ТЕСНИЯТ ПЪТ НА ДУХОВНОТО ОЧИСТВАНЕ

   В Православието очистването от греха представлява духовно движение по следния маршрут: Покаяние ⟶ Изповед ⟶ Причастие. Кулминацията на това движение е единението с Бога в Св. Евхаристия. Ше сбъркаме обаче, ако не отчетем, че това е само половината истина, и то втората половина. Движението ни към Бога е възможно само защото първо Той стана човек и бе разпнат за нас. Чрез Светия Дух Той продължава да снизхожда към нас, да ни изкарва от духовната летаргия и ни води към мястото на срещата с Него. Кое е това място? Разбира се, там, където се проля очистващата Кръв – Голготския Кръст! Там, в светите тайнства, нашият път се среща с Божия. Св. Николай Кавасила казва: "Тайнствата - това е пътят, вратата, която Христос ни отвори. Преминавайки по този път и през тази врата, Той се връща при хората."

    За да има среща е нужно двустранно движение: не само Бог към нас, но и ние към Него. Въпросът е: вървим ли ние по верния път, утъпкан от нозете на светиите? Питам това, защото днес има много short cuts, т.е. преки пътища. 

    Един такъв пряк път предлага Изповед без покаяние - уста, откъсната от сърцето. Още св. Ефрем Сирин отбелязва: "Много са тези, които се изповядват, но малцина са тези, които се каят."

    Друг крив път е протестантския – покаяние без  тайнство Изповед. Отново short cut - индивид, откъснат от общността. Това е опит да се отстрани Църквата в лицето на свещеника-изповедник. Но всеки наш грях, освен, че накърнява връзката ни с Бога, смущава и Църквата, защото тя е Тяло Христово.

    В последните години, пак по тази индивидуалистична линия, в някои православни среди стана модерно причастяването без Изповед, само с покаяние. Но дали очистването е завършено без светотайнска Изповед и без свещеника като лекар?

    А най-наглия дяволски път предлага да се причастиш само защото си кръстен, без никаква подготовка с пост, покаяние и Изповед.

    Това са преките, но криви пътеки на лукавия, а верният път, който ни сочат светците е все същия, стар и тесен, по който стоят табелите „Покаяние ⟶ Изповед ⟶ Причастие“.

    Думата покаяние, на гр. ез. метаноя, означава промяна на ума, светогледа и начина на живот. В основата на нравствеността е любовта към Бога и ближния. Обичаме ли така, както Бог обича? – това е въпросът на въпросите. Колкото повече човек познава Бога, толкова повече проглежда за липсата на такава божествена, безусловна, жертвена любов (на гр. ез. агапе) в собственото си сърце. И все повече осъзнава, че тесният път, по който може до стигне крайната спирка – небето и богоуподобяването, е същото това старомодно, възхвалявано от отците „ПОКАЯНИЕ“.

    Ежедневно трябва да изпитваме всички свои дела, думи и помисли. В лична изповед да изповядваме пред Бога това, за което съвестта и ближния ни обвиняват. Нашият индивидуализъм обаче е неизтощим: а защо тогава да се изповядаме и пред свещеник в тайнството Изповед? Този въпрос издава юридически подход и е присъщ на западното мислене. Така протестанта си представя, едва ли не, че в момента, в който се изповяда тайно пред Бога, с греха му е приключено. Разбира се, ние, православните, въобще не се съмняваме в безграничната Божия любов към нас, и що се отнася до Бога, Той веднага ни прощава. Но има нещо по-дълбоко и то е в това, че грехът не е само нарушаване на заповед, той е болест, която трябва да се лекува, не само да се прости, а да се очисти. 

    Божият закон е като термометър – показва, че сме вдигнали температура, но не може да ни излекува. Личната изповед пред Бога, ако е искрена, носи прошка, но е само началото на лечението. Тя е като хапчето аспирин, което взимаме веднага щом констатираме високата температура. Необходимо е, но не е достатъчно. Затова ние, православните, не се самолекуваме. Самолечението, както на телесните, така и на духовните болести, освен недостатъчно, може да е и опасно.

    Пълноценното лечение става в лечебницата – Църквата. Затова ние, православните християни, след като в скришната ни стаичка сме признали греха си пред Бога, пристъпваме и към тайнството на Изповедта.

    Тук вече сме в лекарския кабинет. Свещеникът е младшия лекар, а Главният Лекар невидимо присъства с Духа си, а видимо с поставената в изповедалния кът икона. Тук особено проличава дали свещеникът е лекар-духовник или само шивач. Ако е чист и смирен, ще чуе гласа на Духа, ще почисти раната и ще даде правилното лекарство под вид на съвет или епитимия, и тогава ще я зашие. Ако е недуховен, ще хване иглата и ще зашие набързо раната, като прочете една разрешителна молитва.

    За такива небрежни „шивачи“ говори и преподобни Паисий Светогорец като казва, че поради липсата на добри изповедници днес психиатриите са пълни, а църквите празни. А добър не означава непременно образован. Схиархимандрит Амвросий (Тюроленков), казва: „Чувал съм от някои свещеници, които бяха грамотни, да казват така: „Какво е покаянието? Покаянието е да съзнаваме греховете си и да съжаляваме, че сме грешили”. Но това не е покаяние. Да се бием в гърдите, да си скубем косите - това все още не е покаянието. Покаянието е пълната ликвидация с греха, т. е. да се стремим, с Божията помощ, да не грешим повече. Най-главното е човек да не греши”.

    С колко простички думи приснопаметният Зографски игумен ни посочва целта – да не грешим повече! Тази цел не се постига с еднократно душевно гимнастическо упражнение – да се напрегнем и разплачем пред Бога и (евентуално) пред свещеника.

    Истинското покаяние обхваща не само чувствата, но и разума и волята.

    Братя попитали авва Сисой Велики: „Ако брат изпадне в грях, достатъчна ли е една година да се покае?"

    - Жестока е тази дума, отговорил старецът.

    - Шест месеца тогава? – попитали отново.

    - Много е, отговорил старецът.

    - 40 дни тогава?

    - Много е, отговорил старецът, вярвам в милостта на Човеколюбеца, че Той, покае ли се с душата си, след три дни ще получи покаянието си."

    Това твърдение на светеца, разбира се, не е богословски прецизно, но не е и невярно. Защото в Божият ум прошката може и да става в мига, в който признаем греха си, но кога ще усетим лекуващото действие на благодатта, това е друг въпрос. Може на мига, но може и по-късно. 

   Затова отговорът на авва Сисой не бил в западния юридически дух, т.е. че покаянието е в конкретен момент - когато признаеш греха си пред Бога (според протестантите) или когато изпълниш наказанието във вид на епитимия (както е при католиците, поне на практика). Светецът отговорил като мъдър лекар на човешката душа. Защото вярвал в милостта на Човеколюбеца, но и съзнавал, че очистването е процес, който започва с проглеждане, продължава със съжаление и решимост да не се пада в същата мерзост. След това минава през Изповед и кулминира с Причастие. Тоест, необходимо е време (три дни - казва авва Сисой), за да обхване покаянието и трите дяла на душата! Затова е добра и мъдра нашата традиция за най-малко три дни постна подготовка за Св. Причастие!

    Ето, св. цар Давид беше изповядал греха си пред Натан и пророкът му бе обявил прошката. Защо тогава царят продължава да се терзае: "Измий ме напълно от моята вина и ме очисти от моя грях! Защото аз съзнавам своята вина и моят грях е винаги пред мене" и да се моли: „Върни ми радостта на Твоето спасение и с властния Дух ме утвърди.“ (Пс.50:4-5,14)? Защото му бе простено, но душата му оставаше омърсена и наранена! 

    Не можем да дефинираме душата в математически формули и да и определим точен срок на изцерение. Рани различни, в зависимост от конкретния пациент и болест, ефектът от лечението може да се усети в различен момент. Може и веднага, но знаем, че дори при леко телесно порязване, раната „хваща ръбове“ на втория-третия ден. Често лекарят не бърза да зарадва пациента веднага след манипулацията, а му казва „Пий тези горчиви лекарства и ела след седмица на контролен преглед“. Така е и с греховните рани! В Православието епитимиите са духовно-назидателни мерки, налагани от свещеника като средства за покаяние, а не като наказание. Те са тези лекарства, които имат за цел да формират в грешника нова, по-различна и твърда реакция на изкушението. Целта е изцерение на болното място, за да може човек да даде решителен отпор на изкушението! След като ни нарани, бесът няма да се оттегли доброволно. Той не иска раната да заздравява и в рамките на няколко дни ще атакува пак на слабото ни място или около него. Бих казал, че всички ние понасяме ежедневни драскотини от изкушенията, затова тридневният пост преди да се помаже раната с Евхаристийния балсам е необходим за всички, за да може раните да бъдат подготвени за най-силното лекарство - Св. Причастие. При Изповедта, свещеникът трябва да прецени дали е необходимо продължаване на подготовката за Причастие. Само при достойно причастяване  ние отиваме към ликвидация на греха.

   От гореказаното виждаме, че не само лекарят е важен за доброто лечение на болестта; пациентът носи голяма отговорност. Той трябва не само да изпълнява лекарските предписания, но и точно да покаже раната, дори тя да е на деликатно и неприлично място.

   От старогръцки, думата, която най-често стои зад библейската „изповед“, е exomologéomai. Основното и значение е признавам. Етимологията и е следната: ἐх - „от“, „навън“; homologéō - „съгласявам се, признавам“.

    На старобългарски глаголът е „изповѣдати“, чиято етимология е много сходна: „из-“ – представка със значение на извън, открито, навън; „повѣдати“ – означава „казвам, говоря“, сродно с думата „повест“. 

    Всичко това ни насочва към извода, че отношението „покаяние – изповед“ показва едно движение навън, от сърцето към устата, едно желание да изхвърлим отровата от нас.

    Към тайнството Изповед може да се пристъпи по всяко време, без постът преди него да е задължителен. За покайна нагласа на душата, Църквата препоръчва към това тайнство да се подходи с предварителна молитва.

    И въпреки, че тайнството Изповед не е обвързано със задължително пристъпване след това към тайнството Евхаристия, то тайнството Евхаристия е обвързано с предварително минаване през тайнството Изповед. Тук трябва да излезем от човешката логика и да дадем място на свещеника като лекар. Както добрият лекар няма да изпише силно лекарство без поне да изслуша пациента, така и добрият свещеник не трябва да причастява без Изповед. С какво внимание и предварителна диета ние пристъпваме към хирургическа операция; колко повече трябва да пристъпваме със страх Божий към операцията по очистване от тумора на греха чрез Тялото и Кръвта Христови! Свещеникът трябва винаги да помни, че Св. Трапеза е не само място за духовно хранене, но и духовна операционна маса. Затова е длъжен да възпре неподготвения с духовен и телесен пост, и ако трябва да му наложи епитимия.

    Всички хора се нуждаят от базова аскетична подготовка, за да пристъпят достойно към Св. Причастие. Всъщност постът в сряда и петък е една Божествена епитимия, наложена на всички от нашия велик Лекар и Първосвещеник, поради всеобщата греховност, за задълбочаване на покаянието.

   

 Братя и сестри, 

„Тясна е вратата и стеснен е пътят, които водят към живота, и малцина ги намират.“ (Мат.7:13). Не само вратата, но и пътят е тесен, и това е пътя на духовното очистване. Само вървейки по него ще можем да седнем достойно на Господната трапеза. И понеже Христос е „пътят, истината и живота“, то и Св. Причастие освен, че е крайната цел – Живота, е и пътя, по който вървейки, се очистваме чрез  истината. Само така, приемайки достойно Бога в себе, ще се утвърдим като вечни човеци и ще можем да запеем със св. цар Давид „Върни ми радостта на Твоето спасение и с властния Дух ме утвърди.“ Амин.

Свещеник Красимир Кръстев

Църква "Света Троица" - Плевен

15.06.2025 г.

В УЧИЛИЩЕТО НА ХРИСТОС

   Истинското християнство е духовно училище, следване на Христос. Като всяко учене, и то изисква план, методика и цел. Евангелските блаженства, Лествицата и други творби са своеобразни стъпала, учебни класове за целия живот на християнина. 

    Но въпреки, че има елементи на катехизаторство, които изискват кабинетно обучение, християнското ученичество сериозно се отличава от това, което наблюдаваме в светското училище. В него методът е основно литургичен, а целта е възпитанието на човека не само за този земен живот (в което светското училище почти капитулира), а много повече за вечността, т.е. богоуподобяване. И ако светското училище е само един сегмент от живота, то училището на Христос обема всички сфери на живота. Истинският християнин е ученик не само в храма и не само в неделя. За него няма ваканция, но пък и цялото следване на Христа е благо и леко (Мт.11:30).

    Евангелията ни разкриват Учителят, следван навсякъде от Своите ученици. "И отреди от тях дванайсет, за да бъдат с Него и да ги разпраща да проповядват, и да имат власт да церят болести и да изгонват бесове" (Мк.3:14-15). Учениците трябваше да видят как техният Учител се отнася към различни хора, към творението, как действа в различни житейски обстоятелства. Постепенно дойде и тяхното служение - да проповядват, и накрая - да изцеряват и изгонват бесове. Това са етапи от християнското ученичество - своеобразни степени, както в светското образование - начално, основно, средно и висше. Но основа на всичко е общението, връзката с живия Бог, изразени с това "да бъдат с Него"! Някои от учениците станаха апостоли, някои благовестители, други учители... Различни служения, но всички имаха за основа общението с Христос!

    В Православното предание учителят наричаме наставник, старец, а ученикът - духовно чадо. И въпреки, че избягваме понятието "ученичество" поради дразнещия схоластичен (школски) привкус, самото ученичество като процес няма алтернатива. Щом си християнин, ти трябва да растеш, а растежът става чрез следване на Христос. Но следването на Богочовека винаги е опосредствено чрез учители-човеци! "Бъдете мои подражатели, както съм и аз на Христа". (1Кор.11:1). Всъщност, това е Преданието - верига от ученичество, стигаща до Иисус и онези 12 души, които Той удостои да бъдат единствените Негови преки ученици! След Възнесението, за израстването в Христа вече е необходим посредник. До края на 19 век това е безспорно. Св. Игнатий (Брянчанинов) твърди, че в последните дни истинското старчество ще е рядкост, а вярващите ще се ръководят повече от книгите. Това е вярно, но не отменя ролята на духовния наставник, преди всичко в процеса на прохождане на християнина във вярата. Затова в наши дни със сигурност се явява прелест прибързаното отхвърляне на наставничеството. Първият, за който се сещаме, че е призован от Бога за наставник, е кръстника. Но у нас неговата роля на практика се е ограничила до вдигане на тостове за здравето на кръщелника. След продължително ядене на рошкови далече от бащиния дом, все пак кръстеният блуден син се завръща при Бога. В местната църква е нормално да намери наставници в лицето на свещеници, богослови, дякони, иподякони, четци, певци и пр. зрели хора, хора с духовен авторитет.  Така е по книгите, но у нас това, което е по книгите, не расте по нивите, включително на Божията нива.

    От разговори с моя син с известна изненада установих, че голяма част от житейските мъдрости и предпочитания той е приел не от родителите и учителите си, а от сестра си. И основната причина е, че с нея те делят една детска стая, повече си общуват, а и разликата във възрастта е само 3 години.

   По същият начин стоят нещата и в голямото семейство - Църквата. Клирикът, колкото и да се опитва да е достъпен, не може да обхване много хора (Дори Иисус трябваше да избере 12 души). Проповедта от амвона също не може да отговори на всички въпроси. Хората, посещаващи храма, общуват най-много със свещопродавачите. Голяма част от съветите и впечатленията за Православието външните хора добиват точно от тях и, разбира се, от старите вярващи. Затова мирянинът, който е от години в Църквата, като по-стар брат (сестра) в духовното семейство (за добро или лошо), се явява учител на новия във вярата, неофита. Често това е човекът, който му е благовестил и/или го е довел в храма. 

     Колко голяма е отговорността на стария във вярата християнин! Отговорност не само да покаже къде се поставя свещта за живи и къде за умрели, и кога се прави корбан. Отговорност да покаже със слово и пример нещата, които са в основата на християнската азбука. Не да мъдрува по сложни богословски въпроси, а да покаже въплътени А, Б - то на вярата: как да се молим, да постим, да преодоляваме изкушенията. Това е началното образование. Да научиш някого да пише буквите и да чете е по силите на всеки грамотен човек, а за по-нагоре се изисква професионален учител. Така и в духовния живот говорим за учителство в широкия смисъл на думата а след това за учителство на духовник и на мъдър духоносен старец, което е голяма рядкост. А за всички, които поемат това бреме на гърба си, и клирици и миряни, е важно предупреждението на св. Яков, брата Господен: "Братя мои! недейте мнозина става учители, като знаете, че по-голямо осъждане ще получим," (Як.3:1). 

   Напомняме това, защото при съвременното изобилие на информация сме изкушавани да се занимаваме със сложни богословски въпроси, като несъзнателно тласкаме и неофитите в тази посока. Обаче често се оказва, че самите ние не сме усвоили началата на духовната азбука, не сме завършили началните класове. Четем и мъдруваме за антихриста и белега на звяра, или дори за велики догмати, но не сме се научили "да бъдем с Него". Животът ни е хаос, а искаме хората да станат Христови ученици, като подражават на нас... 

    Както казват светогорските отци "Главното не е в това, какви сме ние, когато четем духовна книга, а в това — какви сме, когато я затворим". Ще си позволя да допълня, важно е не само какви сме, когато затворим книгата, но още преди да я отворим да потърсим свещеническо благословение дал е подходящата за нас! (Много рядко са искали от мен благословение за духовната храна, а почти винаги питат за материалната.)

    В миналото някои старци са забранявали на неофитите през първите три години да четат догматически книги и дори книгите на Стария Завет и Апокалипсиса. Целта им била духовните младенци да укрепнат в молитва и пост. 

    Свети Варсануфий Велики казва на новоначалния: "Не бих искал да се занимаваш с тези книги, защото те възнасят ума нагоре, но по-добре се поучавай от словата на старците, които смиряват ума долу. Казвам това не за да унижавам догматическите книги, а защото храната бива различна".

    Духовният живот в нашата БПЦ е разстроен. Малко са истинските учители, на които да подражаваме. Днес няма старци, но ... няма и неофити. Днес старецът е Интернет, а на третия месец неофитът вече смята себе си за учител. Това е трагично, защото без опитен наставник хаосът бързо настъпва в неукрепналата душа на ученика. Умът, като най-неспокоен и любопитен елемент, започва неусетно и надменно да заобикаля аскетичните теми, смятайки ги за духовно мляко. Умът на такъв неофит полита или към сложните догмати, или към любопитните конспиративни теми, антихриста и пр. Вместо дървото на живота, започва да търси дървото на знанието. Както казва преп. Паисий Светогорец: "Христос хлопа на сърцето, а дяволът - на разума." 

    Такъв самоук и непослушен ученик пропуска, че богопознанието е опитно, а не разсъдъчно. Скоро започва да "преяжда", да "затлъстява" със знания, което в комбинация с неочистените страсти разрушава духовното здраве. Идва ден, когато животът му се срутва, съвсем по библейски, според Христовата притча за къщата, построена на пясък (Мат.7).

     В Христовото училище учителят трябва да преподава със слово и дело, учейки духовните си чеда как да се справят с изкушенията и страстите. Какво от това, че можеш да говориш за омоусис, ипостас и перихоресис, докато си тръскаш цигарата в пепелника?! С такива "сухи" знания можеш да станеш мастит професор в някоя богословска школа, но не и в Христовото училище. В него изпитите не са теоретични. В него знанието се изпитва чрез практиката и нагоре продължават тези, които прилагат знанието в живота си. Споменатите гръцки термини са важни, но са за тези, които са издържали успешно изпитите и са допуснати в по-горните класове.

    Обуздаването на страстите е задължително изискване към учителите в Христовото училище, независимо дали те са клирици или миряни. По думите на св. Василий Велики: "Обуздаването на страстите води до спокойствие и тишина на душата... Страстите са вълни; ако се държиш над тях, ще бъдеш надежден кормчия на живота."

    Колко тъжна картина е Христов служител, който иска да е кормчия на другите, а сам е потънал. Преп. Исихий Иерусалимски казва: "Умът се ослепява от следните три страсти: сребролюбие, тщеславие и сластолюбие. Мъдростта и вярата, съвъзпитатели на нашето естество, не от нещо друго, а от тях са притъпени."

    Когато нелекуваните, но добре прикрити страсти, се съчетаят с властова позиция в клира, се стига до уродливото явление "младостарчество", за което сега не е времето да говорим. 

   Плътската нечистота (чревоугодие, пиянство, пушене) поне е видима и алармира, че човекът е още в началните класове на Христовото училище. Но ако година след година повтаря първи клас, такъв плътоугодник според св. Йоан Кронщадски загрубява духовно и става нечувствителен за Божия глас. Както за да стане медицински лекар, човек се нуждае от здраво зрение и слух, така и за да стане духовен лекар, му е необходима чувствителност за диагностициране и лечение на Божия народ. "Лицемерецо, извади първом гредата от окото си, и тогава ще видиш, как да извадиш сламката от окото на брата си." (Мат.7:5) Никой не би искал сляп лекар да лекува най-скъпоценното му сетиво. Затова всеки здравомислещ човек е нормално да внимава на кого доверява скъпоценната си душа. Посрещнаха Главния Лекар с поговорката "Лекарю, излекувай себе си" (Лк.4:23), странно ли тогава, че и младшите лекари ще бъдат така посрещнати?! 

    

Братя и сестри,

    Казахме вече, че всеки, който не е неофит, в широкия смисъл на думата се явява учител. Не само към клирици, а към всички остарели в църквата, но неузрели духовно християни се обръща с критика св. ап. Павел:

    "Защото, макар и да бяхте длъжни според времето да бъдете учители, вие пак имате нужда да ви учат, кои са първите начала на Божието слово, и дойдохте до такова състояние, че се нуждаете от мляко, а не от твърда храна. Всякой, който се храни с мляко, не е опитен в словото на правдата, защото е младенец; а твърдата храна е за съвършени, които, благодарение на навика, имат чувства, обучени да различават добро и зло. Затова, като оставим първоначалното Христово учение, нека се стремим към съвършенство, без да полагаме пак основа на покаяние от мъртви дела и на вяра в Бога, на учение за кръщения, за възлагане ръце, за възкресяване мъртви и за вечен съд. И това ще направим, ако Бог позволи." (Евр.5:12-6:3)

    Да израсне до учител (в уточнения вече широк смисъл на думата) е задължение на всеки, който върви след Христа. Не за друго, а защото това е зрелостта, съвършенството. Сам Спасителят е задал такава цел - богоуподобяване: "Доста е за ученика да бъде като учителя си и за слугата да бъде като господаря си..." (Мат.10:25). 

    В прочетения текст св. ап. Павел изброява на евреите някои теми от програмата на началните класове. Забележете, все неща, свързани с очистването от греха, които, ако не бъдат усвоени, правят човека негоден както за Божието Царство, така и за църковно служение. Това е категорично заявено на апостолския ученик Тимотей: "В голяма къща има не само златни и сребърни съдове, а и дървени и глинени; и едни са за почетна употреба, а други за долна. И тъй, ако някой се очисти от тия, той ще бъде почетен съд, осветен, приспособен за употреба на Господаря и приготвен за всяко добро дело." (2Тим.2:20-21)

   Чистият живот отваря врата за употребата на дадените ни от Бога дарби - своеобразен следващ етап в училището на Христос. Пастири, учители, благовестители, певци, иконописци, социални работници - всеки човек има някаква дарба и трябва да я развива и използва за Божия слава. Но само след като започне да царува над страстите си и това стане видно за свещениците! От тях, свещениците, той трябва да потърси благословение да се обучи при някой благочестив християнин, който вече е показал добър плод в служението, към което самият израстващ се стреми и има предразположеност. 

    Църквата не е клерикална общност, в която  свещениците служат, а миряните само консумират. Свещеникът е треньор, но на терена се състезават неговите възпитаници. Той е офицер, но е повече в щаба, а на фронтовата линия са войниците. Впрочем, има толкова много родове войски и най-различни войнишки служби. Например, преподобни Паисий Светогорец е възприемал себе си като Божий войник, Божий "свързочник", и е отказал да стане свещеник...

    Длъжни сме да положим здрава основа и да градим върху нея сградата на нашия духовен живот. Затова, нека наваксаме пропуснатото поради леност и "санираме" пукнатините, причинени от греховете ни! Амин.

Свещеник Красимир Кръстев

Църква „Света Троица“ – Плевен

31.12.2023 г.

ДОКАТО СЕ ИЗОБРАЗИ ВЪВ ВАС ХРИСТОС

(ПЪРВА НЕДЕЛЯ СЛЕД ПЕТДЕСЕТНИЦА)

    „Ето, Аз пращам Ангела Си, и той ще приготви пътя пред Мене, и внезапно ще дойде в храма Си Господ, Когото вие търсите, и Ангелът на завета, Когото вие желаете; ето, Той иде, казва Господ Саваот. И кой ще издържи деня на дохождането Му, и кой ще устои, кога се Той яви? Защото Той е като огън, който разтопява, и като луга, която очистя; и ще седне да претопява и чисти сребро, ще очисти синовете на Левия и ще ги претопи като злато и като сребро, за да принасят жертва Господу с правда.“ (Мал.3:1-3)

    Днес отдаваме почит на всички светии, които са просияли през вековете. На някои от тях знаем имената и почитаме техния подвиг, на повечето само Бог знае. Четем житийната литература и се удивляваме – колко различни човешки съдби, колко многообразна е Божията благодат! И все пак, има нещо общо в тях - за всеки от тях казваме „просиял е в светост“. Светостта има сияние, има светлина. Иконописците се сблъскват с тази трудност – да изразят по лицата на светците тяхната вътрешна светлина, а на лицата на грешниците да явят тъмнината.

    Когато създава фреската „Тайната вечеря“, Леонардо да Винчи също бил затруднен от това: трябвало да изобрази Доброто, въплътено в образа на Иисус, и Злото - в образа на Юда Искариотски. Леонардо прекъснал работа по средата и започнал да търси и да оглежда човешките лица като подходящ модел.

    Един ден, по време на църковно богослужение, се вгледал в лицето на едно от момчетата, които пеели в църковния хор. От него струяла светлина и доброта. Това бил съвършеният образ на Иисус Христос, точно което и търсел художникът. На другия ден го поканил в ателието си и възпроизвел чертите му в етюди и скици. Образът на Христос бил завършен. Изминали три години. "Тайната вечеря" вече била почти готова, но художникът все не намирал подходящия модел за Юда. Не можел да открие лицето, олицетворение на злото. А вече започвали да го притискат да завърши фреската колкото се може по-бързо.

    И един ден, след дълго търсене, съвсем случайно Да Винчи най-после открил идеалния модел. В една крайпътна канавка лежал дрипав младеж – пиян, озлобен и преждевременно състарен. Макар и трудно, склонил помощниците си да го пренесат в църквата, понеже нямал време да прави скици. Бездомникът бил пренесен дотам, без дори да разбере, а помощниците му го придържали прав, за да може художникът веднага да започне да го рисува. Леонардо успял да улови и пресъздаде цялото зло, открояващо се върху това лице. Когато свършил, просякът – вече изтрезнял – отворил очи и като видял платното пред себе си, казал с почуда и тъга:

    - Вече съм виждал тази картина.

    - Как така? Това не е възможно... – попитал изненадан Леонардо.

    - Преди три години, когато още не бях изгубил всичко. Тогава пеех в един църковен хор, животът ми бе изпълнен с мечти и доброта. Тогава един художник ме покани да позирам като модел за лицето на Христос.

    Какво развитие у един човек, и то само за три години! Младеж, който бил тръгнал да изкачва лествицата на съвършенството, паднал от нея и само за три години заприличал на дявола! Не знаем по ричините за падението на този млад човек, но Божията цел за неговия живот била осуетена.

    А целта е добре известна. Сам Господ ни я казва: „Бъдете свети, защото и Аз съм свет“. Всички християни са призовани да станат светии. Те са съвършено умити в Св. Кръщение и наречени от ап. Павел светии. Но положението на новопокръстения християнин е подобно на това на първия Адам преди грехопадението. Умит е от греха, но подобно на нашия общ прародител има зададена цел да се издигне от невинност към съвършена и изпитана праведност.

    Пасажът от книгата на пророк Малахия, който Ви прочетох в началото, обикновено се цитира във връзка с Господният Предтеча Йоан – Ангелът, който приготвя пътя пред Христа. Но този текст ни казва много повече. Една вярваща жена изучавала тази пророческа книга и когато стигнала до трети стих на трета глава, у нея се появило недоумение, какво ще рече: „и ще седне да претопява и чисти сребро“

    Тогава тя решила да посети майстор-бижутер, за да наблюдава неговата работа със среброто. Тя нищо не му казала относно причината, поради която е дошла, отговорила само, че изпитва любопитство към този занаят. Когато дошла, застанала зад него и започнала да наблюдава. Майсторът тъкмо загрявал парче сребро над огъня. Той и обяснил, че основното в процеса на обработка на среброто е да се държи то над най-горещата част на пламъка, за да изгорят всички излишни примеси и да бъде очистено.

      Тогава жената попитала:

   - И вие сте длъжни да стоите през цялото време пред огъня, докато протича процеса на очистването на среброто?

    - Да. И аз не само трябва да стоя и държа среброто в огъня, но не трябва и да го изпускам от очи. Ако го задържа твърде дълго и мигновено щетите ще бъдат непоправими.

    Жената се замислила за кратко и попитала:

    - А как вие определяте момента, когато металът е готов и е достигнал нужната чистота?

    Майсторът се усмихнал и отговорил:

    - О, това е много просто. Когато видя в него своето отражение.

    Каква чудесна илюстрация на духовни истини е този случай! Той ни показва великата цел, поставена пред всеки един от нас – християнин значи подобен на Христос. Означава, че сме помазани с мирото на Светия Дух, тъй както и нашия Господ прие помазание от небето. Призовани сме към богоуподобяване. „Чеда мои – простенва ап. Павел, за които съм пак в родилни болки, докле се изобрази във вас Христос“ (Гал.4:19)

    Този пример ни показва и защо са всички мъки, изпитания и страдания в нашия живот – за да се очисти среброто, за да грейне Божият образ в нас! Така Господ държи всеки от нас подобно на майстор-бижутер в очистителния огън, докато се изобрази Неговият образ в нас.

    Нека не ставаме малодушни в изпитанията и изкушенията! Да си спомним как ап. Павел увещава коринтяните: „Друго изкушение вас не е постигнало, освен човешко; верен е обаче Бог, Който не ще остави да бъдете изкушени повече от силата ви, а заедно с изкушението ще даде и изход, за да можете да търпите.“ (1Кор. 10:13)

    Няма да ни остави Господ, не ни изпуска Той от очи, тъй както и майсторът-бижутер следи внимателно процесът на очистване на среброто!

    Божията грижа, разбира се, не е гаранция, че не може някой да се провали в изпитанията и бурите житейски. Добре знаем, че не са малко тези, които пропадат, както този нещастен младеж, позирал на Леонардо да Винчи. Причината обаче не е в Бога. „Верен е обаче Бог“ – акцентира апостолът - Той знае нашата сила и дава изходен път. Тъй че, ако се проваляме, то причината е изцяло в нас, в нашата неверност.

Братя и сестри,

    Нека на днешния празник, почитайки светците, които сияят на небето, да си напомним пак, че и те са били в плът като нашата и са чели същите Библии като нашите, но в доста по-нелуксозна подвързия. И все пак са победили! Имали са възможност да избегнат огъня на гонението и страданията, но е трябвало да се снишат, да замълчат, да се скрият. Ние, съвременните българи, сме станали специалисти в снишаването... Но древните християни са избрали друг път – на изповедничеството и мъченичеството.

  Има време за мълчание, но има и време, когато трябва да се говори, независимо от последствията. Когато ближният ти е онеправдан, издигни гласа си, не си казвай, както чух един човек „Че аз да не съм адвокат на бедните.“ Как напомня това на Каиновото оправдание: „Нима съм пазач на брата си?“ (Бит.4:9)

    Когато болшинството се гордее, че е толерантно и широкоскроено спрямо ЛГБТ-идеологията, снишаваш ли се и ти, за да не те помислят за закостенял и назадничав църковник? Мислиш ли си: какво значение има, че се руши семейството, нали с моето всичко си е наред?

    Ако е така, покай се! Защото „С мълчание се предава Бога“ – казва св. Григорий Богослов. Защото и в днешното евангелско четиво чухме гласа на Спасителя: „И тъй, всеки, който Мене признае пред човеците, ще призная и Аз Него пред Моя Отец Небесен“ (Мат.10:32) Пред човеците, братя и сестри, открито да застанем, с ясна църковна позиция, а не да се стаим, имайки „своя си лична вяра“, дълбоко скрита в някой мозъчна гънка!

    Нека говорят устата ни, нека и делата ни потвърждават нашата изповед! Тогава със сигурност ще дойде огън, очистващият огън на изпитанието. Няма светец, който да не е преминал през този огън! Ако няма огън в нашия живот, да размислим дали не сме се снишили и станали „тайни“ християни. Не се лъжете, няма такова нещо като таен християнин. Има такъв духовен закон – който не върви напред, върви назад и лицето му (понякога видимо само от Божиите очи), лека полека потъмнява. Да ни пази Бог от участта на този младеж, позирал навремето на Леонардо Да Винчи и уподобил се на предателя Юда!

    „Иисус Христос е същият вчера, и днес и вовеки“ (Евр.13:8). Така, както е очистил светците, така иска да очисти и нас от греховните петна, защото „Той е като огън, който разтопява, и като луга, която очистя“.

    „Затова – ще завърша днешната проповед с този призив на св. ап. Петър - радвайте се, макар сега и да поскърбите малко (ако е потребно) в различни изкушения, та изпитаната ваша вяра да излезе по-драгоценна от нетрайното, макар и чрез огън изпитвано злато, за похвала и чест и слава, кога се яви Иисус Христос, Когото обичате, без да сте Го видели, и в Когото вярвайки сега, без да Го виждате, радвате се с неизказана и преславна радост, като постигате края на вашата вяра - спасението на душите“ (1Петр.1:6-9) Амин!

Свещ. Красимир Кръстев

Църква „Света Троица“ - Плевен

27.06.2021 г.

БОЖИЯТА ЛЮБОВ, КОЯТО ИЗДИГАМЕ

 (НЕДЕЛЯ ПРЕДИ ВЪЗДВИЖЕНИЕ НА ЧЕСТНИЯ КРЪСТ ГОСПОДЕН)

Днешният евангелски текст (Йн.3:13-17) ни прави задочни слушатели на една беседа по богословски въпроси, състояла се преди около 20 века в Йерусалим, в една тъмна нощ. Срещат се Никодим и Иисус - човешката и Божията мъдрост. Забележителна беседа, която ще погледнем през очите на благовестителя. 

Личните ми впечатления са, че ние, православните християни в България правим сериозна грешка, когато споделяме своята вяра. Поставяме следствието преди причината, каруцата преди коня. Ние детайлно описваме какво трябва да стори човек, за да приложи Изкуплението в своя живот: да се кръсти, да се бори с изкушенията, да пости, да ходи на църква, да се причастява и пр. Тези неща са важни, но те са завършекът на един благовестнически разговор. 

Подходът на Иисус и Неговите апостоли беше по-различен. В началото на разговора Си със самарянката, Господ Иисус я предизвиква: „Ако ти знаеше какъв е Божият дар и кой е Този, Който ти казва "Дай ми да пия", ти сама щеше да поискаш от Него….“ (Йн.4:10) А в Деяния на апостолите забелязваме, че слушателите на благата вест първо бяха докоснати, „ужилени“ в сърцето от вестта за Божията любов, а после сами питаха какво очаква от тях Бог. 

Днес ние недостатъчно разкриваме Божият дар и любовта на Дарителя и после недоумяваме защо хората се колебаят да се посветят. Какво ни казват тези три стиха за Божията любов? Тя е:

Действена – „Бог толкова възлюби света, че даде...“ Христовата любов не се състои в красиви и възвишени слова. Тя е дело, като започнем от Въплъщението, преминем през целия Му земен живот и стигнем до Разпятието. От любов Христос слезе от небето, отдаде цялото Си време, внимание, всичките Си душевни и телесни сили на своя народ, и накрая „знаейки, че е дошъл часът Му да премине от тоя свят към Отца, и понеже бе възлюбил Своите, които бяха в света, Той ги възлюби докрай.“ (Йн.13:1), като принесе Самия Себе Си на жертвеника.  Любовта винаги дава, и то дава всичко, затова тя е

Всеотдайна – Бог имаше много небесни служители, въздигнати до Божии синове, но само един с Неговата същност – единородниия Му Син. Който има единствена рожба, добре знае какво означава това. Означава да дадеш самия Себе Си. Тази любов е и

Всеобхватна – Защото е към целият свят, не само за Израил.  Тя се простира не само към човека, но към цялото творение, което "с нетърпение очаква разкриването на Божиите синове" (Римл.8:19), за да бъде изцерено. Тази любов е

Незаслужена. Защото ние сме болни от греха и не можем да родим нищо здраво. "няма нито един праведен, няма кой да разбира; няма кой да търси Бога, всички се отклониха от пътя, вкупом станаха негодни; няма кой да прави добро, няма нито един". "Гърлото им - отворен гроб; с езиците си лъстят; под устните им - аспидина отрова; устата им пълни с клетва и горчилка. Нозете им бързи за проливане кръв; пустош и неволя по техните пътища; те не познаха пътя на мира. Страх Божий няма пред очите им". (Римл.3:10-18) „Платката, що дава грехът, е смърт,“ – пояснява апостолът, но има изненадваща новина - ние няма да платим тази ужасна цена, защото незаслужено сме станали обект на Божията любов, която за нас е

Спасяваща – „за да не погине …“, т.е. няма да понесем заслуженото.

Безпристрастна  – „ни един“.  В Божията любов няма лицеприятие. Тя се простира към всички хора, независимо от техният етнос, пол, професия и т.н. Тя е толкова 

Прещедра – „а да има вечен живот“. За този вечен живот „е писано: "око не е виждало, ухо не е чувало и човеку на ум не е идвало това, що Бог е приготвил за ония, които Го обичат".“ (1Кор.2:9) Понякога нашите страдания изглеждат тежки, но те са временни, в рамките на краткия ни земен живот. А Божият дар е за цяла вечност.  

Братя и сестри,

Тези характеристики на Божията любов, струва ми се, трябва по-често да разкриваме, преди да обърнем внимание на условията, които Бог поставя, за да получим Неговия дар. Защото колкото и да звучи странно, има хора, които отхвърлят този дар и предпочитат даровете, които този свят предлага. Но Бог цени човешката свобода и не дава насила Своя дар. Затова поставя условие  за получаването му – той е за всеки, който вярва. Дарът е осигурен, но единствено вярващите ще се ползват от него.  

Начинът на усвояване на Божия дар е кръстопътят, на който ние, православните, се разделяме с протестантите и с всички, които не държат Св. Предание. Протестантите се фокусират върху този пасаж (и подобни нему) и твърдо настояват: спасението е само чрез вяра, без никакви дела. Делата ще дойдат после неизбежно, някак по вълшебен начин, без човешки усилия.

     Наистина, на Никодим сякаш е поставено само условието за вяра. Но това е така само на пръв поглед.  Беседата с Никодим не е урок от учебника по сотериология. Тя е просто беседа с конкретен човек, който има конкретни проблеми в разбирането. Дилема вяра или дела за него, а и за поколения след него няма. Проблемът на Никодим и за хората от неговото поколение е дали този Иисус е Христос, или е просто пророк. За поколението след Никодим, т.е. в апостолския период, проблемът също не е вяра или дела, а  християнство плюс обредите (делата по закона) или чисто християнство, без обредите на Стария Завет, за което често се използва само понятието "вярата". Проблемът с делата като заслуги е различен. Той възниква през XVI век на Запад, в средите на отпадналия католицизъм.

         Трябва ясно да кажем, че за спасението са необходими както вяра, така и добри дела. И това е така, още откакто беше дадено първото обещание за Спасителя в Едемската градина, т. н. протоевангелие (Бит.3:15). В целия Стар Завет изискващият се от човека отговор беше вяра, послушание, изпълнение на Божиите заповеди.  Под Новия Завет ние усвояваме плодовете на Изкуплението по същия начин. Защо тогава акцентът сякаш е върху вярата?

         Първо, защото обредната част на Стария Завет отпада.

Второ, нравствената част на закона не отпада, но вече е записана не на каменни плочи, а на плочите на сърцето ни. Това е новото на Новия Завет, за което пророкува св. пр. Йеремия: „Ето, настъпват дни, казва Господ, и ще сключа с дома Израилев и с дома Иудин нов завет, - не такъв завет, какъвто сключих с бащите им в деня, когато ги хванах за ръка, за да ги изведа из Египетската земя; оня Мой завет те нарушиха, ако и да оставах в съюз с тях, казва Господ. Но ето заветът, който ще сключа с Израилевия дом след ония дни, казва Господ: ще вложа Моя закон във вътрешността им и ще го напиша в сърцата им, и Аз ще им бъда Бог, а те ще бъдат Мой народ.“ (Йер.31:31-33) Законът вече е вътре в сърцата ни и не е необходимо да се акцентира на него.

Третото ще формулираме така: преминава се от „виждане към вярване“. Законът е наречен детеводител, за да доведе Израил до Христа. В Стария Завет, в детската възраст на Църквата, Бог по много сетивен начин е водил своя народ. Когато Бог казва: „хванах ги за ръка, за да ги изведа из Египетската земя“, Той има предвид основно огнения и пясъчния стълб, които водеха Израил в пустинята. Израил е като малко дете, водено за ръка. При всички актове на жертвоприношения в Стария Завет, грешникът трябваше да полага ръка на жертвата. Кръвта на закланото животно трябваше всеки път да бъде поръсена, докато грешникът се изповядваше. Колко много сетивност при старозаветното очистване!

Но идва моментът, когато жертвата вече няма да бъде животно, а самият Господ Иисус Христос. И тази Жертва се принася веднъж завинаги. Това налага поръсването с кръвта на новозаветната Жертва да бъде вече несетивно. Именно затова Спасителят в тази нощна беседа води Никодим към примерите за невидимия вятър и видимите резултати от неговото духане, и най-вече към историята от Числа 21 глава. В тази история Израил отново недоволства от Бога, че е изоставен в пустинята и хранен с някаква безвкусна манна. Бог ги наказва със змии, които хапят смъртоносно. Но в голямата си милост, Той има дава и избавление – Мойсей да направи медна змия и я издигне на дървен прът. В мига, в който ухапаният от змия погледнеше към провесената на пръта змия, той оздравяваше.

Защо Иисус дава точно този пример на Никодим? Защото този случай е уникален! Това е единственото място в целия Стар Завет, в което за очистването и прощението на греха не са използвани видими материални елементи. Няма вода, няма поръсване с кръвта на жертвата. Има жертва, тя е там – медната змия на пръта, и е ясен предобраз на Христовото разпятие на Голгота. Но, по Божий промисъл този изолиран случай в Стария Завет на очистване без поръсване с кръв, се превърна в прототип на Христовата жертва на Голгота.  

Днес, в новозаветно време, когато изповядваме греховете си, ние с очите на вярата поглеждаме към Голгота и получаваме очистване. Обърнете внимание, че тайнството Изповед е единственото, при което не участват материални елементи. Стоим, смъртоносно ухапани от греха, поглеждаме с вяра към новозаветната медна змия – нашия Господ Иисус Христос, повесен на новозаветния дървен прът – Кръста, и получаваме своето очистване и изцерение.

Точно това обяснява Спасителят на Никодим:  „И както Моисей издигна змията в пустинята, тъй трябва да се издигне Син Човеческий, та всякой, който вярва в Него, да не погине, но да има живот вечен.“

Възвеличаването на Кръста е разкриване величието на Дарителя и Неговия дар към грешното човечество. Нека ие се уморяваме да величаем Христовият Кръст, чрез който Божията любов се яви на дело в този свят. Амин!

Свещеник Красимир Кръстев

Църква „Света Троица“ - Плевен

13.09.2020 г.