Братя и сестри, разтвориха се и тази година дверите на Великия пост за всеки боголюбец, или по-точно казано, Църквата разтвори тези двери. Отново можем да се върнем в Едемската градина, както казва св. Василий Велики: ,,Понеже не сме постили, затова сме изгонени от Рая. Нека да постим, за да се върнем там. Не подражавай на престъплението на Ева, не приемай отново съвета на змията, която ти предлага лакомия, за да угодиш на плътта. Не се оправдавай с недъзи и слабости на тялото, защото не на мен представяш тези оправдания, а на Бога.“
Ева се провали в Божия рай. Не се обърна към своята глава – Адам, а тръгна сама да мъдрува и решава. Тя е първият индивидуалист в човешката история. Пожела свобода от мъжа си, но стана негов роб. Адам не се излъга, но предпочете любовта към жената пред любовта към Бога. И той пожела да се освободи, но от властта на Този, Който единствен освобождава. Така и двамата наши прародители търсеха свобода, но и двамата станаха роби на греха. И бяха изгонени на Изток от рая...
Бог-Слово доброволно остави небето и заживя на Изток от рая. През своя 40-дневен пост Той победи изкушенията, в които се провалиха нашите прародители. Затова Църквата е установила Св. Четиридесетница в памет на Господния пост. Но не само като спомняне, а като път, по който всеки християнин трябва да върви.
Ние, човеците от 21 век, сме разслабени повече от нашите предци, но значи ли това, че трябва да разслабим каноните и правилата на Църквата? Протестантите направо са ги изхвърлили, а православните модернисти са ги обявили за остарели. Един такъв модернист, Андрей Кураев, дори съветва православните да вземат Книгата с каноните, „да я целунат и оставят на рафта” като нещо излишно за Православното съзнание и живот.
Използвам думата "разслабен" не в буквалния смисъл на телесно парализиран (въпреки, че и телесно сме по-увредени от предците), а повече като духовно изнемощели. Разслабени сме, но това не може да ни бъде оправдание, защото нашият враг не е станал по-разслабен. Точно духовното разслабване ни кара да сме толкова милостиви към най-малкия ни телесен проблем. Но св. Василий Велики казва: „Ако някой е болен и е изсъхнал от болестта така, че друг човек го обръща от една страна на друга, и той вече не е в сили сам да се преобърне на одъра си, на такъв му се позволява да яде скромно по време на поста, но не месо, а само бяла скромна храна”. На такива действително болни и неофити свещеникът може да благослови облекчаване на поста, но не и на разслабени - стари християни, които самоволно си решават, че постът не е „тяхното нещо“ и сами си избират да постят, да речем, само първата и последната седмица. Кое тогава е „тяхното нещо“? Може би да гледат сериали или да сърфират в Интернет?! Разслабеният трябва чрез поста да стане силен духовно, а и телесно.
Питам се, можем ли ние да изпостим една цяла Св. Четиридесетница, без да завием в грешна посока? Или ще тръгнем твърде вляво, намирайки си оправдания и правейки компромиси, в следствие на което така ще ерозираме строгостта на поста, че ще преминем постепенно към бял пост. Или пък ще завием твърде вдясно, слагайки лупата, за да разчетем и най-ситния шрифт, да не би в продукта да има следи от мляко. Да, следите от мляко лесно ще избегнем, но с лупата няма да видим по-важни неща като егоизъм, осъждане, тщестлавие…
Скоро след обръщането ми в православната вяра се запознах с един обръщенец от Православие в протестантство. И каква беше причината за това странно негово обръщане? Човекът беше започнал добре пътя, но после беше сложил лупата, беше станал капризен, притеснявайки постоянно родителите си с претенции да му готвят без следи от „греховна храна“. Накрая така ги изтормозил, че сринал и малкото вяра, която те имали. Старите станали атеисти, а той се разочаровал и от крайнодясно завил към крайноляво, и станал протестант. „Човече, казах му, аз заради поста, от евангелист станах православен, а ти заради поста вървиш обратно. Не виждаш ли, че протестантството не е армия, а детска забавачница, в която всеки си прави това, което на него му харесва?“ Защото при евангелистите пост на практика няма, макар и на теория да се цени. На практика евангелистите постят само на 29 февруари, ще рече на високосна година. Но не всяка високосна; аз за 15 години в протестантски общности съм постил само един път за 3 дни, защото там всичко е оставено на личната преценка. Всичко минава под етикета „свобода“. А техните пастори „Обещават им свобода, макар самите те да са роби на развалата. Защото от когото някой бъде победен, от него бива и поробен.“ (2Петр.2:19)
И така, тогава аз много неща не знаех, но знаех, че християнинът трябва да е воин и виждах, че протестантството не ражда воини, а слаби хора. Силният човек е този, който има твърда воля. Компромисът ни разслабва, прави ни меки и непостоянни. Може ли в една армия всеки войник да воюва по свои правила и свой устав? Църквата е армия и щом е постановила конкретен начин на постене, значи той трябва да се спазва така, както войникът спазва устава и заповедите на командването. Стриктно и без своеволия! В казармата има поговорка: уставите са писани с кръв. На война пострадват най-вече неподготвените и недисциплинираните!
Големият въпрос е какъв е царския път по отношение на поста? Защото ако не го намерим, самите ние ще се сринем, а и свидетелството ни като православни ще е ужасно. Ще избегнем свинското, но ще почнем да ръфаме човешко месо, както предупреждава апостолът: „Ако пък един друг се хапете и се ядете, пазете се да не би един друг да се изтребите.“ (Гал.5:15) Така става, когато забравим, че освен от плътската трябва да се очистим и от духовната нечистота.
Правилният пост не ни прави унили, а ни учи на смирение пред духовните военачалници. Прави ни не някакви самотни самураи, а дисциплинирани Христови воини, които не се отделят своеволно от войсковата част.
На тези, „които се подвизават по правилата“, постът дава сила и непоколебимост на волята, носи богопознание и себепознание. Ето опитността на един православен свещеник, който бил свикнал самоволно и неоснователно да си отваря и затваря дверите на поста. В първия ден на Великия пост свещеникът бил поканен да направи водосвет на дом. Но идвайки в дома, се оказало, че домакините, които не били особено вярващи, имали предвид да направи освещаване на корбан. Досетил се той, че корбана ще е с риба и не е редно да го освещава, но не обърнал внимание на червената лампичка. Успокоявал се, че няма да вкусва от рибата, че ще е грубо да откаже на домакините и пр. Но когато влязъл в дома, краката му се подкосили. На трапезата го чакало най-красивото печено агне, което бил виждал през живота си. Истинско произведение на кулинарното изкуство! В същия момент получил, по думите му, внезапен "световъртеж". В умствения му хаос се промъкнали мисли, че Бог му е дал свобода и като свещеник може сам да си реши да почне поста от следващия ден. И тогава той приел една кутия с препечено агнешко и сладко си го изял. Но с последния залък световъртежа изчезнал и в ума му се избистрила познатата библейска сцена при която Исав, завръщайки се от лов и гладен като вълк, се отказа от първородството си за паница леща. Леща, червеникава като препечено агне. А Исав неслучайно е описан като много космат. И по душа бил като животно, което не може да се въздържи и винаги, когато е гладно, трябва да яде, трябва да задоволи животинските си инстинкти. Не е грях да си космат, но е грях да робуваш на животинските страсти. Не е грях да ядеш леща или агнешко, но е грях да се откажеш от първородството, т.е. от духовното благословение, заради угаждане на плътта. Помните ли какво казва Исав на брат си? „Ей, аз умирам от глад, защо ми е сега това първородство?“. (Бит.25:32) Не казват ли това и всички тези, които в Св. Кръщение са се родили "от вода и Дух", но гледат лекомислено на това велико благословение. За една паница леща и за една порция агнешко са готови да се откажат от първородството. Това правят всички, за които християнството е игра на войници. Постът обаче не е игра, а истинска война и не можеш самоволно да влизаш и излизаш през неговите двери.
И свещеникът осъзнал това, навел глава и горчиво въздъхнал: "Боже, аз съм Исав, аз не съм ловец, аз съм уловен от животинските си страсти, защото живея като животно. Мисля си, че съм голям ловец, а всъщност съм уловен."
Постът не е въпрос на лична преценка, той е духовна борба на живот и смърт. Ако за някой това звучи странно, значи още не се е събудил и не се е включил в битката. А който не участва в духовната война, няма как да влезе в обещаната земя! От книгата Числа разбираме, че когато съгледвачите се върнаха „И те разказаха на Мойсей: „Ходихме в страната, в която ни изпрати; и наистина, там текат мляко и мед, ето и плодовете ѝ. Но народът, който живее в тази страна, е силен, а градовете са укрепени и твърде големи; там видяхме и Енаковите синове.“ (Чис.13:27-28) Казаното от съгледвачите не беше лъжа, но не беше и цялата истина. Враговете ни са силни, но Бог е по-силен от тях. Той ни дава Царството така, както даде и обещаната земя по времето на Иисус Навин: „Давам ви всяко място, където стъпи кракът ви, както казах на Мойсей“. (Иис.Нав.1:3) Спасението ни се дава, но не Божият крак трябва да стъпи там, а нашият. Бог няма да ни спаси без нас. Той ни спасява като ни дава сила, но ние сме тези, които трябва да се обучим в Църквата като в духовна казарма, да станем по-силни от враговете си и да ги изгоним от душите си, както пее св. цар Давид:
„Бог ме обдарява с мощ, прави съвършен моя път; прави краката ми като на елен и извисява ме във висините; учи ръцете ми да воюват, така че те опъват меден лък. Ти ми даряваш щит за спасение чрез Тебе и Твоята благост ме възвеличава. Ти си ми дарил свобода да бродя и моите нозе не се люлеят. Аз преследвам враговете си и ги изтребвам – не се връщам, докато не ги унищожа; изтребвам ги и ги поразявам, и те не можаха да се надигнат и паднаха под нозете ми. Ти ме обдаряваш с мощ за бой и поваляш пред мене онези, които ме нападат. Ти обръщаш в бяг моите врагове и аз изтребвам онези, които ме мразят.“ (2Цар.22:33-41)
Постът е нашата мощ, нашето оръжие, нашата свобода! Амин.
Свещеник Красимир Кръстев
Църква "Св. пророк Илия" - Д. Дъбник
08.03.2025 г.
Няма коментари:
Публикуване на коментар