(ДЕСЕТА
НЕДЕЛЯ СЛЕД НЕДЕЛЯ ПОДИР ВЪЗДВИЖЕНИЕ)
„Всичко си има време, време има за всяка работа под небето:….време да плачеш, и време да се смееш; време да тъгуваш, и време да играеш“ (Екл.3:1, 4)
Тази неделя чрез разказа на св. евангелист Лука (Лк.13:10-17) ще станем свидетели на срещата между нашия Господ Иисус Христос и една душа, болезнено сгърчена в прегърбено тяло. Текстът изрично казва, че болестта на тази жена не беше с естествен произход, а нечист дяволски дух изкривяваше тялото и.
Този древен дух беше отпаднал от Бога, той мразеше Създателя, и искаше тези червеи-хората също да Го мразят. Мястото на червеите е в пръстта, а не да повдигат поглед нагоре. Но човекът, дори паднал, остава човек. Св. Василий Велики пише, че човек е твар, получила повеление да стане бог. И затова винаги поглежда нагоре, като Авраама брои небесните звезди, и сякаш търси едно друго отечество – небесното. Обръща глава нагоре, въпреки, че добре знае истината за Божието всеведение, за което св. цар Давид пее: „Още думата ми не дошла на езика ми, Ти, Господи, вече точно я знаеш. Отзад и отпред Ти ме обгръщаш и слагаш ръка върху мене. Дивно е за мене (Твоето) знание, - то е високо, не мога да го постигна!“ (Пс.138:4-6). Истинският молитвеник знае и думите на св. Йоан Златоуст: „Мислим, че Бог ни гледа отгоре, а той ни вижда отвътре“, но пак с телесните си очи поглежда нагоре. Тялото на молитвеника реагира различно при молитва. Когато душата се кае, тялото коленичи, когато се радва, тялото протяга ръце нагоре. Казваме всичко това, тъй като днешния евангелски текст е пестелив на подробности и ние трябва като детективи да се хванем за малкото следи, с които разполагаме. А това, което преди всичко прави впечатление, е прегърбеното тяло на жената. Затова ще поставим това тяло в съответния историко-културен контекст, за да получим повече информация за душевния свят на тази жена.
Позата с приведена глава е особено характерна за хората, които са в молитва, и то покайна молитва. Но в цялата Библия срещаме и благоговейно вдигнати глави. Ето само два случая от настолната книга на молителите, Псалтира. Когато псалмопевецът прославя Бога, той издига очи нагоре: „Кога гледам Твоите небеса - дело на Твоите пръсти, месечината и звездите, които си поставил, казвам си: що е човек, та го помниш, и син човечески, та го спохождаш?“ (Пс.8:4-5), а също и когато изразява своята надежда: „Подигам очи към планините, отдето ще ми помощ дойде. Моята помощ е от Господа, Който сътвори небето и земята.“ (Пс.120:1)
Прегърбената жена бе замръзнала в скръбна покайна поза цели 18 години! Без поглед нагоре значи без надежда, без радостна прослава на Бога – ето така се е чувствала тя до срещата със Спасителя!
Защо злият дух на немощ е получил достъп до тялото на тази жена? Не можем да кажем точно, но цялата Библия свидетелства, че основната причина за подобни страдания е допуснат тежък личен грях, още повече, че тя не се е родила в това състояние. Справедливо е да допуснем, че в своята младост е паднала в тежък грях. Фактът, че след 18 години я намираме в храма говори, че е принесла покаяние. Сами ние добре знаем, че след съзнателни грехове вината често остава да тежи върху гърба ни като тежък чувал, понякога и след Изповедта. Продължаваме да обвиняваме и бичуваме себе си още дълго. Отказваме да видим скъпоценната кръв, пролята за нас, а се фокусираме върху тежестта на греха. В основата на това вече не лежи скърбене по Бога, а фокусирано върху „аз-а“ разкаяние, което не носи мирните сълзи на покаянието.
И така, болезнено фокусирана върху своя грях, тази жена просто е пропуснала е срока, в който трябва да спре да плаче и да подигне поглед нагоре. Вината лежала върху гърба и, а тя не можела, по-скоро не искала да я остави. Тогава дошъл дявола и приковал гръбнака и надолу: Ето, гледай надолу завинаги и винаги помни, че си нищожество, червей. Осемнадесет години в това изпитание! Хроничният и недъг я правел нечиста и всички я избягвали. Така я намираме, изолирана от хората, потънала в океан от вина.
Важни неща за скръбта и радостта има да ни каже мъдрецът – еклисиаст! Има време за скръб, има време и за радост. „Всичко си има време, време има за всяка работа…“ Новият превод на български православни богослови казва: „За всичко идва час, време има за всяка работа…“, т.е. идеята на Еклисиаста е, че в човешкия живот има различни случаи и състояния, за всяко от тях има време, но има и срок. Колко красиво казва това псалмиста: „защото гневът Му е за миг, благоволението Му за цял живот: вечер настъпва плач, а сутрин - радост.“ (Пс.30:5) Има време, когато трябва да коленичим, да сведем глави и да се каем. Всеки ден, но не по цял ден! Но има и време, когато трябва да застанем прави и да прославим Бога. Нашият богослужебен ред забранява в дните на радост – неделя, светлата седмица и други – да се правят земни поклони. Акатистите пък четем прави. Изглежда благочестиво да си винаги прегърбен, но християнството не е религия на прегърбените. В Христа ние ставаме повече от победители!
В книга Неемия се описва едно всенародно покаяние, докато свещениците четат гласно Божия закон: „И четяха разборно от книгите, от закона Божий, и прибавяха тълкуване, и народът разбираше прочетеното. Тогава Неемия, който е и Тиршата, и книжник Ездра, свещеник, и левитите, които учеха народа, казаха на целия народ: тоя ден е свет пред Господа, вашия Бог; не тъжете и не плачете, - защото целият народ плачеше, слушайки думите на закона. И каза им: идете, яжте тлъсто и пийте сладко, и провождайте дялове на ония, които нямат приготвено, защото тоя ден е свет пред нашия Господ. Не тъжете, защото радостта пред Господа е подкрепа за вас. И левитите утешаваха целия народ, думайки: престанете, защото тоя ден е свет, не тъжете. И отиде целият народ да яде и да пие и да провожда дялове и да празнува с голямо веселие, защото разбраха думите, що им казаха.“ (Неем.8:7-12)
Скръбта по Бога докара покаяние на Израил, но водачите Неемия и Ездра видяха, че сълзите на покаяние са добри, само когато умиват, а не когато удавят. А целия народ се давеше в скръб. Затова те казаха „Стига толкова!“. Да бъдеш унил по време на Господен празник е егоцентрично. Те бяха мъдри водачи, затова прецениха, че срокът за скърбене изтече, и народа трябваше да се весели. Защото радостта е крайната цел на Бога. Той ни е създал за вечна радост и блаженство, а не за скръб. Скърбим, за да стигнем до радостта. Разбира се, за земната радост, както и за скръбта, също има срок. И така ще се редуват, докато дойде Неговото Царство, в което не ще има вече скръб.
Затова и св. ап. Павел настоява: „Радвайте се винаги в Господа, и пак ще кажа: радвайте се“. (Фп.4:4)
Краят на всеки пост е празник, с подобаващата нему радост. Цяла седмица скърбим и постим, а в неделя трябва да се възрадваме с възкръсналия Господ! Затова в неделя не постим.
Нека се върнем в онзи съботен ден в синагогата. Някъде в ъгъла прегърбената жена гледа само надолу, в пръстта. Вижда само сторения от нея преди 18 години грях и вината, своята безспорна вина.
Но идва часът на срещата и с Човеколюбеца. Той я повиква при Него и така я вади от изолацията, въвежда я в общение с общността. Св. Николай Велимирович отбелязва: „Както пастирът, когато види своята овца, заплетена в тръните, полумъртва и безгласна, пръв идва при нея! Така и състрадателният Господ, Добрият Пастир, пръв се явил на тази Своя овца, завързана от Сатаната. Той пръв я повикал: жено! Не й казал: ти, саката! нито: уродлива! нито: сянка на живота! нито: грешнице!, а: жено! С тази дума Господ й връща изгубеното достойнство.“
Грехът и бе факт, влизането на сатаната в живота и също. Тя бе паднала ниско, но не бе червей, защото истински се бе покаяла. Как мразят демоните покаянието! То повдига грешника от пръстта, дава му дръзновение да гледа нагоре, към небето! Забележете, Иисус я нарече „Авраамова дъщеря", с това Той обяви, че нейното покаяние е прието на небето. Всъщност, то е било прието още при първата сърдечна изповед и принесена според закона жертва за греха, но, както казахме, жената е пропуснала срока да се подигне и продължи живота си като опростена. Осемнадесет години без да се отчайва и озлобява, тя не спря да идва в храма. Търпението и доказа нейната „Авраамова“ вяра!
„Дъщеря Авраамова” – с това определение Иисус нарушава една традиция. Юдеите са били убедени, че жените не се спасяват сами, а само чрез мъжете. За разлика от тях, Христос вижда в жената пълноценен член на богоизбрания народ. За изцерението на една болна душа Той разби още една традиция, която нямаше основание в Св. Писание. Така трябва да прави и всеки добър пастир – да руши традициите, които рушат живота на Божиите овци. Дадена му е власт, като самия Спасител, да развързва греховете, да изправя гърбиците.
Изправи се, бъди свободна! Точно тази дума употребил Иисус – свободна. Защото „…ако Синът Ви освободи, ще бъдете наистина свободни.“ (Йн.8:36) Защото вината е най-голямото робство, но има прошка, има ново начало за тези, които търсят Христа.
„И сложи ръцете Си върху нея“. Иисус разби още една традиция – докосна жена, и то нечиста. И не само докосна. Все едно каза „нека твоят грях и немощ паднат върху Мен“.
И виждаме тази Авраамова дъщеря, затворник на вината, какво прави – „и тя веднага се изправи и славеше Бога.“ Дойде краят на моето робство. Някой взе товара от гърба ми и мога да се изправя. Мога да погледна към небето и да запея радостна песен.
Стигнахме до една точка, в която е логично всички да се възрадват. Но в такъв момент винаги се наместват едни особени „герои“. Мрачни и навъсени, загрижени за празника, а не за човека, който трябва да празнува. Съботата, положението на жената, ритуалната нечистота и прочее въпроси (разбира се, модифицирани), все още вълнуват някои хора. Древните фарисеи и законници днес имат свои последователи. Това са тези, които се фиксират върху външните неща. Виждат само татуираната кожа, но не и сълзата, която се стича по нея, сълза, потекла от допира на душата с Бога. Дразнят се от непокритите женски глави, от женския грим и панталони, от неправилно запалена или поставена свещ, и прочее все външни неща. Някога законниците злоупотребяваха със съботата, днес зачестяват злоупотребите със „старчески“ съвети, извадени от контекста и налагани на другите християни като хомот, като предписание за най-дребния детайл от християнския живот. Вярата на днешния законник е робска. Свободата го плаши, той търси регламентиране на всичко, до най-малка подробност. Както сполучливо казва архиеп. Йоан Шаховски: „Законническата съвест е спокойна, само ако изпълни „предписаното“. Християнската съвест е спокойна само при Божи отговор, дори на най-кратката молитва.“ Скована от страх, законническата вяра не може да израсне до синовна вяра. Така законникът сам остава пленник на външната религиозност, но и не пуска да израснат другите около него.
Братя и сестри,
Бог срещна тази сгърбена жена в Своя храм. И днес храмът отново е мястото на среща с Бога, за радостни, и за скърбящи. Той е навсякъде, но ни чака там.
Добре е жена да покрива главата си при молитва, но много по-важно е в молитвата да разкрие сърцето си пред Бога. И веднага един въпрос: ще се зарадваме ли ние, ако примерно жена с непокрита глава, или с дънки, или татуировки, е докосната изцеряващо от Бога? Или ще гледаме външното?
Както Спасителят постави ръка на прегърбената жена, така и днес Той поставя Себе Си между зъбите ни, като Храна за вечен живот. Защото иска всяка наша клетка да Го усвои. Защото Той е онзи плод от Дървото на Живота, от Който като ядем, няма да умрем, но ще живеем вечно. Той е нашето Лекарство. Затова нека не се колебаем. Да пристъпим със страх Божи, вяра и любов, чрез пост, покаяние и изповед. Няма други условия за Св. Причастие, останалото е от лукавия, който иска да останем все така приведени и прегърбени като онази Авраамова дъщеря!
Ако с години сме мъкнали чувала с вината на гърба си, то време е да го оставим веднъж завинаги при нозете на Христа. Как да го оставим? Като го изповядаме в тайнството на Изповедта. И след изповедта, нека не си го взимаме отново. Защото в това тайнство Бог ни развързва и изправя. Изповяданият грях не трябва да предизвиква повече болка и ужас. Така, както белегът от зараснала рана не боли, а само напомня, така и споменът за сторения грях трябва да извиква само сълзи на благодарност пред необятната Божия милост.
Св. Серафим Соболев обичал да казва: „Нито една наша молитвена сълза не е напразна“. Всички наши отци са единодушни, че животът ни трябва да е изтъкан от покаяние. С тази проповед ние не омаловажаваме покаянието, а показваме мястото му в християнския живот – на средство, а не на цел. Целта е обожението!
Още по-малко пък трябва самоцелно да търсим радост в християнския живот, за което ни предупреждава св. Антоний Велики: „Истинската радост изхожда от Бога и се дарува само на този, който постоянно принуждава себе си в това да отхвърля волята си, и във всичко да изпълнява Божията воля.“ Тоест, за да е богоугодна, радостта ни трябва да е „в Господа“, а не в плътските неща. (Фил.3:1).
Православието не прегърбва каещите се, то ги изправя, за да гледат Небето! Имаме път да вървим. Зад гърба ни бързо отлитат миг след миг. Успехи и провали, те са зад нас, и имат стойност само като натрупана мъдрост. Нека ги забравим! От значение е днешният ден. Затова нека послушаме съвета св. ап. Павел: „Братя, аз не мисля за себе си, че съм постигнал това; но едно само правя: като забравям, що е зад мене, и като се силно стремя към това, що е пред мене, тичам към целта - към наградата на горното от Бога призвание в Христа Иисуса.“ (Фил.3:13-14) Амин!
свещеник Красимир Кръстев
храм „Света Троица“ – Плевен
09.12.2018 г.
