БОЖИЯТА ЛЮБОВ, КОЯТО ИЗДИГАМЕ

 (НЕДЕЛЯ ПРЕДИ ВЪЗДВИЖЕНИЕ НА ЧЕСТНИЯ КРЪСТ ГОСПОДЕН)

Днешният евангелски текст (Йн.3:13-17) ни прави задочни слушатели на една беседа по богословски въпроси, състояла се преди около 20 века в Йерусалим, в една тъмна нощ. Срещат се Никодим и Иисус - човешката и Божията мъдрост. Забележителна беседа, която ще погледнем през очите на благовестителя. 

Личните ми впечатления са, че ние, православните християни в България правим сериозна грешка, когато споделяме своята вяра. Поставяме следствието преди причината, каруцата преди коня. Ние детайлно описваме какво трябва да стори човек, за да приложи Изкуплението в своя живот: да се кръсти, да се бори с изкушенията, да пости, да ходи на църква, да се причастява и пр. Тези неща са важни, но те са завършекът на един благовестнически разговор. 

Подходът на Иисус и Неговите апостоли беше по-различен. В началото на разговора Си със самарянката, Господ Иисус я предизвиква: „Ако ти знаеше какъв е Божият дар и кой е Този, Който ти казва "Дай ми да пия", ти сама щеше да поискаш от Него….“ (Йн.4:10) А в Деяния на апостолите забелязваме, че слушателите на благата вест първо бяха докоснати, „ужилени“ в сърцето от вестта за Божията любов, а после сами питаха какво очаква от тях Бог. 

Днес ние недостатъчно разкриваме Божият дар и любовта на Дарителя и после недоумяваме защо хората се колебаят да се посветят. Какво ни казват тези три стиха за Божията любов? Тя е:

Действена – „Бог толкова възлюби света, че даде...“ Христовата любов не се състои в красиви и възвишени слова. Тя е дело, като започнем от Въплъщението, преминем през целия Му земен живот и стигнем до Разпятието. От любов Христос слезе от небето, отдаде цялото Си време, внимание, всичките Си душевни и телесни сили на своя народ, и накрая „знаейки, че е дошъл часът Му да премине от тоя свят към Отца, и понеже бе възлюбил Своите, които бяха в света, Той ги възлюби докрай.“ (Йн.13:1), като принесе Самия Себе Си на жертвеника.  Любовта винаги дава, и то дава всичко, затова тя е

Всеотдайна – Бог имаше много небесни служители, въздигнати до Божии синове, но само един с Неговата същност – единородниия Му Син. Който има единствена рожба, добре знае какво означава това. Означава да дадеш самия Себе Си. Тази любов е и

Всеобхватна – Защото е към целият свят, не само за Израил.  Тя се простира не само към човека, но към цялото творение, което "с нетърпение очаква разкриването на Божиите синове" (Римл.8:19), за да бъде изцерено. Тази любов е

Незаслужена. Защото ние сме болни от греха и не можем да родим нищо здраво. "няма нито един праведен, няма кой да разбира; няма кой да търси Бога, всички се отклониха от пътя, вкупом станаха негодни; няма кой да прави добро, няма нито един". "Гърлото им - отворен гроб; с езиците си лъстят; под устните им - аспидина отрова; устата им пълни с клетва и горчилка. Нозете им бързи за проливане кръв; пустош и неволя по техните пътища; те не познаха пътя на мира. Страх Божий няма пред очите им". (Римл.3:10-18) „Платката, що дава грехът, е смърт,“ – пояснява апостолът, но има изненадваща новина - ние няма да платим тази ужасна цена, защото незаслужено сме станали обект на Божията любов, която за нас е

Спасяваща – „за да не погине …“, т.е. няма да понесем заслуженото.

Безпристрастна  – „ни един“.  В Божията любов няма лицеприятие. Тя се простира към всички хора, независимо от техният етнос, пол, професия и т.н. Тя е толкова 

Прещедра – „а да има вечен живот“. За този вечен живот „е писано: "око не е виждало, ухо не е чувало и човеку на ум не е идвало това, що Бог е приготвил за ония, които Го обичат".“ (1Кор.2:9) Понякога нашите страдания изглеждат тежки, но те са временни, в рамките на краткия ни земен живот. А Божият дар е за цяла вечност.  

Братя и сестри,

Тези характеристики на Божията любов, струва ми се, трябва по-често да разкриваме, преди да обърнем внимание на условията, които Бог поставя, за да получим Неговия дар. Защото колкото и да звучи странно, има хора, които отхвърлят този дар и предпочитат даровете, които този свят предлага. Но Бог цени човешката свобода и не дава насила Своя дар. Затова поставя условие  за получаването му – той е за всеки, който вярва. Дарът е осигурен, но единствено вярващите ще се ползват от него.  

Начинът на усвояване на Божия дар е кръстопътят, на който ние, православните, се разделяме с протестантите и с всички, които не държат Св. Предание. Протестантите се фокусират върху този пасаж (и подобни нему) и твърдо настояват: спасението е само чрез вяра, без никакви дела. Делата ще дойдат после неизбежно, някак по вълшебен начин, без човешки усилия.

     Наистина, на Никодим сякаш е поставено само условието за вяра. Но това е така само на пръв поглед.  Беседата с Никодим не е урок от учебника по сотериология. Тя е просто беседа с конкретен човек, който има конкретни проблеми в разбирането. Дилема вяра или дела за него, а и за поколения след него няма. Проблемът на Никодим и за хората от неговото поколение е дали този Иисус е Христос, или е просто пророк. За поколението след Никодим, т.е. в апостолския период, проблемът също не е вяра или дела, а  християнство плюс обредите (делата по закона) или чисто християнство, без обредите на Стария Завет, за което често се използва само понятието "вярата". Проблемът с делата като заслуги е различен. Той възниква през XVI век на Запад, в средите на отпадналия католицизъм.

         Трябва ясно да кажем, че за спасението са необходими както вяра, така и добри дела. И това е така, още откакто беше дадено първото обещание за Спасителя в Едемската градина, т. н. протоевангелие (Бит.3:15). В целия Стар Завет изискващият се от човека отговор беше вяра, послушание, изпълнение на Божиите заповеди.  Под Новия Завет ние усвояваме плодовете на Изкуплението по същия начин. Защо тогава акцентът сякаш е върху вярата?

         Първо, защото обредната част на Стария Завет отпада.

Второ, нравствената част на закона не отпада, но вече е записана не на каменни плочи, а на плочите на сърцето ни. Това е новото на Новия Завет, за което пророкува св. пр. Йеремия: „Ето, настъпват дни, казва Господ, и ще сключа с дома Израилев и с дома Иудин нов завет, - не такъв завет, какъвто сключих с бащите им в деня, когато ги хванах за ръка, за да ги изведа из Египетската земя; оня Мой завет те нарушиха, ако и да оставах в съюз с тях, казва Господ. Но ето заветът, който ще сключа с Израилевия дом след ония дни, казва Господ: ще вложа Моя закон във вътрешността им и ще го напиша в сърцата им, и Аз ще им бъда Бог, а те ще бъдат Мой народ.“ (Йер.31:31-33) Законът вече е вътре в сърцата ни и не е необходимо да се акцентира на него.

Третото ще формулираме така: преминава се от „виждане към вярване“. Законът е наречен детеводител, за да доведе Израил до Христа. В Стария Завет, в детската възраст на Църквата, Бог по много сетивен начин е водил своя народ. Когато Бог казва: „хванах ги за ръка, за да ги изведа из Египетската земя“, Той има предвид основно огнения и пясъчния стълб, които водеха Израил в пустинята. Израил е като малко дете, водено за ръка. При всички актове на жертвоприношения в Стария Завет, грешникът трябваше да полага ръка на жертвата. Кръвта на закланото животно трябваше всеки път да бъде поръсена, докато грешникът се изповядваше. Колко много сетивност при старозаветното очистване!

Но идва моментът, когато жертвата вече няма да бъде животно, а самият Господ Иисус Христос. И тази Жертва се принася веднъж завинаги. Това налага поръсването с кръвта на новозаветната Жертва да бъде вече несетивно. Именно затова Спасителят в тази нощна беседа води Никодим към примерите за невидимия вятър и видимите резултати от неговото духане, и най-вече към историята от Числа 21 глава. В тази история Израил отново недоволства от Бога, че е изоставен в пустинята и хранен с някаква безвкусна манна. Бог ги наказва със змии, които хапят смъртоносно. Но в голямата си милост, Той има дава и избавление – Мойсей да направи медна змия и я издигне на дървен прът. В мига, в който ухапаният от змия погледнеше към провесената на пръта змия, той оздравяваше.

Защо Иисус дава точно този пример на Никодим? Защото този случай е уникален! Това е единственото място в целия Стар Завет, в което за очистването и прощението на греха не са използвани видими материални елементи. Няма вода, няма поръсване с кръвта на жертвата. Има жертва, тя е там – медната змия на пръта, и е ясен предобраз на Христовото разпятие на Голгота. Но, по Божий промисъл този изолиран случай в Стария Завет на очистване без поръсване с кръв, се превърна в прототип на Христовата жертва на Голгота.  

Днес, в новозаветно време, когато изповядваме греховете си, ние с очите на вярата поглеждаме към Голгота и получаваме очистване. Обърнете внимание, че тайнството Изповед е единственото, при което не участват материални елементи. Стоим, смъртоносно ухапани от греха, поглеждаме с вяра към новозаветната медна змия – нашия Господ Иисус Христос, повесен на новозаветния дървен прът – Кръста, и получаваме своето очистване и изцерение.

Точно това обяснява Спасителят на Никодим:  „И както Моисей издигна змията в пустинята, тъй трябва да се издигне Син Човеческий, та всякой, който вярва в Него, да не погине, но да има живот вечен.“

Възвеличаването на Кръста е разкриване величието на Дарителя и Неговия дар към грешното човечество. Нека ие се уморяваме да величаем Христовият Кръст, чрез който Божията любов се яви на дело в този свят. Амин!

Свещеник Красимир Кръстев

Църква „Света Троица“ - Плевен

13.09.2020 г.

МАЙЧИНАТА ЛЮБОВ, КОЯТО НИКОГА НЕ ОТПАДА

 

(РОЖДЕСТВО НА ПРЕСВЕТА БОГОРОДИЦА)

 

        В една от най-обичаните наши родопски песни са пее: "Притури са планината, че затрупа два овчера, че затрупа два овчера, два овчера - два другаря. Първи моли - пусни мене. Мене чака първо любе. Втори моли - пусни мене. Мене чака стара майка. Проговаря планината: "Ой ви вази два овчаря, любе жали ден до пладне, майка жали чак до гроба". 

    Трудно е човек да не се просълзи, когато слуша тази песен на Стефка Съботинова за народното страдание и мъка. От векове в съзнанието на нашия народ се е утвърдила идеята, че след Божията, майчината любов е най-чистата, всеотдайна и неумираща любов. Тя е по-голяма и по-трайна дори от любовта на съпругата, на първото либе. Майчината любов се ражда още при зачеването на плода, продължава през целия живот на нейното чадо и продължава до последния дъх на майката.

От Св. Предание знаем, че света Моника следвала навсякъде своя възлюбен син Аврелий Августин, когото Църквата нарекла Блажени. Но преди да стане „Блажен“, той живеел бурен и разпътен живот, увличал се по манихейството и по всякакви ереси. Майчината любов го следвала навсякъде, на което и място да се местил. И това съвсем не било желание за контрол от страна на майката. Не, това било едно мълчаливо следване. Света Моника не го осъждала, но през цялото време неспирно отправяла молитви към Бога за своето чадо. Какво майчино посвещение, достойно за възхищение!

Но ако се възхищаваме на света Моника, какво да кажем за любовта на Пресвета Богородица към своя син и наш Господ Иисус Христос! Когато, като 12 годишен, Господ Иисус Христос се отделил от пътуващата група и останал в храма, учудвайки първенците Израилеви с мъдростта Си, родителите Му притеснени го търсели. А когато го намерили, майка Му приела с огромно смирение Неговото обяснение. Това е любов, която е плод на нейното пълно посвещение на Господа и духовно единение с Него – в мисли, в чувства, във воля.

Именно заради пълното и единение с Христос, Църквата я ублажава и винаги ще я ублажава. През земния си живот Богородица не е блестяла с някакви особени чудеса. Преди смъртта си тя дори умолявала апостолите да не акцентират в проповедите и писанията си на нейната личност.

Но Пресветата Дева постигнала в най-висша степен целта на човешкия живот - единението с Бога, което наричаме обожение. Затова и Бог я поставил като Небесна Царица отдясно на Христа, и я направил Ходатаица и Помощница на всички верни, за които тя след своето блажено Успение върши безброй чудеса. Затова и ние днес, в деня на нейното Рождество я ублажаваме и наричаме не просто света, а Пресвета Богородица, защото е по-високо от всички светии и от всички ангелски чинове.

Живеем в лукави времена. Издига се в култ любовта, но не Божията и не майчината любов, а преди всичко любовта между мъж и жена, и то повече в нейния плътски аспект. Години и векове наред крепостите на Църквата и семейството бяха обстрелвани неумолимо от враговете.

Днес джендър-идеологията е поредната огнена стрела на лукавия, която цели съвсем да изпепели семейството и духовната чистота. Протестантския Запад не разбира майчинството на Богородица над всички вярващи и само се е лишило от нейната благодатна помощ. Протестантът уж въздига само Христос, но е запушил ушите си за гласа Му, който от Голготския кръст казва на ап. Йоан, а по този начин и на всички човеци: „Ето майката ти“. Дева Мария е общата духовна майка на всички християни. И както света Моника е следвала навсякъде и е ходатайствала за своя син, така и Пресвета Богородица не отлепя очите си от всяко едно Божие чадо и винаги се застъпва за всички.

В джендър-идеологията няма майка и баща, а родител 1 и родител 2, в нея да бъдеш безплоден не е срамно. Важното е да си консуматор: не само на материални блага, а и на тръпки – емоционални, сексуални и пр.

Обърнете внимание, там, където почитта към Богомайката е силна, където се пеят песни като нашите родопски, джендъризма навлиза трудно. Това богопротивно течение е силно в протестантските страни, където не се почита Пресветата Дева, където почитта към чистата майчина любов е заменена с едно сантиментално, сладникаво и блудкаво разбиране за любовта. Протестантството гледа пренебрежително на Богородица. То смята почитта към нея за психологически комплекс на монасите, които поради напускането на света, са заместили майчината топлина с почитането на Божията майка. Какво безумие, което дори не искам да коментирам!

Все пак, нека кажем на недоразбралите: празнувайки Рождество Богородично, ние празнуваме не само семейството, не само майчината любов, ние празнуваме Единствената, напълно съединила се с Бога! Празнуваме най-силната Застъпница, чиито молитви са винаги чути от Бога, защото не само Йоан прие Божията майка в дома си и се грижеше за нея. От кръста Иисус се обърна към Дева Мария: „Жено, ето син ти“.  И приемайки св. Йоан за син, тя е приела и всички нас в сърцето си като духовни синове.

Когато християните имат сериозен проблем, те си казват „ще потърся за молитвено ходатайство отец Х, или пастор У, или на някой, за който знам, че е сериозен“. Това е нормално, но нека бъдем реалисти. И за най-сериозните християни важат думите на св. цар Давид от 39 псалом: „Наистина, животът на всеки човек е като полъх. Наистина, всеки човек е като сянка“. Силен човек, цар е достигнал до този извод, затова трябва да се вслушаме в тези думи. Нашите нуждаещи се ближни просят молитвената ни подкрепа, а грижите и личните ни борби често ни грабват и забравяме за тях. Показваме се като неверни пред Бога застъпници за нашите ближни. Не казвайте, че не се е случвало!

Точно тук ние, които сме православни, трябва да осъзнаем, че имаме нещо повече от сериозен молитвен ходатай на земята. Имаме Майка на небето, която никога не ни забравя, която следи всяка наша крачка.

Да, когато планината от скърби и проблеми „се притури“ върху нас, и здраво ни затрупа, ние ще прибегнем към нашата Майка-Застъпница и Скоропослушница, чиято любов никога не отпада. И планината трябва да отстъпи, защото „любе жали ден до пладне, майка жали чак до гроба". Няма да ни остави нашата духовна майка, ще чуе стоновете ни и ще принесе гореща молба към своя Божествен Син. 

Нека търсим нейния Богородичен покров, както пеем в тропара „К Богородице прилежно нине притецем“: „Богородице, ние недостойните няма да млъкнем да говорим за твоите сили. Защото, ако ти не би предстоявала да се молиш за нас, кой би ни избавил от толкова беди? Кой ли би ни запазил досега свободни? Владичице, ние няма да отстъпим от тебе, защото ти винаги спасяваш твоите раби от всякакви злини”. Амин!

свещеник Красимир Кръстев

храм „Света Троица“ – Плевен

08.09.2020 г.