова стадата му се ширят по земята. Но простри ръка и се докосни до всичко, което той притежава, тогава дали няма да се отрече от Тебе пред Твоето лице.“ (Йов 1:9-11)

    Горкият Йов, той не подозираше нито причината за своето страдание, нито какъв скрит враг има! Бог допусна изпитание, за да излезе наяве истинското му сърдечно разположение, да бъде той разкрит пред цялата вселена като праведник.

    Но не само Йов бе разкрит като праведник, врагът също бе разкрит, и ние днес вече не сме в неведение за скрития клеветник, а сме „слушали за търпението на Йов и видяхте какъв край му отреди Господ“ (Як.5:11)

    Боговидецът Йоан ни разкрива, че дяволът е изгонен от Божието събрание, повален на земята. Различни са мненията кога точно и до каква степен той е лишен от достъп до Бога, но преобладават тълкуванията, че това се случва на Голгота. Ден преди Голгота, докато Иисус говори за Своята предстояща смърт, се чува гласа на Бог-Отец от небето, който оповестява началото на тази „война на небето“, за която четем в Откровение. Ето реакцията: „А народът, който стоеше и чу гласа, казваше: „Гръмна се.“ Други пък казаха: „Ангел Му говори.“ Иисус отговори: „Не за Мене беше този глас, а за вас. Сега започва съдът над този свят; сега князът на този свят ще бъде изгонен вън. (Йн.12:29-31) Хората тогава не схванаха случващото се. Сетивата им бяха закърнели за духовните неща и затова чуха само гръм. Народът тогава не разбра, че започва решаващата битка на най-великата война, чийто изход напълно ще промени позициите на воюващите страни. Възкресение и Петдесетница отвориха очите на учениците за истината – чрез Кръста сатана беше обезоръжен. Беше му отнето оръжието на клеветата, изгонен беше вън от небесния събор и над него беше произнесена осъдителна присъда. Така денонощната му клеветническа дейност се проваля от пречистата кръв на Иисус, с която всички наши грехове са умити.

    „Затова ликувайте, небеса, и вие, които обитавате в тях! Горко на вас, които населявате земята и морето, защото дяволът е слязъл при вас с голяма ярост, понеже знае, че му остава малко време.“ (Откр. 12:12)

    Небесата ликуват, защото дяволът е изгонен от там, но земната църква, която воюва духовно, ще срещне цялата сатанинска ярост. Точно това наблюдаваме в цялата християнска история – жестока война на злите сили със светиите, като главната им цел е да ги отдели от скъпоценната кръв на Христа, без която няма очистване от греха.

    В тази жестока война дяволът използва хиляди капани, залага по пътя хиляди мини. Такъв духовен великан като св. Антоний Велики се отчаял, като видял във видение всичките дяволски капани. И сами ние, колкото повече научаваме от светите отци и от личен опит, толкова повече осъзнаваме какво плътно минно поле е пред нас. И все повече ни идва да възкликнем като св. Антоний: „Кой може да ги избегне“. Да не се отчайваме, светецът получил отговор, че има водач, с който и ние днес можем да минем между мините - „Смирението“.

    С днешната проповед ние нямаме за цел да ставаме сапьори и да издирваме скритите мини. Това е жизнено важно и ще го правим през целият ни духовен път към небето. Днес само искаме да посочим смирението като сигурен наш водач по пътя и да запомним, че ако и врагът да сменя постоянно своите тактики, неговата стратегия винаги е една и съща – да ни отдели от Източника на живота.

    Преди всичко, трябва да знаем, че сатана е враг, който се крие. Най-големият му успех е да убеди хората, че не съществува, че причина за злото са социалните фактори, лошия хормонален баланс, ретроградния Меркурий, извънземните, рептилите и кой ли не.

    Ако до някой достигне Божия глас чрез проповед или по друг начин, дяволът бързо му „подсказва“: „гръмна се“ (т.е. това е природно явление) или „ангел говори“ (спиритуализъм). Така лукавият замъглява умовете за своето поражение. Чрез фалшивите религии и идеологии той се стреми предип всичко да скрие и изопачи вестта за Възкресението Христово.

    Слава Богу, Иисус и днес отваря очите на духовните слепци. Слепецът проглежда за греховете си и за Спасителя, но проглежда и за друго. Маскировъчната мрежа пада и зад нея той разпознава истинския виновник за злото – дявола.

    Но тъкмо разкрит, лукавия веднага подхваща друга тактика. „Дяволът – казва св. Григорий Богослов – е или най-дълбока тъма, или, ако го разкриеш, веднага се престорва на светъл ангел и прелъстява ума с кротка усмивка.“

    Разкритият враг не бърза да влезе в открита битка с нас. Той знае, че ако уплаши някой прибързано, има риск същия да се прилепи още по-силно към Бога. Затова предпочита метода на „кротката усмивка“ – ласкателството, приятелството със света и себелюбието. Дяволът знае, че в това си дело има съюзници: един извън нас – света и един в нас – плътта. Те са работили дълги години да формират в нас светски мироглед и навици за плътоугаждане. Но за да са тези дяволски съюзници ефективни, необходимо е повярвалият да бъде отделен от Църквата и тайнствата. И дяволът прави точно това – скрива своето поражение на Голгота и се стреми да отклони вярващите от молитвата и църковните тайнства.

    Всички блага получаваме поради кръвта на Агнеца! Истинската молитва е възможна само „като се осмеляваме да влизаме в небесното светилище чрез кръвта на Иисус Христос" (Евр.10:19). Няма очистване без проливане на кръв и всички тайнства са учредени на основата на Христовата кръв. Чрез тях ние прилагаме Изкуплението и ставаме победители над дявола „с кръвта на Агнеца“.

    Ако някой християнин напредва по тесният път на спасението, тогава сатаната влиза в тотална война с него, като се опитва да го смаже душевно и телесно. Но и в този случай дяволът често се крие зад свои прокси-слуги – хора злобни и завистливи, а понякога дори настройва роднини и близки. Много от верните Божии служители са търпели страдание дори от клирици. Св. Йоан Златоуст, който е бил наклеветяван, низвергнат на църковен лъжесъбор и пратен на заточение, отбелязва: „Нека не мислим, че срещу нас воюват човеци. Бесовете водят война срещу нас чрез човешки средства. Нека не забравяме, че войната е срещу бесовете, които, ако искаме, можем да победим. Можем да ги победим, защото имаме заедно с нас силата на непобедимата благодат на Светия Дух и Христовото уверение: „Давам ви власт да настъпвате на змии и скорпии и на всяка вражеска сила“.

Братя и сестри,

    Виждате, че врагът ни е коварен, клевети ни и се прикрива. Но нашият отговор не трябва да е такъв, а „с възвестяване на истината, с Божия сила, с оръжията на правдата в дясната и лявата ръка“ (2Кор.6:7).

    Св. Йоан Златоуст казва: „Онзи, който има враг, онзи, който е бил онеправдан от някого, който се гневи някому, нека цялата своя ярост, целия свой гняв и целия си яд да насочи срещу дявола. Срещу дявола яростта е добра, гневът към сатаната е потребен, към него и злопаметството е похвално. Някой те онеправда, обиди те, похули те, удари те? Обърни срещу дявола омразата и яда, които си изпитал към брата си, който е част от твоето собствено тяло, и насочи брата си към осъзнаване безумността на злото“.

    Дяволът крие от хората най-великата вест: Чрез пролятата на Голгота кръв ние ставаме победители, от роби на греха ставаме царуващи над него. Грехът е пробойната в нашите доспехи и само през него дяволът има достъп во нас. Върху борбата с греха трябва да е нашият акцент. Затова ще завършим с думи отново на Златоустия проповедник: „Нека настъпим греховете – гняв, пожелания, надменност и всички страсти, за да не станем предатели на властта, която Бог ни даде. Нека не оставяме истинските Божии служители – светите ангели, които Бог ни е дал като пазители, и да дружим с дявола. Обратно, нека приемем Божието всеоръжие, за да победим дявола и да станем наследници на Царството небесно“. Амин.

Свещ. Красимир Кръстев

църква "Света Троица" - Плевен

06.11.2022 г.

В ОБЩЕНИЕ СЪС СВЕТИИТЕ

(Неделя Първа след Петдесетница - на Всички светии)

    В края на Своето земно служение Господ Иисус Христос започва да акцентира пред Своите ученици върху ролята на Светия Дух в делото на човешкото спасение: Ще ви изпратя друг Утешител, Който ще бъде с вас, но и във вас - Светия Божий Дух. Гръцката дума за "друг" е някой от същото естество, затова с тези Си думи Иисус всъщност утешава учениците си, че няма да ги остави сираци, Светия Дух за тях няма да е патрок, а истински Баща. Той е третото лице на Светата Троица, чието слизане чествахме на Петдесетница, а в понеделник Му се поклонихме, както казва и Символа на вярата, наравно с Отца и Сина. Именно Светия Дух прилага плодовете на Христовото Изкупление във всеки вярващ. Иисус обещава на учениците Си: „Ако някой Ме обича, ще спази учението Ми и Моят Отец ще го обикне. Ние ще дойдем при него и при него ще живеем." (Йн.14:23). Това "живеене" в тези, които са Го обикнали, става чрез Светия Дух - чрез Неговата благодат  и дарове. 

    Днес земната Църква прославя небесната, прославя „тия, за които светът не беше достоен..., които чрез вяра победиха царства, вършиха правда, получиха обещания, затулиха уста на лъвове, угасиха огнена сила, избягнаха острието на меча, от немощни станаха крепки, бидоха силни на война, обърнаха на бяг чужди пълчища...” (Евр.11:38,33-34).

    Дали почитането на светците отнема от славата на Бога, както някои ни обвиняват? Съвсем не! Ние, православните, почитаме светците не като богове, а като верни приятели и раби Божии. Псалмистът възкликва: „Дивен Бог во светих Своих!”. Наблюдавайки живота на светиите, ние виждаме колко чуден се е показал Бог и така славата се отнася към Бога.

    Отдаването на почит към света Богородица и светиите е от първите векове на християнството. През втори век християните от Смирненската църковна община свидетелстват за мъченическата смърт на техния епископ св. Поликарп Смирненски следното: „Ние събрахме костите му – съкровище, по-ценно от многоцветни камъни и по-чисто от злато – и ги положихме където трябва така, че щом стане възможно, ние ще почнем да се събираме с радост и веселие, и Господ ще ни съизволи да празнуваме деня на мъченическото Му раждане“.

    Да благодарим на Бога, че съизволи да имаме благоприятно време да празнуваме Неговите светии!

    Днес на християнска основа има много общности и хората често задават въпроса: Коя от тях е истинската Църква при положение, че всяка претендира, че право слави Бога? Отговорът на този въпрос не е толкова сложен, ако човек подходи без предразсъдъци.

    Първо. Истинската Църква е тази, чиято история и богословие могат да се проследят без прекъсване от Петдесетница до днес. Тръгваме по нишката на времето и където има някакво разклонение спираме и правим анализ, кой е допуснал отклонение от догматите и каноните. Това обаче е по силите на малцина, затова ще акцентирам на

    Второ. Истинската Църква е тази, която „ражда“ светци. Поглеждаме назад и виждаме коя от общностите след точката на разделяне продължава да ражда светци и коя умножава само „богослови“, социални активисти и многознайковци. Благодатта е като живителна влага, без която растението не може. Има ли влага, има божествен живот, а не само думи и чисто човешки дела. Така и непросветеният в дълбините на богословието, но искрен боготърсач ще успее по плодовете да различи живото стебло от изсъхналата клонка. Бог недвусмислено свидетелства чрез велики дела, чудотворни изцеления и благоуханни мощи, че Неговата Църква е единствено Православната.

    Католицизмът е затънал в човешки дела, показателен пример за което е жената, чието име на Запад е станало равнозначно на светица - Майка Тереза. Както знаем, тя се посветила на самоотвержена служба на бедните и болните в Индия. Лауреат е и на Нобелова награда. Малко след смъртта и уредниците във Ватикана откриват десетки нейни писма с указание да бъдат изгорени без да се четат. А в тях пише: „За какво се трудя? Ако няма Бог, значи няма и душа. Ако няма душа, тогава Иисусе, ти също не си истински.“ В друго писмо тя предлага духовна подкрепа на колега, като пише: „Иисус изпитва много специална любов към теб. Що се отнася до мен, тишината и празнотата са толкова големи, че гледам, но не виждам. Слушам, но не чувам“. Майка Тереза загубила вярата си в края на 70-те години, т.е. 20 години преди смъртта си. Всичко при нея било имитация и безблагодатни човешки усилия…

    Протестантството пък е затънало в думи, превърнало се е в общност на „професорите“. Най-тачени и авторитетни при тях са кабинетните им богослови с тежки титли, за които много подхождат Христовите слова: „те са от света, затова и по светски говорят, и светът ги слуша.“ (1Йн.4:5). Усещайки това осветскостяване, новите протестантски секти отидоха в друга крайност - започнаха да "произвеждат" чудеса, естествено не с Божията сила.

    Сред цялата тази пяна Православието стои като Църквата на светците! Техният глас винаги се е издигал и ще се издига над гласовете на професорите и деятелите, и над всички други гласове. Където са светците, там е Духът, там е живият Бог!

    Освен, че прославяме светците, ние ги призоваваме в молитва да ходатайстват за нас пред Христа. За протестантите това се явява истински препъни-камък. Но трябва да отбележим, че още в Стария Завет срещаме молитви към светците. В книгата на св. пр. Йеремия 15:1 (векове след като Моисей и Самуил са се преселили на небето) четем: „И рече ми Господ: да се изправеха пред лицето Ми дори Моисей и Самуил, душата Ми пак няма да се приклони към тоя народ; отпъди ги от лицето Ми - нека си отидат.“, т.е. застъпничеството на светците е допустимо, но в самия народ трябва да има желание за добра промяна. В притчата за богаташа и бедния Лазар молитвата на богатия е отправена не към Бога, а към патриарха на вярата: „Отче Аврааме, имай милост към мене и прати Лазар да намокри върха на пръста си във вода и да ми разхлади езика, защото се мъча в този пламък.“ (Лк.16:24) Отговорът е, че богаташът няма да бъде послушан не защото е неправилна тази му молитва, а защото животът му на земята е бил неправилен.

    Ето и един пример за молитвено застъпничество на един свят наш съвременник - старецът Илий Ноздрин, записан от йеродякон Илиодор (Гариянц): "Есента летяхме до Турция и останахме там 2 седмици. Трябваше да се върнем обратно в Русия с нощен полет. Излетяхме в полунощ. Самолетът си летеше добре в продължение на 2 часа, когато внезапно отказа единият двигател. Моторът излезе от строя и самолетът накланяйки се на една страна, започна да пада… Вътре в салона започна голяма суматоха: хората се разбягаха, станаха от местата си. Всички разбраха, че самолетът е неизправен…Мъжът, който ми разказваше това, извикал: „Господи, помогни! Пресвета Богородице, спаси нас!” Тогава внезапно си спомнил, за едно свое посещение в Оптина и как се срещнал там с отец Илий и взел неговото благословение. Още тогава отецът много му се понравил на душата. И в последния момент той закрещял: „Господи, по молитвите на отец Илий, помогни ни!” - паднал на седалката и загубил съзнание. Пред мен, - продължи той, - възникна чудно нощно видение. Виждам един облак и Оптина отдолу. Пълна тишина, в двора нямаше жива душа. И изведнъж отец Илий се появява, натичвайки с една пръчка в ръка, бърза, хлопа по всички келии, събужда братята (а беше 2 часа през нощта!): „Братя, ставайте! Ставайте на молитва, самолетът пада!”. И изведнъж - край! - видението приключи. Събуждам се, гледам - самолетът се изправя: разклати се и започна да лети равно в един момент! Двигателят заработи и самолетът полетя нормално. Когато долетяхме, кацнахме меко, без трусове."

    Как да се спасим ние, немощните, без това безценно ходатайство на по-силните?! Както е напълно вярно, че спасението е лична отговорност, така е и напълно вярно, че никой не се спасява сам, без да помогне на другите и без да приеме помощ от другите!

    "Любовта никога не отпада" - казва апостолът - и това е причина не само ние да не преставаме да се молим за починалите, но е и причина починалите светци да не спират да се молят за нас. Ако такава сила има молитвеното застъпничество на живия светец като в горепосочения случай, помислете колко по-голяма ще е тя, когато той застане пред лицето на Христа, вече не в това тленно човешко тяло, което се уморява и отпада! Без да тича и хлопа по вратите на килиите, а само с един поглед към Бога да изпросва нам необходимото!

Братя и сестри,

    Такива истински чудеса са знак къде е истинската светост. Нека се вглеждаме в дирите на тези, които преди нас са вървели по този път и са се увенчали с небесни венци, а не с Нобелови награди. Не съдим инославните герои на вярата, но ние, грешните, освен от пример, се нуждаем от молитвено застъпничество и трябва да сме уверени, че нашите ходатаи съзерцават Христовото лице. Затова сме длъжни да подхождаме внимателно и критично, следвайки апостолската заповед: „Помнете вашите ръководители, които ви възвестиха Божието слово и като имате пред очи завършека на техния живот, подражавайте на вярата им.“ (Евр.13:7)

    След Света Богородица, Църквата почита светците, като условно ги е разграничила в категории: пророци, апостоли, светители, мъченици, преподобни, юродиви, безсребреници и праведни. Това са много пътечки в един път на спасението!

    Скромната пътечка, по която трябва да вървим е тази на праведните – миряни и свещеници, призвани да постигнат святост в света. Заедно с плътта и дявола, светът оформя една зла тройна коалиция. Светът е тази духовна нагласа и система от ценности и вярвания, която „лежи в злото” (1Йн.5:19), не защото е директно враждебна на Бога, а защото е насочена към  задоволяване на чисто земните нужди и егоистични стремежи на човека. 

    Бог ни заповядва: "И недейте се съобразява с този свят, а се преобразявайте чрез вашия обновен ум..." (Римл.12:2). За да станем годпи за небето, ние трябва с Божията благодат да извайваме себе си по Божия образ, а не да станем съобразни със света. За всеки Христов последовател това прави конфронтацията с духа на този свят неизбежна!

    Дяволът не пуска без съпротива нито един човек да премине от неговото царство към царството на светлината. Обидите, клеветите, омразата – това е малка част от неговия арсенал. Христовият войн няма право да воюва с такива оръжия. Молитвата, постът, смирението - това е само малка част от нашите духовни оръжия. Всеки път, когато приемаме със смирение незаслужено поругаване, ние се съчетаваме с Христа на Неговия кръст. Това е една нечовешки трудна война, защото трябва да побеждаваме "злото с добро" (Римл.12:21).

    А когато побеждаваме и вършим добро, не трябва да чакаме награди и благодарности от този свят, по-скоро обратното! Св. ап. Петър увещава: „Ако ви оскърбяват заради Христовото име, блажени сте, защото Духът на славата и силата, Божият Дух, почива върху вас. От тях Той бива хулен, а от вас – прославян.“ (1Петр4:14) Това е нашата награда - да обитава в нас Светия Дух. Но тя е предостатъчна, тя е едничкото необходимо ни, за което ежедневно зовем: "Съкровище на благата и Подателю на живота, дойди и се всели в нас".

    Затова нека поддържаме духовната си връзка с тези най-велики учители и духовни водачи - преподобните и богоносни наши отци. Нека се задълбочаваме в изучаването на житията и творбите им. И най-вече, нека търсим тяхното молитвено застъпничество! Само в общение с тях ще стигнем заветната цел - Царството Божие. Амин!

свещеник Красимир Кръстев

църква "Света Троица" - Плевен

19.06.2022 г.